Дърк Джентли. Холистична детективска агенция

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЕТА…

Отекна гръмотевичен тътен и се посипа неизменният ситен дъждец от североизток, без който комай не могат да минат най-величествените мигове в световната история.

Дърк вдигна яката на коженото си палто, ала никаква влага не беше способна да потуши буйния му плам. Двамата с Ричард вървяха към огромната порта от дванадесети век.

— Колежът „Сейнт Сед“, Кеймбридж — възкликна той, когато го зърна за първи път след цели осем години. — Основан през година някоя си там от забравих кого в чест на някого, чието име за момента ми убягва.

— Да не би да е свети Сед? — предложи Ричард.

— А бе, знаеш ли, май е много вероятно да си прав… Един от най-тъпите светии на Северна Умбрия. Брат му, Чад, пък е бил още по-тъп. Една катедрала в Бирмингам е кръстена на него, ако това ти говори нещо. А, Бил, колко се радвам да те видя пак — добави той, обръщайки се към портиера, който тъкмо влизаше в колежа.

Портиерът се извърна.

— Господин Кджели, колко се радвам да ви видя пак тук, сър. Много съжалявам, че навремето така се случи с вас, надявам се всичко това вече да е зад гърба ви.

— Да, Бил, така е. Направо цъфтя. Ами госпожа Робъртс? Как е тя? Още ли я наболява кракът?

— Не и откакто й го отрязаха, сър. Да си остане между нас, сър, май щях да съм по-щастлив, ако бяха отрязали нея и ми бяха оставили само крака й. Бях му нарочил едно място върху камината, но както и да е. Трябва да приемаме нещата такива, каквито са.

— Господин Макдъф, сър. — Той кимна отсечено на Ричард. — О, онзи кон, дето ми го споменахте, сър, снощи. Боя се, че се наложи да го изнесем, сър. Притесняваше професор Хронотис.

— Просто бях любопитен… ъ-ъ… Бил — отвърна Ричард. — Надявам се да не ви е създал притеснения.

— Мене никога нищо не ме притеснява, сър, стига да не е облечено в рокля. Не мога да търпя, когато някой от младите господа намъкне рокля, сър.

— Ако конят пак те притесни, Бил — намеси се Дърк и го потупа по рамото, — прати ми го да си поговоря с него. А сега… Ти току-що спомена добрия професор Хронотис. Тук ли е в момента? Идваме при него по една работа.

— Доколкото знам, тук е, сър. Не мога да проверя, защото телефонът му не работи. Предлагам ви да влезете и да проверите сами. Крайният ъгъл вляво във вътрешния двор.

— Знам го добре, Бил. Много здраве на остатъците от госпожа Робъртс.

Те препуснаха през предния двор — поне Дърк препусна, а Ричард си пристъпваше с обичайната си щъркелова походка и се мъчеше да предпази лицето си от мизерния дъждец.

Дърк очевидно бъркаше сам себе си с екскурзовод.

— „Сейнт Сед“ — подхвана той. — Колежът на Коулридж, също и колежът на сър Исак Нютон, знаменития изобретател на монетата с ръбести краища и пльокалото за котки!

— Кое? — заекна Ричард.

— Пльокалото за котки! Едно най-хитроумно, изчистено и изобретателно приспособление. Нали разбираш, представлява една врата в друга врата и…

— Да, да — кимна Ричард. — Освен това е измислил и онази дреболия с гравитацията…

— Гравитацията. — Дърк сви рамене малко презрително. — Да, така, де, и това го имаше. Макар че, разбира се, е било чисто и просто откритие. Тя, гравитацията, си е била там и просто е чакала да я открият.

Той извади едно пени от джоба си и нехайно го подхвърли върху чакъла покрай павираната пътека.

— Видя ли? — обърна се той към Ричард. — Дори в събота и неделя не я изключват. Рано или късно някой все щеше да я забележи. Но пльокалото за котки… Е, това е нещо съвсем друго. Изобретение, истинска рожба на творческия ум.

— На мене ми се вижда съвсем просто. Всеки би се сетил да го измисли.

— Ааа — въздъхна Дърк. — Рядко се ражда ум, способен да пресътвори дотогава несъществуващото в заслепяващо очевидно. Викът „И аз можех да се сетя!“ е много популярен, но и крайно подвеждащ поради факта, че никой всъщност не се е сетил по-рано — а това е много важен и показателен факт. Ако не греша, тъкмо това стълбище търсим. Ще се качим ли?

Без да чака отговор, той се метна към стълбите. Ричард нерешително тръгна подире му. Дърк обаче вече хлопаше по вътрешната врата. Външната беше отключена.

— Влез! — извика глас отвътре.

Дърк бутна вратата тъкмо навреме, за да успеят да изгледат белия тил на Рег. Точно в момента той влизаше в кухнята.

— Правя си чайче — подвикна той. — Ти ще пиеш ли? Седни, седни, който и да си.

— Много любезно от ваша страна — отвърна Дърк. — Двама сме. — И Дърк седна.

Ричард последва водача си.

— Индийски или китайски? — провикна се Рег.

— Индийски, моля.

Чу се тракане на чашки и чинийки.

Ричард се огледа из стаята. Изведнъж тя му се видя скучна. Огънят тихичко си гореше, но светлината беше като в сивкав следобед. Макар всичко да си беше същото — старото канапе, масата, отрупана с книги, — то сякаш нямаше нищо общо със странната, трескава отминала нощ. Стаята сякаш си стоеше там, вдигнала вежди с невинно „да?“.

— Мляко? — подвикна Рег от кухнята.

— Да, моля — отвърна Дърк.

Хвърли на Ричард полуналудничава усмивка. Едва потискаше вълнението си.

— Една бучка или две?

— Една, моля… — отвърна Дърк — и две лъжички захар, ако може.

В кухнята закипя трескава дейност. След миг-два Рег подаде глава иззад вратата.

— Свлад Кджели! — възкликна той. — Боже мили! Е, бързо действащ, млади Макдъф, браво, браво. Скъпи ми друже, колко прекрасно е, че те виждам, колко хубаво от твоя страна, че дойде.

Той изтри ръцете си с кърпа и се втурна да се ръкува.

— Драги ми Свлад!

— Дърк, моля, ако нямате нищо против. — Дърк топло разтърси ръката му. — Предпочитам го. В това име има повече усещане за шотландския кинжал. Дърк Джентли е името, под което работя сега. Боя се, че в миналото има някои определени събития, от които бих искал да се разгранича.

— Да, абсолютно, знам как се чувстваш. По-голямата част от четиринадесети век също беше доста мрачна — кимна сериозно Рег.

Дърк понечи да поправи недоразумението, но реши, че историята сигурно е дълга и широка, и си затрая.

— Та, значи, как сте, скъпи ми професоре? — попита вместо това той и благопристойно положи шапката и шала си на канапето.

— Ами — вдигна рамене Рег — напоследък ми е интересно, или май по-скоро ми е тъпо. Но ми е тъпо по интересни причини. Вижте, пак ви казвам — седнете, посгрейте се на огъня, а аз ще донеса чая и ще се помъча да ви обясня. — Той отново се втурна към кухнята, като си тананикаше, и ги остави да се настанят пред камината.

Ричард се наведе към Дърк.

— Нямах представа, че го познаваш толкова добре — кимна той към кухнята.

— Не го познавам добре — мигом му отвърна Дърк. — Веднъж се запознахме случайно на някаква вечеря, но между нас веднага възникна симпатия и разбирателство.

— И как така не сте се срещали и по-нататък?

— Естествено, той усърдно ме отбягваше. Тясното сближаване с хората е опасно, ако криеш някаква тайна. А като си говорим за тайни, тази, неговата, ми се вижда големичка. Ако изобщо в света има по-голяма тайна, много бих искал да разбера каква е тя — тихо завърши той.

Изгледа многозначително Ричард и протегна ръце към огъня. Тъй като Ричард и преди безуспешно беше опитвал да изкопчи от него каква точно е тайната, този път отказа да захапе въдичката, отпусна се в креслото и се огледа.

— Питах ли ви — обади се Рег, който тъкмо беше влязъл в стаята — дали искате чай?

— Ъ-ъ… да — отвърна Ричард. — Обсъдихме го надълго и нашироко. Май накрая се разбрахме, че искаме, нали така беше?

— Добре — проточи колебливо Рег. — По щастлива случайност в кухнята май вече има готов. Налага се да ми простите. Паметта ми е като… като… Как се казваха онези неща, в които се плакне оризът? Ама аз за какво приказвах?

Огледа се озадачено, фръцна се и отново изчезна в кухнята.

— Много интересно — тихо рече Дърк. — Чудех се дали паметта му е в ред.

Изведнъж той се надигна и захвана да снове из стаята. Погледът му падна върху сметалото, изправено върху единственото що-годе празно място на голямата махагонова маса.

— Това ли е масата — попита той Ричард с приглушен глас, — където си намерил бележката за солницата?

— Да. — Ричард се изправи и се приближи. — Ето в тази книга беше. — Той вдигна пътеводителя за гръцките острови и го прелисти.

— Да, да, естествено — нетърпеливо го прекъсна Дърк. — Знаем, знаем. Просто искам да разбера това ли беше масата. — Той любопитно прокара пръсти по ръба й.

— Ако мислиш, че е имало някаква предварителна уговорка между Рег и момичето — обади се Ричард, — то се чувствам длъжен да ти кажа, че според мене това едва ли би било възможно.

— Естествено, че е нямало — сопна му се Дърк. — Мислех си, че това ти е съвсем ясно.

Ричард сви рамене, мъчейки се да не се ядосва, и отново остави книгата.

— Е, ама че странно съвпадение — това, че книгата е…

— Странно съвпадение ли? — изсумтя Дърк. — Ха! Ще я видим ние тази работа! Ще видим що за съвпадение е и доколко е странно! Бих искал, Ричард, да попиташ приятеля си как точно е изпълнил фокуса.

— Струва ми се, че ти спомена, че вече си наясно.

— Споменах — безгрижно рече Дърк. — Бих искал да чуя как се потвърждава.

— О, разбирам — кимна Ричард. — Да, доста лесно е, нали? Първо го накарай да го обясни, пък после: „О, да, тъкмо това си мислех и аз!“ Страхотно, Дърк. Значи, домъкнали сме се чак дотук, за да го накараме да ни обясни някакъв си фокус? Явно съм откачил.

Дърк вирна нос.

— Моля те, прави каквото ти казвам! — тросна се той. — Ти си го видял как прави фокуса — ти трябва да го питаш. Повярвай ми, вътре в този номер се крие поразителна тайна. Знам я, но искам да я чуя от него.

Щом Рег се върна с подноса, Дърк се извърна. Рег заобиколи канапето и сложи подноса върху ниската масичка за кафе пред камината.

— Професор Хронотис… — подхвана Дърк.

— Рег — прекъсна го Рег. — Моля те.

— Чудесно — кимна Дърк. — Рег…

— Решето! — възкликна Рег. — Какво?!

— Онова, дето се плакне оризът в него. Решето. Опитвах се да си спомня как беше думата, макар и да не се сещам защо. Няма значение. Драги ми Дърк, изглеждаш така, сякаш ей сегичка ще избухнеш. Защо не седнеш и не се отпуснеш?

— Не, благодаря, ще се чувствам по-свободен, ако мога да си снова нервно, ако позволите. Рег…

Дърк се обърна, впери очи в тези на Рег и вдигна пръст.

— Трябва да ви кажа — рече той, — че знам тайната ви.

— А… мда, ъ-ъ… така ли? — смънка Рег, свел притеснено поглед. Току побутваше чашите и чайника. — Разбирам.

Чашите затракаха бясно. Той ги размести.

— Да, тъкмо от това се боях.

— И съществуват някои въпроси, които бихме искали да ви зададем. Трябва да ви кажа, че очаквам отговорите ви с най-голямо внимание.

— Така, така — смънка Рег. — Е, може би тъкмо сега му е дошло времето. Самият аз почти нищо не разбирам от последните събития и… мене самия ме е страх. Много добре. Питайте каквото искате. — Той внезапно вдигна поглед. Очите му блестяха.

Дърк кимна отсечено на Ричард, врътна се и закрачи из стаята, вперил сърдит поглед в пода.

— Ъ-ъ… — подхвана Ричард, — ъ-ъ… нас, такова, ни интересува да разберем как точно направихте онзи магически фокус със солницата снощи.

Въпросът като че изненада и порядъчно озадачи Рег.

— Магически фокус ли?! — възкликна той.

— Ъ-ъ… да — кимна Ричард. — Фокусът.

— О — предаде се Рег. — Е, ами що се отнася до магическата му страна, не съм убеден, че е редно да ви я обяснявам — нали знаете, правилата на Магическия кръг са много строги по отношение на разкриването на тези тайни. Крайно строги. Номерът обаче е впечатляващ, не мислите ли? — добави той лукаво.

— Хммм… да — отвърна Ричард. — През цялото време всичко си изглеждаше съвсем естествено, но сега… ами като си помисля, налага ми се да призная, че като че ли се втрещих.

— Е, хубаво — рече Рег. — Сръчност, нали разбираш. Тренировка. И накрая започва да изглежда съвсем естествено.

— Така си и беше — продължи да налучква пътя Ричард. — Направо се шашнах.

— Хареса ли ти?

— Беше много впечатляващо.

Дърк започваше лека-полека да губи търпение. Стрелна с поглед Ричард, за да му даде знак за това.

— И добре разбирам — твърдо продължи Ричард — защо за вас е невъзможно да ми го обясните. Просто бях любопитен, това е. Съжалявам, че попитах.

— Е — Рег вдигна рамене във внезапен пристъп на съмнение, — предполагам… е, ами щом си обещал твърдо да не казваш на абсолютно никого… Вероятно самичък можеш да се досетиш, предполагам, че съм използвал две от солниците на масата. Никой нямаше да забележи, че са две различни солници. Нали разбираш, ловкостта на ръцете мами окото, в частност някои очи около онази маса. Докато се бъзиках с вълнената си шапка и много хитро, макар да го казвам сам за себе си, симулирах непохватност и смущение, просто си пъхнах солницата в ръкава. Нали разбра?

Предишната му нервност беше изчезнала напълно, изтикана от удоволствието, с което демонстрираше занаята си.

— Всъщност това е най-старият номер на света — продължи той, — ала въпреки това изисква голяма доза умение и сръчност. После — то е ясно, след като изчаках малко — аз върнах солницата на масата, като просто се направих, че я подавам някому. Разбира се, за да изглежда всичко съвсем естествено, трябва да си тренирал години наред, но аз много повече предпочитам просто да я пусна на пода. Любителска работа, ама… Не можеш да я вдигнеш, а пък чистачките няма да я забележат поне две седмици. Случвало ми се е умрял дрозд да ми се въргаля под стола цял месец. Само че в случая не става въпрос за фокус. Един котарак го беше удушил.

Рег хвърли ослепителна усмивка.

Ричард почувства, че си е свършил работата, но нямаше и най-бледа представа докъде са стигнали по този начин. Метна поглед на Дърк, но онзи и пръста си не помръдна да му помогне. Така че се хвърли слепешката нататък.

— Да — кимна той, — да, разбирам, че всичко това може да се постигне с ловкост и бързина. Онова, което не разбирам обаче, е как така солницата се е навряла в гърнето.

Рег отново доби крайно озадачен вид, сякаш не разбираше за какво му приказват. Погледна Дърк. Онзи спря да се разхожда и се вторачи в него с грейнали, пълни с очакване очи.

— Е, ами че това… то си е съвсем ясно — рече Рег. — За него изобщо не трябват никакви фокуснически умения. Нали си спомняш, че по едно време отскочих да си взема шапката?

— Мммда… — проточи неуверено Ричард.

— Ами — обясни Рег — докато бях извън стаята, потърсих човека, направил гърнето. Естествено, това ми отне известно време. Към три седмици детективска работа, докато го проследя, и още два-три дена, докато онзи изтрезнее. А и малко мъчно успях да го навия да пъхне солницата в гърнето заради мене. После спрях за малко на едно място — да си сложа малко… ъ-ъ… пудра за прикриване на загара — и, разбира се, трябваше доста внимателно да преценя в кой момент да се завърна, така че всичко да изглежда съвсем нормално. В антрето се сблъсках със себе си — в такива случаи винаги се чувствам малко неловко, изобщо не знам накъде да гледам, но… ъ-ъ… ами, казах си го.

Усмихна се — доста пресилено и нервно.

Ричард се опита да кимне, но изведнъж се отказа.

— Ама вие какви ми ги говорите, да му се не види? — възкликна той.

Рег го погледна учудено.

— Ами нали вие казахте, че знаете тайната ми…

— Аз я знам — тържествуващо се ухили Дърк. — Той засега не я знае, макар че тъкмо той ме снабди с всички сведения, нужни ми, за да я разкрия. Позволете — продължи той — да запълня някои бели петънца. За да скриете успешно факта, че всъщност ви е нямало със седмици, докато всички около онази маса си мислят, че сте излезли за секунди, се е наложило да си запишете последното, което сте казали, за да можете после да уловите нишката на разговора колкото може по-естествено. Това е важна подробност, тъй като паметта ви далеч не е като едно време. Нали така?

— Като едно време. — Рег бавно заклати бялата си глава. — Едва си спомням какво беше едно време. Но да. Много си проницателен, щом си забелязал тази подробност.

— А след това идва и онази дреболия — продължи Дърк — за трите въпроса, които Джордж III е задал. На вас.

Това май му дойде съвсем изневиделица на Рег.

— Питал ви е — продължи Дърк, след като погледна в едно малко тефтерче, което беше измъкнал от джоба си — дали има някаква конкретна причина едно нещо да се случва след друго нещо и дали има някакъв начин всичко това да се спре. Но не ви ли попита също, и то на първо място, и дали е възможно да се пътува назад във времето или нещо такова?

Рег изгледа Дърк с дълъг, преценяващ поглед.

— Прав излязох за тебе — рече той. — Имаш забележителен ум, млади човече. — Той бавно се приближи до прозореца и погледна към вътрешния двор. Загледа се в странните фигури, мотаещи се из него, които се прегръщаха в дъжда или сочеха това-онова.

— Да — обади се накрая Рег с глух глас. — Тъкмо това ме попита.

— Хубаво. — Дърк захлопна тефтера си с лека, напрегната усмивка, която казваше, че за тази похвала е живял досега. — Следователно това обяснява защо отговорите са били „да“, „не“ и „кой го знае“ — в този ред. А сега: къде е?

— Кое къде е?

— Машината на времето.

— Тъкмо в нея се намираш — отвърна Рег.

— Виж какво, аз отивам да пийна едно — рече му сватбарят, ала немощно, тъй като очевидно не отиваше.

— Оставихме зад нас онези, които се унищожаваха с войни — измърмори Майкъл. — Нашият свят щеше да е свят на мира, на музиката, на изкуствата, на просветлението. Всичко нищожно, всичко банално, всичко достойно за презрение нямаше място в нашия свят.

Замрелият неподвижно купонджия изгледа Майкъл в почуда. Хич не му приличаше на старо хипи. Разбира се, знае ли човек. Собственият му по-голям брат някога беше прекарал две години в другарска комуна, тъпчейки се с понички с ЛСД и мислейки се за дърво; после я напусна и стана директор на търговска банка. Разликата, разбира се, беше в това, че брат му едва ли продължаваше да се мисли за дърво — сега вече му се случваше само сегиз-тогиз и отдавна се беше научил да избягва тъкмо онзи кларет, който му навяваше такива стари спомени.

— Имаше и такива, които ни казваха, че ще се провалим — продължи Майкъл с приглушения си глас, който ясно се открояваше сред радостната глъчка, изпълваща купето, — които предсказваха, че и ние носим в себе си семената на войната, но наша висша цел и решение беше, че единствено изкуството и красотата ще процъфтяват, най-висшето изкуство, най-висшата красота — музиката. Взехме с нас само онези, които вярваха, които искаха това да се сбъдне.

— Ама ти за какво приказваш? — попита сватбарят, ала не дръзко и предизвикателно, защото беше попаднал под хипнотичното влияние на Майкъл. — Кога е било това? Къде?

Майкъл въздъхна тежко.

— Преди да се родиш… — каза той най-накрая. — Кротувай и ще ти разкажа.