Дърк Джентли. Холистична детективска агенция

ГЛАВА ДВАДЕСЕТА…

Щората подскочи нагоре и изтрещя. Ричард примигна.

— Май си прекарал очарователна вечер — рече му Дърк Джентли, — макар и най-интересното в нея като че изцяло е убягнало от любопитството ти.

Върна се при креслото си, пльосна се отново в него и събра длани.

— Моля те — рече той, — не ме разочаровай с изявления от сорта на „къде съм?“. Един поглед стига.

Ричард се огледа бавно и озадачено. Чувстваше се така, сякаш се връща неочаквано от дълго пътешествие до друга планета, на която цари мир, светлина и музика и така си е от векове за векове. Чувстваше се толкова отпуснат и спокоен, че едвам си правеше труда да диша.

Дървеното чепче в края на въженцето на щората се чукна няколко пъти о стъклото, но иначе в стаята цареше тишина. Метрономът беше замлъкнал. Ричард погледна часовника си. Тъкмо минаваше един.

— Беше под хипноза кажи-речи час — обясни Дърк, — през който час успях да науча редица интересни неща и бях крайно озадачен от други. Тъкмо тях сега бих искал да обсъдя с тебе. Малко чист въздух сигурно ще те посъживи. Предлагам ти ободрителна разходка край канала. Там никой няма да те търси. Джанис!

Пълна тишина.

На Ричард все още не му бяха ясни много неща. Той се намръщи. Когато миг по-късно си спомни къде се намира, като че изведнъж слон връхлетя през вратата. Подскочи и седна.

— Джанис! — кресна отново Дърк. — Госпожице Пиърс! Уф, мътните го взели това момиче.

Измъкна телефонните слушалки от кошчето за боклук и ги постави на местата им. До бюрото стоеше едно старо, опърпано куфарче. Дърк го вдигна, вдигна от пода и шапката си, изправи се и я нахлупи по абсурден начин на главата си.

— Ела — повика го той и изфуча през вратата, зад която госпожица Джанис Пиърс се беше вторачила кръвнишки в един молив. — Да вървим. Да зарежем тази гноясала адска дупка. Да измислим немислимото, да извършим неизвършимото. Да се приготвим за схватка с невъобразимото и да видим дали пък в крайна сметка няма да си го въобразим. Виж, Джанис…

— Млък!

Дърк сви рамене и вдигна от бюрото книгата, която тя по-рано беше осакатила, докато се опитваше да затръшне чекмеджето. Прелисти я, намръщи се и с въздишка я остави на мястото й. Джанис се върна към онова, което недвусмислено вършеше преди няколко секунди — тоест към писането на дълга-предълга бележка с молив.

Ричард наблюдаваше всичко това мълчаливо и все още се чувстваше само донякъде присъстващ. Тръсна глава.

— В момента събитията може би ти изглеждат като опетлани кълчища — обърна се към него Дърк. — И все пак сред тези кълчища има и някои интересни нишки, които можем да подръпнем. Защото от всичко, което ми разказа, че се е случило, само две неща всъщност са физически невъзможни.

Ричард най-накрая продума.

— Невъзможни ли? — намръщи се той.

— Да — кимна Дърк. — Напълно и абсолютно невъзможни.

Той се усмихна.

— За свой късмет — продължи — дошъл си тъкмо там, където трябва, с този свой интересен проблем — защото в моя речник няма такава дума като „невъзможен“. Всъщност — добави той и размаха поруганата книга — излиза, че липсва всичко от „херинга“ до „мармалад“. Благодаря, госпожице Пиърс, вие отново ми направихте неоценима услуга, за която ви благодаря и дори, при положение че изходът от това изпитание бъде щастлив за нас, ще се опитам да ви я заплатя. Междувременно на нас ни предстои много мислене и аз оставям офиса във вашите тъй сръчни ръце.

Телефонът иззвъня. Джанис вдигна слушалката.

— Добър ден — каза тя. — Магазин за плодове и зеленчуци „Уейнрайт“. Господин Уейнрайт не може в момента да се обади по телефона, защото е малко нещо чалнат в главата и се мисли за краставица. Благодаря, че се обадихте.

Тресна слушалката. Вдигна поглед тъкмо навреме, за да види как вратата тихо се затваря зад бившия й работодател и пошашавения му клиент.

— Невъзможно?! — изненадано възкликна Ричард.

— От началото до края! — натърти Дърк. — Напълно и абсолютно… е, да речем, необяснимо. Няма смисъл да използваме думата „невъзможно“, за да опишем нещо, което очевидно вече е станало. Но нищо от това, което знаем, не обяснява как така е станало.

Мразовитият въздух край канала „Гран юниън“ проникна в сетивата на Ричард и отново ги изостри. Той беше възстановил нормалните си способности и макар че фактът за смъртта на Гордън продължаваше да му налита на всеки няколко секунди, поне беше способен да мисли по-ясно за това. Кой знае защо обаче в момента въпросният факт като че ли най-малко занимаваше Дърк. Вместо това той се беше захванал да чопли най-баналната сред снощната поредица от странни случки и сега разпитваше Ричард най-подробно за нея.

Мъж, който тичаше за здраве в една посока, и велосипедист, задал се насреща му, си креснаха в един глас „Махни ми се от пътя!“, и се разминаха на косъм от цамбурването в тъмните, бавни води на канала. Една стара, едва-едва тътреща се бабичка, влачеща подире си още по-едва-едва тътрещо се куче, съсредоточено ги наблюдаваше.

На другия бряг се издигаха слисани, грамадни празни складове с до един изпотрошени, блеснали на слънцето прозорци. Изгорял шлеп се полюшваше съкрушено по вълните. Вътре в него сред солената вода плаваха две пластмасови шишета. Върху близкия мост боботеха тежко натоварени камиони, раздрусваха къщите из основи, оригваха се на бензин и плашеха едно майче с бебешка количка, което се опитваше да премине на другата страна.

Дърк и Ричард се разхождаха из покрайнините на Южен Хокни, на около километър и половина от офиса на Дърк и пак близо до сърцето на Айлингтън, покрай мястото, където Дърк знаеше, че е закачен най-близкият спасителен пояс.

— Но това беше просто фокус, за Бога — настоя Ричард. — Той току си ги прави. Ловкост на ръцете и нищо повече. Изглежда невъзможно, но съм убеден, че ако попиташ който и да било фокусник, ще ти каже, че веднъж като ги разбереш как стават тези работи, нататък е лесно. Веднъж в Ню Йорк видях на улицата един, който…

— Знам как стават тези работи. — И Дърк измъкна от носа си две запалени цигари и голяма желирана смокиня. Подхвърли смокинята във въздуха, но тя, кой знае как, пропусна да падне. — Ловкост, заблуждение, внушение. Всичко това можеш да го изучиш, ако ти се намери малко време за губене. Извинете ме, мила ми госпожо — обърна се той към едва-едва тътрещата се възрастна стопанка на песа, докато минаваха край нея. Наведе се към кучето и измъкна от задника му дълъг наниз от яркоцветни флагчета. — Според мене сега ще му е по-леко да върви.

Той учтиво докосна шапката си и продължи нататък.

— Тези работи, както виждаш — обясни той на озадачения Ричард, — са лесни. Да разрежеш жена с трион — нищо по-лесно от това. Да разрежеш жена с трион и после да съединиш половинките — това не е чак толкова лесно, но с достатъчно тренировки се научава. Фокусът, който ти ми описа с двестагодишната ваза и със солницата, е… — тук той млъкна, за да подсили значението на думите — напълно и абсолютно необясним.

— Е, сигурно съм пропуснал да ти спомена някоя подробност, но…

— О, няма спор. Но ползата от това, да разпиташ някого под хипноза, е, че позволява на разпитващия да види сцената в много по-големи подробности, някои от които разпитваният дори и не подозира, че е забелязал. Например онова момиченце, Сара. Спомняш ли си с какво беше облечено?

— Ъ-ъ… не — отвърна колебливо Ричард. — С някаква рокля, предполагам…

— Цвят? Материя?

— Е, не си спомням, тъмно беше. Тя седеше през няколко стола от мене. Да съм я погледнал два-три пъти, не повече.

— Била е облечена с тъмносиня рокля от памучно кадифе с удължена талия и набор. С реглан ръкав, набран на китките, с бяла якичка тип „Питър Пан“ и шест малки перлени копченца отпред. От третото копче отгоре надолу е висял къс конец. Косата й е била дълга, тъмна, прихваната отзад с червена шнола във формата на пеперуда.

— Ако сега ми кажеш, че си разбрал за всичко това от някоя драскотина върху обувката ми — като Шерлок Холмс, — то се страхувам, че няма да ти повярвам.

— Не, не — махна с ръка Дърк. — Много по-просто е. Самият ти ми го разказа, докато беше под хипноза.

Ричард поклати глава.

— Не е вярно! Дори не знам какво е това „якичка тип «Питър Пан»“!

— Само че аз знам, а ти ми я описа съвсем точно. Както и фокуса. А този фокус не е възможен във вида, в който е бил представен. Повярвай ми. Знам за какво говоря. Има някои неща, които бих искал да разбера за професора, като например кой е написал бележката, която си открил на масата, и колко точно въпроса е задал Джордж III, но…

— Какво?!

— … но според мене е по-добре да си разпитаме направо човека. Освен дето… — той се намръщи и се съсредоточи. — Освен дето — добави той, — тъй като съм твърде суетен в това отношение, бих предпочел да знам отговорите, преди да задам въпросите. А аз не ги знам. Съвсем не ги знам. — Той се вторачи разсеяно в далечината и грубо пресметна разстоянието до следващия спасителен пояс.

— А второто невъзможно нещо — добави той тъкмо когато Ричард пробва да се вреди да каже нещо, — или поне следващото напълно необяснимо нещо, разбира се, е онази работа с твоето канапе.

— Дърк! — Възкликна гневно Ричард. — Мога ли да ти напомня, че Гордън Уей е мъртъв и че аз съм заподозрян в неговото убийство! Тези неща нямат абсолютно никаква връзка с моето канапе и…

— Но аз съм извънредно склонен да вярвам, че имат.

— Как пък не! Пълен абсурд!

— Аз вярвам във фундаменталната взаимо…

— Да бе, да бе, да бе — прекъсна го Ричард. — Фундаменталната взаимосвързаност на всичко. Виж какво, Дърк, аз не съм ти някоя наивна бабичка и няма да ти плащам пътуванията до Бермуда. Ако ще ми помагаш, дай да караме по същество.

Дърк се наежи.

— Аз вярвам, че всички неща на този свят са фундаментално взаимосвързани, и всеки, който следва принципите на квантовата механика до логичните им крайности, не би могъл да не се убеди в това, ако е честен. Ала аз вярвам и в това, че някои неща са много по-взаимосвързани от другите. И когато две очевидно невъзможни събития и верига от извънредно странни такива се случат всичките на един и същи човек, а след това въпросният човек изведнъж бива заподозрян в извършването на извънредно странно убийство, то тогава ми се струва, че трябва да търсим решението във връзката между всичките тези събития. Връзката си ти; самият ти също си се държал по извънредно странен и ексцентричен начин.

— Не съм — възрази Ричард. — Да, случиха ми се някои шантави неща, но…

— Снощи си бил забелязан — от мене — да се катериш по стената на една сграда и да се вмъкваш в апартамента на Сюзън Уей, твоята приятелка.

— Може да е било необичайно — опъна се Ричард, — може дори да не е било много умно. Но си беше съвсем логично и рационално. Просто исках да поправя нещо, извършено от мене, преди да е причинило някаква вреда.

Дърк се замисли и леко забърза крачка.

— И онова, което си направил, е било един напълно нормален и разумен начин да се справиш с проблема за съобщението, което си оставил на телефонния секретар? Да, по време на нашия малък сеанс ти ми разказа и това. И всеки на твоето място би направил същото?

Ричард се намръщи, като че ли искаше да каже, че не разбира за какво е цялата тази патърдия.

— Не казвам, че всеки на мое място би го направил — възрази той. — Може би мисля малко по-логично и малко по-буквално от доста хора и именно затова мога да правя компютърни програми. Това беше логичното и буквалното разрешение на проблема.

— А не беше ли малко нередно?

— За мене беше много важно да не разочаровам Сюзън за пореден път.

— Значи ти си абсолютно доволен от собствените си причини за онова, което си направил?

— Да!!! — ядосано кресна Ричард.

— А знаеш ли — продължи Дърк — какво ми казваше навремето леля ми, старата мома от Уинипег?

— Не — тросна се Ричард.

Съблече се набързо чисто гол и цопна в канала. Дърк скочи към спасителния пояс, който току-що бяха доближили, измъкна го и го метна на Ричард, докато той цапаше сред канала с крайно смутен и объркан вид.

— Грабвай го! — изкрещя му Дърк. — Ще те измъкна!

— Всичко е наред — изломоти Ричард. — Аз мога да плувам…

— Не, не можеш! — кресна Дърк. — Грабвай го!

Ричард се опита да заплува към брега, но, втрещен от ужас, бързо се отказа и се вкопчи в спасителния пояс. Дърк затегли въжето. Ричард стигна до ръба и Дърк се наведе да му подаде ръка. Ричард се измъкна от водата, плюейки и пъхтейки, после седна на бордюра с ръце в скута си. Трепереше.

— Боже, ама че гадория! — Възкликна той и пак се изплю. — Пълен отврат. Буааа. Пфу. Ох, Боже. Аз иначе плувам доста добре. Сигурно нещо съм се схванал. Ама че късмет извадихме, че се случихме толкова близо до спасителния пояс. О, благодаря. — Последното го каза в отговор на голямата хавлия, която му подаде Дърк.

Ричард захвана да се бърше и едва не се издра с хавлията, докато се опитваше да изтрие от себе си мръсотиите от канала. Изправи се и се огледа.

— Да ми виждаш някъде гащите?

— Младежо — обади се бабичката с кучето, която тъкмо беше пристигнала. Стоеше и ги гледаше укорително.

Таман да започне конското, и Дърк се намеси.

— Хиляди извинения, скъпа ми госпожо, за всяка обида, която приятелят ми неволно ви е нанесъл. Моля ви — добави той и измъкна от задника на Ричард спретнато букетче анемони, — приемете това заедно с моите извинения.

Бабичката изби с бастуна си букета от ръката на Дърк и побягна панически, повлякла подире си и песа.

— Не беше много хубаво от твоя страна. — Ричард намъкна панталоните си под хавлията, която сега стратегически обгръщаше кръста му. — Сигурно й стана неприятно.

— Мене ако питаш, и тя не е много хубава — отвърна Дърк. — Нито пък много приятна. Вечно се разкарва тук, влачи подире си горкото куче и се дърпа с хората. Добре ли си поплува?

— Не, не особено. — Ричард набързо подсуши косата си. — Изобщо не знаех каква мръсотия цари там. И какъв студ. Дръж. — Той подаде хавлията на Дърк. — Благодаря. Винаги ли си носиш хавлия в куфарчето?

— А ти винаги ли плуваш следобед?

— Не, обикновено плувам сутрин, в плувния басейн на „Хайбъри фийлдс“ — колкото да се събудя, да ми се включи мозъкът. И тъкмо се сетих, че тази сутрин не съм плувал.

— И… ъ-ъ… затова ли се гмурна в канала?

— Ами да. Реших, че малко поразкършване може и да ми помогне да се оправя с всичко това.

— Е, значи според тебе няма нищо нередно в това, да си съблечеш дрехите и да се цамбурнеш в канала?

— Да — отвърна Ричард. — Може и да не е било много умно, като се има предвид състоянието на водата, но си беше съвсем…

— Ти си съвсем доволен от причините, които са те накарали да го направиш.

— Да…

— И значи според тебе това няма нищо общо с леля ми?

Очите на Ричард се присвиха подозрително.

— Какви, по дяволите, ги дрънкаш?!

— Ей сега ще ти обясня — отвърна Дърк.

Отиде до близката пейка, седна и отново отвори куфарчето си. Сгъна вътре хавлията и измъкна оттам малък касетофон „Сони“. Махна на Ричард да дойде и натисна бутона за пускане. От мъничкия високоговорител се разнесе собственият му глас — бодър и напевен. Ето какво казваше Дърк:

— След една минута ще щракна с пръсти, ти ще се събудиш и ще забравиш всичко освен инструкциите, които ще ти дам ей сега. След малко ще отидем на разходка край канала и щом ме чуеш да казвам „леля ми, старата мома от Уинипег“…

Дърк сграбчи ръката на Ричард, за да го възпре.

Гласът от записа продължи:

— … ще се съблечеш чисто гол и ще се гмурнеш в канала. Ще откриеш, че не можеш да плуваш, но няма да се паникьосаш, нито ще потънеш, а просто ще цапаш във водата, докато ти хвърля спасителния пояс…

Дърк спря записа и се вторачи в Ричард, който за втори път през този ден беше пребледнял от шока.

— Много бих искал да разбера какво точно те е прихванало, та те е накарало снощи да се катериш до апартамента на Сюзън — рече той. — Както и защо.

Ричард не отговори — продължаваше объркано да се пули срещу касетофона.

После каза с треперещ глас:

— На касетата на Сюзън имаше съобщение от Гордън. Беше й се обадил от колата. Записът е вкъщи. Дърк, изведнъж всичко това започва страшно да ме плаши.