Екстаз

Да се пазариш на сляпо

Сама в мрака, Лус газеше по водата.

Къде беше той?

Тя доплува по–близо до кратера в дъските на пода, през който беше пропаднал ангелът – където, само секунди преди това, сиянието на Даниел беше заедно с нея, осветявайки пътя й.

Нагоре. Това беше единственият вариант.

Натискът в дробовете й нарастваше и се разпростираше през останалата част от тялото й, барабанейки в главата й. Повърхността беше далече, а досега въздухът, който Даниел бе вкарал в дробовете й, вече го нямаше. Не можеше да види ръката си пред лицето. Не можеше да мисли. Не можеше да изпадне в паника.

Лус се оттласна със сила от прогнилите дъски на пода, мятайки се презглава във водата, за да застане с лице към мястото, където мислеше, че би трябвало да се намира приземният прозорец, през който беше влязла в катедралата. Треперещите й ръце опипваха непристъпните стени на приземната част, мъчейки се да намерят тясната пролука, през която трябваше да се промъкне обратно.

Там.

Пръстите й посегнаха извън развалината и почувстваха по–топлата вода оттатък. В тъмнината, проходът изглеждаше още по–малък и по–непроходим, отколкото когато Даниел беше там, сияещ, осветяващ пътя й. Но беше единственият изход.

Неудобно пъхнала ореола под брадичката си, Лус се оттласна напред, като натисна с лакти външната стена на сградата, за да провре през нея тялото си. Първо раменете, после кръста, след това...

Болка раздра хълбока й.

Левият й крак се беше заклещил, натъквайки се на нещо, което тя не можеше да достигне или да види. Сълзи опариха очите й и тя изплака в пристъп на безсилен гняв. Загледа как мехурчетата от устата й се носят плавно нагоре – нагоре, където трябваше да е тя, – отнасяйки със себе си повече енергия и кислород, отколкото имаше останали в нея.

С половината от тялото си, провряно през прозореца, и другата половина – заклещена вътре, Лус се бореше, вцепенена от ужас. Само ако Даниел беше тук...

Но Даниел го нямаше тук.

Като държеше ореола с една ръка, тя провря другата обратно през тесния прозорец, плъзгайки я до тялото си, като се опита да стигне до стъпалото си. Пръстите й докоснаха нещо студено, еластично и непознато. Парче от него остана в ръцете й, после се натроши на прах. Тя се сгърчи отвратено, докато се опитваше да извие крака си и да го освободи от хватката на нещото. Зрението й започваше да се замъглява, а ноктите на ръцете й удряха и дърпаха, а глезенът й се разрани от всичките й усилия да се освободи – после внезапно тя се озова на свобода.

Кракът й рязко се стрелна напред, а коляното й се удари в ронещата се стена толкова остро, че тя разбра, че го е порязала, но нямаше значение. Ожесточено измъкна останалата част от тялото си през прозореца.

Ореолът беше у нея. Беше свободна.

Но не беше възможно да има в дробовете си достатъчно въздух, за да стигне до повърхността. Тялото й се тресеше силно, краката й едва реагираха на командите да плуват, а пред очите й кръжаха замъглени черно–червени петна. Чувстваше се мудна и със забавени реакции, сякаш плуваше през циментов разтвор.

После се случи нещо удивително: Тъмните води около нея се осветиха от потрепващо сияние, и тя беше обгърната от топлина и светлина като от лятна зора.

Една ръка се появи и се протегна към нея.

Даниел. Тя пъхна пръстите на едната си ръка в силната му широка длан, като притисна ореола плътно към гърдите си с другата.

Лус затвори очи, докато летеше с Даниел нагоре в подводното небе.

Сякаш мина само секунда и те излязоха на повърхността в ослепително ярка слънчева светлина. Лус инстинктивно пое в дробовете си възможно най–голямата глътка въздух, стряскайки себе си с дрезгавия стон, който излезе от гърлото й, обвила едната си ръка около врата, за да насочи въздуха надолу, а с другата рязко смъкна очилата.

Но – беше странно. Тялото й сякаш не се нуждаеше от толкова много въздух, колкото й казваше умът. Чувстваше се замаяна, вцепенена от внезапната стряскаща слънчева светлина, но, странно, не беше на косъм от припадъка. Нима не се беше намирала там долу толкова дълго, колкото си мислеше? Дали внезапно се беше научила да сдържа дъха си много по–добре? Лус почувства как прилив на спортна гордост се добавя към облекчението й от това, че бе оцеляла.

Ръцете на Даниел намериха нейните под водата.

– Добре ли си?

– Какво стана с теб? – проплака тя. – Почти...

– Лус – предупреди я той. – Тихо.

Пръстите му преминаха по нейните и безмълвно я освободиха от ореола. Тя осъзна колко тежък беше предметът, едва след като се освободи от него. Но защо Даниел се държеше толкова странно, защо измъкваше ореола от нея толкова потайно, сякаш имаше нещо за криене?

Трябваше само да проследи тъмновиолетовия му поглед.

Когато Даниел ловко я беше довел с плуване до повърхността, бяха изплували на място, различно от онова, през което бяха влезли. Лус осъзна, че макар по–рано да бяха видели потъналата катедрала откъм предната страна – само двата сиво–зелени шпила, издигащи се от потъналите си кули – сега се намираха почти точно над центъра на църквата, където някога сигурно се беше намирал нефът.

Сега от двете им страни имаше две дълги редици от подпорни арки, които някога сигурно бяха поддържали рушащите се в момента каменни стени на дългия неф на църквата. Арките бяха почернели от мъх и не бяха и наполовина толкова високи като шпиловете на фасадата. Скосените им каменни върхове се подаваха на повърхността на водата – което ги превръщаше в идеални скамейки за групата от двайсетина Прокуденици, обградили в момента Лус и Даниел.

Когато ги разпозна – редица от светлокафяви тренчкоти, бледа кожа, мъртви очи, – Лус потисна едно задъхано ахване.

– Здрасти – каза един.

Не беше Фил, мазният, угодлив Прокуденик, който се беше преструвал, че е гадже на Шелби, а сетне бе повел битка срещу ангелите в задния двор на родителите на Лус. Не видя лицето му сред Прокудениците – само шайка безчувствени и равнодушни създания, които не разпозна и не желаеше да опознава.

Паднали ангели, които не бяха успели да вземат решение, в известни отношения Прокудениците бяха противоположност на Даниел, който беше отказал да вземе нечия друга страна, освен тази на Лус. Прогонени от Рая заради нерешителността си, ослепени от Ада, слепи за всичко, освен най–мъждивото сияние на душите, Прокудениците представляваха отблъскващо сборище. Взираха се в Лус, както последния път, с призрачни, празни очи, които не можеха да видят тялото й, и въпреки това долавяха нещо в душата й, което подсказваше, че тя е „цената“.

Лус се почувства уязвима, хваната в капан. От злобните усмивки на Прокудениците водата ставаше по–студена. Даниел доплува по–близо и тя почувства лекото докосване на нещо меко до гърба си. Той беше разперил криле във водата.

– Няма да е благоразумно да правите опити за бягство – монотонно изрече един Прокуденик зад Лус, сякаш доловил раздвижването на крилете на Даниел под водата. – Един поглед зад гърба ви би трябвало да ви убеди, че ви превъзхождаме по численост и е нужна само една от тези. – Той разтвори тренчкота ги, за да покаже колчан със сребърни звездни стрели.

Прокудениците ги бяха обкръжили, покачени върху каменните останки на потънал венециански остров. Изглеждаха надменни, мрачни, с тренчкотите, завързани на възел на кръста, прикриващи мръсните им, тънки като тоалетна хартия криле. Лус помнеше от битката в задния двор на родителите си, че женските Прокуденици бяха точно толкова безсърдечни и безмилостни като мъжките. Това беше само преди няколко дни, но и се струваше, че са минали години.

– Но ако предпочитате да ни изпитате... – Прокуденикът пъргаво зареди в лъка си една стрела и Даниел не успя напълно да прикрие подръпването си.

– Тишина. – Един от Прокудениците се надигна, за да застане върху контрафорса. Не носеше тренчкот, а дълго сиво расо, и Лус ахна, когато той вдигна ръка да дръпне назад качулката си и разкри изпитото си лице. Той беше бледият напяващ мъж от катедралата. Беше я наблюдавал през цялото време, чувайки всичко, което беше казала на свещеника. Сигурно я беше проследил дотук. Безцветните му устни се разкривиха в усмивка.

– И така – изръмжа той. – Тя намери ореола.

– Това не е ваша работа – изкрещя Даниел, но Лус долови отчаянието в гласа му. Все още не знаеше защо, но Прокудениците възнамеряваха да се заемат с нея. Вярваха, че от нея по някакъв начин зависи тяхното избавление, завръщането им в Рая, но сега логиката им й убягваше точно толкова, колкото и в задния двор на родителите й.

– Не ни оскърбявайте с лъжите си – изрече гръмогласни Прокуденикът с расото. – Знаем какво търсите, а вие знаете, че нашата мисия е да ви спрем.

– Не разсъждавате ясно – каза Даниел. – Не виждате това каквото е в действителност. Дори вие не може да искате...

– Луцифер да пренапише историята? – Белите очи на Прокуденика се забиваха като свредели в пространството между него и Лус. – О, да, всъщност много бихме искали това.

– Как можеш да казваш това? Всичко – светът, самите ни същности, каквито ги познаваме сега – ще бъдат унищожени. Цялата Вселена, е цялото съзнание, ще изчезне.

– Наистина ли мислиш, че животът ни през последните шест хиляди години е нещо, което си заслужава да се запази? – Очите на предводителя се присвиха. – По–добре да ни изтрие от лицето на земята. По–добре да заличи това сляпо съществувание, преди да започнем да изчезваме. Следващия път... – Той отново насочи лишените си от зрение очи в посоката на Лус. Тя ги проследи как се завъртяха в орбитите си, насочвайки се към душата й. И тя започна да гори. – Следващия път няма да си навличаме гнева на Небесата по такъв глупав начин. Ще бъдем приети отново от Трона. Ще изиграем картите си по–разумно. – Слепият му поглед се задържа върху душата на Лус. Той се усмихна. – Следващия път ще имаме... помощ.

– Няма да имате нищо, точно както сега. Отдръпни се, Прокуденико. Тази война е по–важна от вас.

Прокуденикът с расото завъртя в ръце една звездна стрела и се усмихна.

– Толкова ужасно лесно ще бъде да те убия сега.

– Цяло ангелско войнство вече се сражава за Лусинда. Ще спрем Луцифер, а когато го сторим и настъпи време да се справим с незначителните създания като вас, Прокудениците ще съжаляват за този момент, заедно с всичко, което сте сторили след Падението.

– В следващия си ход Прокудениците ще се съсредоточат върху това момиче още от началото. Ще я омаем, както винаги си я омайвал ти. Ще я накараме да повярва на всяка наша пума, както направи ти. Изучавахме методите ти. Знаем какво ни правим.

– Глупаци! – извика Даниел. – Мислите си, че следващия път ще бъдете по–хитри или по–смели? Мислите си, че изобщо ще си спомните този момент, този разговор, този гениален план? Няма да сторите нищо, освен да допуснете същите грешки като този път. Всички ще го направим. Единствено Луцифер ще помии предишните си грешки. А неговите стремежи са насочени само към удовлетворяването на най–долните му желания. Със сигурност помните как изглежда душата му – каза Даниел остро, – дори и да не виждате нищо друго.

Прокудениците се надигнаха от прогнилите си наблюдателници.

– Аз помня – чу Лус да изрича твърдо един Прокуденик зад нея.

– Луцифер беше най–сияйният от всички ангели – обади се друг, изпълнен с носталгия. – Толкова прекрасен, че блясъкът му ни заслепяваше.

Лус осъзна, че бяха чувствителни по отношение на уродливостта си.

– Прекратете тези двусмислени приказки! – Над тях се проникна по–силен глас. Прокуденикът с расото, диригентът на това изпълнение. – В следващото действие от тази драма, Прокудениците ще прогледнат отново. Зрението ще доведе до мъдрост, а мъдростта ще ни въведе обратно през Райските порти. Ще бъдем привлекателни за Цената. Тя ще ни упъти.

Лус потръпна, притисната към Даниел.

– Може би всички можем да получим втори шанс за спасение. – Даниел се обърна към тях. – Ако успеем да спрем Луцифер... няма причина вашият вид да не може също...

– Не! – Прокуденикът в расото се хвърли от арката към Даниел: тъмните му, опърпани криле се разпериха широко с пукот като от чупеща се клонка.

Крилете на Даниел около кръста на Лус разхлабиха хватката си и ореолът беше тикнат обратно в ръцете й, когато Даниел се издигна от водата, за да се защити. Главатарят с расото не можеше да се мери е Даниел, който се изстреля нагоре и му нанесе десен прав удар.

Прокуденикът политна назад на двайсет стъпки, плъзгайки се по водата като камък. Изправи се и се върна върху контрафорса, където бе „кацнал“. С едно махване на бледата си ръка даде знак на останалите от групата си да се издигнат в кръг вън въздуха.

– Знаеш коя е тя! – изкрещя Даниел. – Знаеш какво означава това за всички нас. Поне веднъж в съществуването си направи нещо смело, вместо да се държиш малодушно.

– Как? – предизвика го Прокуденикът. От крайчеца на одеждите му струеше вода.

Даниел дишаше тежко, гледайки към Лус и към златния ореол, който проблясваше през водата. За миг във виолетовите му очи се появи изражение на паника – а после той направи последното нещо, което Лус би очаквала.

Вгледа се дълбоко в мъртвите бели очи на Прокуденика, протегна ръката си с дланта нагоре и каза:

– Присъедини се към нас.

Прокуденикът нададе продължителен мрачен смях.

Даниел не трепна.

– Прокудениците не работят за никого, освен за себе си.

– Дадохте това да се разбере ясно. Никой не иска от вас да се обвързвате. Но недейте да работите против единствената праведна кауза. Възползвайте се от този шанс да спасите всички, включително себе си. Присъединете се към нас в битката срещу Луцифер.

– Това е номер! – извика едно от момичетата–Прокуденици.

– Той иска да ви измами, за да спечели свободата си.

– Вземете момичето!

Лус се втренчи ужасено в Прокуденика с расото, който кръжеше над нея. Той се приближи, с хищно разширени очи, с голи ръце, които трепереха, докато посягаха към нея. По–близо, по–близо. Тя изпищя...

Но никой не чу писъка, защото в този миг светът се надипли. Въздухът, светлината и всяка частица в атмосферата сякаш се удвоиха и се разцепиха, после се нагънаха в себе си с гръмотевичен пукот.

Случваше се отново.

През гъстото множество от кафяви тренчкоти и мръсни криле, небето беше придобило мътен и мъглив сив оттенък, както последния път в библиотеката на „Меч и Кръст“, когато всичко беше започнало да трепери. Нов времетръс. Луцифер се приближаваше.

Огромна вълна се разби над главата й. Лус започна да се мига, сграбчвайки здраво ореола, шляпайки като обезумяла с крака, за да задържи главата си над водата.

Видя лицето на Даниел, когато от лявата им страна се разнесе силно скърцане. Белите му криле се рееха към нея, но не достатъчно бързо.

Последното, което Лус видя, преди главата й да се потопи под водата, сякаш се случи на забавен кадър: Сиво–зеленият шпил на църквата се прегъна във водата, накланяйки се съвсем леко към главата й. Сянката му се уголеми, докато с глух звук дръпна Лус надолу в тъмнината.

* * *

Лус се събуди, полюлявайки се върху една вълна. Намираше се върху водно легло.

Червени, украсени с дантела мрежести завеси бяха спуснати върху прозорците. Сива светлина, промъкваща се през пролуките в сложно изработената дантела, загатваше, че се здрачава. Главата я болеше, а глезенът й пулсираше. Претърколи се и черните копринени чаршафи – и се озова лице в лице с момиче със сънен поглед, с буйна разчорлена руса коса.

Момичето изпъшка и примигна с покрити с плътни очни сенки сребристи клепачи, като протегна отпуснат юмрук над главата си.

– О – изрече то, като прозвуча съвсем не толкова изненадано да се събуди до Лус, колкото Лус се чувстваше да се събуди до него. – Докога стояхме снощи? – завалено попита момичето на италиански. – Това парти беше щура работа.

Лус се хвърли назад и падна от леглото, потъвайки в мек бял килим. Стаята приличаше на пещера, студена и със застоял мирис, с тъмносиви тапети и огромно легло със заоблени крака и табли в горния и долния край върху голям килим в средата. Нямаше представа къде се намира, как е попаднала там, с чий халат за баня е облечена, кое беше това момиче и на какво парти мислеше момичето, че е била Лус предишната вечер. Дали по някакъв начин беше паднала във Вестител? До леглото имаше столче за крака със зеброви шарки. Върху него бяха спретнато сгънати дрехите, които беше оставила в гондолата – белият пуловер, който беше облякла два дни преди това в къщата на родителите си, износените й джинси, каубойските й ботуши, подпрени един на друг отстрани. Сребърният медальон с гравираната отпред роза – беше го пъхнала в ботуша си точно преди двамата с Даниел да се гмурнат във водата – почиваше върху поднос от стъклени нишки върху нощната масичка.

Нахлузи го отново през главата си и се вмъкна непохватно в джинсите си. Момичето в леглото беше заспало отново, с лице, покрито с черна копринена възглавница, изпод която се беше разпиляла оплетената й руса коса. Лус надникна покрай високата горна табла, откривайки две празни кожени кресла срещу пламтяща камина на далечната стена и монтиран над нея телевизор с плосък екран.

Къде беше Даниел?

Тя закопчаваше ципа на втория си ботуш, когато чу глас през открехнатите френски врати срещу леглото.

– Няма да съжаляваш за това, Даниел.

Преди той да успее да реагира, ръката на Лус вече беше върху дръжката на вратата – и тя го откри от другата страна, седнал върху тясно канапе със зеброва шарка в дневната, срещу прокуденика Фил.

Щом я видя на вратата, Даниел се изправи на крака. Фил също се надигна, заставайки сковано до стола си. Ръцете на Даниел бързо обходиха лицето на Лус, докосвайки леко челото й, което – даде си сметка Лус – беше натъртено и чувствително на допир. – Как се чувстваш?

– Ореолът...

– Ореолът е в нас. – Даниел посочи огромния позлатен стъклен диск, положен върху голямата дървена маса за хранене в съседната стая. Един Прокуденик седеше на масата, тъпчейки се с кисело мляко, друг се бе облегнал на вратата със скръстени на гърдите ръце. И двамата бяха с лице към Лус, но беше невъзможно да се определи дали си дават сметка за това. Чувстваше се напрегната в близост до тях, усещаше мраз във въздуха, но се доверяваше на спокойното държание на Даниел.

– Какво стана с Прокуденика, с когото се биеше? – попита Лус, търсейки с поглед бледото създание с расото.

– Не се притеснявай за него. Ти си тази, за която се тревожа.

Говореше й толкова нежно, сякаш бяха сами.

Тя си спомни как шпилът на църквата се наклони към нея, когато катедралата рухна под водата. Спомни си как крилете на Даниел хвърлиха сянка над всичко, когато се наведоха към нея.

– Удари си лошо главата. Прокудениците ми помогнаха да те извадя от водата и ни доведоха тук, за да си починеш.

– Колко време съм спала? – попита Лус. Свечеряваше се. – Колко време ни остава...

– Седем дни, Лус – каза Даниел тихо. От гласа му разбра, че и той също като нея си даваше сметка как времето се изплъзва от тях.

– Е, не бива да губим повече време тук. – Тя хвърли поглед към Фил, който доливаше своята чаша и тази на Даниел от една бутилка с нещо червено, наречено „Кампари“.

– Не ти ли харесва апартаментът ми, Лусинда Прайс? – попита Фил, като се престори, че оглежда обзаведената в постмодерен стил дневна за първи път. Стените бяха покрити с картини в стила на Джаксън Полак, но този, в когото Лус не можеше да престане да се взира, беше Фил. Кожата му беше по–бледа, отколкото си я спомняше, с плътни пурпурни кръгове около празните му очи. Ставаше й студено всеки път щом си спомнеше как опърпаните му криле държаха нейното отражение във въздуха над задния двор на родителите й, готов да полети и да я отнесе на тъмно и далечно място.

– Разбира се, не мога да видя особено добре никаква част от него, но ми казаха, че ще бъде декориран по начин, очарователен за младите дами. Кой е знаел, че ще развия такъв вкус към простосмъртната плът след времето, което прекарах с твоята приятелка–Нефилим, Шелби? Запозна ли се с приятелката ми, в спалнята? Тя е сладко момиче: всичките са толкова сладки.

– Трябва да вървим. – Лус заповеднически подръпна ризата на Даниел.

Останалите Прокуденици в стаята застанаха нащрек.

– Сигурни ли сте, че не можете да останете за едно питие? — попита Фил, като посегна да напълни трета чаша с вишневата на цвят течност, която неумело разля. Даниел покри ръба на чашата с ръка, като вместо това си наля от бутилка газирана напитка с вкус на грейпфрут.

– Седни, Лус – каза Даниел, като й подаде чашата. – Не сме съвсем готови за тръгване.

Двамата седнаха, а другите двама Прокуденици последваха примера им.

– Приятелят ти е много благоразумен – отбеляза Фил, като качи калните си военни ботуши върху мраморната масичка за кафе. – Споразумяхме се, че Прокудениците ще се присъединят към вас в усилията ви да спрете Утринната Звезда.

Лус се сгуши в Даниел.

– Може ли да поговорим насаме?

– Да, разбира се – отговори вместо него Фил, като отново се надигна сковано и кимна на останалите Прокуденици. – Нека всички да си дадем един миг. – Подреждайки се в редица зад Фил, останалите изчезнаха зад летяща дървена врата в кухнята на апартамента.

Щом останаха сами, Даниел положи ръце върху коленете й.

– Виж, знам, че не са ти любимци...

– Даниел, те се опитаха да ме отвлекат.

– Да, знам, но това беше, когато смятаха – Даниел направи пауза и я погали по косата, като оправи с пръсти един заплетен кичур, – мислеха, че ако те отведат пред Трона, това ще изкупи предишното им предателство. Но сега играта се промени напълно, отчасти заради стореното от Луцифер – и отчасти защото ти стигна по–далече в развалянето на проклятието, отколкото очакваха Прокудениците.

– Какво? – Лус се сепна. – Мислиш, че съм близо до развалянето на проклятието?

– Нека просто да кажем, че никога преди не си била толкова близо – каза Даниел и Лус почувства необясним порив. – След като ще имаме помощта на Прокудениците, за да отблъснем враговете си, ти можеш да се съсредоточиш върху това, което трябва да направиш.

– Помощта на Прокудениците? Но те току–що ни устроиха засада.

– С Фил обсъдихме всичко. Разбрахме се. Слушай, Лус Даниел взе ръката й и зашепна, макар че в стаята бяха само те те, – Прокудениците са по–малка заплаха, когато са с нас, отколкото ако са срещу нас. Неприятни са, но освен това са неспособни да лъжат. С тях винаги ще знаем в какво положение сме.

– Защо изобщо трябва да сме с тях? – Лус се облегна на възглавницата със зеброви шарки зад гърба си.

– Те са въоръжени, Лус. По–добре екипирани и с повече воини от всяка друга клика, пред която ще се изправим. Може да дойде време, когато ще имаме нужда от техните звездни стрели и техните хора. Не е нужно да сме първи приятели, но те са отлични телохранители и са безпощадни към враговете си. Той също се облегна назад и се загледа навън през прозореца, сякаш наблизо току–що бе прелетяло нещо противно. – И тъй като независимо от всичко ще имат участници в тази битка, най–добре това да сме ние.

– Ами ако още смятат, че аз съм цената, или каквото е там?

Даниел й отправи мека, неочаквана усмивка.

– Сигурен съм, че още смятат така. Мнозина го мислят. Но само на теб се пада да решиш как ще изпълниш ролята си в тази история. Това, което започнахме, когато се целунахме за първи път в „Меч и Кръст“... това пробуждане в теб беше само първата стъпка. Всички уроци, които научи по времето, прекарано вън Вестителите, те въоръжиха. Прокудениците не могат да ти отнемат това. Никой не може. И освен това – той се засмя – никой не може да те докосне, когато съм до теб.

– Даниел? – Тя отпи от газираната напитка с вкус на грейпфрут и я почувства как слиза със съскане надолу по гърлото й. – Как ще изпълня ролята си в тази стара история?

– Нямам представа – каза той, – но нямам търпение да открия.

– Аз също.

Вратата на кухнята се отвори рязко и на прага се появи лицето на бледо, почти красиво момиче, с руса коса, прибрана назад в строга конска опашка.

– Прокудениците вече се уморяват да чакат – пропя тя като робот.

Даниел погледна Лус, която се насили да кимне.

– Можеш да им кажеш да влязат. – Даниел направи знак на момичето.

Те влязоха един по един, бързо, механично, като заеха предишните си места, с изключение Фил, който се приближи до Лус. Лъжицата на онзи, който ядеше кисело мляко, почука тромаво отстрани по празната пластмасова кофичка.

– Значи той убеди и теб? – попита Фил, като се настани на страничната облегалка на „канапето за влюбени“.

– Ако Даниел ви има доверие, аз...

– Както си и мислех – каза той. – Когато Прокудениците полагат верността си напоследък, ние сме ожесточено предани. Разбираме какво е заложено на карта, когато правим подобни... избори. – Той наблегна на последната дума, като кимна обезкуражаващо на Лус. – Изборът да се съюзиш с някоя страна е много важен, не смяташ ли, Лусинда Прайс?

– За какво говори той, Даниел? – попита Лус, макар да подозираше, че знае.

– Това, от което са обсебени всички напоследък – отвърна Даниел уморено. – Почти равният баланс между Рая и Ада.

– След всички тези хилядолетия вече е почти завършено! – Фил се отпусна назад в тясното канапе срещу Лус и Даниел.

Лус не го беше виждала никога преди толкова оживен. – Сега, когато почти всички ангели са сключили съюз с едната страна тъмната или светлата, – има само един, който не е избрал...

Един ангел, който не беше направил избор.

Светкавично мярнал се спомен: как пристъпва през един Вестител и влиза в Лае Вегас с Шелби и Майлс. Бяха отишли да се срещнат със сестра й от един минал живот, Вера, и накрая се озоваха в една закусвалня с Ариана, която каза, че ще има уреждане на сметки. Скоро. И накрая, след като бъде потърсена сметка на всички ангели, всичко ще се сведе до това, на чия страна ще застане един съществено важен ангел.

Лус беше сигурна, че ангелът, който не бе взел решение, беше Даниел.

Той изглеждаше раздразнен, докато чакаше Фил да свърши да говори.

– И, разбира се, налице все още са Прокудениците.

– Какво искаш да кажеш? – попита Лус. – Прокудениците не са избрали страна? Винаги съм предполагала, че сте на страната на Луцифер.

– Това е само защото не ти харесваме – каза Фил с напълно безизразно лице. – Не, на Прокудениците не се полага да избират. – Той обърна глава, сякаш за да погледне навън през прозореца, и въздъхна. – Можеш ли да си представиш какво е чувството...

– Сбъркал си адреса, Фил – прекъсна го Даниел.

– Би трябвало да имаме значение – каза Фил, внезапно умолявайки Даниел. – Всичко, за което молим, е да имаме значение в космическия баланс.

– Не ви се полага да избирате – повтори Лус, проумявайки.

– Това ли е наказанието за нерешителността ви?

Прокуденикът кимна сковано:

– А резултатът е, че съществуването ни не означава нищо и космическия баланс. Смъртта ни също не значи нищо. – Фил наведе глава.

– Знаеш, че това не зависи от мен – каза Даниел. – И със сигурност не зависи от Лус. Губим време...

– Не бъди толкова високомерен, Даниел Григори – каза Фил.

– Всички имаме своите цели. Независимо дали го признаваш, или не, ти имаш нужда от нас, за да постигнеш своята. Можехме да се присъединим към Старейшините на Зесмелим. Онази, която се нарича мис София Блис, още ти е вдигнала мерника. Тя е подведена, разбира се, но кой знае – може и да успее там, където ти ще се провалиш?

– Тогава защо не се присъединихте към тях? – попита остро Лус в защита на Даниел. – Нямахте проблем да работите заедно със София миналия път, когато отвлякохте приятелката ми Доун.

– Това беше грешка. По онова време не знаехме, че Старейшините са убили другото момиче.

– Пен. – Гласът на Лус й изневери.

Бледото лице на Фил се сгърчи.

Непростимо. Прокудениците никога не биха навредили на някой невинен. Още по–малко на някой с такъв прекрасен характер, с толкова изтънчен ум.

Лус погледна Даниел: искаше по някакъв начин да му каже, че може би е осъдила Прокудениците твърде прибързано, но Даниел гледаше намръщено Фил.

И въпреки това, вчера сте се срещнали с мис София – каза той.

Прокуденикът поклати глава.

– Кам ми показа златната покана – упорстваше Даниел – Срещнали сте се с нея на намиращия се на територия на простосмъртните хиподрум, наречен Чърчхил Даунс, за да обсъдите преследването на Лус.

– Грешка. – Фил се изправи. Беше висок колкото Даниел, но болнаво блед и крехък. – Вчера се срещнахме с Луцифер. Няма как да откажеш покана от Утринната Звезда. Предполагам, че мис София и нейните приятелчета са били там. Прокудениците усетиха калните им души, но не работим с тях.

– Я чакай – каза Лус, – срещнали сте се с Луцифер вчера? – Това означаваше петък, денят, когато Лус и останалите бяха в „Меч и Кръст“, обсъждайки как да намерят реликвите, за да попречат на Луцифер да заличи миналото. – Но ние вече се бяхме върнали от Вестителите. Луцифер трябва вече да е бил на мястото на Падението.

– Не непременно – обясни Даниел. – Въпреки че тази среща се е състояла след като вие сте се върнали от Вестителите, все мак се е състояла в миналото на Луцифер. Когато те е последвал, преобразен като онзи гаргойл, отправната му точка се е намирала на половин ден по–късно във времето и на стотици мили разстояние от вашата.

От тази логика Лус почти я заболя мозъкът, но беше наясно с едно: Нямаше доверие на Фил. Обърна се към него:

Значи сте знаели през цялото време, че Луцифер планира да заличи миналото. Смятахте ли да му помогнете, така както сега обещахте да помогнете на нас?

– Срещнахме се е него, защото сме длъжни да се отзовем, когато ни повика. Всички са длъжни, освен Трона, и... – той направи пауза, а по устните му се разля тънка усмивка – ами, не знам никоя жизнена сила, която би устояла на призива на Луцифер. – Той наклони глава към Лус. – Ти би ли могла?

– Достатъчно – отсече Даниел.

– Освен това – каза Фил, – той не искаше помощта ни. Утринната Звезда не ни допусна. Каза... – той затвори очи и за миг приличаше на нормален тийнейджър, почти миловиден, – каза, че не можел да остави нищо друго на случайността, че било време да поеме нещата в собствените си ръце. Срещата приключи рязко.

– Това трябва да е бил моментът, когато Луцифер те е последвал във Вестителя – каза Даниел на Лус. Повдигна й се, като си спомни как Бил я намери в тунела, толкова уязвима, толкова сама. Всичките онези моменти, когато се беше радвала, че е до нея, помагайки й по време на нейната мисия. За известно време на него сякаш също му харесваше да е с нея.

Празните очи на Фил се фокусираха върху нея, сякаш разглеждаха някаква промяна в душата й. Дали можеше да долови какво смущение я обземаше всеки път, когато си помислеше за всичкото време, което беше прекарала насаме с Бил? Дали Даниел можеше да го усети?

Не можеше да се каже точно, че Фил й се усмихва, но не изглеждаше така безжизнен, както обикновено.

– Прокудениците ще ви защитят. Знаем, че враговете ви са многобройни. – Той погледна Даниел. – Съдниците също са се задействали.

Лус хвърли поглед към Даниел:

– Съдниците ли?

– Работят за Рая. Те са просто досадници, а не заплаха.

Фил отново наведе глава.

– Прокудениците смятат, че Съдниците може да... са се отделили от Небесата.

– Какво? – Даниел внезапно прозвуча, сякаш беше останал без дъх.

– Сред тях цари деморализация, от онзи вид, който се разпростира бързо. Във Виена ли казахте, че имате приятели?

– Ариана – ахна Лус. – И Габ и Роланд. В опасност ли са?

– Имаме приятели във Виена – каза Даниел. – Също и в Авиньон.

– Съдниците се разпръсват из Виена.

Когато Лус се извърна да погледне Даниел в лицето, той разперваше криле. Те се изстреляха рязко напред, осветявайки стаята с блясъка си. Фил сякаш не забеляза или не го беше грижа, докато отпиваше от червената алкохолна напитка. Празните погледи на останалите Прокуденици се забиваха в крилете на Даниел със завист, която паметта им бе съхранила.

Френските врати на спалнята се отвориха и измъчваното от махмурлук италианско момиче, с което Лус бе делила леглото, почти се изсипа от тях, когато влезе, препъвайки се с боси крака, в стаята. Хвърли поглед към Даниел и разтърка очи.

– Ооо, какъв прекрасен сън! – промърмори на италиански и изчезна в банята.

– Стига приказки – каза Даниел. – Ако вашата армия е толкова силна, колкото твърдите, отделете една трета от силите си, за да поеме към Виена и да защити тримата паднали ангели, които откриете там. Друга една трета изпратете в Авиньон, където ще намерите Кам и още двама паднали.

Фил кимна, а двама Прокуденици в дневната разпериха собствените си мърляви криле и се стрелнаха навън през отворения прозорец като огромни мухи.

– Останалата една трета от нашата войска остава под мое командване. Ще ви придружим до Планината. Нека сега да политаме и ще събера останалите по пътя.

– Да – каза Даниел бързо. – Готова ли си, Лус?

– Да вървим. – Тя допря гръб до раменете на Даниел, за да може той да я обгърне с ръце, да скочи през прозореца и да се извиси в тъмното небе над Венеция.