Екстаз

Р

азкопаванет

о

Свистящи удари на криле над главите им.

Пипала от бавно движещи се облаци, плъзгащи се над кожата им.

Лус се носеше през тъмнината, дълбоко в упойващия тунел на нов полет. Беше безтегловна като вятъра.

Една–единствена звезда висеше в средата на тъмносиньо небе, километри над пояса от дъгоцветна светлина близо до хоризонта.

Блещукащите светлини по затъмнената земя изглеждаха невъзможно далече. Лус беше в друг свят, възнасяйки се в безкрайността, осветена от сиянието на блестящи сребърни криле.

Те се размахаха отново, устремяващи се с тласък напред, после обратно, отнасяйки я по–високо... по–високо...

Тук горе светът беше тих, сякаш беше изцяло на нейно разположение.

По–високо... по–високо...

Независимо колко високо се намираше, топлата сребриста светлина на крилете винаги я покриваше, като балдахин над главата й.

Протегна ръка към Даниел, сякаш за да сподели този покой, да погали ръката му, която винаги почиваше сключена около кръста й.

Ръката й докосна само собствената й кожа. Ръката на Даниел не беше там.

Даниел не беше там.

Там беше само тялото на Лус, и потъмняващ хоризонт, и една–единствена далечна звезда.

Тя рязко се изтръгна от съня си. Издигнала се високо, будна, намери отново ръцете на Даниел – едната, държаща я за талията, другата – по–високо, обгърнала гърдите й. Точно където бяха винаги.

Беше късен следобед – не нощ. Тя, Даниел и останалите се изкачваха по стълба от пухкави бели облаци, които замъгляваха звездите.

Само сън.

Сън, в който Лус бе тази, която летеше. Всички имаха такива сънища. Предполагаше се да се събудиш точно преди да се удариш в земята. Но Лус, която летеше в истинския живот всеки ден, се бе събудила, когато осъзна, че лети със собствена сила. Защо тогава не беше вдигнала поглед, за да види как изглеждаха крилете й, да види дали бяха бляскави и внушителни?

Тя затвори очи, обзета от желание да се върне в онова по–просто небе, където Луцифер не се приближаваше с тътен към тях, където Габ и Моли не си бяха отишли.

– Не знам дали мога да направя това – каза Даниел.

Очите на Лус се отвориха рязко, тя се върна в реалността.

Отдолу, червените гранитни върхове на Синайския полуостров бяха толкова назъбени, че приличаха на направени от късчета счупени стъкла.

– Какво не можеш да направиш? – попита Лус. – Да откриеш мястото на Падението? Дий ще ни помогне, Даниел. Мисля, че тя знае точно как да го намери.

– Разбира се – каза той, неубеден. – Дий е невероятна. Късметлии сме, че я имаме. Но дори ако открием мястото на Падението, не знам как ще спрем Луцифер. А ако не можем – гърдите му, опрени в гърба й, се повдигнаха с усилие, – не мога да преживея още шест хиляди години, в които те губя.

През животите си Лус беше виждала Даниел унил, разгневен, разтревожен, разпален, отново унил, нежен, неуверен, отчаяно тъжен. Но никога не го беше чувала да звучи сломен. Мрачната нотка на отстъпление в тона му се вряза в нея, внезапна и дълбока, както звездна стрела се врязва в ангелска плът.

– Няма да ти се наложи да правиш това.

– Непрекъснато си представям какво ни очаква, ако Луцифер успее. – Той отстъпи леко назад от формацията, в която летяха – Кам и Дий начело, Ариана, Роланд и Анабел точно зад тях, Прокудениците – разгърнати около всички. – Това е твърде много, Лус. Именно затова ангелите избират страни, а хората се присъединяват към отбори. Твърде скъпо струва да не го направят: твърде тежко бреме е да упорстваш сам.

Имаше време, когато Лус щеше да се свие инстинктивно навътре, почувствала се несигурна от съмнението на Даниел, сякаш това намекваше за някаква слабост във връзката им. Но сега беше въоръжена с уроците от тяхното минало. Когато Даниел бе твърде уморен, за да помни, тя знаеше колко голяма е неговата любов.

– Не искам да минавам отново през всичко това. Цялото това време без теб, вечното чакане, глупавият ми оптимизъм, че някой ден ще бъде различно...

– Твоят оптимизъм се оправда! Погледни ме. Погледни ни! Това е различно. Знам, че е, Даниел. Видях ни в Хелстън, и в Тибет, и в Таити. Бяхме влюбени, безспорно, но не беше нищо подобно на това, което имаме сега.

Бяха изостанали още по–назад, където другите не можеха да ги чуят. Бяха просто Лус и Даниел, двама влюбени, които си говореха в небето.

– Още съм тук – каза тя. – Тук съм, защото ти повярва в нас. Повярва в мен.

– Наистина – наистина вярвам в теб.

– И аз вярвам в теб. – Тя чу как в гласа му се промъква усмивка. – Винаги съм вярвала.

Нямаше да се провалят.

* * *

Спуснаха се в пясъчна буря.

Тя висеше над пустинята като огромна кувертюра, сякаш грамадни ръце бяха метнали Сахара във въздуха. В границите на гъстата, жълто–кафява мараня, ангелите и тяхното обкръжение се сляха и станаха неразличими: земята се застъпваше с вихрещ се пясък; хоризонтът беше заличен от големи пулсиращи кафяви пелени. Всичко изглеждаше разделено на отделни пиксели, окъпано в прашно статично електричество, като заглушен неясен шум, предвещание за онова, което щеше да се случи, ако Луцифер постигнеше своето.

Пясък изпълни носа и устата на Лус. Провря се под дрехите й и задращи кожата й. Беше далеч по–груб от кадифено мекия прах, оставен от смъртта на Габ и Моли – мрачно напомняне за нещо по–красиво и по–ужасно.

Лус изгуби всякакво усещане за обкръжението си. Нямаше представа колко близо бяха до приземяването, докато краката й не се допряха до невидимия каменист терен. Усети, че от лявата им страна имаше големи скали, може би планини, но можеше да вижда само на няколко стъпки пред себе си. Единствено сиянието на ангелските криле, приглушено от вълните пясък и вятър, показваше къде са останалите.

Когато Даниел я пусна върху неравната скала, Лус придърпа израелското си военно яке нагоре около ушите, за да предпази лицето си от жилещия пясък. Бяха се събрали в кръг, крилете на ангелите образуваха ореол от светлина върху скалиста пътека в подножията на някакъв връх: Фил и другите трима оцелели Прокуденици, Ариана, Анабел, Кам и Роланд, Лус и Даниел, и Дий, застанала в центъра на кръга, спокойно, като музеен уредник, който ръководи туристическа обиколка в музей.

– Не се тревожете, следобед често е така! – извика Дий, за да надвика вятъра, толкова ожесточен, че подмяташе крилете на ангелите. Тя вдигна ръка и я опря косо на челото си, за да види по–добре. – Всичко това скоро ще отшуми! Щом стигнем мястото на Куим Малак, ще съберем всичките три реликви. Те ще ни разкажат истинската история на Падението.

– Къде точно е Куим Малак? – извика Даниел.

– Ще трябва да изкачим онази планина. – Дий посочи зад гърба си към едва различимия скален нос, в чиито подножия се бяха приземили ангелите. Малкото, което Лус можеше да види от планината, изглеждаше невъобразимо стръмно.

– Искаш да кажеш, да долетим до нея, нали? – Ариана тракна с подметките си. – Никога не съм била твърде добра в катеренето.

Дий поклати глава. Посегна към мешката, която Фил държеше, отвори ципа и измъкна чифт здрави груби кафяви туристически ботуши.

– Радвам се, че останалите от вас вече носят практични обувки. – Тя изрита заострените си обувки на висок ток, метна ги в торбата и започна да връзва връзките на ботушите. – Не е лесен поход, но при тези условия наистина е най–добре да се придвижваме пеша по пътеката до Куим Малак. Може да използвате крилете си за баланс срещу ветровете.

– Защо не изчакаме пясъчната буря да отмине? – предложи Лус, чиито очи сълзяха на прашния вятър.

– Не, скъпа. – Дий отново нахлузи черната презрамка на мешката през тясното рамо на Фил. – Няма време. Трябва да бъде сега.

Така че те се подредиха зад Дий, доверявайки й се да ги води отново. Ръката на Даниел намери тази на Лус. Той още изглеждаше мрачен след разговора им, но хватката му върху ръката й не се отпусна дори за миг.

– Е, довиждане, приятно ми беше да се запознаем! – пошегува се Ариана, когато останалите започнаха да се катерят.

– Ако ме търсиш, питай прахта – каза Кам в отговор.

Маршрутът, избран от Дий, ги поведе нагоре в планините, по камениста пътека, която ставаше по–тясна и по–стръмна. Беше осеяна с назъбени камъни, които Лус не виждаше, докато не се препънеше в тях. Слънцето, потъващо зад хоризонта, приличаше на луната, с намаляла и бледа светлина зад гъстата въздушна завеса.

Тя кашляше, давейки се с прахта, с гърло, все още разранено от битката във Виена. Криволичеше на зигзаг наляво и надясно, без изобщо да вижда къде върви, долавяйки единствено, че посоката винаги бе смътно нагоре. Съсредоточи се върху дългата жълта плетена жилетка на Дий, която се развяваше леко като знаме около дребното тяло на старата жена. Не пускаше ръката на Даниел.

Тук–там пясъчната буря се разклоняваше около някой скален блок, създавайки малка пролука от видимост. В един от тези моменти Лус зърна бледозелено петънце в далечината. То се намираше по протежение на пътека, на стотици футове над тях и също толкова далече надясно от мястото, където стояха. Това приглушено цветно петънце беше единственото нещо, което нарушаваше ритъма на голия кафяв пейзаж в продължение на километри. Лус се взря в него като в мираж и ръката на Дий леко докосна рамото й.

– Това е целта на пътуването ни, скъпа. Добре е да не изпускаш от поглед крайната цел.

После бурята мощно се освободи от ъглите на скалния блок, издигна се вихрушка от прах и зеленото петънце изчезна. Светът отново се превърна в маса от зърнести точици.

В завихрения пясък сякаш се оформяха образи на Бил: как се беше кикотил при първата им среща, превръщайки се от фалшивия Даниел в крастава жаба; загадъчното му изражение, когато тя беше срещнала Шекспир в „Глобус“. Образите помагаха на Лус да се задържи, когато се препънеше по пътеката. Нямаше да спре, докато не победи дявола.

Образите на Габ и Моли също подтикваха Лус напред. Проблясването на крилете им като две големи златисти и сребристи дъги отново се мярна пред очите й.

Не си уморена, каза си тя. Не си гладна.

Най–после си проправиха път покрай висок скален блок с форма на връх от стрела, чийто остър край сочеше към небето. Дий им направи знак да се скупчат до онази страна от върха на стрелата, която сочеше нагоре към планината, и там, най–сетне, вятърът утихна.

Бе паднал здрач. Планините бяха облечени в потъмняваща сребриста дреха. Стояха на високо стръмно скалисто плато, голямо приблизително колкото дневната в дома на Лус. С изключение на малка пролука там, където ги беше оставила пътеката, малкото кръгло пространство граничеше от всички страни с вертикални, криволичещи ръждиви на цвят скални зъбери, оформящи пространство, което можеше да служи като естествен амфитеатър. Защитаваше ги не само от вятъра: дори и да не беше имало пясъчна буря, по–голямата част от скалното плато щеше да е скрита от монолита с форма на стрела и високите скали наоколо.

Тук не можеше да ги види никой, който се изкачва по пътеката. Преследващите ги Съдници трябваше да извадят късмет да прелетят директно над тях. Тази затворена площ беше нещо като свещено убежище.

– Бих искал да кажа, че съм естествено опиянен – рече Кам.

– Този поход щеше да съсипе Джон Денвър⁹ – съгласи се Роланд.

Призрачни реки оставяха тънки като вени криволичещи следи в покритата с втвърдена прах земя. Назъбеният отвор на пещера зееше в подножието на скалната стена вляво от стреловидния каменен блок.

В далечния край на платото, леко надясно от мястото, където стояха, едно скално свлачище беше спряло устрема си, възпряно от вертикалната извита каменна стена. Купчината бе образувана от каменни късове, които варираха по големина от малки като снежна топка, до по–големи от хладилник. Между пукнатините в скалите растяха лишеи, които сякаш крепяха каменните блокове на склона.

Маслиново дърво с бледи листа и една смокиня–джудже се мъчеха да растат диагонално около каменните блокове на склона. Това трябваше да е зеленото петънце, което Лус беше видяла от разстояние отдолу. Дий беше казала, че това е целта им, но Лус не можеше да повярва, че се бяха изкатерили по целия този път през дългата шир от пясъчни вихрушки.

Крилете на всички имаха вид, сякаш принадлежаха на Прокуденици – кафяви и измачкани, излъчващи едва доловимо сияние. Крилете на истинските Прокуденици изглеждаха още по–крехки от обикновено, като паяжини. Дий избърса прахта от лицето си с разтегления от вятъра ръкав на пуловера си. Прокара лакираните си в червено нокти през разчорлената си червена коса. По някакъв начин старата дама още изглеждаше елегантна. Лус не искаше да се замисля на какво приличаше самата тя.

– Нито един миг скука! – Гласът на Дий заглъхна зад нея, докато изчезваше в пещерата.

Последваха я вътре, спирайки на няколко стъпки от входа, където мъждивата светлина се превръщаше в мрак. Лус се облегна на студената червеникаво–кафява стена от пясъчник до Даниел. Главата му почти опираше в ниския таван. Всички ангели трябваше да подвият криле, за да се сместят в тясната пещера.

Лус чу стържещ звук, а после сянката на Дий се разтегна в осветената част от входа на пещерата. Тя побутна към тях голям дървен сандък с носа на туристическия си ботуш.

Кам и Роланд се втурнаха да й помогнат: приглушеният кехлибарен блясък на прашните им криле разреди мрака вътре. Всеки повдигна по един край от сандъка и го отнесоха до естествено образувана ниша в пещерата, която Дий посочи с жестове. При одобрителното й кимване, те пуснаха сандъка, опрян в стената на пещерата.

– Благодаря ви, господа. – Дий прокара пръсти по месинговия ръб на сандъка. – Сякаш беше едва вчера, когато поръчах да го докарат тук. Макар че трябва да е било преди близо двеста години. – Лицето й се сбърчи в лека намръщена носталгична гримаса. – О, добре, човешкият живот е само един ден. Габ ми помогна, макар че заради пясъчните бури така и не си спомни точното място. Това беше ангел, който знаеше колко ценна е предварителната подготовка. Тя знаеше, че този ден ще дойде.

Дий измъкна изящен сребърен ключ от джоба на дългата си жилетка и го завъртя в ключалката на сандъка. Когато старият сандък се отвори със скърцане, Лус се промъкна леко напред, очаквайки да види нещо магическо – или поне свързано с историята. Вместо това Дий метна навън шест стандартни войнишки манерки, три малки бронзови фенера, тежък сноп одеяла и кърпи и наръч лостове, кирки и лопати.

– Пийнете си, ако трябва. Първо Лусинда. – Тя раздаде манерките, които бяха пълни със студена, вкусна вода. Лус погълна на един дъх съдържанието на манерката си и избърса уста с опакото на ръката си. Когато облиза устни, по тях имаше боцкаш сух пясък.

– Така е по–добре, нали? – Дий се усмихна. Отвори кутия кибритени клечки и запали по една свещ във всеки от фенерите. Потрепващите светлинки отскачаха от стените, хвърляйки драматични сенки, докато ангелите се навеждаха, извъртаха, изтупваха взаимно прахта от крилете си.

Ариана и Анабел търкаха крилете си със сухите кърпи. Даниел, Роланд и Кам предпочетоха да изтръскат пясъка от своите, като ги удряха в скалите, докато мекият съскащ звук на пясък, падащ по каменното дъно, утихна. Прокудениците, изглежда, бяха доволни да си останат мръсни. Скоро пещерата беше ярко осветена от ангелско сияние, сякаш някой бе запалил буен огън.

– Какво сега? – попита Роланд, като изсипваше пясъка от единия си кожен ботуш.

Дий се беше преместила до отвора на пещерата, с гръб към останалите. Отиде до равната каменна шир отвън, после зачака да я последват.

Събраха се в малък полукръг, с лице към наклонената купчина от камъни и борещите се да оцелеят маслина и смокиня.

– Трябва да влезем вътре – каза Дий.

– Къде вътре? – Лус се обърна, за да погледне зад гърба си. Пещерата, от която току–що бяха излезли, беше единственият вариант за влизане „вътре“, който Лус виждаше. Тук, навън, се намираха само равното дъно на платото и скалното свлачище до стената на зъбера.

– Светилищата са изградени върху предишни светилища, а те – върху други – каза Дий. – Първото на Земята се е издигало точно тук, под този склон от срутени камъни. Вътре е закодирано последното късче от ранната история на падналите. Това е Куим Малак. След като първото светилище било унищожено, на неговото място последвали няколко други, но Куим Малак винаги си оставал вътре в тях.

– Искаш да кажеш, че простосмъртните също са използвали Куим Малак? – попита Лус.

– Без особена мисъл или разбиране. През годините, всяка нова група, която градяла храма си тук, го разбирала все по–малко. За мнозина това място се смята за злощастно – тя хвърли поглед към Ариана, която пристъпи от крак на крак, – но никой няма вина за това. Беше отдавна. Тази вечер ще изкопаем онова, което някога беше изгубено.

– Имаш предвид знанието за нашето Падение? – Роланд закрачи около скалния слон. – Това ли ще ни каже Куим Малак!

Дий се усмихна загадъчно:

– Думите са арамейски. Означават... е, по–добре е, ако просто видите сами.

До тях Ариана дъвчеше шумно един кичур от косата си с ръце, напъхани дълбоко в джобовете на гащеризона й, с вдървени и неподвижни криле. Взираше се в смокиновото и маслиновото дърво, сякаш бе в транс.

Сега Лус забеляза кое беше странното в дърветата. Причината, поради която изглеждаше, че растат диагонално от камъка, беше, че стъблата им лежаха заровени дълбоко под скалните блокове.

– Дърветата – каза тя.

– Да, някога се виждаха изцяло. – Дий се наведе да погали вехнещите зелени листа на малкото смокиново дърво. – Както и Куим Малак. – Тя се изправи и потупа купчината едри камъни. – Някога цялото това скално плато беше много по–голямо. – Прекрасно, оживено място на моменти, макар да е трудно да си го представиш сега.

– Какво е станало с него? – попита Лус. – Как е разрушено светилището?

– Най–скорошното беше затрупано от това скално свлачище. Това беше преди около седемстотин години, след особено сериозно земетресение. Но дори още преди това списъкът на бедствията, случили се тук, беше безпрецедентен – потоп, пожар, убийства, война, експлозии. – Тя направи пауза, надзъртайки в купчината едри камъни, сякаш те бяха многобройни кристални топки. – И въпреки това, единствената част, която има значение, е невредима. Поне се надявам, че е. И точно затова трябва да влезем вътре.

Кам се приближи бавно до един от по–големите каменни блокове и се облегна на него със скръстени ръце.

– Справям се отлично с много неща, Дий, и рокът не е най–маловажното от тях. Но минаването през скали¹⁰ не е сред дарбите ми.

Дий плесна с ръце:

– Точно затова опаковах лопатите преди толкова много години. Ще трябва да разчистим скалите – каза тя. – Търсим онова, което се намира вътре.

– Искаш да кажеш, че ще разкопаваме Куим Малак? – попита Анабел, като гризеше розовите си нокти.

Дий докосна един покрит с мъх участък в центъра на могилата от камъни, изсипали се отдавна от зъберите.

– Щях да започна оттук, ако бях на ваше място!

Когато осъзнаха, че Дий говори сериозно за разрушаването на кулата от камъни, Роланд раздаде инструментите, които Дий беше изхвърлила от дървения сандък. Захванаха се за работа.

– Докато разчиствате, погрижете се да оставите този участък свободен. – Дий посочи към откритото пространство между скалното свлачище и началото на пътеката, която ги беше довела тук. Отбеляза един участък от десетина квадратни фута. – Ще ни трябва.

Лус взе една кирка и неуверено почука с нея по скалата.

– Знаеш ли как изглежда? – обърна се тя към Даниел, който бе вклинил лоста си около една скала зад смокиновото дърво. – Как ще разпознаем Куим Малак, когато го открием?

– В моята книга няма илюстрация за това. – Даниел с лекота разцепи камъка с едно накланяне на ръка. Мускулите на ръцете му потрепериха, докато вдигаше двете половини на скалния блок, всяка с размерите на голям куфар. Метна ги зад гърба си, като внимаваше да не ги остави да се приземят в участъка, който Дий бе отбелязала. – Просто ще трябва да имаме доверие на Дий, че помни.

Лус влезе в откритото пространство, където се беше намирал преместеният от Даниел камък. Сега останалата част от маслината и смокинята се виждаше чак надолу до стволовете. Бяха почти смазани от тоновете паднали камъни. Погледът й прелетя около гигантската купчина скални късове, които трябваше да разчистят. Беше висока поне двайсет фута. Можеше ли нещо да устои на мощта на това свлачище?

– Не се тревожете – провикна се Дий, сякаш прочела мислите на Лус. – Там някъде вътре е, скътано така сигурно, както първият ти спомен за любовта.

Прокудениците бяха долетели до билото на склона. Фил показа на останалите къде да захвърлят каменните блокове, които вече бяха откъртили, и те ги тръшнаха обратно върху лицевата страна на склона, при което органичната скала се разстроиш и се плъзна надолу по страните му.

– Хей! Виждам някои наистина стари жълти тухли. – Крилете на Анабел изпърхаха над най–високата точка на скалното свлачище, където то опираше в стръмните, вертикални стени на планината. Изгреба и отмести купчина отломки с лопатата си. – Мисля, че може да е някоя стена от светилището.

– Стена, скъпа? Много добре – каза Дий. – Би трябвало да има още три от тях, както често става със стените. Продължавай да копаеш. – Беше разсеяна, крачейки из квадратното парче скала, което беше отбелязала близо до началото на пътеката, и не забелязваше как напредва копаенето. Изглежда броеше нещо. Погледът й беше прикован върху дъното на скалното плато. Лус наблюдава Дий в продължение на няколко минути и видя, че старата дама брои стъпките си, сякаш изпълнява определена хореография.

Тя вдигна очи и улови погледа на Лус.

– Ела с мен.

Лус хвърли поглед към Даниел, към блестящата му от пот кожа. Той беше зает с голям, неподатлив каменен блок. Тя се обърна и последва Дий във входа на пещерата.

Фенерът на Дий се поклащаше като прожектор в тъмните кътчета. Пещерата беше безкрайно по–тъмна и студена без сиянието на ангелските криле. Дий затършува в сандъка си.

– Къде е тази проклета метла? – попита тя.

Лус се наведе над нея, като държеше друг фенер, за да й помага да осветява търсенето си. Пъхна ръка в огромния сандък и ръцете й докоснаха грубата слама на метла.

– Ето.

– Чудесно. Винаги последното място, където поглеждаш, особено ако не можеш да виждаш. – Дий метна на рамо метлата. – Искам да ти покажа нещо, докато останалите продължават с разкопаването.

Излязоха обратно на платото, в ехото от ударите на метал в камък. Дий спря на ръба на скалното свлачище, с лице към пространството, което беше помолила ангелите да разчистят. Започна да влачи метлата в бързи прави линии. Лус си беше мислила, че платото е изцяло образувано от едни и същи плоски червени камъни, но докато Дий замахваше и метеше, отново и отново, Лус забеляза, че отдолу има плитка мраморна платформа. И се появяваше система от шарки: бледожълти камъни се редуваха с бели скали, за да оформят сложна, инкрустирана шарка.

Накрая Лус разпозна един символ: единична дълга редица от жълт камък, поръбена с бели, спускащи се диагонално надолу линии с увеличаваща се дължина.

Лус се наведе да прокара пръсти по камъка. Изглеждаше като връх на стрела, сочещ далече от билото на планината, обратно надолу, в посоката, от която бяха пристигнали ангелите.

– Това е Плочата „Върхът на стрелата“ – каза Дий. – Щом всичко е готово, ще я използваме като един вид сцена. Кам изработи мозайката преди много години, макар да се съмнявам, че помни. Толкова много неща преживя оттогава. Сърдечното разочарование само по себе си е форма на амнезия.

– Знаеш за жената, която е разбила сърцето на Кам? – прошепна Лус, спомняйки си, че Даниел й беше казал никога да не споменава това.

Дий се намръщи, кимна и посочи към жълтата стрелка в мраморните плочки.

– Какво мислиш за този десен?

– Мисля, че е красив – каза Лус.

– Аз също – каза Дий. – Имам подобна татуировка над сърцето.

С усмивка, Дий разкопча най–горните две копчета на жилетката си и отдолу се показа жълта камизола. Тя дръпна деколтето два инча надолу, разголвайки бледата кожа на гръдния си кош. Най–накрая посочи към черна татуировка над гърдите си. Беше точно със същата форма като линиите в камъка на земята.

– Какво означава? – попита Лус.

Дий потупа татуировката си и отново дръпна камизолата си нагоре.

– Нямам търпение да ти кажа – усмихна се тя, извъртайки се, за да застане с лице към скалния склон зад тях, – но първо най–важното. Виж колко добре се справят!

Ангелите и Прокудениците бяха разчистили един участък от външния край на скалното свлачище. Две стари тухлени стени се издигаха под прав ъгъл на няколко стъпки от отломките. Бяха зле повредени, на места бяха избити прозорци, които не бяха влизали в първоначалните планове. Покривът го нямаше. Някои от тухлите бяха почернели от отдавна забравен пожар. Други изглеждаха покрити с плесен, сякаш се съвземаха от праисторически потоп. Но правоъгълната форма на някогашния храм започваше да се очертава ясно.

– Дий – провикна се Роланд, като й махна да се приближи до северната стена, за да огледа напредъка.

Лус се върна при Даниел. През времето, когато тя беше с Дий, той беше разчистил висока купчина от камъни и я беше подредил спретнато вдясно от склона. Тя изпита угризения, че не е помагала. Вдигна отново кирката.

Работиха с часове. Отдавна бе минало полунощ, докато разчистят половината склон. Фенерите на Дий осветяваха платото, но на Лус й харесваше да стои близо до Даниел, използвайки неповторимото сияние на крилете му, за да вижда. Челюстта я наболяваше от напрежението в лицето й. Раменете я боляха, а очите й смъдяха. Но тя не спираше. Не се оплакваше.

Продължи да разбива. Замахна към квадрат от розов камък, разкрит от един скален блок, който Даниел току–що бе отместил, очаквайки, че кирката й ще отскочи от твърда скала. Вместо това проряза нещо меко. Лус пусна кирката си и започна да рови с ръце в изненадващо глинестия участък. Беше стигнала до слой пясъчник, толкова ронлив, че се разпадна с докосването на един пръст. Тя приближи фенера, за да погледне по–добре, докато откъртваше големи късове. Под няколко сантиметра глина откри нещо гладко и твърдо.

– Намерих нещо!

Останалите се събраха в кръг наоколо, докато Лус изтри ръце в джинсите си и с помощта на пръстите си изтупа и почисти една квадратна плочка с големина около две стъпки в диаметър. Някога сигурно е била изцяло изрисувана, но всичко, което се виждаше сега, беше тънък контур на мъж с ореол около главата.

– Това ли е? – попита тя, развълнувана.

Рамото на Дий се допря леко до нейното. Тя докосна плочката с палец:

– Страхувам се, че не, скъпа. Това е само изображение на нашия приятел Иисус. Трябва да стигнем по–назад от неговото време.

– По–назад? – попита Лус.

– Чак навътре. – Дий почука по плочката. – Това е фасадата на най–скорошното светилище, средновековен манастир за особено нежелаещи да общуват със света монаси. Трябва да разкопаем надолу до първата постройка, зад тази стена.

Тя забеляза колебанието на Лус.

– Не се страхувай да разрушаваш древна иконография – каза Дий. – Това трябва да се направи, за да стигнем до онова, което е наистина старо. – Тя погледна небето, сякаш търсеше слънцето, но то отдавна беше потънало под равния хоризонт зад тях. Звездите бяха изгрели. – О, боже. Времето лети, нали? Продължавай! Справяш се чудесно!

Най–сетне Фил пристъпи напред с лоста си и удари през плочката с изображението на Иисус. Тя остави дупка, а пространството зад нея беше кухо и тъмно, и миришеше странно, на плесен и старост.

Прокудениците скочиха върху избитата плочка, разширявайки цепнатината, за да могат да копаят по–надълбоко вътре. Работеха усърдно и се справяха успешно с разрушението. Откриха, че, тъй като над светилището нямаше покрив, скалното свлачище беше запълнило и вътрешността. Прокудениците се редуваха да срутват стената и да хвърлят настрана каменните блокове, излитащи от конструкцията.

Ариана стоеше далече от групата, в един затъмнен ъгъл на обграденото със стени плато, подритвайки купчина камъни, сякаш се опитваше да задейства косачка за трева. Лус отиде при нея.

– Хей – каза Лус. – Добре ли си?

Ариана вдигна поглед, пъхнала палци в презрамките на гащеризона си. Безумна усмивка се прокрадна по лицето й.

– Помниш ли, когато бяхме наказани заедно? Накараха ни да почистим гробището в „Меч и Кръст“. Как работехме заедно, жулейки онзи ангел?

– Разбира се. – В онзи ден Лус беше нещастна – подиграна от Моли, нервна и увлечена по Даниел и, като се замислеше, несигурна дали Ариана я харесва, или просто я съжалява.

– Беше забавно, нали? – Гласът на Ариана звучеше далечно. – Винаги ще помня това.

– Ариана – каза Лус, – това не е каквото си мислиш точно сега, нали? Какво има в това място, че те кара да се криеш тук?

Ариана се изправи, като подпря пети на лопатата си и се залюля напред–назад. Гледаше как Прокудениците и другите ангели изравят от скалите висока интериорна колона.

Най–накрая Ариана затвори очи и избълва:

– Аз съм причината, поради която това светилище вече не съществува. Аз съм причината за лошия късмет.

– Но... Дий каза, че никой не е виновен. Какво се случи?

– След Падението – каза тя, – събирах отново сили, търсех подслон, начин да излекувам крилете си. Още не се бях върнала при Трона. Дори не знаех как да направя това. Не помнех какво съм. Бях сама и видях това място, и...

– Неволно влезе в светилището, което се е намирало тук – каза Лус, спомняйки си какво й беше разказал Даниел за причината, поради която падналите ангели не се приближаваха до

църкви. При църквата „Гроб Господен“ всички бяха нервни. Не искаха да се приближат до параклиса на моста „Сен Бенезет“.

– Не знаех! – Гръдният кош на Ариана се разтресе, когато тя си пое шумно дъх.

– Разбира се, че не си. – Лус обви едната си ръка около кръста на Ариана. Тя беше само кожа, кости и криле. Момичето–ангел отпусна глава на рамото на Лус. – Взриви ли се?

Ариана кимна.

– Така, както ти... не – поправи се тя, – така, както ти някога се взривяваше в другите си животи. Пуф. Цялото нещо избухна в пламъци. Само че това не беше – извинявай, че го казвам – красиво трагично и романтично. Беше мрачно и черно, и безвъзвратно. Като врата, която се затръшна в лицето ми. Именно тогава разбрах, че наистина са ме изритали от Небесата. – Тя се обърна към Лус, широко отворените й сини очи бяха толкова невинни, колкото Лус не помнеше да ги е виждала някога. – Никога не съм имала намерение да си тръгвам. Беше случайност, много от нас просто бяха пометени в... нечия друга битка.

Тя сви рамене и едно ъгълче от устата й се изви дяволито:

– Може би твърде много свикнах да бъда отхвърлена. Обаче някак ми приляга, не мислиш ли? – Тя имитира пистолет с пръстите си и стреля в посоката на Кам. – Предполагам, че нямам нищо против да се движа с тази шайка разбойници. – После лицето на Ариана се промени, всяка следа от преструвка изчезна. Тя хвана здраво Лус за раменете и прошепна: – Това е.

– Какво? – Лус рязко се завъртя.

Ангелите и Прокудениците бяха разчистили няколко тона камъни. Сега стояха там, където се беше намирала купчината камъни. Бяха приключили точно преди зазоряване. Около тях се издигаше вътрешното светилище, което Дий беше обещала, че ще намерят. Старата елегантна дама бе удържала на думата си.

Бяха останали само две крехки стени, които образуваха прав ъгъл, но бордюрът от сиви плочки на пода подсказваше първоначален план, който бе обхващал приблизително двайсет квадратни фута. Големи солидни мраморни тухли оформяха основите на стените, където по–малки ронещи се тухли от пясъчник някога бяха поддържали покрив. Потъмнели и обветрени фризове украсяваха части от постройката – крилати създания, толкова стари и олющени, че почти се сливаха с камъка. Древен пожар бе обгорил части от широките декоративни корнизи близо до горните части на стените.

Вече напълно разкритите смокиня и маслина бележеха преградата между преметената от Дий Скална стрела и разкопаното светилище. Двете липсващи стени оставяха останалата част от постройката открита за въображението на Лус, която си представяше древни пилигрими, коленичещи да се молят тук. Беше ясно къде са коленичели:

Четири йонийски мраморни колони с канелюри в основите и капители с форма на свитъци бяха построени около издигната платформа в центъра на мозайката. А на тази платформа се издигаше грамаден правоъгълен олтар, построен от блед жълто–кафяв камък.

Изглеждаше познат, но не наподобяваше нищо, което Лус бе виждала преди. Беше покрит със спечена пръст и камъни и Лус можеше да различи сянката на украса, изваяна отгоре: два каменни ангела един срещу друг, всеки с размерите на голяма кукла. Струваше й се, че някога са били позлатени, но сега бяха останали само петънца от някогашното им покритие. Изваяните ангели бяха коленичили за молитва, със сведени глави, без ореоли, красивите им криле, изработени с всички подробности, бяха извити напред, така че връхчетата им се докосваха.

– Да. – Дий си пое дълбоко въздух. – Това е. Куим Малак. Означава „Бдящият над ангелите“. Или, както обичам да го наричам аз, „помощникът на ангелите“. Съдържа тайна, която никоя душа не е разгадала: ключът към мястото, където падналите ангели са стигнали до Земята. Помниш ли го, Ариана?

– Така мисля. – Ариана изглеждаше нервна, когато пристъпи към скулптурата. Когато стигна до платформата, остана дълго време неподвижна пред коленичилите ангели. После самата тя коленичи. Докосна връхчетата на крилете им, мястото, където двата ангела се свързваха. Потрепери. – Видях го само за секунда, преди...

– Да – каза Дий. – Преди взривът да те изхвърли от светилището. Силата на експлозията предизвика първата лавина, която затрупа Куим Малак, но смокиновото и маслиновото дърво останаха открити – пътеводен знак за останалите светилища, построени през идните години. Тук са били християните, гърците, евреите, маврите. Техните светилища също били погубени – от лавина, пожар, от скандали или от страх, създавайки непристъпна стена около Куим Малак. Имахте нужда от мен, за да ви помогна да го намерите отново. А не можехте да ме намерите, докато наистина не се нуждаехте от мен.

– Какво ще стане сега? – попита Кам. – Не ми казвай, че трябва да се молим.

Очите на Дий нито за миг не се откъснаха от Куим Малак, дори докато подхвърляше на Кам хавлиената кърпа, преметната на рамото й.

– О, далеч по–лошо е, Кам. Сега трябва да чистите. Излъскайте ангелите, особено крилете им. Излъскайте ги, докато заблестят. Ще ни е необходимо лунната светлина да блести върху тях точно по правилния начин.