Екстаз

Книгата на Пазителите

– Добро утро.

Една топла ръка докосна леко лицето на Лус и пъхна един тънък кичур коса зад ухото й.

Претъркулвайки се на една страна, тя се прозя и отвори очи. Беше спала дълбоко, сънувайки Даниел.

– О – ахна тя, като опипа бузата си. Той беше там.

Даниел седеше до нея. Носеше черен пуловер и същия червен шал, който беше вързан на възел на врата му първия път, когато го видя в „Меч и Кръст“. Изглеждаше по–добре от всеки сън.

От тежестта му крайчецът на леглото увисна леко и Лус повдигна колене, за да се сгуши по–плътно до него.

– Не си сън – каза тя.

Очите на Даниел бяха леко замъглени, но въпреки това сияеха в най–яркия виолетов цвят, докато се взираха в лицето й, изучавайки чертите й, сякаш Даниел я виждаше в нова светлина. Той се наведе надолу и притисна устни към нейните.

Лус се сгуши в него, обвивайки ръце около тила му, щастлива да отвърне на целувката му. Не я беше грижа за немитите й зъби, за разчорлената й от съня коса. Не я интересуваше нищо друго, освен целувката му. Сега бяха заедно и никой от двамата не можеше да спре да се усмихва.

После всичко нахлу обратно в паметта й.

Остри като бръснач нокти и матово червени очи. Задушаваща воня на смърт и разложение. Тъмнина навсякъде, толкова пълна и злокобна, че караше светлината, любовта и всичко добро на света да изглежда уморено, съкрушено и мъртво.

Струваше й се невъзможно Луцифер някога да е бил за нея нещо друго – Бил, грубият каменен гаргойл, когото погрешно бе сметнала за приятел. Беше го допуснала твърде близо, а сега, понеже не бе сторила, каквото беше пожелал той – бе избрала да не убива душата си в древен Египет, – той бе решил да заличи света.

Да изкриви времето и да заличи всичко след Падението.

Всеки живот, всяка любов, всеки миг, който всяка смъртна и ангелска душа някога бе преживяла щеше да бъде смачкан и захвърлен по безразсъдна прищявка на Луцифер, сякаш Вселената беше игра на „Не се сърди човече“, а той беше хленчещо дете, което се предаваше, почнеше ли да губи. Лус обаче нямаше представа какво искаше да спечели той.

Почувства горещина по кожата си, спомняйки си яростта му. Той беше искал тя да види този гняв, да трепери в ръцете му, когато я върна във времето на Падението. Беше искал да й покаже, че за него това е личен въпрос.

После я беше зарязал, хвърляйки Вестител, подобно на мрежа, за да улови всички ангели, които бяха паднали от Рая.

Точно когато Даниел я улови в онова звездно небитие, Луцифер изчезна с едно мигване и предизвика Падението да започне отново. Сега бе там с падащите ангели, със собствения си предишен образ. Подобно на останалите от тях, Луцифер щеше да падне, изолиран и безсилен – с братята си, но в същото време разделен от тях, заедно с тях, но сам. Преди хилядолетия на ангелите им бяха трябвали девет дни по измеренията на простосмъртните, за да паднат от Рая до Земята. Тъй като второто Падение на Луцифер щеше да следва същата траектория, Лус, Даниел и останалите имаха само девет дни да го спрат.

Не го ли направеха, в мига, щом Луцифер и неговият Вестител, пълен с ангели, паднеха на земята, във времето щеше да се получи леко пресекване, което да отекне назад чак до първото Падение и всичко да започне наново. Сякаш седемте хиляди години между тогавашния момент и настоящето никога не се бяха случвали.

Сякаш Лус не беше започнала най–сетне да проумява проклятието, да разбира къде се вписва във всичко това, да научава коя е и каква можеше да бъде.

Историята и бъдещето на света бяха застрашени – освен ако Лус, седмина ангели и двама Нефилими не успееха да спрат Луцифер. Имаха девет дни и никаква представа откъде да започнат.

Лус беше толкова уморена предишната нощ, че не помнеше да е лягала на това легло, да е придърпвала това тънко синьо одеяло около раменете си. В гредите на малкото бунгало се заплитаха паяжини, а една сгъваема маса беше осеяна с недопити чаши горещ шоколад, който Габ беше приготвила предната вечер. Но на Лус всичко й се струваше като сън. Полетът й от Вестителя до миниатюрния остров отвъд Тиби, гази безопасна за ангелите зона, беше замъглен от заслепяващо изтощение.

Беше заспала, докато другите още разговаряха, оставяйки гласа на Даниел да я приспи. Сега в бунгалото беше тихо, а в прозореца зад силуета на Даниел небето имаше сивия цвят на наближаващ изгрев.

Вдигна ръка да го докосне по бузата. Той обърна глава и целуна вътрешната страна на дланта й. Лус затвори очи, за да не се разплаче. Защо след всичко, което бяха преживели, Лус и Даниел трябваше да победят дявола, преди да бъдат свободни да се обичат?

– Даниел. – От вратата на бунгалото се разнесе гласът на Роланд. Ръцете му бяха напъхани в джобовете на тесния му вълнен балтон, а сива вълнена скиорска шапка покриваше многобройните му плитчици. Той се усмихна уморено на Лус. – Време е.

– Време за какво? – Лус се подпря на лакти. – Тръгваме ли? Вече? Исках да се сбогувам с родителите си. Вероятно са в паника.

– Мислех да те заведа до къщата им сега – каза Даниел, – да се сбогуваш.

– Но как ще обясня това, че изчезнах след вечерята за Деня на благодарността?

Тя си спомни думите на Даниел от предишната нощ. Макар да й се струваше, че са били във Вестителите цяла вечност, в реално време бяха минали само няколко часа.

И все пак, за Хари и Дорийн Прайс няколкото часа, в които дъщеря им бе изчезнала, наистина бяха цяла вечност.

Даниел и Роланд се спогледаха.

– Погрижихме се за това – каза Роланд, като подаваше на Даниел връзка ключове за кола.

– Как се погрижихте? – попита Лус. – Веднъж татко се обади в полицията, когато закъснях с половин час от училище...

– Не се безпокой, хлапе – каза Роланд. – Покрихме те. Само трябва бързо да направиш една смяна на костюмите. – Той посочи към една раница на люлеещия се стол до вратата. – Габ донесе нещата ти.

– Ъм, благодаря – каза тя смутена. Къде беше Габ? Къде бяха останалите? Предишната вечер бунгалото беше претъпкано, изключително уютно със сиянието на ангелски криле и уханието на горещ шоколад и канела. От спомена за този уют, съчетан с обещанието за сбогуване с родителите й, тази сутрин й се струваше празна.

Усети грубия дъсчен под с босите си крака. Когато погледна надолу, осъзна, че още носеше тясната бяла туника, с която беше облечена в Египет, в последния живот, който беше посетила чрез Вестителите. Бил я накара да я облече.

Не, не Бил. Луцифер. Беше се ухилил одобрително, докато ги пъхаше звездната стрела в колана си, обмисляйки съвета, който той й беше дал как да убие душата си.

Никога, никога, никога. Лус имаше твърде много неща, за които да живее.

В старата зелена раница, с която едно време ходеше на леген лагер, Лус намери любимата си пижама – фланелената, на червени и бели райета – спретнато сгъната, с червените чехли в тон с нея отдолу.

– Но сега е сутрин – каза Лус. – За какво ми е пижама?

Даниел и Роланд отново се спогледаха, като се опитваха да ме се разсмеят.

– Просто ни се довери – каза Роланд.

След като се облече, Лус последва Даниел навън от бунгалото, оставяйки широките му рамене да отблъскват вятъра, докато вървяха по чакълестия бряг към водата.

Миниатюрният остров Тиби беше на около една миля от крайбрежието на Савана. Роланд беше обещал, че от другата страна на тази ивица море ще ги чака кола.

Крилете на Даниел бяха скрити, но той сигурно бе доловил, че тя гледа мястото на раменете му, откъдето се разперваха.

– Когато всичко е наред, ще отлетим до там, където трябва да отидем, за да спрем Луцифер. Дотогава е по–добре да се придържаме ниско към земята.

– Добре – каза Лус.

– Да се състезаваме до другата страна?

Дъхът й образува мразовито облаче във въздуха:

– Знаеш, че ще те победя.

– Вярно. – Той плъзна ръка около талията й, стопляйки я. – Може би тогава е по–добре да вземем лодката. Да защитим прочутата ми гордост.

Тя го гледаше как отвързва малка метална гребна лодка от един стълб. Меката светлина по водата върна мислите й обратно към деня, когато се бяха състезавали по тайното езеро в „Меч и Кръст“. Кожата му беше блестяла, когато се изтеглиха до плоската скала в центъра, за да си поемат дъх, а после легнаха на затопления от слънцето камък, оставяйки топлината на деня да изсуши телата им. Тогава едва бе познавала Даниел – не беше знаела, че той е ангел, – а вече беше опасно влюбена в него.

– Плували сме заедно в живота ми в Таити, нали? – попита тя, изненадана да си спомни друг момент, в който беше видяла косата на Даниел да блести от водата.

Даниел се втренчи в нея и тя разбра колко много означаваше за него това, най–сетне да е в състояние да сподели някои от спомените си от тяхното минало. Изглеждаше толкова развълнуван, та й се стори, че той може да се разплаче.

Вместо това той я целуна нежно по челото и каза:

– И всичките онези пъти пак ме побеждаваше, Лулу.

Не говориха много, докато Даниел гребеше. На Лус й беше достатъчно просто да гледа как мускулите му се напрягаха и отпускаха всеки път, щом той се дръпнеше назад, да чува звука от спускането и изваждането на греблата от студената вода, да вдишва соления мирис на океана. Слънцето се издигаше над раменете й, топлейки тила й, но когато наближиха сушата, тя видя нещо, от което по гръбнака й пролази тръпка.

Разпозна белия форд „Таурус“, модел 1993, начаса.

– Какво има? – Даниел забеляза как позата на Лус се вдърви, когато гребната лодка стигна до брега. – О. Това. – Звучеше безгрижно, когато изскочи от лодката и подаде ръка на Лус. Земята беше размекната и с наситен мирис. Напомни на Лус за детството й, когато тичаше из горите на Джорджия през есента, наслаждавайки се на предвкусваните пакости и приключения.

Не е каквото си мислиш – каза Даниел. – Когато София избита от „Меч и Кръст“, след... – Лус зачака, трепвайки, надявайки се, че Даниел няма да каже: „след като уби Пен“ – след като открихме коя е в действителност, ангелите конфискуваха колата й. – Лицето му стана сурово. – Тя ни дължи поне това, и повече.

Лус си спомни бялото лице на Пен, с изтичащия от него живот.

– Къде е София сега?

Даниел поклати глава:

– Не знам. За нещастие, вероятно скоро ще разберем. Имам предчувствие, че ще успее да се промъкне в плановете ни. – Той извади ключовете от джоба си и пъхна единия във вратата откъм страната на пасажера. – Но не за това трябва да се безпокоиш точно сега.

Лус го погледна, докато се отпускаше на сивата платнена седалка.

– В такъв случай, за какво би трябвало да се безпокоя тъкмо сега?

Даниел завъртя ключа, колата бавно се разтърси и моторът заработи. Когато за последен път бе седяла на това място, Лус се беше притеснявала, задето е сама с него. Беше първата вечер, в която се бяха целунали – поне доколкото знаеше тогава. Лус пъхаше предпазния колан в закопчалката, когато почувства пръстите на Даниел върху своите.

– Помни – каза той меко, като се пресегна да закопчае предпазния й колан, оставяйки ръцете си да се задържат за миг над нейните. – Има си номер.

Целуна я по бузата, после включи колата на задна скорост, измъкна се бавно от мократа гора и излезе на тесен двулентов асфалтов път. Бяха единствените на пътя.

– Даниел? – попита отново Лус. – За какво друго трябва да се притеснявам?

Той хвърли поглед към пижамата й:

– Колко те бива да се преструваш на болна?

* * *

Двигателят на белия „Таурус“ работеше на празни обороти в алеята зад къщата на родителите й, докато Лус се промъкваше покрай трите азалии до прозореца на спалнята си. През лятото от чернозема се подаваха и извиваха доматени стъбла, но зиме задният двор изглеждаше гол и унил и не създаваше особено усещане за дом. Не помнеше кога за последен път беше стояла тук. Беше се измъквала тайно от три различни пансиона преди, но не и от къщата на родителите си. Сега се промъкваше тайно вътре и не знаеше как се отваря прозорецът й. Лус огледа сънения квартал, погледна към сутрешния вестник в мократа от утринната роса найлонова торбичка в края на моравата на родителите й, към стария, останал без мрежа баскетболен обръч в автомобилната алея на семейство Джонсън от другата страна на улицата. Нищо не се беше променило, откакто беше заминала. Нищо не се беше променило, освен Лус. Ако Бил успееше, щеше ли и този квартал да изчезне?

Тя помаха за последно на Даниел, който гледаше от колата, пое си дълбоко дъх и с палци измъкна долната плоскост от лющещата се синя боя на перваза.

Тя се плъзна право нагоре. Някой вътре вече беше вдигнал мрежата против комари. Лус спря за миг, зашеметена, когато белите завеси от муселин се разделиха и наполовина русата, наполовина тъмнокоса глава на едновремешната й неприятелка Моли Зейн изпълни откритото пространство.

– Здрасти, Месно руло.

Лус настръхна, щом чу прякора, който си беше спечелила през първия си ден в „Меч и Кръст“. Това ли имаха предвид Даниел и Роланд, когато казаха, че са се погрижили за нещата вкъщи?

– Какво правиш тук, Моли?

– Хайде, няма да те ухапя. – Моли протегна ръка. Ноктите й бяха в олющен смарагдово зелен цвят.

Лус пъхна ръка в ръката на Моли, сниши се и прекрачи, първо с единия крак, после с другия, през прозореца.

Спалнята й изглеждаше малка и старомодна, като времева капсула от някоя отдавнашна Лус. Отзад на вратата й имаше рамкиран плакат на Айфеловата кула. Там беше дъската й за съобщения с окачените на нея награди от отбора по плуване на основното училище в Тъндърболт. А под завивката с жълто–зелени щампи в хавайски стил, беше най–добрата й приятелка, Кали.

Кали се измъкна тромаво изпод завивките, втурна се покрай леглото и се хвърли в обятията на Лус.

– Непрекъснато ми повтаряха, че с теб всичко ще е наред, но с тези лъжи... освен това сме напълно ужасени, толкова, че няма да ти обясним нито думичка. Даваш ли си изобщо сметка колко абсолютно стряскащо беше това? Все едно направо изпадна от лицето на Земята...

В отговор Лус я прегърна. Доколкото Кали знаеше, Лус отсъстваше само от предишната вечер.

– Добре, вие двете – изръмжа Моли, като отдръпна Лус от Кали, – можете да ахкате и да се тръшкате до припадък по–късно. Не лежах в леглото ти с онази евтина полиестерна перука цяла нощ, преструвайки се на Лус с разстроен стомах, та да можете сега вие да ни провалите прикритието. – Тя забели очи. – Аматьорки.

– Я чакай малко. Какво си направила? – попита Лус.

– След като ти... изчезна – каза Кали задъхано, – знаехме, че никога не бихме могли да го обясним на родителите ти. Искам да кажа, та аз едва можех да го проумея, след като го видях със собствените си очи. Когато Габ оправи задния двор, казах на родителите ти, че ти е прилошало и си отишла да си легнеш, а Моли се престори на теб и...

– Истински късмет, че намерих това в дрешника ти. – Моли завъртя къса вълниста черна перука около единия си пръст. – Останки от Хелоуин?

– Жената Чудо. – Лус трепна, съжалявайки за карнавалния си костюм за Хелоуин от средното училище, и то не за пръв път.

– Е, свърши работа.

Беше странно да види Моли – която някога бе взела страната на Луцифер – да й помага. Но дори Моли, подобно на Кам и Роланд, не искаше да падне отново. Така че бяха тук, екип, странни другарки по легло.

– Покрила си ме? Не знам какво да кажа. Благодаря.

– Както и да е. – Моли рязко обърна глава към Кали: бе готова на всичко, само за да отклони признателността на Лус. – Всъщност тя беше умелата лъжкиня. Благодари на нея. – Тя провря единия си крак през отворения прозорец и се обърна, за да извика назад: – Мислите ли, че можете да се справите оттук нататък? Имам важна среща в едно заведение.

Лус окуражително вдигна палци към нея и се тръсна на леглото си.

– О, Лус – прошепна Кали. – Когато тръгна, целият ви заден двор беше покрит с този сив прах. А онова русо момиче, Габ, махна веднъж с ръка и накара прахта да изчезне. После казахме, че ти е лошо, че всички други са си отишли у дома, и просто започнахме да мием съдовете заедно с родителите ти. А аз отначало си помислих, че онова момиче Моли е малко ужасно, но тя всъщност е доста готина. – Очите й се присвиха. – Но къде все пак отиде ти? Какво стана с теб? Наистина ме уплаши, Лус.

– Дори не знам откъде да започна – каза Лус.

Чу се почукване, последвано от познатото скърцане, с което се отваряше вратата на спалнята й.

Майката на Лус стоеше на вратата, разчорлената й от съня коса бе укротена с жълта шнола с форма на банан, лицето й – гримирано и хубаво. Държеше ракитов поднос с две чаши портокалов сок, две чинии с препечени филийки с масло и кутия Алка Чел цер.

Някой май се чувства по–добре.

Лус изчака майка й да остави подноса на нощното шкафче; после обви ръце около кръста й и зарови лице в розовия й кариран халат. Сълзи пареха очите й. Тя подсмръкна.

– Моето малко момиченце – каза майка й, като опипа челото и бузите на Лус да провери дали има температура. Макар че от цяла вечност не беше се обръщала към нея с този мек глас, на Лус той й се стори толкова хубав.

– Обичам те, мамо.

– Не ми казвай, че е твърде болна за пазаруването в първия петък след Деня на благодарността. – Бащата на Лус се появи на вратата, като държеше зелена пластмасова лейка. Господин Прайс се усмихваше, но зад очилата без рамки очите му изглеждаха загрижени.

– Чувствам се по–добре – отвърна Лус. – Но...

– О, Хари – каза майката на Лус. – Знаеш, че ни позволиха да я вземем само за един ден. Трябва да се връща в училище. – Тя се обърна към Лус. – Даниел се обади преди малко, миличка. Каза, че може да те вземе и да те върне в „Меч и Кръст“. Казах, че, разбира се, с баща ти ще се радваме, но...

– Не – каза Лус бързо, спомняйки си плана, който Даниел бе изложил подробно в колата. – Дори и аз да не мога да отида, вие пак трябва да отидете на петъчното пазаруване. Това е семейна традиция на Прайс.

Разбраха се Лус да пътува с Даниел, а родителите й да закарат Кали до летището. Докато момичетата се хранеха, родителите на Лус седяха на крайчеца на леглото и говореха за Деня на благодарността. („Габ лъсна целия порцелан – какъв ангел“.) Докато минаха на темата за изгодното пазаруване в петъка след Деня на благодарността, което се надяваха да направят („Баща ги вечно иска само инструменти“), Лус осъзна, че не беше казала нищо, освен типични, лишени от съдържание реплики за запълване на разговора от рода на: „Ъ–хъ“ и „О, наистина ли?“.

Когато родителите й най–накрая се изправиха, за да занесат чиниите им в кухнята, а Кали започна да си опакова багажа, Лус влезе в банята и затвори вратата.

Беше сама за пръв път сякаш от милион векове. Седна на столчето пред тоалетката и погледна в огледалото.

Беше си тя, но различна. Със сигурност на погледа й отвърна Лусинда Прайс. Но също...

Пълните й устни бяха тези на Лейла, Лулу бе в гъстите вълни на косата й, Лу Син – в напрегнатото изражение на лешниковите й очи, Лучия – в пламъчето в очите й. Не беше сама. Може би никога нямаше да бъде отново сама. Там, в огледалото, всяко превъплъщение на Лусинда отвръщаше на погледа й и се питаше: Какво ще стане с нас? Какво ще стане с нашето минало и нашата любов?

Взе си душ и си сложи чисти джинси, черните каубойски ботуши и дълъг бял пуловер. Седна върху куфара на Кали, докато приятелката й се мъчеше да закопчае ципа. Мълчанието между тях беше жестоко и потискащо.

– Ти си най–добрата ми приятелка, Кали – каза накрая Лус. – Преживявам нещо, което не разбирам. Но ти нямаш вина. Съжалявам, че не знам как да бъда по–конкретна, но ми липсваше. Толкова много.

Раменете на Кали се напрегнаха.

– Едно време ми казваше всичко. – Но погледите, който си размениха, даваха да се разбере, че и двете момичета знаеха, че това вече не е възможно.

Отвън пред къщата се затръшна автомобилна врата.

През отворените щори Лус гледаше как Даниел си проправя път по пътеката на родителите й. И макар да бе минал по–малко от час, откакто я беше оставил, Лус почувства как пулсът й се ускорява, а бузите й поруменяват при вида му. Той вървеше бавно, сякаш се носеше плавно, червеният му шал се вееше зад него. Дори Кали зяпна.

Родителите на Лус се събраха във фоайето с тях. Тя прегръща дълго всеки от тях: първо баща си, после майка си, след това Кали, която я притисна силно и прошепна бързо: „Това, което видях снощи – ти, пристъпваща в онази... онази сянка – беше прекрасно. Просто искам да знаеш това“.

Лус почувства как очите й отново парят. Притисна Кали в отговор и прошепна:

– Благодаря.

После тръгна надолу по пътеката и влезе в обятията на Даниел и всичко, което можеше да последва заедно с тях.

* * *

– Ето ви и вас, влюбени гълъбчета – пропя Ариана, като подаде глава иззад дълъг библиотечен шкаф. Тя седеше с кръстосани крака на дървен библиотечен стол, жонглирайки с няколко кожени торбички. Носеше гащеризон и военни ботуши, а тъмната й коса беше сплетена на малки плитчици.

Лус не преливаше от радост да е отново в библиотеката на „Меч и Кръст“. Тя бе ремонтирана след пожара, който я беше унищожил, но още миришеше, сякаш там беше изгоряло нещо голямо и гадно. От училищната управа бяха обяснили пожара като странно произшествие, но някой беше загинал – Тод, тих и мълчалив ученик, когото Лус почти не беше познавала до нощта, в която бе умрял, – и Лус знаеше, че под повърхността на историята се крие нещо по–мрачно. Винеше себе си. Станалото й напомняше твърде много за Тревър, едно момче, по което някога си бе падала, което беше загинало в друг необясним пожар.

Сега, докато тя и Даниел завиваха зад ъгъла на един книжен стелаж към частта от библиотеката, отделена за учене, Лус видя, че Ариана не е сама. Всички бяха там: Габ, Роланд, Кам, Моли, Анабел – дългокракото момиче–ангел с наситено розовата коса, – дори Майлс и Шелби, които развълнувано махаха с ръце и изглеждаха определено различни от другите ангели, но също и различни от простосмъртните тийнейджъри.

Майлс и Шелби бяха... наистина ли се държаха за ръце? Но когато Лус погледна отново, ръцете им изчезнаха под масата, на която седяха всички. Майлс смъкна бейзболната си шапка по–ниско. Шелби се прокашля и се приведе над някаква книга.

– Твоята книга – каза Лус на Даниел в мига щом забеляза дебелия гръб на книгата с кафявото ронещо се лепило близо до най–долния край. Заглавието върху избелялата корица гласеше: „Пазителите: Митът в средновековна Европа, от Даниел Григори“.

Ръката й посегна автоматично към бледосивата корица. Тя затвори очи, защото това й напомни за Пен, която беше намерила книгата през последната нощ на Лус като ученичка в „Меч и Кръст“ и защото снимката, залепена отвътре на предната корица, беше първото нещо, което я бе убедило, че онова, което Даниел й бе разказал за тяхното минало, може да е възможно.

Беше снимка, взета от друг живот, в Хелстън, Англия. И макар че не би трябвало да е възможно, в това нямаше съмнение: младата жена на снимката беше тя.

– Къде я намери? – попита Лус.

Гласът й сигурно беше издал нещо, защото Шелби попита:

– Във всеки случай, какво толкова важно има в това прашно старо нищо?

– Скъпоценно е. Сега е единственият ни ключ – каза Габ. – София се опита да го изгори веднъж.

– София? – Ръката на Лус се стрелна към сърцето. – Мис София се е опитала – пожарът в библиотеката? Това е била тя? – Останалите кимнаха. – Тя уби Тод – каза Лус вцепенено.

Значи вината не беше на Лус. Още един живот, който да тежи на съвестта на София. Това ни най–малко не накара Лус да се почувства по–добре.

– И тя едва не умря от шок вечерта, когато ти й я показа – каза Роланд. – Всички бяхме шокирани, особено когато доживя да разкажеш за това.

– Говорехме как Даниел ме целуна – спомни си Лус и се изчерви. – И факта, че оцелях след това. Това ли е изненадало мис София?

Отчасти – каза Роланд. – Но в онази книга имаше много повече неща, за които София не би искала да знаеш.

Не я биваше много да образова хората, нали? – каза Кам, като отправи на Лус лукава усмивка, която казваше: Отдавна не сме се виждали.

Какво не би искала да узная?

Всички ангели се обърнаха към Даниел.

Снощи ти казахме, че никой от ангелите не помни къде сме се приземили, когато паднахме – каза Даниел.

– Да, по този въпрос... Как е възможно? – каза Шелби. – човек би си помислил, че подобно нещо ще остави отпечатък в стария механизъм за запаметяване.

Лицето на Кам почервеня:

– Опитай се ти да падаш девет дни през многобройни измерения и трилиони мили, като се приземиш по лице, счупиш си крилете, търкаляш се наоколо с мозъчно сътресение в продължение на кой знае колко време, скиташ се из пустинята с десетилетия, търсейки каквото и да е, което да ти подскаже кой си, какво си или къде си – и после ми приказвай за стария механизъм за запаметяване.

– Добре, имаш проблеми с приемането и осъзнаването – каза Шелби, като възприе тона си на психоаналитик. – Ако трябваше аз да ти поставя диагноза...

– Е, поне помниш, че в цялата история е имало пустиня – каза Майлс дипломатично, с което разсмя Шелби.

Даниел се обърна към Лус:

– Написах тази книга, след като те изгубих в Тибет... но преди да те срещна в Прусия. Знам, че посети онзи живот в Тибет, защото те последвах там, така че може би разбираш как фактът, че те изгубих по този начин, ме накара да се заема с изследвания и изучаване, за да намеря изход от това проклятие.

Лус извърна поглед. Смъртта й в Тибет беше накарала Даниел да се хвърли от един зъбер. Опасяваше се, че това ще се случи отново.

– Кам е прав – каза Даниел. – Никой от нас не си спомня къде сме се приземили. Лутахме се из пустинята, докато тя престана да бъде пустиня; скитахме се из низините, долините и моретата, докато се превърнаха отново в пустиня. Едва след като бавно се намерихме и започнахме да сглобяваме историята, си спомнихме, че някога сме били ангели. Но имало реликви, създадени след нашето Падение, веществени свидетелства за нашата история, които човечеството открило и запазило като съкровища, дарове – смятат те – от бог, когото не разбират. Дълго време три от реликвите били заровени в един храм в Йерусалим, но по време на Кръстоносните походи били откраднати, тайно отнесени на различни места. Никой от нас не знаеше къде.

– Когато правех проучването си преди няколкостотин години, се съсредоточих върху средновековната епоха и претърсих толкова източници, колкото успях, за нещо като теологично плячкосване на реликвите – продължи Даниел. – Същността е, че ако тези три артефакта могат да бъдат събрани и обединени на планината Синай...

– Защо планината Синай? – попита Шелби.

– Каналите между Трона и Земята са най–близки там – обясни Габ, като отметна коса. – Там Мойсей получил Десетте Божи заповеди; оттам влизат ангелите, когато носят послания от Трона.

– Мислете за това като за местното свърталище на Бог – добави Ариана, като запрати една кожена торбичка твърде високо във въздуха и уцели лампата над главата си.

– Но преди да попитате – каза Кам, като умишлено погледна към Шелби, – планината Синай не е първоначалното място на Падението.

– Това би било твърде лесно – каза Анабел.

– Ако всички реликви са събрани на планината Синай – продължи Даниел, – тогава, на теория, ще бъдем в състояние да разгадаем местонахождението на Падането.

– На теория. – Кам се подсмихна подигравателно. – Трябва ни точно аз да казвам, че има известно съмнение във валидността на проучванията на Даниел...

Даниел стисна челюст:

– Имаш ли по–добра идея?

– Не мислиш ли – Кам повиши тон, – че твоята теория придава доста тежест на идеята, че тези реликви са нещо повече от слух? Кой знае дали могат да правят това, което се предполага, че могат?

Лус изучаваше групата от ангели и демони – единствените и съюзници в тази мисия, за да спаси себе си и Даниел... и света.

– Значи това неизвестно местонахождение е мястото, където трябва да бъдем след девет дни, считано от този момент.

– По–малко от девет дни, считано от този момент – уточни Даниел. – След девет дни, считано от този момент, ще бъде твърде късно. Луцифер – и ангелите, прокудени от Небето, – ще са пристигнали.

– Но ако можем да стигнем преди Луцифер до мястото на Падението – каза Лус, – после какво?

Даниел поклати глава:

– Всъщност не знаем. Никога не съм казвал на никого за тази книга, защото Кам е прав – не знаех до какво ще доведе. Дори чак години по–късно узнах, че Габ я е публикувала, а дотогава бях изгубил интерес към проучването. Ти беше умряла за пореден път, а без ти да си там, за да изиграеш ролята си...

– Моята роля? – попита Лус.

– Която всъщност още не разбираме...

Габ смушка Даниел с лакът, прекъсвайки го рязко:

– Това, което той иска да каже, е, че всичко ще бъде разкрито в подходящото време.

Моли се плесна по челото.

– Наистина? „Всичко ще се разкрие“? Само това ли знаете, хора? Това ли повтаряте непрекъснато?

– Това и твоята значимост – каза Кам, като се обърна към Лус. – Ти си шахматната пионка, заради която силите на доброто и злото и всички между тях се бият тук.

– Какво? – прошепна Лус.

– Млъквай. – Даниел съсредоточи вниманието си върху Лус. – Не го слушай.

Кам изсумтя, но никой не обърна внимание на това. Звукът просто си остана в стаята като неканен гост. Ангелите и демоните мълчаха. Никой нямаше да се изпусне да каже нещо друго за ролята на Лус в спирането на Падението.

– Значи цялата тази информация, този лов на плячка – попита тя – е в тази книга?

– Повече или по–малко – каза Даниел. – Просто трябва да прекарам известно време с текста и да освежа паметта си. Надявам се, че тогава ще знам откъде да започнем.

Останалите се отдалечиха, за да дадат на Даниел достатъчно пространство на масата. Лус почувства как дланта на Майлс леко докосва задната част на ръката й. Почти не бяха говорили, откакто беше минала обратно през Вестителя.

– Мога ли да говоря с теб? – попита Майлс много тихо. – Лус?

Изражението на лицето му – напрегнато заради нещо – напомни на Лус за онези последни няколко мига в задния двор на родителите й, когато Майлс беше отразил образа й.

Така и не бяха говорили истински за целувката си на покрива пред стаята й в общежитието на „Шорлайн“. Със сигурност Майлс знаеше, че е било грешка – но защо Лус имаше чувството, че го подвежда всеки път, когато се държи мило с него?

– Лус. – Беше Габ, която се появи до Майлс. – Помислих си да спомена... – тя хвърли поглед към Майлс, – ако искаш да отидеш да посетиш Пен за миг, сега е моментът.

Добра идея. – Лус кимна. – Благодаря. – Тя хвърли извинително поглед към Майлс, но той само смъкна бейзболната шапка над очите си и се обърна да прошепне нещо на Шелби.

– Хм. – Шелби се прокашля възмутено. Тя стоеше зад Даниел, опитвайки се да чете книгата над рамото му. – Ами аз и Майлс?

– Вие се връщате в „Шорлайн“ – каза Габ: тонът й напомняше този на учителите в „Шорлайн“ повече, отколкото Лус бе забелязала преди. – Необходимо ни е да предупредите Стивън и Франческа. Може да имаме нужда от помощта им – а също и от вашата помощ. Кажете им – тя си пое дълбоко дъх, – кажете им, че се случва. Че е поставено началото на финална игра, макар и не както очаквахме. Кажете им всичко. Те ще знаят какво да правят.

– Чудесно – каза Шелби, като се мръщеше. – Ти си шефът.

– Йохохо–юхухууу. – Ариана сви длани около устата си. – Ако, ъъ, Лус иска да излезе, някой ще трябва да й помогне да слезе от прозореца. – Тя забарабани с пръсти по масата със смутено изражение. – Направих барикада от библиотечни книги близо до входа в случай че на някого от онези от „Меч и Кръст“ му се прииска да ни обезпокои.

– Давай. – Кам вече беше проврял ръка през сгъвката на лакътя на Лус. Тя понечи да възрази, но изглежда никой от другите ангели не смяташе, че идеята е лоша. Даниел дори не забеляза.

Близо до задния изход, Шелби и Майлс едновременно изрекоха: „Внимавай“ към Лус, с различна степен на настойчивост в гласовете.

Кам я отведе до прозореца: усмивката му излъчваше топлина. Плъзна нагоре стъклото на прозореца и двамата заедно поседнаха към кампуса, където се бяха запознали, където се бяха сближили, където той я беше подлъгал да го целуне. Не всички спомени бяха лоши...

Той скочи пръв през прозореца, приземявайки се меко на перваза, и протегна ръка да хване нейната.

– Милейди.

Хватката му беше силна и я накара да се почувства миниатюрна и безтегловна, когато Кам се спусна надолу от перваза, два етажа за две секунди. Крилете му бяха скрити, но въпреки това той се движеше така грациозно, сякаш летеше. Приземиха се меко на роената трева.

– Предполагам, че не искаш компанията ми – каза той. – В гробището – не, нали знаеш, като цяло.

– Правилно. Не, благодаря.

Той извърна поглед и бръкна в джоба си: извади малко сребърно звънче. Изглеждаше древно, с надпис на иврит отгоре. Подаде й го.

– Просто звънни, когато искаш да те взема обратно.

– Кам – каза Лус. – Каква е моята роля във всичко това?

Кам посегна да я докосне по бузата, после, изглежда, размисли. Ръката му закръжи във въздуха.

– Даниел е прав. Не е наша работа да ти казваме.

Не изчака отговора й – просто прегъна колене и се издигна от земята. Дори не погледна назад.

Лус се загледа за миг в кампуса, оставяйки познатата влага на „Меч и Кръст“ да полепне по кожата й. Не можеше да определи дали мрачното училище с огромните си, сурови неоготически сгради и печален, унил пейзаж изглеждаше различно или същото.

Тръгна бавно през кампуса, през полегатата, неподвижна трева, покрай потискащите спални помещения, към портата от ковано желязо на гробището. Там спря, чувствайки как кожата по ръцете й настръхва.

Гробището още изглеждаше и миришеше като помийна яма насред кампуса. Прахът от битката на ангелите се беше разнесъл. Все още беше достатъчно рано, та повечето ученици да спят, а и във всеки случай, нямаше вероятност някой от тях да се шляе из гробището, освен ако не изтърпява наказание. Тя се вмъкна през портата и тръгна бавно надолу покрай килнатите назад надгробни камъни и калните гробове.

В далечния източен ъгъл бе вечният дом на Пен. Лус седна в подножието на гроба на приятелката си. Не носеше цветя и не знаеше никакви молитви, затова положи ръце върху студената, мокра трева, затвори очи и изпрати свое собствено послание към Пен, тревожейки се, че то може никога да не стигне до нея.

* * *

Лус се върна до прозореца на библиотеката, обзета от раздразнение. Не й трябваше Кам или екзотичната му камбанка. Можеше да се изкатери сама по перваза.

Беше достатъчно лесно да се изкатери по най–ниската част от наклонения покрив, а оттам да се изкачи няколко нива нагоре, докато се доближи до дългия тесен перваз под прозорците на библиотеката. Беше широк около две стъпки. Докато се промъкваше по него, полъхът на вятъра довя до нея препиращите се гласове на Кам и Даниел.

– Ами ако единият от нас бъде пресрещнат? – Тонът на Кам беше висок и умолителен. – Знаеш, че сплотени сме по–силни, Даниел.

– Ако не стигнем там навреме, силата ни няма да има значение. Ще бъдем заличени.

Можеше да си ги представи от другата страна на стената. Кам – със стиснати юмруци и със зелени очи, мятащи мълнии; Даниел – упорит и непоклатим, с ръце, скръстени на гърдите.

– Не вярвам, че няма да действаш в своя полза. – Тонът на Кам беше рязък. – Слабостта ти към нея е по–силна от думата ти. – Няма нищо за обсъждане. – Даниел не отстъпваше. – Единственият вариант, с който разполагаме, е да се разделим.

Останалите мълчаха, вероятно мислейки си същото като Лус. Кам и Даниел се държаха твърде много като братя, та някой друг да посмее да се намеси между тях.

Тя стигна до прозореца и видя, че двамата ангели бяха един срещу друг. Ръцете й се вкопчиха в перваза. Почувства лек прилив на гордост – която никога не би признала – за това, че беше успяла да се върне в библиотеката без помощ. Вероятно никой от ангелите нямаше дори да забележи. Тя въздъхна и плъзна единия си крак вътре. Точно в този миг прозорецът се разтресе.

Стъклото издрънча, а первазът завибрира в ръцете й толкова силно, че тя беше почти съборена от издатината. Хвана се по–здраво, чувствайки вибрации в тялото си, сякаш сърцето и душата й също трепереха.

– Земетресение – прошепна тя. Стъпалото й докосна задния край на издатината точно когато хватката й върху перваза се разхлаби.

– Лусинда!

Даниел се втурна към прозореца. Ръцете му се сключиха около нейните. Кам също беше там, с една ръка върху раменете на Лус, а другата – на тила й. Книжните лавици се раздвижиха като леки вълни, а лампите в библиотеката потрепнаха, когато двамата ангели издърпаха Лус през люлеещия се прозорец точно преди стъклото да се изплъзне от рамката и да се разбие на хиляди късчета.

Тя погледна към Даниел за знак, който да й подскаже нещо. Той още стискаше китките й, но блуждаещият му поглед минаваше край нея, насочен навън. Гледаше небето, което бе станало смръщено и сиво.

По–ужасно от всичко това бе продължаващото вибриране вътре в Лус, което я караше да се чувства сякаш беше подложена на електрошок. Треперенето беше като цяла вечност, но продължи пет, може би шест секунди – достатъчно време Лус, Кам и Даниел да паднат на прашния дървен под на библиотеката е глухо тупване.

После треперенето спря и светът потъна в мъртвешка тишина.

– Какво, по дяволите? – Ариана се надигна от земята. – Нима пристъпихме в Калифорния без мое знание? Никой не ми каза, че в Джорджия има разломи!

Кам издърпа дълго парче стъкло от горната част на ръката си. Лус ахна, когато по лакътя му се стече струйка яркочервена кръв, но по лицето му не проличаха признаци на болка.

– Това не беше земетресение. Беше сеизмично разместване във времето.

– Какво? – попита Лус.

– Първото от много. – Даниел погледна навън през назъбения прозорец, наблюдавайки как бял кълбест облак преминава бавно през вече синьото небе. – Колкото повече се приближава Луцифер, толкова по–силни ще стават. – Той хвърли поглед към Кам, който кимна.

– Тик–так, хора – каза Кам. – Времето изтича. Трябва да политаме.