Екстаз

Ангелски възел

Наметалото беше парализиращо.

Колкото повече се движеше Лус, толкова повече то се затягаше около нея. Грубата му тъкан беше подсигурена със странно въже, което притискаше кожата й и държеше сковано тялото й. Когато Лус започна да се гърчи, за да се измъкне от него, въжето реагира, като се стегна по–здраво около раменете й, притискайки ребрата й, докато тя почти не беше в състояние да диша.

Ангелът–Съдник държеше Лус под костеливата си ръка, докато летеше с усилие през нощното небе. С лице, заровено в зловонната талия на новопоявилия се плащ, е който бе облечен ангелът, тя не можеше да види нищо, можеше само да чувства как вятърът плющи по повърхността на жалкия й плесенясал пашкул. Чуваше единствено воя на вятъра, придружен от размахването на вдървени криле.

Къде я водеше? Как щеше тя да изпрати вест на Даниел? Нямаха време за това!

След малко вятърът спря, но ангелът–Съдник не кацна.

Двамата е Лус кръжаха във въздуха.

После ангелът нададе вой.

– Нарушител! – изрева той.

Лус почувства как двамата се снишават, но виждаше само тъмните гънки на наметалото на похитителя си, което заглушаваше ужасените й викове – докато звукът от счупено стъкло възпря дори тях.

Тънки, остри като бръснач късчета прорязаха задушаващото я наметало, тъканта на джинсите й. Усещаше жилеща болка в краката, сякаш бяха порязани на хиляди места.

Когато краката на ангела–Съдник се блъснаха в земята при кацането, Лус потръпна. Той я пусна грубо и тя се приземи върху бедрото и рамото си. Търкулна се в продължение на няколко фута, после спря. Видя, че се намира близо до дълга дървена работна маса, отрупана с високи купчини от късове избелял плат и порцелан. Сви се под временния подслон, който й даде масата, почти успявайки да попречи на наметалото да се затегне по–силно около нея. Беше започнало да се затваря около трахеята й.

Но поне сега можеше да вижда.

Намираше се в студено, подобно на пещера помещение. Подът под нея беше от лакирана мозайка, изработена от триъгълни сиви и червени плочки. Стените бяха от блестящ жълтеникаво–кафяв мрамор, такива бяха и дебелите квадратни колони в центъра на стаята. За кратко се взря в дългата редица от покрити със скреж капандури, които обточваха огромния таван на четирийсет фута над нея. Покривът беше осеян с открити кратери от счупено стъкло, откъдето се разкриваха тъмносиви гледки към облачната нощ от другата страна. Сигурно оттам бяха нахълтали тя и ангелът.

А това сигурно беше музейното крило, което Съдниците бяха превзели, онова, за което Винсънт беше разказал на Даниел върху медния покрив. Това означаваше, че Даниел трябваше да е точно отвън – а Ариана, Анабел и Роланд да са някъде вътре? Сърцето й се изпълни с надежда, после се сви.

Прокудениците бяха казали, че крилете на ангелите са вързани. В същото състояние като нея ли бяха? Ядосваше се, че беше стигнала дотук, а не можеше дори да им помогне, вбесяваше се, че трябваше да направи нещо, за да ги спаси, но извършването на това нещо излагаше живота й на гибелен риск. Навярно нямаше нищо по–лошо от това, да не си в състояние да помръднеш.

Калните черни ботуши на ангела–Съдник се появиха пред нея. Лус надзърна към неговата извисяваща се фигура. Той се наведе, излъчвайки мирис на гниещ нафталин, със злобно изражение в мътните очи. Ръката му в черна ръкавица посегна към нея...

После ръката на ангела–Съдник увисна безжизнено – сякаш някой го беше зашеметил. Той се хвърли напред, като се блъсна тежко в работната маса, отблъсквайки я назад, като остави Лус открита и уязвима. Отделената глава на скулптурата, която очевидно бе ударила Съдника, се търкулна зловещо и остана да лежи на пода близо до лицето на Лус, сякаш втренчена в очите й.

Когато Лус се търкулна обратно под масата, още сини криле се появиха като мъгляви очертания в периферното й зрение. Още Съдници. Четирима от тях литнаха в нелеп строй към една закътана ниша приблизително на половината височина на стената... където сега Лус видя да стои Емет, размахвайки дълъг, сребрист трион.

Емет сигурно беше хвърлил главата, която я бе спасила от Съдника. Той беше нарушителят, чието влизане през тавана беше разярило похитителя й. Лус никога не бе помисляла, че толкова ще се радва да види някой Прокуденик.

Емет беше заобиколен от скулптури върху платформи и пиедестали, някои – увити в плат, други – покрити със скеле, една прясно обезглавена – и от четирима невъзможно стари ангели–Съдници, които се приближаваха към него, кръжейки във въздуха, с разпрострени наметала, като опърпани вампири. Тези твърди колосани черни наметала, изглежда, бяха единственото им оръжие, единственият им инструмент, и Лус добре знаеше, че това оръжие е жестоко. Мъчителното й дишане беше доказателство за това.

Тя потисна едно ахване, когато Емет измъкна звездна стрела от невидим колчан в тренчкота си и я протегна пред себе си. Даниел беше накарал Прокудениците да обещаят да не убиват Съдниците!

Съдникът се отдръпна бавно от Емет във въздуха, съскайки: „Злосторник! Злосторник!“ толкова високо, че това накара похитителя на Лус да се раздвижи върху масата над нея. После Прокуденикът направи нещо, което удиви всички в стаята. Насочи звездната стрела към себе си. Лус беше видяла Даниел, готов да се самоубие в Тибет, така че знаеше нещичко за отчаяната атмосфера на тази емоция, за отчаяния език на тялото, който придружаваше един толкова краен жест. Но Емет изглеждаше по–уверен и дързък от всякога, докато местеше поглед между твърдите лица на Съдниците.

Странното поведение на Емет вдъхна дързост на Съдниците. Те започнаха да кръжат още по–близо, скривайки слабия Прокуденик от погледа на Лус с бавната непоколебимост на лешояди, приближаващи се към труп по пустинен главен път. Къде бяха останалите Прокуденици? Къде беше Фил? Да не би Съдниците вече да бяха приключили с тях?

Звук, напомнящ разкъсването на плътна и тежка тъкан, отекна високо из стаята. Съдниците кръжаха неподвижно, широките им, застъпващи се плащове приличаха на зейналия отвор на Вестител, който водеше към някакво ужасно и печално място. После във въздуха се вряза остър звук, последван от нов шум като от разкъсване, а после четиримата Съдници се завъртяха като парцалени кукли към Лус, с увиснали челюсти, с отворени очи, с наметала, обезобразени и раздрани, така че от тях се показваха черни сърца и черни дробове, които се присвиваха спазматично, а от тях струеше бледосиня кръв.

Даниел беше казал на Прокудениците, че не могат да използват звездните си стрели, за да убиват Съдниците, но не беше казал, че не могат да ги нараняват.

Четиримата ангели–Съдници паднаха на купчинка на пода като марионетки с прерязани конци. Лус вдигна поглед от мястото, където лежаха, мъчейки се да си поемат дъх, към нишата, където Емет бършеше черната кръв на Съдниците от краищата на звездната си стрела. Лус никога не беше чувала някой да използва тъпия край на звездна стрела като оръжие – а очевидно Съдниците също не бяха.

– Лусинда тук ли е? – чу тя да се провиква Фил. Вдигна поглед и видя лицето му да проблясва през един кратер в покрива.

– Тук! – извика Лус нагоре към него, като при това не се сдържа и се хвърли напред, и наметалото се затегна още по–силно около гърлото й. Когато рязко направи гримаса, наметалото се затегна още.

Огромен крак се провеси през ръба на масата: черният ботуш, в който беше обут, замахна към лицето на Лус, като я удари право по носа и извика сълзи от болка в очите й. Похитителят й беше буден! Това осъзнаване, в съчетание с внезапната болка, която почти я заслепи, накара Лус да се вмъкне още по–навътре под масата. Когато го направи, наметалото й се затегна напълно около гърлото, затваряйки изцяло трахеята й. Тя изпадна в паника, борейки се напразно за въздух, гърчейки се сега, когато нямаше значение дали наметалото ще продължи да се затяга...

После си спомни как във Венеция беше открила, че може да задържи дъха си по–дълго, отколкото смяташе за възможно. А Даниел просто й беше казал, че може със силата на волята си да преодолее това ограничение винаги, когато поиска. Затова тя го направи; просто го направи: застави се да остане жива със силата на волята си.

Но това не попречи на похитителя й да събори настрани работната маса, под която се бе подслонила, при което се разлетяха глинени съдове и отчупените крайници на древни статуи.

– Май ти е... неудобно. – Той се ухили, разкривайки хлъзгави от кръв зъби, и протегна ръка в черна ръкавица към крайчеца на наметалото на Лус.

Но ангелът–Съдник замръзна, когато краят на една звездна стрела връхлетя през мястото, където, само преди миг, беше дясното му око. Синя кръв изригна като фонтан от опразнената орбита на окото, върху наметалото на Лус. Съдникът извика, залитна като обезумял из стаята, размахвайки ръце: обърнатата наопаки звездна стрела се подаваше от сбръчканото му лице.

Пред нея се появиха бледи ръце, после – ръкавите на опърпан жълтеникаво–кафяв тренчкот, последвани от обръсната руса глава. Лицето на Фил не издаваше никакви чувства, когато той се свлече на колене, за да я погледне в лицето.

– Ето те и теб, Лусинда Прайс. – Хвана яката на стегнатото черно наметало и повдигна Лус. – Бях се върнал в двореца да видя как си.

Сложи я върху една маса наблизо. Тя веднага падна, неспособна да се задържи изправена. Емет я изправи също толкова безчувствено, колкото и колегата му.

Най–после можеше да си позволи да се огледа по–продължително. Пред нея, три ниски стълби водеха надолу към обширно главно помещение. В центъра му, червено кадифено въже отделяше извисяваща се статуя на лъв. Той се беше изправил на двата си задни крака, оголил зъби към небето, ревящ. Гривата му бе нащърбена и пожълтяла.

Сиво–сини криле покриваха пода на подложеното на реставрация музейно крило, напомняйки на Лус за един покрит със скакалци паркинг, който беше видяла едно лято след дъждовна буря в Джорджия. Съдниците не бяха мъртви – не бяха изчезнали в прах от звездни стрели, – но толкова много от тях бяха в несвяст, че Прокудениците едва можеха да стъпват, без да смачкат крилете им. Фил и Емет бяха имали доста работа, обезвреждайки поне петдесетима от Съдниците. Късите им сини криле потрепваха конвулсивно от време на време, но телата им не помръдваха.

И шестимата Прокуденици – Фил, Винсънт, Емет, Сандърс, другата Прокуденица, чието име Лус не знаеше, дори Дедал с превързаното си лице – все още бяха на крака, изтупвайки парчета тъкан и кости от опръсканите си в синьо тренчкоти.

Русото момиче, онова, което беше помогнало да излекуват Дедал, сграбчи една едва дишаща Съдница за косата. Сините като плесен криле на старото чудовище потрепериха, когато русата Прокуденица блъсна главата на Съдницата в една мраморна колона. Първите няколко пъти, когато главата й се удари в камъка, Съдницата изпищя. После писъците постепенно затихнаха и изцъклените й очи се прибраха в орбитите.

Фил започна да се бори с черната усмирителна риза, пристегната около Лус. Бързите му пръсти компенсираха липсата на зрение. Отнякъде над нея падна един Съдник в несвяст: разбитата му буза се отпусна между врата и рамото й. Лус почувства как върху врата й се стече струйка гореща кръв. Стисна очи и потръпна.

Фил изрита ангела от масата, запращайки го в едноокия похитител на Лус, който още залиташе тромаво из стаята, стенейки:

– Защо аз? Правя всичко както трябва.

– Ореолът е у него... – започна Лус.

Но вниманието на Фил рязко се върна обратно към противната маса от криле на ангели–Съдници, където един едър Съдник с коса като на монах се беше надигнал и сега настъпваше към Дедал в гръб. Грубо черно наметало висеше над главата на Прокуденика, готово да се спусне.

– Ще се върна веднага, Лусинда Прайс. – Фил остави Лус вързана на масата и зареди звездна стрела в лъка си. В миг се беше шмугнал между Дедал и Съдника.

– Пусни наметалото, Забан. – Фил изглеждаше толкова разярен, колкото онзи път, когато за пръв път се беше появил в задния двор на родителите на Лус. Лус се изненада, когато осъзна, че се познаваха по име, но, разбира се, сигурно някога всички бяха живели заедно в Небесата. Сега беше трудно да си го представи.

Забан имаше воднистосини очи и синкави устни. Изглеждаше почти развеселен да открие, че звездната стрела е насочена към него. Метна наметалото на рамо и се обърна да застане с лице към Фил, при което Дедал беше свободен да вдигне един слаб и източен Съдник за краката. Завъртя стария ангел три пъти в кръг, после го запрати с трясък през източния прозорец към едно високо скеле отдолу.

– Заплашваш да ме застреляш ли, Филип? – Очите на Забан бяха приковани върху звездната стрела. – Искаш да наклониш баланса към Луцифер? Защо ли това не ме изненадва?

Фил се наежи:

– Не си достатъчно важен, че смъртта ти да промени баланса.

– Поне имаме някакво значение. Взети заедно, нашите животи променят баланса. Справедливостта винаги променя нещата. Вие, Прокудениците – той се усмихна с престорено съжаление, – не означавате нищо. Именно това ви прави безполезни.

На Фил това му беше достатъчно. В този Съдник имаше нещо, което не можеше да понася. Той изръмжа и изстреля стрелата към сърцето на Забан.

– Противопоставям ти се – промърмори той и зачака старият ангел със сините криле да изчезне.

Лус също чакаше изчезването. Беше го виждала да се случва преди. Но стрелата отскочи от наметалото на Забан и издрънча на пода.

– Как...? – попита Фил.

Забан се засмя и измъкна нещо от един скрит вътрешен джоб в наметалото си. Лус се надвеси напред, нетърпелива да види как се беше предпазил Забан. Но се надвеси прекалено много и се изхлузи от масата. Приземи се по лице на пода.

Никой не забеляза. Те се бяха втренчили в малката книга, която Забан измъкна от наметалото си. Като се надигна и се подпря леко, Лус видя, че книгата беше с кожена подвързия, в същия нюанс на синьото като крилете на ангела–Съдник. Беше подшита със завързан на възел златен шнур. Приличаше на Библия, от онези, които войниците от Гражданската война някога са пъхали във вътрешните джобове до гърдите си, с надеждата, че книгите ще предпазят сърцата им.

Тази книга беше направила точно това.

Лус присви очи да прочете заглавието, като се промъкна още няколко инча по–близо по пода. Все още беше прекалено далече.

В един–единствен миг Фил прибра звездната стрела и изби книгата от ръката на Забан. За късмет, тя се приземи на няколко стъпки от Лус. Тя се изви отново, знаейки, че не може да я вдигне, не и както я пристягаше наметалото. Въпреки това трябваше да узнае какво съдържаха страниците на книгата. Струваше й се позната, сякаш я беше виждала много, много отдавна. Прочете златните букви върху гръбчето й.

Летопис на Падналите.

Сега Забан хукна, спирайки точно пред Лус, която лежеше, изложена на показ и уязвима, насред пода. Той я изгледа гневно и прибра книгата в джоба си.

– Не, не – каза. – На теб не ти се полага да гледаш това. Не ти се полага да видиш всичко, постигнато от крилете на Съдниците. Нито пък какво е останало да се направи за постигането на окончателния хармоничен баланс. Не и когато през всичкото това време беше прекалено заета, за да ни забележиш, да обърнеш внимание на справедливостта, като себично се влюбваше и разлюбваше обекта на желанията си.

Макар че Лус мразеше Съдниците, ако съществуваше летопис на падналите, тя гореше от желание да узнае чии имена бяха записани върху онези страници, да види къде беше отбелязано името на Даниел сега. Именно за това говореха непрекъснато падналите ангели. Един–единствен ангел, който щеше да наклони везните.

Но преди Забан да успее да запрати по Лус още критики, чифт блестящи бели криле изпълниха зрителното й поле – ангел, спускащ се през най–голямата дупка в капандурата.

Даниел се спусна пред нея и огледа наметалото, което и държеше в плен. Изучаваше притиснатия й врат. Мускулите му се напрегнаха през тениската, докато се опитваше да отстрани наметалото.

С крайчеца на окото си тя видя как Фил вдига малка кирка от една маса наблизо и съсича гърдите на Забан. Съдникът се наклони, опитвайки се да се извърти и да се отскубне от него. Острието стигна до ръката му. Ударът беше толкова силен, че отсече ръката му в китката. Отвратена, Лус загледа как бледият отпуснат юмрук тупна глухо на пода. Ако не се броеше синята кръв, струяща от него, със същия успех можеше да е на някоя от обезобразените статуи.

– Завържи я с някой от твоите възли – заядливо подметна Фил, когато Забан неумело се впусна да търси липсващата част от ръката си сред пребитите, припаднали тела на останалите от своята секта.

– Боли ли те? – Даниел дърпаше възлите, които пристягаха Лус. – Не. – Със силата на волята си призова казаното да е вярно.

Когато грубата сила не подейства, Даниел се опита да подходи към наметалото по–стратегически.

– Само преди миг държах свободния край – промърмори той. – Сега той се оплете навътре в наметалото. – Пръстите му се движеха бавно по тялото й: чувстваше ги и близки, и далечни.

На Лус й се искаше ръцете й, повече от която и да е друга част от тялото й, да са свободни, за да може да докосне Даниел точно сега, да облекчи тревогата му. Имаше му доверие, че ще я освободи, имаше му доверие, каквото и да вършеше той.

Какво можеше да направи, за да му помогне? Тя затвори очи и се отнесе обратно към онзи живот в Таити. Даниел беше моряк. Беше я научил на десетки възли в тихите им следобеди на плажа. Сега тя си спомни: планинската пеперуда, която се замота в средата на едно въже, с две издути криле от двете страни, способни да носят допълнителна тежест нависоко. Или „пъзелът на влюбените“, който изглеждаше прост, сърцевиден, но можеше да бъде развързан само с четири ръце едновременно: всяка трябваше да провре една нишка през различна част от вътрешността на сърцето.

Наметалото беше толкова стегнато, че Лус не можеше да помръдне дори едно мускулче. Пръстите на Даниел опипваха яката, пристягайки я още по–силно. Той изруга, когато видя как яката притискаше врата на Лус.

– Не мога – извика той накрая. – Усмирителната риза на Съдниците се състои от безкрайни възли. Само някой от тях може да я развърже. Кой ти направи това?

Лус рязко обърна глава към ангела със сините криле, който виеше, залитайки в един ъгъл до някакъв мраморен фавн. Перата по краищата на звездната стрела още стърчаха от окото му. Искаше й се да разкаже на Даниел как нейният похитител беше обезвредил Олиана с един прът от знаме, после я беше вързал и я беше довел тук.

Но не можеше дори да говори. Наметалото беше твърде стегнато.

Дотогава Фил вече беше сграбчил в хватката си хленчещия ангел, като го стискаше за яката на окървавеното наметало. Зашлеви Съдника три пъти, преди онзи да прекрати самосъжалителните си стенания и да отдръпне разтревожено крилете си. Лус видя, че около мястото, където краят на звездната стрела стърчеше от орбитата на окото му, се беше образувал плътен кръг от засъхнала синя кръв.

– Развържи я, Барак – заповяда Даниел, разпознавайки похитителя на Лус незабавно, с което накара Лус да се запита колко ли добре се познаваха.

– Няма такива вероятност. – Барак се наклони, дръпна се назад и изплю на пода струя синя кръв и два остри и малки зъба.

В един миг Фил държеше звездна стрела, насочена между очите на ангела.

– Даниел Григори ти нареди да я развържеш. Ще се подчиниш.

Барак трепна, измервайки звездната стрела с презрителен поглед.

– Коварство! Коварство!

Тъмна сянка падна над тялото на Фил.

Като в мъгла, Лус успя да види друг ангел–Съдник – мрачният стар женски ангел със сините като плесен криле. Сигурно се беше свестила, след като я бяха повалили в несвяст. Сега тя се нахвърли върху Фил със същата кирка, с която той беше нападнал Забан...

Но после Съдницата изчезна, разпадайки се на прах.

На десет стъпки зад нея стоеше Винсънт с празен лък в ръка. Кимна на Фил, после се обърна назад да огледа килима от сини криле за някакво движение.

Даниел се обърна към Фил и промърмори:

– Трябва да внимаваме колко премахваме. Съдниците все пак имат значение за баланса. Малко.

– За нещастие – каза Фил със странна завист в гласа. – Ще сведем убиването до минимум, Даниел Григори. Но бихме предпочели да убием всичките. – Той повиши тон, за да го чуе Барак: – Добре дошъл в царството на слепотата. Прокудениците са по–могъщи, отколкото си мислиш. Бих те убил, без да помисля втори път, без да помисля дори за първи път, всъщност. Обаче ще те помоля отново: развържи я.

Барак остана неподвижен за един дълъг миг, сякаш претегляше вариантите, примигвайки с единствения си останал набръчкан стар клепач.

– Развържи я! Не може да диша! – изрева Даниел.

Барак изръмжа и се приближи към Лус. Покритите му със старчески петна ръце развързаха поредица от възли, които нито Фил, нито Даниел бяха успели да открият. Лус обаче не почувства облекчение във врата си. Не и докато той не започна да шепне нещо, с много нисък глас, и тя усети противния му дъх.

От липсата на кислород беше почувствала слабост, но думите проникнаха в замъгления й ум. Бяха на древноеврейски. Лус не знаеше как успява да разбира езика, но го разбираше.

– „И плач се надигна в Небето, когато видя греховете на децата Си“

Думите бяха почти неразбираеми. Даниел и Фил дори не ги бяха чули. Лус не можеше да е сигурна, че ги е чула правилно – но пък й бяха познати. Къде ги беше чувала преди?

Споменът я осени по–бързо, отколкото би й се искало: друг Съдник, който грабваше една друга Лус, в различно тяло, и я увиваше в едно друго наметало, по–старо от това. Беше се случило много отдавна. Вече беше преживяла всичко това преди – беше вързана, а после – освободена.

В онзи живот Лус беше успяла да се добере до нещо, което не трябваше да вижда. Книга, завързана със сложен възел.

„Летопис на Падналите".

Какво правеше с нея? Какво искаше да види?

Същото, което искаше да види и сега. Имената на ангелите, които още не бяха избрали страна. Но и тогава не й бяха позволили да прочете книгата.

Преди много време Лус беше държала книгата в ръце и, без да знае как, почти беше развързала възела й. После идваше моментът, когато Съдникът я залови и я пристегна в наметалото. Беше гледала как сините му криле потрепват от напрежение, докато ангелът отново и отново връзваше книгата. Каза, че искал да се увери, че нечистите й пръсти не са я повредили. Тя го чу да шепне онези думи – същите непознати думи – точно преди той да пролее една сълза над книгата.

Златната нишка се беше размотала като с магия.

Сега тя вдигна поглед към окаяния стар ангел и загледа как една сребриста сълза се плъзга от окото му надолу по подобната му на лабиринт от бръчки буза. Изглеждаше истински развълнуван, но по някакъв покровителствен начин, сякаш съжаляваше за участта на душата й. Сълзата се приземи върху наметалото и възлите мигновено се развързаха.

Тя мъчително си пое дъх. Даниел дръпна рязко наметалото и го свали от останалата част от тялото й. Тя обви ръце около него. Свобода.

Все още прегръщаше Даниел, когато Барак се наведе плътно към ухото й:

– Никога няма да успееш.

– Млъкни, изчадие – нареди Даниел.

Но Лус искаше да узнае какво има предвид Барак.

– Защо не?

– Не си избраницата! – каза Барак.

– Тишина! – изкрещя Даниел.

– Никога, никога, никога. Не и след милион години – изрече напевно ангелът, като потри грапавата си буза в тази на Лус – точно преди Фил да изпрати стрелата в сърцето му.