Екстаз

Via Dolorosa

⁶

Докато ангелите се устремяваха право към това, което приличаше на южното крайбрежие на Франция, Лус гледаше как тъмните вълни бушуват под тях, разливайки се по далечния бряг. Пресметна наум:

В полунощ щеше да е четвъртък, първи декември. Бяха минали пет дни, откакто се беше върнала от Вестителите, което означаваше, че бяха отминали средата на деветдневния период, през който ангелите бяха падали към земята. Луцифер и всичките им по–ранни превъплъщения бяха осъществили повече от половината от Падението.

Имаха две от трите реликви, но не знаеха каква е третата, не знаеха как да ги разгадаят, щом съберат и трите. По–лошо – в процеса на откриването на реликвите те си бяха спечелили още врагове. И изглежда бяха изгубили приятелите си.

Под ноктите на Лус имаше прах от моста „Сен Бенезет“. Ами ако това беше Кам? Само за броени дни отношението на Лус се беше променило – от недоверие и предпазливост по отношение на участието на Кам в тази мисия, с чувство на униние при мисълта да го изгуби. Кам беше свиреп и мрачен, непредсказуем и стряскащ, и не беше човекът, предопределен за Лус – но това не означаваше, че не я беше грижа за него, че в определено отношение не държеше на него.

И Габ. Южняшката красавица, която винаги знаеше какво е правилно да каже и да направи. От мига, в който Лус срещна Габ в „Меч и Кръст“, момичето–ангел не бе сторило нищо друго, освен да я закриля. Сега Лус искаше да закриля Габ.

Моли Зейн също беше отишла в Авиньон с Кам и Габ. Лус се беше страхувала от Моли, а после я беше мразила – до онзи ден сутринта, когато Лус беше влязла през прозореца на спалнята в къщата на родителите си и бе установила, че Моли я прикрива в леглото. Това бе огромна услуга. Дори на Кали й харесваше да бъде в компанията на Моли. Дали момичето–демон се бе променило? Дали Лус се бе променила?

Ритмичните удари на крилете на Даниел през звездното небе успокоиха Лус и я накараха да се отпусне, но тя не искаше да спи. Искаше да се съсредоточи върху онова, което можеше да ги посрещне, когато пристигнеха на Голгота, да се напрегне за онова, което се задаваше.

– За какво мислиш? – попита Даниел. Гласът му беше нисък и интимен в свирепия вятър, през който летяха. Анабел и Ариана летяха пред тях и малко под тях. Крилете им, тъмно сребристи и с преливащи се цветове, бяха разперени над зеления ботуш на Италия.

Лус докосна сребърния медальон около врата си.

– Страхувам се.

Даниел я стисна здраво:

– Толкова си смела, Лус.

– Чувствам се по–силна от когато и да било преди и се гордея с всички спомени, до които мога да стигна сама, особено ако те могат да ни помогнат да спрем Луцифер – тя направи пауза, хвърляйки поглед надолу към прашните си нокти, – но все още се страхувам от онова, към което летим сега.

– Няма да позволя на София дори да се доближи до теб.

– Не е заради това, което може да причини на мен, Даниел. Става дума за това, което може вече да е причинила на хора, на които държа. Онзи мост, целият този прах...

– Надявам се точно колкото и ти, че Кам, Габ и Моли са невредими. – Крилете му замахнаха силно веднъж и Лус почувства как тялото й се издига над набъбнал дъждовен облак. – Но ангелите могат да умрат, Лусинда.

– Знам това, Даниел.

– Разбира се, че знаеш. И знаеш колко опасно е това. Всеки ангел, който се включва в нашата борба да спрем Луцифер, също го знае. Присъединявайки се към нас, те приемат, че нашата мисия е по–важна от душата на който и да е отделен ангел.

Лус затвори очи. Душата на един ангел.

Ето отново. Представата, за която за пръв път беше чула да говори Ариана в онази закусвалня във Вегас. Един силен ангел, който да наклони везните. Един избор, който да предопредели изхода на битка, продължила с хилядолетия.

Когато отвори очи, луната беше окъпана в мека бяла светлина, издигайки се над тъмния пейзаж отдолу.

– Силите на Рая и Ада – поде тя – наистина ли са в равновесие една спрямо друга точно сега?

Даниел мълчеше. Тя почувства как гърдите му, опрени в тялото й, се надигат, а после се спускат. Ударите на крилете му станаха малко по–бързи, но той не отговори.

– Нали се сещаш? – продължи да упорства Лус. – Един и същи брой демони на едната страна и един и същи брой ангели – на другата?

Вятърът шибаше тялото й.

Най–сетне Даниел каза:

– Да, въпреки че не е толкова просто. Не става въпрос за хиляда тук срещу хиляда там. Различни играчи са по–значими от други. Прокудениците нямат значение. Чу как Фил се оплаква от това. Съдниците са почти незначителни – макар че никога не би се досетила за това, като ги слушаш как повтарят колко са важни. – Той направи пауза. – Някой от архангелите? Те струват колкото хиляда по–низши ангели.

– Все още ли е вярно, че има един важен ангел, който тепърва трябва да избере страна?

Пауза.

– Да, това още е вярно.

Веднъж вече го беше помолила да избере – на покрива на „Шорлайн“. Точно спореха и моментът не беше подходящ. Но сега връзката им беше по–силна. Със сигурност, ако знаеше колко силно го подкрепяше тя, че щеше да остане до него и да го обича, независимо от всичко, това щеше да му помогне най–сетне да вземе решение.

– А ако просто решиш и... избереш?

– Не...

– Но, Даниел, ти би могъл да спреш това! Би могъл да наклониш везните и няма да е нужно да умира никой друг, и...

– Искам да кажа – не, не е толкова лесно. – Тя го чу как въздиша и знаеше, без да поглежда, точно в какъв нюанс щяха да сияят сега очите му: наситено, безумно, вълче виолетово. – Вече не е толкова лесно – повтори той.

– Защо не?

– Защото това настояще вече няма значение. Намираме се в яма във времето, която може да престане да съществува. Така че ако избера сега, това няма да означава нищо, докато този деветдневен „бъг“ не бъде поправен. Все още трябва да го спрем. Или Луцифер ще получи своето и ще заличи последните пет–шест хилядолетия и всички ще започнем отново...

– Или ще успеем – каза Лус автоматично.

– Ако това се случи – каза Даниел, – ще преосмислим подреждането на ранговете.

На двайсет фута под тях Ариана летеше бавно, като в транс, описвайки затворени лупинги, сякаш за да убие времето. Анабел влетя в един от дъждовете, които ангелите обикновено избягваха. Излезе от другата страна с влажни криле и розова коса, сплъстена и прилепнала от едната страна на лицето й, сякаш без дори да забележи. Роланд беше някъде зад тях, вероятно потънал в собствените си мисли, докато носеше в ръце Дий. Всички изглеждаха уморени, разсеяни.

– Но когато успеем, не би ли могъл...

– Да избера Небето? – каза Даниел. – Не. Аз направих избора си много отдавна, почти в Началото.

– Но аз мислех...

– Избрах теб, Лусинда.

Лус прокара бързо ръка по тази на Даниел, докато тъмното като катран море под тях се плискаше върху пустинна ивица. Пейзажът беше далече отдолу, но й напомняше за терена около Синай: скалисти брегове, накъсани тук–там от зеления листак на някое дърво. Не разбираше защо Даниел трябва да избира между Небето и любовта.

Всичко, което някога беше искала, бе любовта му – но на каква цена? Дали любовта им си струваше заличаването на света и всичките му истории? Можеше ли Даниел да предотврати тази заплаха, ако някога много отдавна беше избрал небето?

И щеше ли тогава да се върне там, където му беше мястото, ако любовта му към Лусинда не го беше отклонила?

Сякаш четейки мислите й, Даниел каза:

– Ние се уповаваме на любовта.

Роланд ги настигна. Крилете му се наклониха под ъгъл, а тялото му се извъртя, за да застане с лице към Лус и Даниел. В обятията му червената коса на Дий се развяваше, а бузите й сияеха. Тя направи знак на двамата да се приближат. Крилете на Даниел направиха един пълен, грациозен замах и двамата с Лус се изстреляха през един облак и започнаха да кръжат до Роланд и Дий. Роланд подсвирна и Ариана и Анабел също направиха завой и се върнаха, затваряйки в тъмното небе кръг в цветовете на дъгата.

– В Йерусалим е почти четири сутринта – каза Дий. – Това означава, че можем да очакваме мнозинството смъртни да са заспали или по някакъв друг начин да не се изпречват на пътя ни може би за още час. Ако София държи в плен приятелите ви, вероятно планира... е, добре е да побързаме, скъпи мои.

– Знаеш ли къде ще бъдат? – попита Даниел.

Дий се замисли за миг:

– Преди да дезертирам от Старейшините, планът винаги е бил да се съберем отново в Църквата „Гроб Господен“. Построена е на склона на Голгота, в Християнския квартал на Стария град.

Групата полетя плавно към осветената земя. Представляваха колона от сияещи криле. Ясното небе бе тъмносиньо, напръскано със звезди, а белите конуси на далечни сгради отдолу блестяха в зловещо електриково синьо. Макар че пейзажът изглеждаше естествено сух, прашен, земята беше осеяна с гъсти палми и маслинови горички.

Спуснаха се над най–обширното гробище, което Лус беше виждала, построено върху лек наклон с лице към Стария град на Йерусалим.

Самият град бе тъмен и сънлив, обгърнат в лунна светлина и заобиколен от висока каменна преградна стена. Внушителният Купол на Скалата се издигаше високо на един хълм, златният му връх блестеше дори в тъмнината. Беше на известно разстояние от оживения град, отделен с дълги каменни стълбища и високи порти на всеки вход. Отвъд старите стени няколко модерни високи сгради очертаваха далечен хоризонт, но в пределите на Стария град постройките бяха много по–стари, по–малки, създавайки лабиринт от тесни калдъръмени улички, по които беше най–добре да се придвижваш пеша.

Кацнаха на укрепителните валове на висока порта, бележеща входа към града.

– Това е Новата Порта – обясни Дий. – Тя е най–близкият вход до Християнския квартал, където се намира църквата.

Докато се изнижат в колона по един надолу по протритите стълби от горния край на портата, ангелите вече бяха прибрали крилете си обратно в раменете. Калдъръмената улица се стесни, когато Дий размаха червено пластмасово електрическо фенерче и ги поведе нататък към църквата. Повечето каменни фасади на магазините бяха снабдени с метални врати, които се плъзгаха нагоре и надолу като вратата на гаража на родителите на Лус. Сега всички врати бяха затворени, заключени с катинари към улицата, по която Лус вървеше редом с Даниел, като държеше ръката му и се надяваше на най–доброто.

Колкото по–навътре в града влизаха, толкова повече сградите сякаш настъпваха и се притискаха от двете им страни. Минаха под закритите с раирани тенти навеси на пусти арабски пазари, под дълги каменни арки и мъждиви коридори. Въздухът миришеше на печено агнешко, после – на тамян, след това – на сапун за пране. По стените се виеха азалии, жадуващи за вода.

Кварталът беше тих, ако не се брояха стъпките на ангелите и един чакал, който виеше из хълмовете. Минаха покрай обществена пералня със спуснати капаци на прозорците, с табела на арабски, после – покрай цветарски магазин с прозорци, облепени със стикери на иврит.

Накъдето и да погледнеше Лус, тесни пешеходни пътечки се разклоняваха от улицата: през отворена дървена порта тук, нагоре по ниско стълбище там. Дий, изглежда, броеше входовете, покрай които минаваха, размахвайки пръст. В един момент тя изсъска, шмугна се под обветрена дървена арка, свърна зад един ъгъл и изчезна. Лус и ангелите се спогледаха бързо, след това я последваха: надолу по няколко стъпала, зад влажен и затъмнен ъгъл, нагоре по още няколко стъпала, и внезапно се озоваха на покрива на друга сграда, гледайки надолу към друга претъпкана тясна улица.

– Ето я. – Дий кимна мрачно.

Църквата се извисяваше над всичко наблизо. Беше построена от бледи, гладки камъни и беше с височината на поне пет етажа, по–висока при двата си тънки шпила. В центъра й, един огромен син купол приличаше на одеяло от среднощно небе, увито около камък. Гигантски тухли оформяха големи арки по протежение на фасадата, бележещи местата за масивните дървени врати на първия етаж и сводестите прозорци от рисувано стъкло по–високо. Една стълба бе облегната на тухлен перваз пред един прозорец на нивото на третия етаж, издигайки се към нищото.

Части от фасадата на църквата бяха порутени и почернели от старост, докато други изглеждаха наскоро реставрирани. От двете страни два дълги каменни лъча се разклоняваха напред от църквата, образувайки бордюр около хоризонтален, настлан е калдъръм площад. Точно зад църквата бяло каменно минаре пронизваше небето.

– Уау – чу се да изрича Лус, докато тя и ангелите слизаха по ново изненадващо стълбище, за да излязат на площада.

Ангелите се приближиха към тежките двойни врати, които се извисяваха над тях, високи поне четирийсет фута. Бяха боядисани в зелено, а от двете им страни имаше по три обикновени каменни колони. Погледът на Лус беше привлечен от натруфения фриз между вратите и арките над тях – а над него – блестящият златен кръст, който пронизваше небето. Сградата беше тиха, мрачна, изпълнена е духовна енергия.

– Значи влизаме – каза Дий.

– Ние не можем да влезем – каза Роланд, отдалечавайки се от църквата.

– О, да – каза Дий, – онази работа е възпламеняването. Мислиш, че не можете да влезете, защото това е Божи храм...

– Това е самият Божи храм – каза Роланд. – Не искам аз да съм онзи, който ще срути това място.

– Само че това не е Божие светилище – каза Дий простичко. – Точно обратното. Това е мястото, където Иисус е страдал и умрял. Следователно това никога не е било храм, що се отнася до Трона, а това е единственото мнение, което наистина има значение. Едно светилище е безопасно убежище, подслон от бедите. Простосмъртните влизат зад тези стени да се молят по своя безкрайно ужасен начин, но що се отнася до вашето проклятие, няма да бъдете засегнати. – Дий направи пауза. – Което е добре, защото София и вашите приятели са вътре.

– Откъде знаеш? – попита Лус.

Чу стъпки по камък в източния край на вътрешния двор. Дий погледна с присвити очи надолу по тясната улица.

Даниел сграбчи Лус за талията толкова бързо, че тя се блъсна в него. Завивайки под една улична табела, която гласеше „Виа Долороза“, две възрастни монахини се напрягаха под тежестта на голям дървен кръст. Носеха прости тъмносини раса, практични сандали с дебели подметки и мънистени броеници на шиите.

Лус се отпусна при вида на старите вярващи жени, чиято средна възраст изглеждаше осемдесет и пет години. Понечи да тръгне към тях, подчинявайки се на инстинктивния порив да помага на възрастни хора с тежък товар, но хватката на Даниел върху ръката й не се разхлаби, докато монахините се приближаваха мъчително бавно към големите двери на църквата. Изглеждаше невъзможно монахините да не са видели групата ангели на двайсет фута разстояние – те бяха единствените други живи души на площада – но вървящите с усилие сестри не хвърлиха дори поглед в посока на ангелите.

– Малко е рано Сестрите на Кръстните спирки да са излезли, нали? – прошепна Роланд на Даниел.

Дий оправи полата си и забоде един немирен кичур коса зад ухото си:

– Надявах се, че няма да се стигне до това, но просто ще трябва да ги убием.

– Какво? – Лус хвърли поглед към една от слабите, загорели от слънцето жени. Сивите й очи стояха като камъчета в дълбоките гънки на лицето й. – Искаш да убиеш онези монахини?

Дий се намръщи:

– Това не са монахини, скъпа. Старейшини са и трябва да се отървем от тях, или те ще се отърват от нас.

– Ще ми се да кажа, че имат вид, сякаш някой вече се е отървал от тях. – Ариана пристъпи от крак на крак. – Очевидно Йерусалим рециклира отпадъците си.

Може би гласът на Ариана стигна до монахините и ги стресна, или може би те чакаха да пристигнат точно на правилното място, но в този миг, щом стигнаха до вратите на църквата, те спряха и се обърнаха, така че дългата летва на кръста, който носеха, се насочи през площада, към ангелите, като оръдие.

– Време е да я ликвидираме, ангели – изрече Дий през стиснати устни.

Монахинята с очи като камъчета оголи издути венци към ангелите и се засуети с нещо в основата на гредата. Даниел тикна раницата в ръцете на Лус, после я разположи зад Дий. По–възрастната жена не прикриваше идеално Лус – темето й стигаше само до брадичката на Лус, – но Лус схвана идеята и се сниши. Ангелите освободиха крилете си със свирепа бързина, докато се разгръщаха от двете страни – Ариана и Анабел – накланяйки се наляво, Роланд и Даниел – пикиращи надясно.

Огромният кръст не беше товар, какъвто поклонниците носят за покаяние. Беше грамаден арбалет, пълен със звездни стрели, предназначени да убият всички присъстващи.

Лус нямаше време да проумее това. Една от монахините пусна първата стрела: тя изсвистя във въздуха, насочвайки се към лицето на Лус. Сребърната стрела се уголемяваше в полезрението на Лус, докато се въртеше по–близо във въздуха.

Тогава Дий скочи.

Дребната жена разтвори широко ръце. Тъпият връх на звездната стрела се блъсна в средата на гърдите й. Дий изръмжа, когато стрелата – Лус знаеше, че е безвредна за простосмъртните – отскочи от дребничкото й тяло и издрънча на земята, оставяйки Бродницата из ефира натъртена, но невредима.

– Президия, глупачка такава – извика Дий на монахинята, като провлачи стрелата назад с високия си ток. Лус се наведе да я вдигне и я пъхна в раницата. – Знаеш, че това няма да ме нарани! Сега раздразни приятелите ми. – Тя посочи с широк жест към ангелите, стрелнали се напред да обезоръжат маскираните Старейшини.

– Стой на земята, изменнице! – отвърна Президия. – Искаме момичето! Предай го и ще...

Но Президия така и не довърши. Ариана се озова зад гърба на Старейшината в миг, като смъкна одеждата от главата й, хващайки бялата й коса в юмруците си.

– Понеже уважавам по–Старшите от мен – изсъска Ариана със стиснати челюсти, – смятам, че трябва да им попреча да се изложат. – После тя се повдигна от земята, като все още държеше Президия за косата. Старейшината риташе във въздуха, сякаш въртеше педалите на невидим велосипед. Ариана се завъртя и блъсна тялото на старата жена в корниза на фасадата на църквата толкова силно, че то остави вдлъбнатина, когато жената рухна в сгърчена купчинка, с ръце и крака, все още стърчащи под ужасни ъгли.

Другата от маскираните Старейшини беше изпуснала оръжието, замаскирано като кръст, и се опитваше да се измъкне, тичайки силно към една уличка в отсрещния ъгъл на площада. Анабел вдигна кръста и се превърна в копиехвъргач, изпъвайки се назад като затягаща се спирала, затичвайки се да освободи тежкото дървено съоръжение с форма на буклата „Т“.

Кръстът описа дъга във въздуха и прониза бягащата Старейшина като копие в приведения гръбнак. Тя падна напред и се загърчи в конвулсии, нанизана на точната имитация на древен инструмент за екзекуция.

Вътрешният двор притихна. Всички инстинктивно се обърнаха да погледнат към Лус.

– Тя е добре! – провикна се Дий, като вдигна ръката на Лус във въздуха, сякаш двете току–що бяха спечелили автомобилно състезание.

– Даниел! – Лус посочи към бял проблясък в църквата, който изчезваше зад гърба на Даниел. Докато двойните врати се затваряха бавно, те чуха един възрастен монах, когото не бяха забелязали, да се изкачва по стълбището вътре.

– Последвайте го – извика Дий, като прекрачи обезобразения труп на Президия.

Лус и Дий затичаха да настигнат останалите. Когато влязоха в църквата, тя беше тъмна и тиха. Роланд посочи към няколко каменни стъпала в ъгъла. По тях се стигаше до малък проход под каменна арка, която водеше към по–дълго стълбище. Пространството беше твърде тясно, за да могат ангелите да разперят криле, затова те си проправиха път нагоре по стръмните стъпала възможно най–бързо.

– Старейшината ще не отведе до София – прошепна Даниел, докато се шмугваха под каменната арка към затъмненото стълбище. – Ако държи останалите... ако държи реликвата...

Дий решително положи длан върху ръката на Даниел:

– Тя не трябва да узнава за присъствието на Лус. Трябва да попречиш на Старейшината да стигне до София.

Очите на Даниел за миг се стрелнаха обратно към Лус, после нагоре към Роланд, който кимна бързо, изстрелвайки се като ракета нагоре по стълбите, сякаш бе тичал през стари каменни крепости преди.

Само две минути по–късно той ги чакаше на върха на тясното стълбище. Старейшината лежеше мъртва на пода, с посинели устни, с изцъклени и влажни очи. Зад Роланд един отворен вход завиваше рязко наляво. Някой на онази площадка пееше нещо, което звучеше като химн.

Лус потръпна.

Даниел им направи знак да отстъпят назад, като надникна зад ръба на витото стълбище. От каменната стена, към която стоеше притисната, Лус можеше да види малка част от параклиса отвъд площадката на стълбището. Стените бяха изрисувани със сложни фрески, осветени от дузини малки калаени лампи, висящи на украсени с мъниста вериги от сводестия таван. Малка стая с мозайка, изобразяваща Разпятието, обгръщаше цялата източна стена. Зад нея имаше редица от пищно украсени сводести колони, широки няколко фута, отделящи втори, по–голям параклис, който трудно се виждаше оттук. Между двата параклиса, голям позлатен олтар, посветен на Дева Мария, беше покрит с букети от цветя и с наполовина изгорели обредни свещи.

Даниел вдигна глава. Червена светкавица профуча покрай една от колоните.

Жена в дълга алена мантия.

Навеждаше се над олтар, изработен от голяма мраморна плоча, украсена с бяла дантелена покривка. Върху този олтар лежеше нещо, но Лус не можеше да различи.

Жената бе крехка, но привлекателна, с къса сива коса, оформена в модна прическа. Расото й бе пристегнато в кръста с пъстър тъкан колан. Тя запали свещ пред олтара. Широките ръкави на расото й се плъзнаха нагоре по ръцете й, когато тя падна на колене, и се показаха китките й, украсени с безброй нишки от перлени гривни.

Мис София.

Лус побутна Даниел, за да се качи едно стъпало по–високо, отчаяно копнееща да види по–добре. Широките колони препречваха по–голямата част от параклиса, но когато Даниел й помогна да се качи само още малко по–нагоре по стълбите, тя можа да види още. В стаята имаше не един, а три олтара, не една, а три жени в алени одежди, които ритуално палеха свещи навсякъде наоколо. Лус не разпозна две от тях.

София изглеждаше по–стара, по–уморена, отколкото зад бюрото си в библиотеката. Лус се запита за миг дали причината не бе защото беше престанала да се заобикаля с тийнейджъри и беше започнала да се движи със същества, които не са били тийнейджъри от няколкостотин години. Тази нощ лицето на София беше боядисано, с устни като кръв. Робата, която носеше, беше прашна и потъмняла от кръгли петна пот. Напяващият глас беше неин. Когато отново започна на език, който звучеше като латински, но не беше, цялото тяло на Лус се скова. Помнеше го.

Това беше ритуалът, който мис София беше извършила върху Лус през последната й нощ в „Меч и Кръст“. Мис София точно се бе канела да я убие, когато Даниел нахълта през тавана.

– Подай ми въжето, Вивина – каза мис София. Двете бяха толкова погълнати от мрачния си ритуал, че не долавяха присъствието на ангелите, спотайващи се по протежение на стълбите пред параклиса. – На Габриел май й е малко прекалено удобно. Искам да вържа гърлото й.

Габ.

– Няма повече – каза Вивина. – Наложи се да вържа с двойно въже нашия Камбриел. Гърчеше се. Оо, и продължава.

– О, Боже мой – прошепна Лус. Кам и Габ бяха там. Предположи, че присъствието на трета жена в одежди означаваше, че и Моли е там.

– Бог няма нищо общо с това – промърмори Дий под нос. – А София е прекалено луда, за да го знае.

– Защо падналите са толкова тихи? – прошепна Лус. – Защо не се съпротивляват?

– Сигурно не осъзнават, че това място не е Божие светилище – каза Даниел. – Сигурно са в шок – знам, че аз щях да бъда – и София сигурно се възползва от това. Знае, че се тревожат, че всяко нещо, което кажат или направят, може да накара църквата да избухне в пламъци.

– Знам как се чувстват – прошепна Лус. – Трябва да я спрем.

– Тя понечи да тръгне към вратата, окуражена от пресния спомен за Старейшините, които бяха унищожили отвън, от силата на ангелите зад нея, от любовта на Даниел, от знанието за двете реликви, които вече бяха открили. Но една ръка стисна рамото й, издърпвайки я обратно в коридора.

– Всички оставате тук – прошепна Дий, като погледна в очите всеки от ангелите, за да се увери, че са разбрали. – Ако ви видят, ще разберат, че Лус е с вас. Чакайте тук. – Тя посочи към колоните, достатъчно дебели, за да се скрият зад тях трима ангели. – Знам как да се справя със сестра си.

Без дума повече, Дий влезе решително в параклиса, с токчета, чаткащи по черно–белия мозаечен под.

– Бих казала, че ти стигат толкова въжета, София – каза Дий.

– Кой е там? – изписка Вивина, стресната точно докато коленичеше.

Дий скръсти ръце на гърдите си, докато обикаляше около олтарите, цъкайки с език в знак на престорено неодобрение към работата на Старейшините:

– Много мърлява работа. На София може да се разчита, че ще се издъни точно по време на жертвоприношение, което ще има последици в космоса и във вечността.

Лус отчаяно искаше да огледа реакцията върху лицето на мис София, но Даниел я възпираше. Чу се стържещ звук, мелодраматично ахване и жесток тих кикот.

– А, да – каза мис София. – Моята блудна сестра се завръща точно навреме, за да стане свидетел на най–хубавия ми час. Това ще надмине прехваления ти пиано рецитал!

– Наистина си много задръстена.

– Защото нямам препоръчваната марка въже? – изсумтя София.

– Забрави въжето, глупачко – каза Дий. – Задръстена си в много десетки отношения и най–маловажното от тях не е, че си мислиш, че това може да ти се размине безнаказано.

– Не бъди снизходителна към нея! – изсъска третата Старейшина.

– Всъщност няма друг начин да подходя към нея – мигновено отвърна Дий.

– Благодаря, Лирика, но мога да се справя с Паулина – каза София, без да отмества поглед от Дий. – Или как караш хората да те наричат сега? Пий?⁷

– Знаеш много добре, че е Дий. Само ти се ще да знаеш защо.

– А, да, Дий. Голяяяяяяма разлика. Е, нека се насладим възможно най–добре на кратката си повторна среща.

– Пусни ги да си вървят, София.

– Да ги пусна? – София се изкикоти злобно. – Но аз ги искам мъртви. – Гласът й се усили и Лус си представи как ръката й се спуска над ангелите, вързани върху олтарите. – Най–вече искам мъртва нея!

Лус не можа дори да ахне. Знаеше кого има предвид библиотекарката.

– Това няма да попречи на Луцифер да заличи съществуването ти. – Гласът на Дий звучеше почти тъжно.

– Е, знаеш какво казваше винаги татко: „И без друго всички сме се отправили към Ада“. Със същия успех можем да се опитаме да получим каквото искаме, докато сме на тази Земя. Къде е тя, Дий? – изсъска София. – Къде е онова хленчещо дете Лусинда?

– Нямам представа. – Гласът на Дий беше гладък и равен. – Но дойдох тук, за да ти попреча да откриеш.

Сега Даниел позволи на Лус да се приближи малко до входа на първия параклис.

– Мразя те! – извика София, като скочи върху Дий. Роланд се обърна да погледне Даниел, питайки го с очи дали е редно да се намесят. Даниел изглеждаше уверен в способностите на Желаната. Поклати еднократно глава.

Старейшините, помощнички на София, гледаха от олтарите си как двете сестри се търкаляха по пода, излизайки от полезрението на Лус, а после влизайки обратно в него. Дий отгоре, после – София, после – отново Дий отгоре.

Ръцете на Дий намериха врата на София и стиснаха. Лицето на старата библиотекарка от „Меч и Кръст“ стана яркочервено, докато ръцете й се напрягаха, опрени в гърдите на Дий, и тя се бореше да оцелее.

София бавно повдигна коляно, докато то се притисна дълбоко в корема на сестра й, за да я отблъсне назад. Ръцете на Дий бяха напълно протегнати, посягащи да удържат врата на София. Взираше се надолу към разкривеното от гняв лице на сестра си, с пламтящи от омраза очи.

– Сърцето ти стана черно, София – каза Дий, с глас, омекнал от нещо като носталгия. – Сякаш угасна светлина. Никой не можеше да запали отново светлината. Можехме само да се опитаме да ти попречим да връхлетиш върху нас в тъмното. – После тя пусна София и й позволи паникьосано да си поеме шумно дъх и да напълни с въздух дробовете си.

– Ти ме предаде – изрече задъхано София, когато Дий хвана в ръце яката на сестра си, затвори очи и посегна да разбие черепа на София в плочките на мозаечния под.

Но вместо това се разнесе дълъг писък, когато Дий беше запратена във въздуха. София я беше изритала със сила, каквато Лус бе забравила, че старицата притежава. София скочи на крака. Беше потна и със зачервено лице, косата й беше бяла и разчорлена, когато затича към мястото, където Дий се беше отпуснала на няколко стъпки от нея. Лус се повдигна на пръсти и трепна, когато видя, че очите на Дий бяха затворени.

– Ха! – София се върна при олтарите и посегна под онзи, върху който бе завързан Кам. Измъкна сноп звездни стрели.

Обратно в нишата, Роланд отново хвърли поглед към Даниел. Този път Даниел кимна.

В един миг Ариана, Анабел и Роланд литнаха от скривалищата си и влетяха в стаята. Роланд се устреми към мис София, но в последния миг тя се сниши и ловко го избегна. Крилото му я зашлеви през лицето, но тя се бе измъкнала от хватката му.

При вида на ангелските криле, другите две Старейшини се отдръпнаха, присвивайки се от примесен с паника страх. Анабел ги удържаше, докато Ариана отвори с щракване едно ножче, което извади от джоба си – розовото, същото, с което Лус беше отрязала косата й месеци преди това, – и започна да реже въжетата, пристягащи Габ към олтара.

– Спрете или ще го убия! – извика София на ангелите, докато измъкваше шепа стрели и скачаше върху Кам. Възсядайки го, тя вдигна сребърните стрели над главата му.

Тъмната му коса беше сплъстена и мазна. Ръцете му бяха бледи и треперещи. Мис София изучаваше тези подробности със злорада усмивка.

– Наистина обичам да виждам как някой ангел умира. – Тя се изкиска, като държеше звездните стрели високо вдигнати. – И толкова предизвикателен за убиване. – Тя погледна отново надолу към Кам. – Смъртта му ще бъде прекрасна гледка.

– Давай. – Гласът на Кам прозвуча за пръв път, нисък и равен. Лус почти изпищя, когато го чу да промърморва: – Никога не съм молил за щастлив завършек.

Лус беше гледала София да убива Пен с голи ръце и без никакви угризения. Това нямаше да се случи отново.

– Не! – извика Лус, като започна да се бори да се освободи от хватката на Даниел и го повлече със себе си в параклиса.

Мис София бавно извъртя тяло към Лус и Даниел, стиснала в юмрука си звездните стрели. Очите й засияха в сребристо, а тънките й устни се извиха в ужасна усмивка, докато Лус теглеше Даниел напред, дърпайки се, за да се отскубне от здравата му хватка.

– Трябва да я спрем, Даниел!

– Не, Лус, прекалено опасно е.

– О, ето те и теб, скъпа. – Мис София засия. – И Даниел Григори! Колко мило. Чаках ви. – После тя намигна и рязко запрати звездните стрели над главата си в гъст сноп право към Даниел и Лус.