Екстаз

Потъналото светилище

На Лус й се струваше, че вече от половин час Даниел чука по онази обветрена дървена врата посред нощ. Триетажната венецианска градска къща принадлежеше на негов колега, професор, и Даниел беше сигурен, че този човек ще ги пусне да се вмъкнат, защото били големи приятели „преди години“, което, в случая с Даниел, можеше да обхваща доста голям период от време.

– Сигурно има дълбок сън. – Лус се прозя, самата тя почти приспана отново от равномерното блъскане на юмруците на Даниел. Или е така – помисли се тя със замъглен ум, или професорът си седи в някое бохемско денонощно кафене, отпивайки вино, над книга, претъпкана с неразбираеми термини.

Беше три сутринта – спускането им сред сребристата мрежа на венецианските канали беше съпроводено от звуците от часовникова кула някъде в тъмната далечина на града – и Лус беше смазана от изтощение. Облегна се нещастно на студената тенекиена пощенска кутия, от което тя се разлюля, измъквайки се от един от гвоздеите, които я държаха изправена. Тогава цялата кутия се наклони, при което Лус се препъна назад и едва не политна в мътния черно–зелен канал, чиято вода облизваше ръба на покритата с мъх площадка на стълбите като мастилен език.

Цялата външна страна на къщата сякаш гниеше на пластове: от боядисаното синьо дърво, което се белеше на хлъзгави люспи от первазите, до червените тухли, по които пълзеше тъмнозелена плесен, и до влажния цимент на площадката, който се ронеше под краката им. За миг й се стори, че може да почувства как градът потъва.

– Трябва да е тук – промърмори Даниел, като все още блъскаше.

Когато се бяха приземили на разположената откъм канала издатина, докъдето обикновено можеше да се стигне само с гондола, Даниел беше обещал на Лус легло вътре, гореща напитка, отдих от влажния и хладен вятър, през който бяха летели с часове.

Най–после бавното влачене на крака, слизащи по стълбите, накара треперещата Лус да застане нащрек. Даниел издиша шумно и затвори очи с облекчение, когато месинговата дръжка на вратата се завъртя. Пантите изскърцаха със звук, подобен на стон и вратата се отвори.

– Кой, по дяволите... – Твърдите остри кичури бяла коса на възрастния италианец стърчаха на всички посоки от главата му. Имаше невероятно буйни и гъсти бели вежди, мустаци в тон с тях и гъсти бели косми на гърдите, подаващи се от заостреното деколте на тъмносивия му халат.

Лус гледаше как Даниел примигна изненадано, сякаш се чудеше дали не са сбъркали адреса. После бледите кафяви очи на стареца светнаха. Той се наклони напред, притегляйки Даниел в здрава прегръдка.

– Започвах да се чудя дали ще дойдеш да ме видиш, преди да ритна неизбежната камбана – прошепна мъжът дрезгаво. Очите му се отместиха към Лус и той се усмихна, сякаш не го бяха събудили, сякаш ги очакваше от месеци. – След всичките тези години, най–сетне доведе Лусинда. Какво удоволствие.

* * *

Името му беше професор Мазота. Двамата с Даниел бяха следвали заедно история в Болонския университет през трийсетте. Той не се стресна или смути от факта, че Даниел не бе остарял: Мазота разбираше какъв е Даниел. Изглежда, изпитваше единствено радост, че най–после се среща отново със стар приятел; радост, усилена от запознанството с любовта на живота на този приятел.

Въведе ги в кабинета си, в който можеха да се различат няколко степени на подредба. Лавиците му за книги бяха провиснали в средата; бюрото му беше покрито с купища жълтееща хартия; килимът бе износен и разнищен и осеян с петна от кафе. Мазота незабавно се зае да приготви за всеки по чаша гъст горещ шоколад – стар лош навик на един стар човек – прошепна той дрезгаво на Лус, като я смушка закачливо. Но Даниел отпи само глътка, преди да тикне книгата си в ръцете на Мазота и да отвори на описанието на първата реликва.

Мазота си сложи очила с тънки телени рамки и примижа към страницата, като си мърмореше на италиански. Изправи се, отиде до книжната лавица, почеса се по главата, обърна се отново към бюрото, отпи от шоколада си, после се върна до библиотеката, за да измъкне един подвързан с кожа том. Лус потисна една прозявка. Имаше чувството, че клепачите й полагат огромни усилия да задържат изправена някаква тежест. Опитваше се да не задреме, като се щипеше отвътре по дланта, за да се поддържа будна. Но гласовете на Даниел и професор Мазота се пресрещаха подобно на далечни облаци мъгла, докато всеки оспорваше невъзможността на всичко, което изричаше другият.

– Категорично не е прозоречно стъкло от църквата „Свети Игнатий“. – Мазота кършеше ръце. – Те са шестоъгълни, а тази илюстрация е отчетливо четириъгълна.

Какво правим тук? – извика внезапно Даниел, при което една аматьорска рисунка със синя платноходка на стената се разклати и изтрака. – Явно е, че трябва да сме в библиотеката в Болоня. Имате ли все още ключове, за да влезете там? В кабинета си сигурно сте имали...

– Оттеглих се от професорското място преди тринайсет години, Даниел. И няма да пропътуваме двеста километра посред нощ, за да погледнем... – Той направи пауза. – Погледни Лусинда, та тя спи права, като кон!

Лус направи изтощена гримаса. Страхуваше се да се отправи по пътеката на съня от страх, че може да срещне Бил. Напоследък той имаше склонността да се появява, щом тя затвореше очи. Искаше да остане будна, да стои далече от него, да бъде част от разговора за реликвата, която двамата с Даниел трябваше да намерят на другия ден. Но сънят упорстваше и не приемаше отказ.

Секунди или часове по–късно, ръцете на Даниел я повдигнаха от земята и я понесоха нагоре по тъмно и тясно стълбище.

– Съжалявам, Лус – стори й се, че го чу да казва. Беше твърде дълбоко заспала, за да реагира. – Трябваше да те оставя да си починеш по–рано. Просто съм толкова уплашен – прошепна той. – Уплашен, че времето ни ще изтече.

* * *

Лус примигна и се отмести назад, изненадана, че се намира в легло, още по–изненадана от самотния бял божур в ниска стъклена ваза, клюмнал на възглавницата до главата й.

Измъкна цветето от вазата му и го завъртя в дланта си, при което по розовата завивка от брокат покапаха мънистени капки вода. Леглото изскърца, когато тя подпря възглавницата на месинговата табла, за да се огледа из стаята.

За миг се почувства дезориентирана от факта, че се намира на непознато място, сънувани спомени от пътуването през Вестителите бавно избледняваха, докато се събуди напълно. Вече не разполагаше с Бил, който да й подсказва къде се е озовала. Той присъстваше единствено в сънищата й и предишната нощ беше Луцифер, чудовище, което се смееше на представата, че тя и Даниел могат да променят или да спрат каквото и да било.

На вазата върху нощното шкафче беше подпрян бял пощенски плик.

Даниел.

Помнеше само една–единствена лека сладка целувка и ръцете му, които се отдръпнаха, след като я беше завил в леглото предишната нощ и беше затворил вратата.

Къде беше отишъл след това?

Тя разкъса плика и измъкна твърдата бяла картичка, която беше вътре. Върху картичката имаше две думи:

На балкона.

Усмихната, Лус отметна завивките и с усилие преметна крака отстрани на леглото. Прекоси с безшумни стъпки огромния тъкан килим, като стискаше белия божур между пръстите си. Прозорците на спалнята бяха високи и тесни и се издигаха на почти двайсет фута до тавана, висок като в катедрала. Зад една от пищните кафяви завеси имаше остъклена врата, от която се излизаше на тераса. Тя завъртя металното резе и излезе навън, като очакваше да намери Даниел и да потъне в обятията му.

Но терасата с форма на полумесец бе празна. Само нисък каменен парапет и един етаж височина от балкона до зелените води на канала, и малка маса със стъклен плот с червен брезентов сгъваем стол до нея. Утринта беше прекрасна. Въздухът имаше наситен, но свеж мирис. По реката лъскави тесни черни гондоли се плъзгаха една покрай друга елегантно като лебеди. Два петнисти дрозда чуруликаха от въже за простиране на един етаж по–нагоре от тях, а от другата страна на канала имаше редица тесни апартаменти в пастелни цветове. Тя безспорно бе очарователна, тази Венеция от мечтите на повечето хора, но Лус не беше тук като туристка. Тя и Даниел бяха тук, за да спасят своето минало и историята на света. И часовникът тик–такаше. А Даниел го нямаше.

После тя забеляза върху масичката на балкона втори бял плик, подпрян на миниатюрна пластмасова чашка и малка хартиена торбичка. Отново разкъса плика, за да извади картончето, и отново намери само три думи:

Моля те, чакай тук.

„Дразнещо, но романтично“ – изрече тя на глас. Седна на сгъваемия стол и надникна в книжната торбичка. От шепа миниатюрни понички с пълнеж от конфитюр, посипани с канела и захар, се надигна опияняващ аромат. Торбичката беше топла в ръцете й, осеяна с мънички петънца мазнина, която се процеждаше през хартията. Лус пъхна една поничка в устата си и отпи от мъничката бяла чаша, която съдържаше най–ароматното, най–възхитителното еспресо, което беше опитвала.

– Наслаждаваш ли се на бомболините? – обади се Даниел отдолу.

Лус се изстреля на крака и се надвеси през парапета, за да го открие застанал в задния край на една гондола с изрисувани по нея образи на ангели. Носеше плоска сламена шапка с дебела червена лента и бавно насочваше лодката към нея с широко дървено весло.

Сърцето й се изпълни с вълнение, както всеки път, щом видеше Даниел за пръв път в нов живот. Но той беше тук. Беше неин. Това се случваше сега.

– Топни ги в еспресото, после ми кажи какво е усещането да си в Рая – каза Даниел, като гледаше с усмивка нагоре към нея.

– Как да сляза при теб? – провикна се тя.

Той посочи към най–тясното спираловидно стълбище, което Лус беше виждала, точно вдясно от парапета. Тя грабна кафето и плика с поничките, затъкна божура зад ухото си и се отправи към стъпалата.

Чувстваше погледа на Даниел върху себе си, докато се прехвърляше през парапета и се промъкваше надолу по стълбите. Всеки път, щом направеше пълно завъртане по стълбището, долавяше закачливо проблясване на виолетовите му очи. Докато стигна до най–долния край, той беше протегнал ръка да й помогне да се качи на лодката.

Ето го електричеството, за което копнееше, откакто се събуди. Искрата, която преминаваше между тях всеки път, щом се докоснеха. Даниел обви ръце около талията й и я привлече в прегръдката си, така че между телата им нямаше разстояние. Целуна я, продължително и дълбоко, докато й се зави свят.

– Ето това вече е начинът да започнеш една сутрин. – Пръстите на Даниел проследиха очертанията на божура зад ухото й.

Лека тежест внезапно дръпна врата й, и когато посегна нагоре, ръцете й откриха фина верижка, която пръстите й проследиха надолу до сребърен медальон. Приближи го към себе си и погледна червената роза, гравирана на лицевата му страна.

Медальонът й! Беше онзи, който Даниел й беше дал в последната й нощ в „Меч и Кръст“ Беше го запазила мушнат в предната корица на „Книгата на Пазителите“ през краткото дреме, което бе прекарала сама в бунгалото, но всичко, свързано с онези дни, беше замъглено в ума й. Следващото, което си спомняше, беше как господин Коул я изпраща припряно до летището, за да си хване полета за Калифорния. Не се беше сетила за медальона или книгата, докато не пристигна в „Шорлайн“, но дотогава вече беше сигурна, че ги е изгубила.

Даниел сигурно беше сложил медальона на шията й, докато е спяла. Очите й се насълзиха отново, този път от щастие.

– Къде го...

– Отвори го. – Даниел се усмихна.

Последния път, когато бе държала медальона, беше озадачена от образа на предишните Лус и Даниел. Даниел каза, че ще й разкаже къде е направена снимката следващия път, когато я види. Това не се беше случило. По–голямата част от времето, което си бяха откраднали в Калифорния, беше стресиращо и твърде кратко, изпълнено с глупави спорове, които вече не можеше да си представи да води с Даниел.

Лус се радваше, че е изчакала, защото когато отвори медальона този път и видя мъничката снимка зад стъклената й рамка – Даниел с папийонка и Лус с фризирана къса коса – мигновено разпозна какво е.

– Лучия – прошепна тя. Беше младата медицинска сестра, която Лус беше срещнала, когато пристъпи в Милано от Първата световна война. Когато Лус го срещна, момичето беше много по–младо, сладко и малко дръзко, но толкова естествено, че Лус й се беше възхитила веднага.

Сега се усмихна, спомняйки си как Лучия непрекъснато се бе взирала в по–късата й модерна прическа, и как Лучия се пошегува, че всички войници си падали по Лус. Помнеше главно, че ако Лус беше останала в италианската болница малко по–дълго и ако обстоятелствата бяха... ами, напълно различни, двете можеха да бъдат големи приятелки.

Вдигна поглед към Даниел с лъчезарна усмивка, но изражението й бързо стана мрачно. Той се взираше в нея, сякаш го беше ударила с юмрук.

– Какво има? – Тя пусна медальона и пристъпи в обятията му, обвивайки ръце около врата му.

Той поклати глава, зашеметен:

– Просто не съм свикнал да мога да споделям това с теб. Изражението на лицето ти, когато разпозна онази снимка... е най–красивото нещо, което съм виждал.

Лус едновременно се изчерви и се усмихна, почувства се безмълвна и й се доплака. Напълно разбираше Даниел.

– Съжалявам, че те оставих сама така – каза той. – Трябваше да отида и да проверя нещо в една от книгите на Мазота в Болоня. Предположих, че ще имаш нужда от всеки миг почивка, който успееш да си осигуриш, и изглеждаше толкова прекрасна, докато спеше, че ми беше непоносимо да те събудя.

– Откри ли каквото търсеше? – попита Лус.

– Може би. Мазота ми намекна за един от площадите тук в града. Той е главно специалист по история на изкуството, но е по–наясно с божественото от всеки простосмъртен, когото съм срещал.

Лус се плъзна надолу до ниската тапицирана в червено кадифе пейка на гондолата, подобна на канапе за влюбени, с подплатена черна кожена възглавничка и висока, изваяна облегалка.

Даниел потопи веслото във водата и лодката се плъзна напред. Водата имаше ярък, пастелно зелен цвят и докато се плъзгаха, Лус виждаше целия град, отразен в бистрата като стъкло полюляваща се повърхност.

– Добрата новина – каза Даниел, като гледаше надолу към нея изпод периферията на шапката си – е, че Мазота смята, че знае къде се намира артефактът. Спорих с него до изгрев–слънце, но най–после установихме, че моята скица съответства на една интересна стара фотография.

– И?

– Както се оказва – Даниел направи леко движение с китката си и гондолата зави грациозно зад един тесен ъгъл, после се потопи под ниската арка на един тесен пешеходен мост – подносът е ореол.

– Ореол? Мислех си, че само ангелите на поздравителните картички имат ореоли. – Тя наклони глава към Даниел. – Ти имаш ли ореол?

Даниел се усмихна, сякаш намираше въпроса за очарователен.

– Не, не мисля, не и във вид на златен кръг. Доколкото можем да разберем, ореолите са олицетворение на нашата светлина по начин, който простосмъртните могат да разберат. Виолетовата светлина, която виждаше около мен в „Меч и Кръст“, например. Предполагам, че Габ никога не ти е разказвала как е позирала на да Винчи?

– Правила е какво? – Лус едва не се задави с едно „бомболини“.

– Той не знаел, че тя е ангел, разбира се, но според нея, Леонардо говорел за вътрешната светлина, която сякаш се излъчвала от нея. Затова я нарисувал с ореол около главата.

Леле. – Лус поклати глава удивена, докато се плъзгаха покрай двойка влюбени с еднакви меки филцови шапки, които се целуваха в ъгъла на един балкон.

– Не е само той. Художниците рисуват ангели по този начин, откакто за пръв път паднахме на Земята.

– А ореолът, който трябва да намерим днес?

– Още едно художествено изображение. – Лицето на Даниел стана мрачно. Мелодията на духови инструменти от издраскан джазов запис долетя от един отворен прозорец и сякаш изпълни пространството около гондолата, бележейки разказа на Даниел. – Това е скулптура на ангел, и то много по–стара, от предкласическата епоха. Толкова стара, че самоличността на скулптора е неизвестна. От Анадола е и подобно на останалите от тези артефакти, била открадната по време на Втория кръстоносен поход.

– Значи просто отиваме да намерим скулптурата в някоя църква или музей, вдигаме ореола от главата на ангела и спринтираме към планината Синай? – попита Лус.

Очите на Даниел потъмняха за частица от секундата.

– Засега да, това е планът.

– Това звучи твърде просто – каза Лус, забелязвайки сложните форми на сградите наоколо – високите, увенчани с куполи с форма на луковици прозорци на едната, зелената билкова градина, чиито растения се показваха от прозореца, на друга. Всичко сякаш потъваше в яркозелената вода, предавайки се с блажено спокойствие.

Даниел се взираше покрай нея, осветената от слънцето вода се отразяваше в очите му.

– Ще видим колко е просто.

Той присви очи към дървена табела по–надолу по пресечката, после насочи гондолата извън центъра на канала. Гондолата се разлюля, докато Даниел я насочваше, за да я спре до тухлена стена, по която пълзяха лози. Сграбчи един от стълбовете за привързване на лодки и завърза на възел въжето на гондолата около него. Лодката изскърца със звук, подобен на стон, и опъна въжетата.

– Това е адресът, който Мазота ми даде. – Даниел посочи към древен извит каменен мост, който се простираше на границата между романтиката и разрухата. – Ще тръгнем нагоре по тези стълби и ще се отправим към двореца. Не би трябвало да е далече.

Той прекрачи от гондолата и скочи на тротоара, като подаде ръка на Лус. Тя последва примера му и заедно прекосиха моста ръка за ръка. Докато подминаваха една след друга пекарници и сергии на амбулантни търговци, които продаваха тениски с надпис „Венеция", Лус не можеше да се сдържи да не оглежда всички останали щастливи двойки. Сякаш всички тук се целуваха и се смееха. Тя измъкна божура иззад ухото си и го пъхна в чантата си. Двамата с Даниел бяха на мисия, не на меден месец, и никога нямаше да има романтична среща, ако се проваляха.

Закрачиха по–бързо, когато завиха наляво по тясна улица, после надясно, излизайки на широк открит площад.

Даниел спря рязко.

– Предполага се, че е тук. На площада. – Погледна надолу към адреса, клатейки глава с уморено неверие.

– Какво има?

– Адресът, който Мазота ме даде, е онази църква. Не ми каза това. – Той посочи високата, увенчана с шпилове францисканска постройка с триъгълника от розови прозорци с рисувани стъкла. Беше масивен, внушителен параклис, с бледо оранжев екстериор и ярко бял перваз около прозорците и големия купол. – Скулптурата – ореолът – трябва да е вътре.

– Добре. – Лус пристъпи към църквата, като сви объркано рамене към Даниел. – Да влезем вътре и да проверим.

Даниел пристъпи от крак на крак. Лицето му внезапно пребледня.

– Не мога, Лус.

– Защо не?

Тялото на Даниел се вдърви от осезаема нервност. Ръцете му изглеждаха като приковани с гвоздеи отстрани до тялото, а челюстта му беше стисната толкова силно, сякаш беше захваната с тел. Тя не беше свикнала Даниел да е в друго състояние, освен изпълнен с увереност. Това поведение беше странно.

– Значи не знаеш? – попита той.

Лус поклати глава и Даниел въздъхна.

– Мислех си, че може би в „Шорлайн“ са те научили... въпросът, всъщност, е че ако паднал ангел влезе в Божие светилище, постройката и всички в нея избухват в пламъци.

Той довърши изречението си бързо, точно когато група германски ученички в плисирани поли, дошли на екскурзия, мина покрай тях на площада, точейки се в колона към входа на църквата. Лус видя как няколко от тях се обърнаха да погледнат Даниел, като си шушукаха и се кикотеха, приглаждайки плитките си, в случай, че той хвърли поглед към тях.

Той прикова поглед върху Лус. Още изглеждаше нервен.

– Това е един от множеството по–неизвестни детайли от нашето наказание. Ако паднал ангел пожелае да влезе отново в обсега на Божията милост, трябва да се обърнем направо към Трона. Няма друг път.

– Искаш да кажеш, че никога не си стъпвал в църква? Нито веднъж през хилядите години, откакто си тук?

Даниел поклати глава:

– Нито в храм, или в синагога, или в джамия. Никога. Най–близкото до храм място, в което съм бил, е басейнът на мястото на кръщелния купел в „Меч и Кръст“. Когато е бил лишен от свещеното си предназначение и приспособен за гимнастически салон, табуто било вдигнато. – Той затвори очи. – Ариана влезе веднъж, много отдавна, преди да сключи отново съюз с Небето. Не знаеше какво друго да направи. Така, както го описва...

– Оттам ли е получила белезите по врата си? – Лус докосна инстинктивно собствения си врат, спомняйки си първия час, който прекара в „Меч и Кръст“: как Ариана й връчи откраднато швейцарско джобно ножче, настоявайки Лус да я подстриже. Лус не беше в състояние да откъсне очи от странните, лъскави като мрамор белези на ангела.

– Не. – Даниел извърна поглед смутен. – Това беше нещо друго.

Група туристи позираха с екскурзовода си пред входа. Докато Даниел и Лус си бяха говорили, десет души бяха влезли и излезли от църквата, явно без да оценят красотата на постройката или значимостта й – и въпреки това Даниел, Ариана и цял легион ангели не можеха никога да пристъпят вътре.

Но Лус можеше.

– Аз ще отида. От скицата ти знам как изглежда ореолът. Ако е вътре, ще го намеря и...

– Ти можеш да влезеш, вярно е. – Даниел кимна рязко. – Няма друг начин.

– Няма проблем. – Лус се опита да прозвучи равнодушно.

– Ще чакам тук. – Изражението на Даниел показваше едновременно безпокойство и облекчение. Той стисна ръката й, седна на повдигнатия ръб на един шадраван в центъра на площада и й обясни как би трябвало да изглежда ореолът и как да го свали. – Но внимавай! На повече от хиляда години е, и е крехък! – Зад гърба му, един херувим плюеше неспирна струя вода. – Ако имаш някакъв проблем, Лус, ако нещо ти се стори дори съвсем леко подозрително, тичай обратно тук навън и ме намери.

Църквата беше тъмна и хладна, кръстообразна постройка с ниски наклонени покривни греди, а тежък мирис на тамян обгръщаше въздуха. Лус вдигна една диплянка на английски от входа, после си даде сметка, че не знае как е името на скулптурата. Подразнена на себе си, задето не беше попитала – Даниел щеше да знае, – тя тръгна по тесния неф, покрай безкрайни редици от празни скамейки, с очи, проследяващи серията от четиринайсет картини с изобразените на тях мъки на Христос, покрай високите прозорци.

Въпреки че площадът отвън беше гъмжал от хора, църквата беше относително тиха. Лус чу звука от каубойските си ботуши по мраморния под, докато минаваше покрай една статуя на Мадоната в един от малките параклиси с вратички, които се редяха от двете страни на църквата. Плоските мраморни очи на статуята изглеждаха невъзможно големи, пръстите й – невъзможно дълги и тънки, притиснати молитвено едни към други.

Лус не видя ореола никъде.

В края на нефа тя застана в центъра на църквата, под големия купол, който позволяваше на приглушения блясък на сутрешното слънце да прониква леко през извисяващите се прозорци. Мъж в дълго сиво расо беше коленичил пред олтар. Бледото му лице и белите ръце – присвити до сърцето – бяха единствените открити части на тялото му. Той напяваше полугласно на латински, Dies irae, dies ilia². Лус разпозна думите от часовете по латински в „Доувър“, но не можеше да си спомни какво означаваха.

Когато тя се приближи, напевният глас на мъжа прекъсна и той вдигна глава, сякаш присъствието й беше смутило молитвата му. Кожата му беше по–бледа от всяка, която тя беше виждала, тънките му устни – почти безцветни, когато се присвиха намръщено към нея. Тя извърна поглед и зави наляво в трансепта, който оформяше кръстовидната форма на църквата, в опит да даде на човека нужното му пространство...

И се озова пред огромен внушителен ангел. Беше статуя, изваяна от гладък бледорозов мрамор, напълно различен от ангелите, които Лус бе опознала толкова добре. Нямаше нищо от ожесточената виталност, която намираше в Кам, нищо от безкрайните сложности, които обожаваше у Даниел. Това бе статуя, създадена от упорито вярващите за други, чиято вяра бе също толкова непреклонна. На Лус ангелът й се струваше празен. Гледаше нагоре, към Рая, а изваяното му тяло блестеше през меките гънки от тъкан, преметнати през гърдите и кръста му. Лицето му, наклонено към небето, на десет фута над това на самата Лус, беше деликатно издялано, от някой с умело докосване, от гърбицата на носа до мъничките кичурчета коса, които се къдреха над ухото му. Ръцете му сочеха към небето, сякаш искаха прошка от някого горе за отдавна извършен грях.

– Buon giorno³. – Внезапно разнесъл се глас накара Лус да подскочи. Не беше видяла свещеника да се появява в тежкото, дълго до пода черно расо, не беше видяла притвора в края на трансепта, от чиято украсена с резба махагонова врата току–що се беше появил свещеникът.

Той имаше жълт като восък нос и големи уши и беше достатъчно висок, за да се извисява над нея, което я накара да се почувства неловко. Тя се насили да се усмихне и отстъпи една крачка. Как щеше да отмъкне реликва от обществено място като това? Защо не беше помислила за това преди, на площада? Не можеше дори да говори...

После си спомни. Можеше да говори италиански. Беше го научила – повече или по–малко – мигновено, когато беше прекрачила през Вестителя в предните бойни линии недалече от река Пиаве.

– Тази скулптура е прекрасна – каза тя на свещеника.

Италианският й не беше перфектен – говореше по–скоро така, сякаш е била безупречна преди години, но е изгубила увереността си. Въпреки това акцентът й беше достатъчно добър и свещеникът изглежда разбра.

– Наистина е такава.

– Работата на скулптора с... длетото – каза тя, като разпери широко ръце, сякаш оглеждаше критично творбата, – сякаш е освободил ангела от камъка. – Насочвайки широко отворените си очи обратно към скулптурата, опитвайки се да изглежда възможно най–невинно, Лус се завъртя около ангела. Наистина, златен, украсен със стъкло ореол увенчаваше главата му.

Само че не бе нащърбен на местата, на които предполагаше скицата на Даниел. Може би беше реставриран.

Свещеникът кимна мъдро и каза:

– Никой ангел не е бил свободен след греха на Падението. Умелите очи могат да видят и това.

Даниел й беше казал трика, с който да освободи ореола от главата на ангела: да хване ореола като волан и уверено, но леко да го завърти два пъти в посока, обратна на часовниковата стрелка.

– Тъй като е направен от стъкло и злато, той е трябвало да бъде добавен към скулптурата по–късно. Затова в камъка е издялана основа, а в ореола е направена съответстваща дупка. Само две силни, но внимателни завъртания. – Това щеше да разхлаби ореола от основата му.

Тя хвърли поглед нагоре към огромната статуя, извисяваща се над нея и ръцете на свещеника.

Правилно.

Свещеникът дойде да застане до Лус.

– Това е Рафаил, Лечителят.

Лус не познаваше никакви ангели на име Рафаил. Запита се дали този беше истински, или измислица на църквата.

– Аз, ъм, прочетох в един туристически справочник, че датира отпреди класическата епоха. – Тя огледа тънката мраморна ос, която свързваше ореола с главата на ангела. – Тази скулптура не е ли била донесена в църквата по време на Кръстоносните походи?

Свещеникът вдигна ръце над гърдите си и дългите свободни ръкави на расото му се набраха на лактите.

– Мислите си за оригинала. Намирал се е точно на юг от Дорсодуро в Църквата на Малките чудеса на Острова на Тюлените и изчезнал заедно с църквата и острова, когато и двете, както знаем, потънали в морето преди столетия.

– Не. – Лус преглътна с усилие. – Не знаех това.

Кръглите му кафяви очи се приковаха върху нейните.

– Сигурно сте нова във Венеция – каза. – В крайна сметка, всичко тук рухва в морето. Всъщност, не е толкова зле. Как иначе щяхме да станем толкова опитни в репродукциите? – Той хвърли поглед нагоре към ангела, прокара дългите си кафяви пръсти по мраморния пиедестал. – Тази е създадена по поръчка само за петдесет хиляди лири. Не е ли забележително?

Не беше забележително: беше ужасно. Истинският ореол беше потънал в морето? Сега вече никога нямаше да го намерят; никога нямаше да научат истинското местонахождение на Падението; никога нямаше да успеят да попречат на Луцифер да ги унищожи. Едва бяха започнали това пътуване, а вече изпъждаше, че всичко е загубено.

Лус се запрепъва назад, едва намирайки дъх да благодари на свещеника. Чувствайки се отмаляла и объркана, тя едва не се препъна в бледия молител, който я погледна намръщено, докато тя вървеше бързо към вратата.

В мига щом прекрачи прага, тя затича. До фонтана Даниел и хвана за лакътя.

– Какво стана?

Лицето й сигурно беше издало всичко. Тя му разказа историята, като с всяка дума униваше все повече. Докато стигна до начина, по който свещеникът се беше похвалил за изгодната репродукция, по бузата й вече се плъзгаше сълза.

– Сигурна ли си, че е нарекъл катедралата „Църквата на малките чудеса“? – попита Даниел, като се завъртя, за да погледне през площада. – На Острова на тюлените?

– Сигурна съм, Даниел, няма я вече. Погребана е под водата...

– И ние ще я намерим.

– Какво? Как?

Той вече я беше сграбчил за ръката и поглеждайки изкосо назад през вратите на църквата, затича през площада.

– Даниел...

– Умееш да плуваш.

– Не е смешно.

– Не, не е. – Той спря да тича и се обърна да я погледне: хвана брадичката й в дланта си. Сърцето й препускаше бясно, но очите му, приковани върху нейните, накараха всичко да забави ход. – Не е идеално, но ако това е единственият начин да се сдобием с артефакта, значи така ще го вземем. Нищо не може да ни спре. Знаеш това. Не можем да позволим нищо да ни спре.

* * *

Мигове по–късно бяха отново в гондолата, която Даниел насочваше с веслата към морето – придвижваше я бързо като моторница с всеки замах на греблото. Профучаха с бясна скорост покрай всички останали гондоли в канала, като правеха остри завои покрай ниски мостове и издаващите се напред ъгли на сградите, като оплискваха с вода разтревожени лица в съседни гондоли.

– Знам този остров – каза Даниел: дори не се беше задъхал. – Намираше се на половината път между Сан Марко и Ла Гуидека. Но наблизо няма къде да оставим лодката. Ще трябва да слезем от гондолата. Ще се наложи да скочим от лодката и да плуваме.

Лус хвърли поглед през страничния борд на гондолата в мътната зелена вода, която се движеше бързо под нея. Липса на бански костюм. Хипотермия. Италиански еквиваленти на Чудовището от Лох Нес в невидими дълбини от тиня. Пейката на гондолата под нея беше леденостудена, а водата миришеше на кал, смесена с канални нечистотии. Всичко това премина светкавично през ума на Лус, но когато погледът й се спря върху очите на Даниел, изражението му уталожи страха й.

Той имаше нужда от нея. Тя беше до него, без въпроси.

– Добре.

Когато стигнаха открития проток, където водите на канапите се изпразваха в пространството между краищата на островите, цареше истински туристически хаос: Водата гъмжеше от водни таксита, натоварени с туристи, повлекли куфари на колелца към хотелите; моторни лодки, наети от богати, елегантни пътешественици; ярки аеродинамични каяци, които превозваха американски туристи с окачени на шиите слънчеви очила. Гондоли, баржи и полицейски патрулни лодки кръстосваха водата с висока скорост, като едва успяваха да не се сблъскат.

Даниел маневрираше без усилие, сочейки в далечината.

– Виждаш ли кулите?

Лус се взря над пъстроцветните лодки. Хоризонтът беше едва различима линия, където сиво–синият цвят на небето докосваше по–тъмния сиво–син нюанс на водата.

– Не.

– Фокусирай погледа си, Лус.

След няколко мига две малки зеленикави кули – толкова далече, колкото не би могла да си представи, че ще може да види без телескоп – се откриха пред погледа й.

– О. Там.

– Това е всичко, което е останало от църквата. – Даниел започна да гребе по–бързо, когато броят на лодките около тях се увеличи. Водата стана по–вълниста, придоби по–наситения тъмнозелен цвят на вечнозелено растение, мирисът й започна да напомня повече този на морето, отколкото на странно привлекателната мръсотия на Венеция. Косата на Лус се вееше на вятъра, който й се струваше все по–студен, колкото повече се отдалечаваха от сушата. – Да се надяваме, че нашият ореол не е бил плячкосан от водолазни екипи, търсещи подводни съкровища.

След като Лус се беше качила обратно в гондолата, Даниел я беше помолил да го почака само за миг. Беше изчезнал по тясна уличка и се беше появил отново сякаш само секунди по–късно с малка розова найлонова торбичка. Сега, когато й я подхвърли, Лус измъкна чифт очила за плуване. Изглеждаха глупаво скъпи и не особено функционални: мораво–черни, с модни ангелски криле по краищата на стъклата. Лус не помнеше кога за последен път беше плувала с очила, но когато погледна към обвитата в черни сенки вода, се зарадва, че може да ги дръпне над очите си.

– Очила за плуване, но не и бански костюм? – попита тя.

Даниел се изчерви.

– Предполагам, че беше глупаво. Но бързах, мислех само какво ще ти е нужно, за да вземеш ореола. – Той потопи веслото отново във водата, придвижвайки гондолата по–бързо от състезателна лодка. – Можеш да плуваш по бельо, нали?

Сега Лус се изчерви. При нормални обстоятелства въпросът можеше да й се стори възбуждащ, нещо, на което и двамата щяха да се изкикотят. Не и през тези девет дни. Тя кимна. Вече осем дни. Даниел беше убийствено сериозен. Лус само преглътна с усилие и каза:

– Разбира се.

Двете сиво–зелени кули станаха по–големи, по–ясно очертани, а после стигнаха до тях. Бяха високи и конусообразни, направени от покрити с патина медни плоскости. Изглеждаха, сякаш някога са били увенчани от малки медни флагчета с форма на сълза, изработени така, че да изглеждат, сякаш се развяват на вятъра, но едното флагче беше осеяно с олющени дупки, а другото се бе откъснало напълно от пилона си. В откритата водна шир, издадените напред шпилове изглеждаха причудливо, загатващи за хлътнала като пещера катедрала в дълбините. Лус се запита колко ли отдавна беше потънала църквата, на каква ли дълбочина се намираше.

Мисълта да се гмурне там долу с нелепи водолазни очила и обикновено бельо я накара да потръпне.

– Тази църква сигурно е огромна – каза тя. Искаше да каже: Не мисля, че мога да направя това. Не мога да дишам под вода. Как ще открием един малък ореол, потънал насред морето?

– Мога да те сваля до самия параклис, но само дотам. Стига да не пускаш ръката ми. – Даниел протегна топлата си ръка, за да помогне на Лус да се изправи в гондолата. – Дишането няма да бъде проблем. Но църквата ще е осветена, което означава, че ще трябва ти да намериш ореола и да ми го донесеш.

Даниел рязко изхлузи тениската си през главата, като я пусна на пейката в гондолата. Измъкна се бързо от панталоните си, съвършено запазвайки равновесие върху лодката, после изрита обувките си за тенис. Лус гледаше, чувствайки как нещо се разбужда в нея, докато си даде сметка, че от нея също се очакваше да се разсъблече. Изрита ботушите си, смъкна си чорапите, измъкна се от джинсите си възможно най–благоприлично. Даниел я държеше за ръката, за да й помогне да запази равновесие: наблюдаваше я, но не така, както би очаквала. Тревожеше се за нея, за настръхналата й кожа. Започна да разтрива ръцете й, когато тя изхлузи пуловера си и застана, замръзваща, по бельо, в гондолата насред венецианската лагуна.

Потрепери отново, изпълнена със студ, страх и нещо неразгадаемо. Но гласът й прозвуча смело, когато дръпна водолазните очила, чиито рамки я стягаха, над очите си и каза:

– Добре, да плуваме.

Държаха се за ръце, точно както последния път, когато бяха плували заедно в „Меч и Кръст“. Когато стъпалата им се повдигнаха от лакирания под на гондолата, ръката на Даниел я изтегли нагоре, по–високо, отколкото би могла да скочи сама – а после се гмурнаха.

Тялото й раздели повърхността на морето, което не беше толкова студено, колкото беше очаквала. Всъщност, колкото повече се приближаваше до Даниел, толкова по–топла ставаше водната диря около тях.

Той сияеше.

Разбира се, че сияеше. Тя не беше искала да изрича на глас страховете си за това колко тъмна и непристъпна ще бъде църквата под водата, а сега осъзна, както винаги, че Даниел вечно се грижеше за нея. Даниел щеше да осветява пътя й към ореола със същата трептяща бяла светлина, която Лус беше виждала в много от предишните животи, които бе посетила Неговото сияние хвърляше отблясъци, които играеха по мътната вода, обгръщайки Лус в себе си, прекрасно и изненадващо, като дъга след дъжд, извиваща се дръзко в черно нощно небе.

Плуваха надолу, хванати за ръце, окъпани във виолетова светлина. Водата беше мека и гладка като коприна, безмълвна като празна гробница. На около дузина стъпки разстояние, морето потъмня, но светлината на Даниел още осветяваше водата на няколко фута около тях. След още дузина стъпки фасадата на църквата се показа.

Беше прекрасна. Океанът я бе съхранил, а прекрасното сияние на Даниел хвърляше омайващ виолетов отблясък по смълчаните й стари камъни. Двата шпила над повърхността очертаваха плосък покрив с каменни скулптурни изображения на светци от двете страни. Имаше пана от наполовина разпаднали се мозайки, които изобразяваха Иисус с някои от апостолите. Всичко беше гъсто обрасло с мъх и гъмжащо от морски създания: миниатюрни рибки, които се стрелкаха вътре и вън от алковите, морски анемони, които се подаваха от изображенията на чудеса, змиорки, измъкващи се от потайни ъгли, където някога бе имало венециански тела. Даниел стоеше до нея, следвайки хрумванията й, осветявайки пътя й.

Тя заплува покрай дясната страна на църквата, надничайки през разбити прозорци от цветно стъкло, като винаги преценяваше на око разстоянието обратно до повърхността, до въздуха.

Приблизително в момента, в който очакваше, дробовете на Лус започнаха да се напрягат. Но все още не беше готова да се предаде. Току–що бяха стигнали до мястото, където различиха нещо, което приличаше на олтар. Тя стисна зъби и издържа изгарящото усещане още малко.

Държейки се за ръката на Даниел, тя надникна в един от прозорците близо до трансепта на църквата. Осмели се да пъхне и вътре главата и раменете си и Даниел се притисна възможно най–плътно към стената на църквата, за да освети вътрешността й.

Не видя нищо, освен прогнили скамейки и каменен олтар, разцепен на две. Останалото тънеше в сенки, а Даниел не можеше да се приближи, за да й даде още светлина. Тя почувства напрежение в дробовете и се паникьоса – но после, някак, усещането изчезна и тя се почувства така, сякаш разполага с огромно количество време, преди напрежението и паниката да се върнат. Сякаш имаше прагове на дишането и Лус можеше да премине през няколко от тях, преди положението да стане наистина сериозно. Даниел я наблюдаваше, кимайки, сякаш разбираше, че тя може да продължи още малко по–дълго.

Подмина с плуване още един някогашен прозорец и в един хлътнал ъгъл на църквата проблесна нещо златисто. Даниел също го видя. Той доплува до нея, като внимаваше да не проникне в църквата. Хвана ръката й и посочи към проблясъка. Виждаше се само връхчето на ореола. Самата статуя изглеждаше, сякаш бе потънала през някаква рухнала част от пода. Лус доплува по–близо, задръствайки въздуха пред себе си с мехурчета, без да е сигурна как да изтръгне ореола и да го освободи. Не можеше да чака повече. Дробовете й пламтяха. Даде на Даниел знак да се качи.

Той поклати глава.

Когато тя трепна изненадано, той я издърпа извън църквата и я взе в обятията си. Целуна я жадно и усещането беше толкова хубаво, но...

Но не, той не просто я целуваше. Вкарваше въздух в дробовете й. Тя пое целувките му, задъхвайки се, почувства как чистият въздух нахлува в нея, захранвайки дробовете й точно когато имаше чувството, че ще се пръснат. Сякаш той имаше безкраен запас и Лус жадуваше да получи толкова, до колкото успееше да се добере. Ръцете им взаимно потърсиха почти голите им тела, така изпълнени със страст, сякаш се целуваха заради чистата наслада. Лус не искаше да спре. Но имаха само осем дни. Когато тя най–сетне кимна, че се е наситила, Даниел се усмихна широко и се отдръпна.

Върнаха се до малкия отвор, където някога се беше намирал прозорецът. Даниел доплува до него, а после спря, насочвайки тялото си към отвора, така че светлината му да блести вътре и да осветява пътя й. Тя се промъкна бавно през прозореца и мигновено изпита студ и невероятна клаустрофобия. Това беше странно, защото катедралата беше огромна: таваните й бяха високи сто фута, а цялото място беше на разположение на Лус.

Може би това беше проблемът. От другата страна на прозореца Даниел й се струваше твърде далече. Поне можеше да види ангела далече напред – и сиянието на Даниел точно отвън. Заплува към златния ореол, сграбчи го в ръцете си. Спомни си указанията на Даниел и завъртя ореола, сякаш управляваше автобус на „Грейхаунд“.

Той не помръдна.

Лус стисна лъскавия ореол по–силно. Разлюля го напред–назад, влагайки цялата си сила.

Съвсем бавно, ореолът изскърца и се измести с един сантиметър наляво. Тя се напрегна отново да го накара да поддаде и от раздразнението й по повърхността се появиха мехурчета. Точно когато започваше да се чувства изтощена, ореолът се разхлаби и се завъртя. Лицето на Даниел се изпълни с гордост, докато я наблюдаваше. Тя почти не мислеше за дъха си, когато се напрегна да развие ореола.

Той остана в ръцете й. Тя изписка от удоволствие и се възхити на впечатляващата му тежест. Но когато вдигна поглед към Даниел, той вече не гледаше към нея. Взираше се нагоре, нататък в далечината.

Секунда по–късно го нямаше вече.