Екстаз

Звездна стрела в прахта

– Вие сте дезидератумът, предметът на желанията? – Сандвичът с краставица падна от пръстите на Лус и отскочи от чашата й с чай, оставяйки голямо парче майонеза върху дантелената покривка.

Дий им се усмихна лъчезарно. В златистите й очи имаше почти дяволит блясък, който й придаваше вид повече на тийнейджърка, отколкото на жена на много стотици години. Докато закрепваше лъскав кичур червена коса обратно в кока си и наливаше на всички още чай, беше трудно да се възприеме фактът, че това елегантно, вибриращо от енергия създание в действителност е и артефакт.

– Така сте получила прякора „Дий“, нали? – попита Лус.

– Да. – Дий изглеждаше доволна. Намигна на Роланд.

– Тогава знаете къде е мястото на Падението?

Въпросът прикова вниманието на всички. Анабел седна поизправена, изпружвайки дългия си врат. Ариана направи обратното, смъквайки се по–ниско в стола си, с лакти, опрени на масата, с брадичка, подпряна върху сключените й ръце. Роланд се надвеси напред, като прибра плитчиците си зад едното рамо. Даниел стисна ръката на Лус. Дали Дий беше отговорът на всичките им въпроси?

Тя поклати глава.

– Мога да ви помогна да откриете къде се е състояло Падението. – Дий остави чаената си чаша в чинийката. – Отговорът е в мен, но не съм в състояние да го изразя по никакъв начин, който аз или вие можем да разберем. Не и докато всички фигури не си дойдат на мястото.

– Какво имате предвид „на място“? – попита Лус. – Как ще разберем, когато това се случи?

Дий отиде до огнището и с помощта на един ръжен върна падналия пън на мястото му вътре.

– Ще разберете. Всички ще разберем.

– Но поне знаете къде е третият артефакт? – Роланд предаде нататък една чиния с резени лимон, след като пусна един в чая си.

– Наистина знам.

– Нашите приятели – каза Роланд – Кам, Габ и Моли, заминаха за Авиньон да го търсят. Ако можете да им помогнете да установят...

– Знаете така добре, както и аз, че ангелите трябва сами да открият всеки артефакт, сър Спаркс.

– Помислих си, че ще кажете това. – Той се облегна назад в стола си, като измери с поглед Дий. – Моля ви, наричайте ме Роланд.

– А аз пък си помислих, че ще попиташ, Роланд. – Тя се усмихна. – Радвам се, че го направи. Това ме кара да се чувствам, сякаш ми се доверявате да ви помогна, за да победите Луцифер. – Тя наклони глава към Лус. – Доверието е важно, не мислиш ли, Лусинда?

Лус се огледа, погледна към падналите ангели, които беше срещнала за първи път в „Меч и Кръст“, преди цели ери.

– Да.

Веднъж бе водила съвсем различен вид разговор с мис София, която бе описала доверието като лекомислен стремеж, добър начин да намериш смъртта си. Беше зловещо колко много си приличаха двете телом, докато думите, изричани от не–сходните им души, се различаваха така напълно.

Дий посегна към ореола в центъра на масата:

– Може ли?

Даниел й подаде предмета, за който Лус знаеше от личен опит, че е много тежък. В ръцете на Дий той сякаш беше безтегловен.

Слабите й ръце едва се оказаха достатъчно дълги, за да се обвият около златната му обиколка, но Дий прегърна ореола като дете. Замъгленото й отражение надникна в стъклото.

– Още едно повторно обединение – каза тя меко, на себе си. Когато Дий вдигна поглед, Лус не можеше да определи дали изглежда доволна, или тъжна. – Ще бъде прекрасно, когато се сдобиете с третия артефакт.

– От твоята уста в Божиите уши – каза Ариана, като наливаше в чая си нещо от плоско сребристо шишенце.

– И прадядо казваше така! – възкликна Дий с усмивка.

Всички се засмяха малко нервно.

– Като говорим за третия артефакт – Дий погледна надолу към финия златен часовник, заровен сред преплетените й перлени гривни, – спомена ли някой, че доста бързате да продължите?

Разнесе се шум от чаени чаши, върнати рязко върху чинийките, избутани назад столове и от крила, които се разперваха със свистене около масата. Внезапно масивната трапезария й се стори по–малка и по–светла, и Лус почувства как по тялото й преминава познатата тръпка, когато видя разперени широките криле на Даниел.

Дий улови погледа й.

– Прекрасно, нали?

Вместо да се изчерви, че са я хванали да зяпа Даниел, Лус просто се усмихна, защото Дий беше на тяхна страна.

– Всеки път.

– Накъде, капитане? – обърна се Ариана към Даниел, като пъхаше кифлички в джобовете на гащеризона си.

– Обратно към планината Синай, нали? – каза Лус. – Не се ли разбрахме с Кам и останалите да се срещнем там?

Даниел хвърли поглед към вратата. Челото му се сбърчи тревожно.

– Всъщност, не исках да споменавам това, докато не намерим втория артефакт, но...

– Хайде, Григори – каза Роланд. – Да чуем.

– Преди да тръгнем от склада – каза Даниел, – Фил ми каза, че получил съобщение от един от Прокудениците, които изпратил в Авиньон. Групата на Кам била пресрещната...

– Съдниците? – попита Дий. – Все още ли хранят блянове за важността си в космическия баланс?

– Не можем да сме сигурни – каза Даниел, – макар че наистина изглежда вероятно. Ще се насочим към моста „Сен Бенезет“ в Авиньон. – Той хвърли поглед към Анабел, чието лице придоби ален оттенък.

– Какво? – извика тя. – Защо там?

– Бележките ми в полетата на „Книгата на Пазителите“ предполагат, че това е приблизителното местонахождение на третия артефакт. Трябваше да е първата спирка на Кам, Габ и Моли.

Анабел извърна поглед и не каза нищо друго. Настроението стана сериозно, докато групата се изнизваше от трапезарията. Лус се чувстваше напрегната от тревога за Кам и Моли, представяйки си ги овързани в черните наметала на Съдниците, както Ариана и Анабел.

Крилете на ангелите шумоляха покрай тесните тухлени стени, докато вървяха обратно надолу по безкрайния коридор. Когато стигнаха до извитата дървена врата, която извеждаше обратно навън, Дий отвори със замах един железен кръг, който покриваше шпионката на вратата, и надникна навън.

– Хммм. – Тя остави капачето на шпионката да се затвори рязко.

– Какво има? – попита Лус, но дотогава Дий вече беше отворила вратата и правеше знак на всички да излязат от чудатата кафява къща, чиято душа беше много по–богата, отколкото предполагаше външността й.

Лус излезе първа и застана на входа – който всъщност беше само купчина заскрежена слама – да изчака останалите. Ангелите се изсипаха от входа един по един – Даниел, извиващ белите си криле в дъга назад, докато излизаше с гърдите напред, Анабел – здраво притиснала плътните си сребристи криле от двете страни на тялото, Роланд – обвил нашарените си със златисти жилки криле около предната част на тялото като непробиваем щит, и Ариана, втурнала се безразсъдно, изругавайки една незабелязана свещ край вратата, която опърли връхчето на едното й крило.

След това всички ангели застанаха заедно на моравата и разкършиха криле, радостни, че са отново навън на свеж въздух.

Лус забеляза тъмнината. Беше сигурна, че когато влязоха в Първата университетска библиотека, наближаваше изгрев–слънце. Черковните камбани бяха ударили още веднъж, оповестявайки четири часа, а небето беше на път да се обагри в прекрасния златист цвят на зората.

Наистина ли бяха останали вътре с Дий само час? Защо сега небето беше тъмносиньо, сякаш беше среднощ?

В белите каменни градски къщи светеха лампи. Хора минаваха зад прозорците, пържеха яйца, наливаха чаши с кафе. Мъже с дипломатически куфарчета и жени в официални костюми излизаха от входните си врати и, без нито веднъж да погледнат към ангелите, събрали се насред улицата, се качваха в колите си и потегляха – на работа, предположи Лус.

Тя си спомни как Даниел бе обяснил, че виенчаните не могат да ги видят, когато са вътре в Патината. Те изобщо не виждаха кафявата къща. Лус гледаше как една жена с черен кариран халат за баня и найлонова шапка върви замаяно към тях с малкото си космато куче. Къщата й граничеше с обраслата с бурени чакълена пътека, която водеше до предната врата на Първата университетска библиотека. Жената и нейното куче стъпиха на пътеката.

И изчезнаха.

Лус ахна, но после Даниел посочи зад нея, към другата страна на моравата пред Първата университетска библиотека. Тя се завъртя рязко. На четирийсет стъпки разстояние, където свършваше чакълената пътека и отново започваше модерният тротоар, жената и кучето й се появиха отново. Кучето джафкаше истерично, но жената продължи да върви, сякаш нищо не беше смутило сутрешното й ежедневие.

Беше странно – осъзна Лус, – че цялата мисия на ангелите беше да поддържат живота й по този начин. Така че да не се случи нищо, което да заличи света на тази жена, така че тя дори не забеляза в колко голяма опасност се беше намирала.

Но макар че хората на улицата може и да не бяха забелязали Лус или ангелите, със сигурност бяха забелязали небето. Жената с кучето непрекъснато хвърляше разтревожени погледи нагоре към него, а повечето хора, излизащи от къщите си, бяха облечени в дъждобрани и носеха чадъри.

– Ще вали ли? – Лус беше летяла през дъждовни зони с Даниел: топли дъждове, които ги оставяха освежени и развеселени... но това небе беше зловещо, почти черно.

– Не – каза Дий. – Няма да вали. Това са Съдниците.

– Какво? – Лус рязко вдигна глава. Присви очи към небето, ужасена, когато то се раздвижи и се присви. Буреносните облаци не се движеха така.

– Небето е притъмняло от крилете им. – Ариана потръпна. – И от наметалата им.

Не.

Лус продължи да се взира в небето, докато започна да разбира. С чувство, подобно на световъртеж, тя различи вълнисто множество от сиво–сини криле. Бяха размазани по небето, плътни като пласт боя, препречвайки изгряващото слънце. Ударите на късите жестоки криле издаваха жужене като от рояк стършели. Сърцето й се сви, когато се опита да ги преброи. Беше невъзможно. Колко стотици кръжаха в множеството отгоре?

– Под обсада сме – каза Даниел.

– Толкова са близо – каза Лус, трепвайки, докато небето бушуваше. – Могат ли да ни видят?

– Не точно, но знаят, че сме тук – каза Дий равнодушни, когато малка група Съдници се спусна по–ниско, достатъчни ниско, за да видят съсухрените им, кръвожадни лица. Студени очи обхождаха пространството, където се събираха Лус и останалите, но когато ставаше дума за Патината, Съдниците, изглежда, бяха толкова слепи, колкото и Прокудениците.

– Моята Патина ни обкръжава така, както калъфчето обкръжава чайника, оформяйки защитна бариера. Съдниците не могат да я виждат или да пътуват през нея. – Тя успя да се усмихне на Лус. – Тя отговаря само на звънтенето на определен вид душа – такава, която не осъзнава собствения си потенциал.

Крилете на Даниел пулсираха до нея.

– Непрекъснато събират още братя. Трябва ни някакъв път за измъкване оттук, и е добре да побързаме.

– Не възнамерявам да се окажа овързана в някоя от техните смазващи бурки – каза Дий. – Никой няма да ме плени в собствената ми къща!

– Харесва ми как говори – подметна Анабел на Лус.

– Последвайте ме! – извика Дий, като хукна по отделена с порта алея. Те започнаха да подтичват зад нея през ненадейно появила се леха с тикви, заобиколиха натруфен и порутен остъклен балкон и излязоха в просторен и тучно зелен заден двор.

Роланд повдигна брадичка към небето. Сега то беше по–тъмно, по–претъпкано с криле.

– Какъв е планът?

– Ами, за начало... – Дий бавно се приближи и застана под изпъстрен с петна дъб в средата на градината, – библиотеката трябва да бъде разрушена.

Лус ахна:

– Защо?

– Проста механика. Тази Патина винаги е обкръжавала библиотеката, така че трябва да си остане с нея. За да се измъкнем от Съдниците, ще трябва да отворим Патината, като по този начин направим Първата университетска библиотека уязвима, а аз нямам намерение да им я оставям, за да тършуват из нея с безскрупулните си криле. – Ръката й потупа лицето на съкрушената Лус. – Не се тревожи, скъпа, вече дарих ценните томове от колекцията – главно на Ватикана, макар че някои отидоха в „Хънтингтън“, и в едно нищо неподозиращо градче в Арканзас. Това място няма да липсва на никого. Аз съм последният библиотекар тук и, откровено казано, не планирам да се връщам след тази мисия.

– Все още не разбирам как им се измъкнахме. – Погледът на Даниел беше все така прикован върху бурното синьо–черно небе.

– Ще трябва да създам втора Патина, обкръжаваща само телата ни, която да ни гарантира благополучно преминаване. После ще отворя тази и ще оставя Съдниците да нахлуят.

– Мисля, че надушвам какво готвиш – каза Ариана, покатервайки се като маймуна по един клон, за да се настани в короната на дъба.

– Първата университетска библиотека ще бъде пожертвана – Дий се намръщи, – но поне от Съдниците ще станат хубави подпалки.

– Чакай малко, как ще бъде пожертвана библиотеката? – Роланд скръсти ръце на гърдите си и погледна надолу към Дий. – Надявах се, че ти можеш да помогнеш с това, Роланд – каза Дий, очите й блестяха. – Доста те бива в паленето на огньове, нали?

Роланд повдигна вежди, но Дий вече се беше обърнала. С лице към ствола на дървото, тя посегна към един чвор в кората му, дръпна го като скрита дръжка на врата и отвори ствола, разкривайки цяла стая в хралупата. Вътре дървото беше излъскано, стаята беше с големината приблизително на малко шкафче. Ръката на Дий се пъхна вътре и измъкна дълъг златен ключ.

– Така ли се отваря Патината? – попита Лус, изненадана, че за това е нужен такъв истински и осезаем ключ.

– Е, така я отключвам, за да може да служи на нуждите ни.

– Когато я отвориш, ако има пожар – каза Лус, спомняйки си как жената, която разхождаше кучето си, беше изчезнала за миг, докато прекосяваше предната морава на библиотеката, – какво ще стане с къщите, с хората на улицата?

– Едно странно нещо по отношение на Патината – каза Дий, като коленичи и затършува за нещо из градината. – Така, както се намира на границата между миналите и настоящите реалности, ние можем да бъдем тук и в същото време не тук, в настоящето, а също и другаде. Това е място, на което всичко, което си представяме за времето и пространството, се съединява материално. – Тя повдигна листата на огромна папрат, после започна да копае пръстта с ръце. – Никой смъртен отвън няма да пострада, но ако Съдниците са толкова озверели, колкото всички знаем, че са, в мига щом отворя тази Патина, ще се спуснат право към нас. За един напрегнат миг ще се присъединят към нас в другата реалност, където Първата университетска библиотека се издигаше на тази улица.

– А ние ще излетим навън, обгърнати във втората Патина – предположи Даниел.

– Именно – каза Дий. – Тогава трябва само да затворим нея около тях. Точно както не могат да влязат сега, тогава пък няма да могат да излязат. И докато ние се издигаме благополучно към прекрасния, древен Авиньон, библиотеката ще се изпари, със Съдниците, хванати вътре като в капан.

– Гениално е – каза Даниел. – Технически, Съдниците все още ще са живи, така че нашите действия няма да наклонят Небесния баланс, но ще бъдат...

– Изгорени следи от миналото, запечатани, отпратени. Пра–вилно. Всички ли се включват? – Лицето на Дий светна. – А, ето го!

Докато Лус и ангелите стояха над нея, Дий изтупа пръстта от тясна дупка, изкопана в градината. Тя затвори очи, притисна ключа до сърцето си и прошепна благословия:

– Светлина, обкръжи ни, любов, обгърни ни, Патина, подслони ни от злото, което неизменно ще дойде.

Тя внимателно намести ключа в ключалката. Китката й потрепери от силата, нужна за завъртането на ключа, но накрая ключът изскърца и се превъртя една четвърт надясно. Дий издиша тежко и се изправи, като бършеше ръце в полата си.

– Готово.

Тя вдигна ръце над главата си, а после, много бавно, много решително, ги сведе към сърцето си. Лус зачака земята да се раздвижи, нещо да се случи, но за миг сякаш нищо не се беше променило.

После, когато пространството около тях притихна така че и карфица да паднеше, щеше да се чуе, Лус чу почти недоловим свистящ звук, като от голи длани, потриващи се една в друга. Въздухът сякаш леко се изкриви, карайки всичко – кафявата къща, редицата виенски градски къщи около нея, дори сините криле на Съдниците отгоре – да потрепне. Цветовете се изкривиха и се разтопиха. Беше като да стоят в мъгливата мараня над леещ се бензин.

Както и преди, Лус едновременно виждаше и не виждаше Патината. Аморфната й граница бе видима в един миг – с преливащата се прозрачност на сапунен мехур – после изчезна. Но Лус можеше да я почувства как се оформя около малкото пространство в градината, където стояха тя и останалите, излъчвайки топлината и чувството, че са прегърнати от нещо, притежаващо мощна защитна сила.

Никой не проговори: чудото на Дий бе накарало всички да онемеят.

Лус изучаваше старата жена, която тананикаше толкова силно, че сякаш бръмчеше. Лус се изненада, когато усети, че вътрешната Патина беше завършена. Нещо, което преди миг не й се струваше цяло, сега й създаваше усещането за цялост. Дий кимна, притиснала ръце към сърцето си като за молитва.

– Намираме се в Патината, разположена във вътрешността на Патината. Намираме се в сърцето на безопасността и сигурността. Когато отворя външния край за Съдниците, уповавайте се на тази сигурност и останете спокойни. Нищо лошо не може да ви се случи.

Тя прошепна отново думите – Светлина, обкръжи ни, любов, обгърни ни, Патина, подслони ни от злото, което неизменно ще дойде – и Лус откри, че шепне заедно с нея. Гласът на Даниел също пригласяше.

После се появи дупка, като струя студен въздух, нахлуващ в топла стая. Те се скупчиха по–плътно един до друг, притискайки криле един към друг, с Лус в средата. Гледаха движещото се небе.

От високо горе се разнесе яростен писък и хиляда други се присъединиха към него. Сега Съдниците можеха да видят ставащото.

Спуснаха се в рояк към дупката.

По–голямата част от отвора беше невидима за Лус, но сигурно се беше намирала точно над комина на кафявата къща. Точно натам се отправиха Съдниците, подобно на крилати мравки, които нападат съборен буркан с конфитюр. Те тупваха глухо по покрива, по тревата, по стрехите на къщата. Наметалата им се полюшваха леко от удара при грубите кацания. Очите им обхождаха имота – едновременно можеха и не можеха да доловят присъствието на Лус, Дий и ангелите.

Лус бе затаила дъх и не издаваше нито звук.

Съдниците продължаваха да прииждат. Скоро дворът гъмжеше от твърдите им сини криле. Те обкръжиха вътрешната Патина на Дий, като хвърляха хищни вълчи погледи право към мястото, където се криеше търсената от тях плячка. Но Съдниците не можеха да видят ангелите, момичето и Бродницата в ефира, скрити на сигурно място вътре.

– Къде са? – изръмжа един от тях: наметалото му се оплете в море от сини криле, докато той се провираше през тълпата от свои събратя. – Някъде тук са.

– Пригответе се да полетите бързо и усилно към Авиньон – прошепна Дий, стоейки сковано, докато един Съдник с голямо родилно петно на лицето се наведе навътре близо до границите на тяхната Патина и започна да души като прасе, което търси помия.

Крилете на Ариана трепереха и Лус разбра, че тя си мислеше за онова, което й бяха причинили Съдниците. Лус посегна да хване ръката на приятелката си.

– Роланд, какво ще кажеш за един мощен пожар? – изрече Даниел с присвити устни.

– Няма проблем. – Роланд преплете пръсти и сбърчи чело, после отправи съсредоточен поглед към кафявата къща. Разнесе се мощен взрив, като от избухваща бомба, и Първата университетска библиотека експлодира. Пищящите Съдници бяха запратени в небето на Патината, с плащове, обгърнати в пламъци, подобни на пръсти.

Роланд махна с ръка и дупката, където се беше намирала библиотеката, се превърна във вулкан, от който през моравата блъвнаха пламъци и потекоха реки от лава. Дъбът се подпали. Пламъците се разпростряха из клоните му, сякаш те бяха кибритени клечки. Лус беше изпотена и замаяна от горещината, която преминаваше през Патината, но макар че Съдниците бяха отхвърлени назад от отразените шокови вълни, групата в малката Патина на Дий не се опари.

Дий извика: „Да политаме!“ точно когато торнадо от горещ, пламтящ въздух връхлетя през двора, като погълна сто Съдници и ги издигна в пламтящата си вътрешност, завъртайки ги като въртележка през ливадата.

– Готова ли си, Лус? – Ръцете на Даниел се обвиха около нея точно когато тези на Роланд се обвиха здраво около Дий. Димът рикошираше от стените във външния край на Патината, но на Лус й беше трудно да диша през възпаленото си, натъртено гърло.

После Даниел я повдигна от земята. Летяха право нагоре. С периферното си зрение Лус виждаше изпъстрените с жилки криле на Роланд отдясно, Анабел и Ариана отляво. Крилете на всички ангели се размахваха толкова бързо и силно, че тъпчеха чиста ослепителна ярка нишка от светлина, право нагоре извън огъня и навътре в ясния син въздух.

Но Патината все още беше отворена. Съдниците, които още можеха да летят, усещаха, че са били измамени, вкарани в капан. Опитаха се да се издигнат и да излязат от пожара, но Роланд изпрати нова вълна от пламък, която ги заля, запращайки ги обратно в горящата земя, опърляйки и свличайки набръчканата им кожа, докато се превърнаха в скелети с криле.

– Само още един миг... – Върховете на пръстите и овладяният поглед на Дий оформяха границите на Патината. Лус огледа изучаващо Дий, после – бъркотията от горящи Съдници. Представи си как Патината се затяга отгоре като наметало около нечия шия, запечатвайки Съдниците вътре, задушавайки ги.

– Готово – извика Дий, докато Роланд я издигаше по–високо във въздуха.

Лус погледна надолу, под краката си и под тези на Даниел, докато земята се отдалечаваше с бясна скорост от тях. Видя как ужасният огън примигва, после потрепва, а сетне изчезва, погълнат от някаква димяща скрита друга реалност. Улицата, която оставиха под себе си, беше бяла, съвременна и пълна с хора, които дори за миг не бяха усетили нищо.

* * *

Земята беше на километри под тях, когато Лус спря да си представя криле на Съдници, изгарящи в червени пламъци. Нямаше полза да гледа назад. Можеше да гледа само напред към следващата реликва, към Кам, Габ и Моли, към Авиньон.

През пролуките в тънките облачни пелени теренът стана каменист, тъмносив и планински. Зимният въздух стана по–студен, по–остър, а неспирното размахване на ангелски криле разтърсваше тишината в краищата на атмосферата.

След като бяха летели около час, нашарените с мраморни жилки криле на Роланд се показаха на няколко фута под Лус и Даниел. Той носеше Дий по същия начин, както Даниел носеше Лус: с рамене, изравнени с нейните, с една ръка, обвита около гърдите й, а другата – около кръста й. Подобно на Лус, Дий беше кръстосала краката си в глезените, а тънките й остри токчета се поклащаха опасно високо над земята. Тъмните мускули на Роланд, обгърнали крехкото, възрастно тяло на Дий, придаваха на двойката почти комичен вид, докато двамата ту се показваха на фокус, ту изчезваха пак, полюшвайки се през облаците. Но искрицата на възбуда в очите на Дий я правеше да изглежда много по–млада, отколкото беше. Тънки кичури от червената й коса плющяха по бузата й, а уханието й – на студена сметана и рози – се просмукваше във въздуха, през който летяха.

– Е, мисля, че хоризонтът е чист – каза Дий.

Лус почувства как въздухът около нея започна да трепти. Тялото й се напрегна, готвейки се за нов времетръс. Този път обаче вълнението не бе породено от наближаващото Падение на Луцифер. Беше Дий, която отстраняваше втората Патина. Мъглива граница се доближи до кожата на Лус, после мина през нея, карайки я да потръпне от наслада, чийто източник не можеше да проследи. После се дръпна назад, докато се превърна в миниатюрно кълбо от светлина около Дий. Тя затвори очи и миг по–късно пое Патината с кожата си. Беше почти невидимо – и беше едно от най–красивите неща, които Лус беше виждала.

Дий се усмихна и махна леко на Лус, правейки й знак да се приближи. Двамата ангели, които ги носеха, наклониха криле нагоре, за да могат жените да разговарят.

Дий сви длан над устата си и се провикна към Лус, надвиквайки вятъра:

– Е, кажи ми, скъпа, как се срещнахте вие двамата?

Лус почувства как рамото на Даниел зад нея се разтърсва от кикот. Беше нормално да зададеш подобен въпрос на двама души, които имаха щастлива връзка: защо караше Лус да се чувства нещастна?

Защото отговорът бе ненужно усложнен.

Защото тя дори не знаеше отговора.

Притисна ръка към медальона на шията си. Той се разлюля и се удари леко в кожата й, когато крилете на Даниел отново се размахаха силно.

– Ами, ходехме в едно и също училище, и аз...

– О, Лусинда! – Дий се смееше. – Само те дразнех. Просто се питах дали си открила историята отвъд първоначалната ви среща.

– Не, Дий – каза Даниел твърдо. – Още не е научила това...

– Питала съм, но той не желае да ми каже. – Лус измери с поглед шеметната пропаст отдолу, чувствайки се толкова далече от истината за онази първа среща, колкото беше от градовете по крайбрежието на Адриатическо море, над което летяха. – Това, че не знам, ме подлудява.

– Всичко с времето си, скъпа – каза Дий спокойно, като се взираше право напред в извития хоризонт. – Предполагам, че поне си успяла да проникнеш в някои от по–ранните си спомени?

Лус кимна.

– Блестящо. Ще се задоволя с разказа за най–ранния романтичен момент, който можеш да си припомниш. Давай, скъпа. Достави удоволствие на една стара жена. Това ще ни помогне да прекараме по–неусетно времето до Авиньон, като поклонниците, тръгнали към Кентърбъри.

Пред очите на Лус проблесна бърз спомен: студената, влажна гробница, в която беше заключена с Даниел в Египет, как устните му се притискаха към нейните, как телата им се притискаха едно към друго, сякаш бяха последните двама души на света...

Но не бяха сами. Бил също беше там. Беше стоял там, беше чакал, беше дебнал, бе искал душата й да умре във влажна египетска гробница.

Лус рязко отвори очи, връщайки се в настоящето, където червените му очи не можеха да я намерят.

– Уморена съм – каза тя.

– Почини си – каза меко Даниел.

– Не, уморих се да бъда наказвана просто защото те обичам, Даниел. Не искам да имам нищо общо с Луцифер, със Съдниците и Прокудениците и каквито още там страни има. Не съм пионка: аз съм човек. И ми стига толкова.

Даниел обгърна ръката на Лус със своята и я стисна.

Дий и Роланд имаха вид, сякаш искаха да посегнат и да направят същото.

– Променила си се, скъпа – каза Дий.

– Откога?

– От преди. Никога не съм те чувала да говориш така. А ти, Даниел?

Даниел замълча за миг. Накрая, над звуците на вятъра и плющенето на ангелските криле из разредения въздух, каза:

– Не. Но се радвам, че сега може да го направи.

– И защо не? Това, което вие, деца, преживяхте, е трагедия, простираща се из всички измерения. Но това е упорито момиче, силно момиче, момиче, което веднъж ми каза, че никога няма да си отреже косата, макар да е прокълнато – това бяха твои думи, скъпа – с коси, чиито кичури непрекъснато се разрошват и сплъстяват, истински магнит за трънливите храсти – защото тази коса е част от нея, неизличимо свързана с душата й.

Лус примижа към старата жена:

– За какво говориш?

Дий наклони глава към нея и присви пълните си устни.

Лус се взря съсредоточено в нея, в златистите й очи и червената коса, в деликатния начин, по който тананикаше, докато летяха. И изведнъж осъзна.

– Помня те!

– Прекрасно – каза Дий. – И аз те помня!

– Не живеех ли в колиба върху една открита равнина?

Дий кимна.

– И наистина говорехме за косата ми! Бях – бях тичала през една туфа с коприва, хвърляйки се към някакво животно по време на лов... лисица ли беше?

– Беше голяма лудетина. По–смела от някои мъже в прерията, всъщност.

– А ти – каза Лус – ти прекара цели часове да измъкваш листата от косата ми.

– Бях любимата ти леля, образно казано. Ти все казваше, че дяволът те е проклел с такава гъста коса. Малко драматично, но все пак беше само на шестнайсет – и беше доста близо до истината, както само шестнайсетгодишните могат да бъдат.

– Ти каза, че едно проклятие е наистина такова само ако позволя да бъда прокълната от него. Каза... че е в моя власт да се освободя от всяко проклятие – че проклятията са прелюдии към благословиите...

Дий намигна.

– После ми каза да я отрежа. Косата ми.

– Точно така. Но ти не пожела.

– Не. – Лус затвори очи, когато хладната ситна мъгла на един облак я заля и кондензираните му капчици погъделичкаха кожата й. Внезапно почувства необяснима тъга. – Не поисках. Не бях готова.

– Е – каза Дий, – определено ми харесва как фризираш косата си, откакто се опомни!

– Вижте. – Даниел посочи към мястото, където долният край на облачната пелена се спускаше рязко надолу като стръмен зъбер. – Пристигнахме.

Спуснаха се в Авиньон. Небето над града беше ясно, без облаци, които да нарушават видимостта пред тях. Слънцето хвърляше сенки от крилете на ангелите върху средновековното селце от каменни постройки, с които граничеха тучни фермерски земи, използвани за пасища. По тях бавно пристъпяха крави. В нивата бавно пъплеше трактор.

Завиха наляво и прелетяха над конюшня, вдъхвайки влажния мирис на сено и конска тор. Спуснаха се ниско над катедрала, построена от същия жълтеникаво–кафяв камък като повечето постройки в града. Туристи отпиваха от чаши с кафе в слънчево кафене. Градът сияеше в златисто на обедното слънце.

Чувството на удивление, че са пристигнали толкова бързо, се смеси с усещането на Лус, че времето се изплъзва през пръстите й. Търсеха реликвите от четири дни и половина. Половината време беше изтекло преди Падението на Луцифер да се появи пред тях.

– Там отиваме. – Даниел посочи към един мост в покрайнините, който не се простираше напълно през проблясващата река, лъкатушеща през града. Сякаш половината мост беше рухнал във водата. – Мостът Сен Бенезет.

– Какво е станало с него? – попита Лус.

Даниел хвърли поглед през рамо:

– Помниш ли как се умълча Анабел, когато споменах, че ще идваме тук? Тя вдъхнови момчето, което построи този мост през Средновековието, когато папите живееха тук, а не в Рим. Той я забелязал как прелита през Рона един ден, когато не мислела, че някой може да я види. Построил моста, за да я последва до другата страна.

– Кога е рухнал?

– Бавно, с течение на времето, една арка паднала в реката. После друга. Ариана казва, че младежът – името му било Бенезет – имал представа от ангели, но не и от архитектура. Анабел го обичаше. Остана в Авиньон като негова муза, докато той умря. Той никога не се ожени, странеше от останалата част на обществото в Авиньон. В града го смятаха за луд.

Лус се опита да не сравнява връзката си с Даниел с онова, което Анабел беше имала с Бенезет, но беше трудно да не го направи. Що за връзка можеха да имат наистина един ангел и една простосмъртна? Щом всичко това свършеше, ако победяха Луцифер... после какво? Щяха ли тя и Даниел да се върнат в Джорджия и да бъдат като всяка друга двойка, да излизат за сладолед в петъците след някой филм? Или целият град щеше да я мисли за луда, като Бенезет?

Дали всичко беше просто безнадеждно? Какво щеше да стане с тях накрая? Щеше ли тяхната любов да изчезне като арките на средновековен мост?

Безумното беше именно мисълта да споделя нормален живот с един ангел. Усещаше това във всеки миг, когато Даниел летеше с нея из небето. И въпреки това го обичаше все повече с всеки ден.

Приземиха се на брега на реката под сянката на една плачеща върба, при което ято подплашени патици се спуснаха с плясък на криле във водата. На дневна светлина ангелите прибраха крилете си. Лус застана зад Даниел, за да наблюдава сложния процес, докато той прибираше крилете си обратно в кожата. Те се прибраха първо откъм центъра, издавайки поредица от леки щракания, докато пластове мускули се нагъваха върху ангелски пера. Накрая идваха тънките, почти прозрачни връхчета на крилете на Даниел, които сияеха, докато изчезваха в тялото му, без да оставят следа върху специално ушитата му тениска.

Тръгнаха към моста, подобно на всички други туристи, които се интересуваха от архитектура. Анабел вървеше много по–вдървено от обичайното и Лус видя как Ариана посяга и докосва ръката й. Слънцето беше ярко, а въздухът миришеше на лавандула и речна вода. Мостът беше направен от големи бели камъни, поддържани от дълги арки отдолу. Малък каменен параклис с една кула беше прикрепен до едната страна недалече от входа на моста. На него имаше табела, която гласеше: „Параклис „Сен Николас“. Лус се зачуди къде ли бяха истинските туристи.

Параклисът беше покрит с фин слой сребрист прах.

Вървяха по моста мълчаливо, но Лус забеляза, че не само Анабел беше разстроена. Даниел и Роланд трепереха, придържайки се доста надалече от входа на параклиса и Лус си спомни, че на тях им бе забранено да влизат в Божие светилище.

Дий прокара пръсти по тесния месингов парапет с тежка въздишка.

– Прекалено сме закъснели.

– Това не е... – Лус докосна прахта. Беше призрачна и лека, с лек сребрист блясък, като прахта, която бе покривала задния двор на родителите й. – Искаш да кажеш...

– Тук са загинали ангели. – Гласът на Роланд беше монотонен, докато той се взираше в реката.

– Н–но – заекна Лус, – не знаем дали Габ, Кам и Моли изобщо са успели да стигнат дотук.

– Това място някога беше прекрасно – каза Анабел. – Сега го оскверниха завинаги. Je m'excuse Benezet⁵.

В този момент Ариана вдигна потрепващо сребристо перо:

– Перото на Габ. Непокътнато, така че трябва да го е откъснала със собствената си ръка. Може би за да го даде на някой Прокуденик, който не го е имал преди... – Тя извърна поглед, притискайки перото към гърдите си.

– Но аз мислех, че Съдниците не убиват ангели – каза Лус.

– Не убиват. – Даниел се наведе и избърса малко от прахта, натрупана като сняг в краката му.

Под нея беше заровено нещо.

Пръстите му намериха прашна сребърна звездна стрела. Избърса я в ризата си и Лус потръпваше всеки път, когато пръстите му се приближаваха към смъртоносния тъп връх. Най–после той протегна стрелата към останалите, за да я огледат. Беше белязана с натруфена буква „З“.

– Старейшините – прошепна Ариана.

– Те с радост убиват ангели – изрече меко Даниел. – Всъщност, точно това правят с най–голяма наслада.

Разнесе се остър пукот.

Лус рязко се завъртя кръгом, очаквайки... не знаеше какво. Съдници? Старейшини?

Дий разтърси юмрук, като с другата ръка разтриваше зачервените кокалчета на пръстите си. Тогава Лус видя: Средата на дървената врата на параклиса беше разбита. Дий сигурно я бе ударила с юмрук. Никой друг не смяташе за забележително, че такава дребничка жена може да причини толкова щети.

– Добре ли си, Дий? – провикна се Ариана.

– София няма работа тук. – Гласът й трепереше от гняв. – Това, което Луцифер прави, не засяга Старейшините. И въпреки това тя може да провали всичко за вас, ангелите. Идва ми да я убия.

– Обещаваш ли? – попита Роланд.

Даниел пъхна звездната стрела в раницата и затвори закон палката.

– Независимо как е свършила тази битка, тя трябва да е започнала заради третата реликва. Някой я е намерил.

– Война за ресурси – каза Дий.

Лус трепна:

– И някой е загинал заради нея.

– Не знаем какво е станало, Лус – каза Даниел. – И няма да узнаем, докато не се изправим пред Старейшините. Трябва да ги открием.

– Как? – попита Роланд.

– Може би са отишли в Синай, за да ни проследят – предположи Анабел.

Даниел поклати глава и закрачи наоколо.

– Няма да се сетят да отидат в Синай – освен ако не са изтръгнали чрез изтезания местонахождението от някого от нашите ангели. – Той спря и извърна поглед.

– Не – каза Дий, оглеждайки техния кръг на моста. – Старейшините си имат собствено разписание. Те са алчни. Искат по–голям дял във всичко това. Искат да бъдат запомнени, като предците си. Ако умрат, искат да си отидат като мъченици. – Тя направи пауза. – А кое място е най–добре да избереш за мъченичеството си, за да погъделичкаш самолюбието си?

Ангелите пристъпиха смутено от крак на крак. Крилете на Даниел се наежиха, докато оглеждаше бледорозовото небе на изток. Анабел прокара дългите си нокти през косата си. Ариана обви ръце около гърдите си и се втренчи съсредоточено в земята, без да намира саркастични думи, които да изрече. Изглежда единствено Лус не знаеше за какво говори Дий. Накрая гласът на Роланд отекна злокобно през порутения мост:

– Голгота. Хълмът на черепите.