Екстаз

Плачът на небето

Нещо тупна с глух звук в краката им.

– Ореолът! – ахна Лус.

Даниел се устреми е пикиране надолу и грабна златната реликва от земята. Погледна я удивено, клатейки глава. По някакъв начин ореолът беше останал, когато ангелът–Съдник и странните му, възстановяващи се от само себе си дрехи бяха изчезнали.

– Съжалявам, че отнех живота му, Даниел Григори – каза Фил. – Но повече не можех да търпя лъжите на Барак.

– Това започваше да дразни и мен – каза Даниел. – Просто внимавай с останалите.

– Вземи това – каза Фил, като изхлузи черната раница от рамото си и я подаде на Даниел. – Скрий го от Съдниците. Жадуват да се доберат до него. – Когато Даниел отвори раницата, Лус видя неговата книга, Книгата на Пазителите, пъхната вътре.

Фил затвори ципа на раницата и я остави при Даниел.

– Сега ще се върна да застана на пост. Ранените Съдници може да се съвземат всеки момент.

– Добре се справихте срещу Съдниците – каза Даниел: звучеше впечатлен. – Но...

– Знаем – каза Фил. – Ще има още. Натъкнахте ли се на много отвън пред музея?

– Броят им е огромен – каза Даниел.

– Ако ни позволиш да използваме звездните стрели на воля, можем да подсигурим бягството ви...

– Не. Не искам да нарушавам баланса до такава степен. Никакви убийства повече, освен при неизбежна самоотбрана. Просто ще трябва да побързаме и да се махнем оттук, преди да пристигнат подкрепления за Съдниците. Върви сега, застани на пост при прозорците и вратите. Ще дойда при теб след миг.

Фил кимна, обърна се и изчезна, газейки сред килима от сини криле.

Щом останаха сами, ръцете на Даниел обходиха тялото на Лус.

– Ранена ли си?

Тя погледна надолу към себе си, потри врата си. Кървеше. Стъклото на капандурата се беше врязало през джинсите й на няколко места, но никоя от раните не изглеждаше фатална. Следвайки по–ранния съвет на Даниел, тя си каза: Не те боли. Жилещата болка намаля.

– Добре съм – каза тя бързо. – Какво се случи с вас?

– Точно каквото искахме да се случи. Отблъснах повечето Съдници, докато Прокудениците намериха този вход. – Той затвори очи. – Само че никога не съм смятал ти да пострадаш. Съжалявам, Лус. Не биваше да те оставям...

– Добре съм, Даниел, а ореолът е на сигурно място. А другите ангели? Още колко Съдници има?

– Даниел Григори? – Викът на Фил отекна през високото помещение.

Лус и Даниел прекосиха бързо крилото, като прекрачваха през сини криле на Съдници, до сводестия праг на стаята. После Лус спря като закована.

Мъж в тъмносиня униформа лежеше с лице надолу на мозаечния под. Около главата му се събираше локва червена кръв – червена простосмъртна кръв.

– Аз–аз го убих – заекна Дедал, който държеше в ръка тежка желязна каска и изглеждаше изплашен. Визьорът на каската беше хлъзгав от кръв. – Втурна се вътре през входа и го помислих за Съдник. Мислех си, че просто ще го зашеметя. Но той беше простосмъртен.

Парцал с дръжка и кофа на колелца лежаха преобърнати зад тялото. Бяха убили чистач. Дотогава, в някои отношения, битката срещу Съдниците не им се беше струвала реална. Беше жестока и безчувствена, и, да, двама Съдници бяха загинали – но беше отделна от света на простосмъртните. На Лус й прилоша, докато гледаше как кръвта се просмуква в пукнатините на мозаечния под, но не можеше да откъсне очи.

Даниел разтри челюстта си.

– Допуснал си грешка, Дедал. Добре си направил, че си опазил вратата от натрапници. Следващият, който влезе, ще бъде Съдник. – Той огледа стаята. – Къде са падналите ангели?

– Ами той? – Лус се взираше в мъртвеца на пода. Обувките му бяха прясно лъснати. Носеше тънка златна венчална халка. – Бил е просто чистач, влязъл да види какъв е този шум. Сега е мъртъв.

Даниел хвана Лус за раменете и притисна чело към нейното. Дъхът му бе накъсан и горещ.

– Душата му е отлетяла към мир и радост. А още мнозина ще бъдат погубени, ако не намерим приятелите си, не вземем реликвата и не изчезнем оттук. – Той стисна раменете й, после я пусна твърде бързо. Тя сподави един вопъл за мъртвия, преглътна с усилие и се обърна да погледне Фил.

– Къде са?

Фил посочи с блед показалец към небето.

От дебела напречна греда близо до разбитата капандура висяха три черни, подобни на пашкули торби с връзки отгоре. Едната се издуваше и се полюляваше леко, сякаш нещо се опитваше да се роди.

– Ариана! – извика Лус.

Същата торба се изду отново, този път по–силно.

– Никога няма да ги освободите навреме – изрече напевно един глас от земята. Един Съдник с рибешко лице се надигна на лакти. – Още Съдници са на път. Ще овържем всички ви в Плащовете на Праведните и сами ще се справим с Луцифер...

Бронзов щит, който Фил запрати като фризби, откъсна парченце от скалпа на Съдника и го запрати обратно в купчината от сини криле.

Фил се обърна към Даниел:

– Ако наистина ти трябва помощ от Съдниците, за да развържеш приятелите си, ще имаме повече късмет, когато са малобройни.

Очите на Даниел пламнаха във виолетово, докато летеше из музейното крило, местейки се от един покрит със скеле пункт за реставрация към друг, после – към широка мраморна маса, която приличаше на работно място на някого от музейните реставратори. Беше покрита с книжа и инструменти – главно безполезни след тази нощ, – сред които Даниел започна да рови задълбочено, мятайки настрана празна бутилка от вода, купчинка пластмасови папки с метални халки, избеляла рамкирана снимка. Най–накрая ръцете му сграбчиха дълъг, тежък скалпел.

– Вземи това – каза той на Лус, като нахлузи тежката чанта на Фил през рамото й. Тя притисна чантата до себе си и задържа дъха си, когато Даниел изви криле назад и се повдигна от земята.

Тя го загледа как се издига без усилие, като с магия, и се запита как крилете му успяваха да накарат всичко в сумрачния музей да засияе. Когато Даниел най–сетне стигна до тавана, той прокара скалпела право по гредата, срязвайки въжето, от което висеше всяка от трите черни, подобни на шушулки торби. Те се плъзнаха беззвучно в ръцете му и крилете на Даниел изпърхаха веднъж, докато с лекота понесе целия товар обратно към пода.

Даниел сложи черните торби една до друга върху една гола ивица от пода. Когато се приближи забързано до него, Лус видя как от върха се подават лицата на всичките трима ангели. Телата им бяха овързани в същите твърди черни наметала като онова, което бе държало Лус притисната и останала без дъх. Но освен това устите на ангелите бяха запушени с ивици черно зебло. Още докато гледаше, парчетата зебло сякаш се плъзнаха през устите на приятелите й. Ариана започна да се гърчи, напрегна се, лицето й почервеня, и придоби такъв яростен вид, че Лус си помисли, че ще експлодира.

Фил хвърли поглед към борещите се черни силуети. Вдигна един под мишниците. Съдникът примигна замаяно.

– Би ли искал Прокудениците да изберат доброволец от Съдниците, за да ти помогне да развържеш приятелите си, Даниел Григори?

– Никога няма да разкрием тайните на възлите си! – опомни се Съдникът достатъчно, за да изсъска. – По–скоро бихме умрели.

– И ние бихме предпочели да умрете – каза Винсънт, като се приближи към кръга им с по една звездна стрела във всяка ръка, приближавайки едната до гърлото на Съдника, който бе проговорил.

– Винсънт, задръж стрелбата – нареди Фил.

Даниел вече коленичеше над първото черно наметало – това на Роланд – като прокарваше пръсти по невидимите възли.

– Не мога да намеря краищата.

– Може би една звездна стрела ще го среже – предложи Фил, като му подаде сребърна стрела. – Като Гордиев възел.

– Няма да свърши работа. Възлите са благословени с тайнствено заклинание. Може да имаме нужда от Съдниците.

– Чакайте! – Лус падна на колене до Роланд. Той лежеше неподвижно, но очите му дадоха на Лус съвсем ясно да разбере колко безсилен се чувства. Нищо не биваше да възпира душа като тази на Роланд. През това наметало Лус не виждаше и помен от класата и елегантността, представляващи падналия ангел, какъвто бе той – независимо дали надминаваше с уменията си по фехтовка всички Нефилими в „Шорлайн“, дали пускаше грамофонни плочи на парти в „Меч и Кръст“, или пристъпваше през Вестители по–умело от всеки друг, когото Лус познаваше. Фактът, че Съдниците бяха причинили това на приятеля й, разяряваше Лус до сълзи.

Сълзи.

Това беше.

Староеврейските думи възкръснаха в паметта й. Благодарение на пътуванията си се бе сдобила с дарба за езици. Тя затвори очи и, в спомените си, загледа как златната нишка пада от книгата. Спомни си как напуканите устни на Барак надменно оформят думите...

И Лус ги каза сега на Роланд, без да знае какво означават, единствено надявайки се, че могат да помогнат.

– И Небето заплака, когато видя греховете на децата Си.

Очите на Роланд се разшириха. Възлите се плъзнаха и се разхлабиха. Наметалото падна от двете страни на тялото му, а зеблото, с което беше запушена устата му, също се смъкна.

Той с усилие си пое въздух, претърколи се на колене, изправи се и разпери златистите си криле със зашеметяваща сила. Първото нещо, което направи, беше да плесне Лус по рамото.

– Благодаря ти, Лусинда. Длъжник съм ти през следващите хиляда години.

Роланд се беше върнал, но от мястото на крилете му, откъдето Барак беше откъснал онова измамно перо, течеше кръв и се събираше в локва.

Даниел посегна към ръката на Лус, дърпайки я към другите двама вързани ангели. Беше гледал и се бе учил от Лус. Залови се с Анабел, докато Лус коленичи пред Ариана. Ариана не можеше да стои мирно. Наметалото се беше стегнало толкова здраво около нея, че Лус едва не се присви от страх, когато я погледна.

Погледите им се срещнаха. Ариана издаде звук, който, предположи Лус, означаваше, че се радва да види лицето й. Очите на Лус се насълзиха при спомена за първия й ден в „Меч и Кръст“, когато беше видяла Ариана, подложена на електрошокова терапия. Тогава невероятно хладнокръвното момиче–ангел беше изглеждало толкова крехко и макар че Лус едва я познаваше, беше изпитала порив да защити Ариана, както се чувства човек по отношение на стари приятели. Този порив само се беше засилил с течение на времето.

Една гореща сълза се плъзна по бузата й и се приземи между гърдите на Ариана. Лус прошепна арамейските думи, чувайки как в същото време Даниел ги шепне на Анабел. Хвърли поглед към него. Бузите му бяха мокри.

Изведнъж възлите се разхлабиха, после се развързаха напълно. Ангелите бяха освободени благодарение на ръцете – и сърцата – на Лус и Даниел.

Когато възхитителните криле на Ариана в преливащи се цветове бяха освободени, се надигна силен порив на вятъра, последван от по–лек бриз от крилете на Анабел – лъскави и сребристи. В стаята цареше почти безмълвна тишина в миговете, преди да паднат парчетата зебло от устата на двете момичета. Върху устата на Ариана имаше и парче изолирбанд – вероятно, преди всичко, точно заради нея бяха запушили устата на останалите. Даниел улови едно ъгълче от лепенката и я откъсна бързо със скърцащ звук.

– Бога ми! Хубаво е да бъдеш свободен! – извика Ариана, като опипваше с пръсти подутия червен квадрат кожа около устата си. – Три пъти „ура“ за майсторката на възлите Лусинда! – Гласът й си беше все така жив, но очите й бяха насълзени. Тя видя, че Лус е забелязала и бързо ги изтри.

Започна да крачи по покрития с криле под, като правеше различни подигравателни гримаси на всеки от припадналите Съдници, хвърляйки се към тях, сякаш се канеше да ги удари. Джинсовият й гащеризон беше почти разкъсан на парцали, косата й беше разчорлена и мазна, а на лявата й скула имаше синина с формата на Австралия. Долните краища на дъгоцветните й криле бяха огънати и се влачеха по осеяния с боклуци под.

– Ариана – прошепна Лус. – Ранена си.

– О, глупости, хлапе, не се тревожи за мен. – Ариана се усмихна криво. – Чувствам се достатъчно бодра и жизнена, за да наритам задника на някой жалък стар Съдник! – Тя се огледа из стаята. – Само дето Прокудениците май са ме изпреварили.

Анабел се съвзе по–бавно от Ариана, като разпери, а после сгъна мускулестите си сребристи криле, разтягайки дългите си крайници като балерина. Но когато вдигна поглед към Лус и Ариана, тя се усмихна и вдигна предизвикателно глава.

– Трябва да има нещо, което можем да направим, за да им се отплатим.

Крилете на Ариана изпърхаха и тя се издигна на няколко стъпки от земята, като летеше из музейното крило на големи кръгове, оглеждайки опустошението.

– Ще измисля нещо.

– Ариана – каза предупредително Роланд, като вдигна глава от разговора, който водеше шепнешком с Даниел.

– Какво? – нацупи се Ариана. – Вече изобщо не ми даваш да се забавлявам, Ро.

– Нямаме време за забавления – напомни й Даниел.

– Тези изкопаеми ни измъчваха с часове – провикна се Анабел от върха на лъвската глава. – Не е зле да им върнем услугата.

– Не – каза Роланд. – Нанесени бяха достатъчно безполезни вреди. Добре е да изразходваме енергията си за намирането на втората реликва.

– Нека поне се погрижим да си стоят на земята, докато се занимаваме с това – каза Анабел.

Роланд погледна Даниел, който кимна.

С усмивка, Анабел изпърха до една маса, опряна в задната стена на склада. Пусна един кран, като си тананикаше. Сипа в една кофа нещо, което на Лус й заприлича на гипс или друг материал за отливки, и започна да добавя вода.

– Ариана – каза тя наперено. – Помогни ми, ако обичаш.

– Да, мадам. – Ариана пое първата кофа от Анабел и прелетя до проснатите в полусъзнание Съдници, като се усмихваше сладко. Бавно започна да излива мокрия гипсов разтвор над главите им. Той се разплиска отстрани край тях и се събра в локва между телата им. Няколко от тях започнаха да се борят срещу сгъстяващата се смес, която се втвърдяваше бързо в подобие на изкуствени плаващи пясъци. Лус си даде сметка за гениалността на плана. След няколко мига, когато сместа изсъхнеше, те щяха да си останат проснати в твърдия като камък гипс.

– Това не е благоразумно! – изломоти един Съдник през мокрия гипс.

– Превръщаме ви в паметници на Справедливостта! – извика Анабел.

– Знаете ли, май предпочитам Съдниците, когато са гипсирани. – Ариана се засмя, и в гласа й имаше не само нотка на отмъстителна радост.

Момичетата продължиха да изливат, кофа след кофа, пълни кофи над главите на сипещите заплахи ангели, докато гласовете им престанаха да се чуват, докато вече не беше нужно Прокудениците да охраняват Съдниците със звездните си стрели.

Даниел и Роланд стояха отделно от групата, спорейки приглушено. Лус се загледа в пурпурната синина на Ариана, в кръвта по крилете на Роланд, в зейналата рана върху рамото на Анабел.

Тогава й хрумна една идея.

Бръкна в раницата и извади три малки бутилки диетична кола и няколко звездни стрели в сребрист колчан. Развъртя капачките на бутилките.

Бързо топна по една звездна стрела във всяка бутилка, като държеше бутилките, докато кипяха и вдигаха пара, оставяйки кафявата течност вътре да стане сребриста. Най–накрая се надигна от ъгъла, в който беше приклекнала, и бе доволна да намери поднос от китайски порцелан, който някак беше оцелял в битката.

– Слушайте всички – каза тя.

Даниел и Роланд млъкнаха.

Ариана спря да залива Съдниците с мокър гипс.

Анабел отново кацна върху гривата на лъвската статуя.

Никой не каза нищо, но всички изглеждаха впечатлени, когато надигнаха бутилките си, чукнаха ги със звън една в друга, тържествуващо, и отпиха.

За разлика от Прокуденика Дедал, на ангелите не им се наложи да затворят очи и да заспят, след като пресушиха на един дъх преобразената газирана напитка. Може би защото не бяха толкова жестоко пребити, или може би защото тази по–висша форма на ангелите имаше по–висок праг на търпимост. Въпреки това, напитката ги успокои.

Като последен жест, Роланд плесна с ръце и между тях се появи силен пламък. Той запрати вълни от горещина към гипсираните Съдници и гипсовите им обвивки се покриха с глазура, която направи измъкването им още по–трудно.

След като Роланд свърши, той, Ариана, Анабел и Лус седнаха на една от високите маси с лице към Даниел.

Даниел посегна към раницата и отвори ципа, за да покаже ореола на останалите.

Ариана ахна благоговейно и посегна да го докосне.

– Ти го намери. – Анабел намигна на Лус. – Както подобава!

– А втората реликва? – попита Даниел. – Взехте ли я? Съдниците отнеха ли ви я?

Анабел поклати глава:

– Така и не я открихме.

– Със сигурност ги заблудихме – каза Ариана, като присви очи в посока на Съдниците. – Мислеха, че могат да ни пребият и да я вземат.

– Книгата ти е твърде неясна, Даниел – каза Роланд. – Дойдохме във Виена, търсейки списък.

– Желанията – каза Даниел. – Знам.

– Но това беше всичко, което знаехме. В часовете между пристигането си и пленяването ни от Съдниците, ходихме в седем различни градски архива и не намерихме нищо. Беше глупаво. Привлякохме твърде много внимание.

– Аз съм виновен – промърмори Даниел. – Трябваше да разкрия повече неща, когато написах онази книга преди столетия. В онази епоха бях твърде импулсивен и нетърпелив. Сега не мога да си спомня какво ме отведе до списъка на желанията, или какво точно гласи той.

Роланд сви рамене:

– Може би и без друго нямаше да има значение. Когато пристигнахме, градът беше минно поле. Ако Предметът на желаният беше в нас, само щяха да ни го отнемат. Щяха да го унищожат, както са предизвикали унищожението на тези статуи.

– Повечето от тези творби и без друго бяха фалшификати – каза Даниел, което намали чувството на вина на Лус заради онова, което бяха причинили на музея. – А за момента Прокудениците могат да се справят със Съдниците. Ние, останалите, трябва да побързаме да намерим предмета на желанията. Казваш, че сте влезли в библиотеката на Хофбург?

Роланд кимна.

– А университетската библиотека?

– Хм, да – каза Анабел, – и вероятно не бива скоро да си показваме физиономиите отново там. Ариана унищожи няколко много ценни пергаментови свитъка в Специалните им колекции...

– Хей – сопна се Ариана, възмутена. – Залепих ги отново!

Гръмък тропот от стъпки прозвуча в коридора и главите на всички се стрелнаха рязко към отворения сводест вход. Поне още двайсет Съдници се опитваха да влетят в стаята, но Прокудениците ги възпираха на вратата със звездните си стрели.

Един от тях забеляза ореола в ръката на Даниел и ахна:

– Откраднали са първата реликва.

– И работят заедно! Ангели и демони, и... – върху Лус падна погледът на нечии присвити очи – онези, които не си знаят мястото; всички работят заедно за една нечиста кауза. Тронът не одобрява това. Никога няма да намерите предмета на желанието!

– Предмета на желанието – изрече Лус, най–сетне спомняйки си дълъг отегчителен урок по латински по време на час в „Доувър“. – Това е... единствено число. – Тя се извъртя рязко, за да застане с лице към Даниел. – Преди миг ти каза „желанията“. Това е множествено число.

– Предмет на желанието – прошепна Даниел. Виолетовите му очи започнаха да пулсират и скоро цялото му същество сякаш сияеше – по лицето му се разля усмивка на разпознаване. – Само едно нещо е. Точно така.

После някъде в далечината отекна плътният звън на църковна часовникова кула.

Беше полунощ.

Луцифер се беше приближил с още един ден. Оставаха още шест дни.

– Даниел Григори – изкрещя Фил, за да надвика камбаните, – не можем да ги удържаме вечно. Ти и твоите ангели трябва да си вървите.

– Тръгваме – извика в отговор Даниел. – Благодаря. – Той се обърна с лице към ангелите. – Ще посетим всяка библиотека, всеки архив в този град, докато...

Роланд изглеждаше обзет от съмнения.

– Във Виена сигурно има стотици библиотеки.

– И може би да се опитаме да не безчинстваме толкова в тях? – предположи Анабел, като наклони глава към Ариана. – И простосмъртните ги е грижа за миналото.

Да – помисли си Лус, – простосмъртните много ги беше грижа за миналото. Все по–често я навестяваха спомени от предишните й животи. Не можеше да ги спре или да ги забави. Докато ангелите подготвяха крилете си за полет, Лус стоеше неподвижна, омаломощена от най–силния проблеснал спомен.

Алени панделки за коса. Даниел и коледният пазар. Дъждовна буря с хлъзгави локви, а тя беше без палто. Последният път, когато беше във Виена... в тази история беше имало нещо повече... нещо друго... звънец на врата...

– Даниел? – Лус го стисна за рамото. – А библиотеката, в която ме заведе? Помниш ли? – Тя затвори очи. Не толкова мислеше, колкото си проправяше път с опипване през спомен, плитко заровен в ума й. – Дойдохме във Виена за уикенда... не си спомням кога, но отидохме да гледаме как Моцарт дирижира „Вълшебната флейта"... във Виенската филхармония? Ти искаше да се видиш с онзи твой приятел, който работеше в някаква стара библиотека, името му беше...

Тя млъкна внезапно, защото когато отвори очи, останалите се бяха втренчили слисано в нея. Никой, най–малко пък Лус, не беше очаквал именно тя да си спомни къде щяха да намерят предмета на желанието.

Даниел се опомни пръв. Хвърли й странна усмивка, за която Лус знаеше, че е изпълнена с гордост. Но Ариана, Роланд и Анабел продължаваха да я зяпат, сякаш внезапно бяха научили, че тя говори китайски. Което, като се замислеше сега, наистина беше така.

Ариана завъртя пръст в ухото си.

– Трябва ли да го давам по–леко с психеделичните опиати, или ЛП току–що си припомни без чуждо подсещане един от предишните си животи във възможно най–критичния момент?

– Ти си гений – каза Даниел, като се наведе напред и целуна пламенно Лус.

Лус се изчерви и се наведе към него, за да удължи още малко целувката, но тогава чу как някой се прокашля.

– Сериозно, вие двамата – каза Анабел. – Ще има достатъчно време да се натискате, ако се справим с това.

– Бих ви казала „вземете си стая“, но се страхувам, че няма да ви видим никога повече – добави Ариана, което накара всички да се разсмеят.

Когато Лус отвори очи, Даниел беше разперил широко криле. Връхчетата отблъснаха счупени парченца гипс и скриха Съдниците от погледа им. На рамото му беше преметната черната кожена торба с ореола.

Прокудениците прибраха разпръснатите звездни стрели обратно в сребърните колчани.

– Късмет и бързи криле, Даниел Григори.

– На вас също. – Даниел кимна на Фил. Завъртя Лус така че гърбът й бе притиснат към гърдите му, а ръцете му се наместваха удобно около кръста й. Сключиха ръце над сърцето й.

– Първата университетска библиотека във Виена – каза Даниел на останалите ангели. – Последвайте ме, знам точно къде се намира.