Екстаз

Да уловиш падаща звезда

Тъмнината беше непрогледна.

Лус беше пътувала само чрез собствените си Вестители, които бяха хладни и влажни, дори изпълнени с покой. Входът към този на Луцифер беше спарен, горещ, изпълнен с лютив дим – и оглушително шумен. Дрезгави молби за милост и накъсани долитащи отнякъде ридания проникваха във вътрешната му стена.

Крилете на Лус настръхнаха – усещане, което никога не беше изпитвала, – когато осъзна, че Вестителите на дявола бяха предни постове на Ада.

Това е просто проход, каза си тя. Като всеки друг Вестител, портал, през който се преминава към друго място и време.

Тя продължи упорито напред, давейки се с дима. От земята стърчеше нещо, което не разпозна, докато не падна тромаво на колене и не почувства мъчителната болка от забиването на късчета стъкло в ръцете си, които Даниел току–що беше пуснал.

Не се задържай там горе, беше й казал той. Придвижвай се, докато го намериш.

Тя си пое дълбоко дъх, изправи се, спомни си каква е. Разпери криле и във Вестителя нахлу светлина. Сега Лус можа да види колко ужасен беше той – всяка тлееща повърхност бе покрита със стърчащи късчета стъкло в различни цветове, получовешки тела, мъртви или умиращи в лепкави локви на пода, и, най–ужасното от всичко, завладяващо чувство на загуба.

Лус погледна надолу към кървящите си ръце: от дланите й стърчаха ужасни малки триъгълници кафяво стъкло. След миг бяха зараснали. Тя стисна зъби и полетя, тялото й проникна във вътрешната стена на Вестителя, дълбоко в недрата на откраднатото Падение на Луцифер.

Беше огромно. Това беше първото нещо. Достатъчно огромно, за да бъде вселена само по себе си, и зловещо тихо. Падението беше толкова ярко осветено от светлината на падащите ангели, че Лус едва можеше да вижда. По някакъв начин ги почувства – навсякъде наоколо, нейните сестри и нейните братя, повече от сто милиона от Небесното войнство, украсявайки небето като картини. Висяха в безтегловност, застинали в пространството и времето, всеки – затворен като в гробница в различно кълбо от светлина.

Така беше паднала и тя. Сега си го спомни, болезнено. Онези девет дни бяха съдържали деветстотин вечности. И въпреки това, макар падащите ангели да бяха неподвижни, сега Лус видя, че се променяха през цялото време. Телата им приеха странна, рудиментарна полупрозрачност. Тук–там проблясваше светлина от долната страна на чифт криле. Мъгливо потрепна и се появи ръка, после отново стана неразличима. Това имаше предвид Даниел за промяната, която възникваше вътре в Падението – души, преобразяващи се от формата, която бяха имали в Небесното царство, до тази, която щяха да имат в Земните селения.

Ангелите се отърсваха от ангелската си чистота, влизайки в превъплъщенията, които щяха да носят на Земята.

Лус се приближи до най–близкия ангел. Позна го: Задкиел, ангелът на Божията справедливост, неин брат и приятел. Не беше виждала душата му от векове. Той не я видя сега и нямаше да може да отговори, ако беше.

Светлината вътре в него потрепна и същността на Задкиел заблестя като скъпоценен камък в кал на вода. Сля се в лице с размазани очертания, което Лус не разпозна. Изглеждаше гротескно – грубо оформени очи, недовършени устни. Не беше той, но в мига, щом ангелите се удареха в безмилостната твърд на Земята, щеше да бъде.

Колкото по–нататък нагазваше в безтегловното море от души, толкова по–тежка се чувстваше. Лус разпозна всичките – Сариел, Алат, Мириел, Чайо. Осъзна с ужас, че когато крилете й се приближаваха достатъчно, можеше да чуе мислите на всеки ангел при падането:

Кой ще се грижи за нас? Кого ще обожаваме?

Не мога да почувствам крилете си.

Липсват ми овощните ми градини. Ще има ли овощни градини в Ада?

Съжалявам. Толкова съжалявам.

Беше твърде болезнено да остава близо до някого от тях за повече от една мисъл. Лус продължи упорито нататък, без посока, объркана, докато я привлече ярка, позната светлина.

Габ.

Дори и незавършила преобразяването си, Габ беше великолепна. Белите й криле обгръщаха като розови листенца оформящите се черти; тъмната завеса на миглите й я правеше да изглежда умиротворена и спокойна.

Лус се притисна към сребърното кълбо на светлината на Габ. За миг си помисли, че Падането на Луцифер може би има и добра страна: Габ щеше да се върне.

После светлината в Габ потрепна и Лус чу как падащият ангел си помисли:

Продължавай, Лусинда. Моля те, продължавай. Сънувай онова, което вече знаеш.

Лус си помисли за Даниел, който чакаше от другата страна. Спомни си за Лу Син, момичето, което беше по време на древната династия Шан в Китай. Беше убила един владетел, беше облякла дрехите на неговия военачалник и се беше приготвила за война, която не беше нейна, за да се бие в нея – всичко заради любовта си към Даниел.

Лус беше разпознала душата си в Лу Син от момента, в който я видя. Можеше да намери себе си и тук, въпреки ярките души, които блестяха навсякъде около нея като светлини на голям град, запратени във въздуха. Щеше да намери себе си в Падението.

Именно там – осъзна тя внезапно – щеше да намери Луцифер.

Тя затвори очи, удари леко с криле, помоли душата си да я упъти към нея. Движеше се през милиони, плъзгаше се през сияещи приливни вълни от ангели. Отне й една малка вечност. От девет дни тя и приятелите й се надпреварваха с времето, мислейки единствено как да открият мястото на Падението. Сега, когато го бяха намерили, от колко време щеше да има нужда Лус, за да открие душата, която й трябваше, иглата в тази купа сено, направена от преобразяващи се ангели? Колко време беше останало?

После, в галактика от застинали ангели, Лус застина.

Някой пееше.

Беше любовна песен, толкова прекрасна, че накара крилете й да потръпнат.

Отпусна се зад непомръдващата бяла орбита на падащ ангел на име Езекил и заслуша:

„Моето море намери бряг... Моята жар намери пламък...“

Отдавна забравен спомен се надигна в душата й. Надникна зад Езекил, Ангелът на облаците, за да види кой пее в пролуката.

Беше момче, гушнало момиче в прегръдките си, гласът, с който пееше своята серенада, беше мек и сладък като мед.

Бавното полюшване на ръцете му беше единственото движение в цялото застинало Падение.

Тогава Лус осъзна, че момичето не беше обикновено момиче. Беше наполовина оформена сфера от светлина, заобикаляща преобразяващ се ангел. Беше някогашната душа на Лусинда.

Момчето вдигна поглед, доловило нечие присъствие. Имаше квадратно лице, вълниста кехлибарена коса, и очи с цвят на лед, сияещи от безмълвна любов.

Но не беше момче. Беше ангел, толкова опустошително красив, че тялото на Лус се стегна от самота, която не искаше да си спомня.

Той беше Луцифер.

Така беше изглеждал някога в Рая. Но беше подвижен, напълно оформен, за разлика от милионите ангели, които го заобикаляха – което убеди Лус, че той беше демонът в настоящето, онзи, който беше хвърлил своя Вестител като мрежа около мястото на Падението, за да предизвика второто му свързване със Земята. Собствената му падаща душа можеше да е къде ли не тук вътре, точно толкова парализирана, както бяха останалите от тях, когато Тронът ги изхвърли от Рая.

Лус се беше оказала права, че душата й ще я отведе до Луцифер. След като беше задвижил това Падение, той сигурно се беше спуснал чрез собствения си Вестител тук вътре.

И през изминалите девет дни беше правил... какво? Бе пял приспивни песни и се бе полюлявал напред–назад, докато светът висеше неуверено и армии от ангели препускаха по света, за да го спрат?

Крилете й пламнаха. Знаеше, че той беше правил само това, защото знаеше, че той я обича, че още я иска. Всичко това беше, защото бе изменила на Луцифер.

– Кой е там? – обади се той.

Лус пристъпи напред. Не беше дошла тук, за да се крие от него. Освен това, той вече беше доловил сиянието на душата й зад Езекил. Чу раздразнената нотка на разпознаване в гласа му.

– О, това си ти. – Той леко повдигна ръце, протягайки падащото превъплъщение на Лус. – Видя ли моята любима? Мисля, ще я намериш – Луцифер погледна над себе си, търсейки думата – приятна.

Лус се промъкна по–близо, привлечена с еднаква сила от сияйния ангел, който й беше разбил сърцето, и от странното, наполовина оформено превъплъщение на самата себе си. Това беше ангелът, който щеше да се превърне в момичето, каквото Лус беше на Земята. Тя гледаше как собственото й лице потрепва и се появява в светлината в ръцете на Луцифер. После изчезна.

Помисли си да се „спои“ с това непознато създание. Знаеше, че може да го направи: да посегне и да завладее най–отдавнашното си тяло, да почувства как й прималява, докато се съединява с миналото, да примигне и да се намери в обятията на Луцифер, в ума на падащата Лусинда, както беше правила толкова много пъти преди.

Но вече нямаше нужда да прави това. Бил беше научил Лус как да се „споява“, преди тя да узнае кой беше той всъщност, преди да има достъпа до спомените, който имаше сега. Не й беше нужно да се „споява“ с падащата си душа за помощ за това, което да каже на Луцифер. Лус вече знаеше цялата история.

Сгъна ръце пред гърдите си. Помисли си за Даниел от другата страна на Вестителя.

– Любовта, която чувстваш, е несподелена, Луцифер.

Той отправи към Лус светла, дръзка усмивка:

– Имаш ли представа колко рядък е миг като този?

Без да мисли, Лус откри, че се приближава.

– Вие двете, изведнъж заедно? Онази, която не може да ме остави – той погали преобразяващото се тяло в обятията си и вдигна поглед – и онази, която не знае как да стои надалече.

– С нея споделяме една и съща душа – каза Лус. – И никоя от нас не те обича вече.

– А казват, че моето сърце е закоравяло! – Луцифер направи гримаса: всякакво мило изражение беше изчезнало. Гласът му ставаше все по–нисък и по–нисък, по–дълбок и плътен от всичко, което Лус беше чувала. – В Египет ме разочарова. Не биваше да правиш това и не би трябвало да си тук сега. Оставих те във външните селения, за да не можеш да се намесиш.

Фигурата му се промени: младоликото, прекрасно лице се присви в бръчки, които разделиха тялото му на дълги назъбени пукнатини. Мощни криле се показаха иззад раменете му. От пръстите му се изстреляха хищни нокти, дълги, извити и жълти. Лус трепна, когато те се забиха в падащото й наполовина оформено тяло, което той сграбчи в хватката си.

Очите му засияха от леденосиньо до червено като разтопено олово, тялото му се изду и стана десет пъти по–огромно от преди. Лус знаеше, че това беше, защото той даваше воля на яростта, която беше потиснал, за да изглежда като прекрасното си предишно превъплъщение. Той сякаш запълни всяко празно пространство, смалявайки в миг множеството на увисналите в безтегловност ангели.

Лус литна нагоре до нивото на очите му и въздъхна.

– Със същия успех можеш и да спреш там – каза тя.

– Изградила си търпимост, нали?

Лус поклати глава и простря криле възможно най–широко. Те се простираха до дължини, които все още я зашеметяваха.

– Зная коя съм, Луцифер. Зная какво мога да правя. Никой от нас не е възпрян от простосмъртни връзки. Аз също мога да стана ужасяваща. Но какъв е смисълът?

От главата на Луцифер се надигна пара, докато той изучаваше крилете на Лус.

– Крилете ти винаги са били зашеметяващи – каза той. – Но недей да свикваш с тях. Времето почти изтече, а после... а после...

Той наблюдаваше лицето й, за да открие страх или нервност. Тя знаеше как действа той, откъде черпи енергия и сила. Релефните му мускули се огънаха и Лус загледа как светлината от падащото й тяло потрепва, възбудена, но неподвижна, беззащитна в ръцете му. Беше като да гледа любим човек в сериозна опасност, но Лус нямаше да разкрие, че това я тревожи.

– Не ме е страх от теб.

При изръмжаването му се надигна облак от слуз и дим.

– Ще се изплашиш, както се страхуваше преди, както всъщност се страхуваш сега. Страхът е единственият начин да посрещнеш дявола.

Уголемяването спря. Очите му отново се охладиха до удивителния си леденосин цвят. Мускулите му се отпуснаха в гладката стройна фигура, която някога го превръщаше в най–красивия сред Небесното войнство. Бледата му кожа излъчваше блясък, който Лус си спомни едва сега.

Той беше по–красив дори от Даниел.

Лус се остави да си спомни. Беше го обичала. Той беше първата й истинска любов. Беше му отдала цялото си сърце. А Луцифер също я беше обичал.

Когато погледът му падна върху нея, по красивото му лице премина цялата история на отношенията им: огънят на ранния им романс, отчаяният му копнеж да я притежава, любовната болка, за която той казваше, че е вдъхновила бунта му срещу Трона.

Умът й знаеше, че това бе първата голяма лъжа на Великия Измамник – но сърцето й чувстваше нещо различно, отчасти защото тя знаеше, че Луцифер беше започнал да вярва на лъжата си. Тя имаше тайна, разпространяваща се сила, като потоп, който никой не виждаше.

Не можа да се сдържи: омекна. Очите на Луцифер носеха същата нежност като тези на Даниел, когато я погледнеше. Почувства как очите й започват да връщат тази нежност на Луцифер.

Той още я обичаше – и всеки миг, в който не беше негова, го нараняваше дълбоко. Именно затова беше прекарал последните девет дни със сянка на душата й, именно затова се беше стремил да размести цялата Вселена, за да си я получи обратно.

– О, Луцифер – каза тя. – Съжалявам.

– Виждаш ли? – Той се засмя. – Ти се страхуваш от мен. Страхуваш се от това, което те карам да чувстваш. Не искаш да си спомняш...

– Не, не е...

От скрит колчан зад гърба си, Луцифер измъкна дълга сребърна звездна стрела. Завъртя я между пръстите си, тананикайки си мелодия, която Лус разпозна. Потръпна. Това беше химнът, който беше написал, съединявайки тях двамата. Лусинда, неговата Вечерна Светлина.

Тя загледа как звездната стрела блести.

– Какво правиш?

– Ти ме обичаше. Беше моя. Онези от нас, които разбират вечността, знаят какво означава истинската любов. Любовта никога не умира. Точно затова знам, че когато паднем на земята, когато всичко започне наново, ще направиш правилния избор. Ще избереш мен вместо него и ще управляваме заедно. Ще бъдем заедно – той вдигна поглед към нея, – или иначе...

После Луцифер се нахвърли върху нея със звездната стрела.

– Да! – извика Лус. – Някога те обичах!

Той застина, с тъпото смъртоносно оръжие вдигнато над гърдите й, по–ранната й душа се поклащаше от свивката на ръката му.

– Но това беше по–отдавна, отколкото си спомняш – каза тя. – Ти оценяваш вечността, но не си наясно как в един миг вечността може да се промени. Не те обичах, когато паднахме.

– Лъжи. – Той наведе звездната стрела по–близо. – Обичала си ме по–неотдавна, отколкото си мислиш. Дори едва миналата седмица, в твоите Вестители, мислейки си, че обичаш друг – ние бяхме прекрасни заедно. Помниш ли как се гушехме в наровото дърво в Таити? Имахме и по–ранни моменти. Предполагам, че ги помниш. – Той отстъпи от нея, проследи внимателно реакцията й.

– Аз те научих на всичко, което си мислиш, че знаеш за любовта! Предполагаше се, че ще управляваме заедно. Ти обеща да ме следваш. Ти ме измами. – Очите му я умоляваха – бяха като пожари от болка и гняв. – Представи си колко самотно беше в Ада, който създадох сам, заседнал на олтара, най–големият глупак на всички времена, измъчван от продължила шест хиляди години агония.

– Спри – прошепна тя. – Трябва да спреш да ме обичаш. Защото аз престанах да те обичам.

– Заради Даниел Григори, който не представлява и една десета от ангела, какъвто съм аз, дори в най–лошия си вид? Нелепо е! Знаеш, че винаги съм бил по–сияен, по–талантлив. Ти беше там, когато изобретих любовта. Създадох я от нищото, от обикновеното... обожание! – Луцифер се намръщи, докато изричаше думата, сякаш му се гадеше от нея.

– А ти не знаеш дори половината. Без теб продължих и създадох злото, другият край на спектъра, необходимият баланс. Аз вдъхнових Данте! Милтън! Би трябвало да видиш подземния свят. Взех идеите на Трона и ги подобрих. Можеш да правиш каквото поискаш! Пропусна всичко.

– Не съм пропуснала нищо.

– О, скъпа – той посегна към нея, галейки бузата й с меката си ръка, – със сигурност не можеш да повярваш това. Бих могъл да ти дам най–великото царство, такова, каквото никой не е познавал – ще поработим здравата, а после ще се забавляваме. Дори Тронът ти предложи облагите на вечния мир! А какво избра ти? Даниел. Какво е направил някога този префърцунен загубеняк?

Лус отблъсна ръката му.

– Плени сърцето ми. Обича ме заради това, което съм, а не заради това, което мога да му донеса.

Той се ухили самодоволно:

– Винаги отчаяно си копнеела за признание. Скъпа, това ти е най–слабото място.

Тя хвърли поглед към сияещите, неподвижни души около тях, милиони, простиращи се на хиляди мили в далечината, неволни подслушвани на истината за първата романтична любов във вселената.

– Мислех си, че това, което изпитвам към теб, е правилно – каза Лус. – Обичах те, докато това ме нарани, докато нашата любов не бе погълната от твоята гордост и гняв. Това, което ти наричаше любов, ме погубваше. Затова трябваше да престана да те обичам. – Тя направи пауза. – Нашето обожание никога не е принизявало Трона, но твоята любов ме принизи.

Никога не съм искала да те нараня. Исках само да те възпра да ме нараниш.

– Тогава спри да ме нараняваш! – изрече умолително той, протягайки ръце, които Лус помнеше да я обгръщат, карайки я да се чувства като у дома. – Можеш да се научиш да ме обичаш отново. Това е единственият начин да спреш болката ми. Избери ме сега, отново, завинаги.

– Не – каза тя. – Наистина е свършено, Луцифер. – Тя посочи към другите ангели, падащи около тях. – Беше свършило, още преди да се случи нещо от това. Никога не съм обещавала да властвам с теб извън Небето. Ти проектира тази мечта върху мен, сякаш бях поредната ти празна плоча. Няма да постигнеш нищо, като пуснеш тази Лусинда на Земята. Тя няма да отвърне на любовта ти.

– Би могла. – Той се взря надолу към ангела в ръцете си. Опита се да я целуне, но светлината около падащото превъплъщение на Лусинда попречи на устните му да докоснат кожата й.

– Съжалявам за болката, която ти причиних – каза Лус. – Бях... млада. Бях... увлечена. Играех си с огъня. Не биваше. Моля те, Луцифер. Пусни ни да си отидем.

– О. – Той зарови лице. – Боли ме.

– Ще изпитваш по–малко болка, ако приемеш, че онова, което споделяхме, е минало. Нещата не са така, както преди. Ако ме обичаш, трябва да намериш сили в душата си да ме оставиш да продължа, както трябва.

Луцифер отправи към Лус продължителен поглед. Изражението му потъмня, после стана лукаво, сякаш обмисляше някаква идея. Извърна поглед за миг, примигна и когато погледна отново Лус, тя си помисли, че той можеше да я види каквато беше наистина: ангелът, който се беше превърнал в момиче, което беше преживяло хилядолетия, което бе ставало все по–уверено и по–уверено в предопределената си съдба, което беше открило как отново да стане ангел.

– Ти... заслужаваш повече – прошепна Луцифер.

– Повече от Даниел? – Лус поклати глава. – Не искам нищо повече, искам него.

– Искам да кажа, че заслужаваш повече от цялото това страдание. Не съм сляп за онова, което си преживяла. Наблюдавах. Понякога твоята болка ми доставяше известна радост. Искам да кажа, познаваш ме. – Луцифер се усмихна печално. – Но дори моята радост винаги има привкус на вина. Ако мога да се отърва от вината, наистина ще видиш нещо голямо.

– Освободи ме от страданията ми. Спри Падението, Луцифер. Това е във властта ти.

Той залитна към нея. Очите му се напълниха със сълзи. Дяволът поклати глава:

– Кажи ми как някой, с прилична работа, губи...

– ДОСТАТЪЧНО!

Гласът накара всичко да спре на място. Орбитата на слънцето, вътрешното съзнание на триста и осемнайсет милиона ангели, дори бясната скорост на самото стремително Падение просто спряха.

Това беше гласът, който беше създал Вселената: многопластов и плътен, сякаш милиони негови версии говореха едновременно.

Достатъчно.

Заповедта на Трона се вряза в Лус. Погълна я. Светлина заля полезрението й, обгръщайки Луцифер, падащото й превъплъщение, целия свят, с ярък блясък. Душата й зажужа от неизказан електрически импулс, когато някаква тежест падна от нея и профуча в далечината.

Падението.

Беше изчезнало. Лус беше изтласкана от него с една–единствена дума и рязко разтърсване, което я накара да се почувства преобърната наопаки. Движеше се през огромна празнота, към непозната цел, по–бързо от скоростта на светлината, умножена по скоростта на звука.

Движеше се с Божията скорост.