Екстаз

Цената на Лусинда

Нищо, освен белота.

Лус усети, че тя и Луцифер се бяха върнали в Троя, но не можеше да е сигурна. Светът беше твърде ярък, като горяща слонова кост. Пламтеше в пълна тишина.

Отначало светлината беше всичко. Беше нажежена до бяло, ослепителна.

После, бавно, започна да избледнява.

Сцената пред Лус придоби по–остри очертания: намаляващата светлина позволи на полето, на тънките кипарисови дървета, на козите, които пасяха светлата слама, на ангелите около нея, да дойдат на фокус. Яркостта на тази светлина сякаш имаше тъкан, като пера, докосващи леко кожата й. Беше толкова силна, че я правеше смирена и изплашена.

Светлината избледня още и сякаш се сви, кондензирайки се, докато се прибираше в себе си. Всичко помътня, изгуби цвят, докато светлината се отдръпваше. Тя се събра в блестяща сфера, миниатюрно сияещо кълбо, най–ярко в ядрото си, което кръжеше на десет фута от земята. То пулсираше и потрепваше, докато лъчите му се оформяха. Те се разтегнаха, блещукайки като разтеглена захар, и образуваха глава, торс, крака, ръце. Длани.

Нос.

Уста.

Докато светлината се превърна в човек.

Жена.

Тронът в човешка форма.

Отдавна, преди, Лус беше любимка на Трона – знаеше го сега, знаеше го в тъканта на душата си – и въпреки това Лус изобщо никога не беше познавала Трона в действителност. Никое същество не беше способно на такова познание.

Такъв беше редът на нещата, естеството на божествеността. Да я опише, беше все едно да я омаловажи. Затова тук, сега, макар тя да приличаше много на кралица в дълга надиплена бяла мантия, Тронът все пак си беше Тронът – което означаваше, че беше всичко. Лус не можеше да спре да се взира.

Беше зашеметяващо красива, с коса от сребърни и златни нишки. Очите й, сини като кристален океан, излъчваха силата да вижда всичко, навсякъде. Докато Тронът се взираше през низините на Троя, на Лус й се стори, че разпозна проблясък от собственото си лице в изражението на Бог – решително, така, както се стягаше челюстта на Лус Прайс, когато беше взела решение. Беше го виждала в отражението си хиляда пъти преди.

А когато лицето на Бог се раздвижи, за да обхване с поглед публиката пред нея, изражението й се преобрази в нещо друго. Приличаше на отдадеността на Даниел; улавяше онази особена светлина в очите му. Сега, в отпуснатия, открит начин, по който тя държеше ръцете си, Лус разпозна себеотрицанието на майка си – а сега пък видя гордата усмивка, която принадлежащ само на Пен.

Само дето сега Лус видя, че тя не принадлежеше на Пен. Всяка мимолетна следа от живот намираше произхода си в силата, която стоеше пред Лус. Можеше да види как целият свят – както простосмъртни, така и ангели – са били създадени по непостоянния образ и подобие на Трона.

На ръба на низината се появи стол от слонова кост. Столът беше изработен от неземна субстанция, която Лус знаеше, че е виждала преди: същата материя като сребърния жезъл с извит спираловиден връх, който Тронът държеше в лявата си ръка.

Когато Тронът зае мястото си, Анабел, Ариана и Франческа побързаха да застанат пред нея, падайки на колене в знак на обожание. Усмивката на Трона засия над тях, хвърляйки дъги от светлина по крилете им. Ангелите затананикаха заедно в хармонична наслада.

Ариана вдигна сияещото си лице, удряйки с криле, за да се издигне и да се обърне към Трона. Гласът й избликна в прелестна песен:

– Габ си отиде.

– Да – отвърна напевно Тронът, макар че, разбира се, вече знаеше това. Това беше по–скоро ритуал на съпричастност, отколкото споделяне на информация. Лус си спомни, че това беше целта, заради която Тронът беше създал речта и песента; предназначението им беше да бъдат друг начин на чувстване, още едно крило, което да допреш до това на приятеля си.

После стъпалата на Ариана и Анабел докоснаха леко земята и те изпърхаха с криле и се издигнаха над Трона. Започнаха да кръжат там, с лице към Лус и останалите си приятели, взирайки се с обожание в своя Създател. Формацията им изглеждаше странна – някак незавършена – докато Лус осъзна нещо:

Олтарите.

Ариана и Анабел заемаха старите си места като архангели. На Небесната Ливада, надиплените сребърни олтари някога бяха образували арка над главата на Трона. Бяха отново там, където им беше мястото: Ариана – точно отдясно до раменете на Трона, а Анабел – само на сантиметри от земята близо до десницата на Трона.

Ярки пролуки блеснаха в пространството около Трона. Лус си спомни към кой олтар някога литваше Кам, кой беше на Роланд, и кой принадлежеше на Даниел. Зърна за миг мястото на Моли пред Трона, а също и това на Стивън – макар те да не бяха архангели, а ангели, които щастливо изпращаха обожанието си от Ливадата.

Най–сетне тя видя мястото на Луцифер и своето, еднаквите им сребърни олтари от лявата страна на Трона. Крилете й потръпнаха. Всичко беше толкова ясно.

Другите паднали ангели – Роланд, Кам, Стивън, Даниел и Луцифер – не пристъпиха напред, за да покажат обожанието си към Трона. Лус се чувстваше разкъсвана. Обожаването на Трона й идваше естествено: именно за това беше създадена Лусинда. Но по някакъв начин тя не можеше да помръдне. Тронът нямаше нито разочарован, нито изненадан вид.

– Къде е Падението, Луцифер? – От този глас на Лус й се прииска да падне на колене и да се помоли.

– Един Бог знае – изръмжа Луцифер. – Няма значение. Може би в крайна сметка не го исках.

Тронът завъртя в ръце сребърния си жезъл, разравяйки кално кътче в почвата, където краят й се срещаше със земята. В един миг израсна лиана от сребърни лилии, увивайки се в спирала около жезъла. Тронът сякаш не забеляза: тя прикова сините си очи върху Луцифер, докато неговите сини очи потрепнаха и сключиха поглед с нейните.

– Вярвам на първите две изказвания – каза Тронът, – и скоро ще бъдеш убеден в последното. Моето снизхождение е много прочуто с границите си.

Луцифер понечи да заговори, но погледът на Трона се отклони от него и той ритна раздразнено пръстта. Тя се разтвори под него, мехурчета лава избликнаха и се охладиха върху земята – един личен вулкан.

С едва доловим жест на ръката Тронът отново ги призова към внимание.

– Трябва да се справим с проклятието на Лусинда и Даниел – каза тя.

Лус преглътна с усилие, чувствайки как в стомаха й се промъква ужас.

Но фосфоресциращите очи на Трона имаха мило изражение, когато тя затъкна сребърно–златист кичур коса зад ухото си, облегна се назад в трона си и огледа събраните пред нея.

– Както знаете, дойде времето отново да задам на тези двамата един въпрос.

Всички притихнаха, дори вятърът.

– Лусинда, ще започнем с теб.

Лус кимна. Спокойната поза на крилете й противоречеше на блъскащото й сърце. Това беше странно простосмъртно усещане, което й напомняше как я викаха при директора в училище. Приближи се към Трона със сведена глава.

– Ти изплати дълга си от страдания през изминалите повече от шест хилядолетия...

– Не бяха само страдания – каза Лус. – Имаше трудни времена, но... – тя се огледа наоколо към приятелите, които си беше създала, към Даниел, дори към Луцифер – имаше също и много красота.

Тронът й отправи странна усмивка:

– Освен това се изправи пред условията да откриеш природата си без помощ, да бъдеш вярна на себе си. Би ли казала, че си опознала душата си?

– Да – каза Лус. – Дълбоко.

– Сега ти си Лусинда по–изцяло и напълно, отколкото някога си била. Всяко решение, което вземаш, носи не само познанието, което влагаш в него като ангел, но също и тежестта на житейски уроци от седем хиляди години във всяко състояние на човешко съществуване.

– Тази отговорност ми носи смирение – каза Лус, използвайки думи, които изобщо не звучаха типично за Лус Прайс, но – осъзна тя – подхождаха напълно на Лусинда, нейната истинска душа.

– Може би си чувала да казват, че в този живот душата ти е „на разположение на всички“?

– Да. Чух това.

– И може би си чула нещо за баланс между ангелите от Рая и войските на Луцифер?

Лус кимна бавно.

– И следователно пред теб пак стои въпросът: Раят ли ще бъде, или Адът? Ти извади поуките си и сега си с четиристотин живота по–мъдра, затова те питаме отново: Къде желаеш да прекараш вечността? Ако ще е в Рая, позволи ми да кажа, че ще те приветстваме с „добре дошла“ у дома и ще се погрижим преходът да бъде улеснен. – Бог хвърли поглед към Луцифер, но Лус не направи същото. – Ако избереш Ада, позволявам си да предположа, че Луцифер ще те приеме?

Луцифер не реагира. Лус чу тежко шумолене зад гърба си. Когато се извърна, видя гърбовете на крилете му, усукани на възел.

В мястото на Падението не беше лесно да каже на Луцифер, че не го обича, че няма да избере него. Струваше й се невъзможно да каже същото на Трона. Лус стоеше пред силата, която я беше създала, и повече от всякога се чувстваше като дете.

– Лусинда? – Настоятелният поглед на Трона я притискаше. – На теб се пада да наклониш везните.

Разговорът, който беше водила с Ариана в закусвалнята във Вегас, отново възкръсна в паметта й: В края на краищата, нещата щели да се сведат дотам: един силен ангел да избере страна. Когато това се случи, везните най–после се накланят.

– Пада се на мен?

Тронът кимна, сякаш Лус е трябвало да знае това през цялото време:

– Миналия път отказа да избереш.

– Не, не е вярно – каза Лус. – Избрах любовта! Току–що ме попита дали познавам душата си и аз я познавам. Трябва да остана вярна на себе си и да поставя любовта най–високо от всичко.

Даниел посегна към ръката й:

– Тогава избрахме любовта и ще направим същия избор днес.

– А ако ни прокълнеш заради това сега – каза Лус, – крайният резултат ще бъде същият. Намирахме се един друг отново и отново в продължение на седем хиляди години. Всички сте свидетели. Ще го направим отново.

– Луцифер? – попита Тронът. – Какво ще кажеш ти?

Той погледна Лус с пламтящи очи, болката, която изпитваше, беше очевидна за всички присъстващи.

– Казвам, че всички ще съжаляваме вечно за този момент. Това е погрешен и себичен избор.

– Винаги съществува известно съжаление, когато приемем, че любовта се е отдалечила от нас. – Равният глас се разнесе от Трона. – Но ще приема отговора ти като малка проява на милост и одобрение, което дава на Вселената известна надежда. Лусинда и Даниел дадоха ясно да се разбере какъв е техният избор и аз настоявам и двамата да изпълним клетвите, които дадохме по време на извикването на имената. Тяхната любов е извън нашия контрол. Така да бъде. Но ще я получат на известна цена. – Тя премести поглед отново към Лус и Даниел. – Подготвени ли сте да направите последната жертва заради любовта си?

Даниел поклати глава:

– Ако имам Лусинда, а Лусинда има мен, не съществува такова нещо като жертва.

Луцифер се изкикоти, като се повдигна леко от земята и закръжи във въздуха над Лус и Даниел:

– Значи, можем да ти отнемем всичко – крилете ти, силата, твоето безсмъртие? И въпреки това ти ще избереш любовта си?

С крайчеца на окото си Лус зърна Ариана. Крилете й бяха сгънати зад гърба. Ръцете й бяха напъхани в джобовете на гащеризона й. Тя кимна самодоволно, с доволно присвити устни, сякаш за да каже: По дяволите, да, биха го направили.

– Да. – Лус и Даниел проговориха в един глас.

– Чудесно – отвърна Тронът. – Но разберете: има цена. Можете да се имате един друг, но не можете да имате нищо друго. Ако изберете любовта веднъж завинаги, трябва да се откажете от ангелската си същност. Ще се родите отново, преобразени като смъртни.

Смъртни?

Даниел, нейният ангел, прероден като смъртен?

През всички тези нощи бе лежала, питайки се какво ще стане с любовта между нея и Даниел в края на тези девет дни. Сега решението на Трона й напомни за предложението на Бил тя да убие своята превъплъщаваща се душа в Египет.

Дори тогава беше обмисляла да изживее живота си на простосмъртна и да остави Даниел да живее своя. Нямаше да има повече болка от поредната изгубена любов. Почти беше успяла да го направи. Това, което я спря, беше мисълта, че ще изгуби Даниел. Но този път...

Можеше да го има, наистина да го има, задълго. Всичко щеше да бъде различно. Той щеше да бъде до нея.

– Ако приемете – гласът на Трона се извиси над дрезгавото кискане на Луцифер, – няма да си спомняте какви сте били някога и не мога да гарантирам, че ще се срещнете по време на живота си на Земята. Ще живеете и умирате, точно както всеки друг простосмъртен в Сътворението. Силите на Небето, които винаги са ви притегляли един към друг, ще се отдръпнат. Никой ангел няма да пресече пътя ви. – Тя отправи предупредителен поглед към ангелите, приятелите на Лус и Даниел. – Никоя приятелска ръка няма да се появи в най–тъмната нощ, за да ви упъти. Ще бъдете наистина сами.

Мек звук се откъсна от устните на Даниел. Тя се обърна към него и взе ръката му. Значи щяха да бъдат смъртни, лутащи се по Земята в търсене на другата си половинка, точно като всички останали. Звучеше като прекрасно предложение.

Точно иззад тях Кам каза:

– Тленността е най–романтичната история, разказвана някога. Само един шанс да направиш всичко, каквото трябва. После, като с магия, продължаваш нататък.

Но Даниел изглеждаше унил.

– Какво има? – прошепна Лус. – Не искаш ли?

– Ти току–що си получи обратно крилете.

– Което е именно причината да знам, че мога да бъда щастлива без тях. Докато те имам. Ти си този, който всъщност ще се откаже от тях. Сигурен ли си, че ти искаш точно това?

Даниел наведе лице към нейното, устните му бяха близки, меки.

– Винаги.

Сълзи набъбнаха в очите на Лус, когато Даниел се обърна отново да застане с лице към Трона.

– Приемаме.

Около тях сиянието на криле стана много ярко, докато цялото поле се обля в жужаща светлина. И Лус почувства как другите ангели – техните мили и скъпи приятели – преминават от безумно очакване в шок.

– Много добре – почти прошепна Тронът е непроницаемо изражение.

– Чакай! – извика Лус. Имаше още нещо. – Ние... приемаме при едно условие.

Даниел се размърда до нея, наблюдавайки я с крайчеца на окото си, но не я прекъсна.

– Какво е вашето условие? – прогърмя Тронът, определено несвикнал на преговори.

– Приеми Прокудениците обратно в лоното на Небесата – каза тя, преди увереността й да се разколебае. – Те доказаха, че са достойни. Ако е имало достатъчно място, за да приемеш мен обратно на Ливадата си, има достатъчно място за Прокудениците.

Тронът погледна към Прокудениците, които мълчаха и излъчваха мъжделиво сияние.

– Това е отклонение от небесните закони, но, по същността си, е безкористна молба. Ще бъде удовлетворена. – Тя бавно протегна едната си ръка: – Прокуденици, излезте напред, ако желаете да влезете отново в Рая.

Четиримата Прокуденици се отправиха с големи крачки да застанат пред Трона, толкова целеустремени, колкото Лус не ги беше виждала никога преди. После, е едно–единствено кимване, Тронът възстанови крилете им.

Те се удължиха.

Станаха по–плътни.

Унилият им кафяв цвят избледня до блестящо бяло.

А после Прокудениците се усмихнаха. Лус никога преди не беше виждала някой от тях да се усмихва, и бяха прекрасни.

В края на метаморфозата им очите на Прокудениците изпъкнаха, когато ирисите им отново се показаха. Те можеха да виждат отново.

Дори Луцифер изглеждаше впечатлен. Той промърмори:

– Само Лусинда можеше да се справи с това.

– Това е чудо! – Олиана обви криле около тялото си, за да им се възхити.

– Това й е работата – каза Лус.

Прокудениците заеха старите си пози на обожание около Трона.

– Да. – Тронът затвори очи, за да приеме обожанието им. – Вярвам, че в крайна сметка това е по–добре.

Накрая Тронът вдигна жезъла си във въздуха и го насочи към Лус и Даниел.

– Време е да кажете „довиждане“.

– Вече? – Лус неволно остави думата да се изплъзне.

– Сбогувайте се.

Бившите Прокуденици обсипаха Лус е благодарности и прегръдки, обвивайки с ръце нея и Даниел. Когато се отдръпнаха, пред тях застанаха Франческа и Стивън, хванати под ръка, великолепни, сияещи.

– Винаги сме знаели, че можеш да го направиш. – Стивън намигна на Лус. – Нали, Франческа?

Франческа кимна:

– Бях сурова е теб, но ти доказа, че си една от най–впечатляващите души, които съм имала удоволствието да наставлявам. Ти си загадка, Лус. Продължавай така.

Стивън се ръкува с Даниел, а Франческа ги целуна по бузите, преди да се отдръпнат.

– Благодаря ви – каза Лус. – Грижете се един за друг. И се грижете също за Шелби и Майлс.

После всички ангели ги заобиколиха – старият екип, който се беше оформил в „Меч и Кръст“ и на стотици други места преди това.

Ариана, Роланд, Кам и Анабел. Те бяха спасявали Лус повече пъти, отколкото можеше да изброи.

– Трудно е. – Лус се сгуши в прегръдките на Роланд.

– О, хайде. Ти вече спаси света. – Той се засмя. – Върви сега да си спасяваш връзката.

– Не слушай д–р Фил¹¹! – изписка Ариана. – Никога не ни изоставяй! – Тя се опитваше да се смее, но не се получаваше. Непокорни сълзи се стичаха по лицето й. Тя не ги избърса: просто се беше вкопчила здраво в ръката на Анабел. – Добре, чудесно, върви!

– Ще си мислим за теб – каза Анабел. – Винаги.

– И аз ще си мисля за вас. – Лус трябваше да вярва, че това е истина. Иначе, ако наистина щеше да забрави всичко това, не би могла да понесе да ги остави.

Но ангелите се усмихнаха тъжно, знаейки, че тя трябваше да ги забрави.

Така остана Кам, който стоеше близо до Даниел, всеки бе поставил ръка на рамото на другия.

– Ти се справи, братко.

– Разбира се, че се справих. – Даниел се правеше на надменен, но се получи като израз на обич. – Благодарение на теб.

Кам взе ръката на Лус. Очите му бяха яркозелени, първият цвят, който беше изпъкнал пред погледа й в мрачния, печален свят на „Меч и Кръст“.

Той наклони глава и преглътна, обмисляйки внимателно думите си.

Притегли я до себе си и за миг тя си помисли, че ще я целуне. Сърцето й заблъска шумно, когато устните му подминаха нейните и спряха, прошепвайки в ухото й:

– Следващия път не му позволявай да ти покаже среден пръст.

– Знаеш, че няма. – Тя се засмя.

– Ах, Даниел, просто бледа сянка на едно истинско лошо момче. – Той притисна ръка към сърцето си и повдигна вежда към нея: – Погрижи се да се отнася добре с теб. Ти заслужаваш най–доброто от всичко.

Поне веднъж, тя не искаше да пусне ръката му.

– Какво ще правиш?

– Когато си съсипан, има толкова много възможности, от които да избираш. Всичко е открито пред теб. – Той погледна покрай нея в далечните пустинни облаци: – Ще изиграя ролята си. Знам я добре. Познавам сбогуването.

Той намигна на Лус, кимна за последен път на Даниел, после изопна плещи назад, разпери грамадните си златисти криле и изчезна в бурното небе.

Всички гледаха, докато крилете на Кам се превърнаха в далечно златисто петънце. Когато Лус сведе очи, те се спряха върху Луцифер. Кожата му имаше прекрасния си блясък, но очите му бяха ледени. Той не каза нищо и на нея й се стори, че щеше да я гледа втренчено цяла вечност, ако не се беше извърнала.

Беше направила за него всичко по силите си. Болката му вече не беше неин проблем.

Гласът прогърмя от Трона:

– Още едно сбогуване.

Заедно, Лус и Даниел се обърнаха, за да отговорят на Трона, но в мига, в който очите им се спряха върху него, величествената фигура на жената запламтя в нажежено до бяло сияние и те трябваше да закрият очи.

Тронът отново беше неразличим – петно от светлина, твърде ярка за погледите на ангелите.

– Хей, хора. – Ариана подсмръкна. – Според мен, искаше да каже, че трябва да се сбогувате един с друг.

– О – промълви Лус, обръщайки се към Даниел, внезапно обзета от паника. – Точно сега? Трябва да...

Той взе ръката й. Крилете му леко се допряха до нейните. Целуна я в средата на бузите.

– Страх ме е – прошепна тя.

– Какво ти казах?

Тя прехвърли из ума си милионите думи, които си бяха споделили с Даниел – добрите, тъжните, ужасните. Една се издигна над облаците на ума й.

Трепереше.

– Че винаги ще ме намираш.

– Да. Винаги. Каквото и да става.

– Даниел...

– Нямам търпение да те превърна в любовта на простосмъртния си живот.

– Но ти няма да ме познаваш. Няма да помниш. Всичко ще бъде различно.

Той избърса сълзата й с палец.

– И мислиш ли, че това ще ме спре?

Тя затвори очи:

– Обичам те твърде много, за да се сбогувам.

– Не е сбогуване. – Той й даде една последна ангелска целувка и я прегърна толкова здраво, че тя чу равномерното биене на сърцето му, застъпващо се с нейното. – А само докато се срещнем отново.