Екстаз

На хиляда целувки дълбочина

Спуснаха се във високата планинска пустиня точно преди зазоряване. Обръч от светлина обгръщаше небето близо до източния хоризонт – пленителни розови и златисти багри, посипани с облаци в охра, изцеляващи пурпурната синина на нощта.

Даниел остави Лус върху равно скално плато, твърде сухо и безплодно, за да поддържа дори най–жилавите пустинни храсти. Голият планински пейзаж се простираше безкрайно около тях, спускайки се стръмно в затъмнени долини на едни места, издигайки се във върхове от огромни жълтеникаво–кафяви блокове, образуващи невъзможни ъгли, на други. Беше студено и ветровито, а въздухът беше толкова сух, че преглъщането беше болезнено. За Лус, Даниел и петимата Прокуденици, които ги бяха придружили, едва имаше място да застанат върху скалното плато.

Ситен пясък се посипа по косата на Лус, когато Даниел прибра криле отстрани до тялото си.

– Пристигнахме. – Звучеше почти благоговейно.

– Къде? – Лус вдигна яката на белия си пуловер по–високо, за да закрие ушите си от вятъра.

– Планината Синай.

Тя си пое през зъби сух, изпълнен с пясък дъх, като се завъртя, за да огледа панорамата, докато фината златиста светлина се удължаваше над планините от пясъчни скали на изток.

– Значи това е мястото, където Бог дал на Мойсей Десетте заповеди?

– Не. – Даниел посочи над рамото й, където редица туристи с раници като големи кукли, се изкачваха по не толкова стръмен терен на няколкостотин стъпки южно от тях. Гласовете им долитаха, понесени от вятъра, през студения, разреден пустинен въздух. Тихите им изблици на смях отекваха зловещо от безмълвните планински била. Синя пластмасова бутилка с вода се наклони в небето над нечия глава. – Това е мястото, където Мойсей получил Десетте заповеди. – Той разпери ръце и погледна към малкия кръг от камъни, където стояха. – Това е мястото, на което някои от ангелите стояха и гледаха как това се случва. Габ, Ариана, Роланд, Кам – той посочи към един участък от скалата, после към друг, където беше стоял всеки от ангелите, – още няколко.

– А ти?

Той се обърна с лице към нея, като направи три малки крачки напред, така че телата им се докосваха, върховете на краката им се застъпваха.

– Точно – той я целуна – ето тук.

– Какво беше усещането?

Даниел извърна поглед:

– Това беше първото официално договаряне с човека. Преди това договарянията бяха само между Бог и ангелите. Някои от ангелите се почувстваха предадени, смятаха, че това разстройва естествения порядък на нещата. Други мислеха, че сами сме предизвикали това, че то е естествен напредък.

За миг виолетовият цвят в очите му припламна малко по–ярко.

– Другите сигурно са на път. – Той се обърна да застане с лице към Прокудениците, чиито тъмни силуети се очертаваха на фона на усилващата се светлина на изток. – Ще стоите ли на пост, докато пристигнат?

Фил се поклони. Останалите четирима Прокуденици застанаха зад него: опърпаните краища на изпоцапаните им криле се поклащаха леко на вятъра.

Даниел изтегли лявото си крило напряко върху себе си и, закривайки тялото си от поглед, посегна навътре с дясната си ръка, като фокусник, който пъха ръка в наметалото си.

– Даниел? – попита Лус, като пристъпи по–близо до него. Какво има?

Оголил зъби, Даниел поклати глава към нея. После трепна и извика от болка, която Лус не беше виждала никога преди. Тялото й се напрегна.

– Даниел?

Когато той се отпусна и отново изпъна крилото си, държеше в ръка нещо бяло и проблясващо.

– Трябваше да го направя по–рано – каза.

Нещото приличаше на ивица тъкан, гладко като коприна, но по–твърдо. Беше трийсетина сантиметра дълго и няколко инча широко и потрепваше на студения бриз. Лус се взря в него. Това, което Даниел бе откъснал от себе си, ивица от крило ли беше? Тя извика ужасено и посегна към него, без да мисли. Беше перо!

Да гледа крилете на Даниел, да бъде обгърната в тях, означаваше да забрави, че бяха образувани от отделни пера. Лус винаги беше приемала, че съставът им е загадъчен и неземен, сплав, от която са съставени Божиите мечти. Но пък това перо не приличаше на никое друго, което Лус бе виждала преди: широко, с плътно оперение, изпълнено със същата жива сила, която течеше из тялото на Даниел.

Между пръстите й, това беше най–мекото и въпреки това най–силното нещо, което Лус беше докосвала, и най–красивото – докато очите й литнаха към струята кръв, идваща от мястото, откъдето Даниел беше изскубнал перото.

– Защо го направи? – попита тя.

Даниел подаде перото на Фил, който го пъхна в ревера на тренчкота си, без да се колебае.

– Това е махово перо, което изпращам като знак – каза Даниел, като хвърли поглед към кървавата част от крилото си, без да се тревожи. – Ако останалите случайно пристигнат сами, ще знаят, че Прокудениците са наши приятели. – Очите му проследиха нейните, които бяха разширени от тревога, до окървавената част от крилото. – Не се тревожи за мен. Ще зарасне. Хайде...

– Къде отиваме? – попита Лус.

– Слънцето скоро ще изгрее – каза Даниел, като взе от Фил малка кожена чанта. – И предполагам, че умираш от глад.

Лус не го беше осъзнала, но наистина беше така.

– Помислих си, че можем да си откраднем един миг, преди да се появи някой друг.

От платото тръгваше отвесна, тясна пътека, която водеше до малка издатина надолу от мястото, където се бяха приземили. Започнаха да си проправят път надолу по назъбената планина, ръка за ръка, а когато ставаше твърде стръмно, за да вървят, Даниел спускаше, винаги летейки много близо до земята, с криле, прибрани близо до тялото.

– Не искам да тревожа туристите – обясни той. – На повечето места по Земята хората не са готови да си позволят да виждат чудеса и ангели. Ако ни зърнат да прелитаме, убеждават себе си, че очите им играят номера. Но на място като това...

– Хората могат да виждат чудеса – довърши Лус вместо него. – Искат го.

– Правилно. А виждането води до чудене.

– А чуденето води до...

– Неприятности. – Даниел се засмя леко.

Лус не се сдържа и се засмя, радвайки се, че поне за малко Даниел беше само нейното чудо.

Седнаха един до друг на малката равна ивица земя насред нищото, защитени от вятъра от гранитен блок и скрити от погледите на всички, освен една бледокафява яребица, която си проправяше път по покритите с лишеи скали. Когато Лус погледна покрай каменния блок, гледката я зашемети: обръч от планински върхове, един – обвит в сянка, друг – обгърнат от светлина, всичките – изсветляващи с всяка изминала секунда, докато слънцето се изкачваше над розовия хоризонт.

Даниел отвори ципа на раницата и надникна вътре. Поклати глава, като се смееше.

– Кое е смешното? Какво има вътре? – попита Лус.

– Преди да тръгнем от Венеция, помолих Фил да опакова нещичко от шкафа си с храна. Не се надявай сляп Прокуденик да приготви питателна храна. – Той измъкна цилиндрична картонена опаковка с чипс „Прингълс“ с вкус на чушки, червен пакет с дражета „Малтезерс“, шепа шоколадови бонбони „Бачи“ в сини опаковки, пакет дъвки, няколко малки бутилки диетична кола и няколко стека с пакетчета разтворимо еспресо.

Лус избухна в смях.

– Ще оцелееш ли с това? – попита той.

Лус се сгуши до него и сдъвка няколко малцови дражета, докато гледаше как небето на изток става розово, после – златисто, после – бебешко синьо, докато слънцето се изкачваше над върховете и долините в далечината. Светлината хвърляше странни сенки в планинските процепи. Отначало тя предположи, че поне някои от тях са Вестители, но после осъзна, че не беше така – бяха просто сенки, изтъкани от местеща се светлина. Лус осъзна, че от дни не беше виждала Вестител.

Странно. В продължение на седмици, на месеци, те се бяха появявали пред нея все по–често и по–често, докато почти не можеше да отмести поглед, без да види някой от тях да се полюлява мрачно в някой ъгъл, давайки й знак да се приближи. Сега, изглежда, бяха изчезнали.

– Даниел, какво е станало с Вестителите?

Той се облегна на издатината и издиша дълбоко, после каза:

– Те са заедно с Луцифер и Небесното войнство. Те също са част от Падението.

– Какво?

– Това не се е случвало никога преди. Вестителите принадлежат към историята. Те са сенки на значими събития. Родени са от Падението и затова, когато Луцифер започна тази игра, бяха изтеглени обратно там.

Лус се опита да си го представи: милион потрепващи сенки, обкръжаващи огромна тъмна сфера, с пипала, докосващи повърхността на забвението като слънчеви петна.

– Затова трябваше да долетим дотук, вместо да прекрачваме – каза тя.

Той кимна и захапа едно колелце чипс, повече по силата на навика от общуването с простосмъртни, отколкото от глад.

– Сенките изчезнаха броени мигове след нашето завръщане от миналото. Моментът, в който се намираме точно сега – тези девет дни след първия ход на Луцифер – е граничен. Отделил се е от останалата част от миналото и ако паднем, изцяло ще престане да съществува.

– Къде точно е това? Имам предвид, мястото на Падението.

– Друго измерение, не е място, което мога да опиша. Бяхме по–близо до него там, където те улових, след като се отдели от Луцифер, но все още бяхме много далече.

– Никога не съм мислила, че ще кажа това, но – тя гледаше неподвижните обикновени сенки по планината – те ми липсват. Вестителите бяха връзката ми с миналото.

Даниел взе ръката й и се вгледа дълбоко в очите й.

– Миналото е важно заради цялата информация и мъдрост, които съдържа. Но можеш да се изгубиш в него. Трябва да се научиш да запазваш у себе си познанието за миналото, докато изживяваш настоящето.

– Но сега, когато те си отидоха...

– Сега, когато те си отидоха, можеш да го правиш сама.

Тя поклати глава:

– Как?

– Да видим – каза той. – Виждаш ли онази река близо до хоризонта? – Той посочи към едва забележима синя нишка, която се виеше като змия през хоризонталната равнина на пустинята. Беше почти толкова далече, колкото стигаше погледът на Лус.

– Да, мисля, че я виждам.

– Живял съм близо до това място през четири различни времеви отрязъка, но веднъж, когато живеех тук преди няколкостотин години, имах камила, която нарекох Одед. Беше кажи–речи най–мързеливото създание, което съм виждал да ходи по Земята. Заспиваше, докато я хранех, а да успея да стигна за чая до най–близкия бедуински лагер си беше малко чудо. Но когато те срещнах за пръв път в онзи живот...

– Одед хукна – каза Лус, без да мисли. – Изпищях, защото си помислих, че ще ме стъпче. Ти каза, че никога не си я виждал да се движи така.

– Ами, да – каза Даниел. – Хареса те.

Млъкнаха и се погледнаха, и Даниел се разсмя, когато челюстта на Лус увисна.

– Успях! – извика тя. – Беше точно там, в паметта ми, част от мен. Сякаш се е случило вчера. Спомних си го, без да мисля!

Беше истинско чудо. Всички онези спомени от всички онези животи, които се бяха изгубвали всеки път, когато Лусинда умираше в ръцете на Даниел, някак се връщаха при нея така, както Лус винаги намираше пътя си обратно до Даниел.

Не. Тя намираше пътя си обратно до тях.

Сякаш някаква порта беше оставена отворена след пътуването на Лус през Вестителите. Онези спомени се бяха съхранили в паметта й – от Москва до Хелстън и Египет. Сега се появяваха още.

Внезапно остро осъзна същността си – и не беше само Лус Прайс от Тъндърболт, Джорджия. Беше всяко момиче, което бе представлявала някога, сплав от опит, грешки, постижения и, най–вече, любов.

Тя беше Лусинда.

– Бързо – каза на Даниел. – Можем ли да опитаме пак?

– Добре, какво ще кажеш за още един пустинен живот?

– Живееше в Серенгети, когато те открих. Висока и източени, и най–бързата бегачка в твоето село. Един ден минавах през селото, на път да посетя Роланд, и спрях да пренощувам при най–близкия поток. Всички останали мъже изпитваха голямо недоверие към мен, но...

– Но баща ми ти плати три кожи от зебра за ножа, който носеше в торбата си!

Даниел се ухили:

– Постави ми доста тежки условия.

– Това е удивително – каза тя, почти останала без дъх. Колко неща още таеше в себе си, за които не знаеше? Докъде можеше да се върне в миналото? Извърна се да го погледне в лицето, като вдигна колене към гърдите си и се облегна навътре, така че челата им почти се докосваха. – Можеш ли да си спомниш всичко за миналото ни?

Очите на Даниел омекнаха в ъгълчетата.

– Понякога редът на събитията се обърква в ума ми. Ще призная, че не помня дълги отрязъци от време, които съм прекарал сам, но мога да си спомня винаги как за пръв път съм зърнал лицето ти, всяка целувка на устните ти, всеки спомен, който съм си създал с теб.

Лус не изчака Даниел да се приведе и да я целуне. Вместо това притисна устни към неговите, наслаждавайки се на неговия стон от примесено с изненада удоволствие, обзета от желание да премахне всяка болка, която той някога бе изпитал от това, че я губи.

Да целува Даниел, беше смесица от опияняващо ново и непогрешимо познато преживяване, като детски спомен, който й се струваше като сън, докато не откриеше доказваща го снимка в стара кутия на тавана. Лус имаше чувството, че бе открила цял хангар с монументални снимки, и всички онези погребани моменти бяха освободени от пленничеството си в потайните кътчета на душата й.

Целуваше го сега, но, странно, целуваше го и тогава. Почти можеше да докосне историята на тяхната любов, да усети вкуса й върху езика си. Устните й проследяваха не просто тези на Даниел, а друга целувка, която бяха споделили, по–стара целувка, целувка като тази, когато устата й беше точно там, а ръцете му обгръщаха талията й по този начин. Той плъзна език до зъбите й и това възкреси спомена за още други целувки, всяка една от тях – опияняваща. Когато той прокара ръка по гърба й, тя почувства стотици тръпки като тази. А когато очите й потрепнаха и се отвориха и се затвориха пак, й се стори, че когато го видя през премрежените си мигли, тази гледка беше с хиляда целувки дълбочина.

– Даниел. – Безизразният глас на един Прокуденик прекъсна сладкия унес на Лус. Бледото момче стоеше над тях, гледайки надолу от високата скала, на която се подпираха. През сивите му, почти прозрачни криле Лус видя в небето да преминава облак.

– Какво има, Винсънт? – попита Даниел, като с усилие се изправи на крака. Сигурно знаеше имената на Прокудениците от времето, когато са били заедно в Небесата преди Падението.

– Простете, че ви прекъсвам – каза Прокуденикът, който не притежаваше достатъчно светско благоприличие, за да извърне поглед от пламналите бузи на Лус. Поне не можеше да ги види наистина.

Тя се изправи бързо, като оправи пуловера си, притискайки студена длан към горещата си кожа.

– Пристигнаха ли останалите? – обади се Даниел.

Прокуденикът стоеше неподвижно над него.

– Не точно.

Дясната ръка на Даниел се плъзна около талията на Лус. С меко изсвистяване на криле, той изкачи петдесетте фута вертикални скали така, както някой простосмъртен може да направи една–единствена стъпка нагоре по стълбище. Стомахът на Лус се люшна надолу от тръпката на извисяването.

Оставяйки първо Лус върху каменистото плато, Даниел се обърна и видя петимата Прокуденици, които ги бяха придружили, струпани около шеста фигура. Даниел трепна, крилете му рязко се дръпнаха назад в шок, когато видя шестия Прокуденик.

Момчето беше дребно, с крехко телосложение и големи стъпала. Главата му беше прясно обръсната. Имаше вид, сякаш щеше да е на четиринайсет, ако възрастта на Прокудениците се измерваше с мерките на простосмъртните. Някой го беше пребил. Жестоко.

Лицето му беше ожулено, сякаш го бяха хвърляли многократно срещу тухлена стена. Устната му кървеше толкова обилно, че лъскав слой кръв покриваше зъбите му. Отначало Лус не си даде сметка, че това е кръв, защото кръвта на Прокудениците не беше червена, а бледосива. Неговата кръв имаше цвят на пепел.

Той скимтеше, шепнеше нещо, което Лус не можеше да разбере, когато се просна на скалата и остави другите да се погрижат за него.

Опитаха се да го повдигнат, за да съблекат мръсния му тренчкот, който беше срязан на няколко места и един от ръкавите му липсваше. Но Прокуденикът извика толкова силно, че дори Фил омекна, докато го слагаше отново да легне.

– Крилете му са счупени – каза Фил и Лус осъзна, че мърлявите криле наистина бяха неестествено разперени зад гърба на Прокуденика. – Не знам как е успял да се върне.

Даниел коленичи пред Прокуденика, като закри лицето му от слънцето.

– Какво стана, Дедал? – Отпусна ръка върху рамото на Прокуденика и това, изглежда, успокои момчето.

– Това е капан – избъбри бързо и дрезгаво Дедал, плюейки пепелява кръв върху ревера на тренчкота си.

– Кое? – попита Винсънт.

– Заложен от кого? – попита Даниел.

– Съдниците. Искат реликвата. Чакат във Виена – приятелите ти. Голяма армия.

– Армия? Значи сега открито се сражават с ангелите? – Даниел поклати глава невярващо. – Но те не може да имат звездни стрели.

Белите очи на Дедал се изцъклиха от болка.

– Не могат да ни убият. Само да ни изтезават...

– Били сте се със Съдниците? – Даниел изглеждаше разтревожен и впечатлен. Лус все още не разбираше какво са Съдниците. Представяше си ги смътно като мрачни служители на Рая, посягащи като пипала надолу към света. – Какво стана?

– Опитахме да се бием. Повече са.

– А останалите, Дедал? – Гласът на Фил още звучеше лишен от емоции, но за пръв път Лус долови да се заражда нещо като съчувствие.

– Франц и Арда – проговори момчето така, сякаш самите думи му причиняваха болка, – на път за насам.

– А Калпурния? – попита Фил.

Дедал затвори очи и поклати глава възможно най–леко.

– Добраха ли се до ангелите? – попита Даниел. – Ариана, Роланд, Анабел? Те в безопасност ли са?

Клепачите на Прокуденика потрепнаха, после се затвориха. Лус никога не се беше чувствала толкова далече от приятелите си. Ако нещо се случеше на Ариана, на Роланд, на когото и да е от ангелите...

Фил се вмъкна до Даниел, близо до главата на раненото момче. Даниел се дръпна назад, за да му направи място. Бавно, Фил измъкна дълга сребърна звездна стрела с тъп връх от тренчкота си.

– Не! – извика Лус, като покри бързо устата си. – Не можеш...

– Не се тревожи, Лусинда Прайс – каза Фил, без да поглежда назад към нея. Бръкна в черната кожена торба, която Даниел беше донесъл от издатината и извади малка стъклена бутилка диетична кола. Откъсна капачката със зъби. Тя се търкулна, описвайки дълга дъга, преди да падне от повърхността на скалата. После, много бавно, Фил пъхна звездната стрела в тясното гърло на бутилката.

Тя запращя и засъска, когато се плъзна в содата. Фил напрани гримаса, докато бутилката димеше и вдигаше пара в ръцете му. Противен сладникав мирис лъхна от нея и очите на Лус се разшириха, когато газираната кафява течност, подобна на обикновена диетична газирана напитка, започна да се вихри, преобрази се и придоби ярък преливащ се сребрист цвят.

Фил изтегли звездната стрела от бутилката. Прокара звездната стрела внимателно по устните си, сякаш за да я почисти, после я пъхна обратно в палтото си. За миг устните му засияха в сребристо, докато ги облиза, за да ги почисти.

Кимна на една от другите Прокуденици – момиче, чиято лъскава конска опашка стигаше до кръста й. Тя автоматично посегна зад главата на Дедал да я повдигне на няколко инча от скалата. Внимателно, като разтвори с една ръка кървящите устни на момчето, Фил изля сребристата течност в гърлото му.

Лицето на Дедал се сви, когато той започна да плюе и кашля, но после чертите му омекнаха. Той започна да пие, после да поема течността на големи глътки, издавайки звук като от сърбане, когато стигна до дъното на бутилката.

– Какво е това? – попита Лус.

– В напитката има химическо съединение – обясни Даниел, – слаба отрова, която простосмъртните наричат „аспартам“ и вярват, че е изобретена от техните учени. Но това е стара, идваща от Небето субстанция – отрова, която, при сместване с антидот, който се съдържа в сплавите на звездните стрели, осъществява реакция и образува лечебна отвара за ангелите. За леки наранявания от този род.

– Сега той ще има нужда да си почине – каза русото момиче. – Но ще се събуди освежен.

– Ще ни извините, че се налага да си тръгнем – каза Даниел, като се изправи на крака. Белите му криле се повлякоха по каменистата повърхност, докато изправи рамене и ги задържа във въздуха. Посегна към ръката на Лус.

– Вървете при приятелите си – каза Фил. – Винсънт, Олиана, Сандърс и Емет ще ви придружат. Ще се присъединя към вас заедно с останалите, когато Дедал отново може да използва крилете си.

Четиримата Прокуденици пристъпиха напред, като сведоха глави пред Лус и Даниел, сякаш очакваха заповед.

– Ще летим по източния маршрут – инструктира ги Даниел. – На север над Черно море, после на запад, когато отминем Молдова. Там въздушното течение е по–спокойно.

– А Габ, Моли и Кам? – попита Лус.

Даниел погледна Фил, който вдигна поглед от спящия Прокуденик.

– Един от нас ще стои на пост тук. Ако вашите приятели пристигнат, Прокудениците ще пратят съобщение.

– Знакът във вас ли е? – попита Даниел.

Фил се завъртя, за да покаже пищното бяло перо, пъхнато в бутониерата на ревера му. То сияеше и пулсираше на вятъра, блясъкът му контрастираше рязко със смъртнобледата кожа на Прокуденика.

– Надявам се да имате повод да го използвате. – Думите на Даниел изплашиха Лус, защото означаваха, че според него ангелите в Авиньон са в също толкова голяма опасност, колкото и онези във Виена.

– Те имат нужда от нас, Даниел – каза тя. – Да вървим.

Даниел й отправи топъл, признателен поглед. После, без колебание, я грабна в обятията си. С ореола, пъхнат под преплетените им пръсти, Даниел сви колене и се изстреля като пружина в небето.