Екстази (Три розови рейв романа)

7. Дилемата на Пърки

Ребека плачеше. Точно както всеки ден от тази седмица, когато той идваше да я види. От това му се стъжняваше. Плачеше ли Ребека, значи бе изпаднала в депресия. Изпаднеше ли в депресия, преставаше да пише, просто не можеше да пише. Когато не пишеше… ами, просто Ребека беше оставила деловата страна на нещата в ръцете на Пърки. Той пък от своя страна винаги представяше финансовото им състояние в много по-розови краски, отколкото всъщност беше. Той имаше своите нужди. Нужди, които самовлюбената и егоистична стара крава никога нямаше да схване.

Цялата им връзка се крепеше на това Пърки да ласкае постоянно нейното его, подчинявайки всичките си нужди на безкрайната й суетност. Поне такова щеше да бъде положението, ако не бе измислил начин да живее свой, отделен личен живот. Според него, бе задължително да получи някаква компенсация. По природа Пърки беше мъж със скъпоструващи вкусове, не по-малко екстравагантен от проклетите й героини.

Той я преценяваше с клиничен поглед, наслаждавайки се на степента на пораженията. Не ставаше дума за нещо, което медиците биха определили като масиран удар. Ребека не бе загубила способността си да говори (лошо, помисли си Пърки) и лекарите го бяха уверили, че ударът не е увредил основни жизнени функции (добре, прецени той). Но така или иначе, гледката го отвращаваше.

Едната страна на лицето и приличаше на пластмаса, забравена по погрешка до огъня. Опита се да скрие всички огледала от напълно обсебената от себе си кучка, но това се оказа невъзможно. Тя не преставаше да настоява, докато някой не й се бе навил на акъла.

— О, Пърки, изглеждам ужасно! — квичеше тя, наблюдавайки обезобразеното си лице в огледалото.

— Глупости, скъпа. Всичко ще се оправи, ще видиш!

„Ако бъдем честни, моето момиче, никога не си изглеждала прилично. Твърде дебела, непрекъснато тъпчеща бонбони в устата си“ — помисли си той. Докторите поне го казаха „Прекомерна пълнота“ беше определението, което употребиха. Жена на четиридесет и две, девет години по-млада от него, макар че човек никога не би се досетил, ако я погледне. Двадесет кила наднормено тегло. Чудесно определение „прекомерна пълнота“. Само как го каза докторът, чисто клинично, медицински, поставено в подходящия контекст. Заболя я. Той добре го забеляза. Направо я порази.

Въпреки изкривените й черти, Пърки с учудване забеляза, че не намира никаква реална промяна в естетиката на лицето й. Всъщност, помисли си той, причината най-вероятно бе в това, че от край време тя го отвращаваше — вечно със своите детинщини, самомнителност, истерии и най-вече с „прекомерната си пълнота“. Беше направо жалка.

— О, скъпи Пъркс, наистина ли мислиш така? — простена Ребека, повече на себе си, отколкото към Пърки и после се обърна към приближаващата се сестра Лорейн Гилезби. — Ще се оправя ли, сестричке?

Лорейн й се усмихна:

— Сигурна съм, Мисис Наваро.

— Видя ли? Слушай какво ти казва тази прекрасна млада госпожица — ухили се Пърки, повдигайки рошавата си вежда и пресрещайки погледа на сестрата. Последва дълъг флирт с поглед, който той завърши с намигване.

Силна вода, отбеляза Пърки. Щом ставаше дума за жени, той имаше самочувствието на ценител. Понякога, мислеше си той, някои хубавици просто те помитат. Бум-тряс и край, вече си техен. Представителките на най-добрата порода обаче са като тази малка шотландска сестричка — те постепенно, но решително се промъкват под кожата ти, всеки път с нещо различно, с някое свое настроение или изражение. Такива оставят у теб неясно, мъгливо, дори неутрално усещане, после те поглеждат внезапно с някакъв особен поглед и безпощадно те завладяват.

— Да — посмръщи се Ребека — моята малка, мила сестричка. Толкова ми е мила и внимателна, нали моето момиче?

Лорейн се почувства едновременно поласкана и обидена. Мислеше си само кога ще свърши този ден. Довечера беше истината. Голди!

— Веднага мога да кажа, че и Пърки те хареса! — продължи да припява Ребека. — Такъв ми е стар флиртаджия, нали Пъркс?

Пърки се насили да се усмихне.

— Но затова пък ми е толкова сладък, толкова романтичен, просто не знам какво бих правила без него — довърши тя.

Що се отнасяше до Ребека, за Пърки залогът този път бе твърде висок. Той инстинктивно постави едно касетофонче на шкафа й и няколко празни касети. Малко пресилено, но той беше направо отчаян.

— Малко сватовничество с Мис Мей, може би ще ти помогне да пропъдиш лошите мисли, скъпа…

— О, Пъркс… Сега не ми е до любовни истории. Погледни ме. В такова кошмарно състояние съм. Как бих могла дори да си помисля за романтични истории?

Пърки почувства как сърцето му натежава като камък.

— Глупости. Ти все още си най-прекрасната жена на света — успя да произнесе той през стиснати зъби.

— О, скъпи Пърки… — започна тя, но бе прекъсната от сестрата, която набута термометъра в устата й. Пърки гледаше със студенина на всичко, което става, докато лицето му, това смехотворно построение се разля в блага усмивка. Лицемерието му идеше отвътре. Въпреки това, досадният проблем си оставаше — без новия розов роман с Мис Мей, Джайлс от издателството нямаше да кихне сто и осемдесетте хиляди лири аванс за следваща книга. Още по-лошо, щеше да ги осъди да върнат и предишните деветдесет бона за тази. Същите деветдесет хиляди лири, които сега бяха притежание на бюрата за конни надбягвания, на куп кръчми, ресторанти и проститутки.

Ребека ставаше все по-голяма, не само в буквалния смисъл, но и като писател. Дейли Мейл я определяше като „най-значимата жива авторка на любовни романи“. „Стандард“ я нарече „романтичната британска принцеса“. Следващата книга се очакваше да стигне още по-високо в класациите. Пъркс се нуждаеше от този ръкопис, нещо, което да последва „Ясмин отива в Йеовил“, „Пацла отива в Портсмут“, „Люси отива в Ливърпул“ и „Нора отива в Норвуич“.

— Възнамерявам да прочета книгите ви, Мисис Наваро. Моята приятелка е голям ваш почитател. Съвсем наскоро дочете „Ясмин отива в Йеовил“ — обясни Лорейн и извади термометъра от устата на Ребека.

— Много хубаво! Пъркс, бъди любезен и не забравяй да донесеш малко книги за сестричката… и о, сестричке, много те моля, ама наистина, моля те, наричай ме Ребека. Аз разбира се, ще продължа да те наричам „сестричке“, защото вече свикнах, макар Лорейн да е такова прекрасно име. Ти ми приличаш на някоя френска контеса… знаеш ли, всъщност, мисля си, че си точно копие на портрета на Лейди Керълайн Лемб, който видях някога. Портретът бе по-скоро комплимент за нея, защото тя никога не е била така красива като теб, скъпа. Но така или иначе, тя беше точно героиня за мен — прекрасна романтична натура, готова да рискува скандал в обществото заради любовта си, подобно на всички велики жени в историята. Ти би ли рискувала да се опълчиш срещу общественото мнение заради любовта си, а скъпа сестричке?

„Господи опази, свинята пак започна със старото квичене“ — помисли си Пъркс.

— Нямам представа — повдигна рамене Лорейн.

— О сигурна съм, че би го направила. В теб има нещо от онзи див, непокорен дух. Как мислиш, ПЪРКС?

Пърки почувства как кръвното му се вдига и по устните му се образуват малки кристалчета сол. Тази униформа… тези копчета… да ги разкопчаваш едно по едно… Той се насили да докара безлична усмивка.

— Да, сестричке — продължи Ребека. — Виждам те като компаньонка на Лейди Керълайн Лемб, на някой от онези пищни предвикториански балове, преследвана от тълпа кавалери, които искат да танцуват валс с теб… танцуваш ли валс, сестричке?

— Не, всъщност си падам по хаус музиката, по-специално по джънгъл и тем подобни. Нямам нищо против транса, геридж, техно и другите, но ме вълнува хауса, разбирате нали?

— Искаш ли да се научиш да танцуваш валс?

— Всъщност, не държа особено. Повече си падам по хауса. Джънгъл най-вече. Голди ми е голям любимец.

— О не трябва така, сестричке, наистина би било чудесно, ако се научиш — подутото лице на Ребека бе смръщено от решителност.

Лорейн леко се смущаваше от погледа на Пърки, който се плъзгаше по нея. В тази униформа се чувстваше странно незащитена, напълно изложена на оглед като някакъв екзотичен предмет. Сестра Пател скоро щеше да пристигне и я очакваха неприятности, ако не се размърда.

— От кое място в прекрасната Шотландия идваш, моето момиче? — усмихна се Пъркс.

— Ливингстън — отговори кратко Лорейн.

— Ливингстън — повтори Ребека. — Звучи прекрасно. Ще ходиш ли натам скоро?

— Да, ще се видя с майка и така нататък.

„Да“, помисли Пъркс, „има нещо в това шотландче“.

Нейното влияние се простираше не само върху хормоните на Пъркс. Тя помагаше и на Ребека. Момичето сякаш я възпламеняваше, връщаше я към живота. Когато Лорейн напусна стаята, жена му отново отпочна старата, безкрайна песен на самосъжалително хленчене.

Крайно време бе и той да се спасява.