Екстази (Три розови рейв романа)

1. Хедър

Докато набираш доклада на компютър, Браян Кейс, Мистър Кейс ти се мотка наоколо и ти пуска похотливи усмивчици:

— Как е светлината на моите очи?

Иска ти се да кажеш — „Не съм никаква светлина за скапаните ти очи или ако съм, жалък изрод такъв по-добре е да се спасяваш от настъпващия мрак“, но когато имаш нужда от тази работа и не ти се иска да стават скандали, просто се усмихваш и продължаваш да пишеш.

Само те боли отвътре.

Боли те, защото те мислят за нещо, което не си, виждат те такава, каквато не си. Ето защо боли.

По пътя към къщи се отбивам в една кръчма. Оня бар в Ийст Порт. Предишните две седмици все надничах, но не събрах кураж да вляза. Виждах всичките тези пиячи, чувах шума, грубия смях, усещах дима. Когато прекрачих прага си помислих, че това ще е един момент на катарзис, но дори не се усетих как съм седнала на бара и съм си поръчала джин и тоник от едно момче с резки черти на лицето. Какво правя тук?

Аз никога не влизам в

Аз никога

Само, защото Лиз ме помоли да дойда. Лиз. Тя дори не е дошла още.

Явно по обед тук влизат само мъже, макар че бяха се постарали да направят мястото малко по-класно. Някакъв идиот ме поглежда все едно съм дошла да проституирам. Тук. В Ийст Порт Бар. Дънфърмлайн. Тук! Би било смешна гледка. То си и е смешно. Само че аз се смях твърде дълго. Смях се, когато дори не знаех защо се смея.

Лиз влиза. Взимам още два джина и два тоника. Лиз и аз. Останахме приятелки, въпреки че ни разделиха в различни офиси. Официалната причина, която изтъкнаха бе, че това било добро за кариерите ни, а също и отварящата ни се възможност да работим с нови хора, в нови райони. Възможността да повишим квалификацията си. Нашият профсъюз се споразумя с босовете, за правото им да създават по-голяма гъвкавост и мобилност. Примерно, възможността да те пратят в друг офис, на друга машина. Разбира се, истинската причина, поради която бяхме разделени бе, че си прекарвахме добре заедно, а шефовете не харесват, когато хората се чувстват твърде добре на работното си място.

Лиз е по-голяма от мен. Тя е верижен пушач и пие много джин. Аз живея със съпруга си Хю в къща, докато с Лиз изживявам хубавите си мигове. Аз и Мари, най-добрата ми приятелка Мари.

2. Лойд

Главата ми е пълна боза. Главно, защото глътнах няколко хапчета, за да се успокоя. Глупост и гадост, ето това е. Мърляви прозорци. Аз Виждам света през мърляви прозорци. Телефонът до леглото иззвънява. Нюкс е от другата страна.

— Лойд… аз съм.

— Нюкс! Как е? Оправили се от миналата нощ? То май си беше направо сутрин, а? Аз не мога да отлепя, човече. Взех няколко от ония скапани хапове, за да се успокоя…

— На мен ли ми го казваш. Идваш ли на мача?

— Не-е… пийва ми се бира.

— Аз пък искам да видя каква е гледката от новите трибуни.

— Заеби трибуните, бе пич. Абе, на вид го докарват, не е като нещастното стадионче на ония от Джамбо.

— Вярно, онова пък е кошмар. Някаква гадна евтина пластмаса. Разправят, че Гари Маккий наебал трибуните като нямало мач.

— Не знам, не ме свърта на едно място за деветдесет минути…

— Хубаво, става пич, както дойде…

— Бива.

— Хайде да се видим в Уиндзор след половин час. Дай да не се обаждаме на Али. Ще ме побърка, ако пак започне с тия глупости колко е бил добър Джон Дигуийд миналата седмица или колко е жестоко в Тенерифе и направо ще го метна под някой автобус.

— Вярно… обаче на мен наглото парче ми разду, че Дигуийд за нищо не ставал.

— Идиотът разправя същото и за Тони Хъмфриз. Винаги в началото на вечерта започва с това колко е кофти всичко. После го чуваш как разправя, че не е било толкова зле на някое копеле, и в края на нощта вече тръби, че всичко е било супер.

Вземам си един душ и се опитвам да отлепя. Никога повече скапани хапчета за успокояване.

Измъквам се по Уок. Скоро сме седнали и наблягаме на халбите с пикня. Вземаме по няколко хапчета от чиста спестовност. Аргументите на Нюкс са железни:

— С няколко хапчета и четири бири се постига същия ефект като от четиридесет бири. Защо да си даваме парите на производителите на бира и да губим ценно време?

Следобедът постепенно се разтваря в лепкава вечер.

— Скапан съм, пич — казвам на Нюкс.

Постепенно се отнасям в Града-на-Скапаняците, Гъпундерландия. Барманът ме приземява на планетата Лий. Казва нещо, но не мога да разбера какво. Затаралянквам се към външната врата. Чувам Нюкс да пее песнички от агитката на Хибс, но не го виждам. Не знам къде съм, май някъде в центъра. Чувам минувачите да ми се присмиват, някакви такива нагли гласове. После се качвам в такси и съм в друга кръчма в Лий. Чувам някакво копеле да се провиква към мен:

— Ей го това копеле, дето чукало сестра си.

Опитвам да кажа нещо, но съм много пиян. Чувам някакъв друг глас:

— Не. Тоя е Лойд Бъст, брат на Вогън Бъст, приятелче. Бъркаш го с другия Лойд, Лойд Бийти!

— Не ми казвай само, че в Лий има двама с фамилия Лойд — чуди се трети.

Следващото нещо, което си спомням, е как си говоря с моя приятел Уудси, дето не го бях виждал от сто години, и че той раздува нещо за Бога, пиенето и екстазито. После ме откарва у тях и аз рухвам.

3. Хедър

Хю пристига вкъщи. Той работи до по-късно от мен. Той заема по-отговорна длъжност. Той е човек на дълга. Какъв дълг?

— Добре ли мина денят, скъпа? — усмихва се той и спира за малко да си подсвирква оная песен на Дайър Стрейтс „Пари за нищо“.

— Да — отговарям аз — Прилично.

— Какво ще хапнеш с чая?

Трябваше да съм направила нещо предварително, но просто не ми беше до това. Прекарах повече от час да си оправям ноктите, рязане, пилене, лакиране. Всичко това изисква време. Време дори да разгониш мухите, които жужат наоколо.

— Каквото и да е — казва той, превключвайки на новините.

— Бъркани яйца и тост, става ли?

— Чудно.

Отивам да направя яйцата.

— Как беше при теб днес? — провиквам се.

— Що-годе добре — чувам гласа му от съседната стая. — Аз и Джени представихме доклад по зониране пред общинския съвет. Изглежда го приеха добре — допълни той и показа главата си в рамката на вратата. — Смятам, че ги убедихме.

— Браво — отвръщам, опитвайки се да вложа ентусиазъм в гласа.

Двамата заедно завършихме университета и започнахме работа в различни местни институции. Сега той е мениджър на строителната им компания, а аз съм точно там, където бях и преди шест години.

Грешката си е изцяло моя.

Ако го обичах, това нямаше да е от такова значение. По едно време дори си мислех, че го обичам. Смятах го за това, което хората наричат бунтар — от работническата класа, който се бута като студент в политиката. Какви пълни дивотии.

— Тази вечер ще излизам — казвам му.

— О… — отвръща той.

— С Лиз. От службата. Сега сме в различни офиси и не можем да се видим. Ще отскоча на едно малко гости. Ще взема нещо за хапване от ресторанта и бутилка вино.

— Има хубав филм по втора днес — казва той.

— Така ли?

— Уол Стрийт. С Майкъл Дъглас.

— Жалко. Вече обещах на Лиз.

— Разбирам.

— Ами, хубаво.

— Добре.

Добре. С Лиз се срещаме в Макдоналдс, после се връщаме в Ийст Порт Бар, където обръщаме няколко джина, после вземаме такси до Келти и оттам в клуба.

— Къде сте тръгнали из Келти, момичета? Та там има само курви и миньори — обяснява се шофьорът на таксито.

— Ей! Стига глупости, глупако! Аз съм от Келти! — вика Лиз.

— В коя дупка бачкаш, миличка? — пита тъпото парче, като ни сваля на паркинга пред клуба.

Влизаме и намираме някакви места в ъгъла. Точно над дансинга виси огромно кълбо с огледала. Лиз поглежда към една от масите до бара.

— Това е бившият ми — казва тя и кимва към някакъв, които е забил нос в талона си за бинго. — Дейви. Докарва го на вид, а?

Скоро той се упъти право към нас.

Кимнах и в съгласие, влагайки цялата си убедителност, но всъщност далеч не бях на това мнение. Някога сигурно е изглеждал добре, но усещането е по-скоро за някое нахакано по флиртаджийски копеле, отколкото за някакви физически достойнства, които времето и алкохола донякъде са пощадили. Той ме забеляза и пусна някаква глупашка усмивка. Е, все пак имаше нещо у него.

— Паднах си по сините му очи — каза Лиз, докато Дейви си пребиваше път през тълпата към нас.

— Какво правиш, миличка? И коя е тази прекрасна млада дама?

— Хедър, от работата.

— Здрасти — казах.

— Радвам се да се запознаем, Хедър. Ще имам ли честа, скъпи дами, да ви почерпя по едно?

— Две G & T ще ни дойдат добре — отвърна Лиз.

Дейви не разчиташе толкова на силата на сините си очи, а по-скоро влагаше всичките си усилия в прелъстяването с поглед. По едно време така шареше нагоре-надолу, че приличаше на някой болен от кретения.

— Проблемът беше — потвърди Лиз моите подозрения докато ходихме в тоалетната, — че зад тези очи няма почти нищо.

4. Лойд

Събудих се на дивана на Уудси в отвратително състояние. Беше ми лошо, имах главоболие, ама все едно ми човъркат в мозъка със зъболекарска бормашина, устната ми — пукната и надута, а под окото ми някой сякаш бе размазал моравочерен туш. Това ми напомни защо по принцип съм на амфетамини, а не на алкохол. Спомних си как с Нюкс размахваме юмруци, ама дали беше един срещу друг или заедно сме трепали някой, само един Господ знае. Като се имат предвид не особено големите поражения, стигнах до извода, че не е бил Нюкс, защото той е яко копеле и щеше доста по-здраво да ме подреди.

— Здраво се беше намотал вчера, а? — каза Уудси, донасяйки ми чаша чай.

— Аха — просто изсумтях аз, защото още не бях във форма, за да мога да съжалявам. — Двамата с Нюкс нападнахме телевизорите, по които тече сателит и това завърши с някакъв въргал.

— Вие, копелета, сте напълно откачени. Алкохолът е оръжие на сатаната, човече. Що се отнася до хапчетата… какво да ти кажа, малко са нещата, за които сме на едно мнение с оная путка заспала от торите, дето дудне по телевизията… От Нюкс мога да очаквам всичко, човече, ами ти какви ги вършиш. Смятах, че имаш малко повече акъл.

— О-о-о, стига с тия работи бе, Уудси — примолих се аз. Уудси още си падаше религиозен маниак. Това продължи доста дълго. Всъщност се започна още миналото лято. Бяхме на голямото парти на открито в „Ресърекшън“. Беше се надрусал като пор. Завлякохме го в „Теридж Хаус“ с надеждата, че ще се свести, но той беше стигнал дъното. Сложих му в ръката шишенцето с амоняк и го оставих на розовите слонове. Вярно, така не се прави, но самият аз също се реех, а светлинното шоу беше просто фантастично и исках да се върна в центъра на купона в основната тента. Две купонджийки със силен майчински инстинкт го наглеждаха.

Планът за възстановяването на Уудси пропадна, когато вътрешностите му се надигнали и трябвало да напусне двете мацки, за да си поговори по алуминиевия телефон в химическите кенефи. В една от тези смрадливи дупки той видял Големият бос, Господа.

Най-лошото беше, че Господ очевидно му бе обяснил как екстазито е негов дар за просветените, които имат задължението да плямпат навсякъде за това. На всичкото отгоре, наредил на Уудси да основе рейв-госпъл клуб.

Никой не знаеше дали просто бушоните му са изпушили или това беше някой номер в стил Кореш, за да се надува и така да забърсва необходимото количество гаджета по купоните. „Усещате ли ме, момичета? Готови ли сте да ме приемете в себе си?“ и подобни шибани дивотии, безумни глупости и пълни говна. Както и да е, лошото бе, че изборът на дрогата за контрол над последователите си бе напълно погрешен. Ако си на екстази, единственият човек, над когото можеш да упражняваш контрол, си самият ти. Кореш едва ли би могъл да удържи хората си и пет минути, ако бяха на екстази в Уако. Стига с тези религиозни глупости, Дейви, дошли сме да поденсим…

— Лойд, кажи ми, още ли са у вас онези декове „Техникс“?

— Да, ама са на Шон. Като си дойде от Тайланд, трябва да му ги върна.

Шон нямаше намерение да се връща, преди да е изтекла една година и ако имаше малко мозък, щеше да остане и повече. Той беше точно копеле, така че нямаше да се върне скоро. Беше се сдушил с някакъв тип от Ланкашър, с прякор Гарванът и бяха натрупали малко състояние от обири на богаташки къщи. Те взеха разумно решение да спрат, преди да е дошло времето за издънка и хванаха пътя към Тайланд през Гоа. Добро решение за тях и за мен, защото наследих дековете и колекцията записи на Шон, сред които имаше и много редки, убийствени соул парчета.

— Сигурно е жестоко да ги имаш, а?

— Така е — излъгах аз. Само няколко месеца продължи страстта ми към дековете. Бях загубил чувство за ритъм, не бях много сръчен и нямах много плочи. Искаше ми се да се позанимавам повече с тях, но бях принуден да бачкам малко дърводелска работа с моя приятел Дроузи, а освен това бях и дилър на Отровната.

— Виж, Лойд, организирам една сбирка в Ректангъл Клъб. Искам да участваш. Първо ти, после аз. Какво ще кажеш?

— Кога?

— Следващия месец. На четиринадесети. Има време.

— Става. Вътре съм.

Бях пълен боклук с дековете, но реших, че след като има краен срок, това ще ми подейства мобилизиращо. Хич не бях очарован, когато Уудси ми обясни, че иска семплирани химни и госпъли да се смесят с техното, хауса, гериджа и другите подобни, но въпреки това се навих.

Както и да е, реших да изкарвам повече време вкъщи с дековете. Много от приятелите ми, особено Нюкс, Али и Амбър здраво ме насърчаваха. Те наминаваха и често ми носеха разни записи, които са взели назаем. Започнах да ходя в някои клубове, за да наблюдавам диджеите. Любимият ми беше Крейг Смит, единбургски диджей, които прави соулфюжън и страхотно си се кефи. Повечето обаче бяха надути копелета без никакво настроение, което си личеше най-много в „Ричард Милхауз“. Не можеш да забавляваш другите, когато сам не се радваш на това, което правиш.

Един следобед се бях зачел в откъс за Ричард Никсън, когато на вратата се позвъни. Бях пуснал съвсем тихо музиката, но все пак подозирах, че са ония шибани юпита от другата страна на площадката, които непрекъснато се оплакват от всички и всичко.

Отворих вратата и срещу мен застана старата Мисис Маккензи от долния етаж.

— Супа — изплю тя думата, а лицето й се изкриви.

Сетих се. Бях забравил да отида до магазина и да купя продукти за супата. Винаги правех голяма тенджера супа в четвъртък, преди уикенда, когато започва мазалото, за да съм спокоен, че имам нещо за ядене, ако съм скапан или без пари. В една купа свалям малко и на старата Мисис Маккензи Тя е свястна стара женица, но веднъж започнатото като жест на добра воля, сега се беше изродило в традиция и това ме вбесяваше.

— Съжалявам Мисис Мак, но не смогнах да я направя досега.

— Ъхъ… само си помислих… супа… момчето отгоре носи супа всеки четвъртък… казвам на Хектор. Супа… просто казвах на Хектор оня ден. Супа. Момчето отгоре. Супа.

— Да, след малко ще я направя.

— Супа, супа, супа… мислих си, че ще получим малко супа.

— Няма страшно. Мисис Мак, уверявам ви, ще има супа.

— Супа…

— СУПАТА ОЩЕ НЕ Е ГОТОВА МИСИС МАККЕНЗИ. КОГАТО Я ПРИГОТВЯ, КОЕТО ЩЕ СТАНЕ ПО-КЪСНО, ЩЕ ВИ ДОНЕСА ДОЛУ. ЯСНО?

— Супа. По-късно.

— ТОЧНО ТАКА, МИСИС МАККЕНЗИ. СУПА. ПО-КЪСНО.

Явно бях вдигнал бая джангър, защото „отличничката“ отсреща отвори вратата, за да разбере какво става.

— Добре ли сте Мисис Маккензи? И вас ли ви безпокои музиката? — пита тя старицата, мръсната му егоцентрична, безчестна и бездушна крава.

— Ще има скоро супа — каза успокоената Мисис Мак и закуцука доволно едва-едва надолу по стълбите.

Влязох си вътре, прегънах страницата на Никсън и се отправих навън в търсене на съставките за супата. След като съм излязъл, някой е оставил съобщение на телефонния секретар. Нюкс. Дълго, объркано съобщение, което не казва почти нищо, освен че полицията е претършувала апартамента му.

5. Хедър

Като че ли.

Като че ли с физическа близост можеш да компенсираш емоционалното отчуждение.

Той ме е притиснал здраво, но в това няма любов или нежност, просто отчаяние. Вероятно и той усеща, че му се изплъзвам, изплъзвам се от света, където той иска аз да живея — неговият свят, който не е наш общ свят.

Не е нашият общ свят, защото аз съм негова, негова собственост, от която не би се отказал лесно. Аз съм източник на спокойствие, малко мече за порасналото момченце. Само че те никога няма да разберат това и ако ли пък прозрат потресаващата незрялост на този успял мъж, те просто ще го намерят за очарователно, както беше и с мен преди. Сега не мисля така, защото това е тъжно и жалко.

Мамка му, та той е умствено изостанал.

Каква му е ползата, че е такъв?

Той цъфти, а аз умирам отвътре.

Той също би трябвало да умира, но не го прави.

Не го прави, защото аз го замествам.

Какво искам? Любовта не е достатъчна. Проблемът е в това да си влюбен. Аз обичам майка си, баща си. Не искам други майка и баща. Преди исках. Исках, защото така трябваше, защото не знаех какво искам.

Не искам да ме закрилят. Хю ме закриля.

И от това се нуждаех.

Но Хю, аз пораснах отвътре повече, отколкото ти си искал това. Ти ми казваше, че трябва да порасна. Ти ще се уплашиш от мен, ако разбереш коя съм аз сега. Мисля, че вече те плаша. Затова си се хванал така за мен. От страх.

Умирайки вътрешно.

Пораствайки вътрешно.

Как да ги примиря?

6. Лойд

Когато се върнах от супера с продуктите за супата и тъкмо влязох, зад гърба ми рязко иззвъня звънецът. Беше Отровната и водеше със себе си Жертвата, чието изражение бе сковано от нервност и напрежение. И най-широката ми усмивка не успя да разчупи маската й.

Жертвата беше хронична депресантка. Хората като нея сякаш нямаха друга работа, а все се мъкнеха с Отровната. В замяна, тя поддържаше лошото им самочувствие и ги държеше в състояние на постоянна психическа агония. Отровната беше нещо като колекционер на мъртви души. Аз лично се тревожех, че прекарвам все повече време с нея. Двамата си обменяхме информация за дилърите на дрога и перспективните удари. Веднъж бях чукал Жертвата, бях се одървил и я проснах на леглото една нощ… кво легло бе, да си го начукам… на пода, на пода зад дивана, където Али го правеше с онова гадже, дето го беше намерил в „Пюър“. Както и да е, седмици след това Жертвата не ме остави на мира — телефони, преследване по клубовете и т.н. Тя имаше склонност да се примирява с всичко. Беше луда по това някой по някакъв начин да й обърне внимание. Това бе причината никога да не излиза читава от някоя връзка.

— Имам си аз две съседки, две съседки, две кокетки — запях с весел глас, макар да не ми беше до шегички. В отговор — пълен мрак. Отровната беше извила навън долната си устна като обърнат червен килим. Тя имаше онзи вид на уморена и отегчена до смърт млада жена, която е видяла какво ли не в този живот, но никога не е срещнала това, което търси и тъкмо е решила да сложи пепел на всичко.

— Чакай тук — изкомандва тя Жертвата, която започна тихо да подхълцва. Запътих се към нея да разиграя театрално съчувствие, но Отровната изви ръката ми и ме набута в кухнята. Затвори вратата и толкова понижи глас, че само виждах как й мърдат устните.

— Е? — попитах.

— В криза е.

— Нищо ново — вдигнах аз рамене, но не мисля, че Отровната ме чу.

— Тя се самозалъгва, казах й го — обясни тя и опъна фаса си, изкривявайки лице в презрителна гримаса. — Живееш в измислен свят, моето момиче, така й казах, Лойд. Но кой ли ми те слуша. Сега всичко се струпва на неин гръб. И познай кой трябва да я вади от кашата?

— Да… да… — кимнах с цялото съчувствие, на което бях способен, докато разпределях продуктите по шкафа и хладилника.

— Тя непрекъснато изпадаше в паника, като не й дойде. Леле бременна съм и т.н. Писна ми и ми идеше да й кажа, че не може да е бременна, защото оня я чука само в задника. Но не го направих. Искаше ми се да й кажа още, че непрекъснато не й идва, защото нещо в главата й е сбъркано, животът й е пълен хаос, а когато на главата ти нещо не й е наред, нормално е това да се отрази на тялото.

— Ясно, да, разбирам… пак тия истории с Боби.

Настоящият инквизитор на Жертвата беше един откачен скейтър Боби, когото познавах от години. Боби имаше раздвояване на личността. От една страна чисто зло, от друга пълен путьо.

— Но пак си замълчах. Сега оня дойде и започна да подхвърля разни неща, дето объркаха съвсем клетия й мозък. Соло щеше да се пръсне от хилеж и ние се изнесохме за нейно добро. Искаме малко да разпуснем при теб, докато онова копеле Боби не се разкара.

— Виж, нямам нищо против, но ще трябва да ви оставя сами. Имам среща с едно копеле, което казва, че има малко розово шампанско, сещаш се, спийдбол7.

— Вземи ми пет дози… не, шест — изграчи тя и започна да се рови в чантата си за портмоне.

— Става, разбира се, ако ми ги донесе — казах, прибирайки мангизите. Нямах никаква среща, просто смятах да отскоча до брат ми за по чашка. Не че беше проблем да го кажа на Отровната. Но тя просто е отбранителна, любопитна сврака и не искам да знае прекалено много за мен.

Аз ги оставих да се занимават с проблемите си и на излизане хвърлих едно око на задника на Жертвата, която носеше черен клин. Почувствах се странно доволен, но и малко разочарован, защото това не предизвика абсолютно никаква реакция у мен.

Взех автобус от ъгъла на Уок и потеглих към брат ми Воугън. Бях малко закъснял. Когато пристигнах, трябваше да натискам звънеца безброй пъти. Воугън беше излязъл и Фиона, жена му си играеше в другия край на апартамента с племенницата ми, Грейс, която си падаше малко откачалка, каквито всъщност са си всички хлапета на две годинки.

— Лойд! Знаех си, че си ти. Влизай, влизай.

Забелязах, че Воугън се е опитвал да прави някакъв ремонт, но не казах нищо. Къщата беше обзаведена в безвкусен кънтри стил, което изглеждаше просто абсурдно за градско предградие. Типично в стила на Воугън и Фиона. Аз ги обичам по един странен начин. Това е една покорна и напрегната любов. Както и да е, пред тях дори няма смисъл да си правиш труда да споменаваш за стил. Подобно нещо никога не ги е засягало. Просто го няма в каталога им.

Попитах Фиона дали бих могъл да звънна и тя веднага схвана намека ми и изведе Грейс навън в градината. Обадих се на Нюкс.

— Какво става? — попитах аз.

— Край с търговийката, човече. Сега вече съм белязан човек, Лойд. Оная вечер полицаите се натресоха и започнаха да ме обвиняват в какво ли не. Шантава работа.

— Имаха ли заповед?

— Не, но ми взеха здравето. Момчетата ми викат да не се шашкам, ама като не е на техен гръб… Търговийката ми е малка, но отсега нататък само за едно сбиване на мача могат да ме вкарат за три годинки на топло.

— Щях да те питам дали не можеш да ми доставиш едно нещо…

— Забрави. Известно време ще бъда по-тих и от водата.

— Хубаво. Ела другата седмица да дръпнем нещо, все пак.

— Става.

— Стегни се, Нюк… Ей, спомняш ли си какво се случи онази вечер? Да не сме се забъркали в нещо?

— Не би искал и да знаеш, сигурен съм, Лойд.

— Нюкс…

Линията прекъсна.

Шашнах се, но не чак толкова, колкото Нюкс. Явно беше бая притеснен. Напоследък много не си падаше по мелетата, но знам, че се готвеше за този мач. Така и не мога да разбера какво му е толкова готиното, но той се кълнеше, че е голям купон. Лошото е, че хвърли ли ти око полицията, рискуваш вече много. Само да те хванат с малко дрога за теб и приятелите ти, лепват ти етикет „дилър“. Пичът имаше право в случая и аз от своя страна реших да успокоя топката и да си трая известно време.

— Харесва ли ти новият цвят? — попита Фиона.

Грейс се покатери по мен и направи неуспешен опит да ми извади окото. Хванах я за ръката, преди да посегне към другото, посиненото ми око.

— Чуден е. Много разтоварваш. Тъкмо щях да ти кажа — излъгах аз. — Доста работа му създаваш на Воугън, а? Къде е той?

Грейс слезе от мен и се затича към Фиона, прегръщайки я за единия крак.

— Познай от три пъти — усмихна се Фиона с онази усмивка, която я превръщаше от млада домакиня в гадже.

— Боулинга? — попитах.

— Позна от първи път — кимна тя отегчено. — Каза да наминеш за по бира направо там. Яденето няма да бъде готово до пет.

— Добре… — казах аз. Всъщност не беше никак добре. Бих предпочел да остана с Фиона и Грейс, отколкото да трябва да слушам тъпотиите на Воугън. — Само, ако може, ще поразпусна тук за малко.

— Лойд, имам страшно много работа. Не искам да ми се моткаш в краката, едно дете ми е достатъчно — подигравателно се усмихна тя.

— Благодаря много — засмях се аз, опитвайки се да изглеждам засегнат. Винаги разигравахме тази сценка. Беше жалко и тъпо до го правим, но често предизвикваше у мен освежаващото усещане, че можеш да говориш всякакви глупости пред някого, без да се безпокоиш, че изглеждаш глупаво, просто защото сте свързани по един или друг начин. Жестока емоция.

Ако се прекали с такива положения, спокойно можеш да полудееш, така че след малко реших, че е време да потеглям към Воугън.

Беше просто чудесна лятна вечер, когато излязох навън. Забелязах някаква странна подскокливост у себе си. Разбира се, просто беше четвъртък. Дрогата от миналия уикенд е била добре преработена досега и токсините са били изхвърлени — изпотени, изсрани и изпикани. С махмурлука е финито, физиологичната самоненавист е намаляла заради отблокирането на химията в мозъка. Умората е изчезнала някъде в миналото и старата адреналинова помпа бавно набира скорост в подготовка на следващото унищожение. Усещането, че си преодолял потискащия махмурлук, че мозъкът и тялото ти са отново във форма може да се сравни само с чувството, което предизвиква доброто екстази.

В клуба Воугън играеше с някакво дърто копеле. Той ми кимна, а дъртият ме погледна с леко раздразнение и аз се усетих, че хвърлям сянка точно, докато се прицелва. С притаен дъх, старият търкулна топката и ми се стори, че я е пуснал твърде дълга, но нашият явно си знаеше работата, защото топката направи „бразилско завъртане“, Боже, наистина, ама наистина „бразилско завъртане“, тръгна да се връща като същински бумеранг, проникна коварно през масираната защита на Воугън и отнесе целта.

Поздравих стария пич за този номер. На Воугън му оставаше да направи последния си удар, но аз реших да не го наблюдавам, а да вляза вътре за някое питие. Бъркайки в джоба си открих, че кой знае от кога ми е останала малко кока, завита в хартийка. Влязох в кенефа и я разделих на няколко пътечки върху казанчето. В крайна сметка, като ще говорим за боулинг, нека се включа с повече жар… Излязох здраво зареден. Сетих се, че имам стоката от миналата седмица и бързо стигнах до извода, че е много по-добра, когато я смъркаш.

— Защо не остана за кулминацията — вика Воугън, изглеждайки просто съкрушен. — С твоя подкрепа можеше и да успея.

— Не, аз имах голяма преднина! — избоботва старият пич. Дъртото копеле е с широк бял панталон, синя риза с отворена яка и шапка с козирка.

Потупах старото момче по гърба.

— Жестоко хвърляне направи! Направо не повярвах като се извъртя и тръгна обратно. Аз съм Лойд. Братът на Воугън.

— Здрасти Лойд, аз съм Ерик — протегна ръката си той и я стисна като в менгеме. — Ти играеш ли?

— Не, Ерик, изобщо не си падам, приятел. Не съм запален. Нищо лошо не казвам за играта, голяма игра… дори като разпусках оня ден, гледах Ричард Корси по телевизията… той май играеше за „Поуст“ или не? Това момче знае как се хвърля топка…

Мамка му, тоя ми ти „Лу Рийд“, дето е в мен, бързо набира темпо.

— Е, казвайте какво искате? — вика Воугън, малко притеснен от приказките ми.

— Не, не, аз ще ги взема. Три светли, нали?

— Пълна пикня — протестира Ерик. — За мен специално.

— Специално за специалната победа, Ерик — усмихвам се аз. Старият също ми отвръща с усмивка. — Направо размаза мутрата на Воугън!

— Хубаво, де — намесва се Воугън. — Ще носиш ли нещо или не?

Отивам на бара и копелето зад мен на опашката ми вика, че трябва да имаш табла, за да ти дадат пиене. Пошегувах се, че ръцете са ми достатъчни за носене, но той каза нещо дръпнато за правилата на клуба. В крайна сметка някакво младо момче ми даде табла. Бях забравил за шибаните, идиотски правила на подобни места, из които се моткат някакви тапири с блейзъри и емблемки на предното джобче, където обаче, преди затваряне на заведението пада повече мазилка, отколкото е паднала в катедралата на Ковънтри по време на бомбардировките на Луфтвафе… и така най-сетне се връщам на мястото си.

— Наздраве, момчета! — викам аз, вдигайки халбата си. — Като те видях какво правиш, Ерик, си помислих, че си роден за тази игра! Направо го имаш в кръвта си! Бразилското въртене, човече! Боже господи, та това не може да го направи всеки!

— Така е — каза Ерик самодоволно. — Сетих се и реших да пробвам. Казах си, Воугън си е построил добре защитата, но защо да не опитам нещо коварно, да го вкарам през задната врата, пък може и да стане.

— Да, беше много добър удар — призна Воугън.

— Беше направо съвършен — казах аз. — Чувал си за тоталния футбол, нали? Датчаните са го измислили. Е, тоя пич тук — кимнах аз към Ерик, — е измислил тоталния боулинг. Можеше да удари направо, бум-тряс, като в Премиерската Лига, но не, човекът държи на добрия стил.

Бирата беше пресушена и Воугън се отправи към бара.

Това беше положението, когато се виждахме с Воугън. Той беше човек с чувство за отговорност, женен мъж и родител. Така че всеки път, когато му се отвореше възможност, опитваше да излее в гърлото си максимално количество алкохол. А той не се шегуваше. Слава Богу, че бях на наливна „Бекс“. За нищо на света не бих пил шотландска бира, особено Макюънс, тази пълна с отрови пикня. Бирата се лееше с нарастваща скорост и започнах направо да се задъхвам. Старото копеле Ерик, увлечен от атмосферата и изобилието, изглеждаше сякаш и той си бе дръпнал няколко магистралки.

След бързото пресушаване на следващата халба, той донесе още бира и по едно малко.

— Боже господи! — казах аз. — От този човек можеш да очакваш всякакви изненади!

— Напълно вярно — каза брат ми. Воугън беше пуснал благосклонна усмивка от типа тези-са-откачени-копелета-но-въпреки-всичко-аз-ги-обичам. Това някак ме накара да го почувствам по-близък.

— Трябва да идеш да видиш мама и татко — каза Воугън.

— Да — съгласих се виновно аз. — Смятах да прескоча, за да им оставя ония записи, които им направих. Мотуан, ритъм енд блус.

— Чудесно. Ще ги зарадваш.

— Ъхъ, записал съм Марвин, Смоуки, Арета и още подобни — казах аз и бързо смених темата, обръщайки се към Ерик. — Виж какво, Ерик, тоя номер дето го направи, значи — започнах аз.

— Да бе — прекъсна ме Ерик. — Воугън трябваше да свие платната, без да го обиждам! — засмя се Ерик. — Очаквай неочакваното!

— Та-та-та-та, та-та-та — похванах темата от „Зоната на здрача“, после се сетих нещо — Виж, Ерик, да не би фамилията ти случайно да е Кантона?

— Е, не, Стюарт съм — отвърна той.

— Просто в последния ти удар имаше нещо, нещо много негово — започнах да се треса от смях, истинска доза от Изтребителите. Ерик също се кискаше. — Как само отнесе шибания Воугън Райън…

— Хубаво де… хайде стига — намръщи се Воугън.

— Уахаха, хо-хо, ха-ха, Кантона — започнах аз, увличайки Ерик.

Няколко възрастни двойки и копелета от групичките, които кротко си пиеха, се заобръщаха към нас.

Окуражени, старият Ерик и аз се изправихме и започнахме да танцуваме канкан: на, на, на, на, на, на, на, на, на, на, на, на, на…

— Ей, Вие, стига толкова. Тук има хора, които са дошли да изпият по едно на спокойствие — обажда се някакъв пъпчив с блейзър и емблемка.

— Добре, няма проблеми! — цепи се Ерик и после по-тихо, но достатъчно високо, за да го чуят всички, казва — Къв му е проблемът на тоя, а?

— Стига, Ерик… — намесва се Воугън. — Лойд не е член на клуба.

— Хубаво, но момчето е записано. Записано е в списъка на гостите. Няма проблеми. Нищо лошо не сме направили. Както казвам, няма проблеми — поклати Ерик глава.

— Съблюдаване на правилника, а Ерик — подсмихвам се аз.

— Ситуацията е под контрол — потвърждава стоически Ерик.

— Струва ми се, че един от членовете, Мосю Воугън Буст, по-скоро би трябвало да се замисли за скорошното спортно поражение, което претърпя, n’est-ce pas, Мосю Кантона? Той майше е малько ядошан, уи?

— Je suis une booler8 — кикоти се Ерик.

— Не си прав, Лойд — дудне Воугън — Просто искам да кажа, че ти не си член на клуба. Ти си гостенин. За теб отговарят хората, които са те довели. Само това исках да кажа.

— Да… но няма никакъв проблем… — мотолеви Ерик.

— Нещо като клуба, в който ходиш самият ти. Онова място по Веню. Как се казваше?

— Пюър.

— Точно така. Все едно аз да дойда в Пюър и ти да трябва да ме запишеш…

— Като свой гостенин — изпръхтях аз, хилейки се неудържимо само при мисълта как го правя. Чух, че и Ерик зацвили след мен.

— Като твой гост… — започна да се киска и Воугън.

Помислих си — пак направих мазалото. Аз, изтребител Бигълс, който кръжи над Града-на-Скапаняците… Старият Ерик започна да се задъхва, когато Воугън продължи:

— Като гост на своя брат Лойд, в често посещавания от него затворен висш клуб…

Сепна ни звукът от давещия се Ерик, който повърна върху масата. Загубенякът с блейзъра и емблемата скочи и му грабна халбата.

— Толкова беше! Марш навън! Бързо!

Воугън му изтегли чашата от ръцете:

— Съвсем не беше толкова, Томи!

— Мамка му, това е! Стига вече! — сряза го шибанякът.

— Ти какво си мислиш, че можеш да идваш, ей така, на нашата маса и да казваш какво стига и какво не стига? — заяде се Воугън.

Потупах Воугън по гърба и след като му помогнах да се изправи, го заведох в тоалетната.

— Това е от рибата — започна да се обяснява той, задъхвайки се между изблиците повръщня, които се сипеха в тоалетната чиния.

— Добре, Ерик, няма проблеми, човече. Нищо страшно — казах аз окуражително. Все едно бях у Нез и се опитвах да успокоя Уудси, който редовно изперква, но истината е, че го правех за един загубен дъртак в боулинг клуб.

Завлякохме Ерик вкъщи. Беше стара къща с врата направо на улицата. Облегнахме го на нея, позвънихме и се скрихме. Някаква жена отвори, вкара го вътре и блъсна здраво вратата зад себе си. До нас достигаха звуци, като от удари и виковете на Ерик:

— Недей, Бети… съжалявам, Бети… не ме удряй…

После отидохме у Воугън. Яденето беше малко спаружено и Фиона не се изкефи, като ни видя на кой хал сме. Не ми се ядеше нищо, но се тъпчех с показен ентусиазъм.

Почувствах се натежал и някак неловко, затова тръгнах рано, решавайки да вървя пеша до пристанището. Тъкмо тръгнах по Лий Уок, когато на отсрещния тротоар забелязах Отровната. Пресякох.

— Къде си тръгнала? — попитах.

— Връщам се у вас. Обадих се на Соло и той помоли да му занеса малко стока. Ти си поркан!

— Да, малко.

— Взе ли спийдбол?

Известно време не можах да стопля.

— Не… не съм ходил. Срещнах едно друго копеле и знаеш как е…

Изведнъж почувствах как ме обхваща паника.

— Къде е Жертвата?

— У вас.

— Мамка му!

— Какво има?

— Жертвата е болна от булимия! Сигурно е омела всичките ми покупки! Не трябваше да я оставяш сама!

Забързахме към къщи. Жертвата бе изяла и повърнала трите карфиола, които бях набелязал за супата на Мисис Маккензи.

Трябваше да ходя при скапаните китайци, за да купувам скъпите им, почти изгнили зеленчуци, но за да съм честен, трябва да отбележа, че те доста често са ми бутали някоя лира или пиене, когато съм я загазвал. Приготвянето на супата в полупияно състояние ми отне сякаш години. Отровната ми даде няколко хапа LSD в замяна на парите, които тъпата кучка ми дължеше.

— По-полека с този стаф, Лойд, прави бизнес с него — каза тя.

Тръшна се на пода и известно време въртя телефони. Трябва да си призная, че Отровната съвсем не беше за изхвърляне. Справяше се доста добре. Беше с къса тениска и забелязах, че на пъпа си имаше халка.

— Добра работа — извиках й аз. Тя вдигна палците си, изтанцува някакъв странен кратък танц и ми пусна откачената си, отвратителна усмивка. Ако в Холивуд можеха да възпроизведат тази ужасна паст сигурно щяха да направят много пари.

Жертвата седеше и ревеше пред телевизора, пушейки цигара от цигара. Единствените думи, които каза, бяха:

— Имаш ли цигари, Лойд…

Каза го с онзи бездиханен, стържещ глас. Най-сетне си тръгнаха и аз занесох супата на Мисис Маккензи. През уикенда щях да ходя в Глазгоу да се видя с някои приятели. Не можех повече да издържам в Единбург, просто нямах търпение да тръгна. Лошото беше, че обещах на едно приятелче, Дроузи, да му помогна на другия ден, което хич не ме кефеше, но щях да изкарам малко сухо за през уикенда.

7. Хедър

Щастливи семейства.

Аз и Хю, мама и татко. Татко и Хю говорят за политика. Татко е за национална здравна система, докато Хю твърди, че трябва да изградим:

— … едно по-отговорно общество. Именно затова хората трябва да имат право да избират формата на здравеопазване и образование, която предпочитат.

— Това са глупостите на Торите — казва татко.

— Мисля, че не трябва да си затваряме очите пред фактите — онзи старовремски социализъм, такъв какъвто го разбирахме навремето отдавна е мъртъв. Сега въпросът е как да се помирят интересите на различни групи в едно по-широко диференцирано общество. Необходимо е да се вземе най-доброто от традиционните леви и десни философии.

— Е, страхувам се, че винаги ще си остана на страната на лейбъристите…

— Аз също съм лейбърист и винаги съм бил такъв — надува се Хю.

— Но ти си от новите лейбъристи, Хю — казвам аз.

Майка ми ме поглежда неодобрително.

Хю изглежда малко стреснат.

— Какво?

— Ти си от новите лейбъристи. Тези като Тони Блеър. Което всъщност означава тори, с тази разлика, че Мейджър е по-ляв от Блеър. Блеър е по-мека версия на Майкъл Портильо, което означава, че ще се справи по-добре от него.

— Смятам, че нещата са малко по-сложни. Хедър — казва Хю.

— Не, не мисля така. Какво ще направят лейбъристите за работещите хора в тази страна, ако отново вземат властта? Точно нищо.

— Хедър… — казва Хю отегчено.

— Ами, боя се, че винаги ще гласувам за лейбъристите.

— Лейбъристите и Торите на днешно време са абсолютно едно и също нещо — казвам на двамата.

Хю обръща поглед към майка ми, сякаш да се извини за поведението ми. Постигаме мълчаливо съгласие да преминем към друга тема и татко казва:

— Нямаше да е никак добре, ако всички бяхме на едно мнение, нали?

Останалата част от вечерта премина доста монотонно. Навън, в колата, Хю ми казва:

— Някои хора поразиграха малко болшевизъм тази вечер.

— Казах само това, което намирам за вярно. Защо го правиш на проблем?

— Не го правя аз, а ти. Нямаше защо да си толкова войнствена.

— Не съм била войнствена.

— Беше малко, скъпа — усмихва се той, поклащайки глава. Поглежда ме с оня поглед на малко момченце и ми се иска да го убия, защото не мога да избегна ужасната нежност, която това предизвиква у мен.

— Биваш гадже — казва той — с американски, гангстерски акцент и стисва коляното ми. Почувствах се щастлива от беса, който се надигна отвътре в мен и заличи следите от предишната нежност.

8. Лойд

Дроузи и аз сме в онова гето в Гъмилиленд. Може би в Карик Ноуи или Клинтън Мейнз. Скапан съм и ме мъчи махмурлук в микробуса.

— Само да сложим первази на паркета и да оправим вратите. Става за нула време — казва той.

Дроузи сякаш се смее през цялото време, защото по принцип има такива очи, а и е сложил очила във формата на бутилчици от кола. От него винаги лъха нещо положително. Преди години работихме заедно в една фабрика за панели в Ливингстън и той, след като напусна и захвана собствен бизнес, винаги ми се обаждаше като изпадне нещо. Това страхотно кефеше душата на Мистър Л. О. Й. Д.

Мъжът в къщата, Мистър Моар, ни направи чаша чай.

— Ако имате нужда от нещо, момчета, просто свиркайте. Ще бъда в градината — каза той бодро.

Както и да е, изнасяме се към стаите и аз започвам да се освествам, защото срещата с момчетата от Глазгоу наближава с всеки изминал миг. Дроузи и аз сме в някаква стая, в която очевидно живее съвсем младо гадже. На едната стена виси плакат на пича от Оейзис, а на другата на оня от Праймъл Скрийм и копелето от Блър. Най-близо до леглото обаче е сложен пичът от Тейк Дет, онзи дето напусна. Има и достатъчно записи. Пуснах тавата „Парклайф“ на Блър, защото си падам по едноименната песен, където се чува гласът на пича, който играе в „Куадрофониа“. Жесток филм.

Припявам на касетофона и къртя старите прагове.

— Ей! Уау… Виж това! — крещи Дроузи. Той отваря подред чекмеджетата на раклата и аз веднага се досещам кое чекмедже търси точно. С огромна ловкост изнамери бельото, измъкна едни бикини, които помириса точно отдолу.

— Мамка му, само да намеря коша с мръсното бельо — смее се той и обхванат от внезапно вдъхновение се втурва към хола, където отваря някои от шкафовете. — Копеле. Все пак, имаме си едни хубави гащички, нали?

— Боже Господи, човече, направо съм влюбен в тази кукличка — казвам му, държейки едни оскъдни бикини към светлината, опитвайки се да наместя в тях холограмата на тялото, което ги носи. — На колко мислиш, че е гаджето?

— Някъде между четиринайсет и шестнайсет — усмихва се Дроузи.

— Жестока малка пичка, бих казал — отбелязвам, ровейки се из колекцията секси бельо. Спирам Блър и пускам Оейзис, които го дават доста мазно. Аз по принцип не си падам по банди, които са толкова клубни, но решавам, че сега ми се слуша точно това. Продължавам да се главичкам с праговете, но Дроузи още не се е успокоил.

Вдигам глава и се надигам, виждайки, че Дроузи танцува и тогава забелязвам, че пичът е надянал бикините на главата си и върху тях е сложил очилата. В този момент определено чувам някакъв шум отвън и преди да успея да извикам, вратата се отваря и се появява собственикът, Мистър Моар, точно срещу Дроузи, който танцува, та се кине.

— Какво става тук! Какво правите? Това е… това е…

Клетият Дроузи сваля гащичките от главата си.

— Ъ, извинете, Мистър Моар… просто шега. Ха, ха, ха — казва той, добавяйки закачлив, театрален смях.

— Това ли ви е представата за хумор? Да ровите из нещата на хората? Да се държите като животно, използвайки бикините на дъщеря ми!

Точно тоя лаф ме накара да избухна в смях. Смеех се и не можех да спра. Изтребителят Бигълс прави вертикално излитане. Гърчех се като грешен червей и чувствах как лицето ми почервенява.

— Ъъ-ха-ха-ъъ…

— Какво е толкова смешно? — обърна се той към мене. — Смятате това за страшно смешно, така ли? Този… шибан, перверзен имбецил да рови из бельото на дъщеря ми!

— Съжалявам… — тихо изфъфли Дроузи преди още да се овладея.

— Съжалявате? За малко да ви повярвам! Имате ли деца? А?

— Да, имам две момчета — каза Дроузи.

— И смятате, че е нормално един баща да се държи по подобен начин?

— Казах, че съжалявам. Глупаво беше от моя страна. Просто исках да си направя майтап. Сега какво предпочитате — да поговорим за това как трябва да се държат бащите или да свършим бързо работата с моя приятел? И в двата случая си плащате. Кое избирате?

Реших, че Дроузи е супер, но копелето Моар съвсем не мислеше така.

— Взимайте си инструментите и се омитайте. Ще ви платя само за работата, която сте свършили. Трябва да се радвате, че няма да докладвам за вас в полицията!

Докато събирахме, копелето идваше от време на време и мрънкаше. Пичът явно не осъзнаваше, че продължава да размотава гащите на дъщеря си със себе си, стискайки ги здраво в едната си ръка.

След това с Дроузи се забихме в кръчмата.

— Тъпо стана, че не успях да ти направя навреме знак, Дроузи. Музиката е виновна. Изобщо не чух как се е промъкнало коварното копеле. В един момент просто изникна отникъде и започна да те зяпа как изпълняваш своя малък танц.

— Случват се тия работи, Лойд — усмихна се Дроузи. — Затова пък добре се посмяхме. Видя ли му лицето на тоя шибаняк?

— А ти видя ли своето?

— Мани — избухна в смях той.

Дроузи ми плати, допихме си и потеглихме. Хванах такси до Хеймаркет и оттам влака за Глазгоу. Когато пристигнах, взех такси от Куин Стрийт до квартирата на Стиво в Уест Енд. В Единбург щеше да ми излезе три пъти по-скъпо. Това ми напомня, че таксиджиите в Единбург са гадни кожодери. Не са ми останали никакви пари и явно ще се наложи да шитна скапаните хапчета на Отровната.

Клеър, Аманда и Стифси са тук и се обличат да излизат.

— Какво е това модно ревю тука, а? — проплаквам нервно, оглеждайки собствените си напълно неадекватни дрехи.

— Няма да ходим в Суб Клуб тази вечер, защото в Тунела купонът ще е с Роджър Санчез — обясни Клеър.

— Мамка му… — изскимтях.

— Добре си — каза Стиво.

— Мислиш ли?

— Да, вървиш — кимна Клеър.

Стифси непрекъснато излиза-влиза от съседната стая, като на ревю. Мотка се ужасно.

— Не знам, тия панталони и обувки, хич не ми се връзват с горнището — каза той.

— Не — казах — наистина не вървят.

— Не си оставям горнището. Шейсет и пет камъка ми струва. Проблемът е, че ако изляза с кафяви панталони, те пък няма да си тичат с обувките.

— Трябва да тръгваме — казва Клеър и става. — Хайде.

Аманда и Стиво също скачат. Едвам успявам да се измъкна от продънения дълбок фотьойл и да ги последвам.

— Чакайте малко! — примолва се Стифси.

— Ще се видим в другия живот — казва Стиво на излизане. Стифси ни догонва, измъчван от притеснения.

В Тунела притесненията му се изпаряват. Екстазито на Стиво е просто жестоко и ако бъда честен, доста по-добро от това, което съм домъкнал. Роджър Ес беше във форма и изкарахме чудно до сутринта, когато потеглихме обратно към квартирата на Стиво. Като го пусна екстазито, Стифси пак започна да се шашка и отиде вкъщи да се преоблича. Глътнах едно от „бизнес“ LSD-тата на Отровната, смятайки, че щом екстазито й е такъв боклук, това не може да е друго.

Извадих малкото пластмасово пликче с екстази изпод ташаците си.

— Пълен боклук — казах аз, оглеждайки хаповете на светлината. Никога няма да мога да ги шитна.

После ги оставих на масата.

Никой от групата не си падна да направи едно трипче. Стиво се беше забил пред телевизора, а Аманда и Клеър навиваха цигари с марихуана.

В началото есида9 никакъв го нямаше. После дръпна. После още малко.

9. Хедър

Не искам бебе.

Хю е готов. Има жена, работа, къща, кола. Но нещо липсва. Той смята, че това е бебето. Момчето не може да се похвали с особено въображение.

Ние всъщност не общуваме и затова не мога да му кажа, че не искам бебе. Вярно, разговаряме, разговаряме на един странен език, чиято цел е да се избягва общуването. Един анти-език, който сме си създали. Вероятно, това е знак, че цивилизацията е в упадък. Или нещо друго. Нещо все пак върви надолу.

Доброто в случая е, че по този начин Хю не може да ми каже, че иска да имаме дете. Той просто гледа с усмивка малките деца, когато се разхождаме, радва се шумно на племенниците и племенничките си, за които преди нямаше никакво време. Само да можеше да го каже. Искам бебе.

Само да можеше. Тогава и аз щях да мога да кажа — не. Не искам бебе.

НЕ.

НЕ.

Не искам бебе. Искам живот. Своят собствен живот.

Пръстите му влизат отдолу в мен. Като дете, което се опитва да бръкне в буркан с бонбони. Няма никаква чувственост в този жест, това е просто ритуал. Усещам неприятно напрежение. Сега се опитва да ми го вкара, насилвайки пътя на члена си през сухите ми, стегнати стени. Той пъшка. Винаги пъшка. Спомням си, когато спах за първи път с него в университета. Приятелката ми Мери ме попита.

— Как е?

— Не е зле — казах, — но бая пъшка.

Тя се смя дълго, на висок глас. Имала предвид как е като човек.

Преди си мислех точно така. Бях малко вироглава, по един мой си, тих начин. Всички казваха така. Такава си бях. Вече не съм. Не, още съм. То е тук, вътре в мене.

Майка ми все разправяше, че съм извадила голям късмет с Хю. Амбициозен. Онзи тип, който ще те поеме.

— Този е благонадежден, ще уреди живота ти — каза ми тя, докато разглеждаше пръстена с диамант, който ми беше подарил. — Точно като баща ти.

Щом Хю е поел всичко, какво правя аз?

Бивам отглеждана.

На отглеждане при Хюи-уи.

Отглежданата от Хюи-уи женица.

Мразя да ме отглеждат.

— … Ооох… секси, секси парче… — задъхва се той и изстрелва в мен товара си, после се претъркулва и постепенно се унася. Секси парче. Така ме нарича. Просната под него като парче месо, стискаща чаршафите от напрежение.

Секси парче.

Обикновено нарочно слагам отворен брой на „Космополитън“, точно пред него, на масичката за кафе, само за да го наблюдавам как примигва и после се отдръпва, шокиран от заглавията:

Преди разглеждах „Списание за жената“. Дипломата по английска литература е напълно безцелно образование, вярно, но струва повече от това да четеш „Списание за жената“. Хю винаги питаше:

— Защо четеш тия боклуци, скъпа?

Гласът му звучеше отчасти презрително, отчасти изразяваше покровителствено одобрение.

Дали този капитан на местната индустрия в Дънфърмлайн съзнава, че е подкарал кораба на нашите взаимоотношения право към скалата на забравата? Дали разбира как влияе на безценната си съпруга Хедър Томсън, позната в някой тесни кръгове като Секси Парче? Не, той просто отвръща глава.

Токсичната му сперма е останала в мен и се бори да достигне до моята яйцеклетка. Благодаря на Бога за малките хапченца. Напипвам клитора си и мислейки си за някакъв несъществуващ любовник се понасям.

Стигам до края.

Докато Хю спи дълбоко, стигам до края. И се превръщам в Секси Парче.

10. Лойд

Усещам пищене в ушите си и чувам как някой казва нещо като „някой ден ще разберат защо нещата си остават различни“ с акцент, който ми напомня „Гарванът“. Акцентът не е точно от Манк, а по-скоро от някое малко градче в Ийст Ланкс.

Кой каза това? Започвам да се шашкам, защото е извън всякакъв контекст и защото никой не би могъл да го каже. Ние сме-бяхме-сме четирима в стаята: аз, да, аз съм тук, после Стиво, който е седнал да гледа голф или по-скоро гледа синия задник на някакъв пич, който може да е, но може и да не е играч, освен това Клеър, излегната на дивана и смееща се високо, докато обяснява защо келнерите не ги бива за оная работа — прекомерна умора от общуване и импотентност, предизвикала от алкохола — заключи тя малко несправедливо, но кой го грее. И Аманда, която яде ягоди с мен.

Двамата хапваме ягоди с топено сирене.

Най-добрият подход е да разрежеш ягодата, да я нацепиш на четири парчета. Това открива един аспект на плода, които рядко виждаме. Да, точно така, нещастнико. После просто оставяш червеното и бялото да отзвучат в теб и наблюдаваш как кафявият килим в стаята се превръща в гладки напръскани мраморни плочки и докато се унасям в тази фантазия, усещам, че се отдалечавам от Аманда, Клеър на дивана и Стиво, който гледа голф и крещя — ААААА КОПЕЛЕ ЕБИ МУ МАЙКАТА — и изпускам ягодата и стаята възвръща нещо близо до реалните си очертания и те се обръщат към мен и Стиво свива устни, които приличат на огромни ягоди и Клеър се смее още по-високо, което ме кара да започна да се смея без дъх, на пресекулки като картечница и ето че и Аманда започва и аз казвам:

— Ръцете на пода! Жесток трип10, направо ми отнесе главата…

— Изтребителите излетяха на мисия, а Лойд? — смее се Стиво.

Вярно е.

За да се поуспокоя, започвам да приготвям от ягодите специалитета на главния готвач, което се превръща за мен в нещо като спешна мисия. Правя го, не защото съм в някакво параноично състояние, а защото се е образувал вакуум, отворило се е пространство в главата ми, което има опасност да се запълни от лоши мисли, ако не побързам, бързам, значи да клъц-клъц тези ягоди… номера е да използваш този остър нож за едно деликатно клане.

Ех!

Не, не, не, мамка му, номера е в това, че лошите мисли не, не, не могат да се обяснят, което ги прави още по-лоши, те просто трябва да бъдат пренебрегнати, защото номерът е да изрежеш с ножа онази средна бяла част на ягодата и да запълниш отвора със сирене, със сирене от…

Мамка му!

Не знам дали си мисля всичко това или го казвам или и двете, но понякога казваш едно, а си мислиш друго. Така че, ако казвам всичко това на глас, тогава какво си мисля? А? Ха, ха!

— Ей говорих ли преди малко за ягоди, искам да кажа говорих ли на глас? — питам.

— Ти мислеше на глас — казва ми Стиво.

Мислех. Точно така, но мислех ли на глас? Копелетата ме будалкат нещо, но старият Лойд Буст не може да го събори една таблетка LSD. Казвам ви, за нищо на света, никога.

— Мислех на глас — казах или помислих.

Казал съм, защото Клеър реагира:

— Наркотична психоза, Лойд, за това става дума. Първи признак.

Започвам да се смея и да повтарям:

— Наркотична психоза наркотична психоза наркотична психоза.

— Не че имам нещо против, но ти полека-лека излапа всички ягоди, Лойд — казва Аманда.

Поглеждам и да, остатъците от ягоди, дръжчиците, листенцата и т.н. са в наличност, но съвсем очевидно е отсъствието на плодове в тяхната цялост. Лаком търбух, Лойд, мисля си аз.

— Лаком търбух си ти Лойд — казва Клеър.

— По дяволите, Клеър, тъкмо мислех точно тези дум… пълна телепатия… или съм ги казал… есида е наистина щур и ягодите, изял съм всичките ягоди…

Започва да ме обхваща паника. Проблемът е, че при липсата на ягоди губя своето средство за придвижване в пространството и времето. Ягодите бяха моя космическа совалка и машина на времето. Не, не, това беше прекалено опростено казано, грубо. Изтривам този ред от мислите си и започвам отново: ягодите бяха моето средство за придвижване от едно измерение или състояние в друго. Без ягодите аз съм прокълнат да живея в шибания им свят, което хич не е за предпочитане, защото без халюцинации от визуален и слухов характер, есида е доста скапана работа, искам да кажа, че можеш да го постигнеш като се натряскаш свински, давайки парите си на пивоварите и торите, защото точно това прави човек всеки път като надигне халбата с оная пикня към устните си, без халюцинации единственото предимство на добрия стар есид са Изтребителите, което все пак е по-добре от пиенето, по-добре е от това да седиш с тъпа физиономия, наливайки се с депресанта, наречен алкохол, така че майната му, искам едно нещо — ЯГОДИ…

— Отивам до деликатесния за ягоди — съобщих аз. Нещо у Клеър ме накара да започна да се смея. Хронична атака на Изтребителите.

— Внимавай, доста си друсан — каза Клеър.

— Да, пази се — кимна Аманда.

— Ти акъл нямаш да излизаш така — отклони вниманието си Стиво от синия задник на играча на голф.

— Не, човече, няма проблеми — казах. — Чувствам се чудесно.

Наистина. Много е хубаво да знаеш, че хората наистина са загрижени за тебе. Но не е достатъчно, за да ме спре да изляза навън или да кажа „Обичам ви“. Може пък всичко да си е чиста параноя. Казах, че искам да съм сам, казах ли го всъщност?

Искам да съм.

Преди да изляза пускам една вода. Мразя да го правя, когато съм на есид, защото никога нямаш чувството, че си свършил, а забавянето на времето те кара да си мислиш, че пикаеш по-дълго време, отколкото е всъщност, писва ти и си го прибираш, преди да си свършил, всъщност свършил съм, но забравям да си го изтръскам, мамка му, не съм с джинси, с платнени панталони съм, с джинси нямаше да си личи толкова, точно отпред ще се образува картата на Африка, ако не предприема някакви действия, което и правя, започвам да тикам тоалетна хартия в гащите си. Гащите. Пъхам. Летят обвинения. J’accuse11. Глей си работата. Това е Лойд Буст.

Името ми е Лойд Буст, не Лойд Бийти. Б. У. С. Т. Започва нова атака на Изтребителите. Дишай леко…

Представете си, да сбъркат мен, Лойд Буст с Лойд Бийти, копелето, за което се разправя, че е чукал малката си сестричка. Аз нямам никаква сестра Ваша Милост, уважаеми съдебни заседатели, с това приключвам защитната си реч, ето го психото, който започва всеки разговор из кръчмите на Лий с „Познавам те. Ти беше оня мръсник, дето…“

Искам да кажа, как е възможно да ни обърка човек? Да, вярно и двамата сме от Лий, на почти еднакви години сме. Освен това и двамата се казваме Лойд… наистина, доста необичайно име за Лий. Добре, фамилиите ни също започват с Б. О, да, забравих, освен това имаме още нещо общо, Ваша Милост. Всъщност не е нужно повече да го увъртам — и двамата сме чукали сестрите си. Какво повече да кажа? Нека остане в семейството. Няма нужда от раздувки на чашка. Просто, ей така — „Как си сестричке? Искаш ли да го направим?“ Става ли? А? Чудесно. Да, но в моя случай това е сестрата на друг. Ясно? Ясно ли е, копелета? Сега съчинявам една рокопера за Лойд Бийти, другия Лойд:

Това са пълни глупости, защото всъщност песента е много лична, тук става дума за мен или по-точно за мен като невръстен тийнейджър, а би трябвало да е за Лойд Бийти, така че трябва да се опитам да разбера сложните обстоятелства, които са накарали Лойд Бийти да извърши кръвосмешение със сестра си, защото подобни неща не се случват просто така, никога не са безпричинни, но чакай, чакай… в случай че Лойд Б. Numero Uno, да го наречем за яснота Неебалият-сестра си Лойд, т.е. моята скромна личност е мастурбирал като отегчен, сексуално депресиран, четиринадесетгодишен хлапак в своята стая в Лий, трябва да се запитаме какво ли е правил Лойд Numero Due, този, който е, или поне така се приказва, имал сексуален контакт с другото по-малко дете в семейството, което е било от женски пол? Вероятно същото, каквото и Лойд Numero Uno, тоест, каквото всички четиринадесетгодишни от Лий правят. Но той, мръсникът, не просто е мастурбирал, а е отишъл по-далеч като е забъркал в това и малкото момиче, което казват, е било на дванадесет години по онова време, създавайки неприятности за социалните служби меко казано…

Но аз съм същия като този маниак, имаме едно име и… това е всичко… полека, не се коркайте, това е от есида. Връщам се при приятелите, за да им кажа „чао“ като хората преди най-накрая веднъж и завинаги да потегля към магазина.

— Никога не съм чукал малката си сестричка — казвам им аз.

— Никога не си имал малка сестричка, която да чукаш — казва Стиво. — Ако имаше, сигурно нямаше да пропуснеш.

Замислям се над това. После ми се сгаднява на стомаха. Не съм слагал в устата си нищо от няколко дни, освен екстази, амфетамин сулфат и есид. Е, пих едно безалкохолно, ядох малко от крушата на Аманда и разбира се, топеното сирене и ЯГОДИТЕ. Крайно време е да потеглям.

Излизам от квартирата и започвам да се нося на подскоци, точно така, на подскоци, надолу по „Трейт Уестърн Роуд“. Повтарям си „Лойд Буст, Лойд Буст“. Нещо важно, което не бива да се забравя. Лий. Дезертьор от партито. Най-потисканото дете. Бори се за правото да купонясваш, престани да прахосваш енергия за ненужни глупости като храна, работа и тем подобни. Отегчително, просто ужасно отегчително. Дезертьорът от партито Лойд, забит на майна си в Уест Енд, Глазгоу. Загубен из Франция, жертва на любовта. Не, не, тъпо копеле. Ти си тръгнал с проста задача. Съвсем проста задача.

— Здрасти, пич!

Две млади копелета са застанали до мен, дишат тежко и се оглеждат наоколо, погледите им не срещат моя, защото не спират да въртят глави. Това са онези копелета… Робърт и Ричард от компанията от Мерихил. Непрекъснато ги срещам, в „Метро“, „Форум“, „Ресърекшън“, „Пюър“, „Арките“, „Суб Клуба“… големи маниаци на „Слам“, никакви такива като Тери и Джонсън… Индъстриа…

— Здравейте, копелета!

Лицата им изглеждат напрегнати и вече се отдалечават бързо:

— Извинявай, пич, не можем да спрем, бомбихме една кръчма… налага се, знаеш, копеле… не можеш да отебеш клубния живот заради някакво шибано плюскане… — задъхва се Робърт, тичайки назад като рефер. Много добро постижение.

— Точно така момчета! Точно така! Добро постижение, Роберто! Браво, Роберто, браво, братче! — викам окуражително, докато те се носят надолу по улицата. Обръщам се и в този момент едва не ме отнася огромната маса на преследвача. Стягам се, защото си мисля, че ще се нахвърли върху ми, ще нападне невинния Лойд от Лий, гостенин в този град на груби обноски. Копелето обаче отминава надолу и продължава бясното преследване на Ричард и Робърт, които се насочват към спирката на метрото на „Келвин Бридж“. Скапаният му алкохолик никога няма да успее да хване младите, по-пъргави мъже, чиито тела са стегнати от танци и екстази. Копелетата са в дяволски добра форма и по-тежкия, плондирест (всъщност не е толкова дебел) пич схваща това и се отказва от гонитбата. Нашите герои избягват, оставяйки без дъх преследвача си, който едвам диша с ръце на хълбоците.

Започвам да се смея. Пичът се приближава, но аз не мога да спра. Изтребител-лейтенант Бигълс е отново тук.

— Къде живеят тия кретени! — задъхано и рязко се цепи копелето.

Все едно Мистър Лойд от Лий, един работлив единбургчанин, завършил търговското училище, който редовно играе скуош и най-много обича да ходи на международните ръгби мачове в Мериленд, би могъл да има нещо общо с Рикардо и Роберто, две отрепки от глазгоуските предградия.

Това е все едно да ме обвинят, че съм спал със сестрата, която не притежавам.

— Ъ? — сякаш успявам да се прокашлям.

— Тия педерасти са ти шибани приятелчета. Къде живеят?

— Майната ти — казвам аз и се обръщам. Изведнъж усещам ръката му на рамото си. Ще ме удари. Не. Опитва се да ме спре. По-лошо. Насилието във вид на юмруци съм способен да понеса, но не и насилието върху свободата ми, по никакъв начин… удрям го в гърдите, много тъпо избрано място, но аз всъщност не мога да го цапардосам истински, просто се опитвам да го изблъскам, но и това не е особено разумно, както всеки знае от видеофилмите, че или прасваш някого яко, или изглеждаш като пълен глупак, дето мята безпомощно ръце. Следователно започвам наистина да го удрям, но все едно удрям някакъв матрак и той се разкрещява:

— Извикайте полиция! Полиция! Този човек избяга от ресторанта ми, без да плати.

Аз също надавам вой:

— Пусни ме скапано копеле такова, не бях аз!

Продължавам да го налагам, но ръцете ми са като гумени, задъхвам се, но той не отпуска хватката си, лицето му е изкривено в отчаяна решимост и

и

и едно ченге се е паркирало до нас. Първо ни отделя един от друг.

— Какво става?

В панталона ми има четири есида. В джобовете. В отделението на малкия джоб. Усещам ги. Копелето казва:

— Приятелите на това момче духнаха и ми оставиха сметка за ядене и пиене за около сто и шейсет лири!

Опитвам се да напипам малките квадратчета импрегнирана хартия.

— Истина ли е това? — обръща се към мен шапкаря.

— Как по дяволите бих могъл да знам, искам да кажа, че ги видях чак, когато тичаха по улицата. Познавам само единия от тях, при това бегло. Виждали сме се в „Суб Клуба“. Казах само здрасти. После ей този — кимвам аз към кръчмаря — изхвърча по тях. След това се върна и се вкопчи за мене.

Полицаят се обръща пак към кръчмаря. Успявам да хвана хаповете между палеца и показалеца, след което бързо ги гълтам, да се имам тъпото парче, можех да ги оставя там, ченгето никога нямаше да ги открие, дори не мисля, че щеше да ме претърси, не бях направил нищо нередно, а нагълтах целия този есид, който просто можех да изхвърля. Нещо не съм наред в главата…

Лойд Едно вика Лойд Две, чуваш ли ме Лойд Две? Чуваш ли ме Лойд Две? Чуваш ли

аз витая

На плондера обаче хич не му е до смях.

— Тия гадове ме обраха! Опитвам се да задвижа този бизнес, а тия отровни копеленца…

Няколко души се спират, за да позяпат разправията. Осъзнавам, че са край мен чак, когато чувам гласът на някаква жена, която ни е наблюдавала:

— Просто се нахвърлихте върху момчето! Нахвърлихте се! То нямаше нищо общо…

— Съвсем вярно — казвам аз, кимайки към ченгето.

— Вярно ли е? — пита шапкарят.

— Ъ, вероятно — казва плондерът и придобива овче изражение. Така му се пада като топи несправедливо един Лойд Буст от Лий, неблагонадежден тип, опозиция на фашистката британска държава, който с огромно притеснение открива, че един от блюстителите на закона взема неговата страна, притискайки капиталистическият бизнесмен, опитал се да възпрепятствува гореспоменатия гражданин от Лий.

Намесва се и друга жена:

— Такива като вас и без това са въшливи от пари!

— От мъжете не чакай друго. Пари, пари, пари, не могат да мислят за нищо друго — смее се предишната, онази, дето застана на моя страна.

— Само за пари и нещастните си кръчми — каза другата. После погледна кръчмаря и му пусна презрителна усмивка.

Копелето я изгледа, но тя продължи да го фиксира с поглед и той не посмя да отрони и дума.

Ченгето завърта нагоре очи, уж да демонстрира раздразнението си, но се вижда, че всичко е нагласено и прекалено театрално.

— Вижте — казва отегчено блюстителят на реда, — можем да играем по правилата, което означава да ви закарам в участъка по обвинение за нарушаване на обществения ред.

Ченгето вдига въпросително вежди към кръчмаря, който явно е напълнил гащите.

— Хайде, няма нужда… оставете ни — примолва се кръчмарското копеле.

— Вие сте извършили незаконно деяние, задържайки господина като сте знаели много добре, че всъщност нарушителите са две други лица — продължава лекцията ченгето. — Признавате ли, че този човек тук дори не е влизал във вашия ресторант?

— Да — каза пичът. Явно береше голям срам.

— Точно така — намесвам се аз. — Нагло копеле. Да се нахвърли срещу невинен минувач — обръщам се към шапкаря, който изглежда като пълен пуяк. Копелето решава, че е мой ред и приема позата „блюстител на реда“:

— А Вие — казва той, — вие сте се намотали като прасе. Не знам какво сте пили, но в момента съм достатъчно зает, за да се занимавам с вас. Още една дума обаче и ще го направя. По-добре си затваряйте устата.

После се обръща към кръчмаря.

— Дайте ми описанието на онези две момчета.

Пичът, както се казва, предявява обвинение и дава на полицията описание на младежите. После ченгето ни кара да си стиснем ръцете, сякаш сме хлапета в училищния двор. Смятам да откажа подобен покровителствен подход, но решавам, че има нещо приятно в това да си великодушен, пък и виждам как лицето на нещастника вече е започнало да се подува, дето се казва и аз не бях прав да го наредя така, той просто беше шашнат, че са го обрали и само се опитваше да получи някаква справедливост, макар емоционалното му състояние да бе замъглило разсъдъка, когато задържа горепосочения мъж от Лий. После ченгето си тръгва оставяйки ни сами. Жените също са се отдалечили по улицата.

— Неприятна работа, мамка му! — смее се пичът.

Аз само вдигам рамене. Майната му.

— Извинявай, приятел… можеше да ме вкараш в големи неприятности, значи. В смисъл, ако беше предявил обвинения, нещо. Благодаря.

Да го вкарам в големи неприятности…

— Виж какво, нещастно копеле, бях толкава друсан, че когато довтаса ченгето, нагълтах и останалия есид, за да го покрия. След няколко минути ще трябва да ме изчегъртат от паважа!

— Мамка му… есид… не съм гълтал от години… — каза той и добави — Хайде приятел, тръгвай с мен. Идваш в ресторанта. Да приседнеш.

— Само ако имаш нещо за пиене.

Той кимна.

— Единственото нещо, което мога да направя, е да пийна добре. Това е единствения начин да контролираш трипа — пиеш колкото можеш да погълнеш. Алкохолът е депресант, нали знаеш.

— Да, няма проблеми. В ресторанта има пиене. Ще те оставя да си пиеш, а аз ще ида да приготвям за довечера. Събота вечер е най-натовареното време.

Не съм в такова положение, че да откажа. Есидът ме затриса яко, като че ли някой ме е праснал през лицето с жива риба. Хиляди малки експлозии едновременно се взривяват в главата ми и не виждам нищо, само една безкрайна златна светлина и танцуващи наоколо предмети, които не мога да достигна.

— Егати кошмара… пич, ако не тръгнем веднага, умирам…

— Няма страшно, приятел, аз съм тук…

Копелето ме прихваща, само че този път аз съм се вкопчил в него. Прилича ми на някой от шибаните динозаври в Джурасик Парк, някой от по-мъничките, за динозавърските размери, значи, не като T. Rex. T. Rex е голям пич.

— Обичам буги в събота вечер… помниш ли онова копеле T. Rex?

— Няма страшно приятел, движим се… вървим направо… това, че имам ресторант, изобщо не значи, че съм някакво мазно богато копеле, което е получило всичко на сребърен поднос. Аз съм като ония момчета, приятелите ти. Да крадеш от своите! Точно така направиха. Няма нещо, което повече да ме отвращава! Аз съм от Йоукър, знаеш ли го? Червен кирпич съм аз, това е.

Той продължава да сипе всякакви глупости, а аз просто ослепявам, дишането ми е страшно прецакано, не, не трябва да си мисля за него, не, повечето лоши трипове се случват така, като си мислиш за дишането

но

но все пак, сме различни от делфините, клетите копелета трябва да мислят за всеки дъх, който поемат, когато излязат на повърхността. Как ли се чувстват, когато правят изпълненията си в басейна?

Не, това не може да се случи с мен, Лойд Буст. Човек с висша дихателна система, независима от есида. Не е необходимо да мислиш за дишането, то просто се случва. Да!

Ами ако, не не не, ако не не не това е последния трип, нося се в пространството и виждам тялото на Буст — напуснатата обвивка, която бива завлечена в леговището на масовия убиец — кръчмар, тялото ми бива преметнато през масата и членът на изверга прониква в смазания ми анус точно в момента, в който сънната артерия се прекъсва с остър кухненски нож. Кръвта се събира с вещина в кофа, за да послужи за направата на пудинг, а тялото, добре омазано със семе от Йоукър, се разчленява систематично на части и тази нощ нищо неподозиращите глазгоуци, дошли да вечерят в изискан ресторант в Уест Енд, ще хапват вместо обичайните плъхове, които се сервират, плътта на Лойд А. Буст, един непривлекателен разведен мъж от паство Лий, интегриран в град Единбург, посредством често посещаваните от него кръчми, ой ла ла чука ми се, защото видях някой или нещо, наистина прекрасно на вид да преминава през облаците на транса, направиха Лий част от Единбург, независимо, че дори и най-обикновеният плебисцит не допуска сливане в съотношение седем билиона към едно, но да, те все пак го направиха, защото от тия кретени може да се очаква всичко и се нуждаят от едно добро централно управление, което да им казва какво е и какво не е в техен интерес и да повтаря как Лий направо е процъфтял оттогава ха ха ха като зелка… като изключим някои придошли юпита, макар очевидно историята на Лий да има и по-дълбоки аспекти.

— Само исках да кажа, че и аз съм имал тежки моменти — казва моят приятел Червения Кирпич и аз внезапно се връщам в тялото си, което потреперва от резкия скок.

Сякаш само издишам. Няма никакъв смисъл от вдишване, тъй като дихателният механизъм е част от подсъзнателното Есидът май прецакваше точно подсъзнателното.

Съвсем вярно, Холмс Това означава, че си затънал в лайната до лактите, скапано копеле.

— Ха ха ха ха ха ха ха ха ха ха ха ха ха ха ха ха ха ха ха ха ха ха ха ха ха ха ха ха ха ха ха ха ха ха ха ха ха ха ха ха ха ха ха ха ха — Изтребител Бигълс се явява по служба. Сър Бигълс, умолявам ви не заставайте толкова близо до мен и свалете проклетото оръжие, докато ви говоря. Споменах ли ви, че вашето дишане е доста затруднено, направо прецакано, прецакано, прецакано…

— Спокойно, моето момче, стигнахме.

Никакво дишане.

Не, не, мисли си за Райската градина, където безброй знойни жени се мотаят наоколо и изведнъж тук се появява кой, разбира се Лойд, но не мога да видя лицата добре и какво ще се случи, ако онези жестоки копелета в научните лаборатории започнат да дават LSD на делфините? Готов съм да се обзаложа, че вече са го правили. Аманда ми беше показвала ония неща дето ги тъпчат по пощенските кутии, там се разправяше какво правят тези копелета с котките, кучетата, мишките, зайците, но това е нищо. Най-голямата жестокост е да дадеш LSD на делфин.

Сега не се движим. Не се движим сега. Движим не сега. Ние сме някъде другаде. Някъде вътре.

— Какво става?

— Спокойно, задъхваш се… Ще донеса пиене.

— Къде сме по дяволите?

— Полека, момче, това е моя ресторант. „Гринго“. Мексиканският ресторант. На „Ходж Стрийт“. Това е кухнята.

— Знам го това място. Идвал съм веднъж тук. Хубави коктейли. С гаджето. Пихме коктейли. Обожавам коктейли. Един коктейл един коктейл един коктейл един коктейл… извинявай приятел, главата ми я няма. Уау! Мамка ти! Да… бившето ми гадже. Казваше се Стела и си я биваше. Не бяхме влюбени, не, мой човек. Няма много смисъл, когато няма любов, нали? Не мога да се примиря със заместители. Какво стана с коктейлите, човече? А?

— Не се бой. Ще ти направя. Какъв искаш?

— Лонг Айлънд Айс Тий ще ми дойде добре.

Добре. Продължавам да произнасям тази дума, мисля тази дума. Добре.

И така, пичът започва да прави коктейлите и аз продължавам да съм в тази кухня, която започва да се отдалечава, а копелето продължава да дрънка онези глупости, че е червен кирпич, който не се интересува от парите…

— … червен кирпич. Аз не съм жаден за пари и добре знам, че по улиците на Глазгоу има много бездомни и гладни, но за това е виновно правителството, а не аз. Аз просто се боря за прехраната си. Не мога да нахраня всички бедни, тук не е кухня за бедни. А имаш ли представа какви са таксите, които прибират онези престъпници от Съвета?

— Не…

Според мен копелето трябва да спретне една войнстваща групировка в Йоукър и да я нарече „Червен Кирпич“. Звучи добре. „Червен Кирпич“.

— Не че симпатизирам на торите, опазил ме Бог — казва Червения. — Тия от съвета са си чисти тори, но под прикритие. Това е положението. В Единбург сигурно е същото, а?

Е, това е прекалено.

— Ъхъ, Единбург, да. Лий. Лойд. Аз никога не… искам да кажа, не съм оня, дето спал със сестра си, оня е друг Лойд… чуден коктейл, приятел…

Лонг Айлънд Айс Тий.

Коктейла трепти като всичко наоколо. Още малко и ще експлодира…

— Наздраве. Виж, ако изобщо бих гласувал за някого, каквото намерение въобще нямам, ще гласувам за SNP… не, ще ти кажа за кого бих дал гласа си, ако щях да гласувам. Сещаш ли се за онова момче, дето го пратиха в пандиза, че не си платил общия данък12?

— Не, не искам този коктейл. Искам нещо с ягоди. Ягодово, ягодово дайкири.

— Как му беше името?

— Ягодово дайкири.

— Не… онзи, дето го пратиха в затвора, защото не си платил данъка. Момчето от Съпротивата, така да се каже.

Нуждая се от ягоди…

— Ягодово дайкири, приятел… това ще ме оправи.

— Ягодово дайкири… да, разбира се. Изпий си първо този коктейл, а! Аз ще пийна една малка бирица „Сан Мигел“, не, тази е силничка, по-добре „Сол“.

— Нямате ли „Бекс“?

— Не, само „Сол“.

Червеният кирпич става от стола срещу мен, за да спретне пиенето и вулканът избухва, мамка му, покривът се срутва… не, ха ха ха, просто съм се объркал, но прозореца го няма, това е сигурно.

— Съжалявам, пич, нямаме ягоди. Мога да ти предложа Лайм дайкири.

Нямали ягоди… какви пълни глупости… никакви скапани ягоди… Викам му:

— Няма проблеми. И благодаря, че се погрижи за мен.

— Кофти ми е така. Да нагълташ толкова есид заради мен. Как си?

— Добре.

— Защото, както ти разправях, просто си изкарвам хляба. А тия копелета, те са просто боклуци. Имат пари да се шляят по клубовете, а крадат от мен храна по този начин. Шантава работа.

— Не, пич, не. Аз уважавам тези момчета… те са наясно, че играта не е честна. Наясно са, че съществува някакво си правителство от тъпи, досадни копелета, които ни ебават с надеждата да се почувстваме толкова зле, колкото са и те. Не могат да понесат, че номерът им не минава. Тези изроди не могат да стоплят, че парите, които отиват за дрога и клубове, не са лукс, а осигуряват насъщния. Дрогата и клубовете са насъщна необходимост.

— Как можеш да говориш така?

— Защото ние сме социални животни и имаме нужда да сме заедно и да си прекарваме добре. Това означава да сме живи. Основно човешко право. Копелетата в правителството не са наркомани, а властомани, неспособни да прекарват хубаво времето си и затова искат всички да се чувстват виновни. Те са се затворили в дупките си и са отдали безсмисления си живот на отглеждане на поредното поколение фураж за фабриките, на следващите шапкари и безработни. Тези момчета, за които говориш, имат да изпълняват своя дълг като човешки същества, да бродят по клубовете и да купонясват с приятелите си. Те трябва и да ядат от време на време, което е очевидно, но е по-маловажно от това да изкарват приятно времето си.

— Не може да се възхищаваш на такива хора. Това са пълни глупости.

— Аз се възхищавам на тези момчета. Поднасям възхищението си от името на цял Лий. Аз, Лий Лойд, който никога не е спал със сестра си, се прекланям пред Ричард и Робърт от Глазгоу… добрият стар Глазгоу…

— Нали каза, че не ги познаваш? — обръща се обидено Червения Кирпич, а аз плувам в какофония от режещи звуци и пулсиращи, туптящи светлини…

— Познавам ги като Ричард и Робърт, това е. Приказвал съм си с тях в чилаут зоните и толкова. Нищо повече… виж, чувствам се скапан. Направо умирам. Трябва да легна или да ударя още една „Сол“.

Бутилката „Сол“ и чашите дайкири и „Лонг Айлънд“ са празни и не мога да разбера кой ги е изпил, не може да съм аз, защото…

Пичът отива да оправи масите в ресторанта. Покатервам се на умивалника, пълен с мръсни чинии и като змия се изнизвам през отворения прозорец, стоварвайки се върху претъпканите боклукчийски кофи и претъркулвайки се в някаква канавка на циментовия заден двор. Опитвам се да стана, но не мога, така че започвам да пълзя към зелената врата. Само знам, че трябва да си вървя, да продължа да се движа, но съм скъсал панталоните, под които се вижда ожуленото ми коляно, чиято плът тупти като разрязана ягода. Изправям се, което е странно, защото не си спомням как е станало и изведнъж се озовавам на някаква оживена централна улица, която вероятно е „Трейт Уестърн“ или „Байър“ или „Дъмбъртън“ и не мога да разбера накъде отивам, вероятно вкъщи, което не значи обезателно квартирата на Стиво.

Слънцето изгрява над кооперациите. Просто ще полетя към него.

Изкрещявам на някакви минувачи, две момичета. Викам им:

— Слънцето, ще се понеса право към него!

Те не казват нищо, дори не забелязват, когато излитам от този свят, изоставяйки неговите тривиални, безкрайно банални задръжки и се насочвам право към огромното, златно копеле, което свети в небето.

11. Хедър

Предполагам, че у Хю ме привлече талантът му да се отдава на каузи. Като студент, това му качество бе особено силно изразено. То се променяше, разгръщаше в нови форми, ако мога така да се изразя, през всичките тези години. Как се променяше тази безкористна отдаденост у Хю?

Име: Студент Хю.

Кауза: освобождение на работническата класа от ужасите на капитализма.

Име: Безработен Висшист Хю.

Кауза: борба за запазване работните места на трудещите се, но и смяна на системата.

Име: Млад професионален кадър Хю.

Кауза: защита и подобряване на услугите, на които имат право трудещите се.

Име: Завеждащ отдел Хю.

Кауза: оптимизация на качеството на услугите, в името на тези, които ги ползват.

Име: Главен мениджър Хю — държавен сектор.

Кауза: перфектно обслужване, чрез повишаване на ценовата ефективност и ценовата ефикасност (което означава безработица за хората, осигуряващи услугите, но повишаване на качеството в полза на мнозинството, което ги потребява — неизбежната цена на прогреса).

Име: Мениджър Хю — частен сектор.

Кауза: максимизиране на печалбите чрез повишаване ценовата ефикасност, ефективността на използване на ресурсите и експанзия към нови пазари.

— Но от осемдесет и четвърта година насам няма много напредък, Хедър — ще се усмихне той зад броя си на „Индипендънт“.

Незначителните промени доведоха до ключови разлики. За Хю заключителния анализ се превърна в окончателен финансов баланс. Семантиката е важно нещо. Баналните лозунги за революция и съпротива се превърнаха в още по-банални декларации от сферата на икономическата ефективност, счетоводството и спорта.

По пътя мечтите ни се загубиха. Лозунгите за революция може и да бяха наивни, но поне ставаше дума за нещо голямо, нещо важно. Сега хоризонтите ни са стеснени. Това не ми е достатъчно. Други се примиряват, тяхна работа. Но не е достатъчно за мен.

Не е достатъчно, защото съм вече на двадесет и седем и от четири години не съм получила дори един оргазъм. През тези четири години той изливаше лепилото си за тапети в мен, консумирайки мен, докато лежа и си мисля за консумацията. Докато ме чука съставям своите списъци:

… тогава направих нещо напълно невероятно — спрях да консумирам просто заради идеята.

Тлъстините ми започнаха да изчезват. Мисълта за това изчезна от главата ми. Всичко стана по-леко. Започна се с желанието да бъда изчукана добре. Последва необходимостта да им кажа да си го начукат и да умират. Започнах да чета книги. Да слушам музика. Да гледам телевизия. Усетих, че започвам да мисля отново. Опитах се да спра, защото ми причиняваше болка. Не можах.

Когато всичко това е в главата ти, няма начин да не се промъкне в живота. Ако ли пък не, загиваш. А аз нямам такова намерение.

12. Лойд

Отне ми бая време да се върна от Глазгоу. Есид, мамка му, никога повече, поне не до следващия път. Отровната ме среща на стълбището.

— Къде беше? — пита тя укорително. Отровната комай се отнася все по-положително към мен.

— Глазгоу — отвръщам аз.

— По какъв случай? — интересува се тя.

— Слам вечер в „Ренфрю Фери“ — лъжа безпощадно. Не искам много да си пъха носа…

— Как беше?

— Много добре — правя се на ударен.

— Имам още от онова екстази за шиткане, но е у нас — казва тя.

Велико. Още скапани хапчета за продан. Скоро репутацията ми ще падне толкова ниско, че хората ще предпочетат да се снабдяват от пивоварните. Предишните ги оставих в Глазгоу на Стиво, който не възложи особени надежди, но обеща да направи каквото може.

— Хубаво. Ще дойда тази вечер — казвам й. Просто искам да си вляза вкъщи и да си направя един чай, придружен от джойнт. После се сещам, че оставих марихуаната заедно с хапчетата в Глазгоу.

— Имаш ли някакъв джойнт? Нещо да дръпна. Изтощен съм от това пътуване. Имам чувството, че челюстта ми е натрошена цялата. Искам малко да се смажа. LSD също върши работа. Просто имам нужда от нещо. Искам каквото и да е, по дяволите, и толкова.

— Имам едно-друго — отвръща тя.

— Тогава ще те изпратя до вас.

Отиваме у Отровната. Там са Соло и двама други приятели — Мънтс и Яско. Соло се впусна да ми пелтечи нещо и аз се притесних. Не разбирах и думичка. Все едно изкарваше само съгласни и при това през носа си. Докато Отровната отиде да сложи чай и да донесе джойнт, Мънтс застана зад Соло и с език направи минетчийски жест. Той и Джако бяха като две хищни птици, които кръжат над раненото животно. Стори ми се тъжно и съжалих Соло Това ми напомни един филм за Мохамед Али по телевизията, в който поразен от паркинсонова болест, вероятно вследствие на играта, пичът бе лишен напълно от буйното си красноречие. Когато Отровната се появи, изглеждаше като Дон Кинг, който те изнудва и се подсмихва доволно.

— Нали ще занесеш тази стока на Абдаб от мен? — поинтересува се тя.

— Става — отвърнах. Абдаб е стар мой приятел от Нюкасъл. Отровната осигуряваше доставки, които аз му носех. Но хич не ми се срещаше с Пади Гриранд. Навих се само, за да се видя с Абдаб и приятелите му. Щях да изкарам някоя готина вечер с тях. Винаги съм харесвал Нюкасъл. Тия нюкасълци са всъщност истински шотландци, само дето не могат да обвиняват англичаните за това, че са ги прецакали, клетите му копелета.

Яско започва да ми лази по нервите. Той е свестен пич, но напоследък нещо е досаден. Твърде много кока.

— Виж, Лойд, ако имаш главоболие, да взема да ти дам малко парацетамол.

— Ъ? — сепвам се.

— Или ако ти има нещо на стомаха, мога да ти дам сода бикарбонат.

Рефлексите ми са малко забавени и не схващам накъде бие.

— Стига си се заяждал, Яско — вика Мънтс.

— Не, виж какво — продължава Яско, — лошото е, че онази вечер нито ме болеше корем, нито имах главоболие. Нищо ми нямаше. Исках да се позабавлявам с екстази. Искам да попитам защо това копеле ни пробута парацетамол и сода бикарбонат? — посочи той към мен.

— Стига глупости, Яско — започнах да се защитавам аз. — Може и да не е била най-добрата стока, но не беше чак такъв боклук.

Карах я полека, защото не можех да разбера сериозно ли приказва или това е някаква шегичка в негов стил.

— Страшно се минахме — изпъшка той.

— Сто и двадесет милиграма МДМА. Така ми каза пичът, който ми ги даде — включи се Отровната.

Пълни глупости. Да имаше най-много петдесет. Трябваше да се вземат поне по две, за да има ефект.

— Да бе — реагира Яско.

— Наистина, Ринти ги докара от Холандия — продължаваше да настоява Отровната.

Много гот, че Отровната се включи, защото това отклони вниманието на Яско от мен.

— Докарал ги е отникъде. Шотландските отбори са изкарали повече време в Европа, отколкото хапчетата дето ги пробутвате — изръмжа и той.

Знаех, че разговорът ще продължи все в тоя стил до сутринта и вдигнах гълъбите при първа възможност. Излязох на улицата и тогава видях да вървят заедно момче и момиче, които явно си падаха един по друг без наркотици или нещо друго. Замислих се, кога съм го правил с някое гадже, без да съм бил здраво на екстази? В някой предишен живот, ето кога. Ритнах едно паве и то подскочи с трясък по предното стъкло на една кола, но не го счупи.