Екстази (Три розови рейв романа)

17. Лорейн и любовта

Лорейн изкарваше доста време у Ребека. Помагаше й с ръкописа. Ходиха до Британския Музей, до Картонения град, преминавайки през спирките на метрото, където майки с недохранените си деца просеха.

— Видях тази картина в Мексико Сити преди десет години — въздъхна Ребека — и си мислех, че такова нещо никога не може да се случи тук, никога не може да стане в Англия. През цялото време ти се иска да се обърнеш на другата страна. Иска ти се всичко да е измама, просто нагласено, иска ти се да повярваш всичко друго, освен истината.

— Която е, че тези хора нямат пари да нахранят децата си, а правителството пет пари не дава — цинично се усмихна Лорейн. — Те се интересуват само от това, дали богатите си тъпчат още повече гушите.

Лорейн понякога звучи толкова коравосърдечно, помисли си Ребека. Това не е за добро. Когато загубиш човещината си, печелят тези, срещу които се бунтуваш. Розовите романи бяха нещо повече от собственото й творческо въображение. Нали трябваше да има, все пак, някакво място за романтика, за истинска романтика? Романтика за всеки и не само на страниците на книгите.

Такива мисли се въртяха в главата на Ребека, когато Лорейн си тръгна към общежитието. Младата сестра имаше две грижи. От край време не бе говорила с Ивон истински. От онази нощ в клуба Ивон просто я избягваше. Излизаше с оня, Глен и изглежда беше щастлива. Когато се върна, Лорейн чу от стаята на Ивон да се носят звуци на хаус. Беше касетата на „Слам“, която тя й бе дала преди много време.

Стегна се и почука на вратата.

— Отворено е — прозвуча отвътре гласът на Ивон.

Лорейн влезе и откри, че приятелката и е сама.

— Здрасти — каза Лорейн.

— Здрасти — отвърна Ивон.

— Виж, Ивон — започна Лорейн и заговори много бързо, — дойдох да ти се извиня за онази вечер в клуба. Наистина тъпо, но просто бях тъпкана с екстази, цялата се топях, а ти изглеждаше толкова страхотно, толкова готина, а и си най-добрата ми приятелка, която никога не ме е разочаровала…

— Добре, хубаво, но аз не съм такъв тип…

— Лошото е — засмя се Лорейн, — че и аз не знам дали съм такъв тип. Беше период, в който се бях настроила против мъжете… о, всъщност не знам… може и да съм обратна, още не съм наясно! Когато те целунах, направих това, което момчетата правят с мен… съвсем откачено. Тъпо, защото исках да разбера как се чувстват те. Исках да почувствам същото. Исках да си падна по теб, но не стана. Помислих си, че ако бях обратна, нещата щяха да са по-лесни, поне щях да знам нещо за себе си. Но не се възбудих от теб.

— Не знам дали да съм доволна или обидена — усмихна се Ивон.

— Проблемът е, че и момчетата не ми харесват. Всеки път, когато съм била с някои, съм се разочаровала. Никой не го прави както успявам аз самата… — Лорейн сложи ръка на устата си. — Егати шантавата крава съм и аз.

— Още не си намерила подходящия човек, Лорейн. Няма значение дали е мъж или жена, просто трябва да е подходящия човек.

— Опитът говори, а?

— Така си мисля — усмихна се Ивон. — Защо не дадеш с нас в клуба довечера?

— Не ми се иска. Ще опитам известно време да я карам без екстази. Главата ми съвсем се смахна от него. Струва ми се, че обичам всички, но не мога да обичам никого конкретно. Все по-често изпадам в депресия.

— Хубаво си решила. В последните години доста изгълта. Вече си си взела дозата, момиче! — засмя се Ивон, стана и прегърна Лорейн. Една прегръдка, която никога нямаше да могат да изразят с думи.

Като си тръгна. Лорейн се замисли за любовта на Ивон към Глен. Не, нямаше намерение да ходи с тях в клуба. Когато двама души се обичат, просто трябва да ги оставиш на мира. Особено, ако не си влюбен, а ти се иска. Просто е объркващо. Може и да те заболи.