Екстази (Три розови рейв романа)

Работилницата

На стереото в колата звучи „Цялото ми сърце“ на „ABC“. Става ми страшно мъчно, като се замисля за собственото си положение. Доплаква ми се като на жена и изведнъж се усещам, че прекалено много ми личи, защото скапаното педи ме пита:

— Има ли ти нещо?

Влизаме в двора. Спирам мотора.

— Ами… значи… ти си по-опитен. Малко се чувствам притеснен. Само защото ще го направим, нали не означава, че не обичаме семействата си и…

Той слага отвратителната си ръка на рамото ми.

— Не се безпокой. Просто си напрегнат. Хайде — казва той и излиза от колата. — Стигнали сме твърде далеч, за да се връщаме.

Прав е. Излизам и се запътвам към вратата. Отключвам катинара и отварям. После го отвеждам към дъното.

Саманта пуска осветлението и аз увивам ръката си около кльощавото гърло на костенурката Туше. Забивам як удар право в лицето му. „Глазгоуска целувка“, така му викаше бащата. Свалям го на земята и го наритвам в слабините.

Саманта моментално се озовава при нас. Върти се наоколо, танцувайки и малките и протези подскачат, сякаш са палци на флипер машина. Започва да се радва като дете:

— Хвана го, Дейв! Хвана мръсното копеле! Наш е!

Започва да го рита в корема.

— Стърджис! Обвинен си в престъпления с лекарствени средства! Признавате ли се за виновен? Невинен или виновен, копеле? — крещи тя, навеждайки се над него.

— Кои сте вие… Имам много пари… Ще ви дам колкото поискате — пръхти изродът.

Тя го гледа с такъв поглед, сякаш е напълно откачила.

— ПАААРИИИИ — нададе вой тя. — НЕ МИ ТРЯБВАТ ШИБАНИТЕ ТИ ПАРИИИИ… за какво са ми парите ти! Аз искам тебе! За мен ти си по-важен от всичките шибани пари на този свят! Обзалагам се, че не си се и надявал да доживееш някой да ти каже такова нещо, а?

Заключих металната порта откъм двора с катинар и верига. Върнах се обратно, за да пусна резето и на малката врата. Саманта продължаваше да унижава скапания педал, който се молеше за милост като малко момиченце.

Тя ми кима и аз го вдигам, завличали го на масата. По мутрата му са размазани сополи и кръв. Отчаяно хленчи. Дори пред смъртта не можеше да се държи като мъж. Не че съм очаквал нещо различно от някои педал.

Слагам го на масата с лицето надолу. Забелязвам, че физиономията му придобива друго изражение. Явно изродът си мисли, че ще му го сложа отзад… сякаш това бе причината да го домъкна тук. Завързвам ръцете му с електрически жици за краката на масата, докато Саманта седи на краката му. После връзвам и тях.

Пускам електрическата резачка и Стърджис започва да пищи. Дочувам и други звуци. Чувам тропане по вратата. Това са ченгета и изглежда са доста.

— Задръж ги вън, по дяволите, задръж ги — крещи тя и се опитва с крака да нагласи резачката. Стърджис е вече съвсем извън себе си и се бори бясно да се отскубне. Този катинар и веригата няма да издържат дълго. Не мога да измисля нищо и тогава виждам огромния алуминиев улеи на вратата, но нямам щанга, за да я залостя. Напъхвам ръката си вътре, чак до рамото. Чувам, че някакъв шапкар нарежда нещо по високоговорителя, но не разбирам какво казва, в главата ми бумти само песента „Отровна стрела“. Защото тя разби шибаното ми сърце, защото знаеше още от самото начало как ще завърши всичко това.

Чувам и воя на резачката, а болката в ръката ми е непоносима. Вече никога няма да успея да си го върна на Лионси от Милуол, мисля си аз, сякаш това има някакво значение. Обръщам се и изкрещявам към Саманта:

— Довърши копелето, Сам! Хайде, момичето ми! Довърши го!

Звукът от резачката се променя, когато започва да разкъсва плътта на извратения му изрод, точно под рамото. Кръвта плисва и се разлива по пода. Сещам се каква кочина ще намери наоколо клетият, стар Бал. Никак няма да се зарадва. Странно е да си мислиш подобни неща, когато резачката е захапала вече костта на Стърджис. Саманта, седнала с резачката между краката си, отрязва ръката на квичащата жертва… Господи, тя изглежда точно така, сякаш се любим. Чувам още едно изпукване, но този път това е шибаната ми ръка и болката е толкова непоносима, че всяка секунда ще припадна. Усещам погледа й върху себе, докато падам, тя вика нещо, което не мога да чуя, но знам какво е, чета по устните й. Саманта е цялата в неговата кръв, всичко наоколо е потънало в кръв, но тя се усмихва, сякаш е някакво момиченце, което си играе в калта и устните й го казват — обичам те, аз също го казвам и припадам, и не ме интересува, защото, това е най-прекрасното усещане на света… ЩАСТИЕТО ВИНАГИ НИ СЕ ИЗПЛЪЗВА… но аз го намерих, защото я обичам, успях да го намеря…

… АЗ ГО ТЪРСИХ ПО СВЕТА… ченгетата могат да правят каквото си искат, всичко свърши, вече не ме интересува… ВСЕ ПУСКАМ МАЛКИТЕ САПУНЕНИ БАЛОНЧЕТА…

ПРЕКРАСНИ 

    ЛЕКИ 

        ТЕ ОТЛИТАТ