Екстази (Три розови рейв романа)

Пемброкшър, 1982

Всеки път, когато отпускаше и натискаше газта на стария ленд роувър нагоре по стръмния път към вилата си, Барни Дрисдейл се изпълваше от задоволство. Той слезе от колата, погледна старата каменна постройка и пое дълбоко от чистия въздух, оглеждайки пейзажа край своята къща. Наоколо нямаше нищо друго, освен хълмове, поточета, няколко малки селски къщици и овце. Чудесно.

Утре вече щеше да има и компания — Бет и Джилиан щяха да пристигнат от Лондон. Такъв беше семейният ритуал. Барни винаги пристигаше пръв, за да „запали огъня“. Той обичаше да огледа мястото в пълно усамотение и да се наслади на това, което бе постигнал при реставрацията на къщата. Всъщност, заслугата беше на работниците, които превърнаха една изоставена купчина от камъни в приказен дом. Барни излизаше да помага, имитирайки активност. С пъшкане и сумтене се опитваше да бъде част от момчетата, но така или иначе никога не успя да ги спечели съвсем — дори когато им носеше бира или настояваше да свършат по-рано и да идат в селската кръчма. Мислеше си, че „тия местни хора“ явно са срамежливи и притеснителни. Барни не забелязваше, че те се притесняват именно от него. В кръчмата всеки си намираше някакво извинение и те си тръгваха един по един. После се обаждаха по телефона на бармана, за да проверят дали Барни си е тръгнал, за да продължат без него.

Цялата къща бе просмукана от студ и влага и Барни се накани да спретне огън с въглищата. За краткото време, в което той се бе разсеял, се беше стъмнило. Барни се запъти към навеса отвънка, но до него не достигаха светлините на къщата и тъмнината беше непрогледна. Той се чувстваше прекрасно, докато пристъпваше в мрака, усещайки по кожата си свежия нощен студ.

Внимателните му стъпки издаваха хрускащ звук по пътеката и на Барни му се стори, че някой се прокашля. Спазъм на ужас сви гърдите му, но след секунда се отпусна и се присмя на собствената си плашливост. Взе цепеници и въглища и тръгна обратно.

За свое учудване Барни забеляза, че са свършили подпалките.

— Голяма работа — каза той.

Натрупа топки от вестници най-отдолу и постепенно пламъците обхванаха дървото, а след това и по-малките въглени. Беше бавна работа и изискваше търпение, но той беше доволен, че е наклал задоволителен огън.

Постоя малко срещу пламъците и после нетърпеливо се отправи с колата към селската кръчма. Необезпокояван от никого, обърна няколко питиета и прегледа отгоре-отгоре броя си на „Телеграф“. Беше малко разочарован, че не познава никого. Нито от местните бачкатори, нито някой от притежателите на вили. Скоро след това в него се всели онази меланхолия, която само самотата може да предизвика и той си тръгна.

В къщата Барни се настани в един стол срещу огъня. Отпиваше портвайн и замезваше със синьото сирене, което си бе донесъл. Той разсеяно разпускаше, вперил поглед в телевизора. Огънят вече бе затоплил къщата и Барни постепенно се одряма. Скоро стана и отиде да си легне.

На долния етаж обаче имаше някой.

Фигурата се придвижваше много умело и потайно в мрака. От рамото на силуета, точно там, където би трябвало да започва ръка, висше голяма тенекиена кутия. Съдържанието й бе използвано, за да се напоят завесите и килима с парафин.

Навън друга фигура държеше четка със зъбите си. С невероятна ловкост и бързина, главата се местеше напред-назад, изписвайки лозунги на уелски по стената: