Екстази (Три розови рейв романа)

9. Джънгъл1

Вечерта, преди да настъпи промяната в живота на Глен, той бе принуден да се моли на приятеля си Мартин.

— Хайде, само опитай. Имам готини хапове, тези с амстердамското плейбойче на тях. Това е най-доброто.

— Как ли не — подсмихна се Мартин, — да ги прахосаме за тоя лайнян джънгъл купон. Не ми се занимава с такива глупости. Освен това на тоя джангър не може да се танцува.

— Хайде, моля те, заради мен. Пробвай.

— Заради теб? Защо толкова се натискаш да се забием там? Кейт, Керъл и Еди ще купонясват в „Сейбърсоник“ и после ще ходят в „Министри“.

— Гледай сега, хаус музиката е най-напредничавото нещо на света, а джънгълът е най-върховната част от хауса. Нещо в музиката трябва да те изненадва, иначе става просто едно повторение, нещо като кънтрито и рока. Джънгълът изненадва. Води те по острието на бръснача. Трябва да идем — примоли се Глен.

Мартин го огледа внимателно.

— Сигурно искаш да засечеш някой в тоя клуб… някои от болницата ходи там… бас държа, че е някоя от сестрите!

Глен сви рамене и се усмихна:

— Амии… даа… ама…

— Хубаво, тогава нямам нищо против. Щом ще сваляме гаджета, готово — ще рутим. Що да се опъвам. Само не ми пробутвай тия кретенизми за хауса и тем подобни.

Когато стигнаха до клуба и видяха опашката, Глен направо се отчая. Мартин отиде най-отпред и каза нещо на една от мутрите. После се обърна и замаха бясно на Глен да идва. Докато влизаха, от тълпата се чуха недоволни възгласи. В началото Глен се шашкаше, че няма да могат да влязат. Мартин блестящо уреди положението, но пък го обхвана притеснение, че Лорейн може да не успее да се промъкне вътре.

След като влязоха в клуба, двамата се насочиха право към чилаут2 зоната. Мартин отиде до бара и взе две газирани минерални води. Беше достатъчно тъмно и Глен измъкна от слиповете си най-новото пликче. Вътре имаше четири хапчета със зайчето на „Плейбой“. Всеки глътна по едно и го прокара с вода.

След десетина минути хапчето започна да се бунтува отвътре и Глен бе разтърсен от сух спазъм и хълцане. Двамата с Мартин не обърнаха никакво внимание на това. На Глен по принцип не му понасяха хапчета.

Три момичета седнаха близо до тях. Мартин набързо се заприказва Глен също не се помая и се изстреля към дансинга. Екстазито си го биваше, но ако човек не започне да танцува веднага, просто рискува да си остане на бара и да прекара цялата вечер в ненужни приказки. А Глен беше дошъл да танцува.

Той обиколи вече пренаселения дансинг и скоро откри Лорейн и приятелката й. Глен започна да танцува на почтена дистанция от тях. Той разпозна парчето „Мърдър Дем“ на „Нинджамен“, което преля в „G-точка“ на Уейн Маршал.

Лорейн и Ивон маниашки се кефеха. Глен наблюдаваше танца им. Лорейн се бе концентрирала изцяло в приятелката си и напълно отдадена на нея, се опитваше да загърби целия останал свят. Божичко, само да можеше да получи частица от това внимание, мислеше си той. Ивон му се струваше по-разсеяна, някак унесена и разтворена в атмосферата на мястото. Поне такива бяха впечатленията на Глен Хапчето беше започнало да му действа и музиката, която по принцип не приемаше, сега започна да навлиза в него от всички страни, преминаваше като вълни през тялото му и определяше всичките му усещания. Преди звуците му се струваха несвързани и неритмични, те просто се блъскаха в него и го дразнеха. Сега той се носеше с тях, тялото му вреше и пулсираше с ревящите баси и раздиращия звук на скреча. Беше преизпълнен от радост и любов към всичко, макар да смяташе, че не е сляп и за кофтито неща във Великобритания. Всъщност струваше му се, че точно тази музика, музиката на града, един вид блус на двадесети век ги дефинира и описва с неподражаема яснота. Той не се чувстваше изплашен или разочарован, защото просто знаеше какво да направи, за да се измъкне от тях. Купон — това беше отговорът. Чувстваше, че трябва купонът здраво да тече, по-здраво от всякога. Единственият начин да се спасиш. Твой дълг е да покажеш, че още живееш. Политическите лозунги и пози не означаваха нищо. Трябва да празнуваш радостта от живота под носа на сивите сили и мъртвите души, които контролират всичко, които ако не си един от тях и без това се опитват да прецакат жизнеността и мислите ти. Трябва да покажеш, че още си жив, въпреки всичките им усилия да те вкарат в своя калъп, да изпият живота от теб. Глен знаеше, че това не е отговор за всичко, защото проблемите се появяват отново, когато приключи купонът, но все пак, това беше най-доброто шоу в града за цялата нощ. Единственото, на което му се искаше да присъства.

Погледна отново към Лорейн и приятелката й. Без да се усети, бе започнал да танцува маниашки. Видът на двете го накара да проумее истината. Тук нямаше позьори, всички бяха издивели тотално. Това не беше танц, изобщо „танц“ не беше подходяща дума. И ето ги тук — Лорейн и приятелката й Ивон. Богинята Лорейн. Но Богинята се бе раздвоила. Сега тя не беше една, както при пристигането му — единствената Лорейн, придружавана от приятелката си. Богинята бе Лорейн и Ивон едновременно, съчетани в лудешки танц на екстаз, който от ускорение сто километра в час беше започнал да спада до почти пълна неподвижност под тежкия натиск на забавящия се блиц и тласъците на брейк-биита. Лорейн и Ивон. Ивон и Лорейн.

Общ вик се изтръгна от тълпата, когато музиката пропадна от височината на кресчендото и преминавайки през различен ритъм се насочи към следващото. Двете грохнаха в прегръдка. В този момент Глен осъзна, че има нещо странно в поведението им. Лорейн и Ивон се целуваха, но след малко Ивон започна да се дърпа и опита да се измъкне. Толкова, толкова бавно под мигащия блиц. После рязко се откъсна, сякаш премина границата на емоционалната си еластичност. Блицът не можа да прикрие как тя се откопчи бясно от прегръдката, която допреди малко изглеждаше като пълно сливане. Лорейн изгледа вцепенената от притеснение Ивон с рязък, странно презрителен поглед и после сякаш престана да я забелязва.

Ивон се отправи от дансинга към бара. Глен я проследи и после се загледа в Лорейн. Лорейн. Ивон. Той тръгна след Ивон. Тя застана на бара и си поръча минерална вода. Тази вечер, вечерта, в която животът му се промени, той докосна рамото й.

— Ивон, нали?

— Даа… — каза бавно тя и добави — ти пък си Глен, нали? От болницата.

— Да — усмихна се Глен. Тя беше красива. Тя — Ивон. Ивон, жената, която бе търсил. Ивон, Ивон, Ивон.

— Не знаех, че си падаш по такава музика — усмихна се тя.

Белите й едри зъби, сякаш се впиха в гръдния му кош и отхапаха част от сърцето му. Толкова хубава, помисли Глен. Жена, за която си заслужава да умреш.

— О, да — каза Глен — Наистина.

— Върви ли купонът? — попита тя. Зашеметяващ мъж, помисли си Ивон. Страхотно тяло. Наблюдавал ме е от сума си време, последвал ме е.

— Много силно, а ти как я караш?

— Набирам скорост — усмихна се тя.

Това бе нощта, в която животът на Ивон също се промени.