Екстази (Три розови рейв романа)

Краен квартал

Много е горещо с тия шибани скиорски очила. По принцип това им е кофтито. Направо не ми се мисли. Точно тия обаче се оказаха най-скапаните, на които съм попадал. Бяхме проучили много добре мястото, а също и навиците на всеки от семейството. Няма как да не му го призная на Шортхенд — винаги провежда наблюденията много точно. Макар тия копелета от покрайнините да не са най-трудния обект за разучаване. Те са хора на навика и никога не се отклоняват от него. Дано нещата си останат така още дълго време, защото това е положително за бизнеса. Какво беше казала Маги Тачър по въпроса — „Каквото е добро за бизнеса е добро за Великобритания“. Май беше нещо подобно.

Кофтито в цялата работа беше, че точно скапаната женска отвори вратата. Аз играех ударната група, така че я праснах право в лицето и тя излетя навътре в къщата, падна тежко и започна да се гърчи в кървища. Тя дори не издаде звук, нещо да изпищи или каквото и да е друго. Влязох и затворих вратата. Тя продължаваше да лежи просната там. Изглеждаше толкова жалка. Това направо ме вбеси, нали разбирате? Бал се наведе и сложи бръснач на гърлото й. Тя постепенно дойде на фокус и започна да схваща какво се е случило. Очите й направо щяха да изхвърчат от окървавената й мутра. Тя придърпа полата под коленете си. Това още повече ме вбеси. Сякаш бяхме дошли заради нещастната й путка или бяхме някакви извратеняци.

Бал започна да й реди нежно с престорения си буги-вуги акцент, все едно е от Ямайка:

— Затваряш уста и живееш. Ебаваш нас и ти скъсваме белия задник, жено.

Як професионал е тоя Бал, трябва да му се признае. Гаджето се бе вторачило в него, а зениците й мязаха на паници, сякаш я бяхме натъпкали с екстази до козирката.

След малко оня тип, съпругът й се появи.

— Джеки… за Бога…

— ЗАТВАРЯЙ МРЪСНИЯ СИ ПЛЮВАЛНИК, ТАПИР ТАКЪВ! — изкрещявам му с шотландски акцент. — АКО СИ ИСКАШ ЖЕНАТА ЦЯЛА, ЩЕ СИ ДЪРЖИШ ЕЗИКА ЗАД ЗЪБИТЕ! ЯСНО?

Той кимва свивайки се и казва:

— Моля ви, вземете всичко, само не…

Приближих се до него и заудрях главата му в стената. Направих го три пъти. Първият път, заради интересите на бизнеса, вторият път за кеф — много мразя копелета като него, и третият път, просто за да ни носи късмет. После го изритах с коляно в слабините. Той се свлече по стената с охкане, жалката му, мазна твар.

— Казах ти да мълчиш, да ти го начукам! Ще мълчиш и ще правиш каквото ти кажем и никой няма да пострада, нали?

Той кимна, яко отряскан и продължи да се гърчи до стената. Нещастен чекиджия.

— Само да си ни създал неприятности, клетата ти женица няма да става и за донор на органи! Ясно?

Той кимна. Още малко и щеше да се подмокри.

Смешното е, че когато бях малък, разни типове като тоя лайнар разправяха на баща ми, който е шотландец, че изобщо не могат да го разберат заради акцента. Големият ташак е, че когато се е случвало да го използвам по работа, на копелетата моментално им е ставало ясно какво се иска от тях и никога не са ставали грешки.

— Браво, така ви искаме — каза Шортхенд, звучейки като същински ирландец. — Сега сър, ще ви бъда благодарен, ако донесете всички пари и бижута, които имате вкъщи. Веднага. Ще ги пъхаш в тази чантичка, разбрано? Ако си кротък и послушен, разбира се, може дори да не се наложи да будим дечицата на горния етаж, ясно? Хайде, бързо.

Акцентите, с които говорим, са голям номер. Така можеш да си напълно спокоен. Шотландският ми е от майка и татко. Ирландският на Шортхенд е добър, но понякога преиграва, а ямайският на Бал просто е ненадминат, мамка му.

Клетото мъжле и Шортхенд започнаха тараша, докато Бал продължаваше да държи здраво мадам с бръснач на гърлото. Ако питате мен, може би прекалено здраво, мръсникът му с мръсник. Аз се захванах да направя по чаша чай за групата, което не е лесно с тези ми ти ръкавици и цялото оборудване.

— Имаш ли някакви бисквити, скъпа? — питам я, но нещастницата и дума не може да обели. Сочи ми към едно от чекмеджетата. Отидох и проверих.

— Мамка му, пакет „Кити Кет“! Между другото, тия бисквити си нямат равни на себе си.

Господи, направо щях да се сваря в тия скиорски очила.

— Седни на дивана, скъпа — казах й. Тя не се помръдна. — Сложи я да си седне на задника, Боби — казвам на Бал. Той я отведе на дивана, обгръщайки я с ръка, все едно че и е някакво приятелче, да го вземат мътните.

Сложих пред нея чаша чай.

— Не си и помисляй да хвърлиш чая в нечие лице, миличка — рекох. — Не забравяй мъниците на горния етаж. Ще ги схрускаме като бонбончета!

— Аз не… — заекна тя. Клетата женица. Седиш си вкъщи, гледаш си телевизор и всичко това ти се случва. Направо да не повярваш.

Бал сякаш не беше съвсем доволен:

— Пий си шибания чай, жено! Кво си мислиш, да не сме ти роби или какво? Бяла кучка!

— Ей, по-полека, мой човек. Сладураната не иска чай. Щом не иска — няма да пие — казах на Бал или по-точно Боби в този момент.

Като правехме подобни удари си сменяхме имената на Хърсти, Боби и Мартин. Бяхме се нарекли на Боби Муур, Джоф Хърст и Мартин Питърс, онези от „Хамърс“, които спечелиха Световната Купа през 1966-а. Бари беше Боби — водачът, аз бях Хърсти — център-нападателят. Шортхенд виждаше себе си като Мартин Питърс, стратегът — човек, който е изпреварил времето си с десет години и е над всякакви глупости.

Разбира се, не открихме много в брой. Някъде около двеста. И грош нямат по тия нещастни места. Всъщност, продължавахме да го правим, защото беше лесно и създаваше емоция. Освен това поддържа форма. Планирането, другите неща, все си искат практика… Не може човек да се остави да ръждясва ей така. Е, затова сме Фирма номер едно — доброто планиране ни прави такива. Всеки мухльо може да нахлуе вътре, но именно планирането и организацията са тези неща, които отличават професионалистите от тълпата. Както и да е, след малко Шортхенд взе номера на кредитните карти на смотания съпружец и излезе да понаобиколи няколко автомата. Върна се с шестстотин лири. Тия скапани машини и ограниченията, които им поставиха. Най-добре е да изчакаш полунощ и тогава в 11.56 дърпаш двеста и после още двеста в 12.01. Беше още 11.25 и нямахме толкова време на разположение. Винаги трябва да се оставя малко повече време в случай на съпротива. Случаят обаче се оказа твърде лесен.

Завързахме ги и Бал преряза телефонните кабели. Шортхенд сложи ръка на рамото на пича:

— Сега да не вземе съобщи на полицай, чува? Има две хубав дечица, спи горе, казва се Анди и Джесика, така нали?

Те кимват в пълен шок.

— Не иска връща се ние за тях скоро, да?

Те се бяха втренчили ужасени в него, нещастните му посерковци. Аз казах:

— Знаем и в кое даскало ходят малките, в кой скаутски отряд са записани и с кого си играят. Знаем всичко. Вие ни забравяте и ние забравяме за всичко, става ли? Имате късмет!

— Така, разбрано, нищо полицаи — каза внимателно Бал, прокарвайки тъпата страна на ножа по лицето на жената.

Едната й страна беше яко подута. Почувствах се кофти. Не обичам да се удрят жени. Не съм като бащата. И той вече не удря мама, поне не след като го предупредих да не го прави. Никога не удрям жени. Тази вечер не се брои, защото беше по работа и толкова. Когато си център-нападател, не можеш да оставиш просто така нещата. Отнася го, които първи отвори вратата, няма мъж или жена, просто го прасваш с все сила. А аз съм си доста як. Цялата работа зависи от теб и не можеш да си позволиш глезотии. Трябва да сме професионалисти, нали. Както казах, това си е бизнес, а което е добро за бизнеса е добро за Британия, така че искам да дам скроената си лепта за националния флаг. Просто забравяш всякакви лични пристрастия, те не влизат в сметката. Да удрям жени, хич не ми е по вкуса, ако става дума за собственото ми мнение. Не искам да кажа, че е напълно погрешно, защото познавам толкова гаджета дето си просят един як пердах, просто казвам, че от такова нещо не можеш да получиш удовлетворение.

— Тъй. Беше ни приятно да правим бизнес с такива мили хора като вас — казва Шортхенд и изфирясваме, оставяйки ги сами. Чувстваме се презаредени от добрия стар адреналин. За едно нещо особено се радвам — че не се наложи да будим хлапетата. Аз самият имам един такъв син и само като си помисля, че някое копеле може да направи нещо подобно… Макар да съм сигурен, че на никой няма да му стиска. Въпреки това, тази мисъл ме разтревожи и ми напомни да мина и да мярна малкия. Реших да го направя на другата сутрин. Стори ми се, че няма да е зле.