Част втора Всепоглъщащият екстаз на любовта

13. Хедър

Той се кани да каже нещо. Брайън Кейс се кани да каже нещо. Нещо, което казва сутрин през ден. Кани се да каже нещо мазно. Мистър Кейс. Какво смятам да направя? Ще се усмихна както всяка сутрин. Все едно че са ми натикали лъжица в устата. Усмихвай се, усмихвай се, макар да чувстваш как те разсъблича с поглед, изложена на показ, обект на присмех. Стига. Преигравам. Трябва да поема отговорност за поведението си. Трябва да се науча да не реагирам така осезателно, да не изпитвам подобен физически гърч. Да не го правя. Вината е моя. Трябва да се контролирам.

— Как е светлината на моите очи? — обичайният въпрос на Кейс. Приготвям се да изрецитирам обичайния си отговор, добре, но нещо се случва.

— Защо си въобразяваш, че съм светлина за очите ти?

Мамка му. Какво говоря? Не може така… защо да не може?

Може. Всъщност мога да говоря каквото си искам. Когато някой прави странни, неуместни забележки, бих могла да поискам обяснение какво по дяволите е имал предвид. Какво всъщност иска да каже?

— Ами, това, че те виждам всеки ден, определено прави живота ми по-радостен.

Макар да се опитвам, не мога да накарам лошата Хедър да млъкне. Преди тя само разсъждаваше. Сега е започнала и да говори. Явно ме тресе шизофрения, а лошата Хедър се е докопала до микрофона…

— Странно, наистина. Искам да кажа, че има голямо несъответствие. Това, че те виждам всеки ден, не ми оказва абсолютно никакво положително влияние.

Най-ключовият момент — нещото, което не съм можела да кажа преди, се превръща в нещо, което не трябва да казвам в момента. Веднага бунтът се пренася отвътре във външния свят. Да! Не! Да! Карай.

— О — казва той засегнато, само че този път е наистина засегнат, — така ли?

— Нямам представа — отвръщам, — но явно това е, което чувствам и мисля.

— Виж — казва той с дискретно съпричастен тон, — ако нещо не е наред, винаги можеш да го споделиш с мен. Не е необходимо да ме нападаш така. Не съм чак толкова черен.

— Това дали си черен или не, не е моя работа. Запази го за себе си. Освен това, всичко е съвсем наред. По-добре от това, здраве му кажи.

— Държиш се много особено…

Запазвам пълно спокойствие:

— Знаеш ли, поведението ти към мен е погрешно основано на собственото ти предположение, че ме е грижа какво мислиш за външния ми вид. Това няма нищо общо с истината. Ти си ми мениджър в тази организация, организация, чиято цел е да свърши някаква работа и слабо се интересува от естетика или каквато и да е сексуалност. Не ме интересува и нямам намерение да го правя на въпрос, но ако видът ми радва очите ти, аз смятам сериозно да се замисля дали нещо не съм се объркала.

— Е, благодаря ти, че ме постави на място — мръщи се той. — Всъщност просто се опитвах да се държа сърдечно.

— Не, аз съм тази, която трябва да се извини. Ти нямаш нищо общо. Примирявайки се с детинското ти, досадно поведение, аз съм създала погрешната представа, че го одобрявам, това си е изцяло моя грешка. Съжалявам, наистина съжалявам.

Той кимва. Изглежда слисан, но успява плахо да се усмихне:

— Добре… ще го преживея.

Каква плаха усмивка. Мистър Кейс. Боже Господи! Сядам отново пред компютъра си в еуфорично настроение. В обедната почивка отивам до „Ийст Порт Бар“ и си вземам за награда джин с тоник. Седя сама, но не се чувствам самотна.

Следобедът се чувствам така, сякаш са ми пораснали криле. Когато се връщам вкъщи откривам, че Хю ми е оставил съобщение на телефонния секретар:

„Скъпа, ще закъснея малко тази вечер. Налага се да поработим с Джени за следващото представяне.“

14. Лойд

С Абдаб в Нюкасъл всичко мина добре, но бях скапан. Той ми даде солидно количество кока за Отровната и по целия път с автобуса имах чувството, че пакетчето направо ще прогори панталоните ми. Беше чиста параноя след голямо друсане, но не можех да забравя Нюкс и на всяка спирка имах усещането, че ченгетата нахълтват и ме арестуват. Така или иначе, нищо не се случи. Стигнах си вкъщи по живо по здраво и си направих супа.

По-късно вечерта се замъкнах с Али в „Трайбъл“. Искаше ми се просто да се размажа, но Али настояваше много. Наложи се да взема и няколко от своите хапчета екстази, което хич не беше на добро. Тази партида пак беше различна, приличаше на кетамин или нещо подобно. Бях се скапал, изобщо не можех да танцувам. Седях в чилаута и Али ми дуднеше:

— Как си, Лойд?

— Скапан — отговарям направо.

— Трябва да пробваш метедрина13 на кристалчета, дето е у нас. Не съм мигнал, откакто си дръпнах. Цели три дни ходя надървен. Бях готов да се отрека от кръстоносния си поход в търсене на любовта и да привикам Амбър да седне на лицето ми.

— Тя тук ли е?

— Да, на горния етаж. Заедно с Хейзъл и Яско. Яско здраво клати Хейзъл — отбеляза с горчивина той, издишайки през зъби и приглаждайки назад косата си. — Май ще трябва да се позавъртя горе.

Амбър ме откри без никакъв проблем. Тя току-що бе облекчила Али, оставяйки го да го направи с нея на пода.

— Не е необходимо да ми правиш компания — смотолевих аз. — Добре съм. Малко съм скапан…

— Няма нищо — отсече тя, задържайки ръката ми в нейната, преди да добави умислено. — А, да, онази Вероника те търсеше.

Както обикновено, отне ми няколко секунди да стопля кого има предвид. Вероника беше безвкусния прякор, с който определени хора наричаха Отровната.

— Тя тук ли е? — попитах с известно притеснение, хвърляйки поглед към часовника на Амбър, за да проверя дали ще успеем да се преместим в „Сублим“ или „Сатива“, в случаи, че отговорът е „да“.

— Не, видях я по-рано в „Сити кафе“.

Слава тебе, Господи! Взех още едно хапче и с Али, Амбър и оня малкия пич, Колин отидохме в моята квартира. Опитах се да правя секс на пода, но бях много гроги за такова нещо. Скоро щеше и да ме удари хапчето. Наложи се да намалим музиката, защото ония боклуци, нещастните юпита отсреща, се оплакаха, че вдигаме шум. Просто не ми се искаше да идват ченгета след случая с Нюкс. Получи се малко неловко, защото Амбър се натискаше на Али, а оня Колин тръгна да се слага на нея. Само да имах малко повече сексуална фантазия и енергия щях да започна да свалям Колин, за да стане шоуто. Скоро младото копеле си тръгна, след него Али и много ми се искаше и Амбър да ги последва, но тя остана и цяла нощ си пускаше музика. Бях изстискан и й казах, че отивам да се размажа. Когато се събудих сутринта, тя лежеше в другия край на леглото, а краката й бяха разположени точно под носа ми.

— Как е, Лойд? — поинтересува се Амбър.

Започна да си обува панталоните. Изглеждаше съвсем малка с изтрит грим. Почувствах се като някой педофил. Да, точно така, нямаше грешка, такъв си бях, най-долен педофил.

— Добре — казвам.

— Хич не ми изглеждаш добре. Между другото, краката ти ужасно смърдят.

— Много мило от твоя страна. За това са истинските приятели. Искаш ли кафе?

— Да, идеално. Само не ми се цупи, а Лойд. На всички им смърдят краката, след като са изкарали цяла вечер с маратонки.

— Знам. Да вземем за пример твоите. Нетърпима воня — казвам аз и се вдигам да спретна кафето, а тя ми хвърля презрителен поглед.

Още се чувствах скапан. Кафето изобщо не ми действаше. Трябваше да отида при Отровната. Трябваше да отида при Отровната. Нещата се изплъзваха от контрол. Али ми беше оставил малко метедрин на кристалчета и смятах да го използвам. Трябваше ми нещо силно, за да се стегна и да отида там.

— Искаш ли да си дръпнеш? — попитах Амбър.

— Цъ, не бих се и докоснала до него.

— Много разумно — казах аз, оформяйки няколко магистрални.

— Ти си луд, Лойд. Защо правиш всичко това?

— Не знам. Нещо липсва в моя живот. Вече съм доста дърт, особено в сравнение с теб и никога не съм се влюбвал. Това е много тъжно — казах й аз, дръпвайки магистралните. Прахчето направо прогаря носа ми.

Амбър се обърна към мен:

— Хайде Лойд…

Прегърна ме и ми се прииска да бях влюбен в нея, но не бях. Няма смисъл да се самозалъгваш, защото после задължително става кофти и единственият резултат е, че успяваш да преспиш с някого, а заради секса не си заслужава да си разваляш хубавото приятелство.

Тя излезе и главата ми избухна.

15. Хедър

Докторът ми предписа „Прозак“. Хю смята, че трябва да го взимам.

— Изпаднала си в лека депресия и това ще ти помогне да я преодолееш — каза докторът. Или може би Хю? Не мога да си спомня. Сигурно и двамата.

Да преодолея какво?

— Ще си помисля — казвам на Хю. — Не ми харесва да вземам такива лекарства и да развивам зависимост от тях. Толкова много се говори за това.

Закъсняла съм. Пак съм закъсняла за работа. Не мога да стана от леглото.

— Хъ-ъ… лекарите си знаят работата. Не правят нищо случайно — казва ми той, премятайки през рамо торбата си със стикове за голф. Днес му е свободен ден за раздвижване. — Божичко, по-добре да тръгвам. Били ще се чуди къде съм отишъл. Днес ще ходим на „Питрийви“ само защото миналия път го заклах на „Канмоър“ Такъв си е той — вдига рамене Хю. — Хайде после да отскочим до тях, а? — целува ме той и потегля. — Чао, скъпа.

Обаждам се на приятелката си Мари, Тя ме навива да си взема отпуск и да се метна на влака до Хаймаркет Стейшън в Единбург. Казва, че и тя ще си вземе отпуска. Най-лесното нещо е да се съглася.

На гарата в Дънфърмлайн си задавам въпроса защо влаковете за Единбург са по един на цял час, а за пикливия Инвъркийтинг по три-четири. Слава Богу, не се налага да чакам повече от петнадесет минути до потеглянето и закъснявам с не повече от десет минути, което е добро постижение.

С Мари правим една обиколка из магазините и после цял следобед пием чай и си лафим у тях. Тя вади няколко джойнта и докато ги пушим, започвам да се кикотя. Не ми се връща вкъщи. Не искам, но се налага да потегля към гарата.

— Остани тази вечер при мен. Ще излезем. Знам един клуб. Хайде да се нагълтаме с екстази и да излезем, ти и аз — казва Мари.

— Не мога… трябва да се връщам… Хю… — усещам се как блея като овца.

— Достатъчно е пораснал, за да се погрижи за себе си една вечер. Хайде. Давай. Ти имаш „Прозак“, което е жестоко. Можем да ги вземем след екстазито. Тези хапчета удължават ефекта и разрушават токсините в МДМА, които разправят, че нанасяли мозъчни разтройства след време. Следователно, благодарение на „Прозак“, екстазито може да е напълно безопасно.

— Не знам… Не съм вземала никакви лекарства от години. Разправят, че екстазито…

— Деветдесет процента от тези приказки са пълни дивотии. Вярно, то те убива, но същото е с храната или с въздуха, който дишаш. Щетите са значително по-малко, отколкото при алкохола.

— Добре… но не искам да халюцинирам…

— Това не е есид, Хедър. Ще се почувстваш просто комфортно със себе си и света за малко. Няма нищо лошо в това.

— Добре — съгласих се колебливо.

Като най-долно шубе оставих съобщение на Хю на телефонния секретар. После се вдигнахме в един бар, а след това в самия клуб. Чувствах се малко глупаво в дрехите, които Мари ми бе избрала да облека. Тя носеше същия размер и като студентки често сме си разменяли дрехите. Когато се обличахме еднакво. Като се погледнах в огледалото ме досмеша с тази къса пола и тясна фланелка. На Мари обаче й отиваха, а бяхме на една възраст. Мислех си, че в клуба всички ще ме зяпат, но не се случи нищо подобно. Отначало ми беше доста скучно. Мари не ми позволи да пия алкохол в предишния бар. Щяло да развали ефекта от екстазито. Мечтаех си за един джин, да уталожа нервите си.

Взех хапчето в клуба. Отначало ме удари доста силно и леко ми прилоша. Почувствах се зле, но не чак толкова, колкото казах на Мари.

— Ти сама го правиш да е така, защото му се съпротивляваш — прошепна Мари и ми се усмихна. После го почувствах да преминава по ръцете ми, по тялото ми, по гърба ми. Гъделичкащо, шеметно усещане. Погледнах Мари и ми се стори много красива. Винаги съм знаела, че е хубава, но с годините бях свикнала да наблюдавам по-скоро признаците на повяхване. Вглеждах се за бръчки, за някое килограмче повече, за побелели косми. Дали откривах или не, беше без значение. Важното е, че ги търсех у нея, а съответно и у себе си, несъзнателно, заблуждавайки се, че тя и аз сме едно и също нещо.

Реших да отида до тоалетната и да се видя как изглеждам в огледалото. Сякаш не стъпвах по земята, а се носех в собствената си митична аура. Като че ли вече бях умряла и се движех в небесните селения. Всички тези красиви хора се усмихваха и изглеждаха точно както се чувствах аз. Не че изглеждаха по различни с нещо, просто можеше да видиш радостта, която се излъчва от тях. Погледнах се в огледалото. Това, което не видях, беше тъпата женица на Хю Томсън. Нея вече я нямаше.

— Ей — каза някакво момиче, — добър трип, а?

— Аха… направо невероятно! Никога не съм се чувствала толкова щастлива! Това ми е за първи път на екстази… — задъхано казах аз.

Тя дойде и ме прегърна.

— Чудесно. Няма нищо по-хубаво от първия път. Винаги е прекрасно, но първият път…

Говорихме сякаш с часове и по едно време се сетих да се върна при Мари. Имах усещането, че познавам всички, всички тези непознати хора. Ние споделяхме едно прозрение, една близост. Никой, който не го е изпитал при подобни обстоятелства, не би могъл да знае какво е. Бяхме заедно в един собствен свят, свободен от омрази и страхове. Отърсих се от страха, нищо повече от това. Танцувах и музиката беше чудесна. Хората, разни непознати, ме прегръщаха. Сред тях имаше и мъже, но те не го правеха прилепчиво. Когато се сетих за Хю, просто го съжалих. Съжалих го, че никога няма да изпита подобно нещо, съжалих го, че „ефикасно“ е пропилял живота си. Съжалих го, че ме е изгубил, което вече беше повече от сигурно. Край между нас. Този етап от живота ми беше приключил. Щях да си взема отпуска и за следващия ден.

16. Лойд

Али излезе прав за този стаф. Беше ми казал чистата истина. Дни наред не можеш дори да премигнеш. Веднага бях преизпълнен от мисли и енергия. Опитвах се, насилвах се да премигна, докато кензах, седнал на тоалетната чиния. И тогава нещо се случи — не можех да спра да мигам. Прилоша ми и си помислих, че ще припадна. Проснах се на студения, облицован под на банята и се почувствах по-добре, прилепяйки към него пулсиращото си лице. Мигането спря и аз отново бях в страхотна форма.

На вратата се позвъни. Беше оня пич, Сийкър. Той мина край мен и влезе в хола. Извади торбичката и я закачи на ръчното кантарче, което носеше със себе си.

— Десет грама — установи той. — Пробвай го.

Така и направих, макар да ми беше трудно да установя доколко е чиста коката, защото не съм голям маниак, но веднага усетих, че е по-добра от тази на Абдаб. Попитах Сийкър дали мога да дръпна една магистрална. Той завъртя отегчено поглед, после спретна по една магистрална за мен и за него на плота в кухнята. Усетих онова приятно обезчувствяне, но метедринът до такава степен беше проникнал в мен, че едно дръпване кока почти не оказа влияние. Сигурно и цялата торбичка да бях изсмъркал, не би имало значение. Както и да е, дадох на Сийкър сухото и той се разкара. Странна твар е този Сийкър. Не движи с никого, но всички го знаят.

Отделих за запас около една пета от стафа. После го смесих с равно количество непарфюмиран талк. Голяма разлика няма.

Не можех да си намеря място из къщи. Започнах да звъня на всичките си познати и да плямпам глупости. Сметката на телефона ми е на червено, нямам и пари да си я платя, така че винаги в подобни моменти звъня като откачен. Не спирах да си мисля как съм се забъркал с Отровната. Беше преди време и главно по икономически причини. Доставях пратки за нея и Соло, които й беше нещо като гадже, съпруг или нещо подобно. Соло беше откачено копеле, но след като конкуренцията го помля, доста се укроти. След побоя беше станал бавен, приличаше на умствено недоразвит. Както се беше изразил Яско веднъж:

— Когато копелетата от Бърза помощ са изстъргвали Соло от паважа, сигурно са забравили нещо да приберат.

Да си призная не бях особено опечален, но навремето Соло беше гадно копеле и човек винаги знаеше какъв играе. С Отровната нещата не стояха съвсем така. Трябваше да предположа най-лошото, когато й се обадих и тя не вдигна телефона. Жертвата ми каза, че „трябва да дойда“.

Когато пристигнах, бе тъпкано от народ. Жертвата бе застанала тихо до прозореца и гледаше навън напрегнато и плахо с големите си черни очи, сякаш се опитваше да отгатне откъде ще дойде следващия съкрушителен удар в живота й. Боби беше пуснал презрителната си злобарска усмивчица. Монтс беше в съвсем окаяно състояние, толкова зле, че дори не обели и дума. Мярнах наоколо Пол Съмървил, Спъд Мърфи и някакво друго копеле, което много не си спомнях. Соло седеше в инвалидната си количка в ъгъла. Чудна сбирчица, като за филм на ужасите.

— Отровната си отряза главата снощи на кока — информира ме Боби. — Сега е в тежка депресия. Ама хич не ти завиждам, Лойд.

Не ме интересуваха тия глупости. Бях дошъл просто да понеса доставката. Запътих се към стаята на Отровната и почуках на вратата. Отвътре се чуха някакви гърлени, стържещи звуци, които можеха да означават „влизай“ или чупката, но въпреки всичко реших да вляза.

Отровната лежеше на леглото си, облечена в крещящо червено трико. Телевизорът беше инсталиран на някаква масичка в края на леглото. Тя пушеше хеш. Лицето й беше загубило всякакъв цвят, но черната й коса беше добре измита и блестеше. Контраста между сгърчената й, груба, обезводнена кожа и здравината на косата й я караха да изглежда като някоя дърта вещица, нахлузила перука. Все пак, основния й чар за мен бяха плътните й черни вежди, които се сливаха по средата. Изглаждаше много келтски. Под тези вежди гледаха две зелени, тесни очи, които бяха постоянно в сянка и полупритворени. Спомням си веднъж, когато бях на екстази, мярнах небръснатите мишници на Отровната, която беше облечена в бяло памучно горнище без ръкави. Дори се сещам, че мастурбирах, представяйки си, че я чукам под мишниците. Не виждам никаква причина за това, но сексуалността е толкова откачена работа, че няма смисъл да се търси някакво обяснение. Това предизвика прилив на гняв, който отмина за две-три минути. Един път бях в закусвалнята по „Уок“, добре надрусан и не можех да отроня и дума не можех да покажа какво искам, не можех да мисля за нищо друго, освен за мишниците на Отровната. Али беше този, който ме открехна за тях. Копелето беше на есид в Гластънбъри и само каза с маниерен глас:

— Тази девойка Вероника, какво изобилие на косми има само…

След което не можехме да свалим поглед от мишниците на Отровната.

Лицето й се изкриви в отвратителна мимика на разпознаване, после в комикс на неодобрение и точно в този момент осъзнах отново защо е напълно невъзможно да я харесам.

Отровната прави секс. Каква непоносима мисъл само.

— Е? — сопнато попита тя.

— Нося я — казах, подавайки й пликчето с кока.

Тя го разкъса като хищник, който пирува със своята жертва. Вадеше и смъркаше, а лицето й се бърчеше по същия начин, както като беше останала без цигари и изсипа боклукчийската ми кофа на един вестник, за да търси фасове. Тогава аз й се развиках и тя притихна, докато ровеше из тази гнусотия.

Това беше първия и последен път, когато съм я видял да прояви респект от нещо.

Копелето Монтс й лепна този прякор. Той я беше чукал веднъж, но или бе пропуснал да повтори или не бе го направил по вкуса й, вследствие на което тя бе накарала още читавия навремето Соло да му размаже мутрата. „Ебати Отровната путка е тая Вероника“ — измърмори той горчиво, когато му бях отишъл на свиждане в болницата, а лицето му беше цялото омотано в бинтове.

— Как е? — попитах. Зяпах профила й. Виждах халката на пъпа й, точно докъдето се бе набрало горнището на трикото.

— Шибания — изсъска тя, всмуквайки от цигарата.

— Май повечко ти е дошло, а?

— Ъхъ — отвърна тя, обръщайки се към мен. — Чувствам се като парцал. Не мога да се съвзема. Единственото нещо, което ме оправя в подобни случаи, е доброто чукане. Онзи фикус оттатък не може нищо да направи. Не искам нищо повече. Само едно добро чукане.

Усетих се, че я гледам право в очите и започвам да дърпам долнището на трикото й.

— Навит съм да го направим…

— Лойд! — засмя се тя и ми помогна да я съблека.

Вкарах пръста си в путката на Отровната. Беше направо прогизнала. Сигурно се беше пипала, а може и да беше от стафа. Както и да е, яхнах я отгоре, вкарвайки надървения си член. Лижех грапавото й лице като някой слабоумен пес, който е захапал сух, нащърбен стар кокал и просто клатех механично, наслаждавайки се на стенанията и въздишките й. Тя хапеше врата и раменете ми, но кристалният метедрин бе направил тялото ми безчувствено и толкова кораво, че можех да продължа цял ден. Отровната получаваше оргазъм след оргазъм, а аз дори не показвах признаци, че ще свърша скоро. Набутах амоняка под носа й, вкарвайки пръста си в ануса й и тя изви на умряло като банши14. В този момент очаквах всички да се втурнат в спалнята, но никой не се появи. Сърцето ми бумтеше и се изплаших да не припадна, защото започнах да мигам като бесен. След малко успях да го овладея.

— Това е… достатъчно… — чух Отровната да се задъхва.

Извадих го твърд и готов както преди да го вкарам.

Седнах на леглото и се опитах да го напъхам що-годе удобно в дънките си. Имах чувството, че съм вкарал парче дърво или метал.

Просто ти се иска да го отчупиш и да се отървеш от него. Потреперих, като се замислих колко ли ми е кръвното.

— Направо откачено… — излегна се назад Отровната, дишайки тежко.

Трябваше да изчакам, лежейки до нея, да си тръгнат другите. За щастие тя заспа дълбоко. Аз продължавах да лежа сковано и да разсъждавам какво по дяволите правя с живота си. Замислих се, че трябваше да изчукам Отровната под мишниците, след като ми бе дадена такава възможност. Когато извършиш нещо особено пошло, за което съжаляваш още в мига, в които си го сторил, осъществяването на една еротична фантазия би го направило по-приемливо.

След малко отидох в хола и видях, че Соло и Яско са заспали на дивана, тръгнах си и се помотах известно време из града. Бъкаше от екстази маниаци, които излизаха от клубовете, хванати ръка за ръка. По улиците се тътрузеха алкохолици и мучаха някакви песни. Бяха изпълзели всякакви копелета, друсани с какво ли не.

17. Хедър

Главата ми бучеше, докато се шляех по „Принцес Стрийт“. Макар и по-късно сутринта, Мари трябваше да се завлече на работа в Скотиш Офис. Аз нямах такива намерения. Същата сутрин докопах в квартирата и стиховете на Шели. Не можех да се спра. После четох Блейк и Йейтс. Мозъкът ми поглъщаше жадно всеки стимул и не можеше да се насити.

Разгледах арт шопа на „Хановер Стрийт“. Прииска ми се да рисувам. Ето, точно това исках, да си купя комплект бои. После мярнах един музикален магазин и влязох. Исках да си купя всички записи, които виждах и изтеглих максималната възможна сума от триста лири с кредитната си карта. Не можех да реша какво да си купя и накрая си излязох с няколко мешани компактдиска с хаус, които може би не бяха най-доброто, но все пак щяха да бъдат огромен напредък в сравнение с любимите на Хю „Дайър Стрейтс“, „U2“ и „Рънриг“.

Влязох в една от книжарниците „Уотърстоунс“. Огледах се и си купих книгата на Иън Макдоналд за Бийтълс и тяхната музика в контекста ма шестдесетте. На задната корица цитираха думите на някакво момче, което след като прочело книгата, отишло и си купило пълната колекция с албумите на Бийтълс на компактдискове. Направих абсолютно същото. Хю не обичаше Бийтълс. Как изобщо може да не обичаш Бийтълс?

Влязох в едно кафене и разлистих „NME“, което не си бях купувала от години. Вътре прочетох едно интервю с пича, който преди свиреше с „Хепи Мъндейз“, а сега беше събрал нова банда — „Блек Грейп“. Върнах се в музикалния магазин и купих техния албум — „Велико е да си ги спрял… Йе!“, просто защото навремето момчето твърдеше, че е вземало огромни количества наркотици.

Купих още няколко книги и взех влака за вкъщи. На телефонния секретар намерих съобщение:

— Скъпа, аз съм. Обади ми се в работата.

После намерих и бележка в кухнята.

Изплаши ме. Малко егоистично от твоя страна. Обади се, когато си дойдеш.

Хю

Смачках листчето. На масичката за кафе бе захвърлен диска на „Дайър Стрейтс“, „Братя по оръжие“. Винаги слушаше само това. Особено мразех „Пари за нищо“, която постоянно си тананикаше. Пуснах си „Блек Грейп“ и бутнах „Братя по оръжие“ в микровълновата, просто за да докажа, че не е вярно онова, което хората разправят, че дисковете са неунищожими. За да съм напълно сигурна, обаче набутах и „Любовта над златото“, за да наблюдавам унищожението.

Когато Хю се върна, изглеждаше разтревожен. Дотогава настроението ми се беше променило. Чувствах се смазана, потисната. Бях изгълтала четири екстазита предишната нощ, което според Мари беше твърде много за първи път. Но аз просто не исках да спирам, не исках да се пусна обратно по нанадолнището. Тя ме беше предупредила за ефекта след това, но напразно.

Хю наистина е притеснен.

— Виждала ли си някъде диска „Братя по оръжие“, скъпа? Не мога да го намеря никъде… we get the music and the colour Te-veeehhh

— Не.

— …_monee for nothin_… всъщност, защо да не направим едно кръгче с колата?

— Много съм изморена — отговарям.

— Повечко алкохол у Мари, а? Двечките хич не се шегувате! Погледнато сериозно, не мога да се съглася да отсъстваш безпричинно от работа, след като самият аз непрекъснато натяквам на хората колко е важна работната дисциплина. Дънфърмлайн не е голям град и слуховете ще плъзнат веднага, хората ще разправят, че собствената ми жена кръшка от работа, а аз се правя, че не забелязвам…

— Изморена съм. Пийнах повечко… Искам да се кача горе да подремна.

— Аз ще карам — каза той, размахвайки ключовете пред мен, все едно съм куче и това е верижката ми за разходка.

Не можех да споря. Беше ми кофти, гадеше ми се, чувствах се като центрофугирана.

— Струва ми се, че една разходка ще те освежи — усмихна се той и извади колата от гаража.

До него седна една жена с права коса и тъмни кръгове под очите. Стори ми се, че я познавам отнякъде.

Извадих очилата от жабката и си ги сложих. Почувствах как Хю се подразни.

— Изглеждам ужасно — чух се да казвам със слаб глас.

— Изморена си — заключи той. — Трябва да си помислиш, дали да не минеш на половин работен ден. Знам какво е напрежението, когато се оптимизира работата в една организация. При нас е същото. Усеща се на всички нива. За жалост, взема и човешки жертви, но иначе ще стане миш-маш. Боб Линкър отсъства вече две седмици. Пълен стрес — обръща се Хю, повдигайки вежди. — Както и да е, сигурен съм, че твоят случаи е друг. Някои хора просто не могат да се приспособят към съвременната работна среда. Тъжно, но факт. Както и да е, ние се справяме чудесно и не е необходимо да се принасяш в жертва, за да доказваш каквото и да е, Хедър. Нали разбираш какво имам предвид, а писанче?

Махам очилата и разглеждам побелялото болнаво лице, което се е вторачило в мен от страничното огледало. Порите ми са се уголемили, а под устната си имам голямо петно.

— … например жената на Алън Коулман… как й беше името? Идеалният пример. Съмнявам се, че би се върнала на работа, дори да й предлагат купища пари. Трябва ли да стигаме до там? Друг пример — Иън Харкър, които след ранното си пенсиониране не прави нищо друго, освен да играе голф…

Само как звучи, един мъж на двадесет и седем да говори за ранно пенсиониране.

— … след него, Алистър и Джени свършиха огромна работа. За съжаление, един от тях ще остане разочарован, когато другият заеме мястото на Иън. Джени има повече шансове, но предполагам, че ще вземат някой от вън, за да избегнат конфликта…

Бях учудена, че намеси Джени в разговора.

— Иска ли ти се да й пуснеш един език?

— … защото пред свършен факт, макар че и двамата са професионалисти, но ако единият стане шеф, тогава… извинявай, скъпа, какво каза? Мислиш ли, че става, а? Имам предвид Джени? Безупречна външност, много лични контакти…

Треперя. По тялото ми преминават спазми с невероятна прецизност, един на всеки две секунди.

— Много е добра, не мога да се сетя за никой друг, с когото съм работил да е проявявал такава увереност, независимо дали е бил мъж или жена — казва Хю самодоволно.

Доно да я чукаш… дано си я чукал през всичките тези четири години, защото в такъв случаи би бил оправдан, че не можеше да го правиш както трябва с мен…

— Тя има ли си гадже? — питам.

— Живее с Колин Норман — казва Хю, опитвайки се името Колин Норман да не прозвучи точно като „детеубиец“ или още по-лошо „служител с работно досие под средното“.

Разходката, разбира се, се оказа предлог. Знаех накъде сме се запътили. Спряхме пред фасадата на позната за мен къща.

— Бил и Мол казаха, че би било много гот, ако наминем за по чашка — обясни Хю.

— Аз… ъ… аз…

— Бил е в дълъг платен отпуск. Реших, че не е зле да го мерна.

— Ние никога не се срещаме с мои приятели!

— Мила-а… Бил и Мол са твои приятели! Не го забравяй!

— Мари… Карън… те би трябвало да са и твои тогава.

— Е, стига с тези стари приятели от университета. Студентски щуротии, скъпа. Светът се движи напред…

— Не искам да влизам…

— Какво има, скъпа?

— Мисля да си ходя…

— Да си ходиш? Къде? Какъв е проблемът? Искаш да кажеш, че си отиваш вкъщи?

— Не — прошепвам аз. — Смятам, че трябва да си ходя. Просто да си ходя. За добро е — думите ми бяха толкова тихи, че почти се изгубиха.

Да те напусна, Хю. Играеш скуош, но нямаш бърза реакция…

— Браво, момичето ми! Така те искам! — казва той и изскача от колата.

Бил ни чака на вратата и ни въвежда с престорена изненада.

— Охо, близнаците Томсън! Как е прекрасната Хедър! Изглежда зашеметяващо, както винаги!

— Хю ти завижда — казвам, играейки си разсеяно с копчето на ризата на Бил, — защото ти е по-голям, искам да кажа платения отпуск. Така ли е?

— Ха, ха, ха — смее се нервно Бил. Хю влезе вътре и разцелува Мол и ето — палтото бива свалено от раменете ми. Потрепервам и отново започва да ме тресе, макар че вътре е топло. На масата в хола има нещо като шведска маса.

— Ела да опиташ от световноизвестния чеснов пастет на Мол — казва Бил.

В този момент изпитах желанието да кажа на Мол: „НЕ Е ТРЯБВАЛО ДА СЕ ХАБИШ“, но не ми се занимаваше. Думите прииждат в главата ми, но са толкова много, че се блъскат и не могат да излязат навън. Бяха задръстили устата ми така, че сякаш трябваше буквално да ги извадя, бъркайки вътре с пръсти.

— Не трябваше да си даваш този труд — усмихвам се към нея. Този труд. Разбира се.

— О, въобще не ме затрудни — казва Мол.

Седнах превита на две и се загледах в ципа на Бил. Реших, че сигурно, ако го отворя, ще бъде нещо като ровене из претъпкана кофа за боклук с онази гадна миризма, която удря право в лицето, докато тършуваш, за да се докопаш до омекналия, разлагащ се банан.

— … тогава Том Мейсън предложи в договора да се включи клауза за неустойка, в случай на забавяне на доставката, което накара нашия приятел Мистър Рос да се съсредоточи, доколкото му позволяват възможностите, върху работата си…

— … типично за нашия Том, покрива всички бази едновременно — отбеляза Бил с мъдро одобрение.

— Разбира се, нашето приятелче Марк Рос, далеч не беше зарадван. Нямаше накъде да мърда, обаче.

— Браво! — усмихна се Бил. Мол също пуска усмивка. Иска ми се да й изкрещя: на какво се усмихваш, пуйко такава, какво общо има всичко това с теб. В този момент Бил добави:

— А, между другото, взел съм билети за Годишните.

— Чудесно!

— Какви годишни? — питам. — „Четирите годишни…“.

— Билети за годишните мачове В Айброкс за мен и твоя човек, които е голям син фен.

— Какво?

— За футбол. Става дума за Глазгоу Рейнджърс.

— Ъ?

— Малко да се разсеем на чист въздух — казва с овче изражение Хю.

— Но ти си от „Дънфърмлайн“. Винаги си бил от „Дънфърмлайн“! — без всякакъв повод започнах да се навивам аз. — Дори си ме водил в Ийст Енд Парк… когато…

Не можах да довърша изречението си.

— Е, скъпа… какво са „Дънфърмлайн“… искам да кажа, никога не съм бил истински фен, те бяха просто местния отбор. Сега нещата са други. Трябва да поддържаме шотландските отбори за мачовете в Европа. Освен това, изпитвам голямо уважение към Дейвид Мъри. А в Айброкс знаят как да посрещат туристи. „Дънфърмлайн“ са от друг свят… а и винаги съм бил син, дълбоко в себе си.

— Ти беше фен на „Дънфърмлайн“. Ходили сме заедно. Спомням си, когато загубиха купата от „Хибс“. Ти беше съкрушен. Плака като малко момче!

Мол се усмихва на думите ми, а Хю изглежда притеснен.

— Скъпа, предполагам, че Бил и Мол не ги интересуват нашите спорове за футбол… да не говорим, че никога преди не си се интересувала от тази игра… какъв е проблемът?

Какъв е проблемът?

— О, няма проблем… — отегчено отстъпвам.

Това преля чашата. Един мъж може да смени жена си, но какъв мъж е той, ако смени отбора си… това показва липса на характер. Това е човек, който е загубил представа кои са важните неща в живота. Никога не бих могла да живея с подобен мъж.

— Мол е направила чудесен чеснов пастет! Просто невероятен!

— Никакъв проблем, просто — казва Мол.

— Наистина съжалявам, Мол, но нямам никакъв апетит — казвам аз, гризейки филийка френско хлебче. Бил едва не ми изкара акъла, подскачайки рязко и паркирайки точно под циците ми празна чиния.

— Опа-а! Полиция за борба с трохите! — казва Бил, насилвайки усмивка по притесненото си лице.

— Килимът ни е съвсем нов — казва с извинителен тон Мол.

— Да, голямо притеснение е — чух се да произнасям.

Време беше да се махаме.

След тази вечеринка, през която умирах хиляди пъти, Бил каза:

— Хю, Хедър като че ли не е много добре. Цялата се поти и трепери.

— Да не си хванала грип, а Хедър? — интересува се Мол.

— Хайде, скъпа, май е по-добре да си ходим — кимва Хю.

Когато се върнахме вкъщи, започнах да си събирам багажа. Хю дори не се усети. Легнахме си и аз казах, че ме боли главата.

— Така ли — отвърна той и се унесе.

Събудих се, когато вече беше готов за работа. Беше облякъл костюма си. Аз още бях зле. Надвеси се над мен:

— Трябва да се приготвяш за работа, Хедър. Ще закъснееш. Хайде, скъпа, раздвижвай се. Разчитам на теб!

След това потегли.

Същото направих и аз.

Оставих бележка.

Скъпи Хю,

От известно време нещата между нас не вървят. Може би вината е моя, защото през всичките тези години се примирявах с промените у теб и в живота ни. Всичко това ставаше бавно, нещо като твоя пример за „сварената жаба“, който даваш на бизнес семинарите. Нещата се променят толкова бавно, че не усещаш кога са се изплъзнали от контрол.

Няма място за вина или оправдания. Просто свърши. Вземи парите, къщата, предметите и т.н. Не искам да поддържаме връзка, защото между нас няма нищо общо и ще бъде фалшиво и неприятно. Без лоши чувства от моя страна.

Хедър

Изведнъж почувствах някакъв освобождаващ гняв и написах:

P. S. Искам да знаеш, че сексът с теб през последните години за мен беше като изнасилване.

После го прочетох и откъснах ивицата с PS. Не исках да се забърквам в подобни обяснения. Просто исках да свърши.

Взех такси до гарата, после влакът до Хаймаркет и отново такси до квартирата на Мари. Мислех през цялото време за записи, плочи, клубове, дрога и прясна боя върху платно. Също и за момчета. Момчета. Не мъже. Не исках да се занимавам повече с мъже, мъжете бяха най-големите хлапаци на този свят.

18. Лойд

Али се нервира и източник на раздразнението му е Уудси:

— Значи, това копеле си мисли, че ще си играе на Греъм Сунес, ще се мотка наоколо, надрусан с готина кока и ще рецитира съдържанието на списание „Mix“, както правехме едно време с „NME“ и всяко копеле ще трябва да ахка: „Евала, Уудси, браво пич, направо си железен“ и да се реди на опашка, за да му целуне задника. Точно така ги вижда нещата пичът.

— Сега е просто непоносим, но чакайте да видите какво ще стане, като забие някое гадже — ухили се мазно Мънтс.

— Слава Богу, че няма много надежди — усмихна се Али. — Надува се като пуяк. Пълно пренебрежение към света. Копелето обаче не е чукало от години. Направо е получил комплекс. Компенсира с тия религиозни чекии. Веднъж някоя да го обърне и ще кротне.

— Дай Боже. Дано да стане така или пък да се надуе толкова, че да не ще да си приказва с такива като нас. Мисля, че и това ще свърши работа — заключва Мънтс.

— Нищо му няма на Уудси — намесвам се аз. Утре ще правим оня рейв-госпъл купон заедно и се чувствам длъжен да го защитя. — Нямам нищо против някой да ми разказва какво пише по списанията за клубовете и диджеите, така се пестят време и пари. Притеснява ме само религиозния момент. Но, да ви кажа, дори за това го уважавам.

— Стига бе. Лойд — казва презрително Али.

— Значи, преди си мислех, че всичко това са пълни глупости. После обаче изчетох оная книжка от онова копеле, дето пише много за екстазито и там разправя, че много монаси и равини вземали, за да достигнат духовното общуване.

— Заври си я отзад тая книга — зъби се Али. — Значи искаш да ми кажеш, че Уудси наистина си е приказвал с Господ в „Ресърекшън“?

— Не, просто искам да кажа, че копелето си мисли така и е искрен. Значи, наистина се е случило нещо. Лично аз смятам, че беше много надрусан и е халюцинирал, а после си е повярвал. Никой от нас обаче не може да каже каква е истината и следователно приемам, че всичко това се е случило за него.

— Глупости. По тази логика, някое ченге може да дойде и да ти разправя, че е Хитлер или Наполеон и ти трябва да му повярваш.

— Не… — казвам, — не е въпросът да повярваш в измислената реалност на някого, а просто да я уважаваш. Става дума, когато това не вреди на никого.

— Какво ми се правиш на философ, бе Лойд. Защитаваш го, защото те е поканил за голям диджей. „Ректангъл“. В Пилтън. Вторник следобед! Голям ташак — смее се Али.

— Звучи малко тъпо, не мислиш ли, Лойд — смее се Мънтс.

Тия тъпи шегички ми лазят по нервите и започвам да се шашкам за шибаното парти.

19. Хедър

Срещаме се в кафенето на хотел „Карлтън“. Изражението на майка ми е от типа „ти-си-едно-голямо-разочарование-за-всички-ни“. Чудя се как е могло подобно нещо да ме вкарва в „правия път“ преди. Ъгловатото й, набраздено от бръчки лице с напрегнат, леко измъчен поглед, сега също предизвиква онова особено, неприятно усещане в гърдите и стомаха ми. Преди беше напълно достатъчно, за да ме постави на място. Но не и сега. Сега вече съзнавам какво се случва, а това е седемдесет процента от решението на проблема.

— Хю намина снощи — казва укорително тя, правейки дълга пауза.

За малко да отговоря веднага. Но не. Не трябва да забравям: не се оставяй хората да те манипулират с мълчанието си. Устоявай на изкушението да запълниш празнините. Подбирай думите си. Говори уверено!

— Беше съкрушен — продължава майка ми. — Каза — „Скъсвам се от работа. Давам й всичко от себе си. Какво иска? Какво?“. Отговорих — „Гръм да ме удари, ако мога да я разбера“. Винаги това е бил проблемът при теб. Вечно си получавала всичко на тепсия, млада госпожичке. Грешката сигурно е наша. Просто искахме да получиш всичко, което ние нямахме…

Гласът на майка ми се снижава до пълна монотонност. Ефектът е учудващо успокоителен и направо свръхестествен. Постепенно се отнасям към всички онези места, където бих искала да отида, сещам се за всичко, което имам желание да видя… хубави мигове… любов…

— … винаги сме се жертвали изцяло. Когато родиш свои деца, тогава ще можеш да ме разбереш, Хедър…

— Чувала съм ги тия и преди.

— Моля?

— Наслушала съм се на подобни приказки. Слушам ги цял живот. Те не значат нищо. Просто жалки опити човек да оправдае живота си. Аз нямам нужда от вашите равносметки. Това е нещо лично. Не съм щастлива. Хю и животът ни заедно не е това, което съм искала. Грешката не е ваша… не е и негова…

— Мисля, че се държиш егоистично…

— Да, сигурно е така, ако това означава, че за пръв път в живота си се замислям от какво имам нужда аз…

— Винаги сме поставяли твоите интереси над всичко останало!

— Както сте ги разбирали вие обаче. Аз съм ви благодарна и ви обичам за това. Искам просто да ми се даде възможност да се изправя на краката си без ти, татко или Хю да правите всичко вместо мене. Вината не е ваша, а моя. Твърде дълго не оказвах никаква съпротива. Знам, че причинявам болка на всички и съжалявам за това.

— Станала си толкова коравосърдечна, Хедър… Как се промени така? Само ако знаеш колко е разтревожен баща ти…

Скоро тя си тръгна, аз се върнах в квартирата и се разплаках. После изведнъж нещо се случи и всичко се промени. Обади се баща ми.

— Виж какво — казах аз, — ако се обаждаш да ми мрънкаш…

— Не, нищо подобно — отвърна той. — Съгласен съм с това, което правиш и те поздравявам за смелостта. Ако не си щастлива, няма защо да продължаваш. Още си достатъчно млада, за да правиш каквото си решиш и да не се примиряваш. Някои хора я карат цял живот така, макар да знаят, че са се загробили. Човек има само един живот, така че давай и го изживей както си решила. Винаги ще те обичаме и подкрепяме, надявам се, че си го разбрала. Майка ти е разстроена, но ще се оправи. Хю е на достатъчно години, за да се оправя сам…

— Татко… просто не знаеш колко много значи за мен това…

— Не се оставяй. Просто продължи нататък. Ако имаш нужда от нещо… ако си останала без пари…

— Не… добре съм…

— Е, добре, знаеш как да ни намериш, ако се нуждаеш от нещо. Само ще те помоля да държиш връзка.

— Разбира се, обещавам… и много благодаря, татко…

— Няма защо, скъпа. Доскоро.

Разревах се още повече, защото осъзнах, че всичко е било само в мен. Бях очаквала съвсем различна реакция от света наоколо. Очаквах, че ще ме отритне. Но нищо подобно, дори окото му не мигна.

Тази нощ лежах на леглото в квартирата и си мислех за секс. На двадесет и шест години.

Преди Хю съм имала четирима любовници, но тъй като Хю вече също е бивш, значи общо петима предишни любовници до настоящата пауза.

№1

Джони Бишоп

Як, грубоват, на шестнадесет. Още един младеж с добра външност, който се прави на Джеймс Дийн. Въобразявах си, че в него има някаква скрита нежност, която съм способна да предизвикам. Всичко, на което бе способен този клет мъжкар, беше да ме изчука набързо, без всякакво въображение и след това панически да бяга, сякаш трябваше по най-бързия начин да напусне мястото на престъплението.

№2

Алън Райбърн

Притеснителен, благонадежден, скучен. С толкова голям пенис, че ми причиняваше болка, но като истински кавалер не смееше да поработи повечко с него и да ми причини още малко болка. Напуснах го, когато постъпих в университета.

№3

Марк Дънкан

Студентче чикибоец. Втори курс, бройкаджия. Много зле в леглото, но тогава бях толкова гола вода, че не знаех каква е разликата.

№4

Брайън Лидел

Чудесен. Всичко си беше на мястото. В сексуално отношение. Още се притеснявах истински да се наслаждавам на секса, боях се, че ме намира за много лесна и не му позволявах да се увлича много-много. Веднъж, когато това се случи, не можеше да се отлепи от мен. Всеки мъж, който чука толкова добре на тази възраст, със сигурност не го прави с една жена, а аз имах своята гордост.

После дойде ред и на Хю. Хю Томсън. Моят номер пет. Бях ли влюбена в него? Да. Спомням си го в бара на студентския съюз да унищожава реакционни възгледи и халба подир халба бира. Правеше всичко с абсолютна категоричност. Чувствах се в безопасност, докато едните безспорни неща не се смениха от други, пак толкова безспорни неща. Оттогава не се чувствам спокойна, когато всичко е категорично ясно. Чувствам се оплетена в глупост.

Сега и това. Нищо.

Летаргия. Преустановяване на жизнените функции. И така, в продължение на четири седмици, извърших няколко неща, които изцяло промениха живота ми. Първо напуснах Хю и се преместих у Мари. Имам своя стая. Вярно, съвсем тривиално, но за да открия себе си, трябваше да сменя тезата с антитеза.

Второто нещо, което направих, бе да напусна работата си и да подам документи в един курс за обучение на учители. В този момент осъзнах, че съм получавала 6500 лири в строителната организация, не тази на Хю, а моята. Това беше личният ми бастион на финансова независимост по време на брака ни. Тогава не харчех заплатата си за нищо, тъй като Хю плащаше всичко. Исках да се запиша в бюрото за безработни, но Мари ми обясни, че е излишно дори да пробвам, защото те ще разберат, че доброволно съм напуснала работа и няма да получа нищо. Бях приета за учителския курс в Мърей Хаус. Не исках да ставам учителка, но ми се щеше да правя нещо, а това бе единственото, за което се сещах.

Друг нов момент в живота ми беше онзи клуб и вземането на екстази. Смятах да продължа да го посещавам, но първо исках да изясня още много неща за себе си.

С Мари заминахме в Ибиса за две седмици. По време на престоя ни Мари преспа с четирима. Аз също вземах екстази и се чуках непрекъснато… не, всъщност лъжа. Бях в ужасна депресия и изпитвах някакъв ужас. Нямаше никаква надежда да постигна свободата си. Мари не спираше да кръстосва клубовете и баровете на Сан Антонио, влизаше навсякъде, все едно е собственик на заведението и всеки път беше с различно гадже. Живееше като прилеп, връщаше се в стаята късно сутрин и имаше странен вид — не беше пияна и макар че изглеждаше уморена, бе някак особено лъчезарна, развълнувана и положително заредена. Тя ми обръщаше доста внимание, оставяше ме да й говоря с часове за Хю, за това как съм го обичала, за нашите мечти и надежди, за болката, която изпитвах. Един ден взех ранния полет от Ибиса, оставяйки я сама. Тя искаше да се върне с мен, но аз й отказах — имах нужда да премисля нещата сама. Освен това, вече достатъчно успях да разваля отпуската й.

— Не се притеснявай — каза ми тя на летището. — Просто ти дойде твърде много изведнъж. Следващият път със сигурност ще ти хареса.

Върнах се вкъщи. В стаята си у Мари. Продължих да чета много. Ходех до „Фин“ и „Уотерстон“ през деня и вземах нови книги. Седях по кафенетата. Молех се да свърши това лято, да започна да ходя на курса, да става нещо каквото и да било, за да престана да мисля за Хю. Работата бе в това, че много добре знаех каква е цената. Знаех, че за мен няма връщане назад. Болката, чисто физическа, не напускаше гърдите ми. Бях блокирала. Но нямаше връщане назад. Просто такава възможност за мен не съществуваше.

Не знам как бе намерил адреса ми, но ме откри. Няма значение. Беше към шест вечерта. Разтреперих се, когато застана срещу мен. Странно, макар че никога не бе проявявал физическо насилие към мен, не можех да се отърва от чувството, че съм дребна и безсилна в сравнение с него. И този бяс в очите му. Спрях да треперя, чак когато той заговори. Слава тебе Господи, че проговори. Този нещастник не се беше научил на нищо. В момента, в които отвори уста, усетих как той се смалява, а аз изведнъж пораствам.

— Помислих си, че сигурно вече си си избила тия глупави игрички от главата, Хедър. Сметнах, че си разбрала колко болка причини на всички ни и си се засрамила достатъчно, за да се върнеш вкъщи. Все пак, винаги сме обсъждали всичко. Признавам, че доста от нещата не мога да разбера, но струва ми се, ти вече изигра малкия си номер и би трябвало да си доволна. Най-добре е просто да се върнеш вкъщи. Какво ще кажеш, скъпа?

Лошото бе, че той наистина си го мислеше. Никога не съм била по-благодарна на някой през целия си живот, колкото бях тогава на Хю Топката в гърдите ми моментално се стопи. Почувствах се чудесно — лека като перушинка. Започнах да се смея. Да се смея с глас, право в глупавата му, нелепа физиономия.

— Хю… ха ха ха… виж… ха ха ха ха ха ха смятам, че е по-добре да си ходиш ха ха ха ха… преди да се проявиш като още по-голям задник от това, което направи до момента… ха ха ха ха какъв чекиджия само…

— Да не си друсана? — попита той и се огледа, сякаш търсейки потвърждение.

— Ха ха ха ха… дали не съм била друсана! Да друсана съм! Миналата седмица се върнах като пълен парцал от Ибиса! Кой би го направил, без да е друсан! Всъщност, трябваше да си остана с Мари, да изгълтам всичкото екстази на света и да го направя с първия срещнат! Да бъда изчукана както трябва!

— Тръгвам си! — изкрещя той и излезе. Докато слизаше надолу по стълбището се провикна с прегракнал глас нагоре.

— Смахната жена! Ти и твоята приятелка — наркоманка. Кучката му с кучка! Край! Край завинаги!

— БЪРЗО СХВАЩАШ, СКАПАН ТЪПАНАР ТАКЪВ! ВЪРВИ И СИ ЖИВЕЙ ЖИВОТА! ДА ВЗЕМЕШ ДА СЕ НАУЧИШ ДА ЧУКАШ КАКТО ТРЯБВА!

— ФРИГИДНА КУЧКА! ТОВА ТИ Е ПРОБЛЕМЪТ! — цепи се той.

— НЕ. ПРОБЛЕМЪТ БЕШЕ ТВОЙ! ТИ НЯМАШ ПРЪСТИ! НЯМАШ ЕЗИК! НЯМАШ СЪРЦЕ! НЕ СЕ ИНТЕРЕСУВАШ ОТ НИЩО, ОСВЕН ОТ СКАПАНАТА СИ РАБОТА, НАДУТО НИЩОЖЕСТВО! СЕКСУАЛНА ВЪЗБУДА! ДА ГО ПРОВЕРИШ В РЕЧНИКА! МОЖЕ ДА ТИ СТАНЕ ЯСНО!

— ШИБАНА ЛЕСБИЙКА! ЧУКАЙ МАРИ, ОБРАТНА ПАЧАВРА НЕЩАСТНА!

— ДАНО ОНЯ, ДРУГИЯ НЕЩАСТНИК, БИЛ, ДА ТИ ГО ВКАРА ОТЗАД. НАЛИ ТОВА ИСКАШ!

От отсрещния апартамент излезе Мисис Маккормик.

— Извинявам се. Чух шум. Нещо се крещеше.

— Любовни разправии — отвръщам.

— О. да, оттам минава пътят на истинската любов, нали скъпа? — каза тя и шепнешком добави. — Но по-добре е без тия работи.

Вдигнах палци в знак на съгласие и се прибрах. Вече изгарях от нетърпение да се върне Мари. Смятах да погълна всички наркотици, познати досега на човечеството и да изчукам всичко, което се движи.

Беше наистина страхотно като излязох навън, чувствах се свободна и за първи път неомъжена. Някакви бачкатори, които оправяха тротоара по „Дарли Роуд“, започнаха да ми подсвиркват, но вместо да се притесня, както бих направила преди години, или да се ядосам, както щеше да стане оня ден, аз всъщност направих точно това, което ми подхвърли с провлачения си, глупашки глас един от тях — усми-и-и-хнах се най-се-е-тне. После малко се ядосах на себе си, че играя на глупавата им игричка, но усмивката всъщност си беше за мен, защото се чувствах щастлива.

Оказах се на „Кокбърн Стрийт“. Не че свалях мъжете с поглед, а просто ги проверявах. Купих си дрехи и гримове за четиристотин лири. Част от старите си парцали натъпках в кофите за боклук, други занесох на фондацията за ракови заболявания.

Мари веднага разбра, че нещо съществено се е променило у мен. Когато си дойде, клетницата беше тотално смазана.

— Само искам известно време никой за нищо да не ме закача — изпъшка тя. — И до края на живота си да не виждам нито едно шибано хапче или нечий кур.

— Не вървиш — казах. — Довечера сме на Трайбъл Фанкшън.

— Май повече те харесвах като добра жена домакиня — усмихна се тя.

20. Лойд

Ония приказки за Уудси бяха достатъчни, за да почна да се шашкам какво ще излезе от рейв представянето. Колкото повече си мислех, толкова повече ми се струваше, че всичко ще бъде издънка. Уудси плануваше сборището да се състои в четвъртък следобед в Ректангъл Клуб в Пилтън (или както го беше обявил на листовката Рек-тангъл15). Опитах се да докарам всичките си познати, но Али ми отказа категорично, само защото не можеше да трае Уудси.

Амбър и Нюкс бяха навити и Дроузи ни хвърли с микробуса. Когато пристигнахме, нямаше пукната душа, освен чичката, който поддържа залата, Уудси вече беше инсталирал дековете си, миксера, амплифайъра и колоните. Техниката му беше по-добра от тази на Шон и затова исках да я изпробвам предварително.

След малко се появи самият Уудси с местния пастор.

— Това е Негово Преосвещенство Брайън Маккарти, който отговаря за черквата в Ийст Пилтън. Той подкрепя събирането — каза Уудси. Оня бастун, с якичка като кучешки нашийник, цъфна в широка усмивка. Запитах се дали не е друснал едно хапче преди това.

Не трябваше да чакам дълго, за да разбера истината.

— Имам малко жестоки хапчета екстази — подаде му едно Уудси и го прикани, — хайде, глътни едно.

— Боя се, че не вземам… наркотици… — каза клетия свещеник с ужасен поглед.

— Глътни го, човече, глътни го и ще откриеш Господ — продължава атаката си Уудси.

— Мистър Уудс, не мога да допусна в епархията ми да се вземат наркотици…

— Да бе, ами къде са богомолците ти, а? — изръмжа Уудси. — Църквата ти хич не беше претъпкана, когато бях тук миналата неделя. А моята се пръскаше от народ!

Разни хлапета, майки и съвсем невръстни дечица започнаха да влизат.

— Кога започва рейва? — попита една от жените.

— След съвсем мъничко — отговори й Амбър.

— Чудесно е, че са се сетили да направят това за децата — включва се друга майка.

Нещастното копеле свещеникът тръгна да си ходи, придружен от виковете на Уудси:

— Мазен лицемер! В теб няма нищо духовно! Няма какво да ми се обясняваш! Сатанинско изчадие в расо! Няма друга църква, освен храма на личността! Няма друг посредник между Бога и човека, освен МДМА! Смешен позьор!

— Стига, Уудси — казах аз. — Хайде да започваме.

Тълпата забеляза как смутеният свещеник се отдалечава.

Започваха да се трупат доста млади пичове.

— Тия деца май трябва да са на училище по това време — изкоментира Амбър.

Когато влязох, две яки копелета бяха измъкнали точно по средата на дансинга маса за тенис и здраво забиваха. Уудси побесня като ги забеляза.

— Ей! Ние сме запазили мястото за сега — тросна се той.

— А искаш ли да ти пръсна черепа, а копеле? Тук не играете никакви! — изръмжа едната откачалка.

— Пичът е прав. Уудси, тук не ти е бащиния — намесих се аз. — Има достатъчно място за всички ни. Нали нямате нищо против да пуснем музика и да се пораздвижим, а момчета? — насочих въпроса си към по-якия от тях.

— Правете квото искате — отговори предполагаемият по-як.

Застанах зад апаратурата и почнах да пускам разни звуци. В началото изобщо не миксирах, просто ей така бичех някакви ефекти, но след това се развихрих и направих едно-друго. Това, което правех, беше голям боклук, но толкова се кефех, че и хората се увлякоха. Майките и децата подскачаха, хлапетата започнаха да денсят едно с друго, чак двете яки копелета спряха да играят тенис и се включиха. Екстазито на Уудси се похарчи всичкото и Амбър дори успя да пробута няколко от моите хапчета. Самият аз се нагълтах и мушнах малкото кристален метедрин, които си носех. За около час вече нямаше никакво място вътре. Не успях да забележа кога е влязла полиция, но един от шапкарите дръпна шалтера, преди клетият Уудси да успее да направи каквото и да било.

После отидох в града, забих се на рейва в оня клуб и там я срещнах.

21. Хедър

Бяхме в клуба заедно с Денис и Джейн, две приятелки на Мари, които станаха и мои приятелки за времето, достатъчно на екстазито да проникне в тялото ми, да потанцувам с тях, да ги напрегръщам и да се изплачем как сме пропилели последните няколко години от живота си. В такива моменти, когато хората се отварят към теб, разбираш, че сме много еднакви и че единственото на този свят, което притежаваме, са другите. Политиката във Великобритания през последните двадесет години е чиста лъжа и измама. Проблемът е, че сме управлявани от слабоволевите и дребнавите — които са достатъчно тъпи, да не осъзнават колко са слаби и малоумни.

Продължавахме да седим с Джейн в чилаута и да си приказваме, отнасяни все по-нависоко от екстазито. Знаех, че съм под влиянието му, но отново научавах толкова много, чувствах толкова много. Някакъв мъж приближи. Той погледна Джейн и попита дали мястото до нея е свободно. Тя каза, че е.

Той седна и й се усмихна.

— Напълно съм се отнесъл — каза той и описа с пръст кръг до главата си.

— И ние — отвърна Джейн.

— Аз съм Лойд — обърна се към нея мъжа и стисна ръката й.

— Джейн.

Той пак й се усмихна и я прегърна за малко. После се обърна към мен. Не каза нищо. Очите му бяха като големи тъмни езера. Нещо премина от очите му и проникна в мен. Все едно че виждах собственото си отражение, което се проектира отново в мен. Най-сетне успях да прочистя гърло и да кажа.

— Хедър.

Джейн се усети, че нещо става и се качи горе да танцува. Лойд и аз останахме и просто продължихме да си приказваме и да се шегуваме. Плямпахме за всичко, за живота си, за света, за какво ли не. След известно време той каза:

— Виж, Хедър, кофти ли ще бъде, ако те прегърна, а? Просто искам да те подържа за малко до себе си.

— Добре — отвърнах. Тогава се случи. Нещо. Нещо се случи.

Дълго време останахме прегърнати. Когато затворих очи, сякаш се изгубих в топлината и ароматите му. После усетих как все едно се движим, отплуваме нанякъде. Усетих как прегръдката му става по-плътна и аз се притискам към него. Явно го бяхме почувствали едновременно. Той предложи да излезем навън. Вървяхме прегърнати, ръката му беше обгърнала раменете ми. Той ме привличаше към себе си и от време на време повдигаше косата от очите ми, за да ги вижда.

Изкачихме се на хълма на Артур и се загледахме в града. Стана студено и понеже бях леко облечена, той внимателно ме загърна с якето си. Поговорихме още известно време и наблюдавахме изгрева. После минахме през целия град на път за вкъщи и аз го поканих. Седяхме в моята стая, пиехме чай и пускахме музика. След това Мари и Джейн се върнаха.

Просто продължихме да разговаряме. Никога не се бях чувствала толкова щастлива.

По-късно Лойд се приготви да си ходи. Искаше ми се да остане. На вратата докосна раменете ми и каза:

— Беше невероятно. Ще ти звънна. Искам още толкова неща да ти разкажа. Наистина беше много хубаво. Накара ме да се замисля над какво ли не.

— И мен.

— Добре, ще ти звънна.

Целуна ме по устните и отстъпи крачка назад.

— По дяволите… — въздъхна той, поклащайки глава. — Не мога да се отлепя — каза, докато слизаше надолу.

Сърцето ми биеше бясно. Просто исках да изчезна. Изтичах в стаята си и се увих в леглото.

— Уау! — провикна се Мари. Дори не бях обърнала внимание, че тя още беше в стаята.

— На каква, по дяволите, се преструвам, а? — засмях се аз.

Останалото време от деня прекарах в чакане да звънне телефонът.

22. Лойд

Човек винаги може да усети, когато нещо се раздвижи в емоционалната стратосфера, някъде по-надълбоко от емоциите и U4E16, създавани от дрогата. Променят се навиците. След като я срещнах миналата седмица, започнах да си вземам душ всеки ден и да си мия по два пъти зъбите. Всяка сутрин си слагам нови чорапи и гащи, независимо че посещенията в обществената пералня са голям кошмар. Преди един чифт на седмица и един чифт за купона през уикенда ми стигаше. Най-фрапиращото — започнах да си мия старателно кура. Дори квартирата придоби различен вид. Не е баш чисто и подредено, но е много по-добре.

Дойде Нюкс за по джойнт. Странно, но Нюкс е кротък пич и не си дава зор да приказва много извън темата футбол. В събота, разбира се и той се раздвижва, но днес случаят не е такъв. Вече не е. След като полицията го набеляза, той играе пас по всички въпроси. Чувствам се малко вдървен. Когато става дума за тънката част, предпочитам да поговоря с Али, но и Нюкс може да свърши работа.

— Виж, Нюкс, не са ми ясни много правилата на тая игра, разбираш ли? Искам да кажа, че никога не съм бил влюбен и затова не ми е ясно дали е любов, дали е от химикалите или просто съм се увлякъл. Въпреки това ми се струва, че тук има нещо, човече, нещо дълбоко, нещо духовно…

— Чука ли я вече? — пита Нюкс.

— Не, не изслушай ме… тук работата не опира до секс. Говорим за любов. Електричество, химия и тем подобни, ясно, но тук става дума за нещо повече от това. Сексът си е една от тръпките и толкова. Аз обаче не знам какво представлява любовта, какво е си влюбен, така да се каже.

— Ти не беше ли женен по едно време?

— Да, преди сто години, тогава също не знаех за какво става дума. Бях само на седемнадесет. Ожених се, защото исках да имам сигурно чукане за всяка вечер.

— Добра причина. Няма нищо лошо в чукането всяка вечер.

— Да, много добре, но скоро открих, че освен да чукам всяка вечер, искам да не го правя с една и съща жена. Тогава започнаха проблемите.

— Значи, това е, Лойд. Ето, ти го каза: любовта е, когато искаш всяка нощ да чукаш едно и също гадже. Толкова. Та, чука ли я?

— Виж, Нюкс, има гаджета за чукане и такива, с които правиш любов. Разбираш ли ме?

— Не бой се, знам ги тия работи. Аз правя любов с всички тях, копеле, само че казвам „чукам“, защото е по-кратко и звучи по-мъжки. И така, къде я срещна?

— В „Пюър“. Беше й за първи път там.

— Опа, да не си хванал някоя прокурорска щерка? Почва да ти става навик, копеле!

— Глупости, та тя е на двадесет и шест или нещо такова, била е женена за някакъв скапаняк и тъкмо се е изнесла и го е разкарала. Беше с приятелката си, за първи или втори път на екстази.

Нюкс закри лицето си с длани.

— Ебала… я задръж малко… ти чуваш ли се какви ми ги приказваш? Срещнал си някаква, дето току-що е заебала мъжа си и е на екстази за първи път, а и ти си бил здраво друсан, тогава за каква любов си говорим тук? Малко на химически роман ми мяза работата. Няма лошо, но нека видим дали ще продължи като се стопи екстазито и тогава ще си разправяме приказки за църкви, сватби и лимузини.

— Да, ще видим — казвам и забелязвам колко различно изглеждат двете половини на лицето му. Единия му профил е просто хубав, докато другият си изглежда направо злокобен. Нюкс като дневната програма на американската телевизия и Нюкс като нощната програма на американската телевизия. Опитвам се да си представя Хедър в нейната цялост. Пред мен изплуват само лицето и очите й. Сещам се, че не помня какви са циците или задника й — размер, форма и т.н. Озадачен съм. Обикновено първо обръщам внимание на тези подробности. Освен това, лицето ми винаги е било на достатъчно разстояние от нея, когато сме били заедно. Вярно, че тук нещата са напълно различни, но би било страхотно жалко, ако пукна на момента и не успея да разбера какво е общото усещане за нея.

— Карай полека, Лойд, само това те съветвам — обръща се към мен Нюкс с красивата си страна. — Знаеш колко е лесно да си паднеш по някой, когато си на екстази. Спомням си, като се завлякохме една групичка на рейв в „Ренфрю Фери“. Тъкмо започна да ме хваща хапчето, когато към мен се втурна Хенцо и вика — тук ще стане голям въргал, пълно е с дилъри от Мадъруел. Отивам и наистина, цялата съботна дружинка е тук и здраво вилнее. Казах на Хенцо да си наляга парцалите и толкова. Момчетата обаче излязоха свестни. Същите като нас, за тях дали ще е хаус музика с екстази или кьотек с адреналин, какво значение има. Та значи, приближавам боса им, заставаме един срещу друг и като прихнахме да се смеем, прегърнахме се и копелето ни запозна с неговите хора, та купонясахме заедно. После ми вика — този купон не е толкова здрав, в сравнение с тръпката на голямото меле, но поне след някой и друг ден можеш да си легнеш, а мен като ме затресе манията да претрепя някой, изобщо не ме лови сън. Тази нощ бяхме първи приятели, но ела да видиш другия път какво ще стане във „Фър Парк“. Никой не си е отстъпил територията.

— Какво искаш да кажеш?

— На рейва се създава една особена среда, не само заради екстазито, макар че до голяма степен се дължи на него, която стимулира подобни усещания. Такава е цялата атмосфера. Но тя не се съотнася добре към външния свят. Там, отвън, хората са си създали друга среда, която по-скоро напомня на тръпката от размахването на юмруци.

— Да, но въпреки всичко клубната атмосфера помага да намериш любовта, истинската любов. Хората се сближават по-лесно, отпускат се и задръжките им отпадат. Нищо лошо.

— Хубаво, но нека ти раздуя още нещо. Понякога се случва всичко това да се обърне срещу тебе. Когато си на екстази, всяко гадже изглежда супер. Ако искаш да си сигурен, излез с нея на другия ден. Поразгледай я тогава! Спомням си една вечер в „Хип-Хоп“ клуба как забърсах едно гадже. Направо невероятна мацка, вярвай ми. И така, емоциите напират и аз, като романтичен младеж, предлагам една разходка до хълма на Артур, за да посрещнем изгрева заедно.

— И това като си бил добре надрусан.

— Точно в това е завръзката, приятел! Ако бях на себе си, сигурно щях да предложа нещо друго, например да отидем у нас, сещаш се. Но като се има предвид, че сега съм непрекъснато на екстази, подобни изцепки са си нещо нормално за мен! Всъщност, докъде бях стигнал?

— Гаджето, хълмът на Артур — напомням му.

— Да, та… тя си мисли, само защото е на екстази, че съм някой романтичен пич. Стигаме до хълма, поглеждам я право в очите и казвам, че точно там и в този момент искам да правим любов. Тя е навита и се започва. Разливаме се един по друг над целия град, направо жестоко. Лошото е, че след десетина минути се скапвам. Става ми едно отвратително и напрегнато, старата история като те отпусне дрогата. Страшна работа. Както и да е, не исках нищо друго, освен да й го вкарам и да свършвам с цялата работа по най-бързия възможен начин. Така и направих. Гаджето хич не беше зарадвано, но нямах изход. Затова, не бързай да го наричаш любов. Става дума за още един вид забавление. Провери дали усещането остава в ежедневния живот, тогава го определяй. Любовта не е само за уикенда.

— Там е работата, Нюкс, че всеки ден си сменям бельото и си го мия старателно.

Нюкс повдигна вежди и се усмихна.

— Значи е любов — каза той и добави. — Поне от твоя страна. А какво е положението при нея, приятел?

23. Хедър

— Лойд. Никога не съм си и помисляла, че ще си падна по някой с подобно име — казвам на Мари.

Мари изглежда уморена. Тя ненавижда работата си, а днес е още вторник. В спад е и е напълно разнебитена. Казва, че иска да има някакъв живот и извън уикенда, но не може да устои на изкушенията през почивните дни. На всичкото отгоре онова, което й се предлага всеки работен ден от девет до пет, определено не може да натежи на везните.

— Да, какво ли не се случва — изпъшква разсеяно тя.

— Проблемът с Лойд е — продължавам аз с пълното съзнание, че я отегчавам до болка, но не мога да спра, — че той изглежда не иска нищо.

— Всеки иска нещо. Той иска ли те? — пита Мари, правейки опит да се съсредоточи върху мен. Много ми е мила.

— Струва ми се — усмихвам се аз. Квартирата е в ужасно състояние. При този спад у Мари сигурно й изглежда още по-кошмарно. Смятам да я изчистя след малко.

— Кога смяташ да спиш с него? — пита тя — Време е да го направиш като хората.

— Не знам. Чувствам се доста особено с него. Някак неопитна и нервна.

— Какво се чудиш, ти си си такава — отсича Мари.

— Не забравяй, че имам пет години брак — отвръщам.

— Именно! Ако си живяла с един и същи мъж в продължение на пет години и той не те е чукал дори задоволително, това е същото като да нямаш никакъв опит. Ако сексът се превърне в безсмислен ритуал, не означава нищо и не носи нищо, тогава с чисто и просто нищо, все едно че не си го правила. Много от мъжете са чекиджии, просто защото нямат нищо против лошия секс, но за жена, лошият секс е далеч по-лошо нещо от липсата на секс.

— Какво би могла да знаеш ти за лошия секс? Ти, Мис Велика Секс Изпълнителка. Нали при теб няма празно?

— Знам повече, отколкото би могла да предположиш. Помниш ли, като малки се майтапехме за бригадата „чук и беж“? Е, това още го има. Преди няколко седмици срещнах един наистина готин пич, много добре сложен, на около двадесет и пет, двадесет и шест. Бяхме в „Хип-Хоп“. Екстазито беше жестоко и атмосферата много настройваща за любов. Както и да е, направо бях пометена от всичко това и се оказах с него на хълма на Артур. Оплетохме се един в друг и изведнъж той нещо се стегна, стана странен, вкара ми го и свърши на момента. Дори не ме изчака. Остави ме сама горе, на хълма. Наблизо мина някакъв идиот с клатушкаща се походка и кучето му дойде да ме души, докато изплаквах сърцето си. Внимавай с твоя човек, да не излезе някой химически роман. Полека. Не бързай.

— Знаеш ли, Лойд ми пусна оня ден едно от по-малко известните парчета на Марвин Гей. Казва се „Парче глина“. Текстът е, че всеки иска да направи от другия парче глина, да му придава каквато си иска форма. Лойд изглежда не е такъв. Хю още от самото начало се опитваше да ме моделира. Всичко, което казвах, мислех или правех, беше ограничавано и контролирано от собствените му възгледи, мании или идеологии, които се простираха от „революционния социализъм“ до „изграждане кариерата на мениджъра“. Също имаше и някакъв вид борба, определена, разбира се от него, която диктуваше модела на нескопосните ни животи. Не ни оставаше време да бъдем просто човешки същества. Лойд е различен. Той се интересува от мен. Слуша ме. Не се смее или присмива на това, което казвам, не ме прекъсва или оборва непрестанно на всяка пума или ако го прави, поне знам, че е чул какво му казвам. Когато с нещо ме предизвиква, не ме кара да се чувствам подиграна, омаловажена или покровителствана.

— Изводът е, че Лойд не е Хю. Ти си свободна, привлечена си от този пич, който явно се прахосва. Няма работа, продава дрога, няма амбиция за нищо, а и приятелите му са бая странни. След света, от който идваш, сигурно изглежда страхотно съблазнително, но Хедър, не се впрягай чак до там. Като мине време, няма да ти изглежда толкова славно. Наслаждавай му се като на трип. Не давай прекалено много от себе си. Твоят проблем е в прекомерната ти щедрост. Задръж нещо и за себе си, Хедър. Иначе скоро ще разбереш, че продължават да те ограбват. Нищо няма да ти остане, мила. Едно нещо е да спечелиш свободата си, съвсем друго е да я задържиш.

— Ти си една цинична крава, скъпа.

— Просто се опитвам да бъда реалист.

— Да, права си. Точно в това е проблемът, че си права.

24. Лойд

Беше прекрасно, просто много повече от всичко, което съм очаквал някога да изпитам. Беше любов, а не секс. Сексът просто задвижи колелото. Това бе чист любовен акт. Почувствах същността й, сигурен съм в това. Знам, че и тя е достигнала същото с мене, знам, че стигна до върха, както никога до сега през целия си живот, защото се разплака и се опита да скрие лицето си. Сигурно никога не се е чувствала така незащитена. Опитах се да я прегърна, но тя се отдръпна. Предполагам, че след сексуалните си проблеми с тоя пич, за когото е била женена, това е било едно огромно изпитание и ще има нужда известно време да остане сама. Слава Богу, че съм чувствителен и мога да разбера подобни неща. „Добре“, казах загрижено аз, „ще ти дам малко време да се опомниш“, прозвуча малко мекушаво, но беше единственото нещо, за което успях да се сетя. Отидох в хола и пуснах „Скотспорт“ — Хибс срещу Абърдийн.

Тя се държа малко хладно и дистанцирано след това и после се прибра у тях. Предполагам, че просто имаше нужда от повече време, за да осмисли всичко. Записах една касета с Боби Уомак от колекцията на Шон и я занесох на мама и татко.

25. Хедър

Беше кошмарно. Още първият опит да го направим излезе провал.

Най-ужасното бе, че бях толкова близо до края. С Хю изобщо не можех да се доближа до там, така че нищо ново. Бях почти до върха, но знаех, че няма да го достигна и се разревах от фрустрация. Онова егоистично копеле Лойд не можа да направи нищо друго, освен да се изпразни и да се катурне настрани, а после цял ден да обикаля наоколо с глупашката си усмивка, дрънкайки хипарски щуротии и гледайки футбол по телевизията.

Трябваше да се махна.

26. Лойд

Този път, беше дори по-добре от първия, и за двама ни. Първият път, без да се усетя, съм прекофтил работата. Тя ми каза как е било за нея. Дойде ми като шок. Сигурно се беше получило така, защото наистина си падах по нея и мислех, че от първия път зависи как ще потръгнат нещата. Първото чукане винаги е една голяма въпросителна в началото на всяка връзка, когато става дума за някого, на когото държиш и наистина обичаш. Веднъж като се преодолее този момент просто можеш да се отпуснеш и вече спокойно да се отдадеш на правенето на любов. Нещата, които правиш, преди да започнеш, също си идват на мястото. Странно, никога не изпитваш притеснение да го вкараш на някое съвсем непознато гадже, а ласките или примерно лизането малко не ти идват присърце. Трябваше да глътна малко екстази преди първия с Хедър. Значи Екстазито е чудесно, когато не познаваш някой, задръжките падат и сексът с непознати става прелест. Ако си влюбен в някой, бариерите обаче трябва да падат сами, така че разните му химикали не би трябвало да имат значение. Нали? Точно това исках да обсъдя с Нюкс като дойде.

Направих чай, свих един тлъст джойнт и пуснах онова видео на „Орб“ с делфините. Исках да задържа емоцията, за да мога, когато се доверявам на Нюкс, да е истинско. Джойнта е страхотно як и след минута се появява Нюкс. Пускам моята касета с любовните парчета: Марвин, Ал Грийн, Дъ Гопс, Боби Уомак, Ди Анлийз, Смоуки, Дъ Темптейшънс, Отис, Арета, Дион и Дъсти. Направо ме разтапят. Просто, ако вземеш всичко това и го пренесеш в собствения си живот, трябва да си по-зле и от умрял кон, за да не се изпълниш от вибриращи емоции. Наистина.

— Как е, мой човек — усмихва се Нюкс.

— Радвам се, че дойде, защото исках да ти редя нещо.

— Да?

— Просто исках да те питам, дали ще дойдеш с нас в Макдърмът Парк утре вечер за младежкия турнир. Али ще ни закара.

— Не, не ми се занимава с разни клубни турнирчета по билярд… между другото, как вървят нещата с онова гадже, а Лойд?

Обичам Нюкс, падам си по него, но просто е друг ден. Ден, в който бих предпочел на негово място да бяха Али или Амбър.

27. Хедър

Когато се върнах вкъщи, не можех да спра да се усмихвам.

— Как беше — пита ме Мари, теглейки от джойнта си.

Оглеждам се наоколо. В квартирата цари ужасен упадък.

Препълнени пепелници, завесите спуснати, навсякъде се валят касети и плочи без обвивки. Явно купонът е бил умопомрачителен.

— Правихте ли го? Как беше? — настоява тя.

— Невъобразимо — отговарям.

— Мис Невъобразимо Доволство — усмихва се Мери.

— Виж, скъпа, ако и ти го беше правила с такъв невъобразим пенис и ти щеше да си така — казвам й.

— Хайде сега, по-подробно.

— Той е жесток с езика и пръстите. Искам да кажа, след като се отпусна и престана да се опитва да ми доставя удоволствие, след като престана да бъде толкова…

— Толкова изряден?

— Точно така, това е думата.

— Нали не си му…

Усмихнах се и кимнах, прехапвайки устни и потреперих от приятния спомен.

— Хедър! На втората среща!

— Не беше втората среща, а шестата. Това е второто чукане, както ти е известно.

— Продължавай.

— Разкрещях се като откачена, сигурно съм разбудила цял Лий. Беше абсолютно върховно. Толкова хубаво, че го повторих. Чувствах го чак в стомаха си. Много шантава работа. Първо си мислех, че му е по-голям от на Хю, но на вид бяха почти еднакви. Тогава стоплих, че Хю винаги ме е чукал, вкарвайки го наполовина, клетия му нещастник. Винаги бях толкова стегната с него. Той просто не можеше да ме отвори както трябва. А Лойд, Лойд ме разтваря, като че разчупва портокал. Бях толкова широка… можеше да вкараш цяла колона товарни камиони в мен.

— Егати късмета вадят някои… не, ти си го заслужаваш, мила, наистина. Просто завиждам. Направих го с един пич, друсан на кока тази нощ. Беше супер за него и кофти за мен. Толкова ужасно и механично — поклати унило глава тя.

Приближих се и я прегърнах.

— Нищо… случва се…

Тя се потърка в китката ми:

— Да, сигурно някой друг път ще стане…

28. Лойд

Седим с Али и аз му казвам:

— Никога не съм бил толкова изплашен, Али. Може би трябва малко да позабавя темпото с тази връзка. Нещата стават твърде сериозни.

Али ме поглежда и поклаща глава:

— Ако смяташ да правиш нещо подобно, първо си помисли дали ти е нужно. Виждам те, когато си с нея. Ясно ми е какво изпитваш. Не го отричай!

— Да, но…

— Да, но какво? Не започвай да се държиш като глупак, освен ако няма нещо, което не знам. Ще чуеш хиляди „но“ и „ако“ от другите. Не се плаши от любовта, приятел, те точно това искат. Затова се разделят толкова много хора. Никога не се плаши от любовта.

— Може би си прав — казвам. — Искаш ли да изпържа малко яйца?

29. Хедър

Проблемът с Лойд беше, че никога не се виждахме през седмицата. Това започна да ме дразни. През уикендите беше прекрасно, бяхме на екстази и правехме много любов. Ставаше голям купон. Но той изглежда отбягваше да се виждаме през седмицата. Един ден поставих ребром въпроса. Отидох у тях, без да се обадя предварително.

Когато влязох, вътре беше една вонлива дупка. По-зле и от най-лошите времена в квартирата на Мари.

— Просто през седмицата е съвсем различно, Хедър. Познавам себе си. Тогава не ставам за компания — опита се да ми обяснява той. Изглеждаше ужасяващо — изтощен, напрегнат, с черни кръгове под очите.

— Ясно — казах. — Излизаш ми с тези номера, че си влюбен в мен, но искаш да сме заедно, само когато се чувстваш добре, т.е. през уикенда. Велико.

— Не е така.

— Така е — чух се да повишавам глас. — По цели дни се затваряш тук, депресиран и отегчен. Правим любов само през уикенда, когато сме се надрусали с екстази. Ти си фалшиво копеле Лойд, емоционално и сексуално. Не се захващай с нещо, което не можеш да си позволиш в емоционален план. Не заявявай чувства, които са ти недостъпни  без дрога!

Усещам се виновна, че го нападам по такъв начин, защото му личи как ужасно се измъчва. Но съм бясна. Не мога да се спра. Искам връзката ни да продължи нанякъде. Искам да бъда повече с него. Нуждая се от това.

— Нищо не е фалшиво. Когато съм на екстази ставам такъв, какъвто бих искал да бъда. Тогава сякаш нищо не ми тежи, пада някакъв товар, всичко онова, с което светът тъпче шибаните ни глави изчезва. Когато съм на екстази, точно тогава ставам наистина аз.

— Тогава какво си в момента?

— Сега съм просто емоционална отрепка, отпадъчен продукт на един лайнян свят, който шепа кретени са направили за себе си, при това на наш гръб. Най-тъжното е, че те не могат да му се зарадват.

— А ти радваш ли му се?

— Може би не точно сега, но все пак имам своите моменти, за разлика от ония копелета…

— Да, през уикендите.

— Точно така! Искам ги тези моменти! Защо да не мога да ги имам?

— Трябва да ги имаш. Аз искам да ти ги дам! Имам нужда от това и ти да ми ги дадеш! Виж, известно време не ми се обаждай. Ти не можеш без наркотици, Лойд. Ако поискаш да ме видиш, направи го без дрога.

Той изглеждаше напълно разбит, но сигурно не чак толкова, колкото бях аз, когато си стигнах вкъщи. Не преставах да чакам телефона да иззвъни и подскачах като луда всеки път, когато чуех звъненето му.

Той така и не се обади, аз също не събрах смелост да му звънна. Нито тогава, нито по-късно, нито след купона, особено след онези приказки.

Мари, аз и Джейн бяхме заедно на купона и кръвта ми изстина, като чух някакви момчета да обсъждат какво бил направил и с кого, един пич на име Лойд от Лий.

Просто не можах да му звънна.

Загрузка...