Еничар

С настъпването на пролетта снегът започна да се топи, а зеленината се показа отдолу. Колкото повече дърветата напъпваха, толкова по-сериозно ги подготвяха за приемане на новата религия. Момчетата започнаха все повече да се упражняват и да водят занятия на открито. Тялото на Петко беше станало твърдо и силно, но напролет се видя колко напълнели и оядени са станали всички аджамиоглани. Редовното хранене, режимът, слушането по цял ден на лекции и запомнянето на Корана им се бяха отразиш. Започна и обучението на момчетата във военно дело, макар отначало да се упражняваха само с дървени оръжия. Освен това си припомняха и утвърдиха всички военни маневри, които бяха научили през есента.

Пролетта подейства на Петко много добре. Със събуждането на цялата природа се събудиха и силите на другарите му. Повечето от тях бяха деца на пастири и земеделци и бяха свикнали през зимата, подобно на природата, да изпадат в летаргичен сън, а с настъпването на пролетта - се събуждаха за живот. Сега аджамиогланите вложиха импулса за работа в занятията с оръжие. Отначало се учеха да се бият с копия, това бяха дълги оръжия, които преди пушките са били основно оръжие за воините. Копията, с които младите еничари работеха, бяха без връх, за да не се наранят.

Петко много харесваше бойните занимания. В него като че ли беше заспал един воин и сега той се разбуждаше. През деня Петко се упражняваше в занятията, а вечер, когато не разговаряше с мавляна или Явуз Челик, продължаваше да се упражнява. Иван недоволстваше, защото обикновено той носеше тежестта на неговите удари. Саръто обичаше да се бори, но не и да се бие с оръжия. Само мисълта, че някой ден от това може да зависи животът му, го караше да партнира на буйния си приятел. Ахмед отказваше да се упражнява. Физическите упражнения не бяха по вкуса на младия турчин. Някои от младежите, дори Васил, се притесняваха да се бият с копие с Петко. Една вечер Петко сподели това с Юсуп. След онази вечер двамата се срещаха все по-често. На сеймена явно му беше приятно да разговаря с българина. Неждиб ага и другите командири учеха момчетата на техники с копие, но Юсуп донесе отнякъде два дървени ятагана и така двамата се упражняваха с ятагани. Сейменът беше първият човек, който показа на Петко техники с ятаган. Дори понякога той отстъпваше на младежа личното си оръжие и той се учеше да го върти. Оръжието беше много различно от всички, които досега беше хващал.

Една нощ, докато се прибираше от разговор с пашата, Петко беше нападнат. Както се движеше и трябваше да завие зад ъгъла на теккето, пред погледа му се появи силна ярка светлина. Някой го беше ударил в главата. Когато отвори очи, видя лицето на приятеля си Юсуп надвесено над него. Сейменът му помогна да се изправи и да седне. Носът на Петко беше счупен, зъбите му кървяха, а цялото му лице беше окървавено и подпухнало. Наблизо беше талпата, с която го бяха ударили в главата. Момчето чувстваше главата си огромна и сякаш всеки момент щеше да се пръсне. Всеки звук странно отекваше в ушите на аджамиоглана. Освен главата го боляха коремът и ребрата. Нападателят явно не е бил сам и след като са го съборили на земята, го бяха ритали. Това личеше по дрехи му, които целите бяха кални. Няколко пъти Петко опита да се изправи, но краката не го държаха, той залиташе и падаше. Най-накрая Юсуп подхвана младия си приятел и го откара при хекимина. Там се погрижиха за Петко. В лазарета лежа два-три дни. Налагаха главата му с мокри студени компреси и болката понамаля, но ребрата и носът много го боляха и не му позволяваха да лежи спокойно. Всяко обръщане в леглото беше много болезнено.

Петко си мислеше за колко кратко време, колко много пъти вече беше лежал в лазарета.

“Това е като мой втори дом” - помисли си той и се опита да се усмихне, но болката го принуди да се откаже.

В следващите дни, в които лежа, си мислеше за това кой би могъл да го нападне. Сети се за една случка един-два дни преди атаката. Момчетата отново бяха в банята, там беше единственото място, където оставаха без надзор.

- Да останем верни на вярата си, братя! - за пореден път беше прокламирал Васил.

За пръв път повечето момчета мълчаха. Нямаше го вече това вдъхновение за борба, отстояване и съпротива. Момчетата мълчаха гузни. Васил гледаше отчаяно лицата на другарите си. Безизразността им го притесни. “Нима само той беше останал верен на старата вяра?” Като последна мярка Васил се вгледа в лицето на Петко, тъй като обикновено именно той изразяваше общото мнение. Но този път и Петко мълчеше. Васил се възмути и започна да вика. Обиждаше ги, но всички мълчаха.

Петко се върна назад във времето и реши, че само тази случка може да има нещо общо с нападението над него. А от това следваше, че нападателят можеше да бъде само Васил.

След няколко дни, въпреки че още не беше здрав, Петко беше пуснат от лазарета. Това много го учуди, защото все още не се чувстваше добре. Когато се прибра при другарите си, всички, освен Ахмед и Иван, го посрещнаха хладно. Водачът, около когото момчетата се бяха обединили, беше Васил. Той гледаше още ранения Петко с неприкрита омраза и го предизвикваше по всякакъв начин. Отокът по лицето на младежа се беше разнесъл, но около очите му все още стояха големи грозни синини и видът му беше страшен. Освен това все още не се чувстваше достатъчно добре и понякога, както си ходеше, залиташе и трябваше да се подпре на нещо. Точно сега Васил можеше да се възползва от слабостта му, ако беше решил да елиминира конкурента си.

След нападението над Петко, Юсуп беше докладвал на Неждиб ага и чорбаджията беше наложил наказание на целия отряд на аджамиогланите. Затова момчетата, освен подозрението, с което гледаха на връзките на Петко с пашата, сега го мразеха и заради това, което им бяха причинили еничарски командири.

Една вечер Явуз Челик повика Петко при себе си.

- Как си? - попита го той.

- Добре съм! - отговори младежът.

- Готов ли си?

- Готов! - отговори аджамиогланът като че ли знаеше какво го очаква.

Но, както се оказа, той дори не подозираше какво има предвид пашата.

Явуз Челик поведе Петко към конюшните. Там ги чакаха оседлани два красиви и силни врани коня. Черният цвят на конете беше съвършен. Те бяха толкова красиви, че Петко въздъхна. Когато помилва козината им, изпита усещане, че докосва гладък плюш. Черният цвят караше конете да изглеждат още по-едри. Краката им бяха дълги и тънки, а копитата - малки, което говореше за тяхната бързина.

Всичко това Петко осъзна едва когато се качи на гърба на коня. Досега не беше виждал толкова бърз и в същото време податлив и послушен кон. Това бяха най-добрите животни. Двамата в лек тръс излязоха от лагера на еничарите. Вече почти половин година Петко не беше излизал извън казармите. Когато напуснаха стените на казармата, която представляваше самостоятелна крепост, Петко се обърна и видя колко голям беше лагерът. Това си беше цял град. Теккетата на аджамиогланите бяха отделени от останалите помещения с висока ограда. Имаше много площадки за езда и военно обучение, които преливаха в Стария дворец. Освен одите* имаше и малки дворци, оградени със собствени високо огради, като крепости в крепостта. В тях бяха настанени различ- ни отряди на еничарите, които изпълняваха различни функции или в тях живееха еничарските паши.

От няколо дни младите еничари не ядяха нищо друго освен боб. Бяха спрели всяква друга храна и ги хранеха само с боб чорба или с гъст запържен боб. Момчетата се чудеха на какво се дължи това. Дали беше някакво ново наказание? Петко се учудваше много от постоянните ехидни въпроси на Юсуп “Започнаха ли да ви хранят само с боб?” Какво ли означаваха тези въпроси? По някое време започна да си мисли, че в бъдеще ще ги хранят само по този начин и може би обилното месо е било само в началото. Тази диета се отразяваше зле на момчетата. Коремите им бяха постоянно подути. Сега, като поязди малко, Петко започна да се чувства зле не само заради удара в главата, а и от пробождащите болки в корема. Младежът нямаше съмнение от какво са те. Докато Явуз Челик направи знак да спрат, Петко вече се чувстваше доста зле. Конят беше прекрасен и като че ли не бягаше, а летеше. Леко се носеше и танцуваше, без да друса. Но когато стъпи на земята, Петко се почувства много зле. Явуз Челик явно въобще нямаше проблеми, защото след като стъпи на земята, върза конете и като дива коза се закатери към върха на едно високо възвишение. Петко, подпирайки се с ръце на краката си, и дори на места пълзешком, се опитваше да не изостава. Сърцето думкаше в гърдите му, главата го заболя още по-силно, а болката в корема беше нетърпима. Толкова зле никога досега не се беше чувствал. От многото газове и от подутия корем, краката му не го слушаха. Те като че ли омекнаха и се огъваха в различни посоки. Най-накрая, след доста време, двамата се оказаха на върха на хълма.

*ода - палатка или помещение, в което спят еничарите

След това Явуз Челик извади от ножниците двата еднакви ятагана, които винаги носеше със себе си. Петко помнеше тези оръжия, защото те го бяха спасили още в Козбунар, а после и при бунта. Сега пашата даде единия на Петко. За тези два ятагана Петко беше чувал легенди. Това бяха ятаганите близнаци. Някои от по-старите еничари и Юсуп му бяха разказвали как Челик паша пръв и единствен владее техниката на боя с два ятагана. Но най-важното било, че трябвало да намери майстор, който да изкове два абсолютно еднакви ятагана, защото и най-малката разлика във формата или теглото на оръжието щели да доведат до разлика в скоростта и траекторията на ятагана. Явуз Челик предприел пътуване и намерил най-добрия ковач на мечове в Империята и света. Станал му чирак и така двамата изработили ятаганите на пашата. Оръжията бяха не само добри, но и инкрустирани с изключително майсторство. Всеки път, когато Петко срещнеше Явуз Челик, погледът му се плъзгаше по дръжките от слонова кост, инкрустирани със сребро. На тях бяха изписани различни сури от Корана, които според еничарите правели ятаганите магически. Юсуп твърдеше, че пашата винаги държи единия ятаган в лявата, а другия в дясната си ръка и никога не разменя местата им. Легендата твърдеше, че пашата можел така да ги върти, че свистенето на ятаганите да произнесе молитва. И докато пашата се биел, ясно се чувало как те говорят и произнасят молитва за душите на воините, които са посекли.

Явуз Челик даде на Петко да подържи ятаганите му и той успя да разгледа отблизо красивите оръжия, извадени от ножницата. Петко беше виждал много ножници на ятагани, целите отрупани със смарагди и рубини и инкрустирани със злато. Ножниците на ятаганите близнаци не

бяха украсени със скъпоценности, но впечатляваха с прецизността, с която бяха обковани, и със среброто, което стоеше винаги искрящо бяло, като току що излъскано. Ятаганите също бяха по-бели и светли от oстаналите остриета, които беше виждал.

Петко държеше ятаганите и оцени жеста, който му оказваше Явуз Челик. Всички знаеха, че пашата никога не се разделя с ятаганите близнаци. Той ходеше винаги с тях. Когато спеше, бяха винаги до леглото му и дори в хамама не се разделяше с тях. Петко опита да завърти двата ятагана и с учудване откри колко са леки.

- Дур, аджамиоглан! - спря желанието му пашата. - Трябва първо да се научиш да се биеш много добре с един ятаган, след това с две дървени оръжия и чак след това ще ти дам да въртиш “Близнаците”! Иначе има голяма опасност да останеш без нос, пръст, ухо или дори без глава! След тази забележка, Петко вече беше много по-внимателен.

Явуз Челик извади отнякъде тиква и я заби върху кол на височината на човешка глава. Взе обратно ятаганите си и ги вкара в каниите. След малко заговори:

- Русите удрят отгоре, поляците удрят с широк замах отдолу, западните воини мушкат, но най-силното оръжие е ятаганът, защото позволява да замахнеш най-широко отстрани и да дърпаш към теб. И колкото повече изтегляш ръката си към себе си, толкова по-силно става движението и ятаганът се впива в плътта.

След тези думи Явуз Челик го погледна и каза:

- Но, синко, има една техника, която е много по-силна от всички други и това е техниката с два ятагана. Сега ще ти я покажа.

След това той погледна надолу и с много плавно движение тръгна към тиквата. В това време кръстоса ръце пред корема си така, че всяка от тях залови противоположната ръкохватка на ятагана. Ръцете му залепнаха в слоновата кост. Извади бързо ятаганите, кръстоса ги високо над главата си и с бързо движение ги спусна надолу. Миг преди да докоснат тиквата, двете остриета се докоснаха, кръстосаха се пред него и се приплъзнаха едно в друго. Чу се ясен, метален, силен и пронизващ звън. Като че ли оръжията пееха. Това беше звукът на смъртта. Петко вече беше чувал този звук в Козбунар, миг преди “Близнаците” да откъснат острието на ножа на Георги. Тогава този звук прониза ума му и го запомни за цял живот. Разбра, че това е писъкът на остриетата преди да убият. Той приличаше на хищния писък на сокол.

След удара, двата ятагана отсякоха върха на тиквата. Капакът на тиквата отскочи високо нагоре. Петко наблюдаваше като омагьосан, а вратът му се вдърви от силното напрягане. Почувства странен хлад в тила си. Представи си, че вместо тиква това е главата на някой човек.

Явуз Челик стоеше и викаше с пълно гърло. Петко за пръв път почувства смъртта, която прониза тялото му. От тялото на стария еничар се излъчваше смърт.

Тогава разбра, че това наистина беше най-силната техника, а пред него стоеше най-добрият и опасен воин в света.

- Откъде знаеш да въртиш ятаган? - попита пашата.