ЕНИЧАР

В този момент се случи нещо неочаквано. Семейството, вместо да затихне, се раздвижи и малко след това се чу жално женско изплакване. Ибрахим се заслуша. Наистина, чу ясно как жена плаче и нарежда като на умряло. Не можеше да повярва. Усмихна се, нима нещо лошо се беше случило на някого от семейството. Без да знае защо, Ибрахим реши, че ако се е случило нещо лошо, то ще е или на Кабил, или на дъртата вещица. Зарадва се, толкова ги мразеше и двамата. Нима Кабил беше умрял!? Стоеше и очакваше да чуе новината. За съжаление това щеше да го забави с тръгването. Искрено съжали, но все пак реши да изчака. Мисълта за това, което се беше случило, за миг приглуши мислите му за Бурчин. Ибрахим остана още известно време нащрек. Любопит- ството го изгаряше. Нетърпението да срещне своята любов го караше да бъде припрян, но той остана спокоен. В корпуса беше обучаван да проявява търпение и самоконтрол. Седеше в сайванта, слушаше воплите на плачещите жени и чакаше. Изведнъж гласът стана по-силен. Някой беше отворил вратата на къщата. След малко дочу тежки стъпки, които вървяха към него. Значи не беше Кабил, явно Гюлфие ханъм беше по- страдала. Ибрахим видя светлината отвън, явно човекът носеше свещ в ръката си. На вратата се потропа. Ибрахим се учуди. Това не беше Кабил. Стопанинът на къщата никога не би почукал преди да влезе. Ставаше нещо странно. Стана и отиде до вратата, отвори я. В първия момент светлината на свещта го заслепи, тя беше на височината на очите му и той не можеше да различи мъжа, стоящ зад светлината.

- Влез! - машинално каза момчето и пропусна мъжа.

“А може би са дошли да ме вземат от корпуса?” - мярна се мисъл в главата му и накара една част от него да тържествува. Това беше частта, която искаше по-бързо да стане воин и еничар, да участва в множество битки, обвивайки името си със слава. Тази част го караше да бъде нетърпелив. Другата част от него накара сърцето му болезнено да се свие. Това беше онази част, която мечтаеше и беше влюбена в Бурчин.

Мъжът влезе в дървената постройка. Той беше висок. Отначало Ибрахим не го позна. Видя само, че е висок и едър. Едва когато човекът се обърна, Ибрахим го позна. Това обаче не му помогна да се успокои. В стаята влезе Хабил. Ибрахим беше очаквал да види всеки друг, но не и бащата на Бурчин. Целият изтръпна. Нещо лошо се беше случило с “Бадемчето”, иначе нямаше основание мъжът да е тук. “Може би е научил за мен и Бурчин?” - помисли си младежът и нещо се сви в стомаха му. Беше сигурен, че Хабил е дошъл, за да му забрани да се срещат. Може би снощи се беше издал и това беше причината за неговото посещение. Не знаеше за какво точно е дошъл Хабил, но нямаше да е за нещо добро. После друга мисъл нахлу в главата му А може би Хабил идваше да съобщи на брат си някаква лоша вест, а сега идваше при Ибрахим по заръка на Бурчин. Може би едрият, красив мъж, с благородно излъчване носеше знак, който толкова време младежът бе очаквал. Може би Бурчин му изпраща вест, че иска да го види. Кръвта закипя в жилите му. Толкова много я обичаше! Хабил му напомняше за нея и спомогна да си спомни по-добре чертите й. Любовта се върна с още по-голяма сила и го заля като вълна. Ибрахим беше щастлив, идваше му да литне. Само да я види веднъж и щеше да прогони всички мрачни мисли, които се въртяха в главата му. Само да я зърнеше.

Като учтив домакин Ибрахим се втурна, вдигна един дебел, тежък дънер, върху който цепеше дърва, избърса го отгоре и го предложи на Хабил като стол. Хабил благодари и се отпусна тежко върху него. Момчето седна със свити крака пред него, направо на земята. Младежът седеше и гледаше фигурата на Хабил. Доскоро снажен и едър, с красива осанка, сега той изглеждаше нисък, прегърбен и смачкан. Промяната в Хабил беше драстична и много го учуди. Не можеше да повярва, че за двата месеца, през които не беше виждал кехаята, той толкова се бе променил, състарил и смалил. “Може би аз съм пораснал?” - помисли си Ибрахим.

Тъй като при влизането си в сайванта Хабил беше дал свещта на домакина, а той я беше закачил на една висока греда, за да не запали сламата, сега в цялото помещение цареше мека светлина. Тя помагаше на Ибрахим по-добре да разгледа седящия мъж. Отново го огледа. Не! Причината не беше в него. Хабил наистина изглеждаше зле. Той беше жалко подобие на онзи левент отпреди зимата. Благородното му красиво лице беше насечено от дълбоки бръчки, които го караха да изглежда много по-възрастен. Красивата му прошарена коса сега беше сплъстена, мръсна и стърчеше безразборно във всички посоки.

- Абдаллах! Абдаллах! - с огромна горчивина в гласа каза Хабил и горчиво се разрида.

Ибрахим стоеше объркан. Гледаше мъжа с подскачащите от риданието рамене и се чудеше какво да направи. Проявата на нещо толкова интимно, каквото беше плача, го изненада, стъписа и притесни. Гледаше го и се чудеше какво да предприеме. Да стане и да го утеши, би било проява на лош вкус. Та той почти не познаваше мъжа, а и беше много по-млад от него. Освен че се притесни, Ибрахим в същото време се зарадва. Това разкриване означаваше доверие и приемане. Тази по-голяма близост до Хабил означаваше по-голяма близост и до Бурчин.

В този момент мъжът започна да хлипа като жена. Той говореше неразбираемо, едва по-късно момчето успя да различи думите на мъжа, а той стенеше:

- Няма я вече! Няма я! Абдаллах, няма я!

Отначало Ибрахим не разбираше какво иска да му каже Хабил и защо точно на него. Мъжът беше сломен от някаква трагедия и явно не му издържаха нервите. Доколкото знаеше, Хабил нямаше друго семейство освен Бурчин. Жена му отдавна беше умряла. Може би това беше станало по време на раждането на Бурчин. Разбира се, и семейството на Кабил му бяха роднини, но те не се разбираха. Така Хабил можеше да тъжи само за майка си Гюлфие или за дъщеря си. Но Ибрахим беше видял старата вещица само преди сахат*. Тя беше жива и здрава. Нямаше как Хабил да разбере, че Гюлфие е зле, да дойде чак от своето село, а и защо той да му съобщава, ако се е случило нещо с Гюлфие ханъм. Това щяха да направят хората от семейството. Явно причината за мъката Хабил не беше Гюлфие. Мисълта, че нещо лошо се е случило с Бурчин, проби бавно съзнанието му. Нещо в него се съпротивляваше да допусне тази мисъл. Ибрахим се притесни. Сърцето му се сви. За миг щеше да припадне. След това скочи и хвана раменете на сломения мъж, разкла- ти ги силно и с висок глас го попита:

- Какво се е случило?

Хабил обаче нито го чуваше, нито разбираше. Той не реагира по никакъв начин на думите на Ибрахим. Мина доста време преди Хабил да успее да се овладее достатъчно.

- Бурчин! Няма я… Бурчин!

Сърцето на Ибрахим щеше да спре. Пред очите му причерня и той седна на земята. Стоеше и гледаше тъпо земята, напълно безчувствен към заобикалящото го. Цялото му съзнание се сви в една малка светеща точка. Престана да го интересува каквото и да е. “Бурчин беше мъртва!” - всичко друго нямаше значение. Бурчин беше мъртва. Една част от него беше мъртва. По-добрата част от него беше мъртва. Той беше мъртъв, чувстваше, че ще умре. Сърцето му спираше. Очакваше смъртта без страх. Животът му без друго загуби смисъл.

*саат, сахат - тур. час

- Абдаллах! Абдаллах! - стенеше Хабил и като че ли търсеше подкрепа в много по-младия от него мъж. Сякаш разчиташе, че ще направи нещо и ще върне дъщеря му. Ибрахим стоеше безпомощно отпуснал ръце. Нищо не можеше да направи. Седеше и гледаше в една точка. Знаеше, че Бурчин я няма, но не можеше да го приеме. Не можеше да приеме смъртта на Бурчин. Та тя беше толкова млада и силна, и толкова красива. Нейният живот беше красив, не можеше така да си тръгне от този свят. Тя правеше този свят много по-красив. Тя беше цветът, светлината, ароматът в света на баща си и на него. Такъв човек не можеше да си отиде толкова млад. Защо Бог я беше създал толкова съвършена, след като я беше отнел толкова млада? Може би такава красота не можеше да съществува за по-дълго в този свят. Светът не можеше да понесе толкова красота! Той беше щастлив, че в краткия си живот тя беше отделила време за него.

- Как? - успя да попита Ибрахим.

След това узна от баща й какво се беше случило. Разказът му беше накъсан и объркан. На места Хабил прекъсваше като че ли да поговори със себе си, да уточни нещо или просто желанието му да разказва се изпаряваше. Само настойчивите молби и подканяния на младежа го караха да продължи своя разказ.

Ибрахим разбра, че преди около два месеца една сутрин Бурчин се събудила настинала. Младежът се поинтересува и веднага изчисли. Не, нямаше грешка, това беше последната им среща с Бурчин. Припомни си как й беше студено, но той се опитваше да я задържи при себе си. Нима той беше виновен за болестта и смъртта на любимата си. Не каза нищо. Не смееше да признае пред Хабил, но съвестта го смачкваше. Бурчин беше залиняла, кашляла, имала треска. Много пъти Хабил викал хекимини, но те не успели да помогнат. От ден на ден Бурчин отпадала все повече и повече.

- Постоянно те споменаваше! - каза Хабил и като че ли заби пирон в сърцето му. - Мисля, че те обичаше, моето момче! - каза мъжът с някаква странна нежност. Топеше се пред очите ми! - разрида се мъжът. - Гледах я и нищо не можех да направя! Държах я в ръце и я изпуснах! Нищо не можах да направя! - като каза това мъжът погледна ръцете си сякаш те бяха отделна част от него и сега той ги обвиняваше.

Ибрахим се задушаваше. Мисълта, че е виновен за смъртта на любимата си, го смачкваше. Колко несправедлив беше към нея през цялото това време? Как беше кроил планове и беше стоял до прозореца й, обвиняваше я в най-лошите грехове, а през това време тя беше лежала безжизнена вътре. Какъв егоист е бил през цялото време!

Момчето не беше на себе си. Не можеше да си спомни кога Хабил си е тръгнал. Седеше сам в тъмния сайвант, а животът му беше спрял. Ceдеше така, не усещаше студа. Това продължи до сутринта, когато при него влезе Айше. Ибрахим я прогони. Искаше да бъде сам. Така прекара целия ден и следващата нощ. На другата сутрин Айше отново дойде. Ибрахим беше толкова изтощен, че дори не намери сили да я прогони. Момичето му помогна да се приготви. Тъй като Бурчин беше починала преди два дни, този ден трябваше да я погребат.

Целият ден беше като непрекъснат кошмар. Ибрахим не беше на себе си. Айше през цялото време беше до него и го подкрепяше. Тя го държеше под лакътя и го насочваше. Когато видя лицето на мъртвата си любима, Ибрахим щеше да припадне. Не можеше да диша, не можеше да мисли. Светът като че ли се срути върху него.

В следващите дни Ибрахим не беше на себе си. През цялото време лежеше и не знаеше къде се намира. Постоянно си представяше как любимата му го беше очаквала - болна и изтощена, бореща се със смъртта, а в този момент той я беше обвинявал. Целуваше лицето на своята любима, то беше непрекъснато пред очите му. Виденията му бяха толкова реални, че не знаеше дали Бурчин не е жива, а смъртта и погребението й не бяха само един отвратителен кошмар. Понякога Ибрахим си представяше как Бурчин се смее, а вятърът развява косите й. Така той непрекъснато си припомняше всички най-хубави моменти с нея. После си представяше как тя лежи под земята. Представяше си червеите, мрака и гроба.

Сърцето му беше изпепелено. Не знаеше какво става и къде се намира. Така мина доста време, колко точно, той сам не знаеше. Промяната беше толкова неочаквана за него, колкото неочаквано беше всичко, което му се случваше в последно време.

Откакто се намираше в Анадола, Ибрахим не беше чувствал сигнали от своите учители. Така постепенно беше спрял да мисли и да си спомня за тях. Понякога му се струваше, че това не е било истина, а някаква] негова мечта. Скоро обаче това се промени. Една нощ, както си спеше, Ибрахим почувства нечие познато присъствие. Веднага го позна. Това беше неговият учител Явуз Челик паша. Това беше таваджух. Ибрахим не виждаше образ, а чуваше само глас, но не това беше важно. Присъствието беше ясно изразено. Всеки път, освен разговорите, Ибрахим беше чувствал и това присъствие. Затова сега без колебание го разпозна.

Гласът звучеше съчувствено. Явно учителят беше почувствал неговата скръб и отчаяние:

- Какво има, сине? Какво се е случило? - попита го Явуз Челик.

Тъй като разпозна гласа, Ибрахим реши да се обърне към него с име¬то му. Младежът го чуваше много ясно и то не с ушите си. Гласът зву¬чеше направо в главата му. Ибрахим се притесни. Това, че той чуваше гласа на учителя, не означаваше, че учителят ще чува неговия глас. Момчето се напрегна, опита се да си припомни всичко за таваджух и да отговори на учителя. Толкова отдавна не беше практикувал това, стори му се, че е било в друг живот.

- Учителю! Учителю! - Ибрахим осъзнаваше, че спи, но в съня си беше буден. Не знаеше какво да мисли. Всичко беше много странно.

- Кажи, Ибрахим!

Ибрахим чу много ясно отговора. Не може да му се е сторило. Гласът на учителя върна Ибрахим към живота. Да говори с него в един от най-трудните моменти в живота му беше като оздравителен мехлем за болната му душа. Ибрахим трепереше от вълнение. Това, което се случваше, беше като сбъдната мечта. За пръв път от толкова време насам почувства, че не е сам. Усещаше присъствието, подкрепата и любовта на учителя си.

- Какво се е случило, сине? - попита гласът. Той звучеше съчувствено и приласкаващо.

Въпреки болката, Ибрахим реши да говори. Не знаеше дали Явуз Челик ще го чуе наистина, или това е някаква игра на изтощеното му съзнание, което се опитва да го запази, но сега това нямаше значение. Затова той заговори:

- Учителю, случвало ли ви се е да се влюбите?

- Разбира се - отговори гласът. - Няма човек, на когото да не му се е случвало да се влюби!

- А как се справят еничарите, на които е забранено да се женят? - попита момчето веднага.

- Забранено ни е да имаме семейство, собственост и да се женим - Ибрахим чу веднага гласа като че ли той самият даваше отговорите и ги знаеше. - Но всички ние сме воини и мъже. Много от еничарите имат деца, които няма никога да признаят, но тези деца са наши и те носят нашата кръв.

Ибрахим се замисли. Сега за пръв научаваше за това, така че не може да си измисля отговорите и да разговаря със себе си. Или пък отговарящата част от него се намира в някакво ниво на висша интуиция и прозрение. Каквото и да беше, го успокояваше и му даваше сили да продължи да живее и да се бори. Ибрахим продължи:

- А как се справяте със загубата на хора в живота си, учителю? Сигурно в бойния си път и в множеството битки, в които сте участвали, сте загубили не един приятел, как се справяте? Как намирате сили да продължите?

Отново, без никакво забавяне, като че ли знаеше и очакваше въпроса, гласът каза:

- Всички ние, еничарите, сме силни, защото сме продължавали именно в такива моменти. Битките и убийствата са външната борба, но воинът става истински воин само когато побеждава във вътрешната борба. Когато противниците по Пътя на воина са външни, е по-лесно да ги победиш. Това обикновено става чрез борба и всичко е ясно. Когато противниците са вътрешни, е много по-трудно, защото отначало е трудно да определиш какъв е врагът, а едва по-късно да го пребориш. Това е така, защото врагът е част от теб. Често при победа над такъв противник се събужда егото, което е подчинило Аза и се задействат неговите инстинкти за самосъхранение.

Най-опасните врагове са вътрешните. Това са любовта, привърза ността и щастието. Те идват при нас носени от хората, които ни обичат, затова е много трудно първо да ги определим като врагове, а после и да се борим с тях.

Ибрахим мълчеше. Беше му толкова приятно да разговаря със своя учител. Беше забравил колко мъдър е той. Всичко това му помогна да забрави трагедията, която се беше случила. Припомни си кой е и мисията, с която учителите му го бяха натоварили. Спомни си за еничарите и за Махди.

След малко Ибрахим съвсем ясно дочу Явуз Челик да му казва:

- Вземи камата на ал-Хадад и ела при мен!

Ибрахим понечи да попита къде се намира в момента пашата, но веднага някакво разбиране се появи в него. Таваджух щеше да го направлява. Чрез интуицията си той безпогрешно щеше да разбере къде се намира Явуз Челик паша.

- Очаквам те, сине! - каза най-накрая пашата.

Ибрахим отвори очи. Навън беше светло. Спомняше си всичко, което беше чул или сънувал. Спомняше си всяка дума. Явуз Челик го викаше Седеше в купчината сено, която му служеше за легло, и не можеше да определи коя част от деня е. Не знаеше колко дни е лежал. Изправи се с голяма мъка. Навън беше топъл слънчев ден. С тьтрузещи стъпки се отправи към вратата на сайванта. Отвори я. Изчака няколко мига, докато очите му се нагодят към светлината, след това бавно обиколи къщата. Ярката светлина го заслепяваше. Стигна до вратата на къщата. Отвори я. Отново му беше трудно да настрои погледа си към сумрака, който цареше вътре. В стаята нямаше никого. Явуз Челик го викаше при себе си, беше му казал да вземе камата. Тъй като камата я нямаше, Ибрахим беше решил първо да си върне канията. Щеше да вземе и книгата си. Отправи се към долапа. Отвори го. Веднага намери канията и книгата. Те бяха завити в един месал на сини и бели райета. Разгърна го с треперещи пръсти. Канията беше цяла и недокосната, но книгата беше в окаяно състояние. Вещицата беше късала безразборно листове. Голяма част от нея беше безвъзвратно унищожена и може би никога нямаше да бъде възстановена. Ибрахим отгърна към последните страници, където си беше водил бележки по работата с оръжия. Те бяха недокоснати. Това все пак беше добра вест. Пъхна книгата и канията в широкия си вълнен пояс. Погледна шаячните си потури, изпъстрени с огромни кръпки, и мръсната си кърпена риза. Сигурно изглеждаше като просяк. Трябваше да тръгва. Не желаеше никой от семейството да го види. Ибрахим знаеше, че къщата почти никога не оставаше празна за толкова дълго време, затова реши да излезе по най-бързия начин. В този момент обаче вниманието му беше привлечено от едно гърне, поставено в най-далечния ъгъл на долапа, там където трябваше да е най-съкровеното място в къщата. Ибрахим се наведе и отхлупи капачето на гърнето. Онемя, беше пълно с акчета* и алтъни. Значи Кабил беше богат. Докато семейството мизерстваше, ядеше лоша храна и ходеше облечено в дрипи, чорбаджията имаше цяло гърне със сребърни и златни монети. През цялото време скъперникът е имал пари, но ги е трупал, без да осигури на себе си или на децата си елементарни условия за живот. Кабил беше ограбил труда на цялото си семейство. Ибрахим се сети и за още нещо. Сигурно това бяха парите, изкарани с кървава пот и заплатени с живота на малките аджамиоглани, заровени отзад в двора. Вълна на възму-щение се надигна в него. Бръкна и загреба една шепа от парите, приис¬ка му се да вземе шепата за себе си. После обаче се сети как бяха спечелени. Та той беше еничар. Еничарите не вземаха плячка и не се нуждаеха от пари. Затова момчето разтвори шепата си и парите изтекоха обратно в гърнето. После се сети как Кабил го беше унизил, като го накара да се съблече и беше отнел дрехите му. Той го беше обрал. Погледна дрипите по себе си. Смяташе да предприеме пътешествие, за да си върне камата на ал-Хадад, а в този вид нямаше да стигне далеч. Освен това за самото пътешествие щяха да са му нужни пари. Ибрахим взе месала, в който допреди малко бяха завити книгата и канията, простря го на земята, след това загреба една шепа акчета и алтъни и ги изсипа в центъра й. Това щеше да бъде за дрехите, които Кабил му бе отнел, загреба още една шепа - за работата, която беше вършил на Кабил за две години. Загреба и още една - за мизерията и храната, от която две години го беше лишавал кюрдът. Завърза четирите края на кърпата и така се получи доста голяма торбичка, пълна с пари.

*акчета - сребърни дребни монети

Споменът за гробовете зад къщата изпълни Ибрахим с гняв. Толкова много мразеше Кабил. Той беше убиец. Беше сигурен, че щеше и него да убие, ако не беше почти на деветнадесет години, не беше преминал военното обучение в корпуса на еничарите, не беше толкова здрав и не беше мюсюлманин. Кръвта нахлу в главата му, прииска му се да накаже стопанина. Трябваше да предприеме нещо, не биваше да оставя нещата така. Никога досега не бе оставял несправедливостта ненаказана. Не можеше да убие Кабил, това щеше да го задържи. Все пак реши да не остави Кабил ненаказан. В този момент се сети за Георги Кехая. За миг се зачуди как да го направи. На какво държеше най-много Кабил? Хвана гърнето. Трябваше да направи нещо, да лиши Кабил от парите. Явно на тях кюрдът държеше най-много. Но как? Решението дойде веднага. Въпреки че рискуваше да се забави и да го видят, вече беше peшил. Грабна гърнето и го извади. Беше много по-тежко, отколкото очакваше. Хвана го с две ръце и се затича към новия нужник. Той беше толкова дълбок, че дъното му не се виждаше. Ибрахим се зарадва, че вътре няма никого. Изсипа сребърните пари в него, а накрая счупи гърнето и го хвърли вътре. Внимателно почисти, за да не си личи къде е счупил гърнето. Ибрахим беше сигурен, че Кабил никога няма да допусне, че парите са там, а щеше да помисли, че младежът е отнесъл със себе си богатството му или в най-лошия случай, че го е заровил някъде. Но скъ- перникът едва ли би допуснал, че някой ще изхвърли парите му.

След това Ибрахим отиде в сайванта да се сбогува с дългоухия си приятел, с когото беше живял толкова време. Потупа животното по та, то весело изпръхтя като че да покаже, че се радва на неговото съвземане. Преди да излезе от сайванта, младежът огледа мястото, където беше прекарал толкова нощи. Сега то му се стори непознато и чуждо Осъзна, че вече е чужд на това място. Трябваше да приеме съдбата си и да продължи по своя път.

През цялото време Ибрахим се чудеше къде е семейството. Как така бяха оставили къщата без надзор? Беше му много любопитно, но сега не можеше да мисли и за това. Тръгна. Отначало се прикриваше, но скоро излезе на пътя, който водеше към Диарбекир. Изправи се и тръгна с бодра крачка. Торбичката със сребърните акчета и алтъни весело подскачаше в пояса му и като че ли го стопляше, даваше му сили и му напомняше да върви по-бързо.

Докато минаваше покрай върховете, които отделяха именията на Хабил и Кабил, се сети за нея, погледна натам, сърцето му се сви и за миг му причерня. Въпреки това се овладя и намери сили в себе си да продължи. Докато вървеше се опитваше да скъса всички нишки, които го привързваха към това място и да забрави всичко, което е било.

Този ден семейството работеше на къра. Гюлфие ханъм отиде да занесе обяда на работниците на полето, но много се забави. Жулиде се притесни за свекърва си, изчака още малко и отиде да провери какво става. От смъртта на Бурчин, която както и Айше беше внучка на Гюлфие, тя не се чувстваше много добре и беше все болнава. Жулиде с притеснение наблюдаваше свекърва си и виждаше колко се е състарила през последните дни. Сега, когато старицата не се появи навреме, по-младата жена се притесни. И както родителите, когато се притесняват за децата си, винаги се опитват да ги предпазят, а въображението им обикновено чертае най-мрачните перспективи, така сега и Жулиде започна да си представя старицата просната нейде на пътя, лежаща безпомощно на все още студената земя, а вятърът да развява черната й дреха. Това беше причината да остави къщата без хора. Скоро отнякъде се появи Гюлфие и двете жени се прибраха. Те по нищо не разбраха какво се беше случило в къщата. Това разбра Кабил късно вечерта, когато Айше се върна от сайванта и каза, че Ибрахим е изчезнал. Кабил го потърси, без особено вдъхновение. Вироглавият българин му беше създавал само главоболия и ядеше повече отколкото работеше. Ако си отидеше, щеше да бъде по- добре. Кабил отдавна би се справил с нахалното момче, но една вечер огромен черен шейтан се беше промъкнал до леглото му. Беше му опрял нож в гърлото и го бе предупредил, че ако още веднъж удари момчето, той лично ще пререже гърлото му. “Като на яре” - така беше казал демонът. Кабил бе видял само ситнокъдравата бяла брада на мъжа, белите му зъби и бялото на очите му. Гледката наистина беше запомняща и страшна. От този ден кюрдът вече не посегна на момчето. Освен това демонът му бе оставил купчина със сребърни акчета и златни алтъни и му заръчал да ги дава само за храна на момчето. След това изчезнал така както се бе появил като че ли се разтворил в мрака. Кабил се бе успокои. Мъжът беше заплатил за присъствието на Абдаллах. С тези пари можеше да го храни няколко години, дори можеше да храни цялото си семейство. Разбира се, той спазваше обещанието си само в началото. Поръчваше по-често месо, мляко и сирене от фермата на брат си, които дъщеря му Бурчин носеше почти всеки ден. Въпреки че не плащаше той, пак му се свидеше. Демонът беше заплашил, че ще го наблюдава и при неизпълнение ще го накаже, но с времето Кабил се успокои. Ако не бяха акчетата, той би помислил, че това е било само лош сън. Скоро Бурчин и Айше се скараха и Кабил се възползва, за да престане да дава пари за храна на Абдаллах. Момчето и без това се оказа като бездънна яма, то поглъщаше храна в огромни количества.

След смъртта на Бурчин, Абдаллах не беше на себе си и вече не излизаше на нивата. Кабил копнееше за времето, когато еничарите ще си

вземат обратно аджамиоглана, който вече беше по-силен от него и му създаваше само неприятности. Виждаше, че момчето страда, но тава не го интересуваше.

- Дано се е обесил на някой клон от мъка по Бурчин! - каза кюрдът.

Докато мислеше за парите, Кабил се сети, че беше взел канията на

момчето, сети се как той беше реагирал като видя, че му ползват книгата за разпалки и реши да провери дали нехранимайкото не си беше позволил да пипа в долапа и да си вземе книгата или красивата кания. Точно до синия месал стоеше гърне с алтъни и акчета. Кабил изтръпна, забърза се към долапа. Когато погледна вътре, онемя и се вкамени. Не само синия месал с книгата и канията го нямаше. Отзад, където трябваше да се намира гърнето с парите му, зееше страшна празнина. Нямаше ги! Паричките му! Нещо стисна Кабил за гърлото, той се хвана за него сякаш за да разхлаби смъртоносния хват на невидимата ръка.

- Няма ги! Няма ги! - ревеше Кабил.

Семейството го гледаше и нищо не разбираше. Те знаеха, че едва ли ще скърби така за бягството на Абдаллах.

- Обрал ме е мизерникът! - продължаваше да крещи Кабил.

От всички само Жулиде ханъм знаеше за парите, така че само тя разбра какво се беше случило. Това бяха пари събирани през всичките години, към тях бяха прибавени и парите на Шейтана. Следващите часове бяха кошмарни за Кабил. Той се съвземаше и идваше в съзнание, а след това се сещаше за това, което му се бе случило, простенваше и отново припадаше.

- Паричките ми! Паричките ми!

Кабил изпадаше в истерия, крещеше и трескаво се разхождаше из стаята, говорейки, че веднага трябва да се свика потеря. Крадецът да се издири и да се убие на място! Жена му и майка му го възпираха, а той седеше и тъжно започваше да вие, стискайки от яд пръстите си и скубейки косите си.

Пелената на нощта се спускаше над неприветливите чукари. Отначало мракът обхвана върховете, постепенно се сгъстяваше и затягаше своята примка около пътя. Тази нощ никой от семейството не спа, а стенанията и виковете на стопанина се чуваха далече извън къщата.

Стана толкова тъмно, че Ибрахим едва се придвижваше. Небето беше мрачно и сякаш захлупваше всичко останало и още повече сгъстяваше мрака. Тази вечер нямаше луна и звезди. Това затрудняваше движението му, но в същото време му помагаше, защото се чувстваше по-спокоен и не се налагаше да се прикрива или да излиза извън пътя. Ибрахим беше сигурен, че когато открие липсата на гърнето, Кабил ще събере потеря и ще го проследи. Само не знаеше дали това ще стане на сутринта, или още вечерта. Затова вървеше бързо, без да се прикрива. Беше толкова тъмно и тихо, че щеше да чуе, ако приближаваше потеря и да има време да се скрие.

Въпреки че вървеше без да спира, тъмнината му пречеше да се движи с бързината, с която се движеше през деня. Така на развиделяване още не беше стигнал до града и Диарбекир не се виждаше. Ибрахим се забърза. Усети силна умора в краката си. Те бяха тежки и не го слушаха. Това, че предната вечер не беше спал добре, че целият му ден беше изпълнен с емоции и бе вървял цяла нощ, без дори да спре да почине, му подейства. Сега влачеше изморените си крака по пътя и с надежда гледаше да зърне постройката на зандана, където крепостта беше най-висока, или да зърне високото квадратно минаре на Улук джамия. Успокояваше го това, че не може да се е заблудил, защото пътят никъде не се отклоняваше.

Още по-тъмно, след като цяла вечер не беше спал и се тръшкаше, Кабил взе магарето и всичко, което можеше да послужи за оръжие - брадви, ножове, коси, вили… Натовари ги на магарето, взе със себе си Нури и се отправиха към имението на Хабил. Там Кабил се развика, че са го обрали и обезчестили, обеща по няколко акчета на всеки, който тръгне с него. Потерята беше веднага събрана. В нея се включи дори едно момче, което предната вечер заедно с кучето си било нападнато от кангалите на Хабил. Кучето му, което беше едро, на бели и черни петна, макар и леко накуцващо, също ги придружи. Куче в потерята се стори добра идея на Кабил. Хабил също се включи в потерята, макар без желание. Той все още не беше превъзмогнал смъртта на Бурчин. Кабил беше учуден, защото знаеше за добрите отношения между него и Абдаллах. Всъщност, една от целите да мине от тук беше по реакцията на хората да разбере дали хаирсъзинът* не се е отбил при Хабил. Кабил не усети нищо такова. Явно еничарът наистина не бе минал от тук и никой нищо не знаеше за него.

Мъжете се събраха и набързо си избраха предводител. Естествено това беше Кабил. От този момент нататък го наричаха кърсердар** и се допитваха за всичко до него. Това много се хареса на Кабил. Той беше сигурен, че момчето се е отправило към Диарбекир. Наоколо нямаше друг град, а и Абдаллах не знаеше друг път. Загуби ли се в планината - свършено е с него. Това беше ясно на младия еничар. Затова нямаше никакво съмнение накъде трябва да тръгнат. Тъй като пътищата бяха много опасни през нощите, Кабил смяташе, че момчето няма да посмее да вър¬ви по тях само с гърне пълно с пари. Така можеше да стане жертва на бандити. На Кабил не му беше жал за момчето, а за богатството. Той знаеше, че ако банда отмъкне съкровището му, единственият начин да си го върне е с битка. Трябваше да бърза преди да се е случило нещо такова.

*хаирсъз - тур. хаир - успех, късмет, нещо хубаво, което се случва, съз - частица за отрицание. Хаирсъз - човек, който носи нещастия и причинява вреда на околните.

** кърсердар - началник на потеря

Потерята тръгна при първа възможност. Всички бяха превъзбудени и бързаха, много бързаха. Мисълта, че само след час-два ще сложат по няколко акчета в шепите си, ги радваше. Те очакваха, че ще срещнат момчето още преди да е напуснало долината. Може да е заспало някъде около пътя, така че всички се оглеждаха. Дори да беше вървял цяла нощ в мрака, едва ли е стигнал далеч. Тогава щяха да го хванат още преди да е успял да влезе в града. Някои от мъжете яхнаха магарета, а други тръгнаха пеш, за да могат по-добре да оглеждат канавките и местата, където момчето можеше да се скрие.

Ибрахим дочу потерята отдалеч. Въпреки че не беше спал, той не беше успял да вземе чак такава преднина пред преследвачите си. Всъщност нощта беше толкова тъмна, че той трябваше да върви почти опипом, а когато се развидели и вече можеше да бърза, откри, че е изтощен до краен предел и няма сили да се забърза. Градът все още беше далеч. Краката му бяха уморени…

… Когато потерята отмина, Ибрахим бавно се раздвижи. Беше се маскирал толкова добре, че никой не успя да го види или дори да се усъмни, че може да е скрит. Може би самите преследвачи очакваха да е много по-напред. Беше се зарил в земята и дори беше успял да задържи стръкчета трева отгоре си. Когато реши, че опасността отмина, Ибрахим изчака още известно време, едва след това се разрови. Най-добрият начин, за да не бъде изненадан от потерята, беше да върви след нея. Все пак за всеки случай се оглеждаше и зад гърба си.

Ибрахим видя как потерята навлезе в града през една от портите. С тях имаше и куче. Добре че беше вързано, иначе можеше да го открие. Хората от потерята се разпръснаха из уличките на града. Ибрахим се отдели от пътя. Реши да остане тук. Намери си една канавка, смачка малко трева и легна в нея. Слънцето го напече, а умората го пребори и скоро сладко заспа. Беше решил през нощта да обиколи града отдалече. Спа непробудно целия ден. Събуди се привечер. Постъпи така както беше решил. Обиколи града като се движеше по-далеч от зандана. Знаеше, че там има много войска, затова го избягваше. Скоро намери пътя за пристанището. Минеше ли по един път, Ибрахим го запомняше и вече за него не представляваше никаква трудност да се върне по него. От най-ранно детство се беше научил, щом минава по някакъв път за пръв път, да забелязва всичко, а после, вървейки обратно, се опитваше да си припомни всички нишани*, които си беше набелязал.

* нишан - знак, белег

Въпреки че беше минавал само веднъж по пътя, който свързваше Диарбекир с пристанището и то преди почти две години, бързо намери пътя и без особени колебания тръгна по него. Ибрахим беше решил, когато стигне до рибарското селище, да потърси Георгиус. Къде другаде да търси моряк, ако не на пристанище? Явуз Челик му беше казал, че го чака, но преди да си върне камата нямаше смисъл да се връща. Трябваше да открие Георгиус и да провери дали не е с белязано лице. Сега, като се замислеше, беше сигурен, че именно гъркът е човекът, откраднал камата на ал-Хадад.

Спомените даваха криле на Ибрахим. Трябваше бързо да разреши тази загадка и да си върне камата. Това, че беше спал непробудно през целия ден, също му помагаше. Единствено гладът го притесняваше. Ибрахим беше сигурен, че Кабил няма да го търси по-далеч от Диарбекир. Той го беше взел от тук и едва ли знаеше по кой път са дошли еничарите. Момчето беше сигурно, че не го ли открие в Диарбекир, Кабил ще се върне да го търси в долината.

Вечерта отново беше безлунна, но Ибрахим вървеше по-свободно,

без да се прикрива. Мисълта, че толкова лесно се беше отървал от преследвачите си, го радваше. Сега бързаше, доколкото мракът му позволяваше. Беше забравил колко дълго бе вървял от пристанището до Диарбекир. Вървя цяла нощ. Тъй като реши, че потерята се е върнала обратно, младежът се осмели да продължи да върви и през деня. На няколко пъти срещна хора, които вежливо поздрави. По това как го оглеждаха му стана ясно, че изглежда като просяк. Вървя целия ден, но нямаше никакъв шанс да стигне до пристанището.

Точно когато се почувства много уморен, отдясно на пътя се показа малка гостилница. Беше здраво скована дървена постройка. Ибрахим поздрави насядалите вътре хора. Помещението на хана беше едно единствено и голямо. Откъм стените имаше широки дървени миндери. Масите бяха груби и тежки, но здраво сковани. Хората влизаха вътре и всеки се обслужваше сам. На полица над миндера, вляво от вратата, бяха наредени негледжосани купи. Ибрахим взе една и отиде до голямата зидана печка, която беше изградена в средата на постройката. Тя едновременно топлеше помещението и служеше за готвене. В момента, в който той влезе, огънят гореше много слабо и поддържаше топли няколко бакърени казани. Ибрахим ги отвори един по един. В единия имаше апетитна пилешка чорба. Пилето вътре беше накъсано на малки парченца и беше твърде малко, но Ибрахим не се стърпя и загреба с черпака пълна купа. Гледаше да улови колкото се може повече от варения кромид и мръвките. Отбягваше бялото месо на пилето, което се бе разварило и станало на “конци”. Още от малък не харесваше бялото месо и не иска¬ше да го яде, което много дразнеше по-възрастните Болярови. В другия казан къкреше фасул яхния. Ароматът на боб, чубрица и червени чушки подразни апетита му. Ибрахим реши да се наяде добре, а още по-сладко беше, че щеше да плати с париците на Кабил. Добре че не се беше полакомил и не бе взел само алтъни. Така както изглеждаше, щеше да е много подозрително да плаща със златни пари.

Седна на миндера отляво на входа. Стопанката му донесе голяма дървена лъжица и топла ухаеща питка. Ибрахим се уговори за парите, плати за супата, боба и за спането с няколко акчета и се нахвърли върху яденето. Беше толкова гладен, че не можеше да се стърпи. Като свърши с чорбата, сипа си фасул в същата паница. Стопанката му донесе стомна с вода, която остави пред него. За пръв път от много време насам Ибрахим преяде. Коремът го заболя, но от топлата храна и от умората на младия аджамиоглан скоро му се доспа. Тъй като вече беше доста късно, хората, където седяха, просто лягаха на миндери-те и заспиваха. Печката топлеше, но въпреки това стопанката даде на Ибрахим една черга, с която той се зави и така заспа. В корпуса на еничарите, в семейството на Кабил, а и преди това, беше научен да спи тихо и леко като котка и да внимава за случващото се около него. Така чобаните пазеха стадото си, а аджамиогланите не можеха да бъдат изненадани. Сега обаче, за пръв път от много време, се почувства истински човек, затоплен, нахранен с вкусна храна и напит с вода. Тази нощ Ибрахим спа непробудно. Цяла армия да го беше обградила и да крещеше срещу него, той нямаше да се събуди. Събуди се късно, когато слънцето вече беше високо в небето. Повечето хора, които бяха спали с него в помещението, вече отдавна се бяха събудили и всеки бе тръгнал по свои си работи. Ибрахим беше проспал всичко това. Събуди се от шума, който цареше в хана. Той беше приглушен и му напомняше за Боляровия хан. Ибрахим се отнесе в детството си. Припомни си сутрините, в които майка му и баба му ставаха и започваха да шетат. Мъжете излизаха по кърска работа или се занимаваха с животните, а в целия хан замирисваше на катми, мекици или хляб, на врящо прясно мляко, а понякога и на вино, поръчано от някой посети- тел, решил да се напие рано-рано. Тогава оставяха децата да спят до късно. Те се събуждаха, а после дълго се протягаха и търкаляха в завивките, чакайки яденето за тях да стане готово. Ако имаше попара с прясно мляко или мекици, децата бяха щастливи. Сега, докато лежеше, той раз- бра, че в тези моменти е бил истински щастлив.

Отвори очи, огледа хана, съжаляваше, че сега не е в детството си и в Боляровия хан. Въпреки това се прозя, протегна се и се изправи. Отиде навън по нужда, след това се изми. Беше огладнял. Поръча на ханджийката от снощното ядене. Това, че младежът приличаше на просяк, а с лекота плащаше, я озадачи. Освен това дрехите въобще не подхождаха на силното му, стройно тяло. Бялата му кожа, ръстът и благородното му излъчване издаваха, че е чужденец. Здравите му рамене и изпъкналите под ризата гърди издаваха силата му. Стопанката беше жена с “набито” око. Тя се беше научила от пръв поглед да преценя всеки гост. Това не веднъж я беше спасявало от усложнения. Сега тя беше сигурна, че момчето или е войник, или съгледвач от тайната полиция. Нямаше вид нито на селянин, нито на чобан. Затова се обръщаше с внимание към желанията му. Това, че той спа до късно, още веднъж потвърди подозренията й. Не беше селянин или войник. Те бяха научени да стават рано. По-скоро беше съгледвач от тайната полиция. “Може би търси избягал затворник?” - помисли си жената. Подозренията й се потвърдиха, когато той поиска да си купи някакви по-нови мъжки дрехи. Кой нормален човек щеше да пита в хан за дрехи? Явно младежът искаше да смени облика си. Жената имаше няколко гащи, ризи и елеци, останали от покойния й мъж. Тя беше останала вдовица и сега реши, че няма да е лошо да се сдобие с малко пари. Поиска да види дали момчето има повече пари. Той извади кърпа, оформена като кесия. Никога досега жената не беше виждала човек да носи толкова много пари със себе си. Кой би посмял така да ходи из пътищата? Като видя сребърния блясък на акчетата и златото, погледът на жената светна.

След това Ибрахим си избра дрехи. Избра най-новите и здрави. Те бяха светлокафяви, с черни гайтани, точно като тези, които носят местните кюрди. Мъжът явно е бил по-нисък, защото потурите му бяха къси и глезените му се виждаха. Ризата също му беше къса и разкриваше долната част на корема му. Ибрахим завърза пояса си направо върху корема.

Така преоблечен, Ибрахим продължи пътя си към Искендерун. От многото ходене краката го боляха. Започна да се изкушава да си купи магаре, но това означаваше да обремени придвижването си и да мисли и за животното. После трябваше да търси на кого да го продаде. Затова реши да не харчи излишно пари и продължи пеш по пътя. Денят беше топъл и хубав. Когато тръгна, слънцето вече беше високо. Чувстваше се сит и наспан. Вървеше бързо, а мислите му се рееха надалеч. Представяше си Георгиус капудан и как триумфално ще се завърне в корпуса на еничарите, носейки камата, която така подло му бе отнета. Мисълта му литна и към родната земя. Отдавна вече беше престанал да мисли за Кабил и потерята. Правеше това нарочно, защото всички тези мисли го връщаха в близкото му минало и пред очите му изплуваше нейният образ, а сърцето му се свиваше. Не желаеше да мисли за нея! Искаше да мисли за бъдещето! Трябваше да намери сили да продължи! Не биваше да се предава! Така вървя през целия ден. Дрехите много го стягаха, а новите му шаячни потури протриха баджаците му отвътре и го болеше. Падна мрак. Ибрахим реши да продължи. Искаше миг по-скоро да стигне до пристанището. Беше си взел няколко хляба от ханджийката. Тук те не се правеха както в България - дебели и бухнали, а бяха тънки, подобни на катми, но сухи и твърди. Въпреки това Ибрахим се беше научил да ги яде. Освен това бяха удобни за път и носене. Имаха и още едно предимство. Бяха толкова твърди, че с времето не изсъхваха. Ибрахим хапна в движение. Изведнъж по пътя зад себе си почувства някакво раздвижвне. Беше сигурен, че някой го преследва. Притихна, сниши се и внимателно мина встрани от пътя. Тъй като се намираше в котловина, се покатери доста, докато се прикрие достатъчно добре зад един голям камък.

Видя ги. Те се промъкваха зад него. Ходеха тихо и не носеха никаква светлина. Доколкото видя бяха четирима, облечени с пищни шарени дрехи. Бяха въоръжени до зъби. Имаха пушки, пищови, ятагани и ножове. Оръжията стърчаха от тях като бодлите на таралеж. Това го учуди. В нито един от приведените, промъкващи се фигури не позна Кабил. Това не бяха хора от неговата потеря. Нямаше съмнение, това бяха бандити. Иначе защо щяха да бъдат толкова потайни, а въоръжението им беше твърде много, за да са обикновени пътници.

Докато се чудеше какво става, отдолу се чу шум и гълчава. По пътя отсреща се задаваше група хора. Те бяха шумни. Четирите сенки застинаха. Те веднага отстъпиха встрани от пътя. Луната се показа иззад облаците и в каньона стана по-светло. Ибрахим беше запомнил къде се скриха четиримата разбойници и при всяко тяхно най-малко помръдване той ги виждаше. Групата, вървяща по пътя, беше от десетина-дванадесет човека. Ибрахим вече ги виждаше добре. Те не бяха мулетари и това също не беше керван. Няколко човека бяха качени на магаретата другите ходеха пеш.

- Кърсердар! Кърсердар! - извика единият от мъжете към един от яздещите магаре.

Ибрахим усети как четиримата в мрака настръхнаха. Клисурата беше идеална за засада и нападение. Явно разбойниците щяха да нападнат във всеки момент.

- Кучета такива, бунт ли ще правите?! - отвърна някой.

Изведнъж четиримата мъже скочиха върху групата. В мрака настана

суматоха. Ибрахим нищо не различаваше. Долу се водеше битка. Чу се кучешки лай. Изведнъж проехтя изстрел. Ибрахим ясно видя огнения език, който се насочи към небето. Явно изстрелът беше насочен нагоре. Той освети всичко. Дори за миг аджамиогланът успя да види мъжете, които бяха обградени. Дочуваха се и някакви приглушени викове. С периферното си зрение видя как един приведен силует следван от куче тичаше по пътя натам, откъдето керванът беше дошъл, а именно от посоката на Искендерун. Това привлече вниманието му, но скоро отново насочи поглед към случващото се пред него. Четиримата нападатели бяха обградили мъжете. Глъчката продължаваше. Ибрахим се прикри, за да не го застрелят по погрешка, а и за да не го осветят и да го видят. Не след дълго се чу как някой трака с чакмак, скоро праханта се разпали и в каньона лумна факла. Тъй като от двете страни се издигаха почти стръмни склонове, само една факла беше достатъчна, за да освети всичко. Ибрахим надзърна иззад скалата и се изненада. Четиримата бандити бяха обезоръжили мъжете. Сега завързваха ръцете и краката на всеки един от тях и ги просваха направо на пътя. Сред завързаните мъже той разпозна доскорошния си господар, човекът, когото толкова много мразеше - Кабил. Загледа се. Другите мъже бяха ратаи на Хабил. Радва¬ше се като гледаше мъжете натръшкани като агнета на земята. Но кои бяха неговите спасители? Ибрахим се взираше, но не позна нито един от тях. Явно потерята не беше спряла до Диарбекир. Бяха го изпревари¬ли и отишли чак до пристанището, а сега се връщаха.

- Какви сте вие? - попита мъжът, който държеше факлата. Той сигурно беше главатар на бандата. Беше по-едър, по-пищно облечен, с големи мустаци, които сочеха настрани, а на главата си имаше висока шапка. Говореше турски, но като кюрд.

- Кои сте вие? - попита пак той.

- Потеря - тихо отговори Кабил, като се опитваше да извърне главата си така, че да гледа към мъжа с мустаците. Понеже беше завързан и лежеше странично, с лице към земята, това му беше много трудно.

- Каква потеря, бе? - ревеше гръмогласният главатар на бандата и се приближи до Кабил. Направи това, за да види смелчака, с когото говореше, но и за да го заплаши. Той много добре знаеше какво въздействие ще окаже на завързания мъж със страховития си вид, дрехите и големи¬те си мустаци.

И Кабил наистина захленчи.

- Никаква потеря не сме, ага! Ние сме селяни, бедни и прости селяни!

- Защо тогава другите те наричаха кърсердар? - попита мъжът.

- Убий ме, ако знам, ага. Така им щукнало.

Отговорът явно не се понрави на главатаря.

- Какво търсите по това време тук, бре? - реши да продължи разпита си той.

Кабил осъзна, че се намират в тежко положение. Това бяха бандити, които живееха от обири по пътищата. Беше ясно по това как успяха да ги пленят и да ги вържат за нула време. Кабил знаеше, че ако признае, че търсят момче с гърне пълно със сребро и злато, ще загуби парите си. По всичко личеше, че тези мъже бяха вещи в занаята и като нищо щяха да открият Абдаллах и тогава Кабил трябваше да се прости завинаги с гърнето си. Затова Кабил реши да излъже:

- Ага, ние само случайно минаваме оттук.

Отговорът не задоволи главатаря. Той усещаше, че мъжът го лъже. Гостилничарката ги беше насочила по този път. Беше им казала за кесията със сребърни и златни монети и сега те бързаха след нея. Мъжете вървяха срещу тях по пътя. Няма как да не са срещнали момчето. Ако бяха потеря, те не може да не са го обрали. Така че кесията или беше тях, или трябваше да знаят къде е момчето. Мисълта, че друга банда с позволява да скита из неговата територия, караше кръвта му да кипне. Нямаше да позволи това да се случи! Беше решил, след като научи истината за момчето, да изколи всички самозванци. Рустем бек беше потомствен бандит. Такива бяха и баща му и дядо му. Никой от тях не би допуснал друга банда да “вършее” на тяхната територия. Така че смъртта на тези мъже щеше да подейства респектиращо и възпиращо на всички, които биха помислили да създадат и да участват в банда.

Тъй като вече беше взел решение да ги убие, Рустем бек реши да пита направо, без да го увърта:

- Срещнахте ли едно момче там откъдето идвате?

- Не, ага! - веднага отговори Кабил.

Разговорът беше приключен. Рустем бек извика хората си и им каза няколко думи. После те накараха всички мъже да седнат. След това бавно изпразниха всичко от джобовете им. Рустем бек държеше факлата високо, за да не пропуснат нищо. Скоро всичко от джобовете и поясите им беше натрупано на една купчина. Рустем бек я освети с факлата и я огледа. Ритна я, за да се увери, че синьо-бялата кърпа не беше там. Главатарят беше искрено разочарован.

Мъжете седяха с вързани ръце и крака. Рустем бек даде факлата на един от своите хора. Черно перде падна пред очите му. Някакви крастави кучета се подиграваха с него. Почувства как вързопът със сребърните акчета и златните алтъни му се изплъзва.

- Къде е торбата с парите, куче? - изрева той и се насочи с извит ятаган в ръка към този, когото дрипльовците доскоро бяха наричали кърсердар.

Кабил подозираше, че парите, за които разпитва свирепият разбойник, имат нещо общо с неговото съкровище и момчето, което главатарят издирва, е Абдаллах. Сега виждаше разлютения главатар и се чудеше какво да отговори.

Ибрахим наблюдаваше странната картина, която се разкриваше пред очите му. Не знаеше какво да мисли. Беше ясно, че бандитите също го търсеха. Може би ханджийката го бе издала. Стана му ясно как сама жена успяваше да държи хан в тези смутни времена. Явно беше под покровителството на бандитите. Тя им даваше информация, а те я пазеха.

Главатарят беше решил за последен път да попита мъжете преди да ги изколи. Толкова много беше ядосан, че реши да ги изколи със собствените си ръце. А дребните пари, които събра от тях, бяха като подигравка. Трябваше да бърза. Къде ли бе отишло момчето? Това сега интересуваше бека. Пристъпи към “кърсердара”. Щеше да го остави да каже каквото знае, пък после…

Кабил седеше и не знаеше какво да каже. Предчувстваше, че ако сгреши, това може да коства главата му. Затова реши да мълчи.

Рустем бек седеше и чакаше. Кабил също чакаше. Факлата хвърляше огнени отблясъци и като че ли засилваше усещането за предстояща трагедия. Рустем бек не издържа. Скоро намеренията на главатаря на разбойниците станаха ясни на всички. Завързаните мъже се размърдаха уплашени от предстоящото.

Ибрахим стисна очи. Той мразеше Кабил, но въпреки това не би му пожелал такава смърт. Не желаеше да гледа такова зверство. Самият той досега много пъти беше убивал, но никога не го беше правил, когато хората са завързани. Това дори нямаше да е убийство, а екзекуция на хо¬ра, неспособни да се защитят.

В следващия момент се случи нещо, което никой не очакваше. Това беше огромна изненада и за самия Рустем бек. Под светлината на факлата се появи още един човек. Той беше висок, едър, облечен с дълга черна дреха, с черна чалма на главата. Може би черните дрехи бяха попречили на Рустем бек да го забележи. Мъжът беше едър, много по-висок и тежък от главатаря на бандитите. Доколкото се виждаше, беше въоръжен само с крива арабска сабя, която свободно висеше на тънък каиш отстрани на дрехата му. Това беше черна дреха като тези, които носят арабите, с много дипли. Тя беше толкова широка и безформена, че когато човекът се раздвижеше, формите на тялото му се “разтваряха” в мрака.

И арестуваните кюрди, и бандитите бяха шокирани от появата на странника, те явно не го познаваха. Най-странно беше, че той се появи като от нищото и като че ли въобще не беше впечатлен от случващото се пред очите му. За страх или притеснение и дума не можеше да става. Мъжът се движеше с лекота и не прояви никакво уважение към оръжието на бандитите.

Рустем бек беше шокиран. Досега никой не се беше държал толкова пренебрежително с него. В сърцето на планината, на негова територия, посред нощ, точно когато е нападнал и вързал някакви самозванци, се случваше всичко това. Как да не побеснее човек?! Но най-много се ядоса на себе си. Не знаеше каква е силата на мъжа с черната дреха, но той, потомственият бандит, без сам да знае защо, се чувстваше като малко дете пред него. За негова изненада той се подчини и постави в услуга на наглия мъж. По някое време понечи да каже нещо страшно, за да сплаши натрапника, но в този момент вързаният мъж, когото се готвеше да посече, се развика:

- Джингиби! Джингиби*! Шейтан! Шейтан!

Човекът наистина приличаше на демон. Той беше с черна кожа, и ситно къдрава, чисто бяла брада, която странно контрастираше на черната му кожа. Лицето му беше страшно. Това беше лице на убиец. Очите му го потвърждаваха. Рустем бек веднага се досети. Мъжът със сигурност беше кесиджия. В цялата империя имаше няколко десетки кесиджии. Това бяха най-страшните убийци на света. Един кесиджия можеше да убие стотици хора, без да му мигне окото. Ако имаше човек, от когото да се страхува Рустем бек, това не беше Великият везир или дори султанът, той се страхуваше от кесиджия. Сега, когато стоеше и гледаше кесиджията в очите, ръката му изтръпна и за малко щеше да изпусне ятагана си.

Мъжът се приближаваше. Колкото по-близо идваше, толкова по-вдървен ставаше бекът. Без никакви обяснения и подготовка, мъжът попита:

- Къде е момчето?

Рустем бек стоеше и мълчеше. Толкова слаб и уязвим никога не се беше чувствал. Никой досега не си беше позволявал да се държи така с него. Мъжът беше истински убиец. Стоманеният му поглед, застиналата позиция и железният глас издаваха какъв е. “Така изглежда ангелът на смъртта!” - помисли си бекът. Той искаше да отговори, но от устата му не излизаше никакъв звук. Чувстваше се глупаво и безпомощно. Направи невидим знак на своите момчета да го атакуват.

Това, което се случи в следващите секунди, накара разбойника да се убеди, че това е кесиджия. Тримата мъже едновременно скочиха към кесиджията. Той се извърна някак леко и изведнъж се чу нещо като изстрел. Не, това по-скоро беше шумът от силен удар. Единият от мъжете изскимтя и изхвърча като куче, подхвърлено във въздуха от рогата на бик. Някакво невидимо оръжие се спусна от ръкава на кесиджията и стана продължение на ръката му. Следващият удар беше в човека с факлата. Той попадна в главата на нещастника, тъй като преди това невидимото страховито оръжие премина през горящата главня на факлата, хиляди искрички се пръснаха във въздуха и не позволиха да се види какво стана с него. Факлата изхвърча далеч, премятайки се. Мъжът продължаваше да удря с оръжието си. Рустем бек беше като препариран. Той не можеше да помръдне. По някое време нещо тежко падна до него. Явно кесиджията беше ударил пищова на единия от хората му и сега оръжието лежеше до краката му, но той нищо не успя да направи.

*джингиби – демон

Мъжът наистина беше наемен убиец. Оръжието, с което се биеше, беше кесиджийско. Той беше чувал легенди за това как те можели да убиват с всичко, което им попадне под ръка. Преди години някой беше платил на най-известния кесиджия в Империята, някой си Велко Кесиджи, който живееше някъде много далеч и той беше убил баща му и дядо му. Тъй като беше малък, му бяха разказали, че убиецът им имал същото оръжие. Тогава кесиджията го беше пощадил, защото още беше твърде млад. “Нима Велко Кесиджи е дошъл за мен?” - помисли си Рустем бек. Той беше чувал, че кесиджиите никога не остават мисиите си неизпълнени. Дори можеха да избият цял род или село, за да се докопат до някого.

“Ами ако на Велко Кесиджи му е било платено да избие всички мъже от рода ни и сега се връща за мен?” - помисли си Рустем бек. После обаче се сети, че кесиджията беше питал за момчето. Той или го преследваше също като тях заради парите, или искаше нещо друго. Главатарят не знаеше. Мисълта, че може да не е той мишената на кесиджията, го накара да се размърда.

През това време нападателят беше взел излетялата факла в ръка. Сега се приближаваше към него. Рустем бек видя страшна гледка. Главата на един от хората му беше станала на пихтия. Гледката беше наистина ужасяваща. Допреди малко той щеше да заколи десетина човека, но сега, като видя отвратителната гледка, сам изтръпна. Насядалите мъже също видяха осветеното от факлата зрелище и започнаха да вият от ужас, а един продължаваше да крещи:

- Джингиби! Джингиби! Шейтан! - като че ли искаше с виковете си да уплаши страховития мъж, който, целият опръскан с кръв, се приближаваше със застрашителна походка към тях. На лявата му ръка висеше бич, с който беше убил тримата разбойници. Бичът като че ли беше направен от дебело въже, но не това впечатли мъжете. Когато той приближи светлината до лицето си, те видяха, че цялото беше опръскано с кръвта на разбойниците. Мъжете се разпищяха още по-силно, но техният ред още не бе настъпил. Джингиби се спря до главатаря на разбойниците и каза:

- Ще те питам само веднъж, къде е момчето?

Рустем бек мълчеше. Той не знаеше къде е момчето.

Кабил наблюдаваше случващото. Разбра, че бяха попаднали на истински свиреп убиец, който нямаше да им прости. В сравнение с него главатарят на бандата му се стори като гълъб сравнен със сокол.

- Шейтан! Шейтан! - каза той.

Непознатият мъж се обърна стъписан към него. Рустем бек изтръпна. Значи този мухльо все пак познаваше кесиджията и той им се беше притекъл на помощ. Не знаеше какво да мисли, но се чувстваше излъган, без сам да знае защо.

Това, което се случи в следващия момент, не учуди Кабил. Мъжът замахна и удари с бича главатаря в главата. Тялото на бандита се вдигна от земята и отлетя. Кабил беше сигурен, той вече беше мъртъв.

Преди няколко месеца същият този човек или дух му се беше явил и му беше казал да не закача Абдаллах. Той беше демон, явно ангел-хранител на момчето. От този момент Кабил неведнъж беше сънувал Шейтан. Той му се явяваше като кошмар. А може би двамата бяха съюзници, решили да го ограбят? Дори и да беше така, Кабил бе готов дори да загуби парите си, само да остане жив. Надяваше се, че демонът пак ще се смили над него.

Ибрахим наблюдаваше гледката като омагьосан. Толкова се радваше от- ново да види стария си приятел Юсуп. Вече мислеше да извика и да се разкрие. Тъкмо щеше да го направи, когато се случи нещо, което го ужаси.

След като уби само с един удар на ортомата главатаря на бандитите, Юсуп се приближи до Кабил. След това сейменът заговори на кюрда сякаш се познаваха отдавна:

- Ще те попитам само веднъж, къде е момчето?

Кабил мълчеше и трепереше. Той много добре си спомняше какво се беше случило преди миг.

- Аз какво ти казах на теб?!

В същия миг нанесе страшен удар в главата на Кабил. Ибрахим беше сигурен, че кюрдът вече е мъртъв. Въпреки че го мразеше, на младия аджамиоглан му премаля, а после му стана тъжно сякаш беше загубил стар приятел. Все пак бе живял в семейството му почти две години. Само с един удар Юсуп бе направил Жулиде ханъм вдовица, бе оставил Гюлфие без син, а децата - сираци. Ако досега семейството се беше чувствало силно и малтретираше другите по-бедни, сега Ибрахим ги беше оставил без пари, а Юсуп - на произвола на съдбата и изцяло в ръцете на Аллах. Силна вълна на съжаление заля Ибрахим. Какъв ли щеше да бъде животът на Айше, Нури и Али отсега нататък? Ибрахим си спомни и хората, които сам беше убил. Даде си сметка, че му е тежко за Кабил, защото познава семейството му. Но той също беше убивал хора, които имаха семейства. Освен това Кабил беше само един от петимата убити от Юсуп тази вечер. Младежът осъзна, че да бъде еничар означа- ва цял живот да воюва и да убива непознати. Да убива мъже, които някъде са очаквани от своите жени, деца и майки. Не знаеше дали може да понесе такова нещо и дали иска да живее така.

Само преди миг щеше да се разплаче от вълнение при вида на приятеля си, а сега се замисли дали въобще иска да бъде еничар. Замълча и се прикри. Юсуп огледа вързаните мъже, които се свиваха пред погледа му После ги остави завързани и с тиха стъпка се затича надолу по пътя. Само след миг Юсуп се разтвори като сянка в мрака. Той пощади потерята и продължи напред, търсейки го.

Мина доста време преди Ибрахим да слезе при завързаните мъже. Когато го видяха, погледите им блеснаха. Тази вечер беше най-ужасната в живота им. Кюрдите бяха добри и мирни хора. Повечето от тях бяха тръгнали с Кабил само заради парите. Мизерията и бедността ги бяха принудили да го последват. Но те нямаше да направят нищо лошо на Абдаллах. Знаеха за него и Бурчин, горката дъщеря на господаря Хабил, и симпатизираха на момчето. Преди време някои от тях даже мислеха, че един ден момчето може да им стане господар. Сега, когато го видяха, искрено се зарадваха.

- Абдаллах, Абдаллах, освободи ни, господарю! - молеха се те.

Ибрахим стоеше и гледаше вързаните мъже, виждаше изпитите им лица, но като че ли не ги чуваше и виждаше. Ушите му бяха заглъхнали. Той стоеше като зашеметен и се въртеше, чудейки се какво да предприеме. Искаше да им се извини, защото това, на което те бяха станали свидетели, беше част от неговото минало. Най-накрая виковете на прислужниците на Хабил пробиха до съзнанието му. Той взе нож, който се търкаляше на земята и без да се замисля, започна да реже въжетата, с които бяха вързани. Не мислеше какво ще стане, ако се обединят и го нападнат. Мъжете обаче не направиха нищо такова, благодариха му, а след това, кланяйки се и възхвалявайки неговата добрина, побягнаха по пътя за Диарбекир. Последен освободи Хабил, с когото се сбогуваха като приятели. Сърцето му се късаше като гледаше бащата на Бурчин.

След като ги освободи, Ибрахим остана и за последен път погледна мястото на битката. Юсуп беше някъде пред него. Младият мъж се чудеше накъде да поеме, но накрая тръгна към пристанището. Не бързаше, защото знаеше, че приятелят му е пред него. Освен това по някое време беше чул кучешки лай и се сети за човека с кучето, който се бе изплъзнал. Кой беше той? Какво искаше? Това бяха въпроси, чиито отговори не искаше да научава точно тази нощ. Развиделяваше се, Ибрахим знаеше, че скоро ще се появят по-ранобудните пътници, а не желаеше да го виждат на това място.

След няколко денонощия безпрепятствено пътуване Ибрахим най-накрая се добра до пристанищния град. Отначало се криеше, защото беше сигурен, че Юсуп е пристигнал преди него. Затова няколко нощи се кри в покрайнините. Най-накрая гладът и студът го принудиха да слезе в селището. От Юсуп обаче нямаше и следа.

Ибрахим се настани в една моряшка кръчма, където се хранеше и спеше. Той разпитваше за Георгиус капудан, но никой не знаеше нищо за гръцкия капитан. Тогава започна да разпитва за гърка всеки капитан на кораб, който акустираше на кея. Това продължи няколко седмици. Много кораби пристигаха, но никой не беше чувал за него.

Всичко това доста се проточи. Ибрахим живееше в кръчмата, хранеше се добре и си почиваше, докато чакаше някой да му даде информация за капитана. Стопаните го разпитваха за това кой е и откъде идва. Те бяха много недоволни, защото мъжът не пиеше вино, а това означаваше, че ще остави по-малко пари. Те знаеха, че като не пие, няма да “изпусне” нещо за себе си. Тази прикритост и самоконтрол притесняваха стопаните, а това, че постоянно разпитваше, ги направи още по-мнителни. Те виждаха умното му лице, проницателните очи и силното му тяло и бяха сигурни, че е агент на тайната полиция. Ибрахим пък си спомняше за предателството на предишната ханджийка и се държеше резервирано, без да бърза да плаща. Така, във взаимно недоверие и дебнене със стопаните, минаваха дните му.

Най-накрая един от гръцките капитани, като чу името на Георгиус и описанието му, очите му светнаха. Въпреки това той не каза, че го познава. Ибрахим хитро го описа с дълбок белег от нож на лицето. Гръцкият капитан с нищо не показа, че Ибрахим греши. Сърцето на младежа подскочи. Той е бил! В него се намираше камата на ал-Хадад. Гъркът си призна, че познава Георгиус едва след като Ибрахим му брои няколко алтъна. След това му плати още толкова, за да се качи на кораба му. Алчната му душа не успя да издържи пред изкушението да спечели пари. Гърците се славеха като добри моряци и търговци. Те можеха да печелят от всичко и не изпитваха никакви задръжки да го правят.

Никос капудан, така се казваше капитанът, каза, че ще закара Ибрахим до родното село на Георгиус. За да е сигурен, че не лъже, Ибрахим го изпита. Никое наистина познаваше Георгиус. Ибрахим плати сметката си в кръчмата и веднага се качи на кораба. Младият еничар нямаше никакво доверие на гърците. Той беше сигурен, че след като е взел парите, Никое като нищо ще вдигне платна и ще отплава, затова веднага се премести да живее на кораба.

ЙЕРУСАЛИМ

Корабът, на който се качи Ибрахим, беше стар, а капитанът, макар и да изглеждаше честен, нещо което младият мъж не желаеше да повярва, беше от най-некадърните моряци. Този капитан опровергаваше репутацията на гърците, считани за най-добрите мореплаватели в света. Поговорката казва: “Всяко стадо си има мърша.” Ибрахим явно беше попаднал на мършата на гръцките капитани. Беше късна пролет, вятърът вилнееше, а морето бушуваше. Българинът бързо си припомни предишното си пътуване по море. Този път, разбира се, беше пасажер, който си е платил и беше много по-добре настанен. Спеше в кубрика и си имаше собствен хамак. Въпреки това през първия ден нито му се ядеше, нито му се пиеше. Легна си рано, силно угрижен за морето и собственото си състояние. Сякаш за да му даде урок, през нощта вятърът се обърна и се превърна в шквал*. По някое време го събуди грохотът на бурята и тревожното скърцане на кораба. Ибрахим реши, че е настъпил последният му час. Струваше му се, че корабът няма да издържи. Чувстваше се нестабилен, а и се страхуваше да не покаже страх пред екипажа. Какво беше учудването му, когато стана и видя целия екипаж проснат на пода да се моли. Те всички бяха християни и се кръстеха, уповавайки се на Бог. Опасността събуди религиозното и в аджамиоглана и той реши също да се помоли, но не молеше за милост или да се размине бурята, а за да пречисти душата си и да се приготви да посрещне смъртта.

Бурята продължи дълго, дните и нощите се сляха в един непрекъснат кошмар. Вълните бяха толкова големи, че се надвесваха над жалкото корито като стена. Те с лекота подхвърляха кораба, като орехова черупка. Понякога корабът с трясък се спускаше от някоя висока вълна, като от било на планина, а преди да падне, дълго време летеше в бездната. В тези моменти на младия еничар му ставаше много зле и се чудеше как прогнилото корито още издържа под напора на бурята.

В продължение на четири дни Ибрахим лежеше в хамака си. В ръката си държеше суха питка от тези, които бе взел от кръчмата в Искендерун, и сега гризеше една от тях. Само това можеше да си позволи да хапне, без да му призлее.

На петия ден вятърът стихна. Корабът, останал без мачти и платна, лежеше безпомощно, леко наклонен наляво. Сега той беше подхванат от вълните, които вече бяха много по-заоблени, като огромни хълмове, но все така големи. Капитанът дълго време не успя да определи къде се намират. Той непрекъснато се молеше на Свети Николай - християнският покровител на моряците, и на Света Дева Мария, и като че ли с това се изчерпваше цялото му мореплавателско изкуство. Капитанът беше безпомощен. Че е некадърен, Ибрахим разбра по това, че моряците не му вярваха и често вършеха не това, което той им казваше, а което сами смятаха за редно. Те дори си позволяваха да му противоречат, без никакво уважение, и да му дават съвети. Скоро Ибрахим разбра, че единствената им надежда е да ги вземе някой друг кораб.

*шквал - буря със силен вятър и голямо вълнение

В Средиземно море плуваха много мюсюлмански кораби, арабски баржи, ливански търговски кораби, турски бойни и търговски кораби, гръцки гемии, но имаше и много християнски кораби от Запада. Италианските градове-държави имаха големи флотилии. Генуезката и Венецианската република, испанците, португалците и англичаните също плуваха в това море. След най-голямата морска битка при Лепанто на 7 октомври 1571 година, когато се срещнали най-големите християнски и мюсюлмански флоти, морето било поделено, но без точно определени граници и всяка от страните си позволявала да плува във водите на дру- гата. И до днес постоянно се водеха битки между двата флота. По след ната морска битка беше водил предишният султан Мустафа II, който бе воювал срещу венецианците. По време на владичеството на султан Ахмед III Османската империя беше станала една от най-силните в морско отношение страни. Императорската корабостроителница в истанбул- ския квартал Касъм паша постоянно бълваше нови кораби. Беше ясно че назрява нова голяма морска битка, която ще реши веднъж завинаги надмощието в Средиземно море. Турските кораби вече не бяха малки и с гребци, а големи ветроходи, които по нищо не отстъпваха на християнските. Така че морето беше пренаселено. Все някога някой кораб щеше да ги открие и спаси. На шестия и седмия ден “коритото” се клатушкаше безпомощно. На осмия ден моряците успяха да прикрепят резервните платна върху остатъците от мачтите, но и така корабът остана на произвола на морето. Той беше бавен, тромав и трудноуправляем.

Сутринта на дванадесетия ден беше студена и мрачна. Ръмеше студен дъжд и отново имаше вълни. Всички бяха притеснени и отчаяни, а времето спомагаше за лошото им настроение. Изведнъж Ибрахим забеляза някакво оживление. Моряците се разтичаха и Никое се появи с далекоглед в ръка.

Ибрахим беше притеснен и се чувстваше толкова зле от бурята, че беше престанал да мисли за Георгиус и за целта на пътуването, което бе предприел. Сега, когато малко се успокои, разбра, че мисълта как да оцелее го беше владяла последните дни и уговорката с Никос капудан отдавна бе отпаднала. Капитанът нямаше намерение да го заведе при Георгиус. Ибрахим беше научил името на селото, от което са двамата капитани, така че от тук нататък трябваше сам да се оправя. Ибрахим си поиска обратно парите от гръка, но той отказваше да чуе за връщане на парите. Беше му дал всички златни пари и сега на Ибрахим бяха останали само сребърните акчета, с които много трудно можеше да се добере до Гърция или до Истанбул и Едирне. Гъркът беше готов да загуби живота си, но не и да върне парите.

Сега Никос капудан беше безкрайно щастлив, защото бе забелязал платната и мачтите на малък кораб на хоризонта. Но той се движеше в курс, който щеше да премине далеч от бедстващия кораб. Затова Никос извади двата затъкнати в пояса си пищови и стреля нагоре, а всички моряци се наредиха на палубата, за да викат и да махат с елеците и шапките си и по този начин да привлекат вниманието на кораба. Скоро всички завикаха още по-силно, когато видяха, че корабът променя курса си и се насочва към тях.

Ибрахим стоеше и безучастен гледаше приближаващия се кораб.

Радостта на мъжете бързо премина, когато корабът приближи и легна на дрейф, а лодките, които спуснаха на вода, се изпълниха с тълпа пияни, разюздани моряци. Те бяха облечени в шарени дрехи и въоръжени до зъби. По дрехите и помпозните им шапки с пера, а и по това, че вместо флаг развяваха бяло знаме*, моряците веднага разбраха, че бяха попаднали на пирати.

Две лодки се приближиха до бедстващия кораб. Въпреки че той нямаше оръдие, а моряците не бяха въоръжени, го взеха на абордаж. Поставиха целия екипаж на колене. Ибрахим се намираше точно до коленичилия Никос. Почти никой не наблюдаваше пленниците, само двама от пиратите се втурнаха да ги обират. Те ги претърсваха подробно и на мига им отнемаха всичко. В послед-ния момент Ибрахим беше разбрал какво става и бе успял да бутне книгата, кесията и канията в гащите си и сега те бяха на сигурно място. Докато двамата обираха всичко, което беше по хората, другите се втурнаха в трюмовете на гемията и започнаха да отнасят всичко в лодките, откъдето го прехвърляха на собствения си кораб. Никое се опита да реагира по някакъв начин, но само получи удар от приклад в главата. Кожата му се сцепи и цялата му глава се оцвети в червено от кръвта. Ибрахим разбра, че загуби парите, които смяташе да си върне от гръка.

Пиратският капитан беше страшен негодник, с напудрено лице и смешен руж по бузите. Ибрахим беше видял така да се гримират жените в двора на Карл XII. Под помпозната му шапка с шарени пера се подаваше къдрава бяла перука. Българинът за пръв път виждаше толкова смешен мъж. Никога досега не беше виждал да се слага толкова пудра и избеленото като на мъртвец лице на капитана му направи силно впечатление. - Ингилизи или французи - каза Никос, който явно бе обикалял из много пристанища и беше виждал различни народи.

*бяло знаме - всъщност бялото знаме е било знамето на пиратите. Черното знаме, с череп и кости, става известно по-късно по-скоро от книгите.

Водачът се казваше Бъч, пират с лоша репутация. Той беснееше и караше пиратите по-бързо да изнасят товара, наричаше ги с обидни думи, Ибрахим не разбираше езика им, но това беше очевидно. Изрисуваното като на жена лице на пирата и грубото му поведение силно контрастираха. Поведението му напомняше на злобно дете или на слабоумен човек. Това плашеше пленените моряци. Той ту говореше хленчещо, ту нещо се лигавеше, ту избухваше и съскаше като змия.

Езикът на пиратите беше лигав и гаден като че ли дъвчеха езика си. Той беше мек и някак странно провлачен. Ибрахим не можеше да повярва, че големи мъже могат да се лигавят така, докато изговарят думите.

Въпреки смешния им език, Никос беше уплашен. По някое време той подшушна на Ибрахим, че би предпочел да се носи по морската шир и дори бездната да ги погълне, отколкото да зависи от този луд, зъл човек. Думите на Никое накараха Ибрахим отново да погледне лудия пират, който ходеше смешно изправен, с издути напред гърди. Личеше си самочувствието, което мъжът демонстрираше. Той се държеше като паун. С цялото си поведение показваше, че е много над останалите пирати, а пленниците въобще не забелязваше. На Ибрахим му стана смешно. Пиратът му приличаше на дребно, злобно човече, което се опитва да изглежда по-високо. На Никое обаче не му беше смешно.

- Аз съм последният, който иска да служи на пирати, но се моля, дано да имат нужда от работници - каза той на Ибрахим.

След като изнесоха всичко, което можеше да се обере, капитанът, явно разгневен от малкото злато, което намериха, тръгна сред пленниците. Когато стигна до двамата, той ги посочи. Пиратите ги грабнаха и под град от удари с юмруци и ритници, ги отведоха. Ибрахим не на шега се уплаши. Може би краят му бе дошъл. Понечи за последен път да се помоли на Аллах, но това беше невъзможно. Съдбата се беше подиграла с него. Точно когато му предстоеше да стане велик воин, предначертанието го отведе в морето, където да загуби живота си безславно. Водеха ги към перилата на борда. Ибрахим не можеше да плува, а и как да плува със завързани зад гърба си ръце? Миг преди да го хвърлят си спомни Бурчин. Усмихна се. Скоро щеше да отиде при своята любима.

Падането продължи само няколко мига, но вместо във водата се удари в твърдото дъно на една от лодките, от което въздухът му излезе. След малко двамата бяха качени на пиратския кораб. Отначало Ибрахим помисли, че пиратите са се смилили над екипажа и все пак ще ги качат на кораба си. “Сигурно ще ни свалят на някой пуст бряг” - помисли си Ибрахим. Как се беше оставил Никос да му въздейства и да му внуши, че пиратите са толкова зли? Скоро обаче двамата с гръцкия капитан станаха свидетели на нещо, от което кръвта им замръзна.

Двамата седяха на колене и видяха как всички останали моряци бяха хвърлени зад борда. Младежът за пръв път виждаше такова нещо. Сърцето му се сви при тази гледка. На Никое тя като че ли не направи особено впечатление. Той гледаше как доскоро подчиненият му екипаж бе хвър¬лен в морето и се давеше, без да се разстрои особено. Ибрахим се опита да реагира, но мъртве-шкото лице на пиратския капитан се взря в него.

В следващия момент всички пирати се прибраха на кораба си. Чевръсто вдигнаха лодките, след това се обърнаха с борд към изоставената гемия и от упор изстреляха залп в него. Разхвърчаха се дървени парчета, в гемията зейнаха огромни дупки и миг след това тя се отправи към дъното. А на повърхността се образува водовъртеж, в който се въртяха парчета от мачти, такелаж и парчета дърво. Едва сега Никое показа емоция. Явно загубата на кораба трогна повече скъперника грък, отколкото убийството на другарите му.

На кораба на пиратите цареше хаос и врява. Личеше си, че се управлява от луд човек. Самият кораб можеше да се нарече плаваща лудница. Тук за пръв път Ибрахим се сблъска с алкохола. Мюсюлманите не пиеха и сега, когато момчето видя толкова пияни хора, се стъписа. Моряци¬те празнуваха плячкосването и унищожаването на кораба, пиеха, ревяха, караха се, биеха се и танцу-ваха. В нито един момент нямаше повече от двама-трима трезви сред тях. Ако бурята се появеше отново, със си¬гурност щеше да потопи кораба. Това беше най-страшната веселба, коя¬то Ибрахим беше виждал.

Пиратите така се напиха, че не можеха да ходят. Отначало ставаха и се биеха с юмруци, което предизвикваше неистови крясъци и смях сред останалите. По-късно вече не можеха да се изправят и само крещяха. Капитанът се беше затворил в каютата си и въобще не показваше носа си навън. Най-силните от пиратите отначало караха по-младите и слабите да се бият помежду си. Явно им беше скучно и се нуждаеха от зрелище. А най-доброто зрелище за тях беше насилието.

Мъжете се биеха по някакъв смешен начин. Те сваляха оръжието си, след това започваха смешно да подскачат и да въртят ръцете си пред лицето. При англичаните всичко беше смешно, не само дрехите и езикът, но и начинът, по който се биеха. Мъжете се биеха като жени, те си на¬насяха удари само с ръце. Гледката, която представляваха двама биещи се пирати, беше много смешна. Ибрахим се забавляваше като ги гледаше. Те не използваха ритници и борба сякаш се бяха наговорили.

- Ей, ти, какво гледаш? - извика един от пиратите, гледайки към Ибрахим.