ЕНИЧАР

Едрият гол мъж с елечето, който в една ръка държеше тежък черен кожен бич, толкова добре познат на Ибрахим от корпуса на еничарите, а в другата - изключително широка извита сабя със скосен връх, която арабите наричаха “зъб на акула”, се приближи до Никос и го посочи на Кемал. Ибрахим чуваше разговора на двамата мъже, защото се намираше близо до тях, а и англича-ните, иначе шумни и надути, сега бяха тихи и хрисими. Българинът се чудеше как в тях беше настъпила толкова голяма промяна, сякаш не бяха същите хора. Освен това мислеше, че гъркът чува разговора на турците и очакваше във всеки един момент да се намеси и да посочи него като капитан на кораба. Това обаче не се случи. Кемал с бърза и лека походка се придвижи между пленниците, приближи се до Никос и с един удар на ятагана отсече главата му. Движението беше бързо и без никакво предупреждение. Никое дори не разбра какво става. Тъй като ударът влезе по диагонал и “заседна” в дясната ключица, той не можа напълно да отсече врата и главата не се отдели от тялото, а остана да виси. Тялото на коленичилия грък падна тежко настрани, а на лицето му беше застинало учудване.

*реис - от турски, капитан на кораб

Ибрахим беше втрещен. Английските моряци също бяха потресени. Този мъж беше убил човек без чувство, без яд и предупреждение. Начинът, по който го беше направил, също впечатли бившите пирати и сегашни пленници. Този мъж им напомни за Бъч. Младият еничар още не можеше да осъзнае факта, че гъркът беше убит ей така, пред очите му. Мъжът с бича изплющя с оръжието си във въздуха и с ритници и ругатни поведе англичаните, така както чобан води стадо с овце. Скоро всички английски пирати бяха натоварени на галерата. Ако не знаеше каква участ им е отредена, Ибрахим би си помислил, че отношение-то към пленените не е лошо. И докато англичаните просто бяха избили гръцкия екипаж, сега турците се грижеха за тях, защото разчитаха да ги ползват като гребци, а по-късно да ги продадат в робство.

Скоро след като го изоставиха, английският кораб се наклони и потъна, а с него към дъното се отправи и тялото на Никос. Моряците много се радваха на пленниците. Тъй като нямаше достатъчно хора за моряци и щурмоваци, доскоро те бяха седели и натискали веслата. Да вземеш на абордаж вражески кораб, след като си гребал няколко часа, не беше никак лесно. Сега те гледаха с упование своята смяна. Докато англичаните се усетят, пиратите започнаха да ги оковават за куки забити в дъното на галерата. На всяко весло оковаваха по двама. Те трябваше да седят на дървени пейки и да гребат. Всичко това ставаше под ръковод- ството на едрия мъж с късото елече, когото всички наричаха Мустафа. Той решаваше кои гребци да седят един до друг.

Когато стигна до Ибрахим, еничарът реши да опита да се откопчи.

- Ага! - каза той на Мустафа. - Радвам се, че ме освободихте!

Гигантът остана втрещен.

- Как? Какво?

- Радвам се, че ме освободихте, ага! - повтори Ибрахим.

Мустафа се изуми.

- Кой си ти?

След това Ибрахим разказа на надзирателя за преживяванията си. Разказа му за пленяването на гърците и се описа като жертва. Спести си само, че е аджамиоглан и че за малко беше станал командир на кораба, тъй като бе видял как пиратите се отнесоха към човека, когото смятаха за капитан. А не искаше да каже, че е аджамиоглан, защото това сигурно щеше да ги притесни.

- Рейс! Рейс!

Скоро Кемал дойде да види какво става.

- Тоя тук е мюсюлманин.

Кемад изгледа Ибрахим.

- Какъв си ти, бе? Кой си ти?

Ибрахим разбра, че трябва да лъже. За да не разберат, че е еничар, той реши да смени името си.

- Ибрахим е моето име, ага - каза младежът, като направи дълбоко темане. - Търговец съм. Бях пленен от тези разбойници.

- Мюсюлманин ли си? - попита Кемал. - Да, ага! Мюсюлманин съм! - отговори Ибрахим.

Капитанът за миг се замисли. Надежда се появи в погледа на Ибрахим, вече предчувстваше свободата. Но капитанът сметна колко пари може да спечели на пазара за роби от него и каза:

- Оковете го!

Следващите дни бяха кошмарни. Мустафа беше жесток мъж. Отначало обучаваха пленниците как да гребат в синхрон. Английските пирати, доскоро смели и арогантни, под бича на надзирателя се превърнаха в послушни и изпълнителни гребци. Те се бяха променили до неузнаваемост. Лицата им брадясаха, а това, че бяха трезви, ги накара да осъзнаят къде се намират и каква съдба ги очаква. Това ги правеше да изглеждат ужасно. Ибрахим ги гледаше сякаш ги виждаше за пръв път. Бичът на Мустафа удряше всеки, който не работеше в синхрон с останалите или се опитваше да си спести усилието. За да дава ритъм на гребците, Мустафа удряше голям тъпан. Новите гребци изучаваха командите кога гребе само левият борд и кога само десният. Турските пирати се радваха на пленниците. Те ги насърчаваха и се заливаха от смях. Изнурените англичани нищо не разбираха, но смехът често беше толкова зловещ, че те просто продължаваха да гребат.

Конструкцията на турския пиратски кораб беше много по-лека от тази на английския. Той беше с по-ниски бордове. Когато вятърът издуваше платната, корабът се движеше толкова бързо, сякаш летеше. В този момент беше немислимо да се гребе и гребците си почиваха.

Храната беше оскъдна, предимно ориз. През известно време Ибрахим минаваше с едно дървено ведро пълно с вода, в което плуваше дървена кратунка, и англичаните отпиваха по една кратунка. Това позволяваше на него да пийне малко повече вода от останалите. Ибрахим беше натоварен с това, защото беше мюсюлманин. Той се ползваше и от още няколко малки привилегии. Пиратите му позволяваха да се моли по пет пъти на ден. Въпреки че беше бекташ, той се възползва от това, не защото беше религиозен, а за да си почива. Тогава разбра, че бекташи не означава само да си освободен от задълженията за всеки мюсюлманин, а да си гъвкав и да се възползваш от всяко нещо, което може да ти донесе полза.

Пролетта отмина, настъпи лятото. Лицата и гърбовете на гребците загоряха от слънцето, дъжда и вятъра. Те бяха станали като щавена биволска кожа. Когато вятърът утихнеше, гребците хващаха веслата и гребях по цял ден, което беше много изморително. От лишенията и изнурителния труд телата им се промениха. Те отслабнаха, тлъстините им се стопиха, а мускулите им заяк-наха и започнаха да се очертават под кожата. Beчер бяха толкова уморени, че лягаха направо на дъските и заспиваха. Ибрахим изучи в подробности устройството на турския кораб. Той беше много по-различен от европейските. По-бърз, по-лек и направен много внимателно и прецизно.

От разговорите на екипажа Ибрахим разбра, че са от всички краища на Империята. Сега те отиваха към някакво пристанище в Магреба. Гребците почти не виждаха капитана. През цялото време с тях се занимаваше Мустафа. Ако възникнеше спор, Мустафа се намесваше и го разрешаваше. След втория ден той забрани на англичаните да разговарят помежду си. Каза, че лигавият им език го дразни и им забрани да говорят. Това много измъчваше бившите пирати, но всеки опит да кажат нещо беше наказван с бич по гърба. Така англичаните си изработиха знаци, с които си казваха поне най-елементарните неща.

От дългото гребане кожата на дланите на Ибрахим се обели. Дървото на греблата беше грубо и докато пиратите се сетят да обвият ръкохватките си с парчета от собствените си дрехи, ръцете на всички стана ха като на Ибрахим. Добре че на кораба имаше хекимин, който знаеше не само как да ампутира крайници, но и да шие и превързва рани. Той даде едно мазило, което помогна кожата на гребците да не се инфектира. Ибрахим откри, че като намаже гърба си със същото мазило, не го боли изгорялото от жулещото слънце, а и раните от бича заздравяваха по-бързо. Въпреки мазилото, отначало на мястото на обелената кожа се появи червена, чувствителна, нежна кожа. След седмица-две дланите им станаха груби и корави. Освен дланите, от ежедневното неистово усилие ръцете на младия еничар заякнаха и от ден на ден ставаха все по-силни. Гърдите и гърбът му също заякнаха. Разбра го, защото ризата му ставаше все по-тясна. И когато вечер се опитваше да я облече, за да не му е хладно, копчетата така се опъваха, че заплашваха да изхвърчат от напрежението.

От разговорите помежду им, Ибрахим започна все по-добре да опознава пиратите. Така той разбра, че всички бяха мюсюлмани, но от тях турци бяха само няколко. Повечето бяха представители на три племена. Маврите бяха високи, слаби и с черна кожа. Те ходеха винаги някак странно изправени. До-колкото Ибрахим успя да разбере, идваха от някаква страна, която се намираше далеч на юг, в сърцето на Африка и на голямата пустиня. Страната им се наричала Мавритания, нейде отвъд Голямата планина*. Именно маврите доминираха в тази тройка. Те смятаха себе си за по-добри воини и твърдяха, че са владетелски народ.

Берберите бяха ниски, сухи и много слаби. Лицата им бяха малко по-бели от тези на маврите и приличаха на изсушена кожа. Челата им бяха изпъкнали. Доколкото Ибрахим разбра, берберите бяха номади, които кръстосват пустините с камилите си. Те бяха свободолюбиви и въпреки дребния си ръст, не се предаваха лесно.

Маврите бяха воини, които яздели предимно коне, защото подиграваха берберите за бавните им камили и за това, че не били добри моряци, не различавали море от пустиня и камила от кораб. Тогава Ибрахим разбра, че наричат камилите “корабите на пустинята”. От пръв поглед беше ясно, че берберите и маврите не се обичат много. Най-вече маврите ги обиждаха и твърдяха, че берберите винаги са били търговци, които са им доставяли разни неща.

Най-светли от всички бяха арабите. Те бяха с бяла кожа. Според Ибрахим от трите групи те бяха най-добрите моряци. Маврите се шегуваха с берберите, а арабите никой не ги закачаше. Въпреки това си личеше, че нито маврите, нито берберите ги уважават много.

От самохвалните думи на маврите Ибрахим разбра, че корабът се движи по крайбрежието на страна, която наричаха Испания**. Пленяването на англича-ните беше станало някъде около испанските пристанища Валенсия и Каталания (Барселона). Та един ден маврите започнаха да се хвалят, че някога тази земя, повече от половината, е била тяхна и те са я управлявали. Арабите също започнаха да спорят и твърдяха, че не маврите, а именно те и по-точно техните две династии са превзели и управлявали Испания. Един от арабите явно знае-ше повече и започна да разказва, че Испания се установила като независима мюсюлманска провинция още с встъпването във власт на Абасидите, когато последният представител от династиите на Омаядите - Абд-ар-Рахман, избягал от иберийската земя***. Тогава той с помощта на берберите и сирийските араби превзел Кордоба (756 г.) и завладял по-голямата част от полуострова (Арабска Андалусия).

Ибрахим стоеше и слушаше, а спомените му го отнесоха назад, в беседите на мавляна, когато той им разказваше за династиите на Абасидите и Омаядите. Тогава беше слушал всичко това като приказка. Сега се учуди колко много неща си спомня от това, което тогава беше слушал с идеята, че тези знания никога няма да му потрябват. Тогава се беше питал защо му е да знае всичко това, но ето, че то му бе потрябвало. Тогава беше сигурен, че никога няма да види Магреба или Испания, а ето, че сега беше тук.

*бел. на автора - става въпрос за Атласките планини

**Испания в този момент се състои от три части: Арагон, Кастилия и Гранада. Гранада е управлявана от маврите, които са мюсюлмани, а Арагон и Кастилия са християнски.

***Иберия - старото име на Испания

- През 922 година - продължаваше разказа си арабинът - емиратът на Абд-ар-Рахман, който той оставил във владение на наследниците си бил трансформиран в халифат от Абд-ар-Рахман III (912-961). През X и XII век Андалусия, където сирийската традиция* остава най-силна, става център на една напреднала култура. Тя наложила своя отпечатък върху цялата европейска култура. След това халифатът се раздробил на множество независими владения, в които все още се запазил блясъкът на андалуската цивилизация. Скоро след това християнските владетели на Кастилия предприели реконкиста на Испания, но напразно се опитвали да противодействат на мароканските династии на Алморавидите и Алмохадите. Това завършило през 1492 година с падането на Гранада - последната арабска позиция в Испания.

След мъдрите думи на арабина обаче споровете продължиха.

Мюсюлманските пирати се захванаха и с англичаните. Те твърдяха, че от хиляди години техните предшественици, а и те самите плячко сват английското крайбрежие и са отвеждали цели села, дори градове в робство, които после продавали в Магреба. Мюсюлманите смятаха англичаните за основен източник на роби. Те се отнасяха към тях като към робска нация, което противоречеше на смешното самочувствие на англичаните, че са владетели на света.

На няколко пъти в далечината се виждаха платна на други кораби. Тогава Мустафа викаше Кемал рейс, който се появяваше на мостика. Той оглеждаше кораба, но пиратите нито веднъж не се отклониха от курса си. Явно трюмовете им бяха препълнени. Може би затова корабът беше с толкова ниски бордове.

При пленяването Ибрахим бе успял да скрие парите от Кабил, книгата от Араповския манастир и канията на ал-Хадад. Мустафа му беше отнел толедската рапира и се бе накичил с нея, като постоянно пипаше широкия кожен ремък, прекарвайки пръсти по красивите плетеници на ефеса. Понякога сякаш за да се убеди, че красивото оръжие е цяло и му принадлежи, Мустафа го изваждаше, с благоговение прекарваше пръсти по дългото лъскаво острие и го развърташе. Личеше си удоволствието, което изпитва при докосването и въртенето на оръжието. Рапирата беше новата играчка на Мустафа. Така той, освен бича, никога не изпускаше и нея от ръце. Когато я развърташе, всички пирати се свиваха като страхливи кучета. Ибрахим се радваше на реакцията им и мислеше, че страховитият вид на Мустафа и дългото оръжие ги плаши. Всъщност пиратите се страхуваха, защото добре познаваха звукът от въртенето на тази рапира. Сега, като я чуваха, споменът за лудия капитан се завръщаше и всички изтръпваха.

*Защото династията на Омаядите идва от Дамаск.

Няколко дни след като Ибрахим бе прикован за пейката Мустафа дойде и провери всичко около него. Първо напипа бохчата с парите и въпреки възраженията на младежа, ги присвои. Но с това не спря. Той продължи да търси и най-накрая ги откри. Книгата не го впечатли, но я мушна в големия си пояс. Канията, с красивата си изработка, веднага привлече вниманието му и веднага попита Ибрахим къде е камата. Младият еничар му разказа цялата история за това как гръцкият капитан му я откраднал. Мустафа не повярва много на думите му. Той стоя и мисли, а после бичът му изплющя по гърба на младежа. Ибрахим изстена от болка. Гърбът толкова го заболя, че се огъна назад. Почувства как кожата му се цепи.

- Къде е камата? - отново попита Мустафа.

Без да отговори, Ибрахим го погледна с най-свирепия поглед, на който беше способен. Освен болката и унижението се появи и обидата. Как смееше някакъв си пазач да го удря. Младежът се ядоса много. Искри излизаха от очите му. Беше толкова разгневен, че сам не знаеше какво ще се случи след малко. Дори прикован, беше готов да скочи и да накаже грубия надзирател. В този момент обаче отнякъде се появи капитанът на мюсюлманския кораб.

- Какво става тук? - обърна се той към Мустафа.

Надзирателят знаеше, че ако признае какво е намерил, капитанът веднага ще го отнеме и ще го задържи за себе си. Това го накара да пре¬мълчи истинската причина за шума, който се бе вдигнал.

- Нищо, рейс! Това куче не ми се подчинява! - отговори Мустафа.

Ибрахим за миг си представи, че капитанът е негов спасител, но после реши, че ако разкрие истината, ще си навлече постоянната омраза на надзирателя, а на защита от страна на капитана не можеше да се разчита. Освен това, ако капитанът отнемеше съкровищата му от надзирателя, после щеше да му бъде много по-трудно да си ги върне обратно. Затова вместо да заговори и да разкрие кражбата, той замълча и още по-силно се сви на земята. Тези обяснения като че ли успокоиха капитана. Както си лежеше, Ибрахим дочу вик от страна на носа: “Танжер! Танжер!” След това на кораба настъпи суматоха. Мустафа, явно доволен от новите си придобивки, заплющя с бича във въздуха, а гребците налегнаха веслата. Корабът се насочваше към някакво пристанище. Моряците спуснаха платната, а управлението беше оставено изцяло на гребла. Така капитанът искаше да избегне променливия вятър и да навлезе в пристанището с много по-точното и прецизно управление на веслата. Ибрахим също хвана веслото си и въпреки болката, натисна с всичка сила.

Едва когато акустираха на пристанището, гребците успяха да вдигнат глави и да видят града. Това беше голям град, отвсякъде обграден с високи крепостни стени. За това, че е стар мохамедански град, си личеше по множеството бели минарета. Градът се намираше някъде в Магреба. Това се разбираше от шарените малки кулички. Всичко в града беше цветно, блестящо и изящно. Тъй като отвсякъде бе обграден с крепостна стена, може би за сигурност беше отдалечен от пристанището. Пристанът беше само дървени докове и няколко паянтови дървени бараки. Поради това между пристанището на Танжер и самия град-крепост се точеха множество цветни нишки. Това бяха дълги пъстроцветни колони от хора и животни, които се сливаха в една обща, която влизаше през портата на града.

Танжер беше един от най-големите пазари в цяла Северна Африка. Тук ставаше обменът между Европа, Африка и Америка. Много маври бяха пренесени в Южна Америка като наемни воини, тъй като техните качества в битката бяха пословични. Именно маврите заедно с испанците, черните негри-роби и местните индианци бяха в основата на създаването на южноамерикан-ските държави.

Танжер беше търговско средище. Той беше богат град. Именно гря турският капитан бе решил да продаде една част от английските пленници. Той постави задача на Мустафа да избере по-слабите гребци, които биха били в тежест на кораба. Трябваше да се оставят само десетина-петнадесет, които да гребат в критичните моменти на нападенията. Освен това той имаше идея, както много пъти се бе случвало досега, след време гребците да се включат в редовете на пиратите. За пиратите обикновено нямаше значение за кого работят. Често се случваше пирати християни да преминат на служба при пирати мюсюлмани. Дори щ случваше да променят вярата и имената си. Мюсюлманските пирати, за разлика от другите, не се нуждаеха от подкрепата на държави и покровител-ството на владетелите. Те бяха горди и самостоятелни хора, свободни и независими и работеха само и единствено за себе си. Именно затова печелеха повече, тъй като не деляха плячката с никого и не плащаха такси никому. Това беше основната причина християнски пирати да преминат на служба при пирати мюсюлмани.

Тъй като не желаеше да върне откраднатите акчета на собственика им, Мустафа определи Ибрахим да бъде от хората, които ще бъдат продадени, Понякога надзирателят бъркаше в кожената чанта, в която бе пресипал акчетата. Тези пари бяха високо ценени, защото съдържаха в себе си голям процент сребро. По-късно, когато Империята изпадала в криза, султаните сечели сребърни акчета с по-малко сребро в тях, но това никога не си беше позволявал Орхан Гази. Така сечените по негово най-ценни и все още бяха в употреба. Акчетата, в ко- ито Мустафа “потапяше” ръката си, бяха именно от тези на Орхан Гази. Те стопляха душата на суровия надзирател.

На кораба Ибрахим се ползваше и от привилегията да се бръсне. За разлика от него, англичаните брадясаха и изглеждаха ужасно със сплъстените си мръсни коси. Ибрахим бръснеше цялата си глава. Бръснеше до кожа косата, брадата и мустаците си. В корпуса на еничарите беше рзрешено да си оставят дълги остри мустаци, стърчащи настрани. На корба обаче Ибрахим не желаеше да си оставя мустаци, защото за това бяха нужни няколко години. Освен това се притесняваше пиратите да не разпознаят, че е еничар. Тъй като те се страхуваха от еничарите, или щяха веднага да го пуснат, за да се отърват от него, или на мига да го убият. Пиратите много добре знаеха какво ще се случи, ако еничарите разберат, че дори за миг са държали техен човек за заложник. Затова Ибрахим реши да не рискува.

По лицето му все още имаше места, по които нямаше косми. Те му напомняха за прякора, който му бяха измислили чобаните в Козбунар. С годините от бръсненето тези места намаляваха, но все още не беше ясно дали ще може да си оформи еничарски мустаци.

Скоро корабът беше вързан за кея. Гребците щяха да имат малко свободно време преди да ги накарат да разтоварят плячката. Ибрахим предчувстваше, че може да му се наложи да слезе на брега, затова реши да се избръсне. Мустафа последва капитана и двамата слязоха да преговарят нещо с търговците, които се тълпяха на кея пред кораба. Ибрахим все още се бръснеше, когато капитанът и надзирателят се върнаха от шумните преговори. След това Мустафа започна да избира от англичаните.

- По-бързо! - каза той на Ибрахим. - Приготвяй се!

Ибрахим разбра, че със сигурност ще го свалят на кея. Това можеше да означава само едно - беше определен да го продадат като роб. Явно надзирателят бе решил да се отърве от него, след като го бе обрал. Пиратите започнаха да завързват ръцете на посочените от Мустафа английски гребци. В този момент взе бързо решение. Сви бръснача и го мушна в ръкава си, след което подаде ръцете си на един пират. Докато го завързваше, Ибрахим дърпаше ръцете си навън, така въпреки уме¬нието на пирата, възелът стана по-разхлабен. След това привързаха възлите към дебело въже и ги наредиха на един общ низ. Ибрахим беше на края на въжето. Пред върволицата застана капитанът, а най-отзад, за да следи всички, застана Мустафа.

Кемал реис тръгна бавно напред. Всички навързани англичани бавно тръгнаха и разтегнаха въжето. Докато дойде редът на Ибрахим, той можа да се огледа. Погледна отново към крепостта Танжер. Видя пъстроцветните потоци от хора, които се отправяха към градската порта, както мравки към мравуняк. Но не това го интересуваше. Всъщност техният кораб беше спрял на едно от пристанищата на Танжер, което беше по-малко, но по-закътано. За да се стигне до него се минаваше по диагонал през един проток. Пристанището беше закътано и вътрешно. Казваше се Синси. На него спираха всички кораби, които пренасяха роби или пътници между Европа, Африка, Азия и Америка. Имаше всякакви кораби, от всички краища на света. Ибрахим погледна към пристанището. Той търсеше морската шир като че ли да се сбогува с нея. Отначало тя беше враждебна към него, но с времето му бе станала приятел. Щеше да му липсват люлеенето, приятният солен морски вятър, фините пръски, изгревите и залезите. Дори пейката и греблото щяха да му липсват. Толкова много съжали, че Мустафа го бе определил да бъде продаден като роб. В този момент бе готов да му прости дори кражбата, само и само да го оставят на кораба. Тогава го видя. Очите му не го лъжеха Срещу него по дървения кей ходеше Георгиус капудан, а на лицето му имаше голям грозен белег. Нямаше съмнение, че той е откраднал камата. Ибрахим застина. Сърцето му сякаш спря. Не можеше да помръдне като че ли беше мъртъв. Георгиус, нищо не подозиращ, мина покрай него. Едва когато се разминаха, младежът се окопити. Сети се, че трябваше да погледне към колана на гърка, за да види дали камата на ал-Хадад не е там. Сега гледаше назад и се дърпаше. Искаше да скъса въжето и да докопа гърлото на гърка. Скоро разбра, че това е плод на емоция. Сега не беше времето и нищо не можеше да направи. Все пак искаше да види накъде върви Георгиус и къде е корабът му.

Българинът беше толкова зает с това да мисли за Георгиус, че за миг бе забравил окаяното положение, в което се намираше. Мустафа забеляза теглещия назад въжето младеж, който пречеше и спираше върволицата роби. Турчинът явно беше много силен мъж, въпреки младостта и кроткия си вид. Не напразно англичаните го наричаха помежду си Девъл. Мустафа се зарадва, че беше взел решение да се отърве от него. Тази мисъл го насочи към акчетата, чиято тежест чувстваше в кожената чанта, преметната през рамото му. Надзи-рателят не можеше да го остави да дърпа робите назад, затова бързо се отправи към опашката на върволицата, а бичът му строго изплющя по гърба на Ибрахим. Този удар върна младежа към действителността. Без повече да се дърпа, той тръгна в крак е останалите. Върволицата бавно се насочи по една от пътеките към портата на града. Градът отвсякъде бе обграден с висока каменна стена, но освен назъбените стени и бойните кули, навсякъде се виждаха изящни орнаменти, които доказваха, че градът е богат, че гражданите му имат специално отношение към красотата и че се намира в ориента. Портата не беше по-малко интересна. Тя не беше правоъгълна, нагоре се стесняваше, а след това с овал се разширяваше нагоре. Пред нея имаше налягал керван от камили, чиито собственици бедуини, облечени с бели ефирни дрехи, висящи свободно по тях, се навъртаха спокойно наоколо. На главите си, подобно на арабите, носеха бяло парче, което се закрепваше към главата с превръзка. Бедуините говореха нещо със стражата, докато камилите бяха подвили крака и лежейки на сянка, бавно преживяха. До тях бяха поставени големи денкове с багаж, а на гърба си имаха шарени наметки, подобни на черги.

Освен стражата, керванът и влизащите и излизащите тълпи хора, група моряци, които носеха направо на раменете си огромни бали, приличащи на памук, около портата си играеше голяма група деца от града. Те се смееха и гонеха, тичайки между хората и пречейки им. Децата обсъждаха хората, особено когато те бяха облечени с дрехи, каквито не бяха виждали. Понякога страхливо се свиваха, когато покрай тях минеха бербери, за които родителите им казваха, че крадели малките непослушни деца и ги отвеждали в пустинята. Децата крещяха и създаваха такава глъчка, че уморяваха пазачите, които с досада се опитваха да ги прогонят, но те, подобно на конски мухи, се завръщаха отново.

Кемал каза няколко думи на пазачите, даде им пари, които сигурно бяха подкуп, защото ги мушна в ръката на един от охраната. След това върволи- цата тръгна из града. Уличките бяха тесни, а стените се издигаха високи и отвесни. Ибрахим имаше усещането, че се движат в тунел. Високо горе се извисяваха красивите кули на сараите. Тъй като градът беше разположен терасовидно, когато влязоха вътре, той се разкри пред очите на англичаните. Дори в това си състояние те не можаха да се сдържат и се възхищаваха на красотата му. Тук-там имаше фонтани, красиви порти и врати. Някои по-големи дворци бяха разположени на две-три нива и бяха украсени с цветя, палми и градини. Целият град приличаше на един голям дворец, на красива градина, в която се смесваха опияняващите миризми на шафран, канела и цветя. Но нещо много по-силно и неуловимо пронизваше цялата гледка и като че ли бе пропило целия град. Това беше красотата. Англичаните гледаха терасите и дворците като омагьосани. Колко различен беше този град от тъжните, мрачни, мръсни и грозни английски градове. Този град беше като излязъл от приказка. Той беше страхотна комбинация между светлина и сенки. Светлината беше живот и караше градът да блести с хиляди отблясъци. Но в тесните улички властваха сянката, мракът и покоят. Докато светлината изморяваше и караше очите да се свиват, мракът и покоят ги отпускаха и предизвикваха тишина в душите на хората.

Танжер беше най-красивият град, който Ибрахим беше виждал. Пред погледа му се разкриваше цялото изящество на града. “Как ли изглежда градът гледан от дворците?” — помисли си младият еничар. Тази красота беше толкова опияняваща, че накара младежа да спре да мисли за Георгиус, да си спомня, че е еничар и дори да осъзнава, че вече е роб. Ибрахим вървеше и вдъхваше опияняващите аромати на града. Това бяха миризмите на цветя, на опиум от пушилните, на портокали и маслини, на цъфтящи мандарини. Този плод беше кръстен на град Танжер или може би Танжер бе наречен така заради нежния, красив, ухаещ цвят на мандарина. Танжер наистина приличаше на мандаринов цвят. Но той беше и много повече. В него миризмата на всичко това се смесваше с миризмата на скъпо дърво, влага и нежният примамващ парфюм на красиви жени. Всички те бяха с фереджета и Ибрахим виждаше само очите им. Те бяха красиво гримирани, а ръцете им бяха изящно изрисувани с къна. Жените бяха красиви, като излезли изпод четката на опитен миниатюрист. Танжер беше градът на любовта. Не може човек да влезе в града и да остане безучастен. Не може да не те накара да се влюбиш в него или в някоя от неговите загадъчни и изящни жени.

Древните елини смятали, че Танжер е краят на света. Според тях това било последното място на сушата, на което има град и оттук нататък се намирал безбрежният океан, който след това се изливал в бездната. От тук нататък започвал неизвестният свят за гърците. Танжер бил последният град на светлината. Той винаги бил възприеман като пределът на нещата.

Върволицата английски роби се движеше из тесните улици на квартал Маршака и вървеше към центъра на града. Понякога уличките се сливаха в малки площади, на които бяха разположени пазарчета. Мързеливи араби се подаваха от малки и тесни, претрупани дюкяни. Понякога направо на пътя търговците бяха поставили стоката си и лежаха до нея на меките си шарени килими.

Бяха се насочили към пазара за роби, който се намираше наблизо. На него беше издигната дървена рампа, на която всеки роб беше показван от един човек, който съобщаваше всичко за него, а търговците отдолу наддаваха. Пазарът за роби като презряно място се намираше в един от най-бедните квартали - Казмата.

Англичаните бяха едри, добре охранени и силни. Продадоха се веднага и то на добра цена. След всеки продаден роб, капитан Кемал ставаше все по-радостен. Блясъкът на златните монети, които влизаха в кесията му, го правеше щастлив. Скоро дойде ред на Ибрахим да бъде продаден. Може би защото беше по-висок и слаб от останалите англичани, първоначалната му цена беше много ниска. Освен това купувачите неодобрително го оглеждаха и цъкаха с език. Изведнъж слънцето се скри и времето се промени с онази скорост, с която е възможно да се променя само през лятото, покрай брега на морето. Гъсти облаци, коиго вещаеха лятна буря, се скупчиха над града. Купувачите на роби започнаха да стават припрени. Всеки искаше да се прибере навреме и да избегне поройния летен дъжд, който застрашаваше да се излее от небето. Организаторът започна да прибира нещата си. Кемал реис се приближи до него и настояваше да не си тръгва преди да продаде и последния роб - Ибрахим. Купувачите обаче вече си събираха багажа. По-бедните, които можеха да си позволят само един-двама роби, ги забраха и си тръгваха с тях, а по-богатите, някои от които бяха купили цели групи роби, поставяха задачи на надзирателите да приберат новите им придобивки. Всички бързаха. В този момент Ибрахим започна да привежда в действие плана, който предварително бе обмислил. Той се тръшна на земята и започна да рита с крака, търкаляше се, пръхтеше и въобще се държеше като умиращ или като обезумял. Той ту забелваше очи и се преструваше, че се задушава, ту клякаше и се държеше като маймуна. Подскачаше, оглеждаше се и се пулеше на хората. Някога, преди много години, още като момче беше виждал тези интересни животинки. Сега се сети и започна да се държи като маймуна. Това поведение отказа и малкото купувачи, които бяха проявили някакъв интерес към слабото момче. Те помислиха, че момчето или е лудо, или болно и направо си тръгнаха. Дъждът и без това застрашаваше във всеки момент да плис¬не. Организаторът също се приготвяше да си тръгне въпреки виковете, молбите и заканите на Кемал. Мустафа се приближи и усетил какво става, с всичка сила удари Ибрахим с бича. Ударът беше силен, младият еничар се олюля и за малко не падна на земята.

В този момент дъждът рукна. Кемал и Мустафа се скриха под еркера на един сарай, за да се предпазят от големите капки, които макар и не студени, бяха неприятни. В следващите думи, които си размениха Кемал и Мустафа, Ибрахим разбра защо надзирателят му бе нанесъл толкова силен удар. Капитанът смяташе да влезе в една от многото малки кръчми, с които изобилстваше кварталът. Ако бяха продали всички роби, Мустафа щеше да го придружи, но сега получи заповед да върне единствения непродаден роб обратно на кораба. Така надзирателят не само се разминаваше с кръчмата, но и трябваше да се измокри. След като каза всичко това, Кемал попипа кесията като че ли да се увери, че парите са у него и се затича към една дървена врата. Той явно добре познаваше местните кръчми и не за пръв път отсядаше в Танжер, защото скоро двамата го видяха да хлътва във входа и повече не се показа. Мустафа гледаше след него и жадно преглъщаше. Видът му би разсмял Ибрахим, ако в следващия момент отново не получи удар.

Скоро двамата тръгнаха, вървейки в проливния дъжд, а Мустафа си изкарваше гнева, като биеше нещастното момче с юмруци, ритници или

бича. С едната си ръка той държеше въжето, което обвързваше китките на младежа. Така всеки път, преди да го ритне или удари, дърпаше въжето, което правеше ударите още по-болезнени и нетърпими. През цялото време Мустафа го кълнеше и го заплашваше, че ще го убие. Надзирателят описваше ужасните начини, по които ще го убие, веднага след като излязат от крепостта. Колкото повече вървяха, толкова по-зъл ставаше надзирателят. Младият еничар не се страхуваше за живота си. Той знаеше, че струва пари и Кемал има нужда да спечели и от него. Така че Мустафа едва ли би дръзнал да го убие и да лиши капитана си от печалбата.

Вече наближаваха портата, от която бяха влезли сутринта. Ибрахим си представи оставените за гребци англичани, набутани в тясното, миризливо, задушно помещение, в което ги затваряха при буря или проливен дъжд. Не! Той нямаше да се върне там! Взе бързо решение и започна да изпълнява новия си план. Много внимателно напипа бръснача в десния си ръкав, където го бе пъхнал сутринта. Внимателно, за да не го изпусне, само с пръсти го отвори. След това бавно започна да прерязва въжето, което привързваше китките му. Това, че сутринта бе хитрувал, му помогна по-бързо да разхлаби възела. Все пак той беше достатъчно стегнат, за да не позволи дълъг ход на бръснача. Рязането на въжето беше трудно и вървеше бавно, но нямаше какво да губи. Още от дете бе разбрал, че истина ски успех може да постигнеш само чрез търпение. Именно това бе най-важното качество за всеки воин. Затова сега Ибрахим търпеше и бавно прерязваше въжето под ударите и издевателствата на Мустафа.

Най-накрая търкането с острието даде резултат. Възелът изпука и се разхлаби. Ибрахим почувства ръцете си свободни. Стисна бръснача така, че да може да нанесе удар с него. Беше готов да пререже гърлото на Мустафа. Огледа се. По улиците не бе останал нито един човек. Само те двамата и никой друг. Ибрахим осъзна, че трябва да действа бързо, тъй като наближаваха портата на града. Там със сигурност щеше да има въоръжена стража, която щеше да осуети всеки опит за нападение над Мустафа. Ако нападнеше надзирателя извън града, вероятно щяха да го видят много хора. В този момент Мустафа за пореден път замахна с бича, за да го удари. Ибрахим действа светкавично. Посрещна удара с дясната си ръка, за да се прикрие. В първия момент Мустафа дори не разбра, че ръцете на пленника са развързани. Бичът се уви около дясната ръка на момчето и силно я стегна. Болката беше толкова силна, че ако имаше възможност, младият еничар би извикал. Вместо това той се възползва от преплитането на жилата на бича, които сега бяха образували нещо като голям възел, в който се намираше ръката му. Отстъпи няколко бързи крачки назад и с всичка сила дръпна бича към себе си. Ако на ръката на Мустафа нямаше клуп, бичът сигурно би изхвръкнал от нея, но клупът на китката му попречи. Така Мустафа последва бича и се оказа на земята. Само бързината и изненадата успяха да съборят надзира¬теля. Ако имаше време да осъзнае какво се случва, сигурно той би съборил момчето. Мустафа беше два пъти по-тежък от него, но изненадата беше свършила своето.

Ибрахим зърна само за миг лежащия на земята Мустафа. Трябваше да доведе нещата докрай или този път Мустафа щеше наистина да го убие. Младежът скочи с лъвски скок напред. Мустафа лежеше леко завъртян настрани, облегнат на лявото си рамо. Собствената му тежест и това, че Ибрахим продължаваше да дърпа бича, му пречеше бързо да се изправи. При падането след скока коляното на младия еничар удари Мустафа в ребрата и го прикова към земята. В този момент Ибрахим нанесе решителния си удар. Беше извъртял бръснача в ръката си така, че острието му да стърчи от долната част на юмрука при малкия пръст. Ударът стана така все едно, че удря с юмрук пред гърлото на надзирателя. В този момент острието на бръснача преряза врата на едрия мъж. Чу се хъркане, а дъждът веднага оцвети в червено локвата под тях. Мустафа го гледаше изненадано. В погледа му нямаше омраза или страх, а само учудване. Като че ли гигантът го питаше с очите си: “Сигурен ли си, че искаш да ме убиеш?” А може би беше учуден, че точно Ибрахим ще го убие и че ще умре в този ден, точно тук, в Танжер? В този момент Ибрахим каза: “Да!” Като че ли даваше отговор на питащите очи на надзирателя и нанесе още един удар с острието на бръснача. Ибрахим продължаваше да притиска ребрата на Мустафа с острото си коляно, а издъхващият мъж потръпваше под него. Момчето се пренесе в детството си. Така потръпваше разделящото се с живота прасе. Сепна се. Сравняването на Мустафа с прасе беше богохулство, особено за един мюсюлманин.

Мустафа още се разделяше с живота си, когато Ибрахим бръкна в кожения силях и напипа канията на ал-Хадад. Напипа и книгата. Смъкна кожената торба, която Мустафа винаги носеше през лявото си рамо, бръкна вътре и напипа акчетата. Неговите акчета. Всъщност това бяха акчетата и алтъните на Кабил, но сега това нямаше значение. В торбата беше сухо, затова пъхна в нея книгата и канията. Най-накрая свали толедската рапира на лудия капитан Балантрей и я преметна през дясното си рамо, така че тя да стои на левия му хълбок. Кръстосвайки дръжките като презрамки, метна кожената торба на Мустафа на лявото си рамо. Така с един удар Ибрахим си върна всички ценности, които притежаваше.

Изправи се и за пръв път се огледа. Дъждът, който продължаваше да вали, като че ли беше престанал да му прави впечатление. Малко по малко беше започнало да се стъмва и никой не беше забелязал убийството на Мустафа. Това, че беше прерязал гърлото, бе попречило на надзирателя да издаде дори стон. Ибрахим не желаеше да бъде заловен на местопрестъплението, затова стана и се затича в посоката, от която двамата с Мустафа преди малко бяха дошли. Уличките бяха тесни и объркани. Тичаше като обезумял. В главата му се блъскаха мисли. Опитваше се да оправдае убийството, което току що бе извършил. Непрекъснато си повтаряше, че само така е можел да си върне свободата. Здрачът се сгъстя- ваше все повече и повече. Дясната му ръка се бе подула от удара с бича. Тичаше толкова дълго, че се загуби. По някое време осъзна, че ако продължи, скоро ще се озове отново до трупа на убития или до някоя от градските порти, затова трябваше да спре и някъде да се подслони. Дъждът продължаваше да вали. Ако отидеше в по-богатите квартали, веднага щяха да го забележат, а пазачите на дворците - да го арестуват. Ако влезеше в кръчма, също не можеше да преспи, защото първо там щяха да го потърсят стражите, когато открият трупа на Мустафа. Единственият шанс да остане незабелязан бе да намери възможност до пренощува в някоя от къщите на улиците, по които тичаше. Спря. Застана пред първата дървена врата и похлопа, но нямаше отговор. Продължи да хлопа, но отвътре нищо не помръдваше. Ибрахим реши, че в къщата же да няма никого. След малко намери друга врата. Там се повтори същото. Въпреки че се дочуха някакви шумове отвътре, никой не отвори. Това се повтори с още няколко къщи. Скоро проумя истината. След като се стъмни, хората просто не отваряха вратите на къщите си.

Ибрахим хлопаше на вратите и все по-голямо отчаяние го обземаше. Накрая започна съвсем да се стъмва. Дъждът продължаваше да вали. Ибрахим беше мокър до кости. Въпреки че не беше студено, тръпки започнаха да преминават по тялото му. Трябваше някъде да се подслони. Най-накрая се изправи до последната врата в редицата. Тя беше досущ като останалите. Реши да влезе вътре дори ако трябва да държи като заложници стопаните. Търсеше начин да влезе. Вратата беше залостена. Ако я разбиеше, после задължително трябваше да нахълта вътре с оръжие. Изведнъж забеляза отвор високо над вратата. Той беше тесен и оформен като правоъгълник. Може би беше някаква странна поставка за цветя или отдушник. Ибрахим се загледа, но вече беше толкова тъма но, че не можеше да види дали има решетка.

Пъргав като котка той се покатери по стената, хвана се за ръба на странния отвор и опипа в дълбочина, докъдето му беше възможно. Не напипа нищо. Придърпа се по отвора. С голямо усилие успя да се провре през него. Беше много трудно. По някое време рапирата заседна и се наложи да я откачи от дясното си рамо. Но в този момент презрамката на чантата му попречи и така, в това тясно пространство, притиснат от всякъде му се наложи да свали и кожената чанта. Трябваше да бъде много тих, тъй като в този момент се намираше в безпомощно състояние.

След доста време успя да се провре през отвора. Озова се от вътрешната страна на къщата. Попадна в широко помещение с каменен под. Постоя известно време, за да могат очите му да свикнат с мрака, който цареше в помещението. Не посмя отново да сложи презрамките на сабята и чантата на раменете си. Ако му се наложеше отново да мине през отвора, трябваше да е без нищо накачено по него. Скоро очите му свикнаха. Намираше се във високо помещение. Това беше нещо като закрит вътрешен двор. Вляво дървена стълба се качваше нагоре към къщата. Напред се виждаше широк отвор към открит вътрешен двор. Оттам се процеждаше светлина, която леко осветяваше помещението, в което той се намираше. То сигурно се използваше за склад, защото навсякъде бяха натрупани плетени кошове, празни делви и всякакви боклуци. Ибрахим се съблече гол, за да изцеди мокрите си дрехи. От дъжда те бяха станали тежки и го изстудяваха. Младежът знаеше, че ако остане с тях, ще настине. Навън дъждът бе затихнал и в помещението беше станало по-тихо.

Ибрахим се насочи към един от ъглите. Беше решил да прекара нощта тук. Пазачите на града дори да са открили трупа на Мустафа, нямаше да го открият тук. Тъкмо беше изцедил дрехите си, тихо ги беше проснал върху кошовете и съвсем гол се канеше да се свие, за да поспи, когато я видя. Всъщност отначало видя светлина. След това бавно и величествено се появи тя. Беше облечена в черно, с фередже на главата. Носеше малък мъждукащ светилник, който да й показва пътя пред краката. Движеше се тихо и ефирно, сякаш не беше човешко същество, а дух.

Тя слизаше по стълбите. Горе сигурно се намираха спалните помещения на къщата. Движеше се толкова леко и тихо, и така грациозно като че ли беше газела. А босите й крака стъпваха така по стълбите, че по движението не си личеше, че има стълби и че тя слиза, а сякаш се спускаше като ангел.

Тъй като се беше скрил в ъгъла под стълбите, на Ибрахим му беше невъзможно да види добре жената. Отначало можа да види само краката й. Макар и мижава, светлината от светилника му позволи да ги разгледа. Те бяха малки, нежни и изящни. Движението им беше толкова красиво. Ходилото ту се протягаше, за да посрещне следващото стъпало, а после много нежно и бавно поемаше тежестта на цялото тяло и грациозно го поставяше на следващото стъпало. Това бяха най-красиви- те ходила, които Ибрахим беше виждал. Пръстчетата бяха мънички и нежни. Глезенът - тънък и изящен. За миг Ибрахим си представи как този глезен продължава нагоре в изящен прасец и примамливи нежни бедра. Мощна тръпка премина през тялото му и го накара да настръхне. Бе¬ше изненадан как може от толкова малка част от една жена да се развълнува толкова много. Беше толкова близо до ходилата й, но не можеше да види почти нищо от жената.

В следващия момент дойде ароматът. Тя ухаеше прекрасно. Носеше със себе си мирисът на загадъчен ориенталски парфюм. Миришеше на канела, мускус и сандалово дърво. Това беше ароматът на зряла жена, с богат опит, хитрини и много потайности. Но в парфюма имаше и още един аромат, който се смесваше с първия. Отначало беше недоловим, но постепенно се засили и като че ли започна да взема надмощие. Това беше ароматът на младост и игривост. Той напомни на Ибрахим за тичащи и закачащи се млади момичета и почти дочу звънките им гласчета. Стресна се! Трябваше да се овладее, за да не се издаде. Това беше ароматът на младостта, на разцъфнало портокалово дърво. Аромат на младост, лекота, опияняващ, но в същото време предизвикващ усмивка и желание за игра, напомнящ за младо, игриво момиче. Въздействието на тези два аромата върху Ибрахим бе потресаващо. Много пъти досега беше усещал аромата на жени, но никога това не му беше правило впечатление. Усмихна се. Явно разкриваше тази част от жените в твърде неподходящ момент.

Освен грацията на движенията, ходилата на жената и аромата й, който го зашемети, друго нещо също му направи силно впечатление. Още през деня бе забелязал, че жените на Танжер изписваха с къна ръцете си. Те ги украсяваха с чудни рисунки. С умението на художници изрисуваха цветя листенца и сложни плетеници по ръцете си - по пръстите, обратната част на дланите и китката. Това не бяха рисунки като татуировките, а ефирни и леки. Сега, докато гледаше към краката на слизащата жена, въпреки сумрака забеляза, че краката й бяха изрисувани по същия начин.

Когато слезе на последното стъпало, Ибрахим видя, че жената е ниска. Тя не виждаше нищо, защото в ръката си държеше светилника, който най-силно от всичко осветяваше очите й. Докато светлината, за свикналите с тъмното очи на Ибрахим подейства като факла. Тя освети всичко. Ибрахим знаеше, че е въпрос на време жената да го види. Трябваше да действа. Тихо пропълзя, като се приближи до нея. После бързо, но много тихо се изправи. Беше напълно гол, а в дясната си ръка държеше рапирата, извадена от канията. Бавно, но много решително с лявата си ръка запуши устата на жената. Тъй като тя беше с фередже, му беше много трудно да разбере къде точно се намира устата й. Ориентираше се само по процепа за очите. Добре че ръката му беше по-голя-ма и успя да изненада жената така, че тя не успя да издаде никакъв звук. Дори най-малкият вик щеше да разбуди цялата къща. С дясната ръка, с която дър- жеше рапирата, Ибрахим се опита да заплаши жената, като опря хладното острие до шията й. Това също не беше възможно, защото фереджето пречеше. За да контролира жената по-добре, Ибрахим докосна тялото си до нейното. Тя се отърси от първоначалното вцепенение и се опита да се изплъзне, но Ибрахим стисна хвата си и тя се отпусна. Чувстваше цялото й тяло. Тя трепкаше като малко птиче. След това Ибрахим я вдигна и я отнесе в ъгъла. Тя стоеше като вдървена. Не почувства никаква съпротива от нейна страна. През цялото време държеше устата на жената, но фереджето му пречеше. Българинът знаеше, че най-страшното нещо за всяка жена мюсюлманка е чужд мъж да види лицето й. Това освен безчестие беше и нарушение на ислямските закони. Ибрахим се наведе и духна пламъка на светилника. В помещението настана пълен мрак.

Ароматът на жената го опияняваше. Тъй като фереджето му пречеше, младият воин знаеше, че трябва да го смъкне. Това щеше да я наскърби, но в следващия момент си представи как изглежда отстрани. Той - гол, сграбчил жената отзад. Нямаше какво повече да рискува. С едно движение на лявата си ръка махна дългото фередже. В този момент тя изхълца. Ибрахим беше принуден веднага да запуши устата й. Ръката му почувства лицето и устните й. Тя стоеше беззащитна.

Шумът долу разбуди лежащите в една стая по-млади жени на богатия търговец хаджи Саид. Самият търговец спеше в съседната стая с първата си, най-старша жена, за която беше женен от много години. Тя му беше родила няколко синове, които бяха достатъчно големи, за да се заглеждат по най-младите жени на баща си. Фатима беше най-младата жена в харема на богатия търговец. Тя наскоро бе продадена от баща си и майка си и идваше от един оазис, намиращ се навътре в Голямата пустиня. Хаджи Саид още не беше намерил време да “погледне” младата си жена. Тя не съжаляваше, но и не знаеше дали въобще някога това ще се случи. По-възрастните жени, под предлог че учат Фатима, всъщност я караха по цял ден да работи, до пълно изтощение. Тя беше млада и красива, със стегнато хубаво тяло. По-старите жени я гледаха като конкурентка, опитваха се да я нагрубяват и говореха лоши неща за нея пред господаря. Понякога те се отнасяха доста грубо към младото момиче. Потомка на горд и свободолюбив род, тя често плачеше от безсилие. Тя правеше това тайно и беше благодарна на фереджето, че скрива горчивите й сълзи. Освен от несправедливост, сълзите и потичаха и когато се сетеше за голямото си семейство. За добрия си, мъдър, побелял баща, за обичната си майка и за многото братя и сестри, които толкова много обичаше. Толкова много й липсваха! Понякога мечтаеше как ще избяга и ще се завърне там, в пустинята, при сухия вятър, при камилите, при братята и сестрите си. Единственото, което я спираше, беше това, че по този начин щеше да навреди на баща си, защото господарят хаджи Саид щеше да обвини него за това. Затова Фатима продължаваше да търпи, плаче и само мечтаеше как някой ден ще избяга.

Иначе господарят, за разлика от жените си, не се отнасяше лошо с Фатима, но често се разминаваше с нея все едно, че не я познава и не подозира коя е. Сякаш не беше избрал сам младата бедуинка за жена, а му бе натрапена. Фатима се чувстваше самотна и уплашена, а бъдещето й на жена на хаджи Саид въобще не й харесваше.

Всички жени спяха в едно помещение, в което се настаняваха и по-малките деца, докато още не могат да спят сами. Въпреки шума от дъжда, жените ясно чуха тропането по вратата. Явно пияни моряци или някой просяк правеше нещо отвън. В дома цареше желязно правило - след залез не се отваряше на никого. През деня чужди хора също не се пускаха, освен по заповед на господаря. Така вратата на къщата стоеше залостена почти през цялото време.

Хаджи Саид беше богат търговец. Търговията му бяха кервани, които превозваха най-различни стоки от Арабия и сърцето на Империята - най-богатия, голям и красив град в света - Стамбул, до тук, до Танжер - последният град, преди края на света. Търговията на богатия търговец беше съсредоточена в дюкяните му. Къщата и семейството си той държеше настрана от работата си. Най-много от всичко той търгуваше със сол. Всичките му предци бяха пренасяли сол от солниците в Сирия и Палестина и търгували из целия мюсюлмански свят. Той, чичовците и братовчедите му държаха почти цялата търговия на Магреба със сол Солта беше една от най-скъпите и необходими стоки. В миналото тя била ценена наравно със златото. Днес, макар и по-евтина, все пак осигуряваше достатъчно пари на рода хаджи Саид, за да живеят богато и охолно. Хаджи Саид не се оплакваше. Без особени амбиции, той беше щастлив, че търгуваше със сол - стока, чието търсене никога не намаляваше. Тя не се влияеше от мода, спадове или природни стихии.

След тропането на вратата, което жените чуха, се чу и друг шум. Всички си помислиха, че сигурно пак са някакви пияни моряци, които се облекчават на входната врата или на външната стена. “Сигурно утре пак ще трябва да почистваме” - помислиха си жените. Времето беше много приятно за спане. Старшата жена тази нощ беше при господаря Дъждът охлаждаше въздуха и приспиваше жените. Никоя от тях не желаеше да се разсънва и да прекъсва съня си. Втората жена на господаря вдигна глава от възглавницата си и в просъница каза:

- Фатима, отиди да видиш какво става!

Още докато го казваше, тя отпусна глава на възглавницата си и заспа. - Фатима безропотно стана, взе светилника и облече дрехите направо върху нощницата си. Още докато излизаше от стаята забеляза, че вече всички спят. Момичето не харесваше останалите жени на търговеца. Те бяха стари, много лениви и се бяха ояли. Освен това бяха и много страхливи. Дори когато вечер отиваха по нужда, се будеха и ходеха винаги по две. Но най-често будеха нея, младата бедуинка, за да ги съпровожда. Сега Фатима не се учуди, че накараха именно нея да слезе да провери. Те изобщо не бяха разтревожени, защото повечето въобще не се разбудиха, а другите веднага заспаха.

След като затвори вратата, Фатима се почувства толкова самотна. Тя бавно тръгна да провери шума. Долу до входа се чуваше нещо, затова бавно се спусна по стълбите, като се опитваше да освети мрачното помещение. Изведнъж някой силно стисна устата й. Явно беше мъж. Фатима беше толкова изненадана, че “си глътна езика” от уплаха. Ръцете на мъжа бяха силни и така я обгърнаха, че тя не можеше да помръдне. Отначало я обзе страхът, но скоро разбра, че нищо не зависи от нея. Примири се и това й помогна да се успокои. В края на краищата щеше да се случи това, което Аллах е предопределил. Фатима беше смела наследница на воини бедуини. Тя мислеше трескаво. Кой можеше да проникне в къщата? Защо е влязъл? Скоро сама отговори на въпросите си. Човекът може би беше крадец, дошъл да обере пестеливия търговец? А може би братята й са разбрали за нещастието й и са наели човек, който да я спаси? Надеждата замести страха.

Ръцете на мъжа я успокоиха. Вълна на удоволствие се разля по тялото й. Той имаше толкова силни и в същото време толкова нежни ръце. Мъжът не просто я задържаше, а като че ли контролираше всяко нейно движение. По някое време той махна фереджето й. От изненада Фатима изхълца. След това той се опря целият в нея. Стана й толкова приятно. За пръв път усещаше така мъж. За миг забрави, че е задържана, че мъжът зад нея не е нейният мъж. Никога досега не беше прегръщана от мъж и сега за пръв път се почувства жена. Усещането я смути. Бузите й пламнаха. Цялото й тяло гореше. Коленете й се подгънаха и отказаха да я държат.

За пръв път в живота си Фатима чувстваше привличане и то толкова силно. Усещането беше страхотно. По бедрата и слабините й се разля сладостно усещане. Долната част на корема й потръпна. Гърдите й се втвърдиха и набъбнаха, а зърната й настръхнаха.

Ибрахим държеше лицето на жената. С пръстите си чувстваше нежните й устни и дъхът й, който беше влажен и толкова топъл. Дланта и върхът на пръстите му докосваха меките й нежни бузи. Ибрахим чувстваше съвършеното тяло на жената и всяка нейна извивка. Изведнъж съзнанието му се размъти, вместо да стисне устата на момичето, Ибрахим много нежно помилва с пръсти устните й. Тя като че ли се “топеше” под ръцете му. Българинът чувстваше промените в жената. Тя го приемаше. Някаква непреодолима сила го водеше и го караше да забрави, че е воин. Всичко беше обвито в загадъчния опияняващ аромат на момичето. Една миризма го опияни още повече от парфюма й. Той зарови нос в косата й, а тя миришеше на сено. На сухо дъхаво сено, в което са попаднали и множество билки, които му предаваха своя аромат Ибрахим вдъхваше с пълни гърди, а ароматът на косата на момичето го опияняваше. Това му напомни за дома, за роднините му и за това как дядо му косят рамо до рамо.

Докато миришеше косата на момичето, ръката му помилва бузите и страните й, а след това бавно се спусна надолу и погали шията й. Ибрахим осъзна, че момичето е много младо. Не можеше да повярва, че може да е стопанка на толкова голяма и богата къща. Сигурно беше дъщеря на собственика. Това си личеше по богатата дреха, с която бе облечена. Ибрахим нямаше никакви намерения към момичето, просто бе подвластен на някаква магия, от която сега не можеше да се освободи. Една част от него искаше да спре. Той си спомни за чувствата си към Бурчин. Спом¬ни си колко красива и грациозна беше младата кюрдка и колко много я обича. Да, тя беше мъртва, но той не можеше да каже, че любовта му към нея беше свършила, нито беше намаляла. Но въпреки всичко, това, което правеше не му се струваше изневяра. Ибрахим знаеше, че Бурчин е мъртва, но любовта в сърцето му беше все още жива. По този начин еничарът държеше и Бурчин жива. Това беше много деликатен процес. Той внимаваше да не мисли много за нея и да не я вика прекалено често, и без повод, в паметта си. Така успяваше да запази спомена за момичето жив, без да го изкривява. Сега милваше момичето, което външно твърде много различаваше от любовта на живота му. Тя беше много по-ниска, с разлнчна фигура, но все пак нещо в нея му напомняше за „Бадемчето”.

Натрапчива мисъл се завъртя в главата на Ибрахим. Той разбра, че всъщност досега не беше обичал жените, към които беше насочвал любовта си, а просто беше прехвърлял необходимостта да обича върху тях. Той го разбра, защото усети, че в този момент усеща любовта към Бурчин. Но той се върна назад, в миналото и си спомни, че това беше същата любов, която беше изпитвал и към Гергина. Всъщност това беше неговата нужда да обича. Жените като че ли нямаха значение. Сега изведнъж усети това толкова ясн

Въпреки тази мисъл Ибрахим се отдаде на усещането да обича и да бъде обичан. Потопи се в сладостта на милувките. Ръката му милва гърдите на момичето. Те развълнувано се движеха под дрехите. Момичето дишаше тежко, а гърдите й, като че ли заплашваха да изскачат. Прекара лицето и устните си по косата й. Когато мина през малкото изящно ушенце, нежно го целуна. След това устните му откриха ямката под ухото и той силно я целуна с устните си. Момичето тежко въздъхна и се сгърчи, усещането беше толкова силно и ново за нея. Тялото й се разтапяше под натиска на страстта. Тя се огъна, като отметна глава Гърдите й изпъкнаха и момчето усети съвършените й форми. Ибрахим продължаваше да целува ухото на момичето, но очите му гледка шията й. Така, с изпъната назад шия, тя приличаше на лебед и беше толкова беззащитна. Изведнъж в него се събудиха две желания. Едното беше да бъде нежен към нея, да я целува и милва, но в същото време, в него се събуди хищна същност. Подобно на вълк, за миг изпита желание да впие зъбите си в гърлото й. Все пак той се овладя. Бавно пемести устните си по шията на момичето. Докато я целуваше, ръцете му милваха цялото й тяло и се спускаха надолу. Напипа твърдо и плоско коремче и слезе по-надолу. Изведнъж цялото й тяло потръпна. Ибрахим продължаваше да я гали. В този момент, тя смъкна дрехата си. Ибрахим се стресна, защото беше забравил къде се намира, че момичето е похитено и че само един вик от нейна страна може да коства живота му. Тя ги изхлузи и в същото време се завъртя. Докато успее да реагира, момичето съвсем голо се вкопчи в него. Очите на Ибрахим бяха свикнали с тъмното. Той виждаше лицето й. То беше много красиво, но освен красотата го впечатляваше волята, изписана на него. Това момиче имаше характер. Тя беше човек със собствено мнение и воля. Ибрахим веднага разбра това. Очите на момичето бяха подчертани с черно и това ги правеше да изглеждат още по-изразителни. Той усещаше голото й топло тяло. Фигурата й беше твърда и стегната, с твърди гърди, като неузрял още плод, твърд корем и стегнати бедра. В същото време тялото й беше толкова меко, приласкаващо, с красиви овали. Още миг и Ибрахим нямаше да издържи. Момичето го целуваше нежно.

За да запази честта и да спаси душата си, Ибрахим отдели жената от себе си. Когато усети какво е намислил той, тя още по-силно се притисна към него. Той вложи не малка сила да я откопчи от тялото си. Така остана известно време и въпреки съпротивата й я задържа далеч от себе си. Тогава направи грешката да я погледне. Тя беше съвършена, с големи тежки гърди, в същото време твърди и стегнати. Това беше тяло на зряла жена, но с някаква странна невинност, което го привличаше още по-силно. Ибрахим за пръв път виждаше гола жена. Никога досега не беше виждал нещо по-красиво. Беше сигурен, че ще запомни това момиче за цял живот.

Съвършенството на фигурата й го порази, но това, което щеше да го накара да избухне от страст и да го пръсне на хиляди парчета беше нещо, което отначало едва забелязваше, но с течение на времето го виждаше все по-ясно. Той бавно прекара погледа си, като тръгна от краката и вървеше нагоре. Още като слизаше по стълбите Ибрахим беше забелязал красивата плетеница, която украсяваше нежните ходила на момичето. Сега обаче той я проследи нагоре. И докато на левия крак тя прекъсваше някъде под коляното и приличаше на пълзящо бръшляново клонче, на десния крак, плетеничката бавно се катереше нагоре и като че ли клончето беше протегнало листенцата си към най-нежните части на жената. Но рисунката не свършваше до тук. Ибрахим я следваше по тялото на момичето. Тя мина от дясната страна на ханша и се плъзна нагоре по талията и коремчето. Едва когато рисунката се “покатери” по гърдите на момичето, той отново ги откри. Те бяха толкова красиви. Оформени съвършено. Около зърното на дясната гърда плетеницата се разширяваше и се разклоняваше. Рисунките досега се бяха движили по извивките на момичето. По глезена и прасеца те допълваха изяществото на момичето. Сега, когато рисунките се намираха на изпъкналите сферични гърди, сякаш се стремяха да прикрият малко от голотата на жената, да я прикрият и да я направят още по-загадъчна и възбуждаща. Ако на моменти рисунката изтъняваше и само едно стебълце пропълзяваше, тук на гърдите, като че ли беше намерила плодородна почва и беше образувала нещо като градина. След гърдите едно клонче минаваше по нежното й рамо и подмишница, а после се спускаше по ръката, достигайки до дланта и пръстите й. Рисунката на лявата ръка и при левия крак започваше от мишницата надолу.

Всички тези рисунки бяха непознати за Ибрахим. Жените в България нямаха традицията да рисуват телата си. До сега Ибрахим не беше виждал смисъл от това. Сега за пръв път усети еротичната им сила. Те караха тялото на еничара да потръпва от страст. Той никога не беше очаквал нещо толкова малко така силно да му повлияе.

За възбудата на Ибрахим подейства и още нещо. Когато достигна до гърдите на момичето той забеляза, че зърната й бяха оцветени в ярка червена боя. Неочаквано и за самия Ибрахим това му подейства много възбуждащо.

Цялата ситуация като че ли беше изпълнена с еротика. Момиче пристъпи напред и нежно се докосна до Ибрахим. Коремите им се докоснаха. Ръцете на момичето обгърнаха кръста на еничара, а след това нежно зашариха по гърба му и се спуснаха надолу.

В този момент момичето заговори на арабски език. Ибрахим не можеше да говори езика на бедуините, но в корпуса се беше научил да разбира, когато някой му говореше на този език.

- Господарю! Вземи ме със себе си, господарю! - мълвеше момичето, а ръцете й продължаваха да го галят.

Ибрахим стоеше изпънат като тетива на лък. Той не знаеше как да реагира. Отначало реши, че момичето го бърка с някого, но сега беше сигурен, че тя говори на него. Замисли се. Момичето беше толкова красиво. В него имаше нещо, което непреодолимо го привличаше, ди всичко той беше еничар и трябваше да следва своя път и мисия. Досега никога не беше спал с жена, толкова много го искаше сега, но не можеше да поеме отговорност за друг освен за себе си. Момичето явно беше в тежко положение, щом молеше за помощ него, непознатия. Той не желаеше да я подвежда и лъже. Не беше готов да заплати тази цена, за да бъде с нея. Той имаше нужда от свобода. Щеше да посвети живота си на това да бъде еничар.

Момичето продължаваше да го милва и дори пусна ноктите си като котка по гърба му. Усещането беше непознато и също толкова вьлнуващо, колкото и външният вид на момичето. Това усещане беше на границата между болката и удоволствието. Ибрахим не знаеше, че тези различни усещания могат да бъдат толкова сходни.

В този момент тя продължи да говори:

- Господарю! Нека заедно избягаме! Ще живеем заедно, ще се грижа за теб! Ще ти родя много синове! Ще те почитам и ще се грижа за теб, господарю! - момичето продължаваше да нарежда, като се опитваше по всякакъв начин да го изкуши.

Ибрахим се замисли. Идеята да има свой дом и семейство му се стори доста примамлива. Като малък беше мислил, че винаги ще остане част от Боляровия род, че ще бъде равен на дядо си или баща си. По-късно мечтаеше сам да даде начало на нов род, но откакто беше постъпил в корпуса на еничарите, не се беше замислял за това. Само Бурчин бе успяла да събуди в сърцето му подобни чувства. Сега с учудване си спомни, че някога бе мечтал за семейство. Това като че ли бяха спомени от друг живот. Сега обаче мисълта за семейство, красивото момиче и съблазнителните движения не го изкушиха. Ибрахим разбра, че вече мисли като еничар. Мисълта да стане най-добрият воин в света, да се види с другарите си и да извърви вътрешния си духовен път много повече го изкушаваха. Той трябваше да продължи пътя си, за да бъде себе си!

Стана му жал за момичето, но Ибрахим с кристална яснота разбра, че в този момент не може да й помогне. Не беше той човекът за нея. Ибрахим я отблъсна, а в същото време сърцето му се сви. Не желаеше да я наранява, тя не му беше направила нищо лошо. Не искаше да предаде нейното доверие, но не можеше да измисли нещо по-добро. Момичето се сви и хлъцна. Доколкото Ибрахим можеше да чуе, тя тихо хлипаше.

Ибрахим се облече. Взе в лявата си ръка рапирата и презрамката на коже-ната чанта. След това се наведе, нежно прегърна момичето през рамо и я целуна по челото. Изправи се. Опита се да не мисли за това, което преди малко се беше случило. Провря се през отвора. Когато скочи на улицата, препаса чантата и рапирата, изведнъж се оказа в един нов свят, който като че ли бе забравил. Спомни си, че съвсем скоро беше убил Мустафа и може би пазачите на града още не бяха открили трупа. Тази мисъл го успокои, но все пак осъзна, че трябва по най-бързия начин да напусне града. В главата му се оформи план за действие.

Докато ходеше по мокрия калдаръм на улиците, Ибрахим мислеше за възможността, която му се бе отдала. Само с едно действие можеше да промени живота си. За миг дори си позволи да помечтае какво щеше да бъде, ако беше останал с момичето. После мисълта му се върна назад и се замисли колко ли пъти досега беше вземал такива решения, за да може да бъде тук тази нощ. Спомни си скока в Дяволското падало, бягството от Араповския манастир, спомни си момента, в който Явуз Челик го избра за еничар. После си спомни бягството от Кабил и наемането на Никос капудан и още, и още… Толкова много пъти досега съдбата му зависеше и се бе променяла само от едно негово решение. Сети се за думите на Явуз Челик, за съдбата и за свободната воля. Неговият живот потвърждаваше това, че човек има свободна воля и може да влияе на живота му. Ибрахим осъзна, че е кадерит. В същото време си спомни колко неумолима беше съдбата и вече не беше сигурен дали престоят му в Танжер е плод на неговите решения или на натиска на съдбата. Това, че стана еничар, не беше защото го бе пожелал. Съдбата го беше срещнала с Велко, с Явуз Челик, с Юсуп и Йенишехирли Абдаллах ефенди, беше го захвърлила в Анадола, къдете беше изтръгнала от ръцете му “най-красивото цвете” - Бурчин, а сега го беше довела тук. В този момент искрено повярва, че са прави хората, които наричат себе си джабарити и вярват в предопределението на съдбата.

Тези факти оставиха усещането у Ибрахим, че никой не може да каже какво ще се случи в следващия момент. Като че ли прозря голямата Сила, която го направлява в пътя му, но в същото време не можеше да не си признае, че често бе държал съдбата си в свои ръце и макар и не много умно, беше решавал какво да бъде бъдещето му.

Отначало Ибрахим мислеше за момичето и в моменти на слабост искаше да се върне и да я вземе със себе си. И колкото повече се отдалечаваше от дома на търговеца, толкова повече си налагаше да не мисли за нея. Постепенно крачките му се удължиха и станаха по-бързи. В следващите дни и години Ибрахим се заставяше да не мисли за момичето, чието име дори не знаеше. Така тя остана като отворена кървяща рана в паметта му и Ибрахим никога не разбра дали тогава, в тази нощ не сгреши. Истина ли беше всичко, което се случи? Дали не беше плод на изстрадалите му сетива?

Тъй като не можеше да излезе през портата на града, защото беше охранявана, Ибрахим се насочи към крепостните стени, качи се на една платформа, от която успя да се покатери на една от стените. Вече беше решил как да напусне града. Погледна надолу. Те бяха толкова високи. Хубавото беше, че долу, под крепостната стена, имаше пясък. Пустинята като море във вълнолом се разбиваше в крепостта Танджер. Ибрахим развърза дългия няколко метра пояс и го завърза за една от бойниците. След като прекрачи ръба, внимателно се спусна по каменната стена. Спускаше се с лице към хлъзгавия камък, от който беше изградена крепостта. Поясът стигаше само донякъде, но друг избор нямаше. Все още беше на доста голямо разстояние от повърхността на пясъка. Почти всички крепости, които досега бе виждал, бяха с крепостен ров, но в Танжер, толкова близо до пустинята, водата беше скъпа и ров нямаше. Ибрахим съжали и се спусна.

Ударът беше много силен. Преди да се пусне, българинът беше хвърлил рапирата и чантата, за да не му тежат и пречат. От удара краката го боляха. Известно време беше немислимо да ходи. Той пълзеше и пипнешком откри рапирата и кожената чанта. След това, влачейки краката си и драпайки с ръце, запълзя към пристанището. Ударът не беше счупил краката му, защото с времето започна да ги свива, а след това се изправи и дори започна бавно да ходи, като се подпираше на толедската рапира.

Мракът го прикриваше. Мина доста време преди да стигне до кея за кораби. Мокрият пясък беше твърд и подпомагаше движението му. Когато стигна до кея, беше много внимателен. Не желаеше да се сблъска със стражата или с някой от кораба на Кемал. През деня, когато беше проследил с поглед Георгиус капудан, Ибрахим като че ли мярна платната и такелажа на гръцката гемия. Сега, като опитна хрътка, младият еничар се насочи натам. Откри я. Гемията беше привързана с въжета към едно от най-страничните разклонения на кея. Ибрахим внимателно огледа кораба. Гърците явно бяха изтъргували товара си, защото дори не бяха оставили вахтен, който да пази през нощта.

Спря се за миг преди да действа. Опита се да си спомни разположението на стаите на кораба. Беше забелязал, че каюткомпанията е в дъното на коридора, а капитанската каюта - вдясно. С гола рапира в ръка Ибрахим бавно се качи на кораба. Безпрепятствено стигна до капитанската каюта. Тихо отвори вратата. Тя все пак изскърца тихо, но Георгиус спеше дълбоко и хъркаше толкова шумно, че едва ли в този момент някакъв шум можеше да го събуди. Това, което успя да го събуди, беше студеното острие на толедската рапира. Един лунен сноп лъчи се процеждаше през прозорчето и падаше точно върху възглавницата и белязаното лице. Когато видя белега, Ибрахим се изпълни с гняв. Спомни си какво му беше причинил гъркът и как беше откраднал камата на ал-Хадад. Без колебание опря рапирата в гърлото на спящия мъж. След това натисна надолу. Мъжът изхърка и като се давеше, се разсъни. Опита се да обърне глава, но Ибрахим натисна още по-силно, приковавайки по този начин тялото на Георгиус към леглото. Капитанът отвори разширените си от страх очи. В началото той не осъзнаваше какво точно се случва, но светкавично се разсъни. Опита се да каже нещо, но Ибрахим тихо и категорично просъска:

- Псссьт! Да не си гъкнал!

Капитанът веднага разбра в какво положение се намира.

- Къде е камата? - веднага попита еничарът, който изцяло контролираше ситуацията.

- Каква кама? - опита се да шикалкави капитанът. Той явно мислеше, че е нападнат от най-обикновен крадец. За да не губи време, Ибрахим го накара да мълчи. След това отново го попита за камата. Докато Георгнус отново шикалкавеше, Ибрахим го завърза с въже. Овърза краката и ръцете му, запуши устата му. След това запали една малка тънка свещ, която освети каютата. Докато палеше свещта, внимаваше да не вдига много шум с чакмака. След като в стаята стана светло, Ибрахим реши да прекрати за малко разпита. Залости вратата на каютата. Тъй като при крепостната стена беше загубил пояса си, сега потърси и намери пояса на Георгиус. Понечи да го овърже около кръста си, когато я видя. Тя беше пъхната вътре, в нагънатия пояс. Ибрахим я взе в ръце. Камата като че ли оживя. Пламъчето от свещта пробяга по острието и го съживи. Държеше камата в ръце и бойният дух се събуди в него. Спомни си за Велко Кесиджи, чукна леко острието на камата и тя издрънча с ясен звук като камбана, но в него имаше нещо хищно. Почувства я като жило на скорпион, готово да убива. Наслади се още малко на изящното оръжие, след това внимателно я прибра в канията и я пъхна в чантата си. Беше щастлив! Всичко се нареди точно така както го бе мислил. Сега вече можеше да се прибере при другарите си. Като че ли товар се смъкна от плещите на младия воин. Сега осъзна, че липсата на камата му беше тежала през цялото време, в което беше в Диарбекир. С връщането й като че ли воинската му душа отново бе възвърнала целостта си. Седна на стола на капитана. Това беше удобно кресло, в което той по-скоро се излегна. Забрави за болката в краката си, но разбра нещо важно. Най-сетне отново беше открил себе си. Забрави всички колебания от преди малко и придоби решимост за действие, с която се отличават воините. Хора, които нямат никакво колебание относно съдбата си.

Ибрахим искаше по най-бързия начин да напусне пристанището. Той беше решил да отвлече кораба с екипажа и така да стигне до Стамбул. Ако обаче сега събудеше екипажа, щеше да предизвика подозрение в пристанищните власти. Затова реши да отложи отплаването за сутринта.

Така и стана. Ибрахим държеше вратата на капитанската каюта залостена. Когато Георгиус трябваше да издаде заповед, той отпушваше устата му, опираше острието в гърлото му и така капитанът изричаше всичко, което Ибрахим искаше. Моряците и боцманът бяха озадачени и непрекъснато питаха капитана как е и дали е добре, но постепенно се примириха и го оставиха на мира.

Корабът се отправи към Стамбул. Дните и нощите бяха безкрайно дълги. Първите дни Ибрахим се излежаваше и почиваше, но по-късно започна да се упражнява. Георгиус вече не беше овързан. Той беше само с превръзка на ръцете, но можеше да се движи свободно. Ибрахим го беше заплашил, че ще го убие на мига щом разбере, че се опитва да избяга. Георгиус явно повярва на думите на младия еничар, защото нито веднъж не направи опит за това.

Когато Ибрахим се упражняваше, Георгиус го гледаше с широко отворени очи. Той разчисти стаята, бутна масата в единия ъгъл и се упражняваше с новото за него оръжие - толедската рапира. Пътуването беше безпроблемно. Времето беше слънчево, вятърът - попътен, а морето - равно като тепсия. Корабът цепеше вълните и приближаваше Ибрахим към заветната цел. Еничарът накара Георгиус да заповяда на екипажа по никакви причини да не се отклоняват от курса и да не спират. Българинът няколко пъти беше ставал свидетел на превземане на кораб от пирати и не желаеше повече това да се случва, особено в този момент. Затова корабът не отговаряше на никакви знаци и сигнали на други кораби.

Силната храна и почивката помогнаха на Ибрахим да възстанови формата си. От гребането на пиратската галера ръцете му бяха заякнали. Сега толедската рапира му се струваше като перце и той с лекота работеше с нея. Тъй като острието й беше абсолютно право, то най-много приличаше на правото острие на персийския медж. На Ибрахим се наложи да си спомни всичките неща, които бе научил от заниманията си с Юсуп. Сега те му бяха много полезни. Споменът за Юсуп го зарадва. Отдавна не си беше спомнял за своите другари и приятели от корпуса. Сега имаше време за това и младият еничар, предчувствайки скорошната среща, си припомняше лицата им. Само споменът за гиганта арап малко го смущаваше. Той си спомни това, което се бе случило онази нощ на пъ¬тя между Диарбекир и Искендерун, и не знаеше какво да мисли.

Една вечер боцманът, подтикван от любопитство, се опита да проникне в капитанската каюта. Струваше му се много странно това, че от началото на пътуването през Средиземно море капитанът не е излизал нито веднъж. Може би екипажът го бе подучил да види какво става. В съня си младият еничар дочу някакъв шум и долови движение в каютата. Георгиус лежеше плътно увит с въже на леглото. Устата му беше запушена.

Движението беше малко, но дразнещо и бързо го разсъни. Отвори очи. В стаята беше тъмно. Шумът идваше откъм вратата. Явно някой се опиташе да вдигне дървеното резе на вратата. Като внимаваше канапето да не изпука под тежестта му или костите му да не го издадат, младият eнинач стана тихо и отиде до вратата. Видя как острието на някаква сабя беше промушено отвън, След още няколко опита човекът от другата страна на вратата успя да закачи резето и го вдигна нагоре, Ибрахим застана в тъмното пред вратата. В ръката си държеше толед- ската рапира. Беше готов да промуши и посече всеки, който се опита да влезе в каютата. В този момент най-много се притесняваше да не би в стаята да нахлуят много пирати едновременно. Това обаче не се случи. Човекът беше шумен, тромав и непохватен и отвори вратата със скърцане. На фона на отворената врата се открои овалът на глава, която предпазливо надзърна в стаята. Ибрахим се замисли дали човекът не е изпратен кесиджия, но си спомни колко непохватен беше “гостът му”. Все пак реши да изненада неканения посетител. Изчака мъжът да влезе, след това силно го удари с лявата си ръка в рамото. Мъжът беше изненадан. Потупването го беше заварило неподготвен. В корпуса на еничарите, като преки наследници на хасасините, ги бяха учили как да действат в тъмното. Ибрахим знаеше, че силуета на човек инстинктивно привлича човешкия поглед. Затова, за да не бъде видян, трябваше да застане в поза, която да не прилича на човек. Още като млади еничари бяха учени как да застават в пози, които да ги правят “невидими” за неподготвен наблюдател. Не беше достатъчно само да застанат мирно или да клекнат. Те обикновено разперваха ръце, навеждаха се или се накланяха настрани, за да уподобят формата на дърво, храст или някакъв друг предмет и така да се прикрият. Сега Ибрахим беше заел именно такава форма, затова беше останал “невидим” за натрапника.

Потупването по рамото подейства шокиращо на “госта”. Той изстена и с подкосени колена се свлече на пода. Ибрахим знаеше, че в едната си ръка държи оръжие, с което бе преместил резето. Явно “посещението” не беше планирано, а беше плод на любопитството на мъжа. Ибрахим веднага го позна. Спомни си, че това беше боцманът на кораба. Изби сабята от ръката му. Лицето на мъжа беше изкривено от ужас.

- Какво искаш? - остро изсъска Ибрахим.

С приглушен глас мъжът се опита да каже нещо, но се чу само хлипане. Той приличаше на треперещо малко дете. Беше много уплашен. Младият еничар се намръщи. После бавно прекара острието на дългата рапира по гърлото на мъжа и каза:

- Ако кажеш на някого, ще те убия! Само да споменеш и си мъртъв!

Мъжът не помръдваше. Като каза това, Ибрахим опря крака си в гърдите на боцмана и силно го ритна. По-скоро го избута. Мъжът се изтърколи назад, вдигайки невъобразим шум. Той излетя от стаята и рухна в коридора. Ибрахим отново залости вратата.

- Какво става? Какво става, боцман?

Дочу гласовете на събудените от трясъка моряци.

- Нищо, паднах по стълбите! - чу да казва мъжът. После се опита да замаже случилото се.

В следващите дни всичко вървеше постарому. Боцманът явно пазеше тайната, защото нищо непредвидено не се случи. Па Ибрахим му се струваше, че плават с кораба цяла вечност. Накара Георгиус да заповяда на помощник-капитана всяка вечер да докладва пред вратата за местоположението на кораба и така на една карта, простряна на масата, Георгиус всяка вечер отбелязваше къде се намират.

Ибрахим, макар и да беше затворен в каютата, постоянно се вслушваше в гласовете и разговорите на гръцките моряци. По това, което си говореха, разбра, че те не подозират, че корабът е отвлечен и че капитанът им е заложник.

Корабът все повече наближаваше бреговете на Гърция. Скоро щеше да премине покрай полуостров Пелопонес и да навлезе в Бяло море. Точно тази вечер в морето се изви буря. Моряците имаха нужда от капитана си, защото няколко пъти настоятелно тропаха на вратата. Помощникът също често идваше да докладва през вратата за случващото се на кораба. Георгиус гледаше изпитателно Ибрахим, но българинът не му позволи да говори и не го развърза.

Вълните продължиха да подмятат кораба цяла нощ. Те така го накланяха, че заплашваха в следващия момент да го обърнат и запратят на дъното. Ибрахим си спомни първото си пътуване с кораб и изясни за себе си едно нещо - той мразеше морето, неговите пориви, бурите и вълните. Мразеше пода, който непрекъснато се люлееше под нозете му. Мразеше това, че нещата не зависят от него и въпреки че е воин, съдбата му не е под негов контрол. Въпреки това Ибрахим не позволи на Георгиус да поеме командването на кораба си.

Сутринта корабът осъмна в лошо състояние, акустирал в един залив. Налагаха се спешни ремонти на дървения корпус на палубата и такелажа. Мачтите бяха здрави и това ги бе спасило. В далечината, в залива се виждаше бедно селце. Георгиус нареди на боцмана да спуснат лодка. За да поиска помощ и да купят подходящите неща, Геогиус трябваше да излезе и да огледа кораба. Само капитанът можеше да извърши огледа и да прецени щетите. Ибрахим му позволи да излезе и сам за пръв път се показа пред екипажа. В дясната си ръка държеше гола толедската рапира, без кания, а в лявата бе хванал въже, на чийто край беше завързан гръцкият капитан. В първия момент екипажът се стъписа. Те подозираха, че в капитанската каюта се случва нещо нередно, но гледката на завързания им капитан ги стресна. Някои от тях се опитаха да тръгнат към капитана си, като му говореха, но в този момент Ибрахим вдигна високо рапирата, готов във всеки момент да посече гърка. Всички спря¬ха и замлъкнаха. Никой не смееше да помръдне.

- Преди три години вие ме нападнахте - извиси глас Ибрахим. - Обрахте ме най-безславно и позорно! Ще убия всеки, който се приближи към мен, но първо ще убия него!

Очите на младия еничар горяха от възбуда. Гръцките моряци бяха уплашени. Те се отдръпнаха. На лодката се качиха само Ибрахим, Георгиус и боцманът. Последният седна на веслата на лодката и мощно загреба към брега. Когато стъпиха на брега, Ибрахим заповяда на двамата да се движат плътно до него. Отвърза капитана и така започнаха своята обиколка. Това беше богато моряшко село на полуостров Пелопонес. То не беше малко, имаше множество работилници, които предлагаха своите услуги на капитана. Георгиус беше доволен, всичко се нареждаше според исканията му. Той непрекъснато поръчваше, плащаше и купуваше, а боцманът влачеше материалите към превързаната на кея лодка.

Богатството на селището не се определяше само от строителството и ремонта на кораби, но и от мината. Малко над селото имаше голяма мина с множество тунели и разклонения, в които работеха половината мъже на селото.

Георгиус беше влязъл в една ковачница, за да купи големи железни гвоздеи, с които да заковат летвите и да направят ремонт на кораба. Ковачницата беше малка и задимена. Вътре беше много задушно. Тъй като помещението имаше само един изход, Ибрахим реши да изчака капитана отвън. Той спря малко встрани, така че да не изпуска нито за миг изхода. Току до вратата, подпрял мършавия си гръб на напечения кирпичен дувар, седеше човек, който приличаше на просяк. На мястото на очите му зееха грозни дупки. Човекът беше сляп. Ибрахим го наблюдаваше. Немощните му ръце се тресяха. Кожата по тях беше тънка като пергамент. От ръка в ръка той премяташе един черен камък. Когато старецът заговори, Ибрахим видя, че в устата си има само няколко зъба.

- Момче! Ей, момче! - обърна се старецът, като извърна към него невиждащите си слепи очи.

Ибрахим го погледна. В началото не повярва, че просякът говори на него. “Погледът” на стареца беше насочен точно към него.

- Да, ти, момче! Ела да те “видя”!

Ибрахим изпита неудобство от недъга на възрастния човек. Нещо в корема му се сви на топка, като си помисли колко е лошо човек да е сляп. Той без да иска странеше от недъгави хора, сякаш за да не предизвика съдбата. В еничарския корпус, където здравето и силата бяха на почит, на слабите и непълноценни хора се гледаше с презрение. Еничарите бяха учени да презират обикновените хора, какво оставаше за инвалидите.

Сега Ибрахим реши, учудващо и за него самия, да се приближи до просяка. Той изпита някакво странно вълнение и неудобство пред “очите” на окаяника.

- Да, ти! - отговори старецът като че ли го виждаше.

В този момент Ибрахим се сети за Георгиус. Може би това беше някаква уловка и старецът беше примамка. Може би всичко това беше театър, организиран от капитана. Рязко се дръпна назад.

Скоро Георгиус излезе от ковачницата. Доволен, под мишницата си той държеше малко тежко чувалче пълно с необходимите железни гвоздеи. Ибрахим го хвана за ръка, за да се убеди, че нищо не е намислил. Старецът продължаваше да го гледа с “очите” си. Ибрахим беше заинтригуван как така старецът го “вижда”. Извади камата на ал-Хадад от ножницата, опря я в ребрата на гръцкия капитан и така двамата тръгнаха към просяка. Ибрахим беше решил, че ако човекът започне да проси, ще се обърне и ще си ходи. Камата беше притисната в ребрата на капитана При най-малкото съмнение за засада щеше да го промуши. Когато приближиха на достатъчно разстояние, двамата мъже спряха.

- Сполай ти, старче! - заговори Ибрахим на турски.

- Сполай, момче! - също на турски отговори старецът. - Какво искаш, дядо? - реши направо да попита Ибрахим. - Ако ще просиш, да знаеш, че нямам нищо.

Ибрахим излъга. В кожената чанта на Мустафа бяха сребърните акчета, алтъните, книгата и канията на камата.

Старецът се усмихна великодушно сякаш знаеше за лъжата на младежа, но това не го обиди.

- Нищо не искам от теб, момче - каза той. - Искам нещо да ти дам.

Георгиус беше не по-малко изненадан от Ибрахим.

- Искам да ти дам нещо, което ще ти потрябва - продължи да говори старецът. Той протегна немощните си ръце напред, а в тях продължаваше да държи черния камък.

- Дръж.

Ибрахим не можеше да повярва. Старецът явно не грешеше. Все пак Ибрахим реши да се презастрахова. Той каза:

- Да знаеш, няма да ти платя.

Старецът отново благосклонно се усмихна. Така Ибрахим се сдоби с няка-къв безсмислен подарък - камък. Но това не беше обикновен къс скала. Той беше плътен и много по-тежък от другите камъни, които досега бе срещал. Все пак реши да запази тази своя “безценна придобивка”. Загадъчните думи на слепия старец го подтикнаха към това. Сега, заедно с всички други неща, към богатството на Ибрахим се включи и черният камък. Мястото му не беше сред такива красиви вещи като камата на ал-Хадад или акчетата на Кабил, но заинтригуван от начина, по който го получи, Ибрахим реши, че мястото му е в кожената чанта.

Ремонтът свърши за няколко дни. След това гемията изду платна и напусна Пелопонес, отправяйки се право към центъра на света, мястото, където султанът - сянката на Аллах, живееше сред хората, най-големия и красив град на света - Стамбул.

Пътуването мина безпроблемно, без повече сътресения. Времето този път беше благосклонно към гръцките моряци. Слънчево, спокоен попътен вятър и море гладко като огледало. Колкото повече наближаваха крайната цел на пътуването, толкова по-притеснен ставаше Ибрахим. Предчувстваше скорошната среща с другарите си еничари. Не знаеше към кого да се обърне в един толкова голям град. Притесняваше се да не срещне лично султана някъде по улиците на неговия град и да не ослепее, като го погледне. Вълнението му беше толкова голямо, че искаше по-скоро да акустират на някой кей и да се втурне обратно към живота си.

Когато корабът навлезе в столицата, тя го покори с мащабите и красотата си. Градът беше разположен на Босфора. Сараите бяха накацали по бреговете като красиви птици. Всичко беше толкова красиво, шарено и оживено. Целият проток беше изпълнен с множество кораби. Някои от тях само преминаваха. Те идваха от Средиземно и Бяло море и пътуваха към Черно море. Други свършваха своето пътуване тук. Те щяха да останат на док в Златния рог или в някой друг пристан. Множество по-големи и малки лодки и корабчета с чисти бели платна кръстосваха Босфора, за да свържат Европейската с Азиатската част на Стамбул. При вида на толкова много кораби, лодки и лодчици Ибрахим се стъписа. Добре че Георгиус, предчувствайки скорошното си освобождение, отново се беше заел с капитанството си.

Градъг беше чудно красив, това си личеше отдалеч. Не само сараите, изящните пристани, беседки и градини го впечатлиха. Целият градче бе изпълнен със стотици минарета, чиито изящни игли пробождаха небето. Ако имаше град, който заслужаваше са се нарече Град, то това беше Стамбул. Той беше Градът. Легендата гласеше, че някога боговете изпратили създателите на града да търсят място за своя град. Те им обещали успех в начинанието. На въпроса на хората: “Как ще познаем къде точно да построим най-великия град?”, боговете им отвърнали: “Там където видите да живеят слепци, срещу това място постройте град!”

Създателите на града дълго време обикаляли и търсели подходящото място, в което да се заселят. След много години, като прекосили Босфора, наистина стигнали една колония слепци. Те се били заселили там, където днес е кварталът Бешикташ. Създателите се сетили за думите на боговете, погледнали към другата страна на брега, отвъд Златния рог и разбрали. Това била самата красота. Именно това било мястото за най-великия град. Тогава те разбрали какво имали предвид боговете. Само слепци можели да живеят срещу този бряг, без да поискат да го заселят.

Повече от хиляда години това е бил най-големият град в света, центърът на цивилизацията. Дори беше дал името си на цяла империя. Отначало се наричал Бизент или Визант и бил кръстен на тракийското племе, живяло по тези земи. Християнският цар Константин го направил втора столица на Империята, а по-късно и единствена. От тогава градът се наричал Константинопол, но всички го наричали Втори Рим. Българите, които винаги са живели най-близо до него, го наричали Цариград сякаш за да изразят своето уважение към града, въпреки че ни- кога български цар не е властвал в него.

Дотогава най-красивият град, който Ибрахим беше виждал, беше Танжер. Нито един град не би могъл да се сравнява с Перлата на юга. И Едирне не можеше да се сравни с Танжер. Сравнение между Танжер и Стамбул обаче също бе невъзможно. То е равнозначно на това да сравниш деня с нощта, Слънцето с Луната. Истанбул беше много пъти по-голям, много по-красив и важен град. Никой град не можеше да издържи сравнение с него. Всеки друг би могъл да бъде само негова сянка.

След като стъпи на брега, Ибрахим по най-бързия начин се отдалечи от кораба. Той не желаеше да дава обяснения във връзка с отвлечения кораб. Българинът беше посочил на гръцкия капитан къде да акустира, въпреки неговите молби да не спират точно на този пристан. Той нарочно бе избрал оживен пристан с къс кей и близки улички. Съвсем скоро се сля с тълпата и стана незабележим. Със себе си носеше кожената чанта с богатството си, а през дясното рамо до левия хълбок препасана толедската рапира. За да се преведе във вид подходящ за еничар, същата сутрин Ибрахим бе избръснал лицето и главата си. Явно чудният вид, дрехите и толедската рапира не правеха впечатление на гражданите на Стамбул. Те бяха хора, свикнали да виждат какво ли не.

Ибрахим дълго се скита сред тълпата, без да има и най-малка представа къде се намира. На няколко пъти срещна хора, по чиито облекло и поведение разбра, че са еничари сеймени. Очите му се насълзиха при вида на братята му по оръжие. Все пак той очакваше да срещне еничарски офицер, с когото да поговори или поне еничар, който да не е сеймен.

След поредица от къси улички и сокаци, краката му го отведоха на един шумен и многолюден площад. Мястото явно беше известен пазар. На него се продаваха всякакви неща, но най-красиви бяха дюкяните с килими. Търговците държаха магазинчета, подобни на дълги коридори, целите отрупали е красиви шарени килими. Шарките и плетениците на килимите отразяваха красотата на природата на целия свят. Те явно бяха тъкани от опитайте ръце на тъкачки от Персия до Танджер. Ибрахим гледаше прехласнат омайните картини, които се разкриваха пред очите му. Те бяха като образи от друг свят. Изведнъж почувства как нещо се променя. Чантата, препасана на лявото му рамо, рязко олекна. Веднага разбра какво се случва. С бързо движение на дясната си ръка успя да задържи една ръка. Обърна се. Чорлав хлапак беше бръкнал в кожената чанта почти до рамото си. Може би точно това го беше забавило и сега Ибрахим държеше детето за врата. То се развика и опитваше да ритне младия еничар в пищяла. Повечето хора не обръщаха внимание на писъците на малчугана, само няколко по-едри мъже наобиколиха Ибрахим и се развикаха:

- Ей, какво правиш на момчето? Веднага го пусни!

Ибрахим веднага разбра. Не беше нужно да си много умен, за да схванеш приликата между малчугана и обградилите го мъже. Малкият крадец не беше сам, а действаше в група. Мъжете бяха братя, чичовци, а някой от тях сигурно беше негов баща. Ибрахим не искаше усложнения, затова веднага взе решение. Пусна момчето. Беше сигурен, че не е успяло да открадне и едно акче от чантата му. Сам, в непознат град, той искаше всичко да се размине с най-малки усложнения. Но когато пусна хлапето, мъжете, вместо да го оставят на мира, продължиха да стесняват обръча около него. В същото време те лека-полека го изблъскваха към една от страничните улички. Ибрахим се чудеше какво да предприеме. Той бавно отстъпваше като по този начин влизаше в капана на крадците. Щом момчето спря да крещи, хората като че ли престанаха да обръщат внимание на сцената, която се разиграваше. Когато го изтласкаха, най-едрият каза:

- Дай да видим какво имаш в чантата?

Ибрахим се стъписа от бруталността на искането. Въпреки нежеланието си разбра, че няма да се размине без насилие. Мигновено взе решение. Знаеше, че изненадата ще свърши добра работа в случая. От корпуса, от “Ето”, пък и от Боляровите знаеше, че когато си обкръжен, трябва да контролираш водача на нападателите, защото това беше човекът, който координираше и синхронизираше действията на цялата група. На Ибрахим даже не се наложи да определя кой е тарторът, той сам бе разкрил.

Нападателите бяха извадили оръжия. Личеше си, че не са полагали особени грижи за тях. Някои бяха с къси пиратски саби, други с хандекари и дълги ножове. В следващия момент Ибрахим реши да използва една странна техника, която преди години Юсуп му бе показал. Тя беше сейменска. Сеймените, вместо да извадят оръжието и тогава да секат, още с изваждането посичаха врага. Тази техника беше много подходяща за охранителите и пазачите в сараите, където пространството не беше голямо и при нормална битка имаше опасност да наранят и другарите си. Така сеймените, за да не си пречат взаимно, бяха разработили тази техника. Тя беше секретна и им даваше предимството на изненадата. Те не я показваха дори на останалите еничари и се стремяха да не я демонстрират напразно. Иначе упражняването й беше скучно, досадно и неатрактивно. Отстрани изглеждаше все едно, че воинът се опитва по най-бързия начин да извади оръжието си, а след това го прибираше. Бързината и точността на движението бяха от изключителна важност. Всякакво заплитане на оръжието, трепване и колебание можеше да коства живота, така че техниката се отработваше до пълен автоматизъм.

- Мисълта, мисълта е най-важна! Опиташ ли се да оцениш врага, допуснеш ли мисълта за победа и поражение, това ще те направи бавен! Дори за миг да се замислиш, преди техниката на сечене, ще загубиш! В този момент в душата ти ще се промъкне страхът, защото само той може да те накара да спреш и да се замислиш!

Сега Ибрахим се сети за всички тези съвети на огромния му черен приятел. С бързо движение сграбчи ръкохватката на рапирата. Изваждането беше сложно, защото толедската рапира беше с много по-дълго острие от останалите саби и особено от късите сейменски саби, които бяха много по-удобни за тази техника. Ваденето беше сложно, но пък обхвата на оръжието беше голям. С изваждането на оръжието Ибрахим обърна ръката си така, че острието сочеше нагоре, след това го насочи към брадата на тартора, който дори не успя да разбере какво става. В следващия миг лицето му бе разсечено отдолу нагоре. Мъжът, все още жив, се обърна и побягна. Гледката беше толкова грозна и шокираща, че другите мъже не издържаха. Ужасени, те последваха главатаря си, като крещяха:

- Бягай, бягай веднага при Герджика! Търсете хекимин!

Явно тарторът на бандата, от която бяха мъжете, се казваше Герджика. В този момент в началото на уличката се появи фигура. Може би така би изглеждал ангелът на смъртта. Ибрахим веднага го позна. Той ходеше величествено, с изхвръкнали напред огромни гърди, в дясната си ръка държеше така добре познатата на Ибрахим арабска сабя, а на лявата китка висеше ортома. Юсуп вървеше гордо изправен, а бандитите тичаха около него, дърпайки се уплашени от гиганта, който дори не ги Удостои с поглед. Той гледаше втренчено единствено и само него - Ибрахим. Ибрахим все още беше под влияние на това, което беше направил преди малко с тартора на крадците. Гледаше Юсуп със смесени чувства, защото си спомняше двама Юсуповци - неговият приятел и учител и убиецът от Диарбекир. Мъжът спря на известно разстояние пред него. Все още с извадена рапира в ръка Ибрахим очакваше всичко от огромния черен мъж, застанал пред него. Изведнъж той заговори с дълбокия си задгробен глас.

- Абдаллах Ибрахим, стари приятелю - каза той, след което разпери ръце и го прегърна. Ибрахим също прегърна приятеля си. Младежът беше щастлив. Струваше му се, че отново е спечелил приятел, въпреки че може би никога не го беше губил. Не посмя да попита Юсуп за онази нощ в далечния Анадол, но и той се държеше все едно, че такова нещо никога не се е случвало. Нещата така и си останаха неизяснени.

Двамата приятели не можеха да се нарадват един на друг. Ибрахим беше изморен от случката и по-резервиран, но Юсуп много се радваше и по никакъв начин не го прикриваше. Той го заведе да хапнат в една гостилница. Разказа му за корпуса. За съжаление нищо не успя да му каже за неговите приятели, за които Ибрахим разпитваше.

- Ти защо си тук, а не в Едирне?- попита младежът.

После Юсуп му разказа, че предстои церемонията по приемане на аджамиогланите за еничари - чикма. Всички оцелели момчета се бяха върнали от Анадола. Въпреки че бяха по-големи и с по-добра бойна подготовка, няколко от тях бяха оставили костите си в далечната земя. Юсуп беше един от хората, които бяха прибирали младите еничари, но не желаеше да казва нищо на Ибрахим и не спомена нито едно име.

Ибрахим се питаше как Юсуп е разбрал къде се намира и го беше открил, но не посмя да го попита. А може би срещата им беше случайна?

Така двамата мъже, докато ходеха бавно и разговаряха, се отправиха към един сарай. Сеймените веднага пуснаха Юсуп. После двамата се явиха пред Явуз Челик. Пашата беше щастлив, че вижда Ибрахим. Отначало те се поздравиха по-официално, но след това пашата се приближи до младежа и го прегърна сърдечно.

- Абдаллах Ибрахим! - каза радостно той. - Как си, здрав ли си?

След тези думи пашата огледа Ибрахим и се завъртя около него като