Еничар

- Бидейки бог и син на върховния бог, Хефест се оженил за най-прекрасната богиня - Афродита. Тя обаче му изневерила с бога на войната Арес.

Класическият образ на Хефест е като майстор ковач, а неговите помощници са механични. Хефест е изковал оръжието на Ахил и един чуден щит. Хефест приковал Прометей против волята му, по заповед на Зевс. Най-накрая Зевс изгонил Хефест от Олимп.

Ибрахим слушаше мавляна, а пред очите му се появяваха чудни картини, като видения. Беше толкова красиво, а природата като че ли помагаше за още по-силното въздействие на думите на учителя.

Така останаха и поговориха дълго и спокойно. По някое време им стана ясно, че днес повече нищо няма да се случи. Те се помолиха, като се обърнаха към Мека, станаха и излязоха. Оръжията им ги чакаха в коридора.

На другия ден всички мъже отново бяха в подземието. Бяха пречистени и готови според предписанията на ал-Хадад. Когато седнаха, гласът започна да говори:

- Аз съм ковач и в следващите часове искам да поговорим за ковачеството, но преди всичко за оръжието. Вие ще ми помагате, затова искам да ви кажа някои неща, за да можете да ми бъдете полезни. Сега за оръжието. Всички зверове имат рога, бивни и копита, клюнове и нокти, а човекът няма нищо такова, с което да влиза в битка и да побеждава. Затова той създал алебарди, саби и топори. За защита раците и костенурките имат коруби и черупки. Стараейки се да се защити, човек е из¬мислил или взаимствал и е направил брони, щитове, ризници и шлемове. Но човекът се е “въоръжавал” не само с оръжия. Колелото и чакмакът, светилникът и машините също били измислени от човека. Тези вещи някога не са съществували, но хората са ги измислили. Важното е да разберете, че те не са възкликнали от само себе си, а са се появили, когато в главата на човек “се е родила” тази идея. Много хора смятат, че човек не може да създава нови неща, а само да комбинира между създа- дедите вече. И така Аллах е вложил в главата на човека това, което тряб- ва да бъде създадено. Обикновено нещата се създават само за един миг, а в резултат този народ или племе веднага се възвисявало сред всички обкръжаващи ги народи и племена.

За миг гласът спря да говори. Ибрахим не можеше да разбере какво общо има това, което говори ал-Хадад, с изковаването на меча на исляма. Докато ковачът беше замлъкнал, Ибрахим се възползва и огледа останалите мъже. Всички те бяха съсредоточени, лицата им сякаш бяха изсечени от камък. Те изчакваха думите на ал-Хадад.

- Но мен лично ме интересува вътрешното състояние на този човек, който твори и създава нещо ново. Искам вие също да се замислите, защото ще ми помагате. Заедно ще създадем нещо ново, ще създадем меч, докато сме в пряк досег с Аллах. Бог ще насочва ръцете ни, докато измием меча, който ще направи исляма непобедим или ще способства за създаването на нова религия.

Голямата тайна на нашия род ал-Хадад е, че няма никаква тайна. От баща на син ние предаваме знанието, че в деня на изковаването на последния меч на земята - зу-л-фикр, трябва да оставим ръката, сърцето и ума си във волята на Аллах, защото ние трябва да пресътворим желанието на Бог и да бъдем само проводници на неговата воля. Ние трябва да отговорим на нуждата на една велика битка, която се води много преди да съществуват хората. Това е битката между Аллах и Иблис, битката на архангелите и ангелите срещу дяволите и демоните. Щом се е появил Махди, значи е нужно да бъде изкован мечът. Ако е така, Аллах ще ни изпрати вдъхновение и ще ни “каже” как да го изковем.

Да твориш - върна се към първоначалната тема гласът зад завесата, - това означава да посегнеш и да претендираш за божествените права. Стремежът към разширяване и задълбочаване на знанията в контролираната от теб сфера е причина за злото и безпорядъка.

- Така е смятал Василид - вметна мавляна в монолога на ал-Хадад.

- И какво може да сътвори човек, парченце от тук, парченце от там. Измислил е кентавър - кон с тяло на човек, еднорог - кон с рог от нарвал, сфинкс - лъв с човешка глава, дракон - влечуго с крила, грифон - глава на орел с тяло на лъв и т.н. Нищо ново - взаимстване на части от различни животни и съчетаването им. Но повечето от тези образи са мъртви, в тях не бие сърце. Ковачът, който е тук сред хората винаги си съперничи с небесния ковач. Земният ковач може да изкове златно слънце, но то няма да грее и да топли, може да извае златна девойка, но за нея няма да може да се ожениш. И въпреки че са мъртви, тези образи живеят и населяват мислите на сънародниците ни. Така мислите на земния ковач, чрез изковаване на оръжия, подкови, оръдия на труда, освен че осигуряват напредъка на хората, им позволяват да мечтаят.

Качеството и изработването на метални оръдия на труда не е просто, като да готвиш. Ние не бива просто да изработим някакъв меч. Трябва да създадем едно живо оръжие. Много хора смятат, че изработването на оръжие е просто нещо. Лееш метала, а после ковеш. Според тях това е нещо механично. Както когато правиш пилаф, ако оризът е безсолен, му слагаш сол и той става, ако липсват подправки, добавяш ги и всичко се получава. Те си мислят, че когато ти трябва бронз, към медта добавяш калай и всичко е готово.

Но ето, живият и мъртвият човек са почти едни и същи. Всяка жила, орган и дори власинка остават същите и са предишните, но въпреки това същността на живия човек и на мъртвеца е коренно различна. И каква е тази сила, това нещо, което напуска живото тяло и какво трябва да се добави на мъртвото, за да стане живо? Ако ние не успеем да направим това, то нищо няма да сме направили. Ако не успеем, за какво творчество въобще говорим? Ние трябва да създадем, отлеем, изковем и закалим един меч, но не трябва просто да създадем оръжие, а живо същество и да му вдъхнем живот. И какво общо има това с творчеството, ще попитате вие. Аз ще ви кажа, че всяка ковачница, всяка пещ и наковалня са олтар на невидимия бог на творчеството. Но има и друго, те също са създадени от хората и се съхраняват от Аллах като най-висша драгоценност, затова нарушаването им не може да бъде изкупено по никакъв начин и с нищо.

Ибрахим се замисли. Разбра, че ал-Хадад говори за скъпоценностите и златарството. Наистина, бижутата “гъделичкаха” въображението на хората и затова стойността на някои от златните и сребърни украшения е много по-скъпа от материала, от който са направени. Но следващите думи на ковача показаха колко по-дълбоки са мислите на ал-Хадад.

- Най-голямата ценност за Аллах това са клетвите. Хората, които държат на кожата си повече от дадената дума, злодеите, които се отмятат от клетвата или нарушават договорите, си навличат гибел, срам и опасност да бъдат поразени от Аллах. Тях Бог ги изключва от числото на богопомазаните. Затова ние, освен всичко останало, трябва да скрепим съюза си с клетва и завера, защото преди да изковем меча, трябва да преплетем душите си в съюз. Освен това чрез клетвата, която ще дадем, ще покажем на Аллах привързаността си към това, което трябва да направим и че го приемаме като мисия. Вие сте длъжни да се запознаете с ковашкия занаят и да знаете, че за разлика от останалите ковачи нямате право на грешка и няма кога да се учите. И помнете, дори когато не ковете, всичко, което правите, трябва да бъде съвършено, а вие да бъдете безупречни и да знаете, че сте направили всичко възможно, за да се доближите до съвършенството. Творецът няма право на грешки, защото това означава той да изкриви първоначалния божи замисъл. Да създаде несъвършенство, да обрече предмет на пренебрежително отношение и нещастие, защото не го е направил добре, това е обида към Бог, от когото творецът е взел назаем материала. И всеки един от нас обезателно ще разбере за грешките си в Съдния ден. На ковача, изковал лоша сабя, на налбантина, забил лош гвоздей в подковата, ще бъде известено в този ден, в чия ръка се е счупил мечът и от копитото на чий жребец е изскочила подковата, и в кой град враговете заради това са избили жени и деца. Затова добре се замислете за какво сме се събрали. Ние не трябва да изковем просто един меч, а да изковем Меча на Махди или Втория меч на исляма - най-силното оръжие на света, което ще защитава от смърт този, който го носи и ще поразява безчислени пълчища от врагове.

Аз винаги съм учил своите ученици, че трябва да се замислят за Съдния ден всеки път преди да замахнат с чука. Преди да направят нещо грозно и несъвършено и да си кажат: “и така може, и така ще мине”, те трябва да си помислят за онази грозна, самотна девойка, която всяка вечер плаче във възглавницата си и завижда на приятелката си красавица. Тя е здрава и силна, бедрата и са широки, а в пъпа й може да налееш голяма лъжица със зехтин и ще се задържи, и там ще остане, но лицето й е грозно, носът й е голям, има гуша или малки очички. Затова мъжете не се заглеждат по нея, а в нейната приятелка. Никой творец няма право да създава несъвършенство! Никой няма право да обрича на мъка това, което е създал! Никой няма право да създава страдание или да го увеличава!

А аз? Аз съм наставник и в деня на Великия съд ще отговарям за всеки свой ученик, за техните грешки, допуснати по моя вина, за пречупените по моя вина съдби.

- Кой от вас предрече кой ще бъде Махди и откъде ще дойде? - попита ал-Хадад.

- Аз! - каза Кубилай Юндер* и Ибрахим целият настръхна. В този глас имаше толкова много сила. - Сънувах пророчески сън, че Махди ще се роди в някой от народите на великите ездачи на Изтока. Досега винаги се е смятало, че той ще бъде правоверен - арабин или персиец, никога не бях допускал, че може да е от друг народ. Но след като евреите са имали толкова пророци и светци, а последният пророк и имамите са били дадени на арабите, защо Махди да не бъде от друг народ? Отначало помислих, че става въпрос за турците, но после ми беше указано в съня, че народът е рая. Дълго не можех да разбера кой народ от раята в Империята е принадлежал към Великите ездачи на Изтока, докато най-накрая разбрах. Това етана като научих името на бога, на който българите са се кланяли преди да приемат Христос, а това име беше Тангра.

*Кубилай - владетел, завоевател, Юндер - вожд, водач, лидер

В съня ми беше указано, че човекът ще носи кама. Така при нас беше изпратен този, който някога се наричаше Петко, а сега - Ибрахим.

- Името му ’’камък” ли беше? - внимателно попита ал-Хадад.

- Името му беше “камък”, а камата беше специална.

- Видях камата? Право говориш, тя е истинска! Свети учителю, чувствам страшна сила в думите ти! Ти си светец и воин на духа! Кой си ти всъщност? - в гласа на ал-Хадад си пролича преклонението, което той изпита към този мъж. Явно почувства силата и респекта, които всички негови подчинени изпитваха.

Кубилай Юндер мълчеше. Ибрахим знаеше, че агата на еничарите, който винаги мълчи, е светец и много малка част от него пребивава в този свят. Те знаеха, че на Кубилай Юндер не се отговаря, не се говори и по никакъв начин не бива да се разсейва и да се привлича вниманието му. Най-абсурдното нещо на света за тях беше да видят някой да спори с агата. Думите на агата не се оспорваха. Сега обаче ал-Хадад беше прекъснал мълчанието на Юндер ага. Какво ли щеше да се случи?

Кубилай Юндер явно се чудеше дали да говори. Досега никога не беше разказвал за себе си. След малко заговори:

- Аз също съм бил млад и тогава живеех далеч на север и изток зад морето, там където под синия купол на Вечното небе - Дзян Тенгри, се простира великата степ Йерсу. Тази страна се нарича “Вечния Ел”. И наистина, за нас беше лесно да приемем исляма, защото този, който казва Ел, с лекота може да произнесе Аллах. Защото тюркското Ел, еврейското Ил, шумерското Илу, католическото Ел, гръцкото Хелиос, руското Велес и многото други наименования на Бог, имат един и същ, много древен произход.

Въздухът там мирише на треви, каквито няма никъде другаде по света и ние го пиехме като мед. А сребристите струи на чистите реки измиваха от нас потта и ние бяхме най-чистите на света. Бяхме със светли души и без никакви грехове. Когато стоиш върху кургана*, а до теб е конят ти, като погледнеш степта и медните лица на съплеменниците си, гледащи към изгрева, разбираш, че някой, който безкрайно те обича, те е приел в най-красивото място на света. Там се чувствах като най-скъп гост в дома на Бог, където щях да остана, докато домакинът ми позволеше. Но когато бях около братята и сестрите си, когато моите съмишленици бяха наоколо, за мен беше безкраен празник. Бог ме беше поканил на своя празник. Това беше истинският рай. Тогава разбрах, че този свят е създаден за мен, той винаги ме е обичал и отдавна ме е чакал.

*курган - погребална могила, светилище

Ибрахим слушаше думите на Кубилай Юндер като омагьосан. Той сякаш виждаше степта през неговите очи и пиеше заедно с него от миришещия на билки ароматен меден въздух. Толкова красив свят описваше агата, че Ибрахим поиска да отиде и да види тези земи. После осъзна че същото може да каже и за своето детство.

Спомни си за родната България, за вечерите в Боляровия хан, за дядо си, за залеза над Родопите…

Друга една мисъл през цялото време го занимаваше. Защо агата беше казал, че българите някога са имали друг бог? Беше чувал, че древният бог на турците се е наричал Тенгри. Нима имаше нещо общо межда българи и турци? Не, не можеше да бъде!

В този момент Кубилай Юндер продължи да говори:

- Защо не умрях тогава? Защо не умрях и по-късно, когато с вик се хвърлях в сечта и в ръката си имах сабя, а в ушите си свистене!? Като еничар аз убивах, убивах и убивах. Днес вече не съм сигурен, че този свят е бил създаден за мен. Същата жар и зной, които преди в степта ме милваха и ласкаеха, сега само мъчително ме изгарят и ме изсушават. Днес завиждам на хората, чиито глави моята сабя е отделила от тялото. Аз виждам и слушам, но съм сляп и глух от виковете и стоновете на убитите от мен. Небето се обезцвети, избеляха краските на света. Кой е виновен за това? Нима Аллах е заложил всичко това, когато е създал човека? Кълна се в Аллах, от това, което съм видял, знам, че той е създал нещо наистина великолепно и то е почти идеално. Но “почти” е жестока дума. Замислете се, да бъде дадено на човека щастие - истинско, дълго, безупречно щастие, за много десетки години, само за да бъде после отнето завинаги. Може ли да има по-голямо мъчение, по-голямо издевателство? Единственият шанс да бъде спасена нашата душа и отново да постигнем мир тук на земята е появата на Махди. Затова посветих живота си на това да го открия и той да спаси душите на моите деца - еничарите.

Кубилай Юндер замълча. Еничарите, застанали до него, също мълчаха. Те усещаха неговата любов. И те го обичаха, и освен че бяха готови Да се хвърлят в най-лютата битка и да пожертват живота си, бяха готови да изпълнят всяка заповед или мисия дадена им от агата.

Ибрахим също почувства любовта на Юндер ага и й отговори. После осъзна какво означават думите на великия воин. Всъщност спасението на целия корпус на еничарите и на хилядите негови събратя беше единствено и само в негови ръце, защото той беше Махди. Ибрахим осъзна, че няма друг избор освен да спаси своите събратя, защото съдбата на Кубилай Юндер бе съдбата на всеки еничар.

Изведнъж завесата се раздвижи. Ибрахим насочи погледа си натам. Допреди малко, изцяло привлечен от думите на агата, почти беше забравил да следи завесата и да мисли за човека, намиращ се зад нея. Долната част на завесата се подгъна и в помещението се появи най-странното същество, което беше виждал. То беше уродливо и пълзеше по земята. После се изправи на ръце и започна да се придвижва, като се подпираше на юмруците си. Едва сега Ибрахим си обясни защо беше чувал гласа отдолу и разбра защо ал-Хадад бе използвал за себе си сравнението с Хефест. Най-добрия ковач в света, майсторът на световната гилдия на ковачите и подковачите на коне, на медникарите и златарите нямаше крака, само чуканчета, които, макар и прикрити, се движеха безпомощно.

Ал-Хадад заговори и като че ли продължи разказа, който Кубилай Юндер бе подхванал:

- Ковашкият занаят е един от най-древните занаяти в света и има бо- жествен произход. Желязото преди се е наричало тем-йер*. А кой е създал небесната твърд? - попита ал-Хадад, но си личеше, че не очаква отговор от мъжете.

- Разбира се, небесният творец ковач. Адигите го наричат Дебет, партите - Курдалгон, гърците - Зевс. Да, Зевс! - повтори ал-Хадад - Преди да стане бог на боговете, той е бил ковач. На остров Крит са го наричали “Зевс Телканос”, което римляните изкривили във Вулканос, а оттам Вулкан. Един от синовете на вавилонския върховен бог Ану се наричал Вил-Кан, при семитите Ваал-Кан, или просто Ваал (Баал). И той бил бог на огъня, метала и оръжието. Яхудите го наричали Тувал-Каин. Те вярвали, че е покровител на ковачите и най-могъщият дух сред магьосниците и заклинателите.

В Дешт-и-Кипчак го наричали Великан, Велат или Велес. Тук се намирал град, който наричали Вилус - име, което гърците изкривили в Илион или Троя.

Но този бог имал и още едно име, а вие вече знаете, че в името на всеки бог се крие велика тайна и то трябва да се произнася само след посвещение. Имената, които сега ще ви кажа, са забранени, защото това не са имена, а по-скоро косвени указания за тях. Чували сте за еврейския бог, наричан Йехова, Яхве, Адонай, Саваот, но всъщност името му е съвсем друго.

Бащата на скитите, владеещи цялата степ отвъд бахр ал-Бунтас**, се наричал Тангритай, но самите скити понякога го наричали Тагритей или Таргитай - това означава “син на небето”, спуснал се на земята, защото Тангра, Тенг-йер, Тенгри - това е богът, който означава Небе, а “тай”, както знае всеки тюрк и турчин, означава да слезеш, да се пуснеш.*

*желязо - на турски демир (темир); йер - земя, тем-йер - ковна земя. В това значение думата е влязла в повечето съвременни езици; латински - tera, акадски - jersat, йерцет, урартско - гевра, аданско - йерд (като “света земя”), гръцки - Гера (Хера), Гея и Де-ме-тра (Ге-метра “Майка земя”), немски - Ерд (Майката на бог Тор). Но много по-рано така се наричал бакърът (мед). По-късно така започнали да наричат сребристосивия метал със синкав оттенък, от който е направен небесният свод - Тенг-йер (другата земя, другата твърд).

**бахр ал-Бунтас - турското и арабско име за Черно море, произлизащо от гръцкото “Понтус”, “Евксински понт”

Този бог познават всичките народи в света. Франките и келтите са се покланяли на Таранис - гръмовержец със слънчев знак в ръце. Техните съседи - германците, го наричат Тор, а тези от тях, които са по-близо до морето, го наричали Таара или Туури. Животните, които Тор язди, немците наричат Тангниост и Тангриснир. Всъщност това са турове, а Тур или taurus, както ги наричали римляните, били образ на божеството на небето. Този бог можел да се въплъщава и в елен**, и в други животни.

Тюрките някога били ловци и в чест на Тангритай принасяли в жертва елен, а другите по-северни племена - мечка, защото тези животни се смятали за слезли от небето. Когато тюрките станали скотовъдци, пренасяли в жертва бик, а по-късно - овца или овен.

Земеделските племена преосмислили древния мит за Тангритай и започнали да правят човешки жертвоприношения, осквернявайки по този начин свет-лия образ на бога. Разбира се, не всички. Много земеделски народи, за които Тангритай - Синът Божи, е слязъл на земята и сам се е пренесъл в жертва заради хората, пренасят в жертва хляб и вино, които символизират плътта и кръвта божия.

Това толкова напомни на Ибрахим за Сина Божи - Христос и на причастието с хляб и вино. Нима религията на Христос не беше толкова оригинална? Някога мавляна му беше разказвал за бог Митра, чиято религия досущ приличаше на тази на Христос.

- Те пренасяли в жертва на Бог малко кръгло хлебче. По-късно гърците нарекли този бог Дионис или Двойнороден, но той всъщност произлизал от Тракия и се наричал Сабазий.

- При нас в България също правим малки кръгли хлебчета, наричаме ги геврек и смятаме, че те са слънцето, спуснало се от небето - каза Ибрахим и си спомни ранното си детство в Боляровия хан.

Ал-Хадад го погледна и каза:

- Това е точно така, но вие, българите, имате и един танц, който се нарича хоро и се танцува в кръг. Той символизира не само кръглата форма на слънцето, но и движението му около земята. Гърците са го взели от вас и също го наричат хоро. Турците също имат кръгов танц, наричат го зикра - свещен ритуал за единение на душите с Аллах.

* В скитския език, в група от съгласни, в които буквата “р” се намира отзад, тя прескача първата съгласна и минава на първо място. Това обяснява защо името на българския кан Кубрат, по късно започва да се чете като Кубрат.

**Еленът е бил тотемно животно на прабългарите. Името на първия митичен български кан Авитохол означава “Синът на Небесната сърна”.

Древният смисъл на думата хорома, откъдето е произлязла и думата храм, е ”кръгла постройка”. В Северното Причерноморие го наричат громада, а при гърците - агора.

- Ние също имаме дума, която звучи като тях - грамада - намеси се пак Ибрахим.

При тюрките харам означава, “свещено място за молене”.

Ибрахим се сети за Бейт-ал-Харам, но този път не каза нищо.

- Но в харам не всеки може да влезе и не винаги, а само този, който е избран и чист. Тази дума е придобила значението на “забрана”, “забранено“,

оттук харем - забранено за всички, освен за хазяина.

Ибрахим разбра какво означава харам и му беше странно, че именно този мъж му разкрива това. На български също имаше такава дума и тя беше “храм”.

- Богът има сила, която излъчва от себе си. Персите я наричат хвар- но - “озарена от божествено могъщество”. Освен хварно, тази сила се наричала и фарн, а тя се еманирала от Хурсет. Монголите познавали Шорни пас - “златен лъч”. Хорс даже е достигнал до Мъсър (Египет), където това слънчево божество се почитало под формата на сокола Хор. Хорс - това е божеството на слънцето, било на небето, но слязло от там. Аз вече ви казах, че то се нарича Тенгритай.

Целият свят познава Таргитай и то много преди Христос. Погледнете гърците и в Мала Азия, в Йония и на Балканите, навсякъде знаят бога на плодородието -Аполон Таргелиос. В Мидия сам Зевс - тяхното върховно божество, носи епитет Таргиенос. В началото на лятото гърците тържествено посрещат Аполон и този празник наричат Таргелий. Етруските познават Тархона - син на Тирен и съюзник на Еней. Най-старите римски царе се наричали Тарквини, а Тархетий е родоначалникът на италииците. Но те имат и по-старо божество -Термин, а празникът - Терминали, провеждали в деня на зимното слънцестоене. Термин или Йер-мин се посвещава на jera maxima - духовете хранители на земята, териториите - терра. При гърците те се наричали Херми, Йерми, а за посветените от тях те били Йер-нурий (йер-месу) - “трижди величайши”, защото пази тайни знания, достъпни само за посветените.

В Кавказ грузинците се покланят на Торгве. Арменците наричат бога на плодородието Тарку. Те казват, че още хетите се кланяли на бога Таранхуту, а от другата страна на планината осетите се покланят на Таранджелос. Далеч на изток богът творец на всичко съществуващо се на¬рича Торум или Нуми-Торум. В Алтай и Тибет го познават като Тенгри, но всъщност никой не знае, че най-старото му и истинско име е Тангра. А най-далеч, в Китай, го наричат Тян.

Таргитай или Тарку влиза и в името на цялото племе на турците.

Гърците наричали Таргитай или Йергитай, Йеракъл или Херакъл, което означава “земен”.

Ал-Хадад улови погледите на останалите мъже. Въпреки уродливия си вид, той имаше живи и умни очи, които издаваха неговата интелигентност и пъргав ум. За да разсее притеснението и да пресече всяка форма на съжаление от страна на здравите и силни еничари, той каза:

- Не желая съчувствие! Всички вие сте хора, посветени в бойните умения, бойци участвали в стотици битки. Всеки един от вас знае, че във всяка битка или двубой може да ви се случи нещо такова. Така че ви моля да не ми показвате съчувствие! Аз никога не съм участвал в битка, но моето съзнание е чисто, духът ми е мощен и не се нуждая от съчувствие и състрадание! Кой е достоен за съчувствие - аз, сакатият или онзи, който е здрав, но мекушав и не знае що е мисия и защо живее? Кой е достоен за уважение - аз или той?

Суровите мъже виновно сведоха глави. Само Кубилай Юндер, Явуз Челик и мавляна Абдаллах ефенди не трепнаха. Ибрахим знаеше, че агата не е и помислил да изпита съчувствие. Кубилай Юндер знаеше, че това би обидило всеки човек с душа на воин. Явуз Челик също не трепна, но по друга причина. Суровият мамелюк просто не можеше да изпита съжаление към каквато и да е история или битка. Челик паша беше убил много хора и причинил толкова смърт и страдание, че вече не можеше да изпита съжаление. Мавляна Абдаллах ефенди смяташе, че след като ал- Хадад има толкова силна мотивация и възгледи за живота си, няма за какво да му съчувства. Както и Кубилай Юндер, Абдаллах ефенди знаеше, че тялото е роб на духа и ако духът е силен и здрав, ще води тялото.

- В нашия род този, който е определен да бъде ал-Хадад, е бил осакатяван още от дете, както Хефест. Обикновено Аллах давал знаци кой ще бъде следващият ал-Хадад. За да бъде съхранено знанието и да се предаде на следващите поколения, моите предци го осакатявали. Това се правело, за да не може да участва в битки и да бъде убит, да не може да бъде призован в армията, да избяга или да отиде някъде. Така ал-Хадад бил прикован и задължен да съхрани традицията, и да чака момента, в който да изкове меча на Избрания. Всеки един от нас губи името си и всички ние сме едно същество. Така че аз мога да кажа, че съм изковал меча на Искендер, Атила, Ахил, Артур и много други. Някога легендата за мен е била, че съм безсмъртен. Имало е ал-Хадад, които в живота си не са изковали нито един официален меч. Аз досега съм изковал хиляди оръжия, за да поддържам знанията и уменията си, но ги унищожавах. Никой смъртен няма право да носи оръжие, изковано от мен. Някои от моите предшественици никога не са излизали от това подземие. Ние не просто разказваме легендата и пренасяме тайните на ал-Хадад, не само знаем историите на всички ковачи, живели някога, ние всички сме един дух, а нашите тела са само носители и хранители на този дух. Без нас, ковачите, воините щяха да са слаби, защото, ако оръжията им са слаби, няма как те да са силни. Ние определяме напредъка на всяко племе и народ, защото всяка машина, всеки съд се прави от нас и без нас не могат нито строителите, нито майсторите изработващи кораби и каруци, нито тези, които изготвят конските сбруи - сарачите. Ние сме в основата на всичко. Често сме невидими и хората не забелязват нашия труд, но без нас селянинът не може да изоре нивите си, защото ние ще изготвим пироните и скобите за оралото му. Без да му дадем лемеж, да го изковем и наточим, той не може да обърне коравата земя. Без мотика и лопата, без вила и коса, също нищо не може да се произведе. В основата на всичко това стоим ние, ковачите.

Именно нашият род ал-Хадад е измислил оръжията и това, което вие днес наричате ятаган. Ятаганът трябва да бъде силен и лек. Той трябва да бъде толкова силен, че да може да разсече меча на врага и в същото време толкова гъвкав, че да може да го сключиш като пояс около кръста си. Тайната за това не се състои само в стоманата, а и в изковаването. Ковачът трябва да може да кръстоса и преплете слоевете стомана. Най-добрата стомана за оръжия в момента е сирийският шам. Най-добрите майстори ковачи на оръжия работят в Дамишк еш-Шам*. Първите държавни оръжейни работилници са се появили в Дамаск по заповед на римския император Диоклециан. Тъй като тук се били заселили много от майсторите оръжейници, доведени още от времето на Искендер от Гърция, Тракия, Дакия, Скития, Египет и Мала Азия, както и от Персия, но най-вече от Индия. Така нашите оръжия съдържат в себе си най-доброто от египетския найрис, не лошия турски бояз, персийската или индийската шида.

След тези думи ал-Хадад каза:

- Готов ли е Махди за посвещението?

Още предния ден мавляна беше приготвил Ибрахим за посвещението. Тъй като той щеше да помага в изковаването на зу-л-фикр, трябваше преди това да бъде посветен в тайните на ковашкия занаят.

- Готов е! - твърдо отговори мавляна.

- Нека дойде напред!

Ибрахим се изправи и пристъпи към сакатото тяло на ал-Хадад, което “стоеше” пред него. Той, с помощта на мавляна, няколко пъти беше повторил думите на посвещението, но сега от вълнение не можеше да се сети за нито една дума.

* Името на Дамаск произлиза от еврейското dam (кръв) и hisga (пояс) и може да се преведе като ””Напояващ с кръв целия свят”’.

Изведнъж, незнайно откъде, ал-Хадад извади един дълъг прав меч и с чисто движение го насочи към гърдите на младия еничар. Тъй като острието на оръжието докосна мястото около сърцето му, той се принуди да спре. Инстинктът на еничара се събуди. Годините обучение го накараха да реагира и Ибрахим посегна с късо движение, към левия си хълбок, където обикновено се намираше дръжката на оръжието му. Той много добре знаеше, че в момента няма оръжие, но инстинктът го накара да посегне. Българинът погледна надолу към ал-Хадад и погледът му се плъзна по лъскавото гладко острие на толедската рапира, която някога беше на Балантрей, а после и негова. Изпита съжаление за прекрасното оръжие, защото знаеше, че го вижда може би за последен път. В този момент ал-Хадад започна да произнася въпросите на посвещението.

- В името на Аллах, откъде ти си ковач на дъба?

- От гората - бързо отговори Ибрахим. Той наистина не помнеше думите, но сега, когато ал-Хадад питаше, отговорите сами идваха.

- Кой е твоят баща? - продължаваше да пита Ковачът.

- Повдигни очи към небето - беше отговорът му

- Къде е твоята майка? - Погледни към земята!

- Кой си ти?

- Търсещият.

- Какво търсиш?

- Света.

- Светът е роден от мрака и за него няма друг път. Слънцето потъмнява и преминава в нощта, зърното пада в хладната черна земя. Готов ли си да изминеш Пътя на Слънцето и зърното - Пътя на студенината, скръбта и отчаянието?

- Готов съм, ако вие ме поведете!

Изведнъж ал-Хадад махна острието на толедската рапира и като че ли допусна Ибрахим към себе си. От инерцията младият еничар направи крачка напред и спря. Той си спомняше, че мавляна му беше казал какво да прави, но сега от напрежение нещо в корема му трепереше и чувстваше, че губи почва под краката си. Колената му “омекнаха”, още миг и щеше да падне. Тогава изведнъж се сети, че в момента се намира пред най-прославените воини на света. Трябваше да се овладее! Той беше еничар! Беше видял какво ли не, беше убил толкова хора с тези две ръце! Нима щеше да се огъне пред някаква церемония?!

Ибрахим стоеше и не можеше да си спомни какво трябва да направи. Тогава се обърна към мавляна за помощ. С деликатно движение учителят посочи към коляното си и младият еничар веднага се сети. Предната вечер Абдаллах ефенди го беше учил как да запретне шалварите си под белите дрехи. С хладнокръвно движение Ибрахим се наведе, бавно запретна първо левия, после десния крачол на шалварите си малко над колената. След това се изправи. В този момент сакатият мъж пред него протегна рапирата към краката му. Ибрахим усети студеното острие и в следващия момент ал-Хадад проряза неголеми разрези по колената му. Ибрахим почувства как кръвта тръгва и се стича по краката му. Ал-Хадад пусна рапирата, придвижи се с ръцете си до Ибрахим и завърза на двете му колена две червени ленти, които стигаха до пода. Те трябваше да символизират леещата се от прерязаните колена кръв.*

Едва сега Ибрахим разбра смисъла на ритуала. С порязването на колената му ал-Хадад пресъздаваше момента, в който неговият баща наистина го бе осакатил, като бе отрязал краката му. Това беше посвещение за Ковач, следващият ал-Хадад беше той - Ибрахим. Така Ибрахим, освен Махди, щеше да бъде и последният ал-Хадад. От днес нататък, освен Ибрахим ал-Махди, можеше да се нарича и Ибрахим ал-Хадад. Той щеше да бъде последният носител на тайните на ковачите. Тъй като с идването на Махди щеше да настъпи Съдния ден, на него беше отредено да пази тайната на ковачите. Това беше краят на ритуала и краят на рода на ал-Хадад. Явно Ковачът, който стоеше пред него, вече бе изпълнил мисията си. Ибрахим не знаеше каква ще бъде неговата участ, но знаеше, че досега в света е съществувал само един ал-Хадад и когато се роди следващият, предишният трябва да умре. Еничарът не желаеше смъртта на човека пред себе си. Той изпита любов и уважение към него. Този човек цял живот бе страдал заради недъга си, а сега заради него трябваше да умре. Почувства се като в приказка, в която заради него, заради самото му присъствие щеше да се случи нещо лошо на човек, когото не познава и не му е причинил никакво зло. Не желаеше злото на ал-Хадад и взе решение да не допуска да му се случи нищо лошо.

Ибрахим си спомни как в пустинята далилът Осман го беше представил на Абу ар-Разан като налбант. Тогава еничарът не беше подозирал, че само месец по-късно щеше да се окаже самият ал-Хадад. Стана му смешно, като си спомни това и лека усмивка се появи на устните му. Каква ирония!

След като завърза превръзките на колената му, ал-Хадад се отдръпна назад и продължи:

- За да изминеш пътя на Слънцето и зърното, ти си длъжен да бъдеш като изкован от стомана и няма друг път към това, освен да скочиш върху наковалнята и да приемаш ударите на чука. Наковалнята ще бъде предопределението, а чукът - свободната воля. За да докажеш силата и искреността на намеренията си, протегни ръката си.

*бел. на автора - ритуалът и въпросите описани в тази част са автентични

Силно разколебан, Ибрахим протегна дясната си ръка. Така го беше научил мавляна. Изпита смътен страх, че ал-Хадад ще го нарани по някакъв начин и може би ще отсече протегнатата му ръка. Обзе го ужас. Представи си ръката си търкаляща се на пода. Изведнъж в главата му се появи споменът за това, което мавляна му беше казал за различните посвещения на ал-Хадад. Ибрахим знаеше, че някои от тези, които трябвало да посветят за ковачи, трябвало да бръкнат в съд с разтопен горещ метал. Легендата разказваше, че на истинския ал-Хадад не му ставало нищо от това. Въпреки това сега Ибрахим беше много притеснен. Какво ли ще бъде изпитанието за него? Той тръпнеше от очакване.

- Може ли да ви помоля да дръпнете завесата? - обърна се ал-Хадад към Кубилай Юндер. Ковачът също вече беше разбрал кой е командирът сред еничарите.

Кубилай Юндер махна с глава и Юсуп веднага се втурна, за да дръпне завесата. Тя беше тежка и Юсуп, въпреки силата си, се затрудни, докато я премести. Той я хвана от лявата й страна, откъм вратата, и я премести плътно към дясната страна. Това, което се разкри зад завесата, беше много интересно. Всъщност зад нея се криеше много по-голяма зала. Завесата отделяше помещението така, че само една трета беше пред завесата, а по-голямата част беше отзад. В дясно зад завесата имаше голямо огнище. Пред него беше поставен голям мраморен калъп за отливане. Пещта гореше с буйни пламъци. До нея имаше огромен мях, който служеше за духало. Пещта беше ниска, съобразена с ръста на ал-Хадад. От нея стърчаха дръжките на няколко инструмента. Ибрахим не можеше да види какви са, защото бяха в огъня.

Ал-Хадад се обърна и се придвижи до огнището. Той хвана дръжката на метален прът, който беше нажежен до червено, и го извади. След това каза:

- Ела!

Ибрахим тръгна към пещта. Той искаше да ходи с твърда походка, но краката му се подгъваха. Не искаше да мисли какво го чака. Докато се приближаваше, изведнъж Ковачът насочи нагорещеното до червено желязо към него. Ибрахим усети излъчващата се топлина по лицето си, очите му изсъхнаха, а след това се навлажниха. Докато се чудеше какво да прави и мислеше какво ли му предстои, ал-Хадад каза:

- Хвани с двете ръце желязото!

Гласът му беше дълбок и властен. Ибрахим се поколеба само за миг, но после се сети, че беше дал клетва. Беше лесно да се кажат някои думи, но после е трудно чрез дела да се защитят. Сега беше точно такъв момент. За да има право отново да изрича големи думи и хората да му вярват, сега трябваше да защити това си право. Затова трябваше да действа. И не само това, трябваше да го направи решително, без колебание. Като в сън протегна двете си ръце. Почувства горещата вълна, а след това хвана нагорещения до червено метален прът. Видя как от стиснатите му около пръта юмруци излезе дим, който с острата си миризма на изгоряла плът го удари в носа. В следващия момент земята, стените и всичко наоколо се завъртя пред очите му. Колената му се огънаха. Може би щеше да падне, но две силни ръце го подхванаха под мишниците.

- Пусни! - чу силен глас, който крещеше някъде в далечината.

Ибрахим не знаеше какво означава това. Може би някой се караше на

човека, който го бе подхванал. Той подозираше, че това е Юсуп. Какво трябваше да пусне? Повтаряше си само едно, че трябва да стиска юмруците си, за да покаже волята и решимостта си.

- Пусни! Пусни! - продължаваше да чува далечния глас. После последва силен удар по стегнатите му като клещи ръце. Той обаче не пусна това, което държеше. Съзнанието му потъваше в тъмнина. Той потъваше, но със себе си щеше да завлече и това, което стискаше. Той беше воин, а това, което стискаше, беше дръжката на оръжие. Щеше да стиска докрай. Този рефлекс беше изградил при обучението си в еничарския корпус. Именно тези хора, които сега викаха “Пусни!”, го бяха учили, дори да умира, да се опита да завлече в смъртта си колкото се може повече врагове. Затова сега не можеше да разбере защо искаха да пусне. Така, вече припадайки, той продължаваше да чувства удари по ръцете и лицето си.

Усети, че обливат тялото му със студена вода. Съзнанието му бавно изплува от мрака. Отвори очи и видя еничарите, мавляна и ал-Хадад надвесени над него. Ибрахим лежеше и не чувстваше никаква болка. Понечи да се изправи и в този момент я почувства. Болката беше нетърпима и отново щеше да загуби съзнание, но приятелите му се притекоха на помощ.

- Трябва да продължим церемонията! - със силния си глас каза ал-Хадад.

Тази заповед накара еничарите да отстъпят назад. Те изпитваха срам

заради съчувствието, което бяха изпитали. Ибрахим също се стегна, той вече стоеше на крака. Ал-Хадад беше прибрал ръжена, сега държеше голям и тежък ковашки чук.

- Готов съм! - каза Ибрахим, но гласът му не прозвуча така, както желаеше, а някак глухо и тихо. Това го раздразни и се ядоса на себе си. Ядоса се и за това, че си бе позволил да припадне преди малко.

В дъното на ковачницата имаше огромна наковалня. Ал-Хадад се придвижи натам, после повика Ибрахим и останалите да се приближат.

Гласът на Ковача се извиси:

- Наковалнята ще бъде предопределението, а чукът - свободната воля. Това, което излиза при сблъсъка на тези двете, е съдбата. И ти винаги ще се намираш между двете. Сам трябва да поставиш дланите си върху наковалнята.

Ако в първия случай той не можеше да разбере какви са доводите за това да хване ръжена, то сега всичко беше ясно. Той трябваше да разбере къде е мястото му в строежа на света и то не само да го направи със съзнанието си, а да бъде ’’вкарано” в тялото му, за да го запомни завинаги. Ако ал-Хадад сломеше костите на ръцете му, това щеше да бъде изцяло заслуга на Ибрахим, защото и в двата случая той сам бе пожелал и посегнал.

Нещата станаха още по-странни. Ибрахим постави ръце, а студеният метал на наковалнята му донесе временно облекчение. Вместо да нанесе удара, ал-Хадад му подаде чука и каза:

- Трябва да го направиш сам!

Ибрахим пое чука и разбра. Тъй като чукът беше свободната му воля и борба, те зависеха от него. Трябваше сам да удари, защото от него зависеше какъв да бъде Пътят му. Чукът тежеше в ръката му. Той естествено го беше поел с дясната си ръка. Сега се чудеше какво да направи. Изгорената ръка го болеше, докато държеше чука. От многото тренировки и въртенето на джерида и арабската сабя ръката му беше станала много силна. Знаеше, че ако удари с всичка сила, ще счупи костите на дланта си. Нямаше начин да не размаже ръката си. Погледна със съжаление ръката си, която с разперени пръсти бе поставил върху наковалнята. “А може би ще ме спрат преди да се ударя? Може би само изпитват готовността ми да се пожертвам и да се подчинявам? Не мога да се самонараня!” - докато тези мисли минаваха през главата на Ибрахим, ръката му лежеше на наковалнята. Той се надяваше, че всички, които го наблюдаваха, разбираха, че не е толкова лесно да нанесе удара и дори да удържи ръката си върху наковалнята.

Ибрахим стоеше и чакаше, но нищо не се случваше, никой не го възпираше. Може би ал-Хадад чакаше да замахне и тогава да го спре? Все още обаче не беше готов. Може би трябваше да замахне. Той знаеше, че трябваше да удари с всичка сила, защото ако удари леко, всички щяха да го нарекат страхливец. По-добре със счупена ръка или дори мъртъв, но не и страхливец! Еничарът пое дълбоко въздух, издиша, вдигна чука и замахна. Едва удържаше ръката си върху наковалнята. Имаше чувството, че тя е на друг човек или поне, че има собствена воля, отделна от неговата, и се опитва да се спаси. Чукът в ръката на Ибрахим разсече въздуха и се спусна с всичка сила надолу…

Всичко в Ибрахим изстина, някаква буца се появи в гърлото му. Ушите му забучаха, а пред очите му причерня. Не можеше да намери сила да погледне към ръката си, а продължаваше да гледа напред към стената. Болката беше нечовешка. Почувства, че пада. Все пак успя да види ръката си, станала на пихтия. Докато падаше, дочу радостни възклицания отзад, в тях имаше и нотки на възхищение.

Когато Ибрахим отвори очи, не можеше да се сети нито какво му се беше случило, нито къде се намира. Над него се бяха надвесили командирите му от корпуса на еничарите, мавляна Абдаллах ефенди и ал-Хадад, но този път те бяха пременени по особен начин - в белите си чалми имаха преплетени пурпурни и златни ленти. Ибрахим знаеш, че един от елементите на външна символика на ордена на бекташите са червеният и златният цвят. Може би затова те се бяха украсили по този начин, за да подчертаят тържествеността на момента.

Когато опита да се изправи, видя, че лявата му ръка е увита в гъша кожа и ужасно го боли. Дясната длан също го болеше. Погледна я, видя изгорялата си плът и веднага се сети за всичко, което се беше случило. Отначало си спомни посвещението, после - нарезите на колената, нажежения до червено ръжен и накрая - чука. Погледна надолу към запретнатите си крачоли и видя завързаните червени ленти. Погледна ръката си, обвита в гъшата кожа, а на китката си имаше завързана дълга златотъкана лента. Никога досега не се беше замислял, че тези ленти символизират различни изпитания и различна степен на посветеност.

С помощта на своите приятели Ибрахим се изправи и застана на крака. Всички, които се намираха в помещението, бяха застанали в кръг и в поведението им имаше някаква тържественост и гордост.

- Ти премина изпитанието! - каза Кубилай Юндер. - Остава само да произнесеш клетвата за вярност към Братството!

Ибрахим се опита да преглътне и да отговори, но в гърлото си все още чувстваше онази буца, а в устата си имаше отвратителен вкус на някаква горчива билка.

Абдаллах ефенди разбра трудността му и бързо му поднесе една метална чаша пълна с някакво кисело питие, което се разля из тялото му и го затопли. Беше нещо ферментирало. Напитката веднага му подейства, освен че го затопли, тя му вля и сили. Но гласът му звучеше стран¬но и за него самия.

Кубилай Юндер започна да произнася клетвата изречение по изречение. Ибрахим повтаряше с глас, който не познаваше. Имаше чувството, че не е на себе си и това не се случва на него. Клетвата беше следната:

- Кълна се в Аллах никога и на никого, без разрешение, да не разкривам знаците, тайните и обичаите на Братството, нито тези, които знам досега, нито тези, които ще ми бъдат поверени и ще науча в бъдеще. Кълна се по никакъв начин да не изменям и предавам Братството, нито с думи, нито с клетви, нито с движение на тялото, нито с оръжие, нито с умисъл, нито с възглед. Кълна се да се отзовавам по най-бързия начин на всеки зов на братята и да изпълнявам техните заповеди, като свои собствени желания, с цялата прилежност, желание, загриженост, ловкост, внимание, всичко, което ми е дадено от Аллах, дори ако смисълът на повелята остава скрит за мен. Ако постигането на поставените цели е невъзможно, без да жертвам живота си, то се кълна, без уговорки, да го отдам в името на Братството. Кълна се никога да не оставям в беда братята си и да се явявам на помощ при първия им зов…

Ако не изпълня тази своя клетва, нека да ми отсекат ръката, с която държа ятагана, и краката, които ме водят към измяна, и нека ги изпепелят; да изтръгнат от устата ми езика, който е предал братята ми и да излеят в гърлото ми разтопено олово; моят труп да бъде обесен пред всичките ми братя при приемането на новите братя еничари - бекташи, за да служи за пример и да получи проклятие и ужас, а след това да го изгорят, да разпръснат праха ми на вятъра, за да не остане на земята нито следа, нито памет за мен, ако стана изменник!…

След като изрече клетвата, Ибрахим замълча. Изведнъж изчезна неудобството, болката и той отчетливо разбра, че е влязъл в съвършено нов свят и връщане назад няма. Едва сега осъзна какво обеща и в какво се закле. Всъщност с тази клетва той се отказваше от свободната си воля. Докато мислеше всички тези неща, Кубилай Юндер се приближи, застана срещу него и каза:

- Ти мина изпитанието! Добре дошъл, брат!

Ибрахим мислеше, че с това ритуалът по посвещение е приключил, но после разбра, че е сгрешил. Всички останалите мъже, без ал-Хадад, постъпиха по същия начин. Всеки един от тях заставаше и показваше различен таен знак, но произнасяше същото изречение.

Вечерта в сарая Ибрахим научи от мавляна, че след като загубил съзнание, учителят се погрижил за него. Той наложил ръката му с билки. Мавляна му разказваше това, докато се грижеше за двете му ръце и за наранените му крака. Даде му да пие от някаква люта отвара, която имаше огън в себе си. Ибрахим се сети, че подобен вкус имаше в устата му, когато се съвзе след припадането.

- Какво е това, учителю? - попита Ибрахим. От напитката му стана топло и отпуснато, а главата му леко се замая.

- Ал-кохл.

- Това не е ли някаква отвара от вино? Нали Аллах е забранил правоверните да пием вино?

- Това е истина - отговори мавляна, - но по моя молба шейх юлислямът издаде фетва*, където е казано, че алкохл не е вино. Това, че е полезен в своята същност и не бива да се отхвърля, въпреки че в него наистина се намира някакво зло, което събужда низките страсти на хората, когато го пият, особено в по-големи количества.

*фетва - тълкуване, разясняване, което имамът има право да направи върху даден казус. След като се издаде, се приема като закон и всички правоверни са длъжни да я спазват.

- Учителю, вече не чувствам болката, но светът се върти около мен… Откъде се е взел ал-кохл?

- Ал-кохл е измислен от арабските алхимици. Отначало са наричали така много фин бял прах, който се получавал при стриването на малки морски раковини. След това алхимиците започнали да наричат ал-кохл всеки много фин прашец, получен по пътя на дестилацията. И едва като трети етап отнесли това наименование към продукта, който се получава при варене и дестилация на виното.

Повече информация за тази течност, която се произвежда при дестилация на чистото гроздено вино, има в “Китаб сир ал-Астар” - “Книга на тайните”, която е била съставена от най-мъдрия сред мъдреците Абу Бакр - Мохамед ибн Закария ар-Рази.

Вчера със сила успяхме да отхлабим хвата ти. Ако бяхме още малко закъснели, имаше опасност да изгориш толкова дълбоко дланите си, че да останеш сакат завинаги. Много си упорит и инат - каза мавляна. По план трябваше само да хванеш ръжена, но не и да го стискаш толкова дълго.

В гласа на мавляна нямаше упрек и съчувствие. Именно това успокояваше Ибрахим.

- Утре започваме коването на меча - каза мавляна. - Подозирам, че подобно на механичните помощници на Хефест и ние ще бъдем като марионетки и само ще изпълняваме това, което той ни каже да направим.

- Учителю, и двете ми ръце са наранени! Ще мога ли да се справя? Утре как ще помагам?

Тъй като беше наранен и чувстваше мавляна близък, Ибрахим реши да зададе един страничен въпрос, който много го интересуваше, а именно за съдбата на льо Комб.

- Учителю, знаете ли каква е съдбата на човека, който беше с мен? Името му е льо Комб.

Мавляна така го погледна, че Ибрахим разбра, че повече никога не бива да пита за това.

Тази вечер Ибрахим спа лошо, сънува кошмари и много лоши поличби. На сутринта беше уморен и го болеше главата, но беше щастлив, че това, което сънува, е само сън. Сега, като погледна дланите си, раните вече не му се струваха толкова страшни. Явно сутринта е по-оптимистична от вечерта. Този ден мъжете започнаха изковаването на меча. Отначало ал-Хадад произнесе молитва към Аллах. После извърши ритуално измиване в поднесения му от Юсуп леген с вода. Пещта гореше със силен пламък. Ибрахим беше сигурен, че огънят не е гасен от снощи. На духалото беше седнал Неджиб ага. Всички отново бяха с бели дрехи, а чалмите им бяха украсени с червени и златни ленти. Само ал-Хадад не носеше тези цветове. С изненада Ибрахим откри, че мавляна, който снощи беше свалил своите ленти, отново ги бе привързал към чалмата си. Останалите мъже бяха облегнали гърбове на стената и гледаха действията на ал-Хадад сякаш наблюдаваха свещенодействие. С премерени и точни движения той вършеше нещата сякаш цял живот бе правил това. Личеше, че прави всичко по специален и тържествен начин.

Докато работеше, ал-Хадад говореше, а гръмкият му глас отекваше из помещението и всички го чуваха. Ибрахим се чудеше откъде у него има такъв глас.

- Всеки метал от тези, които донесе ал-Махди, има различен произход и трябва да се обработи по различен начин, преди да се претопи и извлече в пещта.

Земята или черната буца, която ни беше донесена от Гърция, трябва да се извлече по скитския начин. Халибите, тези, които са се кланяли на Хурса* и са дошли от Север, са ни завещали този начин. Един древен талиб - Диодор Сицилийски, свидетелства, че скитските майстори, преди да познават други методи, намерили много ценен и ефективен метод за очистване на метала и повишаване на качествата му. “Те заравяли грубо обработени железни пластини във влажна земя и ги държали там, докато ръждата не “изяждала” по слабите места. От оставащите по-силни части изковавали своите превъзходни мечове и други оръжия.”

Ал-Хадад посочи към един съд, който беше пълен с почва. Явно претопените пластини метал от “черния гръцки камък” вече се намираха вътре. Може би Ковачът беше направил това веднага след първата им среща и сега те вече бяха готови.

Докато говореше, Ковачът насърчи с жест Неджиб да продължава да духа въздух в горящата пещ. Направо върху въглените бе поставен дълбок съд, чието дъно вече беше съвсем червено и на Ибрахим му се струваше, че е прозрачно. Юсуп беше отнесъл легена с вода, в който ал-Хадад се бе умил. Сега Ковачът го накара да вземе един огромен кутел**. След това сипа вътре въглища и накара черния гигант да ги стрие на много фин прашец. Задачата не беше лека, защото Юсуп, от топлината и от това, че трябваше да удря с тежкия млат, целият плувна в пот.

- Учителю, защо трябва да счуквам тези въглища на ръка, когато в барута има от тях? - Юсуп се беше уморил, защото вече от доста време удряше в кутела.

- Знам, че черният прах, с който стреляте от аркебузите си, съдържа стрити въглища. Знаете ли откъде е дошъл той?

* Хурса - бог на ковачите в Средна и Далечна Азия

**кутел - дълбок метален съд, в който, с помощта на дълъг кръгъл метален млат (прът), се счукват подправки (пипер, анасон, леблебия и дори кафе)

Еничарите за свой срам само повдигнаха рамене. Единствено мавляна тънко се усмихна. Ал-Хадад забеляза това и също съзаклятнически му се усмихна. След това им разказа за произхода на барута.

- Този прах е бил създаден преди стотици години от китайския алхимик Сун Си Мяо, а тайната за неговото произвеждане е била описана двеста години по-късно от неговия съотечественик Цин Сюй-цзъ. Той набивал този прах в бамбукова тръба “хуо-цзиян”, тоест “огнени стрели”. Арабите отначало наричали тези оръжия ал-сихем ал-китай - китайски стрели, но прахът по принцип не се променил.

Той все така се произвежда от въглища, селитра и сяра. И именно в това е тайната. Едно от тези вещества, дори в много малки количества, добавено в разтопения метал го превръща в крехък.

- Кое е това вещество? - попита Ибрахим.

- Дълго време това е било тайна, но днес мога да ви я кажа. Фосфорът и сярата, дори под формата на соли, добавени към метала, го правят слаб и чуплив. Това била тайна на съсловието на ковачите, когато от тях е зависело кое племе да победи или да бъде победено. Тогава металът се превръща в каралиг. Наистина при купуването или при коването няма да забележиш, че това желязо става само за палешник на плуг и за обръч на бъчва, но опиташ ли се от него да изковеш острие, след закаляването му то ще стане крехко и ще се разлети на хиляди парчета при сблъсък с друго острие. Така че продължавай да удряш.

Ал-Хадад разказваше толкова интересно, че Неджиб и Юсуп бяха спрели своята работа и “попиваха” думите му. Чорбаджията беше щастлив, че е научил още нещо за военното дело. Така на бъдещите еничари вече щеше да разказва и за барута. Но сега в него се появи желание да научи нещо повече и за огнестрелните оръжия. Тъкмо да попита и Юсуп го изпревари:

- Учителю, откъде знаете всичко това?

- Освен знанията, които моите предци предавали от поколение на по-коление, като ал-Хадад аз съм изучавал “Китаб ал-Илдах” - “Книга на изясненията” на Джабар ибн Хиян, да излее върху него Аллах цялото си милосърдие, който учи, че всички метали се състоят от желязно и сярно начало. Запознат съм много добре и с трудовете на Абу Мансур ал-Хара-ви Мувафат, на Абу Али ал-Хюсеин ибн-Абдаллах ибн-Сина, който е разделил минералите на камъни, плуващи тела, серни вещества и соли.

Тъй като безкрайното изреждане на учени и техните трудове отегчи Неджиб ага и като воин, научен да бъде директен във въпросите си и желаещ да получава кратки и точни отговори, попита, прекъсвайки ал-Хадад:

- Учителю, може ли да ни кажете нещо повече за използването на барута?

Ал-Хадад или не забеляза грубото прекъсване от страна на еничарския командир, или възпитанието му беше такова, че той не реагира по никакъв начин. Мавляна Абдаллах ефенди и Явуз Челик хвърлиха гневни погледи към албанеца, който, вместо да продължава да духа с мяха, си позволяваше да прекъсва разказа на един толкова свят и учен мъж. Безспорно най-възмутен беше мавляна, но и Юсуп не беше доволен, че чорбаджията си бе позволил да прекъсне отговора на поставения от него въпрос. Всички тези зли и заканителни погледи въобще не смутиха албанеца. Той беше воин и беше свикнал на директни отговори. Единственият човек, който можеше да го притесни, беше агата. Той погледна към Кубилай Юндер. Дребничкият човек седеше пред стената с изпънат като струна гръб. Тъмната му кожа там, където се подаваше под бялата дреха, сега изглеждаше още по-черна. Но агата седеше така, сякаш не забелязва случващото се около него. Това успокои Неджиб и той се вслуша в думите на ал-Хадад.

- Вече от доста години и в Европа умеят да приготвят барут.

- Благодарение на алхимиците Роджър Бекън и Бертолд Шварц. - намеси се в думите на ал-Хадад мавляна Абдаллах ефенди.

- Те имат дори оръдия. Но за пръв път битка с пушки са провели тези, които вие, турците, победихте и под чиято власт ние сме били.

- Учителю, сред нас няма турци, ние сме капъ колу.

- А, да - каза ал-Хадад. - Вярно, че сред вас няма нито турци огузи, нито селджуки. А тюркмени, узи, черкези или кюрди има ли?

- Има! - каза Явуз Челик.

- Ти ли? - попита Ковачът.

- Не, аз съм арменец - отговори пашата.

- Повечето мамелюци са от арменски произход. Имаш ли нещо общо с тях?

- Да, учителю. Аз съм от Египет - отговори страшният мъж с орлов нос и поглед на сокол.

- Носът ти и черната коса те издават.

- Аз също съм от Египет - каза Юсуп.

- Ти си копт, нали? - попита Ковачът.

- Да, копт съм - отговори Юсуп. Той явно беше стъписан, че този сакат майстор, живял цял живот в някакъв коптор в Дамаск, знае за малобройния му беден народ, живеещ на границата на Египет и Нубийската пустиня.

- Учителю, откъде знаете, че съм копт? - учудено попита Юсуп - Какво знаете за коптите?

- Някога вие сте били един от най-просветлените народи. Първи сте приели християнството…

- Не, учителю, ние първи сред всички народи сме приели учението на Иса, чрез неговия ученик апостол Андрей? - каза Явуз Челик.

- Добре, добре! - поправи се ал-Хадад. - Наистина, първата държава в света, която приема християнството като официална религия, е Армения. Но коптите са едни от първите, които са чули думите на този, когото християните наричат Спасител и са записали думите му на папирус или пергамент. Днес смятат, че някъде сред коптите под форма на истинското евангелие се пазят истинските думи, казани от пророка Иса. Други смятат, че кивотът на завета е при коптите или етиопците.

Ибрахим щеше да подскочи от вълнение. Откъде ал-Хадад знаеше за кивота. Погледна лицата на останалите мъже, но нито един от тях не показа, че думите на Ковача са му направили впечатление.

След като вметна това, ал-Хадад се върна към първоначалното си обяснение.

- Та за пръв път именно мамелюците използвали артилерия през месец декември, по римския календар 1366 година. Турците също възприели широко използване на оръдия, 60 години по-късно в Анадола, през 1425 година.

Неджиб ага беше разочарован. Той искаше да научи нещо ново за пушките, а не за оръдията. Мавляна като че ли усети от какво точно се интересува чорбаджията и се намеси:

- Вие сте виждали топ на мамелюците, пленен от султан Селим I в Египет. Изложен е в двореца Топкапъ. Той е цилиндричен, с големи железни халки…

- Виждал съм го, пръстените бяха осем, а на първия и на седмия има¬ше големи скоби за закачане.

Мавляна се усмихна.

- Виждаш ли?

Неджиб ага се усмихна:

- Трябва да знам, защото очите без знание са нищо, а аз искам да знам всичко за войната, оръжията и битките.

- Турците най-много използвали артилерия, особено при превземането на Стамбул, който някога се е наричал Константинопол. Най-големият град в света паднал в ръцете на султан Мехмед II благодарение на две неща. Едното е флотата, която блокирала града и доставките откъм море. А флотата се справила чудесно, водена от приелия исляма българин Балтоглу Сюлейман бей.

Ибрахим поиска да каже, че той е българин, но се въздържа. Какво щеше да докаже това?

- А другото оръжие, което помогнало на турците да превземат града, е артилерията. Разбира се, еничарският корпус също поел голяма част от сраженията. Топовете се леели в Одрин, който тогава бил столица на султана. Най-голямото оръдие правено досега било дело на унгарски леяр. Затова го наричат ’’Чудовището на Урбан”. То поразило с размерите си както султана и ислямската армия, така и обсадените византийци. Дулото било дълго осем крачки, каменните гюллета, които мятало, били високи колкото дете, а разстоянието на изстрела можело да достигне до 1500 крачки. Оръдието можело да стреля само седем пъти в денонощието, но разрушителната му сила надвишавала здравината на константинополската стена. В продължение на три месеца впряг от 60 вола влачел “Чудовището на Урбан” от Едирне към византийската столица. Срещу крепостната стена били разположени 50 оръдия,..

Абдаллах ефенди погледна към Неджиб ага и каза:

- Чорбаджи, аркебузите се появили в еничарския корпус в 1465 година.

Докато мавляна говореше, ал-Хадад продължаваше свещенодействието си. Той извади камата на Велко Кесиджи. После толедската рапира и кожената кесийка със зрънцата руда. Ибрахим ги позна много добре. Това бяха парченцата от “Черния камък” в Кааба.

- Ибрахим Абдаллах Ъщъкер ал-Хадад ал-Махди, ела насам! Приближи се!

Ибрахим се изправи и тръгна към Ковача.

- Ал-Махди, според преданието само ти можеш да приготвиш оръжията за претопяване!

Ибрахим се приближи до ал-Хадад. Ковачът му подаде чука и го накара да премахне от камата и рапирата всичко, което не е метал. Ибрахим удряше, а рубини, сапфири и смарагди летяха във всички посоки. Но това явно не правеше впечатление на нито един от присъстващите.

Юсуп вече беше счукал един кутел с въглища. Ал-Хадад отново напълни металния цилиндър, а арапът се зае със смилането им. Ибрахим “чистеше” оръжията, а Неджиб ага вдигаше шум с меха. В помещението бе станало доста шумно. В това време ал-Хадад отиде до съда с пръстта, бръкна във влажната почва и извади няколко метални листа. Преди да постави и тях на наковалнята, внимателно ги огледа, за да види дали влагата и земята са успели да “изгризат” слабия метал.

- Удари и тях няколко пъти! - каза ал-Хадад, докато ги оставяше на наковалнята..

Ибрахим държеше така познатата му от вчера дръжка, а ударът му беше доста несигурен. Изгорялата длан го болеше при всеки удар. Постоянно имаше чувството, че ще изтърве ръкохватката на чука и ще удари някого с него.

Когато Ибрахим свърши работата си с чука и с облекчение го пусна до наковалнята, ал-Хадад събра петте вида метал и ги сложи в нагорещения до червено съд за претопяване. След това той изсипа в съда въглещния прах, стрит от Юсуп. Към него Ковачът беше прибавил някакъв бял, лъщящ прах и стрити билки, които разнесоха странна миризма из помещението. Ал-Хадад гледаше с широко отворени очи съда с разтопен метал. Той загреба голяма шепа от праха и го хвърли в течната огнена маса. Разтопеният метал сякаш оживя. Внезапно стълб от искри, висок колкото човешки бой, излетя нагоре. После пак загреба прах и с точно движение го метна в огнената маса, която се движеше и въртеше пред очите му. Хвърли втората шепа в огнището. Стълбът от искри мина близо над главата му, но той дори не помръдна.

После ал-Хадад много пъти хвърляше прах, но вече много по-малко, така че стълбът от искри не надвишаваше една педя. Ковачът приличаше на готвач, който подсолява ястие и добавя подправки. Ал-Хадад “опитваше” желязото с око. Той разбираше от какви “поправки” се нуждае и в какво количество, само като видеше цвета му в огнището.

Тъй като прашецът, който сейменът беше стрил, привършваше, ал-Хадад го подкани по-бързо да приготви втората доза. Ибрахим видя, че приятелят му изнемогва и се втурна да му помага. За съжаление ръцете много го боляха и той изпусна млата. Почувства как една силна ръка го отмести. След това Явуз Челик седна и започна да удря. Той така силно удряше, че подът се разтресе. Съвсем скоро вторият кутел със стритите въглища бе готов.

Ал-Хадад продължи да добавя прашец. Когато реши, че е минало достатъчно време, Ковачът, подпомогнат от Юсуп, монтира второ духало. Кубилай Юндер беше сменил на духалото Неджиб ага, който напълно изтощен лежеше на пода и дишаше тежко. Като еничар, албанецът беше учил да се бие и да работи до смърт и то без да се оплаква. За него би било срам да поиска смяна или да признае, че е уморен и повече няма сили да продължи. По някое време мавляна Абдаллах ефенди поиска да се включи и да помогне на по-младите мъже, но Кубилай Юндер с достатъчно твърда ръка го отклони и изпрати да се погрижи за лежащия на пода албанец.

С два мяха температурата в пещта стана много по-висока и в помещението това веднага се почувства. Мавляна носеше студена вода в няколко големи стомни. В единия край на помещението имаше малък, но много дълбок бунар (щерна). Помощниците на ал-Хадад с треперещи ръце поемаха стомните пълни със студена вода и жадно преглъщаха ледената течност, която се разливаше из телата им.

Така мина доста време. Ибрахим не можеше да определи колко точно, но започна да чувства умора. Той опитваше да помогне, доколкото ръцете му позволяваха. Неговите началници и приятели го щадяха и веднага се втурваха да го отменят. Ибрахим не почувства нито веднъж глад, а само жажда. Водата, която мавляна им даваше да пият, беше много вкусна, но като че ли не ги напиваше. По някое време българинът се приближи до ал-Хадад и на ухо му каза:

- Ходи ми се по малка нужда.

Ал-Хадад невъзмутимо посочи към един съд, който беше подпрян на стената. Това беше вана пълна с течност. Ибрахим изпита неудобство да се изхожда във ваната. Скоро забеляза, че всички мъже ходеха там, явно направлявани от ал-Хадад.

По някое време Ковачът ги събра за миг и каза:

- Някога моите предци са закалявали оръжията в урина от малко рижо дете и яре. Други са събирали собствената си урина, затова ви моля - във ваната.

След тези думи ал-Хадад направи знак и по най-бързия начин мъжете се върнаха към задълженията си.

Ал-Хадад извика Неджиб ага и Юсуп при себе си. След като им каза нещо, те отидоха до едни дълги клещи, с които хванаха ушите на съда, в който бе разтопен металът. След това, по знак на Ковача, го вдигнаха във въздуха. Ал-Хадад внимателно подложи един по-дълъг съд. Ибрахим гледаше като омагьосан. Огнената струя докосна дъното на втория съд и оттам изригна гейзер от искри. Гледката беше толкова красива. Ал-Хадад изливаше метала бавно, а големият съд сигурно беше доста тежък, защото ръцете на Неджиб и Юсуп трепереха. Най-накрая те, внимателно направлявани от Ковача, изнесоха съда и го оставиха встрани. Ал-Хадад бутна потата* навътре в пещта. Мъжете на смени продължаваха да помпят въздух с духалата, а Ковачът прибавяше ту въглища в огъня, ту въглищен прах отгоре в потата и тя изригваше във фонтан от искри.

За Ибрахим всичко беше толкова магично и красиво. Изпита желание цял живот да прави само това. Толкова красив беше разтопеният, нагорещен до огнено метал. Ако адът беше нещо такова, той би желал да бъде там. По-омайваща гледка досега не беше виждал. Не беше правил нещо, което да му е толкова интересно. Дори обучението в корпуса не го беше обсебило така. За миг мисълта го шокира. Тя беше светотатствена за него. За пръв път чувстваше, че участва в тайнство и то не защото току що беше посветен в Братството, а защото виждаше как металът оживява, диша и се трансформира. Самият метал предразполагаше към тайнство и духовност. Дали наистина не беше роден за ковач?

*пота - леярски съд

Когато реши, че е настъпило времето, ал-Хадад дотъркаля отнякъде голям тежък камък. Ибрахим веднага се втурна да му помогне и вдигна камъка пред корема си. Изведнъж се случи нещо страшно. Някаква невидима сила го притегли към наковалнята. Ибрахим стегна мускулите си. Такова нещо за пръв път му се случваше. Камъкът, който носеше, като че ли протягаше ръце и искаше да се слее с наковалнята. Притеглянето между тях беше с огромна сила. Камъкът в ръцете му сякаш оживя. Ибрахим се опита да го задържи, заби пети в пода, но камъкът го влачеше. Колкото повече се доближаваше до наковалнята, толкова по-силно ставаше притеглянето. Накрая камъкът със сила и грохот се удари в наковалнята. Ръцете на Ибрахим останаха между двата метала. Лявата длан на Ибрахим изхрущя и го заболя толкова, че му притъмня. Дясната ръка също не беше по-добре. Острите ръбове на камъка се впиваха в изгорелите му длани. Изведнъж Ибрахим нададе вик.

Останалите мъже се втурнаха да му помагат и с големи усилия успяха да го освободят. Ибрахим дръпна ръцете си. От дланите му течеше кръв. Мавляна се втурна да му помага и отново наложи ръцете му с билки. Докато мавляна се грижеше за него, Ибрахим гледаше как приятелите му се борят с камъка и се мъчат да го откъснат от наковалнята, при което те за малко щяха да съборят и нея на земята. След голяма борба най-накрая мъжете успяха да откъснат камъка от наковалнята.

- Какво е това, учителю? Какво е това чудо? - питаха всички.

- Специален камък от Магнезий*. От една малка низина в Турция, в Анадола. Това са най-скъпите камъни в света. Той е жив и има душа.

- Той има и сила, която ние усетихме - каза Неджиб ага, пъшкайки.

- Това е само едно от чудесата свързани с този камък. С някаква невидима нишка камъкът от Магнезий е свързан с полярната звезда и ако изковеш кинжал от него, той винаги се обръща с едната си страна към нея.

- Значи не е камък, а метал? - попита Неджиб.

- Да, черен е и е подобен на метал. Триста години преди Хиджра един китаец Ма Цзюн отливал фигурки на хора със сочеща напред ръка. Тъй като били от камък от Магнезий, те винаги, в дъжд или във вятър, сочели с ръката на север. По-късно на корабите си - джонките, китайците започнали да слагат прибор, който винаги да им помагал да се ориентират. Това било най-голямото откритие за мореплавателите. Те наливали олио в коруба на морска костенурка, а в него поставяли пластина, направена от магнезиев камък, и тя с едната си страна, която била направена като стрелка, винаги сочела на север.

При други обстоятелства Ибрахим би се усъмнил в думите на Кова¬ча, но сам преди малко бе изпитал силата на камъка.

- Какво ще правим с този дяволски камък? - попита Неджиб, докато другите се бореха с него, а ал-Хадад се опитваше да ги направлява така, че да минат далеч от всякакъв метал.

*Магнезий - долина, намираща се в Анадола, днес в Турция

- Нищо, оставете го долу!

След това мъжете махнаха потата от огъня. Във ваната вече се бе събрала достатъчно урина. Ал-Хадад изчака металът в потата да се охлади. С големия чук удари по дебелата стена на металния съд, при което слитъкът подскочи и се отдели. Ковачът го хвана с дълги клещи. От него щяха да изковат зу-л-фикр. Това беше метал, в който участваха частички от оръжията на най-великите владетели, военачалници и воини от зората на човечеството до сега. Всички те бяха с различна твърдост и качества.

След като поде слитъка, ал-Хадад изпита затруднение от тежестта му. Юсуп се втурна да му помага. Ковачът вече беше наредил на двамата мъже, които работеха на духалата, да престанат. Пещта вече нямаше да им бъде нужна.

Ал-Хадад и Юсуп внимателно поставиха нагорещения къс метал във ваната с урина. Гъсти облаци пара се издигнаха нагоре. Огненият къс, макар и вече притъмнял, със свистене потъна в течността. Само миг и урината завря. Отблъскваща, остра миризма удари мъжете право в носа. Шокирани те отстъпиха крачка назад и запушиха носовете си. Вонята беше толкова нетърпима, че на Ибрахим му се доповръща. Очите му се насълзиха, изпита желание да изскочи навън, но с цената на голямо усилие остана на място и не помръдна. Въпреки сълзите в очите, Ибрахим забеляза, че и останалите мъже в ковачницата едва се сдържаха да останат на място.

Мина доста време преди мъжете да се овладеят, да престанат да се мръщят и да ходят като замаяни. Ал-Хадад и Кубилай Юндер разговаряха нещо, а Ковачът усилено жестикулираше. След това, за щастие на мъжете, агата даде заповед и всички си тръгнаха. Навън ги очакваше прохладен, мек, топъл въздух, който ухаеше на цветя, билки и фината смола на тис. Беше ясна лунна нощ. Ибрахим вдиша от упойващия, пълен с аромати въздух и погледна към небето, осеяно с хиляди звезди.

Когато се прибраха в сарая, в стаята на всеки един от шестимата го чакаше обилна вечеря. Въпреки това Ибрахим хапна само няколко чепки ароматно бяло грозде, чиито плодове бяха станали кехлибарени и леко напукани. Зърната бяха толкова сладки, че чак запариха в гърлото му. След като хапна, се почувства уморен и веднага му се доспа, но не можеше да заспи така, защото все още усещаше пропилата се в него миризма на урина. Затова отиде в хамама и набързо се изкъпа. Тази вечер всички бяха много уморени. Ибрахим срещна другите, но всички се движеха като сенки и явно бяха доста уморени. Миг след като се прибра и легна, в сарая се възцари мъртвешка тишина. Всички вече спяха дълбоко.

На другия ден мъжете се включиха в следващото занимание по изготвяне на меча. Отливката, която предния ден бяха поставили във ваната и която беше закалена и крехка, я раздробяваха, стържеха и пиляха, докато не я превърнаха в най-фин прах. Всеки от мъжете бе “въоръжен” с голям тежък чук. Дори мавляна показа колко много сила има в този иначе привидно стар човек. Само ал-Хадад ходеше сред тях и им помагаше със съвети, Пещта беше изгасена, така че в помещението беше по-хладно, но пък грохотът беше нетърпим. Всички блъскаха с такова ожесточение, че Ибрахим се страхуваше да не оглушее. Особено удоволствие доставяше това на гиганта Юсуп, който видимо се забавляваше. Изпод неговия чук излизаха искри, надвишаващи тези на околните. Този ден Ибрахим се чувстваше зле. Наранените му ръце много го боляха. Въпреки грижите на мавляна, на няколко места ръката му се бе възпалила. На мястото на кожата се беше появила червена суха плът. Освен това лявата ръка, премазана от удара с чука, а след това и от камъка от Магнезий, също беше зле и болката ту отслабваше, ту се засилваше.

След раздробяването, металът бе събран, претопиха го и отново го изляха в съда. Той се сля и се получи същата отливка, както предния ден, но този път ал-Хадад не го закали. Когато Юсуп и Неджиб се отправиха, за да свалят потата, всички инстинктивно се отдръпнаха, защото много добре си спомняха какво се случи предният път.

Този ден всички си тръгнаха рано. Това веднага се усети в сарая. Въпреки че цял ден бяха държали в ръце чука, след като починаха, те се раздвижиха. Чуваха се стъпки, разговори и смях.

Ибрахим се беше преоблякъл и с погнуса взе дрехата си, която ужасно миришеше на урина и пот. След това я понесе скрито към хамама, където имаше едно каменно корито. Беше решил тайно да я изпере.

Какво беше учудването му, когато влезе в помещението и видя, че всички еничари с ожесточение перяха белите си униформи. За разлика от него те бяха размотали дори чалмите си и перяха и тях. Ибрахим се върна и също взе чалмата си.

На другия ден усещането да облечеш чиста униформа беше страхотно. На мъжете отново беше дадена по една пила. Металът беше насечен на тънки ленти и всеки един с пилата, “гризейки” от нея, я превръщаше във фин прашец. Ал-Хадад минаваше и грижливо събираше финия прашец като че ли той беше най-ценното нещо в света, по-ценно и от злато. А може би наистина беше.

- Представяш ли си, че от това ще излезе меч? - попита Юсуп и се наведе към Ибрахим, докато пиляха.

- Не просто меч! - отговори ал-Хадад. - Това ще стане най-добрият меч в света! Това ще бъде оръжието на вярата зу-л-фикр!

- И аз го държа в ръцете си? - пак каза Юсуп.

- И както винаги се случва, отново си го направил на прах - намеси се в разговора Явуз Челик.

Всички, които чуха, се разсмяха на духовитата забележка, но най-смешното беше, че Юсуп, видимо засегнат, издаде огромните си като мяхове гърди и започна да се защитава. Но това още повече развесели неговите приятели. Така този ден мина в шеги и подмятания. В ковачницата беше хладно и по-тихо, затова мъжете можеха да си говорят.

Най-накрая и последното парченце метал се превърна в прах.

- Сега ще видите едно от тайнствата и чудесата на камъка от Магнезий - каза ал-Хадад. - Това е и една от моите тайни за това как ще пречистим и ще извлечем съвсем чист метал от слитъка. Другите ковачи не познават този метод. Той е познат единствено на нас, ал-Хадад, и е предназначен само за зу-л-фикр.

После мъжете присъстваха на поредната мистерия и тайнство, в които ги посвети Ковачът. За да изчисти метала от примеси, други вещества, камъните и каквото и да е, той разстла финия прашец в потата. Примесите трябваше да се махнат, за да стане металът еднороден и силен, защото колкото по-нечист е той, толкова по-слабо е оръжието, което ще бъде изковано от него. В следващия момент мъжете наблюдаваха нещо невиждано. Ал-Хадад взе дългите клещи, с които предните дни Юсуп и Неджиб бяха бъркали в пещта, и с тях стисна камъка от Магнезий. След това бавно поднесе камъка, който имаше неправилна форма, но все пак най-много се доближаваше до сфера. Когато застана над потата, се случи нещо колкото неочаквано, толкова странно и красиво. Изведнъж прашецът оживя и светкавично полепна по камъка, превръщайки го в нещо, което наподобяваше огромен таралеж, Това беше толкова изненадващо, че Юсуп, който стоеше точно пред Ибрахим, отскочи назад, а дясната му ръка инстинктивно потърси ръкохватката на арабрката му сабя.

Мъжете гледаха като омагьосани чудната форма, която бе добило това, което допреди малко беше само прашец, лежащ в дъното на потата. Но изненадата не свършваше. Ал-Хадад пренесе странното кълбо, приличащо на огромна черна паяжина, към друг съд. След това рязко удари щипките, с които държеше камъка, в стените на съда и стружките отново ’’умряха”, и се разстлаха на дъното на съда. Ал-Хадад отдалечи камъка и помоли Юсуп да го отнесе далеч, в един от ъглите. Също така по негова молба Неджиб отнесе потата, в която допреди малко бе лежал прашецът. На нейното дъно беше останал доста прах, някакви светли и по-големи парчета.

- Учителю, останал е още железен прах, какво да го правя?

- Изхвърли го! - каза ал-Хадад - Това са примесите и по-некачественият материал.

Едва сега Ибрахим разбра, че цялото това представление е имало за цел да пречисти метала, от който ще бъде изкован най-добрият меч в света. Явно магнезиевият камък, освен другите си чудати свойства привличаше само качественото желязо и така с негова помощ ал-Хадад по най-фин начин бе успял да отдели качественото желязо от примесите, Това обясняваше защо беше нужно два дни да пилят метала.

След това мъжете разпалиха пещта, отново претопиха метала, който доби формата на по-малката пота. Тази нощ започващият да се оформя зу-д-фикр пренощува в такава форма.

Вечерта всички възбудено говореха за това, че на другия ден започва коването. Всички бяха щастливи, сякаш на другия ден щяха да приключат и в ръцете си щяха да държат зу-л-фикр.

Наистина, на следващия ден всичко беше по-тържествено. Ал-Хадад изглеждаше странно. Той беше в транс и сякаш въобще не осъзнаваше какво върши. Очите му бяха подбелени и гледаха нагоре, към Аллах. Ковачът изглеждаше така все едно, че следва наставленията за изготвянето на меча лично от Бог.

Този път Кубилай Юндер, Явуз Челик и мавляна Абдаллах ефенди отговаряха за огъня и за духалата. Ал-Хадад много настояваше двете духала да работят в пълен синхрон. Двата меха приличаха на тежко дишащи животни в предсмъртния им час. Двамата мъже работеха в пълен синхрон, иначе огънят не гореше добре. Третият свободен човек отговаряше за това да добавя въглища в пещта и да сменя някого от хората на духалата, когато той се почувства уморен.

Останалите трима мъже щяха да въртят чуковете. Ал-Хадад ги накара да преместят една голяма, тежка маса, върху която поставиха наковалнята. Сложиха масата близо до пещта, така че Ковачът да може да поставя метала в пещта, а после да го подава до наковалнята. Той помоли Ибрахим да го вдигне от пода и да го постави върху масата. Младежът с учудване откри колко тежък бе Ковачът. Едва успя да го повдигне и да го постави там, където му бе посочил.

Ал-Хадад повика тримата: Юсуп, Неджиб ага и Ибрахим, и каза:

- Знам, че еничарската ръка е силна и точна. Сега трябва да докажете това в коването. Аз, с малкото чукче, ще ви показвам точно къде да удряте и в същото време ще ви подавам темпото. Трябва да бъдете точни и много премерени в ударите си.

Пламъците в огнището танцуваха равномерно. Желязото вътре ставаше червено, после жълто, а накрая побеляваше. Ал-Хадад вадеше желязото с дълги клещи. Малкото чукче на майстора започваше да барабани, променяйки ритъма в края на наковалнята. Еничарите грабваха тежките чукове и започваха да бият белия къс. При всеки удар от него изскачаха искри, които пръскаха настрани. Белият метал се променяше под силата на чуковете. Той беше пластичен, като топче глина. Понякога бели люспи хвърчаха наоколо, почервеняваха още в движение и падаха черни на земята. Това беше нажежената шлака и по-нискокачественият материал. Той трябваше да изпадне, за да остане само сърцевината на желязото.

После късът отново отиваше в пещта, духалата пак задишваха като ранени животни, а огненият им дъх променяше цвета на метала. Понякога се случваше “дъхът” на духалата да бъде толкова силен, че да изхвърли тлеещите горящи въглени от устата на пещта. Паднали на земята, те бавно потъмняваха, но все така пареха и беше много болезнено, когато някой ги настъпеше. Именно затова свободният човек на огнището събираше въглените с мокра метла и отново ги връщаше в огнището.

Ал-Хадад вадеше металното парче, подаваше го на мъжете и те започваха отново и отново да го нагъват.

Ибрахим очакваше тази вечер да приключат с изковаването на меча и учудването му беше голямо, когато Ковачът каза, че приключват за днес.

Но нагъването на метала продължи и на следващия ден, и на следващия, и на следващия.

Ибрахим имаше чувството, че откакто съществува прави само това - кове и нагъва метала. Слой след слой… Разстилане… Прегъване… Разстилане… Прегъване…

По цял ден се занимаваха с коване. Вечер в сарая също се говореше само за това. Ибрахим разбра, че Дамаските майстори, за да произведат най-качествените оръжия и саби в света, понякога нагъват метала толкова пъти, че да се получат повече от десет хиляди слоя. Но мечът на исляма бил специален и според някои трябвало да се прегъне на сто хиляди слоя.

Така еничарите, през деня ковяха, а през нощта спяха. Сън, коване, сън, коване… Постепенно престанаха да си говорят. Вече нямаше какво да си кажат.

Дните и нощите за Ибрахим се сляха. През деня духалата свистяха и дишаха непрекъснато. Понякога ал-Хадад искаше огънят да бъде по-силен, понякога - по-слаб. Тогава той ръсеше вода върху жаравата. От водата огънят се разпалваше още повече, а желязото омекваше като масло. Клещите на майстора ковач го измъкваха и поставяха върху наковалнята, след което той удряше с чукчето си по наковалнята и младите, силни мъже вдигаха и стоварваха големите си тежки чукове. Ал-Хадад нещо броеше и обръщаше метала от другата страна.

Именно така Ибрахим си бе представял подземната ковачница на Хефест. Те наистина приличаха на механичните помощници на древния елински бог на ковачите.

Отначало всеки удар предизвикваше болка в ръката на Ибрахим. Раните му заздравяваха бавно и страданието, което изпитваше, беше голямо. Всеки път, преди да започнат да коват, всички произнасяха молитва, след което Ковачът изпадаше в транс. Той се намираше в това състояние през целия ден. Именно така направляваше изковаването на меча. Отначало Ибрахим се уморяваше много, но с всеки изминал ден мускулите на ръцете му ставаха все по-силни и по-силни. И ако отначало чукът постоянно заплашваше да излети от наранената му и схваната ръка, сега вяче стишкаше дръжката по-силно и ставаше все по-уверен, с все по-голям принос към меделирането на метала. Това щеше да бъде неговото оръжие! Той все трябваше да се излага! Трябваше да бъде безупречен към оръжието си, още от мига на неговото създаване и изковаване!

Най-накрая дойде денят, в който острието започна да се оформя от безформената маса нагънато желязо. Цял един ден ал-Хадад изковаваше острието на зу-л-фикр. С всеки удар от безформената маса все по-ясно започваше да се оформя острието. Удар след удар, всичко ставаше бавно, но неумолимо, сякаш мечът на исляма напираше да се появи. Като че ли оръжието осъзнаваше, че е дошло време да бъде създадено и дори настояваше да се появи.

Най-после той беше готов. Зачервената и пламтяща маса се бе превърнала в острие. В това имаше магия. Мъжете гледаха като омагьосани. Уморени, те се бяха подпрели на дръжките на чуковете и съзерцаваха красотата на острието. Ал-Хадад повдигна красивото огнено острие и помоли Юсуп да донесе голямата вана с урина, която еничарите пълнеха през изминалите дни. Ковачът поднесе острието над голямото дълго корито. На всички им беше ясно, че едва сега започваше най-трудното - закаляването на разкаления метал, за да стане силен, твърд, но в същото време гъвкав, кънтящ и нечуплив. Не едно острие се бе разпадало при опитите да бъде закалено и вместо здраво, беше ставало трошливо и крехко. И неведнъж прекрасно изковани оръжия бяха губили от стойността си заради не добра закалка. Ал-Хадад вкарваше острието бавно във вонящата течност. Всички присъстващи осъзнаваха отговорността на момента. Ибрахим бе погълнат от действията на майстора. Той беше напрегнат и неподвижен. Този път въобще не реагира на изпаряващата се воня. Продължаваше да гледа острието, а потта изстина върху тялото му.

Ибрахим виждаше божественото огнено острие, отразено в жълтеникавата течност, преди да се потопи. Ръцете на ал-Хадад видимо трепереха. Българинът не можеше да разбере дали това беше от умора, иди от напрежение. Въпреки това Ковачът уверено и стабилно продължи да спуска острието надолу. Течността възвря и като че ли гневно обгърна върха, но Ибрахим виждаше как огненото острие въобще не контактува с нея. Между тях имаше пара, която после рязко се издигаше към тавана. Скоро Ибрахим видя как върхът на острието почерня. После следваше доста широка сива ивица, а над нея се гърчеше остра красива синя ивица. Тя се гънеше и движеше, и приличаше на грозен белег от посичане. По-нататък цветът на острието беше червен, после ставаше бакърен и едва накрая там, където държаха клещите, продължаваше да пламти като слънце и изкривяваше въздуха около себе си.

С всяко следващо спускане на острието в течността синята ивица по-бягваше все по-назад. Скоро тя премина средата и вече се отправяше натам, където държеше щипката. Така синият белег изчезна в края на метала. Течността кипеше, а парата на мощни вълма се издигаше до тавана, където се разбиваше и стелеше над помещението. Беше хубаво, че ковачницата беше голяма и висока, иначе всички щяха да се задушат.

Скоро цялото острие беше във ваната. И тогава за пръв път еничарите видяха как за миг ал-Хадад се отпусна. Той остави меча целия под течността, която точно там, където се намираше меча, вреше. Ковачът избърса челото си и бавно огледа всички мъже. В погледа му нямаше желание за похвала или оценка, нито изразяваше гордост и задоволство от свършената работа. Той ги гледаше така, сякаш за пръв път ги вижда, след толкова много дни. Ибрахим осъзна, че от много време не беше контактувал с майстора ковач и с другарите си. Ал-Хадад може би наистина през цялото време е бил в транс и не ги беше виждал. Това отпускане трая само миг, после той отново хвана клещите и извади острието от ваната. То беше посиняло и сухо. Докато държеше с едната ръка острието на меча, той взе малкото чукче и удари с него от едната страна. Удари и от другата, после по средата, после по ръбовете. Докато почукваше, внимателно слушаше какъв звук издаваше то. Нещо в това звучене не се хареса на майстора ковач.

- Ще го нагреем пак! - каза той.

Няколко пъти последователно той нагряваше слабо острието, каляваше го в коритото, понякога го потапяше по-бавно, понякога по-бързо и всеки път, след изваждането, го почукваше с чукчето. Постепенно дори еничарите усетиха как звукът, който острието издаваше при почукването, се промени. След всяко закаляване той ставаше все по-чист и звънък. Въпреки това майсторът продължаваше. С просто око се виждаше, че закаляването изисква върховно майсторство и много голямо търпение. На няколко пъти Ибрахим изпита желание да стане и да си тръгне, толкова бавни и отегчителни бяха тези процедури. Въпреки нервността на останалите мъже, ал-Хадад продължаваше търпеливо да закалява острието, без изобщо да се влияе от тях.

Мина доста време преди звукът да го задоволи. Той почука с чукчето по острието и из помещението се разнесе кристален, чист звук, подобен на камбанен. Звукът беше ясен и звънък. Всички веднага разбраха, че този звук няма нищо общо с това как звучеше оръжието в началото. Ал-Хадад почукваше равномерно острието и съсредоточено слушаше звука, който се наслагваше. По някое време маската му на съсредоточеност се стопи и на нейно място се появи усмивка. По всичко си личеше, че звукът вече радваше майстора ковач и именно той го караше да се усмихва. Тази усмивка не беше само плод на радост от това, че острието се е получило, в нея имаше и естетическа наслада, и удоволствие. Както музикантът виртуоз може да оцени качествата на един до-бър инструмент и се радва, когато в ръцете му попадне уникален инструмент, направен от майстор, така и ал-Хадад оценяваше качествата на острието, което държеше. Като гледаха възхищението в очите му, еничарите изпитаха усещането, че наистина не той самият, а нечие чуждо присъствие е изковало острието, което той сега като че ли откриваше и виждаше за пръв път.

После ал-Хадад чукна силно с чукчето и изчака, докато звъненето съвсем не заглъхна. След това почука два пъти бързо един след друг. Дори и сега звукът беше ясен и чист, без да се слива, преплита и да се потушава. Той чисто се наслагваше един над друг.

Мъжете въздъхнаха с облекчение. Цялата мъка по изковаването на меча беше към своя край.

За тяхна голяма изненада ал-Хадад грабна големия чук и с него, с всичка сила, удари бъдещия меч право по средата. Звукът, който се разнесе, беше чист, ясен и някак весел. Той се разнесе като от камбана. Острието беше толкова силно, че дори не трепна. Чукът отскочи силно назад. Видимо доволен ал-Хадад постави острието върху наковалнята, а еничарите му се нахвърлиха отгоре с тежките чукове. Те го удряха с настървение, сякаш участваха в битка. Един през друг коравите воини вдигаха чуковете с железните си ръце и сякаш се заканваха на острието да го направят на сол. Острието отхвърляше с весел звън чуковете назад. Еничарите като че ли се ядосаха на това и заблъскаха още по-свирепо. Тътенът беше страшен. Като обзети от бяс, те блъскаха и блъскаха. Ибрахим беше сигурен, че острието съвсем скоро ще се счупи. Сърцето му се сви. Това щеше да означава, че той не е Махди и материалите, които бе донесъл, не струват. Щеше да бъде поредният Лъжемахди. “Само силата на Аллах може да предпази острието от счупване!” - помисли си Ибрахим. После си помисли вече да не удря толкова силно, но не можеше да направи това. Все пак истината беше най-важна, така че той продължи да млати с всичка сила. Единственият начин, по който можеше да помогне на меча, беше като произнасяше молитва към Аллах да запази целостта на острието. После погледна Кубилай Юндер и разбра, че агата на еничарите също се моли освен за целостта на острието и за целостта на корпуса на еничарите. Мина доста време преди мъжете да се уморят да бият с чуковете.

Един по един те оставяха чуковете и напълно изтощени се сриваха на земята. Ибрахим лежеше на пръстения под и дишаше тежко. Ако можеше да се каже така, мечът бе удържал първата си победа, а еничарите - неговите първи противници, сега лежаха изтощени и разбити в нозете му. Мечът беше наложил волята си над тях.

- Това е! - каза ал-Хадад. - Утре ще е последният ден за мен и първият за зу-л-фикр! Елате да видите! - каза ал-Хадад.

Еничарите се приближиха и ахнаха от учудване. Мечът си беше все такъв, какъвто бе в началото. По него нямаше нито една драскотина и дори най-малка следа от цялата им атака. Те не разбраха много, но щастливи и уморени си тръгнаха. Тази вечер Ибрахим беше щастлив. През цялото време пред очите му беше великолепното острие, което съвсем скоро щеше да бъде негово. Сънува оръжието. Отначало той се въртеше и премяташе в пространството и примамваше младия еничар. По някое време Ибрахим се стресна, защото мечът танцуваше пред очите му като жена. Нима си позволяваше да сънува най-силното и непобедимо оръжие в света като жена? Не, тази мисъл беше нетърпима за него. От сън той премина в будно състояние. Размърда се, за да се отърси от гледката на превъртащия се в пространството меч. След като се разсъни, изпита съжаление, защото знаеше, че сега сънищата му ще се насочат в друго русло. Досега не му се беше случвало да сънува един и същи сън два пъти последователно или след като заспи, да продължи да сънува предишния си сън. Тази нощ обаче това се случи. Отначало виждаше само зу-л-фикр, който се въртеше във въздуха на фона на прекрасно синьо небе. После Ибрахим погледна надолу. Очите му с мъка се отделиха от чуднокрасивото оръжие. Той беше влюбен. Изпитваше същите чувства на възторг и възхищение, на нежност и привързаност. За миг му се стори, че мъничките, красиви и нежни очи на Бурчин го гледат от меча. Поиска да прегърне този меч, да го милва нежно, да почувства всяка частица от него и чрез любовта си да го накара да зазвъни…

Скоро погледът му се хлъзна надолу и той видя нечия чужда ръка, която въртеше зу-л-фикр. Изпита ревност, но само след миг погледна и видя цяла битка, хиляди мюсюлмански конници тичаха в бурен галоп. Изпод краката на конете им излизаха облаци прах. Фина червеникава прах, която се смесваше с размазаното движение на конниците.

- Кой държи меча ми? - възнегодува, дори в съня си, Ибрахим. - Що за сън беше това да сънува меча си в ръцете на друг човек?

Той отново насочи погледа си към мъжа. Беше на видима възраст колкото него, с красиво светло лице сякаш самото то излъчваше светлина. Но най-странни от всичко бяха очите на мъжа. Те бяха едновременно сурови и втренчени напред, но и благи като че ли във всеки момент на лицето му щеше да изгрее усмивка. “Кой си ти?” - питаше се Ибрахим и искаше да премери сили с този мъж. Подобно на неговата, брадата на мъжа не беше много гъста. Ибрахим се беше опитал да си пусне дълга брада, но космите му бяха руси и редки, и брадата му не беше особено впечатляваща. Този вид брада му беше толкова познат. Сети се за гъстата, черна и силна брада на приятеля си Касим, за благородната снежнобяла брада на далила Осман или за брадата на Мухамад. За миг му се стори, че познава този мъж отнякъде. Но откъде можеше да го познава? Може би го е срещал само за миг и образът се бе врязал в паметта му или беше чувал нещо за него? Скоро в него се затвърди усещане, че някой му е говорил нещо за този мъж, но кой и кога?

Отново насочи погледа си към мъжа. Той продължаваше да препуска в пустинята и все така въртеше меча. Изведнъж го порази прозрение. Защо гледаше лицето на този мъж? По-добре беше да види облеклото му, а то му беше толкова добре познато и човекът, и останалите препускащи воини бяха облечени с бурнуси. Араби! Мисълта го порази! Значи човекът и воините около него бяха араби. Но кой арабин можеше да държи в ръка меча на исляма? Отговорът веднага се появи и го порази като светкавица. Как кой? Само един мъж в света можеше да държи меча! Пророкът! Да, наистина, това можеше да бъде само пророкът Мохамед! Вече много по-спокоен еничарът насочи погледа си към лицето на мъжа. Нима така беше изглеждал Мохамед, без буйна брада и с тези добри очи!? Никога досега не си го беше представял толкова земен и обикновен, но в същото време толкова истински и реален. Сърцето му пееше. Той виждаше пред себе си Пророка жив, държащ в ръка неговия меч. Това, макар и сън, за него беше като благословия. Струваше му се, че по този начин Пророкът иска да му покаже, че именно това е мечът на исляма.

С преизпълнено от щастие сърце Ибрахим отново вдигна поглед, за да види красивото и одухотворено лице на Пророка, но още като се хлъзгаше по краката му, осъзна, че нещо не е наред. Този път Пророкът беше облечен в кафяви кожени дрехи, а тук-там кожата на непознатото животно с кафяв, златист, дълъг и лъскав косъм беше обърната навътре. На места тя стърчеше и придаваше странна форма на дрехата. Любопитството на Ибрахим нарастваше. Той все по-бързо се “катереше” по стремената на странния конник. Мина през железния колан, украсен с широки златни пластини, на които висяха оръжия и торбички. Най-накрая стигна до лицето. Красиво, силно лице, с къса подрязана брада и дълги, увиснали мустаци, които се развяваха назад от конския галоп. Този мъж беше съвършено различен. Ибрахим веднага го позна. Можеше да бъде само един. От разказите на мавляна това можеше да бъде само той - най-свирепият и жесток воин, убиецът на християните, “бичът

божи” - Атила. Водачът на всички номадски народи. Наистина, лицето на Атила беше сурово и белязано със следите на стотици битки. Това лице толкова много се различаваше от лицето на Пророка. Колкото и да беше странно, Атила също държеше в ръце зу-л-фикр. Но Ибрахим онемя, когато видя това, което се разкри на заден план. Хуните, хиляди, милиони, свирепи и сурови воини. Лицата им - обезобразени и уродливи, а погледите на всички - вперени в нещо напред. Пуснатите да препускат напред коне и тези погледи. Хуните, тюрките, монголите, аварите. Тогава Ибрахим все още не знаеше, че българите са номадски народ, но виждаше и тях там сред неизброимото множество. И този поглед, всички бяха като лъвове, които дебнат нещастната си обречена жертва. Нито за миг те не отделяха поглед от врага.

Ибрахим целият настръхна. Гледката беше страховита. Такова нещо досега не беше виждал. Това може би беше по-страховито и от еничарския корпус. Гледката беше шокираща и внушителна. Именно това бяха Великите ездачи на Изтока. Но едно нещо го беше заинтересувало, а именно накъде бяха насочени погледите на всички тези мъже. Коя беше нещастната жертва? Дали някой друг непокорен номадски народ, или западните римляни с техните смешни шлемове, или пък бургундците? Кой стоеше отпред, кой беше врагът на тази лавина от коне, хора и метал? С кого щяха да се сблъскат и то само след миг? Опита се да насочи погледа си напред и видя степта, зеленината, красивите жълти, сини и бели цветчета, които не подозираха, че само след миг ще бъдат стъпкани от копитата на препускащите коне. Колкото и да опитваше, не успя. Когато върна погледа си назад, този път видя зу-л-фикр в ръцете на мъж облечен с туника, а отгоре с красива броня. На гърдите му имаше изкован щит, а върху щита беше изобразена отсечена женска глава, но вместо коса, имаше стотици змийски глави и всички те бяха живи и се виеха, и съскаха. Гледката на главата смрази кръвта на Ибрахим. Той не можеше да разбере дали някой му беше разказвал за тази глава, или беше въображение, но гледката наистина беше страховита.

С усилие на волята Ибрахим повдигна погледа си нагоре и видя младото голобрадо лице на владетеля. Той беше с прав нос, започващ направо от челото, а под шлема тук-там се подаваха пепелявите руси кичури на къдравата му коса. Ибрахим вече се досещаше кой е той, но окончателно се убеди, когато върху шлема му видя двата огромни рога от овен с извити назад върхове. Искендер! Да, това беше Александър Македонски, древният владетел на гърците. В Македония днес живееха българи, така че Ибрахим не знаеше дали Искендер не е бил българин, но сега този въпрос не го вълнуваше.

И след Рогатия*, зу-л-фикр държаха в ръце много владетели. Някои от тях Ибрахим успяваше да познае, за други се досещаше, а имаше и такива, които му бяха напълно непознати.

На сутринта се чувстваше уморен, но мисълта за скорошната среща със зу-л-фикр вля сили в тялото му. Не се нуждаеше от храна или разсънване. Стана от леглото и веднага беше готов да тръгне.

Денят наистина беше по-специален. Когато влязоха в помещението, този път всичко беше чисто. Пещта продължаваше да гори.

- Остана едно последно закаляване.

Ал-Хадад показа меча на еничарите. Това вече беше завършено оръжие. Дръжката беше красива, златна, с много красива ювелирна украса. Острието беше украсено със златни инкрустации. С много красив арабски шрифт пишеше: зу-л-фикр, нека Аллах пази преносителя на този меч - Махди, и това, което той сътвори!

Всички мъже ахнаха от възхищение. Те бяха виждали хиляди оръжия, но нищо толкова красиво. Ал-Хадад държеше меча, а очите на еничарите горяха.

- Учителю, може ли да го подържим? - попита Кубилай Юндер.

Ал-хадад се съгласи. Той виждаше блясъка в очите на воините и

предполагаше какво изпитват. Знаеше, че за много от тях това ще бъде най-великият момент в живота им. Така мечът обиколи всички воини. Те с благоговение го оглеждаха и милваха острието. Всеки хващаше дръжката и веднага от лицето му се излъчваше удоволствие. Докато гледаше как останалите еничари се възхищават на оръжието, Ибрахим се сети за съня, който бе сънувал.

Дори мавляна не се стърпя и хвана дръжката на ятагана. Да, това, което ал-Хадад бе изковал, беше класически ятаган, но толкова красив.

Когато ятаганът най-накрая попадна в ръцете му и той докосна острието, без да иска, ахна. То беше съвършено полирано, сякаш беше от стъкло, но отдолу се виждаха фини нишки, които описваха странни преплетени фигури. Това бяха форми, получени в метала от хилядократното нагъване. Шарките бяха като най-фини инкрустации и предаваха на острието изключително красив вид. На Ибрахим му заприличаха на отрязана напряко борова кора. Той беше виждал направени фигурки от леката кора на бора. Именно на това му заприличаха шарките на острието. Ал-Хадад беше казал на мавляна, че тези шарки са много важни. Те бяха отпечатъкът на всяко оръжие и подпис на майстора. Наричаха се булат джадхердер - вълниста стомана.

Ал-Хадад току що обясняваше, че за да оживее мечът и да стане истински зу-л-фикр, предстояла една последна процедура по закаляване.

*Рогатия - един от прякорите на Александър Македонски. Така враговете му в по-късни времена намеквали, че той бил движен от самия Дявол.

- Мечът още не е готов! - каза ковачът. - В него още не е вкарана душа! Той все още не е жив!

Въпреки думите на ал-Хадад, Ибрахим почувства меча като жив. Ибрахим не знаеше защо, но острието на меча беше изключително леко. Може би поради това, че бяха нагъвали метала толкова много пъти, а може би от самия метал, който той бе събрал от всички посоки на света. А може би мечът наистина имаше някаква сила?

Ибрахим хвана дръжката и тя залепна за ръката му.

- Слонова кост каза просто ал-Хадад.

Младият воин не можа да се стърпи и завъртя меча. Това наистина беше най-доброто оръжие, което беше виждал. То беше леко като перце.

- Учителю, острието не е ли прекалено леко? - притеснен попита Ибрахим.

- Това е специално острие - каза Ковачът.

След тези думи той се обърна и се приближи до стената. Там бяха подпрени най-различни оръжия. Ибрахим се учуди, имаше саби, пики, алебарди и всякакви непознати оръжия.

Ал-Хадад помоли Юсуп да вземе едно оръжие. Гигантът се приближи и внимателно заразглежда различните видове. Най-накрая избра едно дълго право острие. Докато го носеше, той се усмихна на Ибрахим. Гигантът беше избрал оръжие, което и двамата много добре познаваха, а именно персийски медж.

След това ал-Хадад накара еничарите да отидат в коридора и да вземат оръжията си. Ибрахим взе само джерида. Еничарите, след като се въоръжиха, като че ли се успокоиха и добиха по-завършен вид. Скоро отново всички се събраха около наковалнята. Те гледаха към арапа и българина.

- Кръстосайте оръжията! - каза ал-Хадад. - Ударете ги с всичка сила!

Ибрахим и Юсуп не се нуждаеха от особено насърчаване. Имаше

съвсем малко притеснение у българина, защото знаеше силата и тежестта на меджа. Като човек участвал в много битки и двубои знаеше, че при сблъсък на две неравностойни по тежест оръжия, по-лекото силно отскача назад. Освен това се изисква много голяма сила от този, който го държи, за да се противопостави на по-тежкото острие.

Затова двамата замахнаха зверски, а Ибрахим стегна ръката си с цялата сила, на която бе способен. Случи се нещо невероятно. След трясъка двете остриета трябваше да се вклинят, като се разсекат взаимно, но нищо такова не се случи. Ударът прокънтя много силно из цялото помещение. Ибрахим се почувства сякаш някой е забил в ушите му игли. От Удара меджа отскочи силно назад, а младият еничар дори не трепна. И сякаш някаква сила отблъсна меджа на Юсуп, още преди да се е докоснал до зу-л-фикр. Ибрахим гледаше отхвърления отвъд духалата медж, а ушите му продължаваха да кънтят, сякаш биеха десетки камбани. Постепенно към тях се присъединиха ударите на нови, постепенно станаха стотици. После към тях се приобщиха нови и нови. Така те станаха хиляди. Звукът беше нетърпим и предизвика болка в ушите на еничарите. Усещането беше странно. В този момент Ибрахим почувства още нещо. Върхът на джерида също леко вибрираше. По погледите на останалите разбра, че и техните оръжия звънтят.

- Мечът зу-л-фикр оживя - каза ал-Хадад. - Той през цялото време ще поддържа връзка с всички оръжия на хората на Махди, в която и част на света да се намират. Зу-л-фикр има дух и ще побеждава всички оръжия, с които се срещне. С него Махди ще може да победи всяка армия, срещу която вдигне меч.

Всички изведнъж вдигнаха оръжията си нагоре и извикаха:

- Това е мечът на Махди! Аллах акбар!

Ибрахим също вдигна ятагана. Всички отново извикаха:

- Аллах акбар!

И така отново и отново.

- Чакайте, мечът още не е готов! - каза ал-Хадад и го взе от ръцете на вдъхновения българин.

След това Ковачът накара Юсуп и Неджиб да разпалят огнището и да поемат духалата. Останалите мъже наблюдаваха с интерес това, което Ковачът правеше. А той взе красивото оръжие и го постави в пещта. След това се обърна и каза:

- Сега предстои последното закаляване и мечът ще бъде готов. Моят род от векове е предавал тайната за изковаването именно на този меч. Ние сме изковали всички останали оръжия и земеделски сечива, но през цялото време това е било основната ни мисия - да бъдем готови да платим тази цена и сега аз ще я платя. Настъпи денят, заради който ние, моят род и предците ми, сме живели и този ден е днес.

- Не напразно те назовах Ибрахим ал-Хадад - каза ковачът, като погледна еничара. - Формално ти ще носиш нашето име, защото аз ти завещавам смисъла на нашия живот - зу-л-фикр.

Ал-Хадад погледна към острието. То вече беше толкова червено, че се бе сляло с жаравата. Отново с клещи Ковачът го измъкна от огнището.

- Сега аз ще закаля за последен път меча и ще слея неговата душа с моята. Това е моето спасение. Само така аз и всичките ми предци можем да попаднем в рая. Освен това с този ритуал ще направя така, че вече никога няма да може да бъде изкован меч подобен или равностоен на зу-л-фикр. Така мечът никога няма да бъде победен. За да покорява оръжията на останалите народи, трябва да се извърши ритуалът.

Ал-Хадад накара еничарите да изхвърлят в огъня оръжията, които бяха струпани до стената.

- Това са оръжия на всички вражески народи и племена. Нека ги изгорим пред зу-л-фикр! Така той винаги ще побеждава тези оръжия и народи!

Ибрахим искрено се учуди какъв ли може да бъде този ритуал. В този момент ал-Хадад направи нещо, което предизвика учудването и възхищението на всички присъстващи. Той улови дръжката на меча с гола ръка. Мъжете се зачудиха какво да правят, да помогнат ли на Ковача, но неговото поведение беше такова, че накара коравите еничари да отстъ¬пят назад.

- Някога най-специалните мечове са се закалявали с кръвта на роби - каза ал-Хадад.

Явно мечът изгаряше ръката му, но той все пак вдигна острието и го насочи към гърдите си. Преди еничарите да успеят да реагират, ал-Ха- дад извика силно:

- Аллах акбар! Аллах акбар! Аллах акбар! Зу-л-фикр! Зу-л-фикр! Зу- л-фикр!

След което прониза гърдите си. Мечът беше нагорещен и изгаряше плътта му. Из стаята се разнесе отвратителната миризма на горяща плът и кръв. Еничарите видяха как острието прободе тялото на майстора ковач и излезе откъм гърба. Отзад то се обливаше в кръв. Всички видяха странната гледка как ал-Хадад закалява меча в себе си и със собствената си кръв. Като истински майстор, той го правеше бавно и не бързаше, а на лицето му беше изписано задоволство.

Това, което мъжете наблюдаваха, беше невъзможно. Ал-Хадад отдавна трябваше да е мъртъв и да падне, но вместо това той бавно продължаваше да забива ятагана в гърдите си, докато не стигна до дръжката.

Ятаганът ядно съскаше като разлютена змия. Мъжете бяха готови във всеки момент да скочат и да подхванат падащото тяло, но това не се случваше. Всеки нормален човек отдавна би бил мъртъв, но ал-Хадад като че ли бе обсебен от някаква свръх сила, която го поддържаше жив, докато не завърши делото си. След това той извади много бавно меча като че ли внимаваше да не наруши технологията на закаляване. Силата, която го крепеше, беше толкова голяма, че той успя да извади цялото острие и след това да го подаде на Ибрахим. Еничарът се наведе към Ковача, за да поеме чудното оръжие. В този момент силите напуснаха майстора ковач и той се строполи мъртъв на пода. С изваждането на меча мисията на ал-Хадад бе приключила, а с това като че ли го напусна и волята за живот.

Еничарите се спуснаха, но вече нищо не можеше да се направи. От ал-Хадад беше останало само безжизнен труп, с голяма, обгоряла и още

димяща рана в гърдите. Воините се скупчиха над мъртвото тяло. Мина доста време преди Ибрахим да може да хване ръкохватката на меча. Острието беше странно. То синееше и сякаш светеше във всички цветове на дъгата. Тази феерия от цветове омагьоса еничарите, а по острието пробяга светлина. Мъжете го гледаха и бяха сигурни, че оръжието излъчва магическо сияние.

- Какво ще правим с тялото на Ковача? - попита Юсуп.

- Първо ще положим клетва пред ал-Махди, а после ще спазим волята на ал-Хадад. Той пожела да разрушим ковачницата, чиято цел бе изпълнена с изковаване на меча. Аз съм се погрижил за всичко. Сега трябва да се закълнем. Извадете оръжията си! - каза Кубилай Юндер.

Еничарите извадиха оръжията си. Агата им посочи как да кръстосат върховете им над мъртвия ал-Хадад и взе меджа от Юсуп. Тъй като негово оръжие беше знанието и книгата, мавляна извади Корана от пояса си.

- Кълна се - произнесе Кубилай Юндер, - че ще запазя тайната на този орден, който ще наричам Ордена на ал-Махди.

След като агата произнасяше думите, еничарите с висок глас ясно ги повториха.

- Нека винаги помним, че две остриета не могат да пребивават в една ножница и там, където Махди има власт, не може да има друга духовна и светска власт! Кълна се в Аллах и нека той да ме накаже с екзекуция и сам да изпълни смъртното ми наказание! Кълна се! Аллах ак- бар! - възкликнаха всички най-накрая.

Така всички тези мъже образуваха нов орден в братството на еничарите - бекташи. Това беше най-елитната част от корпуса на еничарите. Това беше Орденът на Махди, могъща тайна стоеше в основата на този орден - личността на ал-Махди и Втория меч на исляма. Ибрахим беше сигурен, че тези мъже ще включат целия ресурс не само на еничарския корпус, но дори и на цялата империя, за да постигнат целите на тази завера.

Кубилай Юндер накара всички да излязат. Той и Ибрахим изтъркаляха отвън едно пълно с барут буре. През това време Юсуп бе изгребал няколко кофи вода и ги беше излял направо в огнището. Той направи това по нареждане на агата, който явно искаше да взриви ковачницата, без да предизвика пожар. Още докато търкаляха бурето, Ибрахим отвори тапата и така се получи следа от барут. Кубилай постави бурето до огнището. В едни от клещите Юсуп беше хванал въглен, който подаде на агата. Старшият еничар накара двамата да излязат и им каза как да приготвят коня му.

Скоро Кубилай Юндер изскочи от паянтовата врата, метна се на гърба на коня и тримата пришпориха конете. В този момент се чу взривът.

Ибрахим се обърна. Над мястото, където доскоро беше ковачницата на ал-Хадад, се издигаше огромен облак светъл прах, който се издигаше

високо над квартала от схлупени къщици. Ибрахим беше сигурен, че взривът и кратерът, който щеше да се получи, даже нямаше да предизвика учудване. Той беше въоръжен само с джерида и джамбията, а тъй като ятаганът зу-л-фикр нямаше ножница, го носеше гол в ръката си.