Еничар

Токораз Исто

ЯТАГАН И МЕЧ

исторически роман в пет части

Издателство “Оренда”

Издателство “Оренда” е специализирано в областта на бойните изкуства, медитативните и духовни практики. Освен издаването на книги за бойни изкуства то си поставя за цел да популяризира бойните традиции на българите. Именно затова е наречено “Оренда”.

Оренда се е наричала магическата сила, осъществявала една духовна територия (саракт), върху която се съхранявал и развивал българският боен дух. Прабългарските воини чрез определени практики култивирали тази божествена сила. Воините ветерани, жреците на Тангра и особено канът били средоточие на тази сила и знаели тайните за нейното култивиране и управление.

Древните българи вярвали, че притежават най-мощната и истинска вътрешна сила. Чрез нея Тангра ги отличил от останалите племена и ги предопределил да побеждават и да изпълняват специалната мисия, с която ги натоварил. Бойното умение на прабългарите “Да”, също било дарено от Тангра в неразривна връзка с магическата сила (оренда).

Българското бойно изкуство Да Дао е наследник на прабългарските бойни традиции. Стилът си поставя за цел да възроди българския боен дух и да възвърне самочувствието на българите като едни от най-добрите бойци в света.

Духовната сила на прабългарите, въпреки че на пръв поглед изглежда сходна с някои източни идеи, е много по-различна от тях. Орендата на прабългарите е безспорно по-мощна, по-реална и прагматична, присъствайки осезаемо в живота и бойната практика на воините и оказвайки влияние на техниките и цялостното воинско умение. Тази сила и знанието за нея достигат до нас - съвременните българи, предавайки се от поколение на поколение.

Първа част

ЕНИЧАР

АРАПОВО

Обърна се точно навреме, за да види как потерята се спуска по стръмния бряг. Те бяха силни и тежки мъже и очевидно бяха решени на всичко. Повечето от тях скочиха от високия скат, без да се замислят и забавят нито за миг. При падането във водата се вдигнаха високи пръски, които достигнаха до върховете на околните дръвчета. Той ги гледаше като омагьосан. Гледката на тичащите и скачащи във водата мъже беше неописуема. Тя беше толкова впечатляваща, че за миг го накара да се вцепени. Виждаше мъжете, усилието, изписано на лицата им, пръските и голите оръжия, които държаха в ръцете си. Всички те желаеха неговата смърт. Ханджарите* и ножовете го притесняваха, но най-много го плашеше изражението на лицата им. Там бяха изписани устрем, омраза и най-вече желание да го убият.

Страхът накара цялото му тяло да потръпне и въпреки че беше мокър, настръхна целия. Знаеше, че страхът е лош съветник. Цял живот го бяха учили да не се притеснява, да не се поддава на паника и да не взема решения под влияние на страха. Въпреки това сега, когато гледаше тичащите мъже, усети как страхът го превзема.

Бойната му подготовка все пак даде своя резултат и само след миг успя да възвърне самообладанието си. Бързо взе решение да действа. Погледна напред, а после и надолу. Беше застанал на ръба на висок водопад. Единственият път за него беше надолу. Потерята приближаваше. Всеки миг забавяне утежняваше положението му. Отново погледна към пропастта, която се разкриваше под нозете му. Водопадът беше толкова висок, че водата, още във въздуха, се пръскаше на ситни капчици и образуваше бяла мъгла, която забулваше всичко. Така и не можеше да прецени накъде да скочи. Притесняваше се от зъбери, на които можеше да се наниже или от плитчини и камъни.

Избор нямаше, отзад потерята вече приближаваше, отпред беше пропастта. Пред него беше страхът, отзад приближаваше смъртта, а той стоеше между тях. Колебанието трая само миг, той можеше да преодолее страха, но срещу смъртта нищо не можеше да направи. Сети се, че наричат този водопад “Дяволското пръскало”. Защо ли?

Пое дълбоко въздух и скочи. Докато падаше, почувства натиск в корема, все едно някой изтегляше дъха от гърдите му. Малко преди удара извика силно, но грохотът на падащата вода беше толкова силен, че не успя да чуе собствения си вик. Последва удар. Краката му силно се свиха.

* ханджар - дълъг нож, полусабя

Ударът беше толкова силен, че за миг помисли, че умира и се е разбил в плитчината. Знаеше, че ако падне на плитко или се удари в камък, ще се пребие, а в по-добрия случай ще счупи краката или главата си. Въобще не мислеше, че може да се удави. В миг осъзна, че потъва, а водата беше ледена. Тя беше толкова студена, че напълно сковаваше движенията му. Мокрите шаячни дрехи и елекът изведнъж натежаха. Чувстваше се като в прегръдката на огромен великан, който желае да го удави и го влачи към дъното. Трябваше да мисли! Не беше мъртъв, трябваше да продължи да се бори за живота си! От ледената вода първо страшно много го заболя главата. Като че ли някой го пробождаше с остър шиш в тила. Преди скока беше поел въздух, но от падането и от силата на удара във водата беше издишал и сега потъваше без никакъв въздух в дробовете си. Нямаше никакво време за размисъл. Погледна нагоре. Потъваше бавно под тежестта на дрехите си. Явно водопадът беше издълбал дълбока яма и сега той се беше устремил към дъното й. Гледката, която се разкри през очите му, беше страшна. Отвсякъде го обграждаше мракът на бездната, само някъде далеч видя пречупващите се във водната повърхност лъчи на слънцето. Те се движеха игриво и танцуваха по вълничките, образувани от падащата вода. Светлината оставаше все по-далеч от него, а мракът и ужасът го обгръщаха отвсякъде. Престана да гледа нагоре и насочи поглед в мрака около себе си. В този момент почувства нечие могъщо присъствие. Стори му се, че там в дълбините се спотайва огромно чудовище. Не! Не беше само едно. Навсякъде около себе си чувстваше скрито движение. Някакви огромни хидри обитаваха тази бездна. Той чувстваше погледите им върху себе си. Те го дебнеха. Почувства че съвсем скоро ще бъде разкъсан от острите зъби на чудовищата или ще бъде задушен в смъртоносната хватка на змиевидните им слузести тела. За миг няколко мисли минаха през главата му: “Нима така ще умра? Нима тялото ми ще стане храна на рибите и няма да бъда погребан в гроб, като истински християнин?” Вниманието му беше привлечено от движенията на подводните чудовища. Не! Той нямаше да допусне да умре по този начин! Страхът го превзе, имаше чувството, че само ако види дебнещите го чудовища, ще умре. Беше сигурен в това. Сега му се стори, че бездната е туловището на огромен кит, а той самият беше като Йона*. Умираше! Беше сигурен, че ще умре!

След миг лъч светлина разсече съзнанието му. Това явно беше последният проблясък на мисълта му. За един кратък миг осъзна в каква ситуацията беше изпаднал. Трябваше да действа и то веднага. От бързината на действията му зависеше дали ще живее или не.

* Йон - библейски пророк, погълнат от кит

В следващия момент започна да действа инстинктивно. Тялото му действаше само, а той като че ли го наблюдаваше отстрани. Рязко смъкна от плещите си тежкия, напоен с вода елек. Чевръсто разпаса дългия си червен вълнен пояс. Накрая, освободил се от цялата тази тежест, която като котва го теглеше към дъното, започна конвулсивно да загребва с ръцете си нагоре, с мощния мах на борещ се за живота си човек. Инстинктивно осъзнаваше, че дали ще живее зависи от това последно усилие. Последният път загреба толкова силно, че изскочи чак до кръста като тапа над водата.

Дробовете му конвулсивно се изпълниха с въздух. “Жив съм! Жив!” - тази мисъл като светкавица освети помрачения му доскоро разсъдък. Дълбокото вдишване накара дробовете му да колабират. Въпреки че беше почти припаднал, успя да се задържи над водата. След малко започна да се ориентира и бавно заплува към стесняващото се корито на водопада. Още от дете той знаеше, че плуването във водопад е много по-трудно от плуване в каквато и да е друга вода, но сега го изпита на живо. Докосването на босите му ходила до облите, хлъзгави, зеленясали камъни му се стори успокояващо. Все пак побърза да излезе, защото все още помнеше чудовищата и хидрите, които беше усетил там долу, в мрачните недра на бездната.

Едва когато излезе от водата, почувства тялото си тежко и разбра, че е уморен до смърт. Едва намери сили да се просне върху камъните. Лежеше, а дишането му беше плитко и учестено. Беше толкова уморен, че забрави за всичко останало. Сега вече знаеше защо селяните от околните села наричат това зловещо място “Дяволското пръскало”.

Стресна го силен гърмеж. Нещо удари в камъка до него. В съзнанието му бавно изплува споменът за потерята. Спомни си, че беше скочил във водопада, защото го преследваха. Явно преследвачите му имаха пищови и пушки и щяха да ги използват срещу него. Осъзна, че така, проснат на камъните, представлява идеална мишена за тях. Още миг ако останеше така, щеше да стане жертва на куршум. Не знаеше как го виждат отгоре. Само преди малко той не беше успял да види нищо от разбиващата се на ситни капчици вода. Може би стреляха напосоки или той беше излязъл извън “облака”. Дори не се опита да види откъде идват изстрелите. Подскочи и побягна. Сега можеше да го спаси само бързината. Тичането по облите, мокри и хлъзгави камъни не беше никак лесно. Бързаше, но в същото време внимаваше да не се подхлъзне. Въпреки че бяха обли, камъните набиваха табаните му. Искрено съжали, че при изплуването цървулите се бяха изхлузили от краката му. Чувстваше се като че ли бяга по поле осеяно с тръни.

Следващият изстрел го накара да се приведе и още по-бързо да побегне. Огледа се за храсти, в които да се шмугне, а и да облекчи наранените си боси крака, но видя, че се намира в капан. Отвсякъде беше обграден от високи отвесни скали, а той беше “като на тепсия”. Едва сега разбра в каква ситуация бе попаднал. Започна да бяга още по-бързо, приведен криволичеше наляво-надясно. Трябваше по най-бързия начин да излезе от обсега на преследвачите си.

Може би бързата реакция му помогна да се спаси от следващите изстрели, които изсвистяха покрай него. Те удряха камъните и водата, като вдигаха струйки и облачета прах. Докато бягаше, осъзна, че потерята може да се движи по скалите над него и да стреля, а той беше като мишка затворена в капан.

Трябваше да бяга по-бързо. Толкова бързо, че да изпревари свистящите около него куршуми. От тичането краката му се разраняваха все повече и повече. Всяка следваща крачка беше по-мъчителна от предишната. Това беше надпревара със смъртта. Трябваше да тича! Може би тичаше към своята гибел. Осъзна, че там, където скатовете се спускат към реката, е мястото, където преследвачите му също ще се спуснат и могат да го пресрещнат. Там щяха да се пресекат пътищата им. Трябваше да търси друг изход, защото беше закъснял. Не можеше да определи колко време се бе забавил със скока си във водата. Беше загубил представа за времето. Имаше чувството, че бе стоял под водата цяла вечност, но знаеше, че едва ли е така, иначе отдавна щеше да е заловен. Може би преследвачите го бяха изпреварили и вече се бяха спуснали в коритото на реката, пресрещайки го, а сега той тичаше право към тях. Не беше сигурен, че зад гърба му също няма врагове. Може би все някой от тях беше последвал примера му и бе събрал кураж да скочи във водопада. Съвсем скоро отхвърли тази мисъл. ’’Едва ли има други толкова луди като мен!” - помисли си той, докато тичаше. Тялото му беше младо и леко, но краката му бяха в окаяно състояние. От известно време вече не си правеше усилие да се привежда, беше се изправил и тичаше без да криволичи. Вече не чуваше изстрели зад гърба си и това донякъде го успокои. Мисълта, че може би ги е изпреварил, го радваше искрено, а фактът, че вече не стреляха по него можеше да значи само това. “Нима наистина имам шанс да се спася?” - питаше се той.

Даде си сметка, че тичаше по права линия, а потерята е принудена да заобикаля препятствия и да се бори с буйната растителност горе. Въпреки това не си позволи да се отпусне, продължи да бяга и дори удвои усилията си. Мисълта за спасение вля нови сили в изнуреното му тяло и го накара да забрави за разкървавените си ходила. Последното усилие го изтощи много, защото скоро почувства силна умора. Дрехите му все още бяха мокри и му тежаха ужасно, особено дебелите, вълнени, шаячни потури. Те така бяха натежали, че имаше усещането като че ли някой се е вкопчил в краката му и го спъваше с всяка крачка. Спомни си как се нарича реката, по която тича, и доколкото можеше, вътрешно се усмихна на абсурда. Реката, която така обилно го беше измокрила, се наричаше Сушица.

Изведнъж стана това, което не биваше да се случва. Стъпвайки на един голям камък, кракът му се подхлъзна и той, с цялата си тежест, падна така, че се удари лошо в стърчащите над водата камъни. Това, че тичаше бързо, спомогна за лошото му падане. Ударът, пръските и студената вода го накараха да остане легнал и дълго да не може да разбере какво му се беше случило. Опита се да се изправи. Лявата ръка го болеше ужасно, както и ребрата, които бяха поели част от удара. Опита се да се изправи и да продължи да тича, но разбра, че не може. Левият глезен, който в началото го болеше съвсем малко, започваше да боли все повече и повече. Скоро тази болка надделя над останалите. Тя беше пулсираща и усилваща се, а освен това чувстваше как глезенът му се подува. Опита се да ходи, но дори и това не успя да направи.

Мисълта, че е обречен, се завърна в съзнанието му с нова сила. Тя изпари надеждите му за предимство и за скорошно спасение. Ужасът беше толкова голям, че помрачи съзнанието му. Без да усети как, беше започнал да пълзи на колене. Явно мисълта, че само движението ще го спаси, се беше пропила дълбоко в тялото му. Без сам да осъзнава, продължаваше да пълзи към един храст, пораснал точно в подножието на отвесната скала на единия скат. Клонките му бяха толкова слаби и беше с толкова малко останали ошмулени листа, че дори не можеше да скрие тялото си зад него. Допълзя под храста. Осъзна, че тук не може да намери спасение, но не можеше да направи нищо повече. Въпреки че това само щеше да удължи агонията на преследването, инстинктът за оцеляване го накара да се опита да се прикрие колкото се може по-добре зад проскубания храст. След това започна да проверява пораженията си. Ходилата му представляваха кървава, пихтиеста маса. По тях не беше останала никаква кожа. Все пак те не бяха главният му проблем. Глезенът вече се беше подул ужасно и му се струваше, че продължава да се надува, а болката ставаше все по-силна и нетърпима.

Свали ризата си, откъсна двата й ръкава, а после пак я облече. От ръкавите направи стегната превръзка на глезена си, за да му попречи да се подува. Никога досега не го беше правил, но беше виждал как превързват краката на болни животни. С остатъците от ръкавите си направи превръзка на ходилата. След това опипа глезена и ходилото си. Положението не беше толкова страшно. Ако не го преследваха, можеше да се добере до някое село и там да се възстанови от раните. Надеждата отново бавно започна да се промъква в него. От доста време не чуваше преследвачите си. Скоро щеше да мръкне. В мрака имаше много по-голям шанс да се спаси, а и преследвачите му едва ли щяха да го преследват в тъмното.

Досега се беше спотайвал съвсем неподвижно в храста, но сега се раздвижи. Опитваше се, докато все още е светло, да си избере някоя по-здрава пръчка, която да използва като тояга за подпиране. За съжаление клоните на храста бяха толкова тънички, че не успя да избере нищо. Докато се оглеждаше все по-настойчиво, изведнъж ги видя. Цялата потеря се задаваше отдолу по реката. Те вървяха бавно, взирайки се напред. Всички държаха оръжията извадени и готови за битка. Ярките цветове на дрехите им, червените широки пояси и силясите*, шарените тюрбани и чалмите контрастираха на тишината, с която се движеха. Гледката накара кръвта му да се смрази. Това беше краят! Храстът не му осигуряваше никаква защита! Трябваше да направи нещо! Но какво? Беше попаднал в капан. Бог беше отнел всичките му възможности за спасение. Явно трябваше да приеме това, което му е писано и предстоеше.

Въпреки тези мисли, някакъв вътрешен инстинкт го накара да се свие и да се дръпне още по-навътре в храстчето, докато гърбът му не опря в скалата. Опита се да бъде тих и незабележим, макар че това едва ли щеше да му помогне.

Продължаваше да гледа потерята. Тя приближаваше все повече и повече. Още малко и щяха да го забележат. Сигурно щяха да вдигнат пушкалата и да го “оставят на място”, само миг го делеше от смъртта. Паниката и ужасът се смениха със спокойствие. Поне беше сигурен, че ще умре веднага. Явно мъките му и това да се чувства като преследвано животно съвсем скоро щяха да свършат. Може би смъртта не беше толкова лоша и страшна, колкото му се струваше досега. Изправен пред смъртта той осъзна, че човек не се страхува от нея, защото тя е безпаметна и там няма болка, а го е страх от живота или по-скоро от загубата на живот. И когато си живял добре, има защо да съжаляваш и да те е страх да не го загубиш, но когато си живял като скот, за какво да съжаляваш? Смъртта беше спасение за него. В този момент страхът съвсем се изпари.

Гледаше приближаващите се единствено с любопитство. Хайката беше доста по-голяма, отколкото му се беше сторило. Явно дори да беше здрав трудно щеше да им се изплъзне. Тази мисъл още повече го успокои. Придоби кристална яснота на съзнанието.

Докато наблюдаваше цветната тълпа, която неизбежно приближаваше и носеше гибелта му, почувства лек, хладен повей, който дойде откъм тила му. Отначало това не му направи впечатление. Не можеше да си позволи миг преди смъртта си да мисли за някакви си подробности.

*силях - широк кожен боен колан, в който се затъквали оръжията и се държали мунициите. Той се е носел върху вълнения, червен пояс.

След малко обаче освен лекия ветрец, който чувстваше, усети и мирис на влага, плесен и застоял въздух. Това означаваше само едно - зад него имаше пещера. Внимателно се обърна и опипа скалата. Зад гърба му имаше тесен отвор с кръгла форма. Може би някога буйните потоци го бяха прокопали в цепнатината. Стените на отвора бяха заоблени и влажни. Сега, когато се обърна с лице към дупката, ясно усети мириса на влага и застояла вода. Нямаше време! Трябваше да действа бързо! Бог отново му беше предоставил възможност за спасение. Чудеше се само как да влезе вътре. Ако влезеше с главата напред, това означаваше да даде гръб на своите преследвачи и да остане беззащитен. Дупката беше толкова мрачна, че очите не биха му помогнали да се ориентира. С главата напред можеше да разчита единствено на опипване с ръцете си. Да влезе с краката напред му се стори по-приемливо и той се напъха в тясната дупка именно по този начин. Навлезе малко навътре. Отначало му се стори, че се задушава. Отново почувства болката в крака.

След като се мушна още малко навътре, реши да се прикрие и така да изчака потерята да го отмине. Осъзна, че ще трябва да изчака дълго време, може би до късно посред нощ и дори можеше да се наложи да чака до другия ден, ако преследвачите му поставеха постове. Наблюдаваше изхода на дупката и с радост забеляза как навън мракът се сгъстяваше все повече и повече. Беше сигурен, че в потерята има добри следотърсачи, които щяха да го проследят и рано или късно да стигнат до бърлогата му. Докато се чудеше дали да продължи навътре, или да изчака, дочу силни викове, нещо около отвора се размърда и там се появи нечия глава. Бяха го открили по-бързо отколкото бе очаквал. Трябваше да бърза! Мисълта се появи като светкавица в главата му. Осъзна, че един единствен изстрел в дупката ще е достатъчен да го убие. Нямаше с какво и как да се прикрие.

Запълзя бързо назад. Някъде трябваше да има завой или поне някак¬во разширение, или камък, зад който да се прикрие.

Бързо! Бързо! Бързо!…

Само това си повтаряше, нямаше друга мисъл в главата му. Престана да чувства каквато и да е болка. Напълно осъзнаваше, че от бързината и от това да не спира зависи живота му. Скоро забеляза на входа на дупката горящата главня на факла. Явно преследвачите му искаха да осветят дупката и да го видят. Очакваше всеки момент да прокънти изстрел. Може би сега, или сега… Драпаше все по-бързо с ръце и крака. Ноктите и върховете на пръстите му се израниха, но той не спираше.

Беше щастлив, че все още не чува изстрела. “Още миг живот! Още миг живот!”

Изведнъж се случи нещо странно, както си пълзеше, без никакво предупреждение или знак, краката му увиснаха. Заби нокти в скалата. Почувства как ноктите му се обръщат, едва успя да се задържи. Напрегна се до краен предел. Не знаеше какво да прави. Размаха крака и почувства, че виси над пропаст. Чудеше се дали да се опита да се набере, но тогава отново щеше да се превърне в мишена. Напрегна сили и точно в този момент пръстите му се изпуснаха. Миг след това прокънтя и изстрелът, който толкова беше чакал.

“Мъртъв съм!” - мислеше си той, докато падаше. Сви се на топка, очаквайки удара. Падането беше дълго. Осъзна, че ще се удари много силно в каменистото дъно на пропастта и ще се пребие. Точно в този момент обаче чу изплющяване и отвсякъде го обгърна ледена вода. Чак сега разбра, че пропастта не беше пещера, а нещо като дълбок подводен бунар*. Отвсякъде го обграждаше пълен мрак. Започна да опипва стените на кладенеца. По размери той не беше много голям. На няколко пъти отпусна краката си, за да напипа дъно. Дълбочината явно беше значителна, защото никъде не успя да усети и следа от дъно. Мисълта, че ще си умре тук, започна да се провира като змия в съзнанието му. Нямаше как да се покатери обратно, така че за него път назад нямаше. Какво да прави? Страхът и студът отново го парализираха. Дрехите му отново бяха мокри и започнаха да тежат, завличайки го надолу. Водата беше толкова студена, че мускулите му се вкочаниха напълно. Студът го караше да диша на пресекулки и почти го задушаваше. Едва се задържаше над повърхността. С всяка изминала секунда положението му ставаше все по-тежко. Пръстите и разранените му нокти едва го задържаха над повърхността и той драпаше все по-ожесточено по стените на бунара. Осъзна, че всеки миг, в който се задържа над водата, му коства толкова много усилия, че съвсем скоро ще се изтощи до смърт и накрая просто ще потъне.

* бунар - кладенец

Днес беше преживял толкова много, че вече не се притесняваше, че ще умре, а че ще умре по толкова страшен и нелеп начин. Нямаше никаква надежда! Трябваше да действа, иначе щеше да си умре тук, без да направи нищо за спасението си. Беше объркан, уплашен, но все пак сърцето му подсказваше, че трябва да се бори. В главата му нахлу една отчайваща идея, но в случая само тя можеше да го спаси - може би. Нямаше време да мисли и да преценява правилно. Всяка секунда го изтощаваше и го водеше към смъртта. Трябваше да действа! След като нямаше път назад, трябваше да се опита да продължи напред.

За последен път отпусна крака. Съвсем отчетливо усети силно течение отдолу. Явно не беше попаднал в кладенец, а под краката му течеше подводна река. Надяваше се тази река скоро да изплува на повърхността или поне да го отведе до някъде. Всичко досега му говореше за това, че пътят нагоре е невъзможен. На място също не можеше да остане, затова реши да действа. Ако искаше да оцелее, трябваше да действа и то веднага. Загреба нагоре, изправи се колкото се може повече над водата, пое дълбоко въздух и след една последна глътка се гмурна колкото се може по-дълбоко. Загребваше с мощни движения, осъзнаваше, че въздухът няма да му стигне за дълго, затова трябваше да бъде много бърз. Трябваше по най-бързия начин да открие отвора, през който се движеше водата. Откри го съвсем скоро. Подводното течение го поде и го поведе по тесен тунел. Движеше се толкова бързо, че дори не се налагаше да загребва с ръце. А и да загребе не можеше, защото улеят, по който се движеше, беше много тесен. Отначало си помагаше с крака, но скоро осъзна, че така се изтощава повече и затова спря.

Откакто се беше гмурнал, студената вода го пронизваше като с шиш. Болката беше непоносима. Болеше го цялото тяло. Един шиш го прониза в главата, друг - през сърцето. Продължи да се движи, вътрешният му глас крещеше в него: “По-бързо! По-бързо! По-бързо!”

Гърдите му искаха да вдишат, те конвулсивно се движеха нагоре-надолу. Болката беше непоносима, някой като че ли изгаряше гърдите му с ръжен. Започна да маха отчаяно с крака. “Бързо! Бързо! Бързо!” - само това си повтаряше. Скоро трябваше да дойде краят! Трябваше да вдиша! Поне една глътка! Само една глътка въздух!

“Горя! Целият горя!” - това си мислеше той и отчаяно махаше с крака. Нима така щеше да умре? Гърдите му изгаряха. Целият му корем се стягаше конвулсивно. Трябваше да вдиша. Рязко вдигна глава. Искаше въздух!

В следващия момент попадна в пълен мрак. Образи и мисли се смесваха в главата му. Смъртта! Да, това беше смъртта! Именно така си я беше представял!

Въпреки че беше мъртъв, чувстваше как все още се движи по улея.

… Отвори очи. Не виждаше нищо. Наоколо цареше пълен мрак. Явно беше попаднал в ада. Чувстваше как диша конвулсивно, а гърдите му свиреха при всяко вдишване и издишване.

Лежеше върху нещо меко и си мислеше: “Толкова много исках да разбера какво има след смъртта. Сега получи отговор.” Лежеше, дишаше и мислеше, а не чувстваше тялото си. “Значи душата все пак живее и след смъртта! Не е чак толкова зле, ако това е адът, не е чак толкова зле!”

Не чувстваше нито едно от мъченията, на които знаеше, че подлагат душите на грешниците в ада. Озадачи го и че не чувства огнените езици на геената*.

* геена - пъкъл, синоним на ада

Лежеше и продължаваше да диша. Постепенно се появи болката. Отначало я почувства в долната част на краката си. Някъде дълбоко в него се появи смътният спомен защо го боли глезенът, но все още не можеше да си спомни ясно какво се беше случило. Осъзна, че го болят ноктите на ръцете и върховете на пръстите. Сети се, че и за това имаше основание, но не разбираше защо го боли и темето.

Следващата мисъл, която се загнезди в главата му, беше, че може би хората съществуват в ада не само с душите, а и с телата си. “Разбира се, как иначе биха могли да бъдат подлагани на мъчения?” - помисли си той.

Това му разсъждение още повече засили убеждението, че е мъртъв и е попаднал в ада.

Отначало всички опити да се движи не даваха никакъв резултат. Едва след време се раздвижи и установи, че дори може да пълзи. Запълзя по влажния под, който беше покрит с нещо като мека глина. Трябваше да признае, че всичко наоколо беше много реалистично и приличаше на света, от който идваше. Адът беше досущ като живота, който досега беше живял. Не разбра защо тази мисъл въобще не го изненада. Като че ли беше очаквал да бъде точно така. Светотатствената мисъл и това, че я прие толкова спокойно, го накараха да се учуди на себе си. Не се познаваше като такъв човек. През целия си живот досега, колкото и да бе кратък, се бе подчинявал на родителите си. Беше работил като вол, бе мълчал и се бе грижил за брат си. Никога не пропускаше служба или литургия и редовно вземаше причастие.

Явно адът и близкото присъствие на дяволите му действаха по този начин и осъзна, че животът на раята* наподобява ада. Тази мисъл го стресна, в нея имаше бунт. Това означаваше недоволство към турците и богатите българи, а той не искаше да се бунтува. Да се бунтуваш беше най-тежкият грях. Когато беше съвсем малък, майка му, осъзнала, че е по-буен от другите деца, често плачеше, но нищо не казваше. Тя превързваше раните му и се опитваше да прикрие следите от битките.

- Петко, сине, недей да се биеш! Бъди послушен, примирявай се и почитай силните! - нареждаше майка му, като вземаше рошавата му глава и я слагаше в скута си. Милваше го и нареждаше: - Знаеш, брат ти беше като теб проклет! Не ме карай да умирам и над твоя гроб! - като казваше това, тя плясваше него и по-малкия му брат. Те се усмихваха, а в главите им вече се зараждаше следващата беля.

*рая - така в ислямските държави наричали подчиненото население, изповядващо друга вяра

Той беше чувал малко за брат си и не го помнеше. Знаеше само, че вече не е жив. Беше се случило нещо лошо с него, но не знаеше, нито смееше да попита какво. Всички в семейството мълчаха, когато някой изпуснеше дума и споменеше дори без да иска името му. Така те се справяха с липсата на брат му - като мълчаха. Това понякога много го ядосваше и му се искаше да попита, но се въздържаше. Цял живот се беше въздържал. Майка му се успокояваше едва след дълги увещания от негова страна, че ще се промени, че ще стане по-добър и послушен, че никога повече няма да се бие и че няма да допусне тя да носи черна кисирия* .

Накрая майка му винаги казваше една поговорка, която той ненавиждаше и смяташе за най-страшното нещо, което раята е успяла да създаде: “Преклонена главица сабя не я сече!”

Колкото пъти чуваше тази поговорка, толкова пъти кръвта му кипваше и искаше да се опълчи срещу целия свят.

Сега, въпреки че беше вече мъртъв, отново се ядоса само като се сети за тази поговорка. Все пак беше странно, че пренасяше земния живот тук. Ако в ада всичко е точно такова, каквото в земния живот, това може би потвърждава думите на еретиците, че земята едва ли е създадена от Бог. Той беше чувал за думите, които някога дедецът** беше говорил на дядо му. И си спомни как дядо му, иначе богобоязлив мъж, беше открил една истина за света, която много го притесняваше.

Дедецът му беше разкрил тайната за сътворението на света. А именно, че не Бог е създал материалния свят, а Сатаната, защото знайно е, че творецът е сътворил света по свой образ и подобие, но светът не беше добър, а лош, негостоприемен и земята не бе майка на селяните, а мащеха, и омразата, завистта, потисничеството и неправдата властваха на земята. Нима такъв беше Бог?

Който чуеше думите, които дядо му често повтаряше, веднага разбираше - земният свят е създаден от Дявола, по негов образ и подобие. Това обясняваше всичко! Веднага ставаше ясно защо неправдата властва над света, защо всяко добро нещо се постига с толкова мъка и усилия.

Но тези мисли означаваха, че Библията не е диктувана от Бог, а от Сатаната и че свещениците, които претендираха, че са мост между хората и Бог, всъщност служеха на Лукавия. Нима Светата православна църква беше подчинена на Сатаната?

Дядо му само на няколко пъти си позволи да произнесе тези думи и да зададе въпросите, до които беше достигнал. След това явно осъзна, че е достигнал твърде далеч и замълча. И повече никой никога не го чу да споменава за срещата си с дедеца.

Въпреки това той много добре беше запомнил думите на дядо си, а сега всичко това, което го заобикаляше, потвърждаваше твърденията му.

По някое време почувства, че целият е мокър и го втриса.

*кисирия - забрадка, шамия, кърпа за коса

**дедец - духовен водач в някои от еретичните учения, по-специално богомилството

Във всички описания, които досега беше чувал за ада, се говореше за нетърпима жега, огнени езици, врящи казани, реки от огън, а тук цареше мъртвешка студенина. Все пак може би не се намираше в ада, може това да бе Чистилището и все още имаше спасение за душата му.

Тази мисъл го накара да запълзи с нови сили. Ходеше на колене, но това ставаше много бавно, защото колкото и да се взираше напред, нищо не виждаше и за да се движи му се налагаше да опипва земята с ръце. Глезенът го болеше и дори когато не стъпваше на него, му пречеше да се движи по-бързо, но най-много го забавяха ръцете, които го боляха много, а изранените му нокти правеха всяко докосване болезнено. Главата също го болеше. Имаше чувството, че черепът му е спукан и всяко движение предизвикваше ужасни болки, които заплашваха да го изпратят в небитието. Не можеше да разбере как може да умре, след като вече е мъртъв, но главата го болеше така, че той вече разбираше какъв е адът.

Така пълзеше напред, като заплащаше всеки аршин с цената на ужасни страдания и мъки. Не знаеше отколко време пълзи, но му се струваше, че е цяла вечност. Изведнъж удари главата си в нещо като стена. Болката беше толкова силна, че изгуби съзнание. Когато се съвзе, опипа главата си, за да разбере какво се бе случило. Въпреки че пръстите му бяха наранени и изтръпнали, напипа някаква гъста, топла каша, която се беше смесила с косата му.

За пръв път се замисли, че може би все още не е мъртъв и не се намира в Чистилището, а е оцелял и беше в някаква пещера. Тази мисъл даде обяснение на много неща. Това налагаше да преосмисли всичко, което бе правил досега.

Мисълта, че е ранен, без светлина, в пещера, му попречи да се зарадва, че е жив. Опасностите, които тук продължаваха да го дебнат, бяха не по-малки от тези отвън или във водата. Така че не виждаше никакъв повод за радост. Дори за миг съжали, защото мисълта, че вече е мъртъв, смъкваше от плещите му страха от предстоящата смърт и му носеше свобода и смелост. А сега се оказваше, че смъртта тепърва предстои и че нещата не са така добри за него, както му се бе сторило преди малко. Явно агонията продължаваше.

От малък беше влизал в много пещери. Понякога баща му се цанеше за пастир в някое от близките планински села. Той го вземаше със себе си и двамата пазеха добитъка. Често се налагаше не само да се грижат за тях, но и да ги бранят от диви животни, с които беше пълна планината. Това налагаше всяка вечер стоката да се прибира. Когато наоколо имаше падала*, те нощуваха в нея, но нерядко се налагаше да прибират животните в пещери. Цялата планина беше “проядена” от пещери, някои от които бяха доста удобни за подслоняваме па животни, а други никак не ставаха. Всеки път преди да подслонят животните в някоя пещера баща му го изпращаше да я провери.

Затова той познаваше много добре пещерите и опасностите, които те криеха. Знаеше, че в пещера никога не бива да влизаш без светлина, а сега беше точно така. Беше толкова мокър, че не можеше да мисли за огън дори да имаше чакмак** в себе си. Светлината бе нужна, защото пещерите, освен множество разклонения, в които можеш да се загубиш, бяха опасни и с ямите, в които можеш да пропаднеш. Той знаеше, че повечето пещери са дълбоки и са на няколко етажа. Понякога, когато в дупка попаднеше животно, се случваше никога повече да не го намерят.

*стока - добитък, животни

*падала - планинска постройка най-често на два етажа, долу - място за животните, горе - стая за живеене и сеновал

**чакмак - огниво

Вече се беше посъвзел от удара и искаше да продължи. Следващите часове бяха кошмарни за него. Пълзеше, треперейки от студ. Понякога губеше съзнание или заспиваше - не можеше да определи точно. Всичко беше като в кошмар, пълзеше и губеше съзнание, и отново пълзеше. Нямаше сили да обмисли положението, в което беше попаднал, а само някакво първично желание да пълзи и слабата надежда, че това ще го спаси. Дойдеше ли в съзнание, започваше да пълзи съвсем механично. Единствената мисъл, която беше останала в изнуреното му тяло, бе да пълзи.

Вече не знаеше колко време е минало и дали изобщо е жив. В началото беше сигурен, че пълзи в недрата на някаква огромна пещера, а предполагаше, че може да се движи и в кръг. Долу, под земята, човек губи ориентация и на него самия неведнъж му се беше случвало да се върти в кръг, а без светлина това означаваше сигурна гибел. Разбира се, дори и да не се движеше в кръг, това не означаваше, че някога ще открие изхода. Тези мисли го вълнуваха само в началото, сега вече действаше без въобще да мисли за каквото и да било. Пълзеше без да очаква спасение, пълзеше заради самото пълзене. Така доказваше на себе си, че е жив.

Изтощението му вече беше пълно. Беше загубил представа откога е в пещерата. По някое време почувства, че дрехите му започват да изсъхват, както са на гърба му. Пълзенето и острите ръбове на камъните бяха разкъсали дрехите му. Опита се да се изправи, но глезенът му го предаде и разбра, че е немислимо да се опитва да ходи в това състояние. Освен това да пълзи в този пълен мрак беше много по-безопасно, защото можеше да опипва всяка педя пред себе си.

Понякога се отпускаше на земята и заспиваше, както му се струваше - за цели дни. Събуждаше се схванат и изтощен и започваше отново да пълзи. Скоро започна да го мъчи силна жажда, а отдавна не чуваше шума на течащата вода. Чувстваше как огън го изгаря отвътре, а устата и гърлото му бяха сухи. Спомни си как преди известно време щеше да се удави. Каква ирония на съдбата!

Това продължи дълго, докато отнякъде не почувства повей на вятър и свеж чист въздух. Започна да пълзи със сетни сили, насочвайки се натам. С всяка фибра от тялото си чувстваше, че се приближава до отвора на пещерата. В последния момент се спусна в нещо като дупка. Държеше очите си широко отворени. Всъщност му беше трудно да разбере дали е така, защото беше толкова тъмно, че не забелязваше никаква промяна. Когато попадна в дупката, почувства много по-ясно повея на вятъра. За да се измъкне от пещерата, трябваше да се промъкне през тясна цепнатина. Скалата го притискаше отгоре и едва успя да се провре. Когато излезе, с учудване видя, че навън е същият мрак, какъвто бе и вътре. Мина доста време докато установи, че е съвсем малко по-светло и започна да различава очертанията на някои от околните предмети. Скоро разбра, че се намира в основата на някаква дупка, затова не беше видял светлина при входа на пещерата. Навън беше тъмна безлунна нощ, а и входът на пещерата беше закрит така, че отвън не влизаше никаква светлина. Беше сигурен, че никой не е открил входа и че няма да го забележи дори да стои непосредствено до него.

Лежа дълго до пещерата. Имаше нужда да събере мислите си. Свежият въздух го зареждаше с живителни сили и го връщаше към живота. Трябваше му време, за да осъзнае факта, че е жив и че е излязъл от кошмарния лабиринт на пещерата.

Чак сега се сети за преследвачите си. Беше спрял да мисли за тях. Опита се да разбере къде се намира, но това не му се отдаде. Проумя само, че се намира на стръмен склон. Виждаше тъмните силуети на дърветата и осъзнаваше, че макар да не ги вижда ясно, те съществуват и клоните им се клатят от вятъра. За пореден път се опита да се изправи, но отново не успя. Запълзя по склона. Решението накъде да поеме беше взето, можеше да продължи само надолу.

Опита да пълзи надолу, но ноктите на ръцете го боляха много, а от тях се нуждаеше, за да се захваща. Скоро откри, че да се търкаля му е много по-лесно, отколкото да пълзи. Търкалянето обаче извика отново онази остра болка в главата, за която беше забравил. Беше принуден между търкалянията да прави големи почивки, за да не го боли глава и да не му се вие свят. Ту се търкаляше, ту лежеше и почиваше.

Не след дълго достигна до основата на хълма. Попадна в един овраг. Той беше застлан с окапали гниещи листа. Надеждата, че може би ще намери вода и съвсем скоро ще утоли жаждата си, отново се появи. Тя вля нови сили в изнуреното му тяло и отново запълзя настървено. Скоро попадна на черен път, който му се стори познат. Въпреки че беше тъмно, успя да се ориентира къде горе-долу се намира. Погледна тъмните очертания на силуетите, които се открояваха на фона на мрачното небе. Видя Родопите, очертаващи се сега още по-тъмни на хоризонта. Вече знаеше къде се намира, беше на няколко часа път от Станимака (днес Асеновград), там щеше да се смеси с тълпата и да се прикрие. Състоянието му обаче не го позволяваше. Инстинктивно усещаше, че трябва да се крие от хората. Беше сигурен, че преследвачите му, дори вече да са разпуснали хайката, ще продължават да слухтят и да го търсят. Те бяха от двете най-близки села до Станимака - Катърли и Касъмово, на час път от града, така че щяха да го търсят и в Станимака. В големия град винаги щеше да се намери някое мекере*, което да го издаде. Така той, вместо да продължи към Станимака, сви по един път наляво.

Нощта явно беше още млада, защото Петко пълзя дълго в меката трева около пътя, докато най-накрая достигна мястото, към което се бе насочил. Премина и през една разлята плитка рекичка, в която утоли жаждата си. На развиделяване видя стената и голямата дървена порта на някакъв манастир. Коленете го боляха от пълзенето. Изтощението беше пълно. Дъбоко в него душата му ликуваше, но беше грохнал. Съдбата го люшкаше между ада и рая. Сега портите на манастира му се виждаха като райските двери. Беше толкова уморен… Душата му копнееше за почивка.

После отново загуби съзнание. Почувства как някой го носи или той се носеше във въздуха. Струваше му се, че лети. След това сънищата и кошмарите се смесваха с кратки мигове на будност и съзнание.

Манастирът “Света Неделя” беше единственият голям християнски манастир в равнината. Той беше ограден с високи каменни дувари, които пазеха черквата, намираща се в манастира. Сградата, в която живееха монасите, се намираше от северната страна и представляваше част от стената на манастира. Прозорците на монашеските стаи бяха тесни, по-скоро като бойници, с дебели железни решетки. Така манастирът отвън изглеждаше по-скоро като кале**, отколкото като свято място. В Империята на султана високите стени бяха единственият начин манастирите, а и къщите да се предпазят от разбойнически набези.

* мекере - подлец, подлизурко, предател

**кале - крепост

Дякон Инокентий се събуди тази сутрин в добро настроение. Протегна младото си тяло и подскочи. Нарът, на който спеше, беше дървен, застлан само с една черга, освен това му беше тесен и възкъсичък и всяка сутрин той се събуждаше схванат, но днес това не му направи впечатление. Братята монаси непрекъснато му обясняваха, че неудобното легло е част от борбата за отричане на тленното и възвисяване на духа. Това ставаше чрез строг живот, пост, дисциплина, тежка кърска работа, монашески задължения и непрекъснати молитви. Все пак дяконът не можеше да се оплаче. Той беше млад и не си и представяше как спането на твърди нарове се отразява на по-старите братя, нито искаше да мисли как ще се чувства самият той, когато стане на тяхната възраст.

След като се раздвижи, той коленичи пред иконостаса с иконата на Свети, Георги, пред която непрекъснато гореше мъждивото пламъче на малко кандилце. Прекръсти се няколко пъти и отправи гореща молитва към светеца.

Като дете се бил разболял от тежка болест. Бил вече полумъртъв, когато майка му, в отчаянието си, обрекла малкия си син на Свети Георги и се заклела, ако оживее, да го покалугери, за да служи на Бог и на Свети Георги. Майка му беше изпълнила обещанието си и го бе изпратила като послушник в манастира. Така будното и оздравяло момче скоро беше подстригано за послушник. Монасите скоро откриха бързия ум на момчето и дарбата му да рисува.

Свети Георги беше личният светец на Инокентий и всяка сутрин, след като се събудеше, както и вечер преди да си легне, той отправяше гореща молитва - благодарност към светеца за това, че е жив. След като приключи, младият дякон слезе долу. Точно пред мястото, където живееха монасите, растеше огромен, вековен орех, който хвърляше тежка, плътна сянка и така оформяше нещо като естествен двор. Там се намираше висока каменна чешма, която постоянно изливаше кристалната си леденостудена вода. Инокентий се съблече гол до кръста. Бързо, като пръхтеше и се обливаше с ледената вода, той се изми. Отначало тялото му пожълтя и заприлича на восък, а после кожата му се зачерви. След тази си сутрешна процедура, силно затърка тялото си с голям бял сух пешкир. Докато се плискаше и разпръскваше наоколо вода, по-старите монаси го гледаха и обсъждаха. Те бяха свикнали със сутрешните бани на послушника, но все пак винаги намираха да кажат нещо.

След като отново се облече, Инокентий отиде на сутрешната служба. Докато участваше в литургията, постоянно чувстваше приток на сили, който му осигуряваше тази сутрешна баня.

Черквата на манастира беше много красива. Тя бе построена от специален бял камък, донесен някъде отдалеч до тук. Всеки каменен блок беше обработен така, че пасваше съвършено на зидарията. Черквата бе построена без хоросан, но камъните лежаха толкова точно, че никъде нямаше просвет или по-широка фуга. Така отдалеч тя изглеждаше като да е изсечена от монолитен каменен блок. Красотата й беше в простотата на линиите и симетрията. На слънце белите каменни блокове светеха така, че заслепяваха погледа на наблюдаващия и го караха да вярва, че в камъка има зрънца злато. Освен това чувството, че свети се засилваше от голямата тъмна сграда, която се извиваше над нея. Говореше се, че черквата е построена от бачковски майстори каменари. Те се славеха като най-добрите и работеха из цялата Империя, най-вече в Гръцко и дори участваха в строежите на сараите в столицата Стамбул.

Вътрешното устройство на черквата беше сложно. Погледната отгоре тя приличаше на кръст. Имаше два изящни изхода отстрани, предпазени от колони и малки куполи. Черквата вътре беше много по-голяма, отколкото изглеждаше отвън. От входа веднага вдясно имаше голяма икона на Света Неделя. Куполът беше много висок. Дървени орнаменти и дърворезба от листа, клони и четиримата евангелисти красяха иконостаса, но най-забележителното в него беше, че в дървото старият майстор резбар беше издялал 71 птички, като нито една не беше като другата. Сред тях имаше щъркел, пеликан, жерав, лястовичка, орехче и много други. Инокентий много пъти беше броил и разглеждал внимателно тези птички и ги познаваше до една. Повечето от тях бяха екзотични и дяконът не знаеше дали някъде по света наистина има такива, или те бяха само плод на въображението на майстора резбар. Но не само той обичаше да се любува на птиците и иконостаса. Останалите монаси, особено докато бяха по-млади, също обичаха да се разсейват, като по време на литургия се опитваха да се сетят за имената на всяка птица, след като я откриеха в изваяните от дърво листенца.

Всеки път като влизаха в черквата, монасите първо отдаваха почит на Света Неделя, заставаха пред иконата и се прекръстваха. След това обикновените монаси отиваха вляво, а книжниците заставаха вдясно от дългия централен килим.

Ценно в изографисването на черквата беше и това, че противно на всички християнски канони, освен християнските светци, бяха изписани и лицата на много български царе и войводи. Те бяха изографисани с ореоли, като светци и пазители на българския род.

След службата, дяконът Инокентий имаше задължение да отвори една от портите на манастира. В делнични дни богомолци почти не идваха в манастира, но все пак портата трябваше да се отвори. Може би затова младият монах не бързаше особено.

Манастирът имаше четири главни порти. Двете странични се отваряха от други хора - ратаи или прислужници. Едната водеше до аязмото “Света Неделя”, което беше непосредствено до манастира. Другата се намираше до помещенията, в които живееха ратаите и животните. Тя се отваряше от самите ратаи. Задължение на Инокентий беше да отвори главната порта. Тя беше голяма и правоъгълна, обградена с големи, гладко издялани каменни блокове. Отгоре беше украсена с дъговиден свод. Тази порта беше от страната на книжниците. Високо над нея, от двете страни на сводестата украса, имаше два прозореца с решетки, а между тях - малко прозорче. Портата, сводът и прозорците придаваха завършен вид на главния вход. Портата беше от дебели дъбови летви, черни и опушени, личеше, че са на стотици години. Беше обкована с големи железни гвоздеи. В голямата правоъгълна порта имаше изрязана малка сводеста вратичка. Обикновено през деня само тя оставяше отворена, а голямата се отваряше само в случаите, когато в манастира трябваше да влезе натоварена каруца или конник, който не искаше да слезе от коня си, обикновено турчин.

Централният вход на манастира се състоеше от дълъг каменен коридор, пригоден за отбрана. Цялата обител представляваше непревземаема крепост. Дуварите бяха високи до четири боя*, масивни и дебели. Дори на места бяха допълнително подсилени. Портите също бяха подсилени и украсени. Жилищната част на манастира представляваше едната стена на манастира, а в центъра й се намираше главната порта. Тя беше най-добре защитена и много висока. До втория кат нямаше прозорци. Прозорците бяха така разположени, че от тях да се отбранява сградата. Те бяха изнесени с еркери и със засечки, така че врагът да попада под кръстосан огън от три страни.

Вляво от главната порта се намираше по-малък вход. Той също беше обрамчен с красиви, гладко обработени камъни.

Тази сутрин, както всеки ден, дяконът отново тръгна да отвори портата. Първо отвори малката врата на главната порта и в този момент видя някакъв окаяник, който лежеше на калдъръма до входа. Дяконът бързо се впусна към него. Искаше да изпревари миряните, които съвсем скоро щяха да се зададат откъм селото. Предполагаше, че проснатото на камъните тяло крие някаква тайна. Като се приближи, видя, че това е съвсем младо момче. Надвеси се над него и видя неравномерното повдигане на гърдите му. “Диша, значи е жив!” - помисли си дяконът.

*бой-човешки ръст

След това го подхвана през врата и краката и се опита да го вдигне. Учуди се колко леко е тялото на момчето. След като го вдигна, отнесе го в килията си. По пътя не срещна нито един от монах. Малко се затрудни при изкачването по дървените стълби, защото не можеше да вижда в краката си, но се справи. Положи момчето на нара си. Видя, че устните му са силно напукани, затова отиде и наля вода, и като мокреше една кърпа, я изцеждаше в устата на момчето. То отначало не реагираше, но после започна жадно да преглъща. Все пак не посмя да му налее вода в устата, защото не можеше да го изправи и го беше страх да не се задави.

Наближаваше времето, в което дяконът трябваше да отиде и да върши основното си задължение за деня. Беше толкова зает, че не бе имал време да отиде до магерницата** да вземе храна за себе си и да закуси.

Манастирът “Света Неделя” беше малък като стопанство, но изключително важен. Той се намираше близо до селата Арапово (днес Златовръх), Молдава (Мулдава) и Избеглий (Избегли). Все пак най-близо беше до Арапово, затова го наричаха Араповски манастир. Той се намираше в сянката на по-големия си събрат и може би втори по големина манастир в българската земя - “Света Богородица”, намиращ се навътре в планината близо до Бачкьой (днес Бачково).

Бачковският манастир някога бил създаден от грузинци, затова уставът и правилата в него бяха много по-различни от тези в останалите манастири. В този манастир беше живял и творил, а както се твърдеше, беше и починал патриарх Евтимий Търновски. Някои казваха, че това е станало в село Прангите (днес Патриарх Евтимово), когато Евтимий пътувал от Бачковската обител към родното си село Пашакьой (днес Болярово). Някога той довел в Бачковския манастир много книжовници, писатели и рисувачи от Търнов. Така Бачковската обител станала най-големия и единствен книжовен център в българската земя, след като българите били покорени от османлиите.

Преди повече от триста години манастирът “Света Богородица” в Бачково бил опожарен и разрушен от турски башибозук**. След това отново бил съграден, но тъй като все така си оставал богат и голям и привличал погледите на бандитите, било взето решение най-ценната част от него да бъде преместена в друг близък манастир. Така малкият манастир около Арапово “Света Неделя” станал наследник на най-ценната част - сърцето, по-скоро главата на големия манастир, а именно скрипторията. Скрипторията на манастира била построена преди повече от триста години отделно от помещенията за живеене и черквата. Тя подслонила всички книжници, напуснали Бачковската обител. С годините техният брой беше намалял значително, защото манастирът беше много по-малък, имаше по-малко земя и не можеше да изхранва толкова много хора. Днес бяха останали точно дузина от писарите и другите, които работеха в скрипторията.

Тъй като беше строена в по-късни времена, скрипторията беше издигната от черен камък, който видимо се различаваше от кафяво-жълтия пясъчник, от който бяха изградени останалите сгради в манастира. Легендата твърдеше, че тукашната скриптория е точно копие на бачковската и дори че монасите надписвали и номерирали камъните и ги описвали с бележки, след което ги пренасяли с волски каруци, а с тях и пергамента, и ги нареждали точно така, както било отбелязвано на бележките. Така Бачковската скриптория била разглобена и пренесена на повече от тридесет километра в Араповския манастир. Тук тя също била построена без хоросан. Каменните блокове били поставяни един до друг и един върху друг и пасвали идеално. Основата на сградата беше, както се говореше, пет човешки боя в земята и камъкът, от който беше изградена, бе много твърд. Така до бялата светеща черква изправяше ръст черната квадратна, подобна на крепост, скриптория.

*магерница - кухня и столова в манастир

** башибозук - мюсюлманска полиция, често потискала християнските поданици. Понякога - върлуващи банди, скитащи и нападащи села.

Разбира се, носеха се и други легенди за построяването на скрипторията. Една от тях разказваше, че тя само за една вечер била пренесеш от единия в другия манастир чрез силата и вярата на Божията майка.

Преди много години пожар беше опустошил Бачковския манастир. По време на пожара бачковските монаси толкова били заети да изнесат и спасят древните свещени книги и текстове, че оставили светите икони в огъня. Така тези чисти и вярващи хора дали предимство на писмеността и безценните книги пред вярата, иконите и светите мощи. Легендата разказваше за това, че когато видяла с какво усърдие монасите спасяват светите текстове, Богородица, вместо да се разгневи, че те изоставят иконите и църковната утвар*, се смилила над тях и сама запазила и защитила голямата манастирска икона на Светата Майка Троеручица. Така били запазени и книгите, и иконата на манастира.

Преди този пожар винаги имало вражда между братята монаси книжници и иноци. Книжниците смятали себе си за по-важни. Та именно на тях била поверена мисията за запазване и разпространение на божието слово, а това става именно чрез книгите. Книжниците били грамотни, четели много, знаели почти всички свети книги и житията на всички светци. Те били просветители и познавали вярата, но знаели и мъдростта Обикновените монаси - иноците, живеели съвсем друг живот. Те служели и работели, но дори не били допускани в скрипторията. Така душите им били обзети от голяма ревност, защото Бог не делеше чедата си на умни и глупави, а на вярващи и невярващи и те с нищо не били по-лоши от книжниците. Дори били по-вярващи, понеже не познавали нищо друго освен Светото писание, а и се знаело, че знанието поражда мисли и разколебава вярата.

Така след пожара двете страни се помирили, защото книжниците разбрали колко крехък може да бъде трудът на ръцете им. Това ги накарало да осъзнаят тленността на делото си и да разберат, че трябва да се молят за защита на труда си и да пишат. И двете неща бяха обвързани като с тънко въже, а то бе праведният живот. И разбраха братята, че не бива да се възгордяват.

*утвар - всички преносими предмети, участващи в църковните ритуали

Другите монаси също се смирили, като видели как Богородица помогнала чрез чудо, за да запази светата икона и чрез Светия дух я пренесла навътре в планината, в каменния манастир, в местността Клувията. И там след няколко дни монасите я открили. Монасите разбрали, че книжниците са специални в очите на Богородица и че трябва не само да ги търпят, но и да ги почитат, защото тяхното спасение зависи от спасението на книжниците.

Тази търпимост и понасяне продължаваше и днес. Но и днес имаше правила, които строго се спазваха. Монасите от скрипторията бяха на особена почит, защото непрекъснато бяха в досег с божието слово. На другите монаси беше забранено да влизат в кулата. На единствената врата на скрипторията беше окачено тропало и ако някой искаше да види книжник или да предаде някакво съобщение, похлопваше, докато на вратата не се появеше някой от тях. Така никой от братята иноци не знаеше какво има вътре.

Всичко беше толкова тайно, а книжниците бяха толкова мълчаливи и незабележими, че голяма част от хората, които посещаваха манастира, въобще не предполагаха за тяхното съществуване. Това беше така, защото книжниците по цели дни работеха в скрипторията. Дори останалите монаси понякога забравяха за тяхното съществуване. Това ставаше и защото те се хранеха отделно, не в магерницата, а по килиите си.

Скрипторията беше тук вече повече от триста години, а почти никой извън манастира не знаеше за нейното съществуване. Някога из цялата българска земя е имало много скриптории, но днес бяха останали само две. Братята знаеха, че съществува само още една такава в Рилската обител.

Сградата на скрипторията не беше обикновена. Тя се извисяваше като непристъпна крепост. Прозорчетата бяха малки и тесни, толкова тесни, че през тях не можеше да се провре дори малко дете. Прозорците имаха дебели непрозрачни стъкла. Монасите смятаха, че стъклата нарочно са такива, за да не може ни най-малко да се надзърта при книжовниците, но Инокентий знаеше, че те са специална изработка. Те наистина бяха дебели, здрави и непрозрачни, но стъклото беше така изработено и огънато, че пречупваше светлината и слънчевите лъчи, така че да може цялото помещение вътре да се осветява от равномерна матова светлина. Дори най-слабата светлинка отвън, дори в мрачен ден, правеше така, че вътре да е светло. Ако стъклото не беше специално, вътре щеше да е постоянен мрак. А всеки преписвач и рисувач* знаеше колко важна за работата му е светлината. Освен това, благодарение на това специално остъкляване, работещите в скрипторията можеха да пишат и рисуват от най-ранна утрин до последните лъчи на залязващото слънце, защото в скрипторията имаше една забрана, която беше най-висша от всички - вътре беше забранено внасянето на огън, независимо свещ, факел или въглен. Защото няма по-голяма опасност за книгите от огъня. На монасите беше забранено да внасят дори огниво и чакмак.

Въпреки че не се отопляваше по никакъв начин, скрипторията беше така построена и с толкова дебели стени, че през зимата вътре беше поносимо студено, а през лятото - прохладно. Това беше нужно, за да могат книжовниците да работят спокойно, но и за да се съхранят книгите по-добре.

Инокентий още от малък разбра, че в скрипторията книгите са много по-важни от хората и са на почит, а той и останалите монаси само им служат и ги обслужват. Той знаеше, че книгите са в центъра, скрипторията е създадена, за да ги пази и съхранява. Те трябва да пребъдат и са вечни, а хората са тленни и постоянно се сменят. Така че никой човек и никое поколение нямаше право да променя, наранява или унищожава книгите. Монасите книжници бяха слуги на Знанието и Мъдростта.

За да се запазят книгите, скрипторията имаше и други странности. Тя беше изградена изцяло от камък и метал и никъде за нейното построяване не беше използвано дърво или нещо, което можеше по някакъв начин да се запали или да гори. Подовете, стените и стълбите бяха каменни, а вратите, поставките за книгите и писалищата, бяха от ковано желязо. Така в скрипторията нищо, освен самите книги, не можеше да гори.

В скрипторията винаги беше много тихо. Малките прозорчета и дебелите стени и стъкла, които не можеха да се отварят, спираха не само любопитните погледи, но и всякакви външни шумове. Освен това вратите бяха винаги много добре смазани, дори подът, тъй като не беше от дъски, не проскърцваше. Монасите винаги пазеха тишина и никога не говореха на висок глас. Беше разрешено само да се шепне, но повечето предпочитаха съвсем да мълчат.

За пълен контрол скрипторията имаше единствен вход и изход, който беше затворен с масивна метална врата. Тя беше направена толкова ниска, че всеки, който искаше да влезе и не беше дете, трябваше да се наведе съвсем ниско. Инокентий беше сигурен, че това съвсем не бе случайно. Освен че се затрудняваше по този начин влизането и то не можеше да остане незабелязано, така и всеки човек, който искаше да влезе вътре, беше принуден да се поклони пред познанието и мъдростта. Беше виждал какво страдание представляваше влизането за по-възрастните и болни братя и осъзнаваше колко голям е стремежът към знанието и с каква сила то привлича хората.

*рисувач - художник, илюстратор

Освен огънят, враг на книгите беше и влагата. Затова сградата беше така измайсторена, че температурата вътре оставаше навсякъде почти една и съща. Освен вратата, в стените имаше отвори, които караха въздуха в сградата непрекъснато да се движи и така да се поддържа сух. Все пак на монасите, работещи вътре, им беше забранено да внасят вода. Ако някой ожаднееше, искаше разрешение от презвитера* и отиваше да пие вода от чешмата навън.

Освен всички тези забрани, книжниците спазваха още една, която бяха скрепили с клетва - да не казват, при каквито и да е условия, нищо и на никого за това какво има и какво се върши в скрипторията, никога да не говорят върху какво работят и дори да не разговарят помежду си извън сградата по работни въпроси. Така само презвитерът знаеше кой от братята с какво се занимава, той поставяше всички задачи на четири очи и единствено той знаеше и държеше всички тайни на скрипторията.

Пишещите братя се различаваха и по друго от обикновените монаси. На тях категорично им беше забранено да пият вино, ракия и какъвто и да е алкохол. Това беше забранено, за да не “развързват” езиците си и да не нарушат обета си за мълчание, а и така се избягваше възможността някой пийнал или махмурлия да сгреши нещо в книгата, по която работи.

На най-горния етаж на скрипторията имаше назъбени бойници, досущ като на крепост. Монасите говореха, че ако се наложи, скрипторията може да се превърне в непристъпна крепост и че ако вратата долу се затвори, никой не може да я превземе. Тя и затова може би беше изградена толкова далеч и несвързана с другите сгради, за да не може да бъде превзета през тях и пламъците да не се пренесат към нея, ако манастирът бъде опожарен. Дори сред книжниците се говореше, че преди “Света Неделя” и Бачково тази скриптория, със същите тези камъни, е била построявана на много и най-различни места, но винаги е оцелявала, дали заради камъка и формата, или заради божията защита. По-смелите твърдяха, че скрипторията обикаля из света и събира божията мъдрост, и именно тя е Кулата вавилонска, и в нея има книги от библейски времена на всички езици, които има по света.

Като млад дяконът се опитваше да не мисли, че скрипторията е именно Вавилонската кула, защото от тази мисъл го побиваха тръпки. Доколкото си спомняше, тази кула беше предизвикала гнева божи, а не благодатта и защитата му. По-късно, когато прочете за Вавилонската кула, разбра, че височината й всъщност не е реална, а е преувеличена и че така хората, писали Библията, са дали дан на книгите и книжнината. Така малката скриптория, скрита в двора на манастира “Света Неделя”, изведнъж като че ли порасна в очите му.

* презвитер - в източното православие означава монах, но в манастирите, в които е имало скриптория, понякога монасите се делели на иноци - обикновени монаси и презвитери - книжници. Презвитер се наричал и техния водач или всеки човек, който имал право да пише житиеписни текстове.

И не всички, които бяха в скрипторията, бяха преписвачи или рисувачи. Някои от братята обработваха кожите, друг шиеше и подшиваше, трети правеше красиви дебели кожени подвързии, обковани с метал, скъпоценни камъни и емайл. Имаше братя, които не преписваха, а само поддържаха и реставрираха старите книги от библиотеката. Така всеки брат имаше собствено уникално занимание. Въпреки това имаше строго определена йерархия. Най-низшето ниво бяха кожарите, които изработваха пергамент. След тях идваха обикновените преписвачи, а те бяха най-много. Първите трябваше да разбират от кожа, а вторите - да са грамотни и начетени. След това идваха майсторите на корици и подшивачите. Всеки от тях отначало е бил кожар, но с годините и опита той можеше да стане майстор на корици. От преписвачите пък излизаха реставраторите. Те бяха много добри и опитни преписвачи, защото трябваше, къ- дето се налага, да наподобят почерка, с който е написана книгата, а на места, където липсваше текст, трябваше да са писали толкова много, че да знаят кой текст липсва и да го допишат. Едва след всичките тези групи идваше това, с което се занимаваше Инокентий, а то беше да рисува. Той беше единственият, който илюстрираше светите книги. Рисуваше животни, библейски мотиви и растения. Освен това рисуваше украса на главните букви, за да говорят по-ясно книгите. Знаеше, че много от монасите и миряните християни в България са грамотни и не са им нужни илюстрации, за да разбират от тях за какво иде реч в книгите. А много от другите народи бяха безписмени и гледаха само рисунките. Той беше виждал такива книги и знаеше, че там художникът трябваше да рисува точно, за да могат да го разберат. Инокентий рисуваше като влагаше много фантазия в чудовищата си, за да въздействат на хората, да подсилват разказа и за да може книгата по-силно да “говори”. Така неговите рисунки се различаваха от чуждоземните, защото той трябваше да стигне по-далеч от думите и да използва цветове по-ярки от земните.

Още от най-древни времена се знаеше, че българите са най-просветеното измежду племената в Европа. Те дори бяха измислили собствена писменост, на която пишеха всички славянски народи и където и да отидеха, с това, че могат да пишат и четат, те удивляваха света. Това учудваше всички други народи. Докато Европа беше мрачна и безпросветна и много малко хора, само учени и монаси, можеха да четат и пишат, в България и обикновените хора знаеха буквите и умееха добре да си служат с тях. Не само търговците, войниците и аристокрацията, но дори част от простолюдието в България беше грамотно. Знаеше се, че гърците са най-учени и грамотни в света, но българите бяха по-грамотни, почитаха буквите повече от тях и сред тях имаше най-много учени и граматици. В годините на османския гнет бяха загубили почти всичко, освен воинските си умения и просветата, и повечето днес изпращаха децата си в манастир не толкова, за да станат калугери и попове, а да се научат на четмо и писмо.

За да се занимава човек с графики и рисунки, трябваше да има дарба и само избрани монаси, без ред, ставаха рисувачи. В момента изобразителите бяха само двама, но работеше предимно Инокентий. Така той знаеше за себе си колко е ценен.

Освен всички тези неща, Инокентий имаше и още едно задължение, което много го радваше. Единствен той и презвитерът Пафнутий имаха право от книжниците да се докосват до злато. Някои от най-скъпите и свети книги, след като се изписваха, се поръсваха с фин златен прашец, който правеше написаното да блести, като излъчващо светлина. Пафнутий пишеше буквите, а Инокентий, преди още да е засъхнало мастилото, потупваше върху тях с една малка плетена кесийка пълна с фин златен прашец. Така написаното оставаше за вечни времена. Дори се говореше, че ако се изгори пергамент с букви направени по този начин, те ще останат вечно. На Инокентий не му харесваше толкова това, че работи със злато, колкото удоволствието, когато видеше колко красиво се получава това, което правеше.

Следващата категория книжници бяха хора, които знаеха няколко езика. Те бяха обикаляли из всички земи, можеха да четат книги, писани на чужди езици. В скрипторията те превеждаха именно такива книги. В много случаи тези монаси обикаляха из различни манастири не само в турската земя, а и в Аустрия, Рим и Фрузия (Франция). Преводачите се намираха на високо ниво в йерархията.

В скрипторията, освен на български и гръцки, имаше книги и на арабски, римски и всякакви други езици.

Преводачите бяха малко. Монасите рядко ги виждаха, затова се отнасяха с голямо уважение към тях. Преводачите бяха много начетени и често именно те бяха хората, които можеха да станат житиеписци.

Преди години в манастира пристигна зограф Никола от Самоков, а се знаеше, че в Самоков са най-добрите рисувачи и зографи. Тъй като Инокентий се въртеше около него и го гледаше как смесва цветовете и се подготвя да рисува, зографът го накара да нарисува нещо и остана потресен. Той искаше да вземе момчето със себе си като чирак, но презвитерът отказа. След това Пафнутий извика малкия още Инокентий и му обясни, че изписването на книги е много по-важно от изографисването на черкви. Така той започна да се занимава с това, с което си занимаваше и до днес.

Разбираше, че има и по-висши длъжности от неговата и това бяха истинските книжници - презвитерите. Те имаха право не само да преписват книги, а и сами можеха да редят думите, тъй че да се получава книга или житие, което да въздейства и учи на мъдрост и святост. Книжовниците презвитери бяха малцина и бяха от Бога пратени. Когато в някоя скриптория имаше книжовник, той обикновено беше и презвитер. Много често за големи периоди в цялата скриптория нямаше книжник и тогава нови книги не се пишеха, а братята само множаха книгите и чакаха Бог да изпрати книжник, защото той не можеше да се отгледа или обучи. От много години в скрипторията на “Света Неделя” нямаше истински книжовник житиеписец и всички знаеха, че това е наказание, изпратено от Бога. Тогава презвитер на скрипторията ставаше зографът. В момента Пафнутий беше презвитер. Инокентий знаеше, че ако Бог му даде дълъг живот, някой ден може да бъде следващият презвитер. Затова другите братя бяха добри и внимателни към него.

Презвитер Пафнутий, въпреки че беше “прост рисувач”, както обикновено обичаше да казва сам за себе си, беше много начетен и разполагаше с изключителна памет, която му помагаше да помни разположението на всяка една книга в скрипторията и това, което е написано в книгата. Той беше нисък, прегърбен старец, със сухо тяло. Поради това, че работеше в скрипторията, върху кожата му се бе пренесъл жълтият цвят на човек, виждащ рядко слънчева светлина. Кожата му бе толкова изнежена, почти прозрачна, а тази на ръцете му бе като най-фин пергамент, отдолу се виждаха вените му, накъдрени, като изписани с мастило.

Пафнутий говореше тихо, но гласът му режеше като нож и не търпеше възражение. Никой никога не беше виждал стареца да се смее или да повишава глас. Той беше точен човек и мразеше някой да закъснява, да се отнася несериозно или вяло с поставените му задачи. Според него да нарушиш поставените срокове беше един от най-големите грехове. Така беше научил всичките си подчинени - на точност и внимание. Въпреки крехката си фигура, Пафнутий беше един от стълбовете на манастира, както се струваше на монасите, не по-малко величествен от самата скриптория. Никой не знаеше на каква възраст е той. Дори старците в манастира твърдяха, че откакто го познават, презвитерът си е бил все същият и винаги е бил стар. Той мразеше да говори, но от някои изпуснати думи Инокентий беше разбрал, че Пафнутий от дете е в манастира и е рисувал в скрипторията, докато зрението му не бе отслабнало. Цял живот в един манастир, без да ходи никъде другаде! Самата мисъл караше младия дякон да се ужаси.

Никой не помнеше Пафнутий да е боледувал от нещо или да е бил в неразположение на духа.

В последните години презвитерът вече въобще не изографисваше книги. Преди време той спираше до писалището на младия Инокентий и подпомагаше неукрепналата му още ръка, но днес той вече само четеше и запомняше мястото на всяка книга. Така монасите, когато се нуждаеха от някоя книга или търсеха някакъв текст, се обръщаха към Пафнутий и той веднага откриваше нужната книга с нюха на чистокръвно куче следотърсач.

В преписваческата работа Пафнутий беше последовател на патриарх Евтимий Търновски. Той често цитираше неговото име и повтаряше на монасите така наречения завет на Евтимий: “Да се пише на единен книжовен език; правописните правила да са еднакви за всички и книгите да се преписват точно и дословно, без преписвачите да си позволяват да правят промени и грешки.”

- Защото в противен случай - казваше Пафнутий и вдигаше дългия си костелив пръст - се достига до ерес. А се знаеше, че в някои скриптории този завет не се спазва така дословно и строго и там работата на монасите и преписвачите бе много по-лека.

Най-важният човек в манастира, който трябваше да отговаря за всички манастирски дела, беше игумен Теодосий. Той беше възпълничък, добродушен старец, който в топлото време страшно пухтеше и се потеше обилно. Обичайно беше през лятото килимявката му да попива потта му и да е мокра до средата на височината си. Теодосий беше пълна противоположност на Пафнутий. Той обичаше пищните гозби и понякога попрекаляваше с хубавото, силничко вино от манастирската изба.

Книжниците и монасите се различаваха по това, че докато монасите се събираха на всяко ядене, три пъти на ден в магерницата, книжниците вземаха храната си и се хранеха горе в килиите си. Менюто им също се различаваше доста. Книжниците не ядяха месо, те бяха постоянни постници, обикновено ядяха по един комат хляб, нахут и чаша бистра студена вода. Може би и поради това фигурите на обикновените монаси и книжниците толкова се различаваха.

Игуменът Теодосий имаше двама помощници проигумени. Първият по важност и по влияние беше Пафнутий. Всички знаеха, че всъщност той ръководи делата на манастира и стои зад всяко решение на игумена. Ако нещата не бяха измислени от презвитера проигумен, то задължително беше поне да са одобрени от него. Добродушният, възпълничък, подчинен на тялото си Теодосий едва ли можеше да се противопостави на стоманения дух на Пафнутий.

Разбира се, Пафнутий беше привидно подчинен на игумена, само що се отнася до монашеския живот. В работата си в скрипторията презвитерът нямаше никого над себе си и се подчиняваше само на Бог. Теодосий нямаше право дори да влиза в скрипторията и също никога не беще допускан вътре.

Другият проигумен се казваше Герасим. Той отговаряше за сметките. Всичко се записваше в старата манастирска кондика. В нея можеше да се проследи всяка година какви са манастирските приходи и разходи. Проигуменът Герасим записваше и най-малкото, което се закупува и от кого се закупува. Всичко беше много прегледно - на четните страници се записваха приходите, а на нечетните - разходите. Герасим водеше цялото стопанство на манастира. Наемаше и управляваше клириците*, които работеха в манастира. Грижеше се за запасите от провизии, както за хората, така и за животните. Той отговаряше не само за приходите в манастирската каса, но и за даренията. Въпреки яснотата на сметките, всеки знаеше, че умът на Герасим “щрака” много бързо и никога не можеш го преметна. Освен това знаеше се, че често не прави разлика между средствата на манастира и използваните за собствена нужда. Въпреки това, Теодосий го търпеше, защото беше повишил богатствата на обителта, а щом беше тъй, игуменът повече не го интересуваше.

Проигуменът Герасим беше с остри черти на лицето, малките лукави очички приличаха на лисичи. Русоляворижата коса също затвърждаваше приликата с лисица. Въпреки че се облажваше от работата си, Герасим се грижеше за всички, никога не ги караше да се пресилват от работа, така че те го харесваха, макар той винаги да ги следеше с лукавия си поглед.

Единственият човек, от когото се притесняваше Герасим, беше Пафнутий. Презвитерът също не харесваше особено проигумена, но не желаеше да се намесва. Все пак знаеше, че когато поиска нещо от Герасим, то ще му бъде доставено веднага. Герасим пък знаеше колко по-малко ядат подчинените на Пафнутий и колко по-малко струват те на манастира, затова никога не смееше да откаже на презвитера. А дузината монаси на Пафнутий се хранеха и струваха на манастира колкото шест обикновени монаха, защото не само по-малко употребяваха, но и ако на всеки монах се полагаше всяка година по ново расо и обувки, то книжниците носеха едно расо и чифт обувки по две-три години.

*клирик - свещеник, свещенослужител

След като се погрижи за момчето и реши, че е закъснял достатъчно, Инокентий залости вратата на килията си и се отправи към скрипторията. Тъй като желязната врата беше залостена отвътре, похлопа силно с тропалото. Знаеше, че единствено презвитерът има ключ за тази врата и беше сигурен, че ще слезе лично да посрещне младия ученик и да го нахока за закъснението. Тъй като вратата беше много дебела и плътно прилепнала към металната каса, а и стълбите, и подът бяха от камък, той не можеше да чуе провлачените стъпки на стария презвитер, но усещаше присъствието му зад вратата.

- Кой е? - ясният и силен глас на Пафнутий не подхождаше на външния му вид. Инокентий позна гласа на стария си учител. Никога не можеше да го обърка с друг.

- Аз съм, отче Пафнутие - отговори дяконът, като стоеше пред вратата.

Без да отвори и дори да превърти ключа, старецът продължи своя

разпит през вратата.

- Къде беше досега?

Инокентий се чудеше как да постъпи. Не искаше да вика, така че да го чуват из целия двор. Не искаше всички в манастира да разберат, че е приел окаяник в килията си и по този начин е нарушил законите на обителта. Затова се приближи към вратата и започна почти да шепне:

- Отче, пуснете ме да вляза, за да ви разкажа какво се случи!

- Не те чувам! Говори по-високо! - прокънтя гласът от другата страна на вратата.

Инокентий стоеше пред вратата и не можеше да повярва каква пречка се бе появила изневиделица. Изпитваше гняв и в същото време безсилие. Беше учен да почита и да се подчинява на по-старите братя, да приема всички техни решения за правилни, все едно са изпратени лично от Бог. Това беше най-голямата благодетел, на която го учеха в манастира и всичко, което беше правил досега, бе да се научи на смирение. А сега, въпреки годините послушание и строгите закони на манастира и смирението, което пpедполагаше, че е постигнал през годините, изпитваше чувства, които го потресоха.

Той стоеше като ненужен пред вратата, а душата му се разкъсваше от страсти. Всичко в него му говореше, че трябва да се примири и да разкрие пред отеца тайната си. Знаеше, че трябва да стои пред вратата и да чака, защото това е едно от наказанията, с които презвитерът го наказваше за това, че е закъснял.

Досега винаги беше изпитвал най-дълбоко уважение и почит към светия старец, което бе премесено със страх. Дори през ум не му бе минавало да прояви неподчинение или да не изпълни някоя задача, поставена от него. Сега, изправен до вратата, страшна мисъл мина през главата му. Не трябваше да допуска да бъде унижен, трябваше да направи нещо, с което да защити честта си. Сам се учуди на тази си мисъл. Каква чест?! Той никога не бе имал чест и достойнство! Та той беше само един дякон! Дори още не беше подстриган и приет за истински монах! Мисълта, че прие стария си учител като равностоен противник, го потресе до дъното на съществото му. Той не познаваше тази част от себе си и не се приемаше такъв. Имаше чувството, че зъл дух го бе обсебил и го караше да върши ужасни неща. Въпреки тази си мисъл, Инокентий взе решение незабавно да действа. Обърна се и си тръгна. Осъзнаваше какво означава постъпката му, замисли се до какви последствия може да доведе, но с твърда решителност си тръгна. Отначало стъпките му бяха плахи и несигурни, но с всяка следваща късаше хилядите тънки нишки, които го свързваха с досегашния му живот, а краката му натежаваха като каменни. Постепенно крачката му ставаше все по-широка, по-твърда и решителна. Решението вече бе взето. По най-бързия начин се прибра в килията си.

Болният лежеше като смъртник. Откакто го беше оставил, той не бе помръднал. Напои кърпата и отново навлажни устните му. Клепачите на младежа бавно се отвориха. Очите му бяха големи и ясни. Един слънчев лъч преминаваше през прозореца и падаше върху тях, като ги правеше да изглеждат кадифени. Инокентий видя колко пъстри са те, заприличаха му на пролетна поляна, гледана от много високо, когато всички цветя по нея са разцъфнали. В тях имаше жълто, кафяво, синьо, дори червеникави песъчинки и всичко това бе обгърнато от зеленината на тревата. Отдалече очите на момчето може би изглеждаха зелени, но отблизо и осветени под определен ъгъл те показваха богатството от цялата палитра цветове, които се съдържат в тях и това не убегна от опитното око на рисувача. Очите на момчето сякаш можеха да говорят. То гледаше дякона и като че ли питаше: “Къде съм? Жив ли съм?” В същото време в тях се четеше страх, несигурност и безсилие. Инокентий му обясни къде се намира, разказа му как го е намерил, каза му името си, а най-накрая попита:

- Как те викат?

Момчето беше затруднено. Инокентий наблюдаваше как се променя погледът му - от див и уплашен беше станал спокоен, разбиращ и дори буден. Сега той отново потъна в някаква бездна.

Инокентий съжали, че въобще го попита. Явно не биваше да бърза. Трябваше да остави повече време на момчето да се съвземе. Реши, че вместо вода, следващия път ще му даде да пие малко козе мляко, само че не знаеше какво обяснение да даде в магерницата. Може би трябваше да излъже нещо проигумена Герасим.

Докато мислеше и все още бе надвесен над момчето, чу то да прошепва едно име, едва отваряйки устните си.

- Петко!

Инокентий почти се стресна, защото беше потънал в мислите си и не очакваше болният да проговори. Това беше първата дума, която чуваше от него. Поне разбра как се казва.

Откакто видя болния, Инокентий забрави за постъпката си пред вратата на скрипторията. Само една сянка на лошо предчувствие се бе загнездила в душата му. Докато се чудеше какво да предприеме и как да се покае, дочу провлачените стъпки на стария си учител. Чуваше краката му, които се тътрузеха по дъсчения под и се насочваха към вратата на килията му. Инокентий беше залостил вратата отвътре, така че опитът на Пафнутий да влезе пропадна.

- Инокентие, отвори! - чу силния, ясен глас на презвитера.

Дяконът се изправи, не беше очаквал толкова бързо презвитерът да

дойде. Разбра, че старецът го е последвал веднага. Той обикновено ходеше трудно и изпращаше по-млади братя, които да изпълнят задачите, поставени от него или да повикат някого. “Наказанието ще е голямо” - мярна се мисъл в главата на Инокентий.

Старецът продължаваше да натиска вратата отвън.

- Отвори, Инокентие!

Дяконът знаеше, че трябва по най-бързия начин да отвори вратата, да се покае, да разкаже цялата история на презвитера и да очаква милост и прошка от него. Насочи се именно с това намерение към вратата, но когато наближи, вместо да отвори, чу дявола в себе си да казва:

- Кой е?

Той самият остана учуден. Много добре знаеше кой е, защо бе попитал? Почувства как го води гордостта и желанието “да си върне” на стареца за унижението. Не беше съгласен с проявата на това чувство, което определяше като чест, а всъщност беше горделивост, но явно в момента то вземаше връх в него.

Старецът продължаваше да натиска вратата и да говори. Отначало той му заповядваше да отвори вратата, а накрая като че ли започна да се моли.

След като реши, че го е унизил достатъчно, Инокентий отвори вратата. Очакваше да бъде наказан на мига и старецът да го смачка, но това не се случи. Пред него стоеше някакво смалено, изтощено до краен предел старче, което не можеше да го досегне.

Инокентий почувства как пораства в собствените си очи. Той беше удържал победа. Старецът дори не го наказа, а като че ли беше съкрушен и бе приел, че двамата с дякона са почти равни. Трябваше да минат много години, за да може Инокентий да разбере колко по-силен от него е бил Пафнутий в този момент. Той дори нямаше нужда да се налага. Старецът го беше оставил да участва в една битка, в която Инокентий сам си измисляше враг и се биеше с него, без въобще да има такъв. В същото време презвитерът притежаваше пълен контрол над себе си и по този начин реализираше могъщество на духа си. Това той разбра много по-късно. В този момент той си внуши, че вече е станал мъж, удържайки първата победа в живота си.

Най-накрая, едва след като се наслади на мига, Инокентий се отмести и остави стареца да влезе. Сам не знаеше защо беше действал така преди малко. До вчера той смяташе Пафнутий за свой благодетел. Дори вчерашния ден двамата бяха ходили да осветят черква тук съвсем близо. На стопаните на Боляровия хан им бе умряло момче и те бяха решили да издигнат черква, затова двамата с Пафнутий, който беше приятел със стария ханджия, бяха ходили да осветят мястото. Това, че старецът го беше взел със себе си, трябваше да предизвика благодарност, защото така момчето напускаше стените на манастира, виждаше хора и се наяждаше добре. Сега дяконът очакваше учителят му да бъде разярен от наглото му поведение, но Пафнутий само влезе в килията и застана до стената. Изражението му не показваше никакъв гняв, дори и да изпитваше такъв. Старецът дори не искаше обяснение. Той просто стоеше и гледаше към леглото, в което лежеше момчето. Въпреки че не казваше нищо, погледът му говореше достатъчно.

За него като че ли не беше важно това, което се бе случило, а изцяло насочи вниманието си към лежащия. Така Инокентий вече доста поуспокоен каза:

- Учителю, открих този окаяник пред портата на манастира тази сутрин. Затова закъснях - Инокентий бързо възвърна познатия тон, говореше тихо и със смирение. Бунтът му беше приключил. Почувства се добре, че говори на учителя си с уважение. Всъщност той изпитваше уважение към презвитера и сам не можеше да си обясни защо бе изпитал гняв към него. Дори малко се смути от бързината и силата, с които емоцията го бе обзела. Осъзнаваше, че е сгрешил и бе готов да приеме всяко наказание.

- Реших да ви предупредя, учителю - каза Инокентий, защото смяташе, че като съобщи първо на него, пренебрегвайки по този начин игумена Теодосий, това ще погъделичка самочувствието на Пафнутий.

Момчето се размърда и двамата се приближиха до одъра. Въпреки усилията на Инокентий, устните на момчето бяха все така пресъхнали и напукани. Дочуха несвързано бълнуване, от което разбраха няколко думи: “Не казвайте на никого! Моля ви! Те ще ме убият!” Думите бяха казани тихо, но достатъчно ясно. Така двамата духовници разбираха, че присъствието на момчето и окаяният му вид не са случайни. Явно то беше тук заради някаква зловеща тайна. Те не знаеха от какво бяга и кой го преследва, но беззащитният му вид и това, че Бог бе определил двамата да се грижат за него, ги накара да го подкрепят.

Пафнутий веднага отиде за паница с топло мляко от проигумена Герасим и допълнителна, подсилена порция храна. Инокентий беше освободен този ден от заниманията си в скрипторията и остана да се грижи за момчето. Двамата, без да се уговорят, бяха взели решение да запазят в тайна присъствието на момчето в манастира.

Помещенията за живеене бяха разделени на две. Вляво от главния вход на манастира, срещу храма, живееха монасите иноци. На долния етаж с големи прозорци се намираше манастирската столова и магерницата. В нея имаше голяма дълга маса, издялана от ствола на едно гигантско дърво. Около нея сядаха всички монаси. Най-вдясно от постройката имаше малък вход, почти вкопан в земята, с каменна площадка пред него. Тук, в една голяма стая, спяха прислужниците, ратаите и жените, които се грижеха за стопанството и имуществото на манастира. Монасите обитаваха целия горен етаж на тази част. По средата, точно над централната част, над всички сгради се извисяваше игуменарницата. Самата тя беше на два етажа, обзаведена с красиви вещи. На долния етаж игуменът посрещаше гости и понякога се събираше с първенците на съседните села и проигумена Герасим на дълги среднощни разговори. На горния кат се намираха личните покои на най-висшия клирик на манастира. Гледката, която се разкриваше от прозорците на това помещение, беше божествена и често пълнеше с възхищение сърцето на почитащия красотата игумен. И след като се бе нахранил с вкусни гозби и пийнал от доброто манастирско винце, нямаше по-хубаво за игумена от това да се уедини и да гледа красотата наоколо. В такива моменти Теодосий си даваше сметка, че е късметлия, защото живее сред толкова красота и благодат.

Вдясно от входа живееха книжниците. Техните килии бяха по-малки, а на долния етаж, там, където се намираше столовата, имаше широки помещения с гладки каменни стени, отворени към манастира. Точно до тези каменни зали имаше арка, а в нея, под килиите на монасите книжници, врата към килиите на пандурите - манастирската охрана. Всеки манастир имаше стража от няколко човека. Те даваха караул и обикаляха през нощта, за да пазят. През дните, в които имаше служба и в манастира се стичаха жителите на съседните села, те осигуряваха реда и следяха да няма безредици и кражби. Разбира се, основно тяхно задължение беше да бранят манастира от нападения на бандити. В свободното си време пандурите се обучаваха в стрелба с лък и пушка, както и да въртят шашките*. Нерядко охраняваха реколтата на манастира, а понякога служеха и като куруджии - пъдари на околните села. Също така бяха и лична охрана на игумена или проигумените, ако им се наложеше да отидат до Станимака или Филибе, особено ако носеха повече пари.

Пандурите имаха и още едно задължение към манастира. Понякога, по заповед на игумена, те трябваше да доставят прясно месо за манастирската трапеза. Това беше най-приятната част от службата им, далеч от бдителното око на проигумена Герасим. В тези дни те “удряха” някакъв дивеч, понякога птици, но нерядко глиган или сърна и се отдаваха на разходки и почивка. Тъй като около манастира нямаше гори и места за лов, най-често пандурите организираха тези ловни излети далеч от манастира, чак в Родопа планина.

* шашка - сабя

За пандури се уговаряха да служат само млади, здрави и силни момци. Някои от манастирите поддържаха доста големи отряди от пандури. Турските администратори бяха сигурни, че охраната на манастирите е само привидната дейност на тези отряди, а всъщност това са групи, в които младите българи набират опит и трупат бойни умения. Затова бяха доста подозрителни към тях и често имаше за какво. Тъй като манастирът хранеше обилно пандурите, отрядниците ставаха силни и добре развити бойци, повечето от тях се учеха и на борба и бяха добри пехливани.

В манастирското крило, в което живееха книжниците, други монаси не стъпваха, пандурите също не бяха добре дошли, както и прислужниците, и ратаите. Игуменът също предпочиташе крилото на обикновените монаси и особено столовата.

Така двамата заговорници успяха да опазят в тайна присъствието на момчето в светата обител. Те знаеха, че ако го потърси потеря, независимо от турци или българи, и ако започнат да разпитват игумена, той ще го предаде. За да не рискуват, двамата решиха, че ще е по-безопасно игуменът, а и останалите въобще да не знаят.

Пафнутий, с нетърпящ възражение глас, беше осигурил от отец Герасим силна храна за момчето. Той каза, че е за Инокентий, който е болен. Така дяконът се грижеше за здравето на момчето. Отначало то се съвземаше по-бавно, но с всеки изминал ден все повече укрепваше и се възстановяваше. Раната на главата му зарасна, а и глезенът му спадна. Съвсем скоро Петко започна да се изправя и с помощта на дякона дори можеше да ходи. Силната манастирска храна и печеното месо направиха чудеса.

В последните дни Петко спеше все по-малко и имаше достатъчно сила, за да си говорят почти по цял ден с Инокентий. Пафнутий идваше да види момчето само веднъж на ден - привечер. Той беше видимо доволен от това как изглеждаше то. Една вечер попита Инокентий дали е разбрал още нещо за него. Младият дякон не успя да задоволи любопитството му. Всеки опит да напомни на Петко за думите, които бе казал, докато бълнуваше, завършваха с това, че лицето му се вкаменяваше и спираше да разговаря. Момчето явно още не бе готово или не желаеше да говори за това. Въпреки това Инокентий беше спокоен, защото знаеше, че рано или късно ще научи тази тайна.

Докато беше зле, Петко спеше на нара на монаха, а той самият си постилаше едно чердже и лягаше направо на пода. Дяконът не намираше голяма разлика между тясното, твърдо легло и дъсчения под, а и така беше по-близо до болния и можеше веднага да му подаде вода или да му помогне, ако има нужда. Когато Петко напълно се оправи, го отделиха в самостоятелна килия в края на коридора. До него не живееше никой, така че да не се чува тропането на краката му. Килията на младежа беше толкова изолирана, че никой нямаше да чуе или види нещо.

Пафнутий престана да посещава младежа, само понякога сухо се до-питваше за здравето му. Инокентий посещаваше младежа привечер и скришом му носеше вода и храна. Двамата разговаряха и това беше най-интересното нещо, което му се случваше. Той беше от толкова отдавна в манастира, че разказите за живота навън му звучаха като спомен за друг един, забравен живот.

Петко му разказа за преследването, но нито веднъж не спомена защо е бил преследван. Инокентий най-много се заинтересува от разказа за чудовищата, които момчето бе видяло във водопада или по-скоро бе почувствало в дълбините. Докато слушаше, космите на ръката му настръхваха. Инокентий се интересуваше от чудовищата, които Петко бе видял, защото често му се налагаше да рисува различни страховити твари. Но единствените дракони и хидри, които беше виждал, бяха гравюри и никога не бе срещал човек, който е бил в ада и е виждал Велзевул* или хала. Той не желаеше просто да прерисува кошмарите или фантазиите на друг гравьор. Инокентий мечтаеше така да нарисува чудовища или Сатаната, че хората, като ги видят, да ги запомнят за цял живот. И всеки, който види неговите букви или хали, да знае, че зограф Инокентий ги е рисувал. Затова караше Петко много пъти да му разказва за водопада и всеки път слушаше като омагьосан. Инокентий не беше страхлив, затова започна да го разпитва къде се намира този водопад и дали ще може пак да го открие. И беше готов да скочи и сам лично да надзърне в най-мрачните недра, и да се изправи очи в очи с чудовищата.

Знаеше, че тази му мечта донякъде е от суета и че може би е от дявола, но не можеше да се пребори с непреодолимото желание да създаде нещо значимо, което да впечатлява много хора и да изографиса най-страшното от всички чудовища. Само в най-скритите кътчета на мислите си бе мечтал някой ден да създаде нещо ново, нечувано и невиждано. Може би някой ден ще стане презвитер, творец сред художниците. Друг път осъзнаваше, че страстта му да твори е богохулствена, защото той си представяше как чрез страха на рисунките си ще обсеби душите на хората. Чувството, което го обземаше само като си мечтаеше, беше като на Бог Творец. Тази мисъл го плашеше, но не можеше да я спре. Явно да си творец е богоравно и може да те издигне дори над собствения ти страх. Въпреки крехката си възраст, той разбра, че единственият начин да остави следа в този свят е чрез творчеството си. И само ако твори, може да бъде истински жив. Само творящият може да разбере Бог. Мисълта, че е равен на Бог, го караше да се страхува и сладко гъделичкаше самочувствието му. Накрая почти насила сам се заставяше да мисли за нещо друго, за да спре да мечтае.

*Велзевул - митично същество, от чиято паст излизат огнени реки. Използва се още в смисъла на Дявол и Сатана.

Разпита старите монаси, които много по-дълго от него бяха живели в манастира и познаваха много по-добре околността. Така научи, че водопадът наистина се казва “Дяволското пръскало”, а пещерата, в която Петко се бе лутал, се наричаше “Дяволската дупка”.

Разказът на Петко не оставяше на мира въображението на дякона и все по-често Пафнутий забелязваше как младият рисувач стои замислен и вместо да работи, мечтае с отворени очи. А Пафнутий познаваше този поглед, защото и той самият като млад често бе мечтал по същия начин. Тогава той се приближаваше до писалището на дякона. За да пишат и рисуват по-добре и да не се отдават на мързел, унес или отпускане, монасите пишеха на високи писалища, с наклонени плоскости, направени от дебела кожа. Така монасите стояха прави по цели дни. Инокентий беше свикнал, но в началото няколко пъти му се беше случвало да припада и братята да го изнасят извън скрипторията. Дори и сега понякога краката му се подуваха и го боляха. С времето се научи, докато рисува, да движи краката си, пристъпвайки от крак на крак. Когато виждаше, че се е замечтал, старият учител го караше да донесе някоя книга или коригираше нарисуваното от него и по този начин го изваждаше от унеса му.

Освен да мечтае, Инокентий измисли много сложен план и успя да го осъществи. Той издебна другите монаси и докато щавачите-кожари отсъстваха, успя да се качи на най-горния етаж и открадна няколко парчета изрезки от пергамент. Парчетата бяха с неправилна форма, но щяха да му свършат работа. Като се прикриваше, нарисува чудовищата такива, каквито му ги бе описал Петко. След това ги показа на младежа. Това не беше лесна работа, защото имаше забрана за изнасяне не само на книги, а и на пера, мастило и всичко останало от скрипторията, а наказанията бяха жестоки. И при всяко излизане по-старите монаси постоянно го гледаха в ръцете.

Освен мечтата да нарисува най-страшната твар, съществуваща някъде в световете или в най-тъмните недра, Инокентий имаше и още една мечта. От известно време той все по-често намираше повод, за да ходи при кожарите. Помагаше им и ги разпитваше, като че се учеше на занаят. Кожарите се радваха на всяка помощ и тя им беше добре дошла, защото техният труд бе много тежък, работеха с много отрови, а особено лятото миризмата ставаше нетърпима. Но Инокентий не правеше това заради нещо друго, а за да събира парчета пергамент. Той се опитваше да намери по-големи изрезки и беше истински щастлив, ако успееше да отдели някой прекалено изтънен, увреден или дефектен пергаментов лист. Всички части от “съкровището” си той изнасяше и събираше в килията си. Тъй като нямаше място, до което игуменът и проигуменът да нямат достъп, той измисли начин и събираше листовете пергамент, като ги изпъваше и държеше зад иконата на Свети Георги, която стоеше в иконостаса в килията му. Така тази икона му стана още по-скъпа, защото в нея се намираше “съкровището” му. Понякога, когато беше сигурен, че никой няма да го притесни и да нахълта в килията му, изваждаше скъпоценните листчета. Мислеше как да ги изреже, за да се възползва по най-добрия начин от площта им. Можеше с часове да държи скъпоценните листове, да ги поглажда с ръка и да мечтае.

Толкова много искаше да сбъдне мечтата си и да събере пергамент за цяла книга, че в последно време все по-често му се присънваше един и същи сън, как седи затрупан с огромни табаци* и ги прелиства. Когато сънят беше добър, завършваше с дълго ровене и разгръщане на огромни пергаментови кожи. Когато табаците изчезнеха или започнеха да се късат, сънят се израждаше в кошмар.

Преди време в манастира беше отседнал един монах странник. Той се държеше встрани от другите монаси. Беше се отделил в самостоятелна стая при пандурите. Той се беше появил през една дъждовна нощ, като удрял с тоягата си по главната порта. Пафнутий повикал няколко пандури и младия си ученик и отишли да отворят портата, за да видят какво става. Нощта била бурна и вятърът бил толкова силен, че дъждът валял странично. Небето се раздирало от силни светкавици и гръмотевици, които дълго отеквали из полето.

Чукането по портата било много силно и настойчиво. Пандурите помислили, че мъжът сигурно е тропал така много време и вече е мокър до кости. Но когато отворили вратата, всички се изненадали. Фигурата на нощния скиталец силно контрастирала на чукането, което чували. А човекът стоял напълно спокоен, като изсечен от камък. Той като че ли не забелязвал вихрещата се около него буря и не бързал да влезе в тунела, който се оформял от портата. Човекът се приближил към Пафнутий. Двамата се отделили и странникът позволил само на него да освети лицето му. Старецът явно познал човека, защото заповядал на Инокентий и на един от пандурите да затворят портата.

Човекът останал да живее изолиран в същата тази килия, в която сега живееше Петко. Пафнутий заповядал на Инокентий всеки ден да носи храна и вода на странника. Човекът явно се криел, защото младият дякон не го срещнал нито веднъж в двора на манастира. Освен това проигуменът му забранил да говори за странника с когото и да е. Това продължило доста време. Един ден Инокентий влязъл в килията на странника в момент, в който той правел някакви странни движения. Забелязал колко силно и гъвкаво е тялото му. Той разтварял краката си дотолкова, че на Инокентий му се струвало, че ще си остане така разчекнат. После ритал така, че кракът му се вдигал над главата. Инокентий гледал като омагьосан. Нещо в тези движения го привличало и той изпитал силно желание да прави същото.

* табак - голям лист пергамент или хартия

Инокентий научил, че човекът е таксидиот*. Постепенно спечелил доверието на таксидиота и той малко по малко започнал да го въвежда в тайните техники. Скоро младият дякон можел да наподобява движенията доста добре. Не всичко обаче вървяло така гладко. Както и бе очаквал, разтварянето на краката било изключително болезнено. Понякога болката била толкова голяма, че му идвало да вие като вълк. Имал чувството, че колкото повече се опитва, толкова по-трудно ставало и се връщал назад. Резултатите от цялото това страдание се появили много по-късно. Таксидиотът бил безкомпромисен в разтягането, така Инокентий разбрал как са се чувствали светците, разчекнати между коне.

Минало доста време преди таксидиотът да сподели с младия си ученик някои неща за това, което правели. Той бил сериозен, мрачен и мълчалив човек и за себе си никога нищо не разказвал.

- Някога моят учител - заговорил веднъж таксидиотът - бил нападнат от банда разбойници. Той беше богобоязлив и смирен човек. Виждаш, че аз съм силен - продължил своя разказ скитащият монах, - но моят учител не изглеждаше като мен. Той беше слаб, нисък и много лек - като казал това, таксидиотът посочил колко висок е бил учителят му, някъде до гърдите му.

- Тъй като цял живот се занимавал само със събиране на таксид, а и така смятал да продължи, започнал да обикаля и да събира знания, които да му помагат да отблъсква нападенията на разбойници. Така той можел да запази здравето и живота си, както и да опази парите, които събирал и носел със себе си.

Когато срещнах учителя си, той вече беше стар и както ми се стори - изтощен. От години не беше хапвал месо, не пиеше вино и ракия. Явно, предчувствайки своя край, той бе поискал да обучи няколко млади момчета за таксидиоти. Така започна моето пътешествие - казал странникът, след което продължил: - Освен това учителят ни учеше как да удряме, спъваме и събаряме. Учеше ни, че трябва да сме винаги нащрек, никога да не използваме “божието учение”, освен когато ни нападнат, но и тогава да помним, че сме християни. “Важно е да спасите и да предпазите човека, дори да е хайдук, от това да не извърши грях, като ви убие или обере. Но не съдете! Помнете, че само Бог може да бъде съдник на хората, това не е ваша работа!”

* таксидиот - скитащ монах, събиращ пожертвувания за определен манастир

Това бяха думи, особено важни за силните хора, облечени в “божието учение”. Това учение старецът наричаше “Ето” и твърдеше, че лично Свети Димитър му го е показал в момент на откровение.

След като приел три деца, таксидиотът ги обучил в “Ето”, докато не порастнали и не станали силни и тежки момци. Доколкото Инокентий успял да разбере, това се случило някъде в Светата Атонска земя, но така и не разбрал в коя обител - Хилендарската или Зографската. Той подразбрал това, защото знаел, че почти всички таксидиоти бяха от там, а и само там имаше достатъчно свобода, за да може да се направи всичко това.

Всички монаси усещали, че освен на светото слово, момчетата се учели и на не толкова духовни неща. Въпреки това те се радвали на това как изглеждали момците и се гордеели с тях.

Най-любимото занимание на момците бил боят със сопи. Тъй като таксидиотите имали само това “оръжие” и им било забранено да носят саби и ножове, те наблягали на него и знаели, че сопата трябва да стане по твърда от сабя, по-бърза от стрела и по-остра от пика. Те се упражнявали, като удряли с тежките букови сопи в дърветата, докато не избиела кръв по дланите и пръстите им. Така ръцете им ставали силни като лемеж*, а кожата - твърда като кожата на цървули.

- Като бях млад, можех само с един удар на юмрука си да поваля кон или биче, а с ритник можех да счупя крака на кон - казал старият таксидиот.

Въпреки че бил много по-нисък и слаб, старецът бил развил такива умения, че нито веднъж, нито един от младежите не успял да го повали на земята.

Така дошъл моментът, в който младежите били готови за пътешествие. Старецът ги събрал и раздал на тримата по една дълга тежка тояга, всяка от които бил пекъл на бавен огън и обработил така, че тя станала по-твърда от желязо, а в ръцете на младите таксидиоти се превърнала в смъртоносно оръжие.

След това таксидиотът показал бойната си тояга на Инокентий. Тя цялата била насечена и си личало, че много пъти се е срещала с остриета, но нито едно не бе успяло да я пресече.

- Учителю, научете ме на учението “Ето”, за да не изчезне заедно с Вас! - казал тогава вдъхновен Инокентий.

* лемеж - желязо с форма на стрела, което се закача за ралото и с него се оре

Той много се надявал това да събуди блясъка в мътния поглед на так- сидиота, но той само го погледнал, поклатил вяло глава и казал:

- Няма време! Ще ти трябват две години! С мен ще изчезне всичко, на което моят учител ме е научил!

Инокентий много се учудил на думите на таксидиота, но продължил упорито заниманията си всяка вечер, след като се прибирал от скрипторията. Това продължило цялото лято и есен. Един ден таксидиотьт се залежал и повече не станал. Инокентий продължил да се грижи за него и да се упражнява, а старият му учител вече само го наблюдавал. Така дяконът видял как изтляло тялото на таксидиота пред очите му. Навръх Бъдни вечер таксидиотьт си отишъл от тази земя.

Инокентий бил толкова впечатлен от смъртта на учителя си, че се заклел на гроба му да запомни всичко, на което го е научил и никога да не го забравя. От тогава, както твърдеше Инокентий, всеки ден се упражнявал.

Петко и Инокентий се бяха сближили толкова, че Инокентий призна на Петко за пергамента и за това, че мечтата му е да опише в една книга всичко, което бе научил от таксидиота.

- Това е най-сигурният начин да се запази едно знание - каза Инокентий.

Именно затова му бяха нужни пергаментите. След като посвети Петко в своите планове, Инокентий започна да го учи на всичко, което бе научил. Петко му беше нужен, за да има с кого да се упражнява. Така двамата се бореха и удряха, а понякога си помагаха в упражненията.

Петко произлизаше от стар пехливански род. В семейството му се разказваше легенда, че предците им са пристигнали по тези земи от Търнов и че някога са били богат и знатен род. Оттам произлизаше и името им Болярови. След като агаряните* превзели българската престолнина, всички благородни родове се пръснали по света, за да се спасят и само много малка част останали по затънтените кътчета на българската земя. Болярови се бяха заселили на един баир, в една пуста земя в Романия**. От поколения родът държеше хан и обработваше земята и вече само името им издаваше, че някога са били боляри и боили. Въпреки че открай време обработваха земята, Болярови не прекъсваха бойните си традиции, а предаваха от поколение на поколение бойните си техники и умения. Така целият род бяха пехливани. Дядо му и баща му бяха победители в много борби по съборите, това им беше извоювало добра слава. Петко и по-малкият му брат още от малки се готвеха да бъдат победители. Такъв е бил и по-големият му брат, този, който по някаква причина вече не бе сред живите. От поколения те си оспорваха първенството с много други известни пехливански родове, но враждата с един от тях бе най-ожесточена. За него се разказваха легенди и се пееха песни. Това беше пехливанският род на Бимбалови от Пашакьой, с които Болярови спореха за славата на най-добри бойци в цялата земя на юг от Балкана.

*агаряни - или исмаилтяни, така българите наричат турците и въобще мюсюлманите. В по-ранни времена българите наричат хазарите - исмаилити, може би, защото са приели юдеизма. Робинята Агар и сина й Исмаил, според Билията, са създателите на арабския народ.

**Романия - Румелия, Рум - общо название на Тракийската низина

Още от много малък Петко беше обучаван на техниките на борба и хвърляне на Боляровия род. Въпреки че беше още малък, той беше със здрави кости, надарен с голяма сила и владееше добре техниките на хвърляне. Дядо му учеше него и по-малкия му брат как да се хвърлят и да се борят. Според него двамата братя - Петко и Яне, бяха най-добрите пехливани, които някога е обучавал. Брат му, макар с година по-малък, не му отстъпваше по нищо и всички смятаха, че той ще е бъдещият победител в борбите. Дядо му беше едър, висок и все още много силен, но най-много държеше да учи младите пехливани на техника. Всичко, което беше виждал досега като техника за борба и бой обаче нямаше нищо общо с това, което правеше Инокентий. Никога не беше виждал ритници и дори не си беше представял, че кракът може да се вдигне толкова високо.

При заниманията Петко се убеди колко е трудно да си гъвкав и на него, както и на Инокентий, му беше много трудна именно тази част от заниманията. Освен това в началото глезенът все още много го болеше. Постепенно обаче болката утихна и той я забрави. Петко имаше силно тяло, напълно оформено. Тежкият кърски труд и борбата го бяха направили силен и издръжлив.

След като се съвзе достатъчно, Петко се показа в манастира и беше зачислен към пандурите, а Инокентий все така работеше по цял ден в скрипторията. От доста време Инокентий забелязваше, че отношението на Пафнутий към него се бе променило. Той като че ли се бе уплашил от буйния изблик на младия дякон. Вече се вслушваше в неговите думи и го зачиташе. Книжниците, а и всички монаси, усещаха тази промяна на презвитера към дякона и без да разбират какво става, също променяха отношението си към него. Дори монаси, които бяха по-стари и доскоро му заповядваха, сега, неразбирайки какво става, се държаха добре с него.

Отношението на Пафнутий толкова се промени, че Инокентий все по-често започна да се замисля дали да не сподели идеята си за книгата с него. Всичко, от което се нуждаеше, зависеше от презвитера. Той можеше съвсем открито да му разреши да опише и изографиса различните бойни похвати. Това обаче означаваше да се издигне в ранг на създател на книги, почти житиеписец. Освен това каква щеше да бъде тази книга, в която щеше да има описани ритници и техники на удряне. Не, това беше немислимо и скоро той окончателно отхвърли тази възможност.

Двамата заговорници - Инокентий и Петко, се събираха всяка вечер и понякога се упражняваха до късно през нощта. Въпреки че беше зачислен при пандурите, Петко живееше в отделна килия на етажа на книжниците, в дъното на коридора. Така двамата имаха къде да се упражняват. За една зима Петко вече правеше почти всичко, което можеше да прави и Инокентий. Дори и повече, защото Инокентий не се беше борил през живота си и не знаеше хвърляния.

Инокентий чувстваше, че времето за осъществяване на мечтата му наближава. Той все така продължаваше да трупа пергаменти и скоро разбра, че вече е събрал достатъчно, за да напише книгата такава, каквато я бе замислил.