Еничар

Еничарите намазаха обилно тялото му със зехтин. Те знаеха, че колкото по-добре намажат аджамиоглана, толкова по-трудно Рамзи ще му наложи силен захват. Шансовете на момчето бяха минимални, но всеки еничар мислеше как да му помогне, за да победи. По-старите еничари идваха и му даваха трескави съвети. Тъй като говореха един през друг, а и беше достатъчно притеснен, Ибрахим почти не ги чуваше. Това обаче не ги спираше. Всеки хващаше някой негов мускул, размачкваше го и му говореше така, все едно от тези думи зависи всичко.

В този момент към младежа се приближи и неговият благодетел Явуз Челик. Еничарите веднага отстъпиха. Пашата погледна младежа, след това се наведе към него и му прошепна нещо в ухото. Каза му само няколко думи, но те сякаш го промениха изцяло. Той се изправи, разтърси тялото си, подскочи няколко пъти и се почувства готов за борбата.

Рамзи се усмихваше и гледаше кльощавото тяло на момчето. Беше благодарен на Аллах, че му изпраща това момче. Щеше да си почине малко преди тежкия сблъсък с Кая. Освен това между двамата, които се бореха до тях и с чийто победител Рамзи трябваше да се бори, единият беше с много зле наранена ръка. Въпреки травмата, турчинът се бореше геройски и побеждаваше. Но болката след всяка борба ставаше все по-голяма и по-голяма. Сега персиецът го гледаше как отива да се бори, а дясната му ръка безпомощно висеше надолу. “Ще загуби бързо” - помисли си той и веднага насочи вниманието си към другия пехливан. Явно неговата среща щеше да бъде лека и кратка. Рамзи разбра, че и той трябва да свърши своята среща колкото се може по-бързо. Момчето не можеше да му окаже сериозна съпротива.

Знакът за началото на борбата беше даден. Рамзи реши бързо да приключи борбата. Скочи напред, за да хване кльощавия еничар. Това, че момчето беше еничар, още повече мотивира иранеца. Всички иранци мразеха еничарите, които ги подтискаха и унижаваха, защото бяха шиити. Сега беше моментът Рамзи да унижи еничарите.

Дебелото туловище на иранеца се извиси над момчето. Той разтвори огромните си ръце, за да сграбчи аджамиоглана. Всичко стана много бързо. Ибрахим се опита да се изплъзне от захвата на големите космати ръце. Може би, защото беше много слабичък, Рамзи го изпусна и от засилката се препъна в краката на момчето, а може би - в собствените си крака. Докато падаше, той се опита да се хване за Ибрахим, но не успя да се задържи за обилно намазаното тяло на младежа, подхлъзна се и падна. Иранецът не очакваше такова развитие на битката. Той се изправи, а в погледа му се четеше изненада. Пехливанинът не беше разбрал какво стана и гледаше Ибрахим сякаш го беше излъгал. Разбира се, нищо такова не се беше случило. Рамзи сам се беше победил. Голямото му желание не само да победи, но да унижи и смачка еничара, го беше накарало сега да изглежда толкова глупаво.

След борбата Рамзи започна да крещи на Ибрахим, но еничарите се намесиха и бързо избутаха дебелия пехливанин встрани. Тъй като срещата между Рамзи и Ибрахим завърши много бързо, младежът седна и започна да наблюдава другата среща. Докато правеше това, публиката крещеше: “Шейтан, Шейтан!”, като го сочеше. Явно борбата му с персиеца беше направила силно впечатление.

Иначе очакванията на Рамзи, че борбата между двамата турски пехливани ще бъде кратка и предопределена, не се сбъднаха. Въпреки че беше с ударена ръка, борецът беше по-добър. Той успя да победи, но след дълга и изтощителна борба. На няколко пъти се виждаше, че болката беше толкова голяма, че ръката на бореца висваше безпомощно и той трябваше да се бори само с една ръка. Въпреки това силата и техниката на турчина бяха толкова големи, че успя дори в тези моменти да противодейства. Най-накрая успя да повали противника си, но след тази среща борецът беше толкова уморен, че неговите приятели от школата едва го отнесоха. Ибрахим се възхищаваше на духа и волята на бореца. Освен всичко, той беше и много красив мъж. Висок, строен, с красиво тяло и стърчащи настрани мустаци. Фигурата му приличаше по-скоро на еничарска и на воин, отколкото на пехливанин. Това беше Кара Мустафа. Преди малко Ибрахим беше победил брат му - Кара Исмаил. Той гледаше борбата и се възхищаваше на качествата на турския пехливанин, но в същото време запомни внимателно уязвимото му място.

Когато след малко двамата се изправиха един срещу друг, Ибрахим беше много внимателен. Той не бързаше. Внимателно се приближи до турчина, хвана болната му ръка и започна да я кълчи. Видя болката, която се изписа на лицето на бореца. Въпреки волята и многогодишната подготовка, пехливанинът явно не успя да издържи. Болката и изтощението бяха толкова големи, че отиваха отвъд възможностите на бореца. Въпреки че отстрани може би изглеждаше грозно и нечестно, Ибрахим реши да се възползва от нараняване-то на своя противник. Той знаеше за кодекса на честта - футва, но в същото време именно в него се казваше, че откриеш ли слабо място в защитата на врага, трябва да атакуваш именно там, без скрупули, предразсъдъци и колебание. От дългите разговори с Явуз Челик беше научил едно изказване на създателя на сектата на хасасините - “Старецът от планината”, който във връзка с мнението, че честта е най-важното нещо за всеки воин беше казал: “Честта е убила милиони, но не е спасила нито един.” Сега еничарът реши да се възползва от предимството, което Аллах му беше предоставил. Победи, без да се гордее, но все пак победи.

Иначе самата борба не беше нищо специално. След захвата Ибрахим стисна ръката на турчина и я кълчи, докато от очите на противника му не избиха сълзи и той не се предаде.

Сега за него предстоеше най-важната част. Беше стигнал до финала. Само една победа го делеше от званието башпехливан и най-добър борец в Османската империя, а и в целия свят. Отново си спомни разказа на дядо си. Сети се, че дори и да стане башпехливан, дядо му и Боляровият род едва ли ще разберат Само като си представеше докъде беше стигнал и краката му се разтреперваха, затова се опитваше да не мисли за това.

Последното препятствие, което трябваше да преодолее, беше Кая. Любимецът на султана беше победил безапелационно всички по пътя си и беше станал отново любимец на публиката. Ибрахим забелязваше, че публиката вече не вика “Шейтан!” Той също беше любимец, но хората го подкрепяха като по-слаб, заради смелостта му и дързостта да се изправи срещу по-едрите и възрастни от него пехливани. Когато обаче трябваше да се направи избор между него и Кая, почти всички признаха върховенството на този, който в последните години беше най-добър пехливан на Империята.

Ибрахим наблюдаваше притеснено загрявката на пехливанина и могъщите му като дънери ръце и се чудеше какво да прави. Реши да разчита на бързината и да направи любимата техника от детските си години - бързо гмуркане в краката на гиганта. Тъй като беше много по-нисък от турчина, това беше добро решение. Но Ибрахим знаеше и още нещо. След като хване глезените на пехливана и натисне коленете, не трябва да се опитва да го вдига, за да го повали, а трябва да натисне надолу и да го задържи с две ръце. Още от деца дядо им ги беше учил, че натискът надолу е много по-силен и коства по-малки усилия от опита да се вдигне тялото на човека. Въпреки че така хвърлянето не беше много силно, все пак повалящият оставаше отгоре. Тъй като в българската борба битката продължаваше и на земята, това беше голямо предимство. Турската борба беше само за поваляне. Щеше да бъде добре, ако успееше да повали гиганта. Може би нямаше да бъде много впечатляваща победа, но сега беше важно само едно - да победи. Ибрахим осъзнаваше превъзходството на Кая, затова реши да рискува.

Двамата застанаха един срещу друг Те представляваха странна гледка. Кая отговаряше напълно на името си. Приличаше на грамада, скала, огромна канара пред българина. Тъй като вече беше решил как да атакува, Ибрахим огледа краката на пехливанина. Това, което видя, го притесни. “Канарата” имаше също толкова внушителни крака, колкото и торс. Те бяха толкова силни и с толкова големи прасци, че се зачуди дали ще може да ги обгърне с ръцете си. Реши обаче да се придържа към предварителния план и без това нямаше друг избор.

Ибрахим беше научен още от дядо си, че в борбата има две важни неща. Едното е предварително да набележиш най-краткия път към това как да победиш. За това беше много важно да познаваш противника, за да вземеш вярното решение. При съставянето му по-старите и знаещи пехливани можеха да ти помогнат. За съжаление сега Ибрахим не можеше да разчита на никого. Неговите приятели се опитваха, но съветите им не бяха добри. Сега нямаше нужда от много мнения, а от едно, но авторитетно.

Освен това всеки борец трябваше да може да променя в движение предварително начертания план. Това борецът трябваше да направи сам. Можеше да се наложи промяна в първоначалния план, ако той се е оказал неверен или нещо се е променило в хода на битката. Много малко от борците имаха смелостта да променят първоначалния план по време на борба. Още от малък Ибрахим беше учен да мисли по време на битка и да е готов във всеки един момент, ако се налага, да променя плана.

Дадоха знак за начало на срещата. Ибрахим знаеше, че от бързината и решителността зависи успехът му. Трябваше да бъде бърз, не биваше да се колебае или забавя. Той скочи към Кая, лъжливо повдигна ръцете си нагоре, за да предизвика вниманието на пехливанина и да го накара да мисли, че ще атакува именно оттам. Кая се подведе по действията на младежа и вдигна ръцете си нагоре, за да се защити от атаката на аджамиоглана. Ибрахим чакаше точно това. Подстъпът към краката беше отворен. Моментът беше подходящ, трябваше да действа без колебание. Ибрахим осъзнаваше, че това може да е единственият му шанс да победи. Но се случи нещо неочаквано. Кая явно предусети техниката на младежа и го пресрещна. Той го видя наведен към краката си и тъй като нямаше време, а и не знаеше точно какво да предприеме, турчинът сви рязко единия си крак и ритна Ибрахим с всичка сила с коляно.

Тъй като беше наведен, коляното на Кая беше насочено точно в главата на Ибрахим. Затова той се завъртя и успя да предпази главата си. Ударът попадна в лявата ключица на младежа. Чу се изпращяване, като от счупване на сух клон. В следващия момент дойде болката - остра и нетърпима. Беше толкова силна, че цялата му лява част изтръпна. Ръката му престана да го слуша и безпомощно увисна надолу. Всичко беше ясно. Ибрахим веднага разбра, че коляното на Кая беше счупило ключицата му. Въпреки болката, бързо се изправи и се вкопчи в пехливанина с едната си ръка. Той едва стоеше на краката си, но се държеше с дясната си ръка за ръба на кожените гащи на пехливанина. Младият еничар осъзнаваше, че този захват по никакъв начин не затруднява против ника му. Кая явно не бързаше, защото бавно нагласи безпомощното му тяло в желязната си хватка и сключи ръцете си зад гърба му. Това, че тялото на Ибрахим беше слабичко, допълнително улесни захвата на пехливанина. Ако трябваше да наложи същия захват на Рамзи, щеше да бъде много по-трудно, пръстите му едва биха се докоснали. Сега обаче около слабото тяло на Ибрахим ръцете му така се сключиха, че дланите хванаха чак лактите. След това Кая го вдигна във въздуха и го стисна толкова силно, че костите му изпукаха. Пехливанът огъна тялото си назад, от което стискането му стана още по-силно. Дробовете на Ибрахим изгаряха, искаше да вдиша, но хватката беше толкова силна, че скоро щеше да се задуши. Нещо под лъжичката му пулсираше. Вече не знаеше отколко време се намира в това положение. Постепенно съпротивата му отслабваше. Най-накрая Кая реши да го хвърли. Знаеше, че ключицата го боли, затова реши да го хвърли и с цялото си тяло да се стовари върху лявата му страна. Еничарът беше замаян. Отначало му се стори, че лети, всичко пред него се завъртя, а след това дойде ударът и пред очите му се спусна черна пелена.

Опитите на еничарите да го свестят бяха напразни, затова го отнесоха към лагера си. Кая беше чувал за духа на взаимопомощ на еничарите и знаеше, че те никога не изоставят приятелите си в беда или ранени на бойното поле, но сега видя това с очите си. Всички бяха толкова организирани. Личеше си, че не правят това за първи път.

По-късно Ибрахим направи цялостен анализ на битката и се примири с факта, че е загубил заслужено. Осъзна, че просто е бил по-слаб и че би загубил, дори да не беше контузен. Запомни чувството на безпомощност и реши да се готви с още по-голямо усърдие, за да постигне истинско майсторство. Обеща си някой ден да участва отново в състезанието и да сбъдне мечтата рода си. Ако е решил Аллах, той щеше да стане башпехливан и шампион на шампионите.

Ибрахим се съвзе относително бързо. Само лека болка остана в лявото му рамо, а ключицата му зарасна с остри ръбове, като зъбери на планина. Заради това, че припадна, Ибрахим не успя да се възползва от лично запознанство със султана, нито взе участие в пиршествата, които се организираха след борбите.

Лятото се изтърколи. Момчетата се бяха превърнали в мъже. Лицата им бяха загорели и обветрени като лица на истински еничари. Хиляда и един ден бяха минали и вече бяха завършили основното си обучение като аджамиоглани. Толкова продължаваше обучението на еничарите. Сега им предстоеше да прекарат две години в мюсюлманско семейство някъде в Анадола. Тъй като предишните еничари бяха живели в анадолските семейства преди да минат военното обучение и приемането на исляма, то имаше значение за тях. Сега обаче това разпръсване и престоят в семействата щеше да бъде загуба на време за Ибрахим и неговите другари. Момчетата вече бяха мюсюлмани и завършени воини. Те бяха жадни за битки и победи. Султанът настояваше новите попълнения да се включат по най-бързия начин в редовете на еничарските орти, но Кубилай Юндер не беше съгласен и сега се готвеха за раздяла. Ако ги попитаха, те никога нямаше да поискат да се разделят. Бяха станали повече от спътници и приятели, Неджиб ги беше изградил като братя по оръжие. Всеки един от младите мъже се чувстваше като току що изкован ятаган на исляма, готов за битки. Всички тръпнеха в очакване и знаеха, че във върховете на Империята се води борба за тяхната съдба. Султанът и Неджиб желаеха аджамиогланите да станат еничари веднага, Кубилай Юндер и Явуз Челик пък настояваха да заминат за Анадола.

Поредната среща с Явуз Челик разкри на младия аджамиоглан какво става. Ибрахим се яви пред пашата в пълно бойно снаряжение.

- Явуз паша, какво се чува, ще ни разквартироват ли в Анадола?

Ибрахим копнееше да влезе в битка и питаше, за да покаже собственото си желание, а и това на своите йолдаши. Аджамиогланът много добре знаеше мнението на пашата, но все пак опита да му въздейства.

- Да! Така искаме аз и агата! - просто отговори Явуз Челик.

Разочарование се изписа на лицето на младия еничар.

- Но, учителю, нужно ли е?

Пашата за миг замълча. Беше му омръзнало да го притискат. Най-активен беше Неджиб, който желаеше да стане чорбаджия на новата еничарска орта, защото знаеше, че ако момчетата отидат в Анадола, отново ще стане обикновен еничар. Сигурно щеше да му е трудно след като две години беше чорбаджия на аджамиогланите. И двамата с агата знаеха, че Неджиб се справя много добре. Той беше от хората, на които им се отдаваше да водят хора и да ги подготвят добре. Неджиб успя да изгради твърди и в същото време гъвкави и мислещи аджамиоглани. Това, че беше добър водач и учител, си личеше по неговите ученици. Явуз Челик оценяваше всичко това, но не му харесваше упоритостта, с която арнаутинът настояваше и се застъпваше за тях.

Явуз знаеше желанията и на бъдещите еничари, но нямаше да понесе и те да го притискат. Затова той остро заговори:

- Слушай, без да говориш!

Думите му накараха Ибрахим да застине. Той осъзна, че беше прекалил. Пашата само с няколко думи го беше поставил на мястото му. Поради това, че често разговаряха, Ибрахим се беше отпуснал и явно беше скъсил дистанцията между тях.

Явуз Челик нарочно помълча за миг, за да даде време на Ибрахим да осъзнае грешката си и да проумее вината си.

- Кубилай Юндер ага някога сънува пророчески сън, че един от вас, който носи със себе си специална кама, ще бъде Махди. Той ще трябва да изкове втория меч на исляма зу-л-фикр и да поведе мюсюлманите, създавайки ново духовно учение, което ще бъде седемдесет и третата секта в исляма. Именно това учение ще осигури спасението на душите на последователите. Ние ще бъдем ахл ассуна ва-л-джамаа* и вратите на рая ще бъдат отворени само за нас.

С него мислим, че именно ти си Махди! Ти ще осигуриш нашето спасение! Ти си прероден велик учител! Ти си този, когото чакаха йехудите, християните и мюсюлманите! Теб те наричат Месия, Втори Христос, Завръщащия се Хрисос или Махди! Ти ще разрушиш света! В съня на Кубилай Юндер се казвало, че момчето ще бъде Воин на светлината - Ъшъкер** и ще произлиза от народа на Великите ездачи на Изтока. Отначало мислехме, че се отнася за турците, защото в раята няма конен народ. Аз мислех, че българите сте прост народ от орачи и пастири и никога не сте имали история, но нашият ага е пророк и неведнъж е доказвал това. Много се чудихме откъде ще се появиш. Когато обаче донесе камата на ал-Хадад, разбрахме, че няма грешка. Откъде сте вие българите? Тук ли сте живели винаги?

- Не знам! - отговори Ибрахим.

- Ти си българин, не може да си Велик ездач от Изтока!

- Не знам! - повдигна раменете си Ибрахим.

- А преди да станете християни, каква е била вярата ви?

- Не знам! Мисля, че винаги сме били християни!

Явуз Челик не каза нищо, само с погнуса изпръхтя на невярното предположение на Ибрахим и се усмихна.

- Сънят на агата продължил. От него той разбрал, че Злото ще се опита да те изкуши и ще имаш среща с Иблис, но ти ще го победиш. И ангел ще бди над душата ти, но ние трябва да пазим тялото ти, докато не бъдеш готов да сложиш последния печат на Свещената книга Ал Инджил и да напишеш последната буква в нея. А тази буква ще бъдеш ти. В съня имало предупреждение към Кубилай ага, а то било страшно и направено лично от Аллах - като каза това, Явуз Челик се огледа притеснено. Той сякаш се уплаши от силата на думите, които каза. Погледна през лявото си рамо като че ли се притесняваше някой да не подслушва този разговор, а че Аллах слушаше думите им, за Явуз Челик беше повече от ясно.

*ахл ас-суна ва-л-джамаа - хора принадлежащи на обичая и съгласието

**ъшък - светлина; Ъшъкер - турско име, означава Воин на светлината, Борец за светлина.

- А предупреждението било страшно - продължи пашата. - Не трябвало агата на еничарите по никакъв начин да се намесва в живота на Махди или да го насочва.

Твоята задача е да запазиш всичко това в най-строга тайна. Трябва да криеш, доколкото е възможно, камата на ал-Хадад, мисията си и това кой си! Помни, че участваш в битка между Доброто и Злото! И колкото по-силен духовно ставаш, толкова повече воините на Злото ще се интересуват от теб, ще те търсят и ще се опитват да те унищожат! Сега си слаб, така че се спотайвай! Бъди внимателен! Помни, че нашите врагове са навсякъде! Бъди готов да бъдеш атакуван във всеки момент, очаквай удари отвсякъде, дори изневиделица!

Така вие ще трябва да отидете в Анадола.

- Но, учителю, дори султанът - върховният повелител на света, иска да не губим времето си?! А може наистина да съм Махди и да не трябва да ходим в Анадола?

- Не! - отсече пашата. - Кубилай Юндер реши, че ще ходите!

Въпреки решимостта на пашата, Ибрахим не повярва много на Явуз

Челик. Не можеше да повярва, че властта на агата на еничарите се простира до там, че да не зависи от мнението на султана и дори му налага мнението си.

След този разговор много неща се изясниха на Ибрахим. Той много пъти си беше спомнял за разговора, който беше подслушал между Явуз Челик и Кубилай Юндер, докато беше в лазарета, и се чудеше дали е било истина, или от въображението му.

Една вечер Явуз Челик отиде до Ибрахим и му каза:

- Глупавите хора, когато тръгват нанякъде, се нуждаят от много багаж, не само материален, но и духовен! Това е така, защото те искат да вземат къщата си със себе си, искат удобство, да задоволят суетата си и да се предпазят от страховете си. Умните хора, в това число и еничарите, съумяват да поберат всичко в една торба. А мъдрият не се нуждае и от това. Той няма нужда от много храна, удобства, хора, прислужници, дори от книги, защото знае, че неговият дом е мъдростта, а тя е винаги с него и винаги я носи в себе си.

Отначало Ибрахим не разбра какво точно иска да му каже пашата и защо му говори всичко това, но на другата сутрин всичко му се изясни.

Беше есента на 1708 година. Ибрахим беше на 17 години. Момчетата се разделиха със сълзи на очи. По различни пътища те трябваше да стигнат до турските семейства в Анадола. Едни тръгнаха с кервани и обози, а Ибрахим и още няколко момчета - с кораб.

Така младежът разбра колко могъщи са еничарите. Завинаги запомни, че той може би е Махди и че някой ден трябва да стане Ъшъкер. Не разбираше много добре това, но пък му се струваше толкова хубаво…