Еничар

*зиафет - богата, тържествена гощавка

** курбан - от арабски през турски. Жертвоприношение на домашно животно, за да се приготви с него угощение, обещано по някакъв повод (оброк). Най-често курбан се прави след даване на обет, излекуване на болен, за успешен край на някакво начинание.

Ибрахим вдигна ръка и каза:

- Учителю, има една българска поговорка, която описва това състояние, за което говорите.

- Кажи я! - насърчи го Неджиб.

Тук момчето замълча за миг като че да си я припомни по-добре и каза:

- “На работата лекото, на хляба мекото.”

- Точно така. Това е нагласата на обикновените хора. Те винаги вървят и избират лесния път. Но понякога на “хляба мекото” е клисаво и недоизпечено, като го дъвчете приличате на беззъба бабичка, която предъвква тестото. Така никога няма да опознаете красивата, вкусната част на живота, тази, която дава аромата и цвета на нещата. Тази част, която всъщност ви прави живи. Много по-добре е да вървите по трудния път на воина и да дъвчете хрупкавата, препечена, ароматна коричка на хляба.

Още на следващия ден момчетата получиха оръжия, като останалите еничари. Оръжието вдъхна увереност и самочувствие на аджамиогланите. Като начало всеки получи дълго копие, което преди да бъдат въведени пушките, било основното оръжие на еничарите. То беше почти два пъти по-високо от момчетата, с дебел дървен прът. Всички смятаха, че ятаганът е основното еничарско оръжие, но се оказа, че старите еничари винаги са предпочитали битката с дълго копие. Те са знаели, че развъртят ли ятаганите, ще има много жертви сред враговете, но и еничарите ще дадат много жертви. Така всички получиха дълго копие, с което се обучаваха как да се бият. И ръкохватките, и остриетата бяха напълно еднакви като форма и тежест, което разкриваше майсторството на хората, които ги бяха изработили. За да не се нараняват при работа, на всеки аджамиоглан се даваше по един кожен калъф, който се надяваше върху издължените, обточени остриета. Отначало на всички им беше много трудно да се справят с дългото оръжие. С течение на времето обаче ставаха все по-ловки, пъргави и бързи. За допълнителна защита всеки аджамиоглан завърза на върха на копието си, малко след острието, яркочервен пискюл, за да се вижда по-добре. Така момчетата забавиха движението на острието и го виждаха по-добре, за да не се наранят при работа с него. След като се упражняваха с дългите копия, заниманията продължаваха с друг вид копие - пика. Освен дълго копие, всяко момче получи по една пика. Това беше късо копие с широко, листовидно острие. Дървената дръжка на пиката беше по-тънка и лека от тази на копието, често се налагаше да издържа много удари, включително и от ятаган. Пиката беше предназначена за мятане. Леката дръжка спомагаше тя да се хвърля по-далеч, а тежкото острие служеше да води оръжието и да го държи стабилно във въздуха, без то да се превърта. След заниманията с копия, отиваха да мятат пики. Отначало се състезаваха кой ще заметне оръжието си по-надалеч. По-късно сложиха сламени фигури, наподобяващи човек или конник, и младежите се опитваха да ги уцелят, изграждайки, освен сила и далечина на хвърлянето, и така важната за битката точност. Всеки знаеше, че разполага само с едно метателно копие и в никакъв случай не бива да пропусне целта.

- В битката ще метнеш само веднъж своето копие и трябва да направиш това много съсредоточено и точно. Всяко хвърлено копие трябва да повали враг. С ятагана, дори да пропуснеш противника, можеш да се поправиш и да го поразиш със следващия удар, с пиката нещата не стоят така. Пропуснеш ли да уцелиш и убиеш противник, той се приближава и убива теб или другаря ти - така им говореше Неджиб.

Момчетата се упражняваха в мятане до пълно изтощение. Командирите обръщаха голямо внимание на битката с дълго копие и на хвърлянето на пика. Тъй като още от есента момчетата бяха работили с дълга бойна тояга, която наподобяваше копие, но без връх, сега бързо напредваха. С пиката обаче нещата не стояха толкова добре. От дългите мятания ръцете им бързо се изморяваха и те започваха да замятат късите копия току пред краката си. Тогава командирите не бяха доволни и крещяха. Веднъж Неджиб ага, показвайки недоволството си, се развика:

- На бойното поле сте! Останали сте само с едно оръжие в ръка! От това оръжие зависи дали ще оживеете и дали ще внесете своя принос в битката, като положите поне един мъртъв враг! От това единствено мятане зависи дали ще победим! Какво ще правите? Как ще се справите? Ще си забиете копието в пръстите на краката ли?

Тук чорбаджията показа как младежите нескопосано замятат своите пики и го изигра все едно, че върхът на въображаемото оръжие се е забило погрешно в крака му. След това започна да подскача, за да покаже, че го е заболяло.

Пъргавостта, с която подскачаше, и точността, с която изигра пантомимата, за пореден път показа колко пъргав е Неджиб. По всичко си личеше, че това са действия на голям майстор в хвърлянето на пика.

- Какво ще правите? - продължаваше да крещи афектираният еничар. - Какво ще правите?

След това посочи Ибрахим. Момчетата бяха наобиколили чорбаджията и го гледаха. Въпреки смешните му подскоци и представлението, което играеше, никой не смееше да се усмихне. Всички осъзнаваха колко важни са думите на по-старшия от тях воин и искаха да хвърлят проклетото копие по-далеч, но ръцете им трепереха и едва държаха оръжието, а раменете ги боляха.

Неджиб изтича, взе най-близкото копие и се върна с лека походка. Той не бягаше, а се носеше, все едно летеше над земята. Връчи копието на стъписания младеж. Въпросът, който зададе, беше отправен към Ибрахим, но и към всички момчета.

- Какво ще направиш?

Без повече да обяснява, Неджиб побягна и само след секунда стигна до хвърленото най-далеч копие и по този начин излезе извън обсега на копията. След това, без никакво предупреждение, извади ятагана си, развъртя го над главата си и извика:

- Хвърляй!

Ибрахим беше стъписан. Все пак реши да хвърли копието колкото се може по-далеч, за да защити честта на другарите си, а и да натрие носа на толкова омразния албанец. В този момент обаче видя нещо странно, което го стресна. Неджиб, вдигайки облак прах, тичаше срещу него и въртеше ятагана над главата си. Ибрахим се стъписа. Не можеше да разбере какво става. Погледът му беше привлечен от лицето на чорбаджията, а там беше изписана ярост. Ибрахим все още не можеше да разбере дали албанецът наистина го атакува и желае да го посече, или само иска да демонстрира нещо. Все пак си спомни колко ядосан беше чорбаджията и помисли, че стигне ли го, ще го нарани. Сърцето на Ибрахим заби учестено. Младежът го чувстваше в гърлото си. Нещо го задушаваше, а от напрежението ръцете и краката му омекнаха. От припряност и стремеж по-бързо да хвърли пиката, тя се закачи в дрехата му и той я изпусна. Копието падна и издрънча на земята. Младежът се опита по най-бързия начин да се наведе, да хване подскачащото оръжие и да го метне. Докато се навеждаше, дочу стъпките на тичащия командир зад гърба си. В този момент почувства някакъв вятър зад врата си.

Изправи се. В ръце държеше капризното оръжие. Беше го яд.

- Мъртъв си! - развика се Неджиб. - Мъртъв си!

След това чорбаджията събра момчетата и вече много по-спокоен каза:

- Трябва да хвърляте по-далеч копието, за да държите врага по-далече. Допуснете ли го толкова близо, ще ви атакува!

Ибрахим слушаше думите на командира. Чувстваше се много зле. Беше посрамил всички момчета. Ако знаеше за какво става въпрос, щеше да се справи много по-добре. Ако не му се беше случило това нещастие, копието да се закачи в дрехите му, щеше да успее. Сега искаше да му се даде втори шанс.

- Трябва да направите така, че да убиете нападащия ви противник! - продължи Неджиб ага.

Ибрахим почувства как нещо го гъделичка и се стича по врата му. Опипа се и видя кръв по пръстите си. Явно вятърът, който бе почувствал, не е бил случаен, а е бил от ятагана на Неджиб ага. Чорбаджията го беше поразил толкова изкусно, че не беше почувствал никаква болка. Не почувства никакво притеснение от порязването, по-скоро го беше яд. Сигурно всичките му другари виждаха кръвта, която се стичаше по врата му. Толкова много искаше да му дадат втори шанс. Сега, когато вече знаеше какво да прави, нямаше да остави арнаута така да се подиграва с него.

Неджиб ага продължаваше да обяснява, че трябва да бъдат точни и нямат право на грешка.

- Всяка грешка в битката може да коства живота ви. Трябва да убиете поне един противник по време на боя. Направете това с пиката. Това е най-лесният начин. Нека с копието да изпълните задължението си към военачалника и другарите си, а после с ятагана направете така, че името ви да се покрие със слава.

- Опитай се да ме улучиш! - каза Неджиб и се обърна към Ибрахим, който още стискаше метателното копие в ръка.

Сърцето на момчето подскочи. Това беше вторият шанс, който толкова горещо бе желал.

Неджиб ага отново се отдалечи с лекото си бягане. Той се движеше така, че изглеждаше все едно подскача от камък на камък, прелитайки над някой брод. Все едно земята не може да задържи лекото му тяло. Като гледаше слабото и сухо тяло на арнаута, с несъразмерно голямата глава, никога не можеше да предположи колко бърз и силен физически е този мъж.

Отново, без предупреждение, той развъртя ятагана над главата си и се затича.

Ибрахим ликуваше. Внимателно постави пиката над рамото си и се приготви да я хвърли. Неджиб бягаше бързо към него. При всяка негова крачка се вдигаха облачета прах, които се сливаха в диря след него. Ибрахим беше готов всеки момент да хвърли копието. Този път реши да не пропусне. Това, че досега беше убил толкова много хора, му помогна да запази самообладание при вида на яростно тичащия воин. Първите хора, които беше убил, бяха арнаути. Сега щеше да положи мъртъв още един от тях. Беше решил да прободе Неджиб в гърдите. Спомни си, че някога беше взел решение повече да не убива хора, но това беше толкова отдавна. Явно трябваше да се примири с мисълта, че няма да живее като ангел. А и християнският рай вече беше затворен за него. Може убийството да е приемливо за мюсюлманския рай? За да не пропусне, реши да изчака Неджиб да се приближи още малко. Искаше отблизо да хвърли пиката с всичка сила в гърдите му. Щеше да направи така, че острието й да се покаже от гърба на чорбаджията. Колкото повече се приближаваше арнаутинът, толкова по-силен щеше да бъде ударът и поточно щеше да успее да го насочи.

Времето наближаваше. Вече виждаше всеки детайл от дрехите на нападателя. Виждаше изкривеното му от умора и ярост лице. Още миг… Още миг…

Събра цялата си сила и злоба. Замахна колкото се може по-назад, за да внесе най-голяма сила в удара. Замахна зверски. В хвърлянето вложи цялата омраза, която се беше събрала в него. Лишенията и унижението, на които го бяха подлагали командирите и по-старите еничари. Реши да хвърли копието така, сякаш от това зависеше свободата му. Ибрахим беше сигурен, че именно той ще е Ангелът на смъртта за Неджиб ага.

Изведнъж като ужилен рязко изхвърли копието напред. Мускулите му изпращяха като тетива на лък. Копието излетя със скоростта на стрела. Ибрахим го насочи точно в гърдите на тичащия срещу него човек. След като оръжието се отдели от ръката му, за миг почувства триумф и удовлетворение. Беше направил всичко както трябва. След миг може би щеше да настъпи угризението, че е убил командира си. Изведнъж се отпусна изцяло. Знаеше, че след момента на върховна концентрация и мобилизация, задължително настъпва момент на отпускане и почивка.

Мисълта, че ще убие Неджиб ага, се появи в съзнанието му. “Но той така поиска!” - помисли си Ибрахим.

Но Неджиб не беше мъртъв. Той явно беше предвидил действията на момчето. Беше видял твърдия му поглед, който беше устоял на неговия. Знаеше, че момчето ще се опита не само да хвърли копието, но и да го убие. Това вече не беше игра. Това беше истинска бойна ситуация и той можеше да загуби живота си. Но Неджиб знаеше, че добрият командир трябва да е готов да пожертва живота си, за да научи своите войници. Добър е този учител, който е в състояние да забрави за себе си и да се отдаде на учениците си. Колкото по-близо до битката успееш да доведеш своите ученици, толкова повече техни животи ще успееш да спасиш в истинската битка. И ще изграждаш по-истински и готови на всичко воини. Ако воин влезе в първия бой със страх и прояви дори и най-малко малодушие, го убиват. Но Неджиб знаеше, че втората битка е най-страшната, защото вече си подготвен да посрещнеш смъртта. Във втората битка страхът и притеснението сковават всеки воин, колкото и храбър да е той. Именно затова чорбаджията правеше така, че още тук в корпуса младите еничари да преживеят първата и втората битка в живота си, за да може, когато започнат истинските битки, вече да са ветерани.

Неджиб видя погледа на Ибрахим и разбра. Това беше поглед на човек вече убивал и то неведнъж. Самият той беше убил много хора, така че този поглед му беше познат. Осъзна, че Ибрахим го чака да се приближи, за да е сигурен, че няма да го пропусне. Най-голямата грешка, която опитният еничар можеше да допусне, беше да намали скоростта си или да спре. Така щеше да се превърне в неподвижна мишена, която младежът никога нямаше да пропусне. Но продължеше ли да бяга, все повече се приближаваше към смъртта. Чорбаджията се беше хванал в собствения си капан. Нямаше време да мисли. С тази скорост на тичане беше немислимо да избегне удара с движение настрани. Видя срещу себе си летящото копие. Реагира инстинктивно, рязко се гмурна напред и успя, разминавайки се на косъм, да се претърколи напред. Скоростта му беше толкова голяма, че инерцията го изправи отново на крака. Не знаеше как точно се е претърколил и къде е бил ятаганът в това време, но когато се изправи, той беше в ръката му.

Младежът стоеше като вкаменен. Такова нещо никой досега не беше виждал. Още не можеше да повярва, че не е уцелил.

Неджиб беше много доволен от себе си. Беше импровизирал и не бе сгрешил. Такова нещо не се учеше в корпуса. Отново беше надхитрил смъртта. Инерцията го изхвърли много близо до вкамененото от изненада момче. Неджиб замахна бавно с ятагана и остави дълга тънка кървава черта на врата на младия еничар. Порязването беше съвсем леко и повърхностно, което беше много трудно да се направи с хищния ятаган. Беше по-лесно да отсечеш глава, отколкото да направиш такова порязване.

Момчетата се намираха в странно вцепенение. Толкова изкусно движение и избягване на копие от толкова близко разстояние, дори не подозираха, че може да се направи. А съвсем доскоро си мислеха, че могат да хвърлят пика. Сега всички видяха какво означава бързина и майсторство. Всеки един от аджамиогланите се постави на мястото на Ибрахим. Повечето знаеха, че те не биха се справили и наполовина добре като него. Те биха били мъртви. Едва сега осъзнаха какво ги очаква. Първата битка предстоеше. Ако враговете им бяха добри колкото Неджиб, всички те щяха да са мъртви. Воинският път щеше да се окаже много по-труден, отколкото се бяха надявали. Разликата между тяхното ниво и майсторството беше огромна.

В този момент Неджиб се развика:

- Какво ще правите?! Вие сте мъртви!? Мъртъвци! Убийте поне един враг, преди да бъдете безславно убити!

Думите на Неджиб, въпреки че бяха остри, по никакъв начин не ги обидиха. Момчетата знаеха, че той е прав. Само преди миг го бяха видели как действа. Такъв воин имаше право да им говори така. Осъзнаха, че това е за тяхно добро. Дори бяха благодарни на виковете и насърченията му да продължат да се упражняват в хвърляне. Всички аджамиоглани вече искаха да хвърлят пика. Щяха да хвърлят до пълно изтощение, докато не се научат. Тишината и мълчанието ги караха да осъзнават колко са незначителни. Те и без това се чувстваха много зле. Така виковете на Неджиб и заниманията им се отразиха добре. Сега вече всеки хвърляше пиката на живот и смърт и си представяше тичащия насреща Неджиб ага.

- Сърцата и главите! Сърцата и главите! - продължаваше да крещи Неджиб. - Сърцата и главите!

С това той искаше да им каже, че ги учи на чувства и бойни умения, на вяра и воински дълг. И че им предлага самоуважение, и ги изгражда като воини. След това каза:

- Бог ще отнеме живота ви, когато реши и вие нищо няма да може да направите! Аллах е всемогъщ и вие изцяло сте в ръцете му! Дотогава обаче вие сте в безопасност и трябва да бъдете смели, за да живеете пълноценно и да бъдете воини! Аллах ви е дал свобода и свободна воля, а Мохамед е показал Пътя на воина! Така че бъдете смели и решителни! Разчитайте на волята на Аллах!

Това, което впечатли Ибрахим най-много в тази случка, беше, че Неджиб ага, като мина покрай него, го потупа по рамото. Опита се, доколкото можеше, дружески да се усмихне и каза:

- Браво момче! Добре се справи!

Каза това, гледайки съзаклятнически Ибрахим в очите. Аджамиогланът разбра, че еничарският началник е разгадал желанието му да го убие и въпреки това по никакъв начин не се сърдеше, дори го насърчи. Ибрахим беше много впечатлен и без да го харесва, започна да чувства някакво странно уважение към него.

Освен овладяване на копието, момчетата се учеха да се бият с ятаган. Всеки аджамиоглан получи личен ятаган. Това бяха млади оръжия, току що изковани и никой друг воин не ги беше носил преди тях.

На следващия ден, след като получи ятагана си, Ибрахим все още държеше красивото оръжие с бяла седефена дръжка и не можеше да се отдели от него. Цяла вечер го беше държал до себе си в леглото. Това, че притежаваха лично оръжие, го правеше истински щастлив. Милвайки острието, той си говореше с Юсуп. Досега арапът му беше давал да се упражнява тайно с неговия ятаган, но вече младежът не се нуждаеше от това, тъй като си имаше собствен ятаган.

- Вече имам собствен ятаган! - каза Ибрахим, без да може да прикрие нотката на гордост в гласа си.

- Нов ли е?

- Чисто нов - отговори Ибрахим.

- Новото оръжие не е за предпочитане - изненадващо каза Юсуп. - Ние, старите еничари, не предпочитаме новите оръжия. Старото оръжие носи в себе си духа на воините, които преди това са го носили. Оръжието е като човек, най-трудно е първото убийство. Старото оръжие е причинявало смърт и знае как да убива. То е изпитано и се е доказало в множество битки. Аз никога не бих разчитал в битка на оръжие, което не е било кръстосвано досега с други оръжия. Острието, дори да не лъщи, трябва да е сигурно и надеждно. Така че вместо да се гордееш с новата си блестяща играчка и да се хвалиш с нея, показвайки я наляво-надясно, по-добре мълчи и се упражнявай. Колкото по-бързо оръжието ти започне да изглежда старо и благородно, толкова по-бързо ще предизвикаш уважението на еничарите.

По принцип ние, сеймените, сме въоръжени с по-лоши оръжия от вас. Смята се, че ние само охраняваме и не сме толкова зависими от ятагана си. Еничарите много повече и по-често от нас използват оръжието си. След време ще разбереш, че старите еничари са истински маниаци на тема оръжие, те са ценители. Копията и пиките са еднакви и тяхното качество не е толкова важно за изхода на битката. При тях по-важно е умението. При ятагана обаче нещата не стоят точно така. Доброто оръжие е ценено от добрите воини повече от всичко. Според еничарите в този свят не може да има нищо по-ценно от доброто оръжие. Не може да има добър воин без добро оръжие. Има еничари, които са готови да платят толкова злато, колкото тежи ятаганът.

- Юсуп, защо твоето оръжие е различно от това на другите еничари? - попита Ибрахим.

- Това е стара арабска сабя, крива и тънка, заточена по дългата, извита като дъга част. На върха тя е заточена като акулов зъб.

Докато говореше, гигантът извади сабята си и я показа на аджамиоглана.

- Наследих тази сабя от своя учител и командир. Ценя я много и искам да я завещая на своя приемник.

Думите на Юсуп разбудиха въображението на Ибрахим. В главата му се появи приятна мисъл. Може би абаносовият гигант имаше предвид точно него?! Може би някой ден именно той щеше да наследи това оръжие?! Ибрахим гледаше като омагьосан оръжието, което Юсуп му показваше. Той много добре познаваше това оръжие и много пъти го беще въртял. Но сега знаеше, че някой ден може да му принадлежи и вече го гледаше по друг начин.

- Някога сабите като моята са били най-много в корпуса на еничарите. Те са много добри, когато си на кон, защото позволяват да убиеш, без острието да остане в тялото на врага. Тази сабя порязва и веднага излиза, затова е толкова крива. Когато си върху седлото на кон, това е много важно. Ако острието е право, то спира в тялото на врага и тъй като конят продължава, си длъжен или да пуснеш дръжката на оръжието и да го загубиш, или да паднеш на земята. За битка очи в очи или от земя тази сабя не е много подходяща. Кривото острие не позволява да се дуелираш, много трудно е да отразиш противников удар, а да мушкаш е просто невъзможно, защото върхът сочи нагоре. Освен това е толкова изкривен, че не знаеш къде се намира и откъде точно ще мине. Затова еничарите измислили оръжието, което днес всички наричат ятаган, но по-правилно е да се нарича кълъч*. Той е извит напред, в обратната посока на моята сабя. Кълъчът е най-силното оръжие в света. Неговият сечащ удар няма равен на себе си. Докато при дуелиране арабската сабя “изпуска” противниковото острие, кълъчът го “улавя”. При удар с върха на моето оръжие, той става бърз и лек и само порязва, а ударът с върха на кълъча е много опасен, защото е тежък и има голяма периферна скорост. И двете оръжия са много силни, защото при удар се изтеглят към теб, но докато арабската сабя, колкото повече я изтегляш, толкова повече “излиза” от тялото, кълъчът, колкото повече го изтегляш, толкова повече “влиза”. Разрезът с арабската сабя става като порязване и е в права линия, а кълъчът “обхожда” ръката, крака, тялото или врата и го обрязва от почти всички страни. Този тип острие без проблем може да отсече ръка или глава.

От известно време Юсуп и Ибрахим, освен с традиционните оръжия, се учеха и разработваха техники с едно ново оръжие, което, както казваше черният гигант, “някога е владяло света”, но след като конните народи измислили сабята, тя го заместила. Сега то се срещаше съвсем рядко. Беше разпространено сред персите в Иран. Наричаше се медж. Оръжието представляваше дълго, съвсем право, заточено от двете страни острие, което на върха се заостряше.

- Някога целият свят и рицарите, и всички воини са били въоръжени с медж. Разбира се, кълъчът е по-силен от меджа.

За да оценят по достойнство оръжието медж, двамата воини разработиха техники за него. С него се мушкаше по-лесно, отколкото с ятаган, но острието, след пробождане в дърво, много трудно се изваждаше. Посичането с медж беше по-трудно, отколкото с ятаган, тъй като нормално той следваше дланта и за да посечеш, трябва освен с меджа да посечеш и с китка. Меджът беше по-инертен, по-тежък и по-бавен от ятагана. При по-дълго въртене ръката на воина се уморява бързо и оръжието трябва да се хване с две ръце.

* кълъч, калъч - сечене

След като овладяха достатъчно добре меджа, решиха, че това оръжие е по-слабо от ятагана. Еничарите обичаха да замахват широко и да нанасят силни, сечащи удари. Може би затова меджът не се хареса на двамата.

Като казваше всичко това, Юсуп беше взел ятагана на Ибрахим, който беше тип кълъч и показваше разликите между двете оръжия.

Някога в корпуса повечето хора били въоръжени с криви арабски саби, но след появата на кълъча, когато се “срещнали” двете остриета, кълъчите доказали своето превъзходство. Не били редки случаите когато, след силен удар, арабските саби “излитали” от ръцете на държащите ги или остриетата се прекършвали под силата на кълъча.

С кълъч могат да се изпълняват и мушкащи движения, но еничарите не обичат много да мушкат. Те обичат да замахнат мощно, да внесат цялата сила в ятагана и да отсекат главата на врага, от край до край, така че тя да подскочи във въздуха. Те не обичат дългото дуелиране и размяната на удари. Опитват се по най-бързия начин да убият врага. В една битка, когато враговете са те обградили, нямаш време за защита и нападение. С всеки удар, с всяко движение на ятагана трябва да носиш смърт на враговете. Всеки противник трябва да коства най-много два удара, ако не успееш с първия.

След това Юсуп върна ятагана на Ибрахим.

- Има и още нещо - каза той. - Това е не само мое мнение. Попитай по-старите еничари и те ще ти обяснят. Някога оръжията са се ковали много по-бавно. Всеки детайл се изпитвал, не са били допускани никакви компромиси с качеството. Големите стари майстори са изковавали на година по едно-две оръжия, но всяко от тях е правено за вечни времена. Днес това майсторство е забравено. Най-добри майстори винаги са били сирийците, а Дамаск, освен център на халифата, е бил център и на майсторите ковачи. Затова днес ние все още ползваме и уважаваме остриетата, ковани преди векове. Днес познанията на старите майстори са загубени. Новите “майстори” изработват оръжията бързо, без да обръщат внимание на детайлите и без да влагат своята душа в оръжието. Някога майсторите са искали първо да видят човека, за когото ще изработват ятаган. Искали да видят пропорциите на воина, дори го карали да покаже техниката си. Така всяко оръжие е изработвано лично за човека според пропорциите му, това как се движи и замахва, според това кой е. Не е чудно, че майсторите на ятагана и техните ученици притежавали сходна техника. Всеки воин, наследил ятаган, бил принуден да постави себе си в подчинение на оръжието. Така всички наследници на някой легендарен ятаган въртели оръжието по един и същи начин, тъй като то оставяло отпечатък върху тях и върху живота им. Затова не е чудно, че древните ятагани, изработвани от старите майстори, имат собствени имена, като на хора. А майсторите на ятагана смятат, че древните оръжия имат собствена душа, включваща в себе си и душата на воините, които са го притежавали.

- Кои са тези оръжия? Кой притежава такова оръжие?

- Всички старши командири. Знам за меча на Кубилай Юндер, наричат го ’’Призрачния ятаган”. Чувал съм да разказват, че като го развърти, става прозрачен като джам и изчезва от погледа на врага. Така агата атакува враговете си, без те да могат да видят това. Сигурно си чувал за “Близнаците” на Явуз Челик паша.

- Да! - късо отговори Ибрахим - Прекрасни оръжия!

- За тях се говори, че са абсолютно еднакви, изковани от едно парче метал. Явуз Челик има една техника със замах на двете остриета, при което като с огромни ножици от двете страни отсича главата на врага. Хората, които са виждали пашата в битка, твърдят, че се дочуват гласове от ада. Мълвата говори, че Близнаците, понеже са изковани от едно парче, се опитват отново да се слеят.

- А Неджиб ага? - попита Ибрахим заинтересуван.

- За него знам, че има две добри оръжия. За всеки ден ползва ятаган, а за конни битки има извита арабска сабя. И двете оръжия са старши много добри. Всеки воин ветеран има добър ятаган.

Ибрахим се размечта за свой собствен меч. Чие ли оръжие щеше да наследи?

Думите на Юсуп го върнаха в действителността.

- Този меч - и арапът посочи към канията на Ибрахимовия ятаган - е правен стандартно. Той прилича на всички останали, които ви раздадоха. С такива оръжия големите майстори само тренират, но никога не биха влезли в битка.

След тези думи двамата се упражняваха. Юсуп вече познаваше техниките на Ибрахим, но сега ги виждаше изпълнени с новото му оръжие. Въпреки думите на Юсуп и пренебрежителното отношение към новото му оръжие, Ибрахим си го харесваше и не допускаше мечтите му за легендарен ятаган да помрачат щастието му.

Заниманията на еничарите продължаваха цялата пролет и лятото. Освен с редовните занимания, Ибрахим ходеше да се упражнява и с Юсуп. Черният гигант имаше много силна ръка и спокоен нрав. Никога не се караше на аджамиоглана, когато той не успееше бързо да усвои някое движение. Тъй като арапът беше много висок и силен физически, Ибрахим беше принуден да противодейства на силата му с бързина и пъргавост. По негова молба двамата продължиха да се упражняват с арабска сабя и медж. Работата с тях беше доста различна. Така Ибрахим “беше въоръжен” с две оръжия повече от своите приятели. Той искаше да работи с арабска сабя и медж, защото му беше интересно, но не мислеше, че някога ще му се наложи да ги използва.

Оказа се, че Неджиб ага е не само голям майстор на ятагана, но разбира от всяко оръжие. Той беше много добър и като командир, но най-ценното за неговите ученици беше, че е безкомпромисен към себе си и безцеремонен към тях. Твърдостта му беше пословична и легендарна. Той беше пример за подражание на своите ученици. Те го харесваха, но по никакъв начин не можеха да му го покажат. Уважаваха го много, въпреки че той се отнасяше към тях сурово и понякога дори жестоко.

Освен заниманията с оръжие, момчетата продължиха да се занимават и с тактика. Те се учеха как да променят строя си. Неджиб успя да внуши на аджамиогланите, че това, което им бе скучно, е важно и от него ще зависи животът им в по-голяма степен, отколкото от личното им майсторство с оръжията.

- Ние винаги побеждаваме в битките, не само защото сме най-добрите воини, а защото имаме най-добрата организация и дисциплина. Да, ние превъзхождаме всички останали армии и войски с дисциплината. Изработили сме стратегия, с която командирът с най-малки усилия ръководи еничарите. Трябва да знаете две много важни неща. Трябва да изпълнявате заповедите по време на битка точно и веднага. Никога не мислете и не си позволявайте да не изпълните заповед поради лично мнение. Когато сте в битката, вие виждате малка част от нея, а командирът вижда битката цялостно. Така че най-важното нещо, което правим ние, еничарите и което ни прави най-добрата армия, е това, че се доверяваме. Ние се доверяваме на командира и изпълняваме всичко точно, така както той ни е заповядал, разчитайки на неговата компетентност и умение. Доверяваме се и на своите другари. Знаем, че те ще ни подкрепят точно така, както ние бихме ги подкрепили. Това е духът на еничарите. И помнете, най-важното нещо е доверието помежду ни.

При нас няма некадърни и неподходящи командири. Няма страхливи и неподготвени. В другите армии някой може да стане командир само защото има повече земя или баща му е бил командир. Тук това е невъзможно. Ние сме готови да умрем заради командирите си, защото знаем, че така трябва и че това ще ни спаси. Затова ние уважаваме своите командири.

Чорбаджията каза тези думи със странен блясък в очите. Той говореше за еничарските командири така, сякаш беше прост воин, а не един от тях.

Момчетата го слушаха. Те виждаха огъня в погледа на командира си

и го чувстваха като част от себе си. Знаеха, че до вчера той е бил един от тях. Бяха чували, че в християнските армии командирите били избирани от благородниците, а с войниците, обикновено селяни, са се отнасяли като с говеда. Сега те гледаха Неджиб ага и му вярваха. Знаеха, че той ще участва в походите наравно с тях, ще се храни наравно с тях, няма да спи, когато те не спят. Момчетата вярваха, че еничарите са най-добрата войска. Те щяха да победят всеки враг, който дръзне да им се изпречи на пътя. Аджамиогланите мечтаеха някой ден и те да станат командири и да бъдат на мястото на чорбаджията. Знаеха, че това зависи само от тях и от това, което направят на бойното поле. Смелостта и воинската доблест бяха единствените условия да станеш командир.

- Другото важно нещо, което трябва да знаете и запомните, е, че винаги трябва да сте готови да посрещнете смъртта. Всъщност подготовката, която провеждате, има за цел да ви подготви за смъртта. Това не означава, че искаме да умрете или че вие се стремите към това. Трябва да сте готови във всеки един момент да загубите живота си. Привързаността към живота е една от най-големите слабости на всеки воин. Именно от нея се поражда страхът. Всяка привързаност към дом и семейство, към живота, алкохол, тютюн, жени е като въже, което завързва воина. Колкото повече въжета обвързват един воин, толкова по-слаб е той. Всички ние имаме много предимства пред останалите воини. Ние нямаме родина, нямаме село, нямаме семейство и родители. Ние сме свободни. Еничарите са най-необвързаните воини на света. Нашето семейство са останалите еничари йолдаши. Нашият дом са казармите и походните шатри. Нашата родина е там, където има война. Така ние носим със себе си дом, семейство и родина. Ние нямаме тил. Единственото нещо, което остава и може да ви привърже и забави в Пътя ви на воини, това е привързаността ви към живота.

Освен да се подчините на заповедите на командирите, трябва, ако се наложи, да жертвате живота си. Знайте, че ако армията загуби, вие така или иначе ще намерите смъртта си, но и ще допринесете за смъртта на другарите си. Дори и да останете живи, ако другарите ви, вашите кръвни братя загубят живота си заради вашето малодушие, няма да можете да живеете с такова унижение и срам. Помнете, за еничарите няма нищо по-лошо от живот в безчестие! По-добре героична смърт! Всеки един от вас трябва да избере как да живее и как да умре. Така или иначе всички някога ще умрем. Не е ли по-добре да умрем и да обгърнем името си със слава?

Дали ако Христос се беше уплашил от кръста, днес щеше да бъде смятан за Бог от повечето хора в света? Дали ако Пророкът се беше страхувал, щеше да има ислям? Ако Искендер не беше тръгнал на поход, дали днес щяхме да сме чували неговото име, или това на Атила, Чингиз, Ханибал и Цезар? Или това на Саладин? Или Осман, Мурад I, Баязид I Светкавицата, Орхан, Мехмед I Обединител, Мурад II, Мехмед II Завоевателя, Сюлейман I Законодателя?

Нека вашият ятаган бъде излъскан с кръвта на най-смелите! Вие заслужавате достойни противници! Помнете, най-добър може да бъде само един! В света на воините жив е само най-добрият!

Момчетата слушаха прехласнати. Те вече знаеха, че Неджиб ага, освен добър боец и учител, е и много добър оратор. Той можеше много образно да обясни всичко и умееше да доведе аджамиогланите до състояние, в което да станат възприемчиви за идеите, които им разкриваше. Умееше да се кълчи като маймуна и караше всички да се смеят, но и всички съзираха своите грешки в движенията му. Когато говореше сериозно, той не само избираше най-точните думи, но с тях изпращаше мислите и чувствата си към момчетата. Така те не само чуваха думите, но и чувстваха това, което командирът им внушаваше.

Отначало въздействието на думите на Неджиб, а и на мавляна Йенишехир-ли Абдаллах ефенди беше по-слабо, защото момчетата не знаеха добре турски. Но само няколко дни след приемането на новата религия чорбаджията се изправи пред тях и каза:

- От днес нататък в корпуса ще говорите само на турски, ще пишете с арабски букви! Ще бъдете наказвани, ако говорите на родните си езици!

Това много спомогна за бързото научаване на езика. Момчетата и досега бяха учили турски с толмача, но сега, когато разговаряха само на един език, напреднаха много по-бързо. А общуването с Неджиб и Йенишехирли Абдаллах ефенди, които имаха богат запас от думи, ги обогатяваше много. Повечето знаеха турски или поне турски думи още от родните си села, затова доста бързо се научиха да говорят на официалния за Империята на падишаха език.

Само понякога тайно момчетата продължиха да разговарят помежду си на български, но това ставаше все по-рядко. А и след време им беше по-лесно да намират турските думи. Чувстваха, че забравят родния си език, но нищо не можеха да сторят.

Освен че вече трябваше да говорят само на турски, беше им забранено да ядат свинско месо. Мюсюлманите считаха свинете за нечисти животни, затова нито отглеждаха прасета, нито докосваха свинско месо. На новите мюсюлмани беше забранена и употребата на алкохол.

- Каквото сте пили до сега, сте пили! Приемете, че вече сте изпили ракията и виното си и сте изяли свинското си месо в този си живот - каза Неджиб. - От утре това е забранено за вас!

От около сто години в Империята се беше появил тютюнът. Това растение намери добра почва в някои части на Анадола и в Източните Родопи. Пуше-нето на тютюн беше станало любимо занимание на всички поданици. Източните Родопи бяха съвсем близо до родните села на момчетата и всички знаеха какво представлява пушенето на тютюн.

Заедно с тютюна по същото време (по време на управлението на султан Ахмед I) в Империята се бе появило и кайвето (кафето) и беше станало любимо питие на турците.

На еничарите им беше забранено да употребяват кафе и тютюн, както и хашиш.

В столицата, а и в Едирне, имаше модерни кафенетата, в които, освен че се предлагаше кафе, се пушеше тютюн, а с наргеле понякога се пушеше и хашиш.

В корпуса никой не пушеше и не пиеше алкохол. Момчетата се упражняваха до пълно изтощение и това даде желания резултат. Телата им ставаха все по-силни и здрави. Доскорошните селянчета все повече започваха да приличат на елитна военна част. Маневрите им се отдаваха все по-лесно. Движеха се леко и с все по-добър синхрон. Единственият недостатък беше, че поляната беше прашна. Под краката им се вдигаше много прах и сухи тревички и цялата орта “плуваше” в един голям гъст облак прах. Тревичките и прахта полепваха по телата им и почти ги задушаваха. Отначало това разстройваше редиците им. Старите еничари ги “успокояваха”, че в битка положението е много по-кошмар- но и момчетата разбраха, че упражненията под жаркото слънце и в прахта не са самоцелни. Така командирите се опитваха да ги подготвят за хаоса, който щеше да цари в истинската битка.

Скоро момчетата се научиха да дишат през кърпи, които връзваха пред устите и носовете си, примижаваха и учудващо и за своите командири, успяваха да запазят синхрона на действията си. От ден на ден Неджиб беше все по-доволен от аджамиогланите.

При едно такова упражнение, момчетата стояха запъхтени. По лицата им бяха полепнали прах и парченца суха трева, затова опитваха да не се движат, за да оставят прахта да се слегне. Бяха се справили много добре и сега бяха щастливи. Всеки искаше дълбоко да напълни дробовете си с въздух, но прахта навлизаше навсякъде и затова трябваше да дишат плитко и внимателно.

Неджиб ага се приближи до момчетата, за да ги похвали. След това остана при тях и каза:

- Желаете ли нещо да ме попитате?

От много време в главата на Ибрахим се въртеше един въпрос. Той се беше оформил след разговорите с Юсуп, Явуз Челик и със самия Неджиб ага. През последния месец момчетата бяха започнали да изучават армиите на вражеските народи. Те се учеха да познават мундирите на руси, поляци, австрийци, франки и други. Изучаваха оръжието и действията им.

- Неджиб ага - каза Ибрахим, - защо воините на западните и северните народи са толкова еднакви? Вие сам сте ни разказвал, че са въоръжени по един и същи начин и армията им изглежда като изградена от един воин. Това ли е причината да постигнат такъв синхрон в действията си?

Въпросът явно беше добър и затрудни командира. Той обичаше сложните и сериозни въпроси, защото това означаваше, че питащите мислят и разбират това, за което говореше. Неджиб се замисли за известно време, а след това отговори:

- Армиите, за които говориш, изглеждат еднакви само външно. Това е формална еднаквост. При тях всички воини са въоръжени с оръжия правени общо, но за никого конкретно. Хората, които служат в тези армии, не са воини. Това обикновено са селяни или граждани, облекли униформи, но с незначителна военна подготовка. Те гледат на оръжието като на земеделско сечиво. Копието за тях е вила, а сабята - мотика. Отнасят се с оръжието сякаш не е тяхно, а са го взели назаем само за битката или войната и то е за временно ползване. Те нямат лично отношение към оръжието. Техните командири повече се интересуват от това как изглежда войската им, а не дали е удобно облеклото им и колко добро е въоръжението им.

Има два вида армии. Първите имат предимно парадни и демонстративни функции. При тях е важна показността и еднаквостта на униформите и оръжието, но те не са нито добре синхронизирани в битката, нито по-добри като воини.

Вторият тип армии са функционалните. При тях най-важни са войната, походът и битката. Нашата армия е от този тип. Ние поддържаме лична връзка с нашето оръжие, защото знаем, че от него зависи животът ни. Стремим се то да бъде направено лично за нас. Отстрани ние изглеждаме странно на европейските генерали, защото всеки от нас, освен стандартните оръжия - копие, пушка, пика и лък, има и различни лични оръжия. Това само ни прави по-опасни и непредвидими. Именно това е нашето предимство. Ние сме много по-гъвкави от християнските армии. При нас е допустимо да се въоръжим дори с трофейни оръжия. Когато враговете ни взимали нашите ятагани, въпреки че осъзнавали колко по-добро и качествено е нашето оръжие, техните командири не им позволявали да ги използват в битка.

- Мен не ме интересува как изглеждам отстрани - продължи пламенно чорбаджията. - Ако битката изисква да бъда въоръжен с ятаган, аз ще бъда с ятаган! Ако съм на кон, ще бъда с арабска сабя! Нека генералите на врага се възмущават, докато ги побеждаваме! Аз смятам, че ние сме нрави и нашият начин е по-добър!

Изненадайте врага! Когато ви видят с различни оръжия, те ще ви подценят. Но ние сме подготвени и ще ги победим с дисциплина и синхрон. Затова толкова много настоявам на тези прегрупирания.

Гответе се! Вие сте еничари! Войната от тук нататък ще бъде вашият живот! От тук нататък нищо друго няма да правите, освен да се биете и да побеждавате!

Момчетата все повече се вдъхновяваха. Думите на Неджиб ага събуждаха някаква странна гордост във всеки един от тях.

- Нима ще допуснете някакви селяни дори да си помислят, че могат да ви победят!? - продължаваше своята вдъхновяваща реч албанецът. - Селяндури, до вчера копали и орали, ще дръзнат да се сравняват с вас! Нима ще допуснете това! Тези невежи ще си мислят, че могат да бъдат по-добри от вас! Днес, утре и години наред вие ще се подлагате на лишения, изнурителен труд и безупречно поведение. Докато тези селяндури спят с жените си на топло и създават уродливите си деца, вие газите снега, ледената роса, гладувате, биете се и някой ден те ще дойдат и ще искат да ви убият! Селяндурите, които сега спят на топло, задирят момите, някой ден ще допуснат да си мислят, че са по-добри от вас в това, което е вашият живот! Нима ще го допуснете?!

Думите на Неджиб ставаха все по-силни. Накрая дори крещеше срещу момчетата, но като че ли той изкрещяваше това, което всеки един от тях искаше да изкрещи. Те нямаше да допуснат това! Момчетата бяха обхванати от страшен воински плам и явно бяха забравили, че само преди година те самите бяха селяни.

- Нима ще допуснете току що наконтените с мундири селяндури християни да мислят, че са по-добри от вас?! И тези селяндури ще казват за вас, че сте пасмина или орда!? Разбийте ги!

Всички момчета вдигнаха дългите си копия във въздуха и закрещяха неистово. Ако сега някой им покажеше враговете, те щяха да ги разбият. Щяха да им покажат кои са еничарите, да докажат силата на еничарския ятаган и организация.

Неджиб ага ги наблюдаваше и беше доволен. За пръв път видя войнствения блясък в очите на подчинената му армия. Той знаеше, че някой ден може да влезе в битка, предвождайки именно тези момчета. Те все повече започваха да приличат на армия, затова агата беше доволен. Все пак реши да продължи да ги “кове, докато са горещи”. Затова посочи най-будния от аджамиогланите.

- Ела! - каза кратко на Ибрахим.

Аджамиогланът се подчини. Момчетата гледаха с интерес.

- Преди да влезете в битка, трябва да загубите всякакъв страх. Освен страхът от смъртта, другият голям страх е страхът от болката. Страхът

действа като спирачка. А имате ли и най-малък страх, ще умрете.

След това Неджиб се приближи до Ибрахим, започна да го бута в гърдите и го питаше:

- Готов ли си да умреш?! Готов ли си да умреш?!

Ибрахим се чудеше какво да отговори. Ако кажеше, че е готов да умре, чорбаджията можеше да го съсече. Знаеше, че Неджиб ага е готов да стигне до крайност в обучението, за да докара момчетата до специално състояние, когато са готови да направят всичко. Понякога буйният нрав на албанеца избиваше и нерядко се случваше някое момче да бъде жестоко наранено, докато чорбаджията показваше техники, особено с оръжие. Именно затова Ибрахим харесваше да се упражнява с Юсуп, който със спокойния си благ нрав беше пълна противоположност на импулсивния и огнен арнаут.

Неджиб продължаваше грубо да бута Ибрахим, подиграваше му се и го дразнеше. Аджамиогланът не можеше да отговори, че не е готов да умре. От опита си с Неджиб беше разбрал, че на командира никога не бива да се казва “Не” или да се показва, че не си готов. Това щеше да бъде изтълкувано като неподчинение, а ако чорбаджията реши, че някой проявява дори най-малко неуважение, намираше начин да отмъсти. Командирът на аджамиогланите беше човек, който приемаше лично думите и постъпките на хората.

Кръвта на Ибрахим кипеше. Не знаеше какво е продиктувало действията на командира, но вече го познаваше толкова добре, че от нищо не се учудваше. Най-много от всичко му тежеше, че не знае как да постъпи. Не можеше да се ориентира в ситуацията и да прецени какво иска от него агата. Блъскането и виковете също спомагаха за объркването му. Не можеше да се концентрира и да мисли правилно.

- Готов ли си да умреш?! - продължаваше да настоява Неджиб. - Готов ли си да умреш?!

Тъй като Ибрахим отказваше да даде какъвто и да е отговор, Неджиб реши да го предизвика още по-грубо. Извади тежък кожен бич, чийто връх се разделяше на три остри жила. Замахна и удари с бича младежа. Ибрахим дори не се опита да се защити. Той знаеше, че бичът е толкова гъвкав, че както и да се защити, все някой негов “език” ще го докосне, хищно ще се увие около тялото или ръката му и твърдата плетена кожа ще се впие като е хищни зъби в плътта. Той не веднъж беше удрян с този бич и от опит знаеше, че всяка съпротива е безсмислена. Помнеше как всеки удар е разтърсвал тялото му и го е карал да отскочи от земята. Младежът знаеше, че е по-добре да е отпуснат, защото, ако е стегнат, ще подскочи и може да загуби съзнание. Много бавно и болезнено беше и заздравяването на раните от бича. Ако понесеш два-три удара, след това те втриса и цялото ти тяло започва да “гори”, да се поти и в същото време да трепери от студ.

Сега Йбрахим стоеше и понасяше ударите, без да помръдне, защото знаеше, че всяка съпротива само настървява Неджиб ага и го кара да удря още и още…

Така агата продължи да издевателства над Ибрахим и по всякакъв начин се опитваше да го извади от равновесие. Младежът отначало беше стъписан, но по-късно, поради болката и обидата, започна да се съпротивлява. Искаше по някакъв начин да спре самозабравилия се командир. Всяко негово движение Неджиб можеше да сметне за неподчинение, а наказанието за това можеше да е страшно. Все пак Ибрахим, афектиран и възмутен от безпричинното посегателство на чорбаджията, посегна и хвана дръжката на ятагана.

- Готов ли си да умреш?! - отново попита Неджиб.

Сега вече този въпрос звучеше по друг начин. Ибрахим стискаше дръжката на ятагана. Все още не беше взел решение. Тогава Неджиб за пореден път замахна, а трите “огнени езика” на бича изплющяха по гърба на опитващия се да запази самообладание аджамиоглан. Болката беше много силна. Ибрахим осъзна, че няма да може да понесе още един такъв удар и ще падне. Реши да действа, каквото и да му струва това. Агата беше майстор на всяко оръжие, но все пак бичът по никакъв начин не можеше да се сравни с ятагана. Ибрахим реши да атакува. Събра всичката си злоба и бързо извади ятагана. Арнаутът току що го беше ударил по гърба и сигурно не очакваше нападение. Само за миг си спомни проклетите арнаути, които беше убил, докато беше чобан. Не харесваше тези хора, явно беше дошъл ред на петия. Описа с ятагана широка дъга над главата си и зверски замахна към самозабравилия се чорбаджия.

Неджиб очакваше нападението. Той не владееше таваджух както Явуз Челик или Кубилай Юндер и не можеше да изпраща мислите си в главата на хората, но беше развил едно не по-малко ценно умение. Младият командир можеше да усеща емоциите на хората. Той можеше да различава какви чувства бушуват в гърдите на всеки човек. Около всеки човек има пашкул от светлина. Когато човек е спокоен, тази светлина е зелена и неутрална, но когато изпитва злоба, яд, гняв, целия този пашкул започва да сияе с огнена светлина. Неджиб ага беше усъвършенствал това свое умение и можеше доста точно да определи какви са емоциите на хората срещу него, а оттам да предугади действията им.

Освен при битка, това умение му беше полезно и когато говореше, особено на по-големи групи, защото тогава чорбаджията изпращаше на слушащите мощни емоционални импулси. Така въздействието на думите му многократно се увеличаваше.

Сред старите еничари се носеше мълва, че докато се бие Неджиб ага, непрекъснато въздейства на психиката и емоциите на противниците си. Неведнъж се случваше противникът на албанеца да седне съкрушен, още преди да е нанесъл и един удар, и да започне да плаче. Това се получаваше, защото Неджиб ага започваше да излъчва към противника си чувство на жалост, слабост, непълноценност, страх и нещастие. Нещастникът обикновено не разбираше какво става с него. Той започваше да се чувства като загубено малко дете, не желаеше да се бие, беше го страх, чувстваше се самотен и без подкрепа. Най-накрая не издържаше и под напора на слабостта, самотата и страха, рухваше.

Старите еничари мразеха това, защото загубата беше нищо в сравнение с унижението. Неджиб успяваше да “бръкне” в дълбините на техните души, за които те самите не подозираха, че съществуват. Повечето, отначало се смееха един на друг, но после всеки осъзнаваше, че може да стане жертва и да “види” себе си в светлина, която най-малко би желал. Именно затова много еничари страняха от Неджиб ага и помежду си го наричаха “дяволско изчадие”. Те веднага биха го избрали да седи до тях в бойния строй, но не го желаеха за противник дори в упражненията. Някои разказваха, че има специална техника, която да спира мислите на чорбаджията и да не му позволява да се “рови” из душите на хората. Старите еничари твърдяха, че могат да се предпазят, но никой не знаеше дали това не е просто самохвалство, тъй като всички отбягваха арнаутина.

Когато той беше определен за командир на аджамиогланите, всички стари еничари потриха доволно ръце. Радваха се, че “изродът” щеше да бъде по-далеч от тях, а и знаеха, че младежите скоро ще пощуреят.

Сега Неджиб ага предусети нападението на Ибрахим. Преди да удари, младежът “избухна” от яд. Може би гневът накара младият еничар да отвори по-широка дъга при замаха, отколкото беше необходимо. Неджиб знаеше, че гневът е лош съветник и пречи на добрата преценка. Изчака още миг, след това замахна с бича. Въпреки че с бича не можеше да убие с един удар, както с ятагана, това беше опасно оръжие, а в ръцете на майстор - смъртоносно. Той беше по-лек и бърз от оръжието на Ибрахим. Преди да го удари, още при замаха, Ибрахим чу изплющяване, а след това усети удара. Той беше по-болезнен от удар с нож. Ибрахим много пъти се беше порязвал и дори беше намушкван с нож, но болката от бича беше много по-силна. Ударът попадна в китката на ръката, с която държеше ятагана, и горещите жили на бича се увиха около нея. Червена пелена се спусна пред очите му, а ятаганът на мига изхвърча от ръката му. За нищо на света не можеше да го задържи.

- Мъртъв си! Мъртъв си! - крещеше възбудено Неджиб ага.

Приближи се и майсторски освободи все още овързаната от чорбаджийския бич ръка на момчето. Ибрахим беше станал безчувствен. Не го интересуваше дали наистина е мъртъв. Спомените му го отнесоха далеч, далеч в Козбунар. Сега се сети за нещо. Бичът на Велко беше същият като на Неджиб ага…

В този момент загуби съзнание и припадна.

Събудиха го виковете на бюлюкбашията, който обикаляше около него, подритваше го и с буйни викове продължаваше да крещи:

- Мъртъв си! Мъртъв си! - продължаваше, дори в несвяст, да чува виковете на своя командир.

Отначало гласът беше тих и приглушен, сякаш достигаше до младежа някъде отдалеч, чак от преизподнята. Постепенно стана все по-силен и ясен, докато накрая отвори очи.

- Ставай! - развика се Неджиб в мига, в който видя, че Ибрахим отваря очи. - Ставай, иначе си мъртъв!

Виковете на чорбаджията ни най-малко не стреснаха лежащия аджамиоглан. Беше му безразлично дали е мъртъв, или жив. Бавно се надигна и седна. Главата го болеше ужасно и му се виеше свят, така че трудно щеше да се изправи на крака. Скоро болката в китката привлече вниманието му. Болката беше станала непоносима. Китката му беше отекла, а от вътрешната страна, откъм дланта, там, където кожата беше по-нежна, се бяха образували кървави дири. Кръвта беше избила, следвайки оплетката на бича.

- Тръгвай напред! Атакувай! - продължаваше да крещи като обезумял Неджиб ага и риташе младежа, където свари. - Търчи! Тръгвай! Юруш! - продължаваше издевателството си той. - Тръгвай! Вземи ятагана!

Агата взе ятагана, изхвърчал от ръката на младия воин, и се опита отново да го върне там. Но този път Ибрахим не успя да стисне ръката си, толкова силна беше болката и ятаганът отново падна на земята.

След това Неджиб подхвана младежа, чиито крака висяха безжизнени и в опита да се задържат, безсмислено риеха земята. След това се наведе с усилие, като внимаваше да не изпусне Ибрахим. Взе ятагана му и го постави в другата му ръка. Ибрахим все още не беше на себе си. Изглеждаше като пиян мъж, на когото близките се опитват да придадат вид, че му няма нищо.

Едва сега Ибрахим осъзна къде се намира. Огледа лицата на другарите си. Те се бяха приближили и скупчили около двамата.

- Тръгвай! - продължаваше да го насърчава чорбаджията.

Ибрахим не разбираше какво означава това “Тръгвай”. Не знаеше какво да прави и на къде да тръгне.

- Не е достатъчно само да си мислите, че сте готови да умрете! Трябва наистина да сте готови да умрете! Разбирате ли? - Неджиб продължаваше да крещи. - Трябва да сте готови да понесете всичко! Само така ще побеждавате винаги и ще станете истински воини. Знам, че ще ви е трудно, но трябва да се втурнете към врага и да победите. И ако не сте готови да умрете, няма да можете да влезете в битка. Трябва във всеки един момент да сте готови да умрете. И всяка сутрин, докато се молите на Аллах, се приготвяйте да умрете. Направете така, че да преживеете смьртта си още сутринта, по време на молитвата. Останалата част от деня приемете като подарък от Аллах към вас. Представи си, че в този момент си мъртъв. Повече няма какво да губиш. Затова тръгни напред! Ако приемеш, че си мъртъв, от тук нататък животът ти е подарък. Жертвайте живота си и никога не съжалявайте! Ти изживя всичко на земята! - каза Неджиб, като гледаше Ибрахим. - Какво още може да ти се случи? Виждал си вече всичко най-лошо? Какво по-лошо може да ти се случи? Аллах е готов да те приеме. От тук нататък животът ти е подарък. В подготовката в еничарския корпус вие ще видите всичко. Ще страдате, ще умирате хиляди пъти всеки ден. Аз и вие ще минем през този път и не бива да се огъвате пред страха от смъртта.

Ибрахим слушаше Неджиб, който крещеше в ухото му и най-накрая разбра какво иска чорбаджията. Въпреки че му беше все едно дали е жив, или мъртъв, той трябваше да продължи да се бие. Трябваше да атакува, дори това да коства живота му. Ибрахим получи някакво странно проясняване на съзнанието. Това, което трябваше да направи, беше толкова просто и логично. Именно това беше границата между добрия и лошия воин. Между мъртвия и живия воин, границата между победител и губещ.

Ибрахим беше изтощен и отчаян. Наведе се и взе ятагана си от земята, след това го развъртя с лявата си ръка, изрева като луд и побягна като обезумял напред. Тичаше из прашната поляна, без цел и посока, и крещеше: “Юруш!” Знаеше, че трябва да тича, без значение накъде. От изтощението краката му се преплитаха и няколко пъти Ибрахим падаше, стоварвайки се с цялата си тежест на земята и вдигаше облак прах. След това ставаше, като си повтаряше: “Юруш!”* и продължаваше да тича, Не се интересуваше от нищо. Най-важното нещо беше да се изправи и да продължи.

Досега Ибрахим винаги беше атакувал и се беше бил с ясно съзнание. За пръв път усети силата на отчаянието. Тичаше без всякакъв боен плам, без да спира. Викаше и тичаше.

*юруш - тур. Атака! Напред!

Момчетата гледаха уплашени своя другар, който тичаше като обезумял и вдигаше облак прах след себе си. Първият път, в който Ибрахим се пльосна по лице и се вдигна голям облак прах, всички изстенаха, но той се изправи и продължи да тича. После пада толкова пъти, че момчетата претръпнаха. Не знаеха какво става с него. Бяха едновременно притеснени и уплашени. Въпреки това те бяха доволни. За пореден път Неджиб ага беше успял да им обясни това, което желае и то много ясно и нагледно. Момчетата не знаеха дали Ибрахим е разбрал нещо, но всички бяха разбрали какъв трябва да бъде духът за атака и точно с каква нагласа трябва да атакуват. Това те щяха да запомнят завинаги. Ибрахим се отдалечи толкова много, че вече нито се чуваше, нито се виждаше. “Атакувайки”, той се отправи към спалните помещения на старите еничари. Тичаше, крещеше и продължаваше да държи ятагана високо над главата си.

Неджиб ага сведе поглед. Очакваше да усети омразата на младите си ученици към него, но това не се случи. Те разбираха за какво става въпрос. Чорбаджията си спомни времето, когато беше на техните години. Как мразеше тогава чорбаджията си Явуз Челик. Колко пъти се беше заричал някой ден да го убие. Тогава той беше на мястото на Ибрахим. Дали някой ден Ибрахим щеше да бъде на неговото място?

Неджиб ага проумя, че българите от Румелия са наистина по-добри аджамиоглани, отколкото те бяха тогава. Дали наистина това не бяха най-добрите еничари досега? Започна да разбира желанието на султана и застъпничеството на Явуз Челик и Кубилай Юндер. Това, че не почувства омраза, означаваше, че аджамиогланите го разбират и проумяват духа, необходим за влизане в атака и провеждане на битка. Затова чорбаджията реши да продължи с обясненията, за да ги успокои малко. Когато заговори, момчетата се скупчиха около него и той почувства тяхното доверие и уважение.

- В началото видяхте, че дразнех Ибрахим. Не правех това самоцелно. Исках да ви покажа, че никога, за нищо на света, не бива да допускате някой да ви извади от равновесие, защото извади ли ви от стабилност, той ще ви превъзхожда в битката. Страхът, гневът и ядът са лоши съветници. Те подвеждат воина и го правят слаб. Никога не бива да допускате тези трите да ви водят в битка. Трябва да ги определите като главни противници. Те ще се изправят срещу вас по Пътя ви на воини. Тези трите се появяват веднага след мързела и леността. Един еничар трябва да запази самообладание във всяка ситуация. Загубите ли самообладание, се хвърляте към смъртта и поражението. Лесно е да запазиш самообладание, когато никой не те притеснява и залогът е малък. Истинското самообладание се демонстрира само пред лицето на истинска опасност.

Лесно е да кажеш ’’Смелост пред лицето на врага и никога не отстъпвай!” Особено лесно е за тези, които през живота си никога не са се изправяли пред лицето на смъртта. Друго е да запазиш този принцип, когато всеки ден се изправяш пред врагове. Трябва да бъдете железни войни! Не трябва да трепвате пред нищо! Ако трябва да приемете смъртта, приемете я! Но го направете с гордост, без да показвате страх! Умрете с достойнство, като истински воини и герои!

В този момент Юсуп доведе отнякъде Ибрахим. Момчето бесняло, вилняло и размахвало ятагана, докато не срещнало Юсуп. Сейменът веднага разбрал, че аджамиогланът не е на себе си. Той познаваше методите нa Неджиб ага и предположил, че е поставил приятеля му под емоционален контрол. Ибрахим тичал като обезумял. Той дори не разпознал огромния си приятел. Юсуп се притеснил да не би младият еничар да нарани някого с ятагана или да се самонарани, затова решил да се намеси. Ибрахим изглеждал страшно. Цялото му лице било черно от полепналата прах. Черни вади пот го се стичали отгоре до долу. Около очите имал бели бръчки, които му придавали още по-зловещ вид. От разбития му нос течала гъста кръв, която смесена с прахта и потта добила черен цвят с оттенъци на червено. Лицето на Ибрахим било страшно, но най-страшен бил погледът му - поглед на луд, животински и див.

Когато го видял да тича така, Юсуп се приближил отстрани и извикал:

- Ей, яху, дур азъджък! (Хей, мой човек, спри за малко!) Ибрахим не реагирал и тогава сейменът му нанесъл силен удар с отворена длан в главата. Шамарът бил толкова силен, дошъл изневиделица и повалил Ибрахим по гръб. Младият еничар не успял да реагира. Ятаганът изхвърчал от ръката му и за голям късмет паднал на земята, без да нарани някого от многобройните зяпачи, които се насъбрали да гледат обезумелия аджамиоглан. Юсуп бързо озаптил младежа, помогнал му да се измие и не му върнал ятагана, докато не видял, че се е успокоил напълно. Ибрахим скоро се съвзел, но не си спомнял много добре какво се е случило. Въпреки това се чувствал много добре и с ясно съзнание. Въпреки това Юсуп придружил приятеля си до групата.

Носът му беше счупен. Когато Ибрахим го докоснеше, той хрущеше, а двете вадички кръв отново се стичаха надолу и не искаха да се съсирят.

Неджиб ага благодари на Юсуп, след което заниманията продължиха.

Разбира се, не всички занимания бяха толкова напрегнати, но и все по-често се случваше упражненията да изтощават до краен предел не толкова физиката, колкото психиката на аджамиогланите.

След като станаха достатъчно добри с пиката и копието, момчетата наблегнаха на стрелбата с лък. Те нямаха лични лъкове, а стреляха с десетина общи. Нареждаха се в колони и всеки стреляше, а след това минаваше да почака. Когато свършваха стрелите, отиваха да ги съберат. Всеки аджамиоглан правеше нишан на стрелите си и така знаеше колко близо до целта е уцелил. Отначало мишените бяха по-близо и не беше особено трудно да се уцели червения кръг в центъра им. Колкото по-добри ставаха момчетата, толкова повече отдалечаваха сламените мишени. Лъковете, с които стреляха, бяха двойно извити. Това беше лъкът с най-силен изстрел, по-силен дори от големите лъкове на християните. Наричаше се тюркски и беше наследник на стария скитски лък. Тюрките бяха известни из целия свят с качеството на лъковете си. Не случайно монголите, китайците, индийците и дори далечните японски самураи наричаха двойноизвития лък тюркски.

От дългата стрелба с лък ръцете на момчетата заякнаха. Всеки еничар в корпуса разполагаше с пушка. Тези оръжия вдигаха голям шум и дим, но вършеха малко работа. Стрелбата с тях беше трудна, а презареждането - бавно и мъчително. Лъкът беше все още по-далекобоен, с по-голяма точност и с него можеше да се стреля много по-бързо. Затова еничарите уважаваха лъка повече от пушката. Те смятаха пушката за атрибут, който само им тежи, а в битката, след като изстреляш куршума си, ставаше практически ненужна. Тъй като след това няма време да презаредиш, те я използваха еднократно. Всички еничари смятаха пушката за оръжие на профаните, тъй като боравенето с нея не изискваше особени умения. Всеки селяндур можеше да натъпче пушката с барут, а след това да стреля с нея и да убие някой еничар. Затова воините, които с години лишения и много битки бяха постигнали майсторството си, ненавиждаха пушките. Тези шумни и димящи оръжия бяха като селяндурите, които стреляха с тях.

След като овладяха стрелбата с лък, година по-късно започнаха да се упражняват и в стрелба с пушка. Както и лъковете, пушките бяха ограничени. Тези оръжия бяха трудни за изработване и все още много редки. Отначало пушки са използвали само арабите, но по-късно от тях ги възприемат европейците. Пушките се смятаха за опасни, защото все още се случваше дяволският прах да се запали и да гръмне, обезобразявайки някой стрелец. Освен това силното трещене отначало много стряскаше момчетата. Колко по-изискана и спокойна беше стрелбата с лък. Така момчетата, както и по-старите еничари, се научиха да уважават лъка повече от пушката.

Тъй като стрелбата с пушка беше много различна от останалите оръжия, Неджиб ага отстъпи мястото си на специален човек, който ги учеше как да пълнят оръжието по-бързо и да стрелят по-точно. Момчетата не разбраха дали чорбаджията не може да стреля добре, или беше под неговото достойнство да гърми с дяволското оръжие, да диша гъстия лютив барутен дим и по цял ден да слуша гърмежи. Неджиб ага, демонстрирайки пренебрежението си към пушката, аристократично се оттегли. Той остави момчетата да се учат да стрелят, но с поведението си им показваше, че не е особено впечатлен и доволен от това, че тези, които той искаше да направи майстори на битката, се занимават със стрелба.

Това беше първото отстъпление на Неджиб от обучението на момчетата и те за пръв път осъзнаха, че с навлизането на нови оръжия в корпуса ще бъде все по-трудно на един човек да учи аджамиогланите.

- Може би, докато ние станем командири, ще трябва всеки от нас да се специализира в различно оръжие? Представяте ли си, един от нас ще учи на ятаган, друг - на копие, трети - на стрелба, четвърти - на тактика? Сговореше Ибрахим на другарите си, които внмателно го слушаха.

Неджиб ага беше успял да им изгради такова самочувствие, че младите му ученици вече мислеха за времето, когато самите те ще станат командири. Именно затова те си позволяваха да водят такива разговори. Младите аджамиоглани още не бяха станали еничари, но вече мислеха за проблемите, които ще срещнат като командири на еничарите. Това радваше техния командир, който ги насърчаваше.

Докато момчетата разговаряха, близо до тях мина Неджиб. Момчетата рязко се изправиха и го поздравиха. Той им направи знак да седнат и да продължат разговора си. Беше им много интересно какво е мнението на командира им по този въпрос. Затова те го повикаха. Неджиб откликна на молбата. Изслуша ги, а накрая каза:

- Аз също смятам, че това може би ще е бъдещето. Разбирам го, приемам го, но не ми харесва. Дори подготовката на войниците да е по-добра, ще се загуби връзката учител-ученик, на която ние толкова много държим. Според мен, ако войникът не чувства командира си като духовен учител, той няма да бъде толкова самоотвержен в битката. При нас структурата на обучение наподобява тази на духовните школи. Ние държим на контакта между учител и ученик. Всеки войник влиза в битка заради семейството и земята си, заради родината, приятелите си и не на последно място заради командирите. Тъй като вие не воювате заради семейство, родители, родина, при нас е засилена връзката между учителя-командир и еничарите. Командирът замества земята и родината, приятелите и семейството, но ние воюваме и заради вярата си. Въпросът, който разисквате, е много важен. Той ще промени отношението между командирите и войниците. Аз съм традиционалист и съм за досегашния начин на обучение.

Думите на Неджиб накара момчетата да се замислят. Това, което казваха Неджиб ага и Явуз Челик, винаги беше много добре премислено и показваше, че нещата, които командирите им правят, никога не са случайни. Така, въпреки строгото отношение на командирите към тях, те ги уважаваха и им се подчиняваха.

- Еничарите сме елитни войници. Помнете, оръжието е само средство в битката! Най-голямото оръжие сте вие самите! Вие сте най-опасното оръжие на света, вие сте ятаганът на исляма! Все пак знайте, че за да бъдете най-добрите, трябва до съвършенство да владеете себе си, тялото си, психиката, вярата и волята си, оръжието и живота си. Всичко това е нужно, за да можете да се наречете еничари.

Аджамиогланите понякога се учудваха на широките познания на чорбаджията във водене на война, но те знаеха, че всеки еничар е необикновен воин и има много добра теоретична военна подготовка.

Освен еничарската подготовка с оръжие, друго, любимо занимание на еничарите беше борбата. Те се бореха, дори в свободното си време. Начинът, по който се бореха, беше разновидност на турската борба - каракушак. Борците се събличаха и се бореха голи. Това много променяше начина на борене. Тази борба беше груба и силова, а хвърлянията - голяма рядкост. Най-често имаше поваляне на противника. Така много рядко се получаваха травми при хвърлянията, а умората беше дори по-голяма. Ибрахим оцени, че този вид борба предпазва от травми, а в същото време поддържа много добре формата на бойците. Когато се бореха, борците обикновено намазваха телата си с дървено масло (зехтин). Така борбата ставаше още по-трудна и силова, но пък още повече ги предпазваше от нараняване. Боляровият начин на борба, който Ибрахим познаваше от дете, беше много по-бърз и техничен.

Каракушак беше стара турска традиция. Техните воини се бяха борили при всеки боен поход и това беше основен начин да поддържат бойната си и физическа форма. Еничарите я бяха заимствали от старата турска войска на акънджиите*. Всяка година именно в Едирне се провеждаше най-голямото състезание за пехливани в света и се определяше башпехливанът на пехливаните. Участваха борци от пехливанските школи от Ирак до Египет и най-прославените турски пехливани. Участваха и еничари, от които всички се страхуваха. Не рядко именно еничарските пехливани ставаха шампиони.

Ибрахим бързо усвои чалъмите на новата борба. Откакто се помнеше, се бореше, това му помогна бързо да изпъкне сред другарите си. Ибрахим водеше всички в борбата. Понякога побеждаваше и старите еничари. Мълвата бързо се разнесе и всички искаха да премерят сили с младия аджамиоглан. Съвсем скоро стана така, че във всяко свободно време беше зает с еничари, желаещи да се борят с него. Много рядко оставаше време на Ибрахим и Рафик Сарък да се поборят. Иначе Рафик, благодарение на силата си и заниманията с Ибрахим, беше вторият по сила след него.

Няколко пъти Ибрахим се опита да се бори с Неджиб ага, но арнаутинът всеки път го побеждаваше, въпреки ожесточената съпротива от страна на българина. Въпреки това съпротивата на Ибрахим ставаше все по-ожесточена и за всички беше ясно, че скоро младежът ще победи командира си. Аджамиогланите обичаха да гледат борбата между двамата и много се радваха на силата на другаря си. Всички му симпатизираха и с нетърпение очакваха деня, в който Неджиб ще се пречупи. Тази победа те щяха да считат за собствена и бяха сигурни, че това ще предизвика уважението на командира и по-старите еничари към тях.