Еничар

*акънджии - така се наричали старите турски войски, предвождани от Осман и Орхан, от акън - набег

Ибрахим не се бореше с Юсуп. С него се упражняваше само с оръжие. Двамата бяха толкова различни, че на този етап борбата щеше да бъде нелепа. От него Ибрахим разбра, че всички старши еничари са елитни борци пехливани. Тъй като Ибрахим продължаваше да разпитва, Юсуп му каза:

- Немислимо е да се бориш с Явуз Челик, ако не си бил поне башпехливан на пехливаните. Виждал съм да хваща противник, да го вдига и да го стиска с такава страшна сила, че да му чупи костите. А за Кубилай Юндер не знам какво да ти кажа.

Ибрахим разбра, че освен за поддържане на формата, в корпуса борбата се упражнява и за случаи, когато воинът остане без оръжие на бойното поле.

Подготовката на аджамиогланите продължаваше без особени сътресения. Въпреки суровостта, след втората зима вече бяха толкова заякнали и калени, че нищо не можеше да ги изненада. Вече продължаваха бойните занимания и през зимата. Разбира се, ако студът беше много лют или снегът дълбок, се занимаваха с моллата, продължаваха изучаването на Корана и разговорите с мавляна Йенишехирли ефенди. Разговорите с учителя бяха все така интересни и момчетата много ги харесваха. Освен че си почиваха в топлото медресе, те слушаха разказите и прехласнати мечтаеха с отворени очи.

Ибрахим упражняваше с Юсуп ятаган, медж и арабска сабя, а с Неджиб ага - ятаган и копие. С Явуз Челик се срещаха все по-рядко. След втората зима той го вземаше със себе си и го учеше как да върти два ятагана едновременно. Всички твърдяха, че това е специална техника, която означава висше майсторство при работа с ятаган. Юсуп беше много учуден, че Явуз Челик се е съгласил да учи на това някакъв аджамиоглан. Според него това беше една от най-строго пазените тайни в корпуса на еничарите. По всичко си личеше, че Юсуп изгаря от желание да научи дори малко от тайните упражнения. Ибрахим искаше да удовлетвори желанието на Юсуп и щеше да го направи, ако не беше заклет от Явуз Челик да пази в тайна всичко, което двамата правят.

Неджиб ага беше голям майстор с ятаган. Всички го потвърждаваха. Може би това помогна всичките му ученици много бързо да усвоят това толкова трудно и опасно оръжие. Скоро Ибрахим и тук изпъкна с уменията си пред своите другари. Ятаганът беше много силно оръжие, а Неджиб твърдеше, че силата се получава от бързината и от нищо друго.

Всеки ден чорбаджията караше момчетата да секат във въздуха. Ако някой от тях се забавеше, веднага усещаше кожения бич по гърба си. Така всички продължаваха да махат бързо, без да се разсейват, и в същото време слушаха виковете на чорбаджията:

- Бързина! Бързина! Бързина! Това е най-важното! Изпреварете своя враг и отсечете главата му, пък нека той да е най-силният човек на света! Запомнете, само бързите са живи, а бавните, пък били те силни и умни, са мъртви! Как може да си умен, като не си прозрял най-простата истина в битката - че трябва да си бърз, все по-бърз и по-бърз?!

Веднъж Неджиб ага им разказа следната история:

- Някога, когато бях млад еничар като вас, се бях уединил на една полянка, за да упражнявам удара си с ятаган. Както става обикновено, когато си искрен и търсещ, Аллах ми изпрати знамение. Изведнъж тревата се раздвижи вълнообразно и видях към мен да се приближава огромна змия. В първия момент се притесних, но тъй като в ръката си държах ятаган, реших да оставя змията да приближи. Нещо ми подсказваше, че ще стана свидетел на някакво чудо.

Скоро забелязах, че по следите на първата змия се движи друга, много по-бърза. Тя беше почти два пъти по-малка. Тъй като детството ми премина из чукарите на албанските планини, знаех, че no-голямата змия е женската Малката змия беше мъжка. Тя бързаше да заплоди яйцата на женската. Много пъти бях виждал такава картина, но сега не само гледах, но и разбирах. И така мъжката змия скоро настигна женската и се уви около нея. Двете змии преплитаха телата си в странен танц. Беше ми ясно какво става. След известно време към тези танцуващи змии се приближиха и много други. Те бяха десетки. Скоро около женската се получи огромно кълбо от преплитащи се змийски тела. Всички те бяха по-силни от първата и я изхвърлиха встрани. Въпреки това по-слабата, но по-бърза змия, беше свършила работата. Така бързината винаги побеждава силата.

Както при змиите, така и при хората по-бързите ще бъдат бъдещето на човечеството, а силата не може да им помогне. Силата осигурява това да бъдеш винаги втори. Когато се борите, силата е от голямо значение, макар и не най-важна. Но при битката с ятаган не е толкова важна и закъснееш ли, бавен ли си, ти си мъртъв.

Точно както в живота само бързата змия ще остави наследници. В еничарския корпус при битка бавните умират! Остават само бързите воини! Запомнете, бъдещето на воините е в бързината! Затова не се опитвайте да влагате сила в удара, а наблягайте на бързината! Постигнете силата на удара чрез бързина!

Рефик Сарък и Бахтияр Казим каквото и да правеха, винаги се нареждаха след Ибрахим. За разлика от тях Ахмед почти винаги беше последен. Турчето, през последните две години, въпреки че се източи, беше с по-крехка фигура. Той беше най-мургавият от всички и беше ясно, че не е българин. Но това като че ли не правеше особено впечатление на останалите еничари. Въпреки че участваше във всички занятия, само Ахмед беше толкова слабичък. Останалите момчета заякваха, а той оставаше с все толкова деликатна фигура. Ахмед оцеля само благодарение на помощта на Рефик и Ибрахим.

Освен основните оръжия, това, което беше особено предимство на еничарите, бяха допълнителните и лични оръжия. Всеки воин имаше право да притежава и усъвършенства различно оръжие, обикновено късо хладно - кама. Най-разпространен сред еничарите беше арабският кинжал, който наричаха джамбия. Особено тези, на които им се налагаше да пазят султанските сараи, където беше забранено да се носи ятаган, можеше да разчитат само на джамбията. Но обикновените еничари също харесваха дългото, обточено острие на джамбията. Някои еничари вземаха трофейно оръжие за лично и така запазваха изненада за враговете си. Разбира се, никой не вземаше некачествените европейски оръжия. Вземаха си ножове и други оръжия правени в Персия, Сирия, Иран или изковани от изкусни кавказки майстори. Въпреки че съвременните дамаски майстори бяха загубили изкусността на предшествениците си, все още бяха най-добрите сред ковачите в света. Така че вземането на трофейни оръжия беше по-скоро проява на екстравагантност,

отколкото на предпочитание.

Въпреки че всеки аджамиоглан имаше свобода да избере личното си оръжие, всички те се допитваха или до Неджиб ага, или до мавляна Йенишехирли. Тъй като Неджиб познаваше добре бойния стил и възможностите на всяко момче, избираше личното им оръжие според това. Методът на мавляна беше много по-интересен. Учителят държеше на личен разговор с всяко момче, което отидеше при него, след това разстилаше някакви сложни диаграми и карти на земята и започваше да съставя нещо като хороскоп на воина. Най-сложното беше годините по Хиджра да се превърнат по Христа. Момчетата бяха много доволни от всичко, което духовникът им казваше, и скоро всички се изредиха при него. Ибрахим и Рафик обмениха знанията си и разбраха, че в най-общи линии става дума за следното. Това беше един от най-древните начини за гадаене, възникнал някъде на територията на древен Ирак, наричан Месопотамия, някъде по земите между Тигър и Ефрат. Мавляна твърдеше, че именно по този начин са предсказвали бъдещето на воините и са избирали оръжията си Тебит бен Курат, Халиб ибн Жазиб, Жебер, Разиз и великия Албумасер.

Когато Ибрахим се изправи пред мавляна и каза, че иска да му гадаят, достолепният старец бавно прекара ръка по дългата си бяла брада и попита:

- Ще си избереш ли оръжие?

- Не, мавляна! - отговори момчето.

- Защо? - попита старецът.

- Защото вече имам оръжие - каза младежът.

- Добре, тогава слушай, за да знаеш!

След това старецът започна да говори като в транс. Той като че ли рецитираше поема. Толкова изкусно нареждаше думите една след друга.

- Животът е борба, всеки го знае. Може би затова се раждаме под знака на едно оръжие, което не само символизира нашето поведение спрямо живота, но има стойност на талисман, определена от неговата сила и размах. Вашето основно, отправно оръжие, с което идвате на този свят, с което прохождате, определя само началото на вашия път. Вие не сте осъдени да прекарате живота си под влияние на един знак, без да може да го промените. Можете да измените съдбата си, да пропаднете вследствие на низ от неуспехи или напротив, да я овладеете, да се издигнете до най-високите върхове благодарение на личните си качества или на щастливи срещи с благосклонни към вас оръжия, които ще направят по-интересна вашата съдба.

Животът ви ще бъде постоянна борба, в която няма да има място за спокойствие. Дори смиреният човек трябва да внимава да не слезе нито едно стъпало надолу по стълбата. Така че въоръжете се със смелост и воювайте срещу съдбата си с равностойни оръжия!

Идеята на мавляна, че воинът може да се изправи срещу съдбата си и със силата на волята си да промени предначертанието, много се хареса на Ибрахим. В последните години той много мислеше върху този въпрос, затова сега се заслуша внимателно в думите на мъдрия мъж. Тъй като това, което чу, много му хареса, след като свърши с хороскопа, Ибрахим се прибра и с помощта на своите другари възстановиха цялата схема на хороскопа. Всяко момче казваше това, което беше запомнило. Вечерта младежът тайно извади книгата, която още криеше в леглото си, и от вътрешната страна на задната корица записа всичко, което бяха успели да възстановят по спомените си. В общи линии ставаше въпрос за следното. Всеки човек притежава две оръжия: начално и финално. Началното оръжие се състои от сбора на три оръжия. Първото, това е оръжието на предопределението (рождената дата или факторът време).

Къси оръжия:

1. нож: родените 24 август - 23 септември

2. кама: родените 21 март - 20 април

3. касапски нож: 22 юни - 22 юли

4. кинжал: 24 октомври - 22 ноември Средни оръжия:

5. топуз: 22 май - 21 юни

6. боздуган: 21 април - 21 май

7. брадва: 19 февруари - 20 март

8. верига: 24 септември - 23 октомври Дълги оръжия:

9. сабя: 23 юли - 23 август

10. копие: 22 декември - 20 януари

11. прашка: 21 януари - 18 февруари

12. лък: 23 ноември - 21 декември

Доколкото момчетата успяха да разберат, дългите оръжия осигуряваха благоприятно влияние на предопределението, за разлика от късите.

Второто е оръжието на тенденцията. То зависи от големината на населеното място, в което си роден.

Третото оръжие беше на шанса. То представляваше положението, в което се намираха родителите на момчетата.

Ето каква таблица използваше мавляна, доколкото момчетата успяха да я сглобят, а Ибрахим - да я запише.

Дата на раждане Брой на жителите на населеното място

нож 1 24.08 - 23.09 зодия Дева 1 под 500

кама 2 21.03 - 20.04 зодия Овен 7 от 500 до 2 000

сатър *5

3 22.06 - 22.07 зодия Рак 3 от 2 000 до 5 000

кинжал 4 24.10-22.11 зодия Скорпион 4 от 5 000 до 15 000

топуз 5 22.05-21.06 зодия Близнаци 5 от 15 000 до 50 000

боздуган 6 21.04-21.05 зодия Телец 6 от 50 000 до 100 000

брадва 7 19.02 - 20.03 зодия Риби 7 от 100 000 до 200 000

верига 8 24.09-23.10 зодия Везни 8 от 200 000 до 350 000

сабя 9 23.07 - 23.08 зодия Лъв 9 от 350 000 до 600 000

копие 10 22.12-20.01 зодия Козирог 10 от 600 000 до 1 500 000

прашка 11 21.01 - 18.02 зодия Водолей 11 от 1 500 000 до 5 000 000

лък 12 23.11 -21.12 зодия Стрелец 12 над 5 000 000

Влияние не родителите

1 Онеправдани класи на обществото: бездомници, просяци, безработни. Родители с морални, физически ими умствени недостатъци.

2 Общи и неспециализираии работници, домашни прислужници, ВОЙНИЦИ и др.

3 Специализирани работници: зидари, месари, колбасари, сладкари, камериери, машинописки, секретарки, прислужници, дребни търговци.

4 Полицаи, стражари, нисши воени чинове. Хора които работят из надница = надничари.

5 Началник канцеларии, началник цехове, надзиратели, военни от кариерата, дребни началници.

6 Фермери, земеделци, хора избрали живота на село.

7 Интелектуалци, пощенски чиновници, начални учители, секретари, малко известни артисти и журналисти, преподаватели, духовници, чиновници, медицински сестри.

8 Професии свързани с парите, рентиери, търговци, индустриалци, банкери. Всички, които независимо от професията си поставят като цел парите.

9 Министри и правителствени кадри. Висши военни чинове. Висши държавни чиновници.

10 Интелектуалци, професори, висши съдебни или административни чиновници, известни журналисти. Свободни професии: архитекти, лекари, инжинери, висши стопански кадри.

11 Творци: артисти, художници, писатели, поети, философи, учени.

12 Всички творци, философи, учени и идеалисти, оказали влияние върху своята епоха.

След това изчисляването на хороскопа ставаше сравнително просто. Момчето виждаше кога е родено и вземаше цифрата, която съответства. Проверяваше колко е голямо селото и отново вземаше съответната цифра. Накрая проверяваше положението на родителите си и оттук вземаше съответната цифра. След това трите цифри се събираха и се деляха на три. Така получената цифра се проверяваше в таблицата. Цифрата на Рефик беше 5,66 и от таблицата можеше да провери кое е началното му оръжие.

След това по таблицата за професиите се определяше финалното оръжие. Важното бе да няма спадане в оръжията, а да има изкачване към по-дългите оръжия.

Разбира се, имаше нещо, което момчетата не успяха да разберат. След хороскопа, мавляна питаше още няколко неща момчетата и накрая казваше:

- Твоето допълнително оръжие е, например, боздуган.

Така мавляна казваше на момчетата какво оръжие би трябвало да носят като допълнително. Понякога това беше ятаган и копие. И понеже те имаха ятаган и копие като задължително оръжие, ставаше така, че трябваше да носят две копия или два ятагана. Тъй като аджамиогланите бяха суеверни, спазваха точно оръжието, което им препоръчат, защото смятаха, че някой ден съдбата им ще зависи от него.

След това мавляна направи характеристика на всяко едно допълнително оръжие.

Мавляна ги беше предупредил, че ако има неточност, тя не е от хороскопа. а най-вече заради превръщането на датите от Хиждра в Христа. Другият проблем се състоеше в това, че повечето момчета не знаеха точно рождената си дата. На въпроса на мавляна: “Кога си роден?”, някои отговаряха: “Когато се берат ябълките “, “Когато се прибира житото.” “На Никулден.” Мъдрият човек обаче разбра, че родените на ден на светец обикновено са кръстени на светеца. Така той доста точно съставяше хороскопите. Малцина бяха тези, които знаеха точно рождената си дата. Понякога изчисленията за това кога е родено момчето отнемаше повече време от съставянето на самия хороскоп.

След време всяко момче вече знаеше какво допълнително оръжие иска, Те отиваха до Неджиб ага, който ги водеше в един огромен склад. Там се съхраняваха оръжията на целия корпус и всеки аджамиоглан си избираше лично оръжие. Когато се връщаха, те гледаха като омагьосани. Разказваха, че в една от залите имало “от пиле мляко”, всякакви оръжия от всички земи. Най-трудно било да изберат само едно оръжие.

Един ден Неджиб ага се приближи до Ибрахим и му каза:

- Ибрахим, само ти не си избрал лично оръжие! Кога ще дойдеш да си избереш?

- Аз вече си имам - кротко отговори младият еничар.

- Така ли? - учуди се чорбаджията. - Дай да видя!

С неохота Ибрахим извади камата от силяха си и я подаде в протегнатата ръка на чорбаджията.

Неджиб ага пое оръжието, а по лицето му се изписа възхищение от красивата кания и дръжката на камата. Възхищението на такъв експерт и ценител, какъвто беше еничарският командир, погъделичка гордостта на младежа. Но когато извади острието, лицето на Неджиб застина в гримаса на искрено преклонение. Спонтанно командирът направи жест на дълбоко темане пред камата. Той застана на коляно и започна да се моли на Аллах, като непрекъснато споменаваше името на расул Мохамед.

Жестовете на чорбаджията изненадаха Ибрахим и го притесниха. Той знаеше, че камата е много добро оръжие, но не можеше да разбере защо Неджиб се държи сякаш в ръката си държи свещена реликва. Ибрахим се сети, че разговорът, който Явуз Челик паша водеше с Кубилай Юндер ага, се въртеше около тази кама. Но все още не можеше да разбере за какво става въпрос.

- Откъде имаш това оръжие? - попита с възхищение в гласа Неджиб ага.

Поведението на чорбаджията го притесняваше. Ибрахим се чудеше

какво да прави. Осъзнаваше, че камата е скъпа, но не беше очаквал да е чак толкова ценна, че агата да стои на коляно пред нея. Чудеше се какво да отговори на въпроса на своя командир, В никакъв случай не желаеше да споменава името на Велко Кесиджи, защото имаше вероятност еничарските командири да са чували името на прославения кесиджия. Затова реши да продължи да лъже, така както беше излъгал и Явуз Челик.

- Намерих я.

Неджиб ага се усмихна загадъчно и тихо и на себе си промълви:

- Такова оръжие не може да бъде намерено. Такова оръжие не се намира, такова оръжие може само да бъде предоставено от Аллах.

После Неджиб заговори като в транс на себе си: “Мислех, че историята за камата е само легенда. Не вярвах, че наистина съществува, но не може да има грешка.”

След това върна камата на Ибрахим. От този ден чорбаджията започна да се отнася със специално внимание към него. Всеки път, когато двамата воини бяха близо, Ибрахим усещаше, че агата гледа камата. Един ден той попита:

- Учителю, с какво е толкова ценна камата, която притежавам?

- Какво? Какво? - стресна се чорбаджията и откъсна погледа, който отново беше впил в камата на аджамиоглана. Той се почувства неудобно и се държеше като момче, спипано от баба си да яде тайно шекер от долапа.

- Как? Нима не знаеш каква е тази кама и какво означава? - учуден продължи да пита той. - Откъде тогава я имаш?

- Намерих я учителю, нали ви казах!

Неджиб ага отново невярващо поклати глава.

- Такова оръжие не се намира! - повтори той думите си.

- Учителю, разкажете ми за камата! - каза Ибрахим с искрено любопитство.

За пръв път виждаше чорбаджията толкова объркан и стъписан. Никога не би допуснал, че една кама може да го притесни толкова много. Та този човек се беше изправял стотици пъти пред лицето на смъртта, беше участвал в десетки битки. Все пак накрая успя да чуе нещо смислено от него.

- Това е камата, изкована от ал-Хадад - това беше единственото, което успя да научи.

На няколко пъти Ибрахим се опита да научи кой е ал-Хадад. Като попита Юсуп, той замълча и насочи момчето да попита пашата. Явуз Челик също нищо не му каза за ал-Хадад. Личеше си, че всички са чували и знаят кой е, но никой нищо не искаше да каже. Тази тайнственост още повече изостри любопитството му. Но споменеше ли името ал-Хадад, навсякъде опираше в стена от мълчание.

След приемането на исляма, Бахтияр Казим стана фанатик. Точно така, както преди държеше на християнството, сега започна да държи на исляма. Единствено той от аджамиогланите спазваше петте молитви на ден. Момчетата, тъй като бяха бекташи, бяха освободени от молитвите през деня, а понякога - от сутрешната и вечерната молитва. Единственото, което спазваха еничарите, беше обедната петъчна молитва. Тогава целият корпус се събираше и отиваше в голямата джамия в центъра на града.

Един ден Ибрахим попита деликатно пашата защо Бахтияр е станал фанатик. Явуз Челик отговори:

- Фанатизмът е характерен за малкия мозък и за малкото знание. Колкото по-малко знае човек и по-малко мислещ е, толкова по-убеден е в своите знания и правота, по-агресивен е в своето невежество и се опитва да го пръска наоколо. Малките хора имат нужда да следват някого или нещо. Те искат да бъдат последователи и вярващи. Именно те най-лесно стават фанатици. Смешното е, че ако един човек е фанатик християнин, той ще е фанатик и като мюсюлманин. Повечето фанатици са убедени, че изповядват истинската религия, но това не е така. Ако се бяха родили в друга страна или семейство, те щяха да смятат същото, но за друга религия. Фанатиците навсякъде са едни и същи. Затова ние, знаещите хора, трябва да се извисим над тях и да водим вярата и ученията в правилна посока, а именно към израстване на хората - на тялото, емоциите, философията и духа. Ние се стремим да бъдем отворени и да изследваме всички духовни учения.

- Но, учителю, много е трудно всички хора да бъдат на високо ниво на осъзнаване.

- Да, трудно е, но какво променя това? Знам, че това, което ти говоря, не ти харесва. Ти не искаш да слушаш философия. Като всеки млад човек, искаш да станеш силен и да побеждаваш всички врагове, които се изправят пред теб. Мога да ти кажа нещо много по-важно - не как да побеждаваш, а как да станеш могъщ. Да побеждаваш означава да се налагаш над другите. Да бъдеш могъщ означава да побеждаваш себе си и чак след това да наложиш волята си над другите. Това обаче не може да стане, ако нямаш правилната духовна нагласа, не става само с искане.

След това Явуз Челик продължи да говори за друго нещо.

- Има два типа хора. Най-много са така наречените социални хора. Те изживяват себе си задължително като част от обществото. Те са непълноценни и така винаги се държат към обществото. Тези хора са продукт на обществото и разглеждат себе си само като част от него. Още от момента, в който се родим, обществото, чрез хората около нас, започва да излъчва сигнали, с които иска да ни приобщи. То започва да ни облъчва с морал и закони, кара ни да се подчиняваме и съобразяваме. Законите, които обществото ни налага, винаги са в противоречие с нашата натура и така още тук се залага началото на едно насилие над нас. Като добри и послушни деца ние се опитваме да се съобразяваме с тези закони, но това е в противоречие с нашите желания и същност. Така в нас се сблъскват тези две тенденции - желанието да спазваме законите и в същото време да бъдем себе си, и да живеем според собствения си интерес и желания. Повечето хора се оказват “завързани” по този начин и цял живот се борят със себе си и се мачкат.

Хората, които се подчиняват на законите на обществото, са социални. Те търсят опора и закрила в обществото, защото са “малки хора”, недостатъчно зрели, емоционално зависими и ограничени. Най-лошото е, че те никога не могат да надскочат тази рамка и завинаги остават уловени, От много милиони понякога само един е от другия тип хора. Това са осъзнатите, зрели личности. Това са хора, стъпили на духовния път. Те са завършени личности, могат да живеят сами и да следват личния си път. Това всъщност са истинските хора. На един милион - един. Понякога може сред милиони да няма и един. Това са хората змейове. Тези хора не са индивиди, а личности. Те не се нуждаят от цитати, други учения или религии, които да ги изразяват. Всеки един от тях има лично учение, личен път и религия и няма нужда да поставя себе си в някакви рамки.

Сега ще ти представя нещата по-образно, с пример. Повечето хора са тревопасни. Те са примирени и слаби и пасат трева. Тях ги пази и им дава сила стадото. Хората се уповават на стадото. Всички ние в началото сме овце. Но идва време, когато някои хора решават и от овце се превръщат във вълци. Те стават хищници - силни и самостоятелни. Овцете мразят вълците и се страхуват от тях. Обществото мрази и изолира или направо унищожава различните, тъй като то има нужда от еднаквост. То непрекъснато изисква от своите членове да доказват, че са причастни към него. При най-малкия сигнал, че някой е различен или подлага на съмнение законите, които държат обществото, то го изгонва, отказва се от него и се опитва да го нарани. Така всеки вълк бива изгонен от стадото, а то не е и възможно вълк да живее сред стадо от овце. Вълчата природа е да наранява и да се храни, а овцете се чувстват застрашени. Често вълкът осъзнава различността си чрез бунт към порядките. Така както младият човек има нужда от бунт срещу родителите си, за да се отдели от семейството, така е и с човека-вълк. Той напуска обществото с бунт. Като говоря за човек извън обществото, нямам предвид, че той трябва да отиде в пещера или в някакво затънтено място и да стане отшелник. Всъщност голяма част от отшелниците не са личности, а индивиди. Чрез бягство от обществото те се опитват да олекотят Пътя, да имат време да открият кои са и да тръгнат по собствения си Път.

Хората вълци, когато вече са се изградили и имат собствен път, също не са обречени на самота. Те могат да се обединяват и подкрепят, но това вече не е стадо, а глутница и въпреки че са заедно, те успяват да запазят личния си Път. Еничарите са хора-вълци. Те са змейове. Моята мечта е да създам глутница. Тя не трябва да има закони и правила, които да я правят стадо. Тук всеки трябва да има свобода и възможност за личен път и собствени възгледи. И нека никой не се опитва да води и доминира! Вълкът няма нужда да бъде водач. Той си има Път и това му е достатъчно. Вълците имат водач, но той е пръв сред равни. Стадото има нужда от водач и пастир, от гега и куче, но ние сме вълци и овцете никога няма да могат да ни разберат. Не се опитвай да правиш от овцата вълк! Ако човекът пита какво е да си вълк, това означава, че той още е овца. Не му обяснявай, защото той ще започна да мечтае, но вълк така няма да стане! Вълкът няма нужда да прави от овцете вълци, нито е възможно това да стане. Ако искаш да помагаш на овцете, значи не си вълк, а се мислиш за пастир. Човек единствено сам може да направи от себе си вълк и никой, дори Господ, не може да му помогне. И когато веднъж станеш вълк, знай, че вече никога няма да бъдеш овца и пътят назад за теб ще е затворен. Затова не се колебай! Не се страхувай и не мисли за ползи и загуби!

- От думите ви оставам с впечатление, че вие сте първият и единствен човек с личен път! Имало ли е други хора преди вас, които да са достигнали до това ниво на самостоятелност?

- Въпросът ти те издава, че още не си на нивото на вълк. Такъв въпрос биха задали те - овцете. Тях ги интересуват такива неща. Ние не се нуждаем от примери. За себе си ние сме най-важните и то не заради егото си, а защото сме познали Аза си. Ние сме първите и единствените. Нас другите не ни интересуват. Сигурно е имало и други, които са мислили по този начин, но все пак не като нас. Те са мислили като себе си, ние не сме взаимно съпоставими. Затова нашето учение е лично, не ни е нужен пример за подражание или нещо, в което да търсим подкрепа и потвърждение. Ние сме първите и единствените! Ние сме творци на собствения си Път!

Неджиб ага продължаваше да ги учи. Ибрахим вече не знаеше на какво конкретно, но от арнаутина непрекъснато се излъчваше знание и то все неща важни за всеки еничар. Агата беше станал истински еничарски командир и неговите аджамиоглани все по-често и неприкрито му се възхищаваха. Всички те осъзнаваха колко истина и сила има в думите му и че именно това, на което ги учи, ще им потрябва и ще ги спаси в битка.

- Нашите противници са навсякъде около нас - казваше чорбаджията. - Бъдете винаги нащрек! Трябва да се променяте в движение! Ние ви учим, но вие не бива да се пристрастявате към това, което знаете! Променяйте се и винаги продължавайте да се учите!

Най-опасният противник на всеки воин е невежеството. Два вида хора са невежи: тези, които не са тръгнали по Пътя и тези, които са спрели. Невежеството убива. То води до подценяване на хората и враговете и надценяване на собствените сили.

Вие имате участта цял живот, колкото и да е дълъг, да прекарате сред силни и горди хора. Хора, които непрекъснато се борят с невежеството в себе си и извън себе си.

Друг път Неджиб казваше:

- Огънят е последното от лекарствата, а ятаганът - последната от хитростите. Не прибягвайте към тези двете преди да сте опитали останалите. Ако го правите, само ще покажете своето безсилие. Вие сте еничари. Във всяка ситуация трябва да направите така, че да имате много и различни изходи. Избирайте винаги правилните пътища и рядко прибягвайте до крайни решения! Вие държите в ръцете си и двете крайности - и лекарството, и хитростта. Но помнете, с воинска сила можете да постигнете нещо, но не и да го задържите! - като каза това, Неджиб повдигна факлата, която държеше в едната си ръка, а после и ятагана. Тази лекция той изнасяше вечерта в тъмното и момчетата бяха впечатлени от представлението, което им изнасяше.

- Вие държите в ръцете си крайните решения - продължи Неджиб ага, - но не бива да ги използвате за щяло и нещяло! Опитвайте се да се придържате към пътя на умереност и зачитане на останалите! Само така ще покажете, че силата е ваша! Силата се състои в това да не използваш безсмислено насилие! Най-жестоките хора, които безконтролно използват насилие, са слабите и страхливите! Вие сте силни и трябва да осъзнаете тази своя сила!

Веднъж Ибрахим го попита как да съвместят в себе си този дух на уважение към хората и това, че ще трябва да убиват. Неджиб ага отговори:

- Невежеството е границата. Ние уважаваме самоосъзнатите, хората на духа. Но това не означава, че няма да се изправим и пред тях. Ние сме най-скъпи на Аллах и той ни подкрепя в Пътя ни. Ние сме хора, които стоят непрекъснато на Пътя, но сме в постоянен боен поход и Аллах насочва десницата ни.

За другите хора и религии трябва да знаете, че повечето смятат, че светът е добър, защото е създаден от Бог, по негов образ и подобие.

- Има книги, които казват, че този свят е от Дявола - разпалено вмъкна Ибрахим, а после съжали, защото се беше издал. Никой обаче не обърна внимание на думите му, защото всички внимаваха в това, което Неджиб ага се опитваше да им обясни.

- Да - пое Неджиб думите на Ибрахим. - Ако този свят е от Дявола, ние убиваме хора, създадени от Иблис. Ние сме воини на Светлината и избиваме адовите изчадия в този сатанински свят. Ние сме воините на Аллах и живеем сред адски изчадия. Затова никога не трябва да се притеснявате да убиете човек! Ние убиваме без угризение и без да ни мигне окото. Този, когото сме убили, за нас не е човек, той е глина. В нашите кошмари няма лица и хора. Всички те се превръщат в една безформена маса от глина, в която смачкваме следващия човек, когото убием. Все пак помнете! Честта се печели с проява на истинска доблест и храброст, а не с цената на безсмислена жестокост и убийства! Всички еничари са хора на честта! Трябва да имат доблест и морал, не бива да убиват напразно и да проявяват безсмислена жестокост! - като говореше това, очите на Неджиб горяха. Може би за това усещане допринасяше горящата в ръката му факла. Аджамиогланите попиваха всяка негова дума. Те наистина вярваха, че притежават Силата и са най-добрите воини на света.

- Съвършенство може да постигне само този, който никога не бива доволен от себе си. Премахнете своята дребнавост, жестокост и страх. Тези трите са като ръка, която се е впила в гърлото ви и непрекъснато ви души. Много хора смятат, че това е тяхната сила и не осъзнават, че е най-големият им враг. И не виждат по-далеч от ръката, която стиска гърлото им. Те непрекъснато се борят за своето оцеляване и нямат време да се огледат и да видят света наоколо. Наричат себе си воини и смятат, че водят истинска борба, но всъщност воюват със самите себе си и никога не са водили истинска битка.

Ще станете истински воини едва когато престанете да служите на тези трите и отхлабите стискането на тази ръка. Какво като човек притежава целия свят, след като е загубил себе си?

Друг път Неджиб говореше:

- Единственият начин за постигане на съвършенство е чрез изпитването и преодоляването на болката. Някои мъдреци твърдят, че съвършенство може да се постигне и чрез преживяване на положителни чувства, но според мен това е невъзможно, тъй като само болката и страданието движат човека напред. Всичко, което ни носи наслада, ни успокоява и ни кара да спрем. Така че пътят на болката, лишенията и страданията е единственият път към самоусъвършенстването.

За всеки човек най-важното нещо е да бъде щастлив. Щастието не може да дойде само. Трябва да имаш търпение. Това, което получаваш, е дар от съдбата, то е като костелив орех, но ако нямаш търпение да осъзнаеш, разбереш и обхванеш щастието в пълнота, никога няма да бъдеш щастлив.

Повечето хора не правят разлика между това да преживеят щастие и да бъдат щастливи. Едното е чувство и е мимолетно, тъй като неосъзнато се докосваш до щастието. Те търсят нещата, които ги карат да се чувстват добре и да са щастливи, но не изследват щастието. Повечето хора смятат, че като вършат неща, които са им приятни, протягат ръка към Щастието и че това е краткият път към щастието. Всъщност щастието не се постига и не се състои в това да правиш само приятни за теб неща. И такъв кратък път няма. Щастие може да изпита само този, който преодолява, който се бори и опознава себе си. Само тогава е възможно да се постигне щастие. Но този път не е кратък, нито е прав, нито е лек и не е изпълнен с приятни неща. Краткият път може да доведе до задоволяване на някои потребности, но никога до щастие. Щастие има само когато имаш себе си и всичко, което правиш, е осъзнато. Когато променяш себе си, когато преживееш трансформация и се издигнеш на ново духовно ниво, само такъв човек познава щастието. Всички останали само преживяват щастие, но не са щастливи.

Когато постигаш или променяш нещата около себе си, само задоволяваш егото си, а егото е безкрайно в потребността да бъде задоволявано.

Щастието е свързано само и единствено с теб. То няма нищо общо с това, което ти се случва и с живота, който живееш. Невъзможно е отстрани да се определи дали човек е щастлив, или не. Това е лично преживяване и въпрос на самооценка.

Много хора смятат, че противоположното на щастлив е нещастен, но това не е така. Нещастен е отклонение от нормалното, точно както е и щастлив. Когато човек не е щастлив, не е задължително да е нещастен, може да е в нормално състояние.

Всяко нещо, което хората правят, има причина. Винаги изследвайте причината! Никога не гледайте само какво прави един човек! Винаги се питайте защо го прави! Само така ще можете да разбирате хората и постъпките им и ще станете истински еничари! Така ще се научите да разбирате хората по-добре от тях самите и ще знаете как постъпват и защо. Така ще можете да премахвате причините из основи. И ще се научите, когато слушате хората, да не чувате какво ви говорят, а да разбирате къде е болката и слабостта им.

Веднъж Бахтияр попита Неджиб ага:

- Учителю, когато ни е много трудно, как да направим така, че да стиснем зъби и да продължим?

- Когато ви е най-трудно?! На мен, когато ми е най-трудно, се сещам за една поговорка и си я повтарям. “Преди да съмне е най-тъмно!” Вярвайте, че сте изчерпали лошото, че сте изпили докрай чашата с горчилка и се борете! Нека всеки следващ миг бъде борба! Така ще преодолеете трудностите! Трудностите не съществуват. Те са като болката, любовта и щастието. А тези трите не съществуват в действителност. Нима бихте допуснали да се огънете от нещо, което зависи от вас и е само във вас? Затова се казва, че “Най-големият враг на еничара е еничарът!”

Ние сме еничари и знаем, че историята се пише с борба. Борбата извън нас създава историята и изписва имената ни със сребърни букви в “Книгата на Живота”. Борбата вътре в нас помага да изпишем имената си в същата книга, но със златни букви. Който побеждава себе си, побеждава и властва над останалите.

- Това възможно ли е, Неждиб ага? - попита Ибрахим.

- Да, но не става въпрос за победа в смисъла, който останалите хора влагат в него. Когато дойде време, ще разберете.

Друг път Неджиб казваше:

- Най-голямата слабост на воина е, че винаги иска да провери дали е най-добрият. Това нещо е заложено в него и той не може да се откаже от него. Върху него се гради чувството му за чест. Воинът иска да бъде винаги честен пред Аллах, затова иска във всеки момент да докаже, че е най-добрият. Така всъщност върви към собствената си гибел, но това е Пътят на воина.

Понякога Неджиб ги изненадваше. Един път им заговори така, както никой не беше очаквал от него. Те можеха да очакват така да им говори Абдаллах ефенди, но не и Неджиб ага, който каза:

- Този, който се е обрекъл на Пътя, е винаги сам. Ние нямаме, дом и родна земя. Битката е нашата родина. Където сме ние, където има битка, там е нашият Път.

Не ви ли прави впечатление, че и Абдаллах ефенди говори винаги за Път? Знаете ли защо той нарича това Път, а не учение, философия или религия?

Момчетата се спогледаха. Те никога не се бяха замисляли за това. А Неджиб продължаваше:

- Повечето хора искат да опознаят света, но го правят някак извън себе си. Наричат това наука, учение или религия и мислят, че научават някакви неща за света или Аллах, които не са обвързани с тях. Именно затова те претендират, че това е обективно знание, но то съвсем не е такова. Тъй като тези хора не познават себе си, те не могат да постигнат обективност.

- Но нали ние сме субекти, Неджиб ага? - попита Ибрахим.

- Да, така е!

- Но ние като субекти няма как да знаем каквото и да е за обективността. Колкото и да опознаваме себе си, няма как да опознаем обективността.

- Всъщност никога не можеш да се доближиш до обективността, но като познаваш себе си, знаеш как изкривяваш действителността и можещ да го вземеш предвид.

Тези думи и дълбочината им накараха Ибрахим да се замисли, а Неджиб продължи:

- Когато учението или философията са вътре в теб, ти живееш според тях. Когато не разчиташ на постулати, а на живо, променящо се, гъвкаво учение, това се нарича Път. По Пътя не са важни бордюрите и ограниченията, не е важна посоката или дължината. Пътят няма край и начало. Най-важното нещо е вървенето, но не преместването, а вървенето заради самото движение. Само когато имаш Път, може да се наречеш воин. Воинът, където и да се намира, каквото и да прави, е на Пътя. Ние сме еничари и винаги сме на Пътя и Пътят винаги е в нас. Това е нашата философия, учение и религия. Затова помежду си се наричаме йолдаши*.

Ако аз кажа: “Трябва да предоставите Пътя си в ръцете на Бог!”, повечето хора ще помислят, че ги приканвам да се оставят на волята на Аллах и признавам, че има Съдба. Това обаче е така само привидно. Ако сте разбрали какво е Път, ще разберете какво означава да предоставиш Пътя си в ръцете на Бог. Да се съобразяваш с предначертанието си, но да бъдеш на Пътя си. Това е Пътят на воина. Това е кадерия и джабария** в едно.

Веднъж Неджиб говореше на аджамиогланите:

- Вие сте еничари и трябва да станете по-твърди от кремък. Животът е жесток. Повечето хора се опитват да го смекчат, но той въпреки това си остава железен. Ние сме приели друг път. Опитваме се да направим живота си по-твърд и той да се превърне в челик. Така, когато ние сме кремък, а животът ни е твърд и суров, при сблъсъка на тези двете се получават искри. Всеки един от нас трябва да живее така, че да изскачат искри. Това е нашият пламък. Това е пламъкът на еничарите. Когато всички вие направите това, когато всеки един от вас започне да хвърля искри, ще осмислите живота си и ще се появи голям огън. Този огън е огънят на еничарите, само такъв огън може да запали пожар. Вие вече сте воини, не познавате болка, умора или страх! Помнете! Еничарът умира винаги като еничар! Вие винаги ще бъдете еничари! В този живот можете да умрете само като еничари, друг избор пред вас няма!

В този момент Бахтияр Казим, явно вдъхновен от думите на Неджиб ага, извика:

- Ние сме най-добрите воини в света! Ще победим всеки, който се изправи срещу нас!

Всички момчета очакваха, че командирът им ще се зарадва, че Бахтияр се е “запалил”, но вместо това той се усмихна и ги “охлади”. Той каза нещо, което им заприлича на поговорка:

- То е ясно, че всеки е смел на софрата, по-важно е обаче какъв ще бъде в гората!

*йолдаши - спътници, другари |

**кадерия - араб. Власт на човека над своите постъпки; джабария - араб. Принуда, насилие - привърженици на божественото предопределение

Методите па обучение на Неджиб ага непрекъснато изненадваха аджамиоглените. Един ден той ги накара да стоят неподвижни. Всеки един от тях беше извадил своя ятаган и по команда на чорбаджията застиваше в позата, в която го е застигнал сигналът. Първоначално застиваха само за няколко мига, но постепенно увеличаваха времето. Най-накрая ги накара да останат така почти час. Отначало момчетата се чувстваха добре. После мислите им започнаха да се щурат. С всяка изминала секунда ставаше все по-трудно. После дойде борбата с болката. Колкото повече се опитваха да не трепнат и да не раздвижат и един мускул от тялото си, толкова по-трудно ставаше. Едва сега те оцениха колко е трудно да си неподвижен.

През това време Неджиб ага обикаляше между странно застиналите воини. Като че ли магьосник беше спрял битката и всички воини бяха застинали като изсечени от камък. Неджиб говореше високо, за да може всеки да го чува:

- Битката не е да се наложиш над някого и да се опитваш да победиш. Така не може да победиш. Не бива страхът, стремежът към власт, сила, пари или просто това да бъдеш победител да те водят. Така не може да станеш велик воин. Битка е да откриеш себе си, да видиш душата си, да я извадиш и разкриеш пред останалите.

Човек не трябва да бъде само бърз, а да осъществява контрол, защото понякога в бързината може да нараниш себе си или някого от приятелите си. Когато работиш на ръба на своята бързина, много лесно може да излезеш от контрол и да станеш непредсказуем. Понякога контролът е по-важен от бързината. За да се научиш да контролираш противника, преди това трябва да контролираш себе си. Много хора не разбират, че битката не зависи само от бързината. За да осъществиш контрол над битката, трябва да осъществиш контрол над себе си, трябва да спреш и да застанеш абсолютно неподвижно. Тъй като човек се движи - това е неговият начин на живот, не е толкова лесно да спреш. Много хора мислят, че е лесно да останат неподвижни, но когато го направят достатъчно дълго, разбират колко трудно е това. След като се появи желание за движение, трябва да издържиш и да останеш неподвижен, едва тогава може да считаш, че си осъществил контрол над себе си. Източните воини практикуват такъв контрол, някои наричат това медитация. Медитация в движение е, когато разбиеш движението на различни мигове на застиване. Когато осъществиш толкова добър контрол, че да можеш във всеки един момент да спреш, това се нарича майсторство! Когато отработвате техниките с оръжие и битките, стремете се да отработите всяко движение като застиване. Трябва да разглеждате цялата битка като съвкупност от застинали моменти. Трябва да виждате цялата битка, стотиците хора като преминаващи от едно заставане в друго. Този метод може да ви даде “божествена бързина”. Така винаги ще из- преварвате своите врагове, ще сте много по-бързи и ще се ориентирате много по-бързо от останалите воини. Запомнете преди това! Преди да се научите да се движите, трябва да се научите да стоите неподвижни на едно място! Ако искате да запазите самообладание, трябва да го правите непрекъснато!

Друг път Неджиб говореше на всички, но го правеше така, че всеки да разбира лично за себе си. Той казваше:

- За да станеш най-добър воин, задължително преди това трябва да избиеш всички по-добри от теб!

- Но, учителю, нали те са по-добри от нас, как ще ги победим? - попита Ибрахим.

Неджиб ага се усмихна и им намигна.

- Така ще разберете дали сте най-добри!

Ибрахим, подкрепян от еничарските командири, беше пълновластният отговорник и тартор на момчетата. Като че ли старата вражда с Бахтияр беше забравена. Това продължи до една лятна вечер, когато Ибрахим се връщаше след поредния си разговор с Явуз Челик. За да стигне от сарая на пашата до спалното помещение на аджамиогланите, младежът трябваше да премине през красив парк с подрязани храсти и ниски дръвчета. Той вървеше и още беше под влияние на разговора с Явуз Челик. Беше навел глава и мислеше върху думите на пашата. В този момент се случи нещо изненадващо. В главата на Ибрахим избухна взрив. Когато се съвзе, лежеше на земята, а няколко души продължаваха да го ритат. Опита се да се изправи на крака, но нападателите му веднага го връщаха обратно на земята. Ибрахим не чувстваше почти никаква болка, само по движението на главата и тялото си чувстваше ударите, които нападателите сипеха по! него. По някое време успя да застане на четири крака, още миг и щеше да се изправи и в този момент дочу силно изтрещяване. До главата му се за би счупената част от някаква дебела тояга.

Свести се. Лежеше в локва кръв. Задушаваше се от стичащата се от носа и устата му кръв. Много трудно се изправи. Цялото тяло го болеше, но най-много от всичко - главата отзад. Мъчително си припомни пращенето и парчето от тояга. Потърси я в тъмното и я откри. Взе я в лявата си ръка, а с дясната опипа тила си. Цялата задна част на главата му беше безформена и безчувствена, на пипане много приличаше на картоф. Изправи се бавно и тръгна нанякъде. Явно нападателите му не искаха да го убият. Така го бяха били, че всичко го болеше. Не можеше дори да предположи кой бе го нападнал. По всичко си личеше, че му бяха организирали засада. И все пак явно не са искали да го убият.

Мина доста време преди Ибрахим да се осъзнае и да разбере, че се движи безцелно. След това се насочи към одата на аджамиогланите. В главата му имаше само една идея за това кой би могъл да е извършил нападението. Като влезе в помещението, отиде и провери леглата на Рефик Сарък и всички негови другари. Всички те спяха дълбоко.

За да реши проблема, на другия ден Ибрахим отиде и помоли Юсуп да му намери една торбичка с малки оловни топчета. Торбата беше доста тежка. Отиде до конюшните и отряза лакът и половина дебело въже. След това потърси закътано място, за да се уедини. Започна да си приготвя ортома. В спомените му изплува Велко и докато я правеше, си мислеше за него. Приготвяше ортомата и всяко негово движение като че ли повтаряше движенията на любимия му учител. Върна се в детството си, а това беше само преди две-три лета. Толкова пораснал, уморен и дори стар се чувстваше сега, а беше на не повече от шестнадесет години.

Неджиб ага остави момчетата да се упражняват с оръжие и отиде да провери състоянието на Ибрахим, който от няколко дни лежеше в спалното помещение. Явуз Челик беше обвинил чорбаджията за слабата дисциплина и за своеволията на аджамиогланите. Сега албанецът гневен отиваше да разбере какво се е случило. Когато не откри лежащия младеж, арнаутинът силно се подразни. Реши да разбере къде е и какво прави. Започна да го търси. В този момент срещна Ахмед, който отново не беше издържал на физическото натоварване и на ударите на по-силните от него момчета. В последно време това се случваше все по-често. Агата осъзнаваше, че Ахмед въобще не е подходящ за еничар. Ако рекрутът от 1705 година беше нормален, една част от събраните момчета, след две-три години в Анадола, щяха да бъдат разделени. Сега обаче това не можеше да стане. Ахмед не беше роден за еничар. Той трябваше да стане ичоглан. Сега, когато редът беше обърнат, хора като Ахмед нямаше как да се отделят от корпуса на еничарите. Обучението по никакъв начин не можеше да се променя или да стане по-леко, така че по-слабите момчета изнемогваха и не беше рядкост да припадат или да лежат пребити от по-силните и буйни бъдещи еничари.

Агата реши да включи Ахмед в издирването на Ибрахим и така да му даде време да си почине. Скоро го откриха. Беше се уединил на закътано място под едно дърво и вършеше нещо. Агата направи знак на Ахмед да пази тишина, а той се приближи до аджамиоглана, който обсебен от това, с което се занимаваше, не забеляза присъствието на командира. Тъй като не желаеше да шпионира младежа, а за него като воин беше обидно да се промъква, той се разкри като заговори спокойно. Действията на Ибрахим и неговата концентрация силно привлякоха вниманието му.

- Какво правиш? - попита той.

Ибрахим се обърна. Не можеше да скрие ортомата, въпреки че искаше. Знаеше, че за да има ефект, трябва да я запази в тайна. Въобще не беше доволен, че Неджиб ага - един от главните заподозрени от него, го разкри. Все пак се изправи и внимателно поздрави командира. След това показа оръжието на чорбаджията.

- Какво е това?

- Оръжие! - просто отговори Ибрахим.

- Какво е това оръжие? Досега не съм виждал такова? - искрено се учуди агата.

Наистина ортомата още не беше готова и в този вид беше трудно да се определи за какво служи.

Неджиб ага беше силно заинтригуван. Той смяташе, че познава всички оръжия, но такова нещо виждаше за пръв път. Реши да задоволи любопитството си. Направи знак на аджамиоглана да продължи, а той седна кротко до него и започна да наблюдава това, което момчето правеше!

Присъствието на командира не притесни Ибрахим и той ловко продължи да цепи оловните топчета с камата си и да ги нанизва на разплетените нишки на въжето. По някое време агата не издържа, подаде своята кама на младежа и кротко му каза:

- Използвай моята кама, моля те! Прибери светинята на ал-Хадад!

Ибрахим продължи работата си, но вече с оръжието на Неджиб ага. По някое време към чорбаджията се присъедини и Ахмед. Ибрахим не желаеше толкова хора да го гледат, но нямаше как да отблъсне слабото турче, без да го обиди. Затова преглътна, че двама ще знаят за ортомата. Но все пак каза няколко думи на агата, за да му покаже, че иска дискретност и няма да допусне повече хора да знаят тайната му. Агата се съгласи безусловно.

Мина доста време преди оръжието да стане готово. Ибрахим го отгледа и остана доволен от това, което беше направил. Беше се справил не по-лошо от башкесиджията Велко.

Неджиб ага беше искрено заинтригуван от оръжието и искаше да разбере как се използва, затова помоли Ибрахим да му покаже. Аджамиогланът нахлузи клупа на дясната Си китка. Оръжието беше станало почти толкова тежко, колкото предишната му ортома. Почуди се каква техника да демонстрира, тъй като това беше оръжие, в което няма никаква атракция. То беше прагматично и директно. Какво да покаже? Тогава реши да демонстрира нещо, което не беше отработвал с Велко, но много пъти беше мислил да направи. Неговият учител никога не му беше показвал как може да се използва срещу друго оръжие. Досега Ибрахим винаги беше опитвал да насочи ортомата в тялото на врага и беше виждал пагубните последствия от това. Спомни си нападението над га- вазите на Али ага и нещо в корема му се обърна. Доповръща му се. Тогава се беше убедил в това колко разрушително оръжие е ортомата. Сега, за да демонстрира силата на оръжието, реши да опита нещо ново. Помоли Ахмед да донесе едно дълго копие. С разрешение на агата младежът напусна, тичайки. Той сам се пришпори, тъй като изгаряше от любопитство да разбере какво е това нещо, което приятелят му прави.

- Какво е това оръжие? - попита пак Неджиб.

Тук Ибрахим не издържа. Толкова го ласкаеше мисълта, че той знае нещо, което един такъв воин, като чорбаджията, не знаеше, че не успя да се стърпи. Хареса му това внимание и се подведе.

- Кесиджийско е! - каза Ибрахим.

Въздействието от думите му бяха като удар с бич. Неджиб ага, който иначе се владееше до съвършенство, показа, че е силно впечатлен от думите на Ибрахим. Явно еничарът знаеше много добре кои са кесиджиите и не му хареса, че момчето знае за тях.

Въпреки вълнението си, агата не каза нито дума повече. Ибрахим разбра каква грешка е допуснал, но вече беше късно. Опита да заговори Неджиб ага, за да заличи думите, които беше казал, но чорбаджията достатъчно ясно показа, че не желае да разговаря. Той мълчеше и чакаше. Беше видно, че мисли върху това откъде Ибрахим има връзка с едно толкова тайно и ограничено съсловие, каквото са кесиджиите.

Скоро Ахмед се появи и сложи край на нелепото мълчание и дългото чакане. За да демонстрира силата на ортомата, Ибрахим помоли своя приятел да хване здраво копието и да го атакува с всичка сила. Можеше да покани агата да държи копието, но вече няколко пъти се беше изправял лице в лице срещу чорбаджията и досега никога не беше го превъзмогвал. Затова сега предпочиташе здравата ръка на Неджиб да не държи копието. Ахмед беше по-добрият избор. Ибрахим видя, че агата не проявява голям интерес да му партнира и беше благодарен. След като даде напътствие на Ахмед как да го атакува, Ибрахим се приготви да действа. Много пъти беше мислил върху това, но сега трябваше да опита и да види дали ще се потвърдят очакванията му.

Ахмед засили копието с мушкащ удар право към гърдите на приятеля си. Тъй като не желаеше по никакъв начин да го нарани, насочи удара вяло. За по-голям ефект Ибрахим беше прибрал тежкия край на ортомата в ръкава си. При вида на насоченото към него оръжие, той действа мълниеносно. Дръпна клупа на китката си. Оръжието излезе мигновено. Острието се приближаваше към гърдите му. Ибрахим знаеше, че ако удари копието отстрани, ще го отклони и изхвърли настрани, но се чудеше дали ще се получи нещо друго. Трябваше да опита. Замахна силно и нанесе страничен удар в дървената част на оръжието. Ударът беше толкова силен, че изненада Ахмед, който го изпусна от ръцете си. Тогава се случа това, което българинът беше очаквал. Меките оловни топчета се стегнаха при удара в дървото, те направо се завариха едно за друго, а останалите жила се преплетоха и завързаха, сключвайки як захват около копието обгръщайки го отвсякъде. Копието се оказа в желязна стиска. При удара Ибрахим видя как стотина оловни топчета под силата на удара се откъснаха от въжето и полетяха, като изстреляни от джепане. Скоростта, с която отлетяха, беше толкова голяма, че почти не ги видяха, а ги чуха как шумят, пронизвайки и ушмулвайки листата на дървото до тях.

След като “залови” копието, Ибрахим рязко го дръпна и то се оказа в ръката му. Тътенът при удара беше толкова силен, а изхвърчането на сачмите и отнемането на копието - толкова изненадващи, че чорбаджията извика от изненада. Ахмед стоеше и гледаше към празните си ръце, чудейки се къде се е дянало копието. Той беше стреснат от сачмите, които бяха ударили и него. Демонстрацията беше потресаваща.

Неджиб ага се приближи и поиска да погледне “мъртвата хватка”, която ортомата беше сключила около копието. Такова нещо досега не беше виждал. Ибрахим внимателно разплете плитчиците на ортомата, като опитваше да запази колкото се може повече оловни топчета. Някои от размазаните топчета така се бяха слели едно в друго, че трябваше да ги подмени, но демонстрацията си заслужаваше. Агата отдавна беше забравил за разговора, който беше водил с Явуз Челик, и защо всъщност търсеше Ибрахим.

- Защо ти е това оръжие? - попита той.

Ибрахим реши да бъде честен.

- За да спра нападенията над мен.

Беше сигурен, че агата е един от най-вероятните нападатели и че след всичко, което бе видял, много ще се замисли преди да го нападне пак.

Чорбаджията, видимо доволен, се обърна и се отдалечи. Явно аджамиогланът щеше да се справи сам и неговата намеса засега не беше необходима.

Ибрахим започна да носи ортомата всеки път, когато излизаше, особено вечер при срещите си с Явуз Челик паша. Една вечер се прибираше отново от добър разговор с пашата и пак се беше замислил, докато приближаваше парка, където предният път го бяха нападнали. С наближаване на мястото го обхвана някакво предчувствие. Струваше му се, че го обзема усещането за близка, надвиснала над него опасност. Нима нападателите щяха да имат неблагоразумието толкова скоро да повторят нападението и то на същото място? Или може би те изчакваха на място и нападаха който мине? Как е възможно в еничарския корпус да се случва такова нещо? Не може нападенията да стават без знанието на някой от командирите. Ако Неджиб ага знаеше и участваше в нападенията, изненадата на Ибрахим нямаше да помогне. Затова той реши да действа веднага. Скочи встрани от пътя и се скри в един храст покрай алеята, по която обикновено минаваше.

За пръв път усещаше толкова ясно и силно предчувствие за грозяща го опасност. Никога досега не беше вярвал, че на него ще се случи да усети предстояща опасност, но цялото му тяло се разтресе - толкова ясни и силни бяха сигналите. Преди години въобще нямаше да обърне внимание на такова нещо, но вече се намираше към края на обучението си като аджамиоглан и беше научил, че воинът, практикуващ чистота и футва, следващ пътя на войната и честта, някой ден постига интуиция, която му помага в битката, а и в живота, при вземането на важни решения.

Сега Ибрахим реши да се довери на интуицията си. Чувстваше, че зад храста, зад който предният път се бяха скрили нападателите, отново има хора. Те се спотайваха. Какво биха могли да търсят порядъчни еничари в толкова късен час на нощта? Ибрахим не изпитваше никакво съмнение относно намерението на хората зад храста. Знаеше, че са няколко. Можеше да се върне и да се изплъзне, но не искаше да бяга. Дори сега да избяга, беше ясно, ле скоро ще има ново нападение над него. И докога щеше да бяга? Момчето реши да се изправи срещу проблема. Реши да изненада нападателите и да нападне пръв. Приклекнал се приближи бавно до храста, за да не издаде нито звук, прикривайки се в сенките, които дърветата хвърляха. Знаеше, че нападателите очакват да се зададе по алеята и я наблюдават. Той обаче мина под погледите им. Накрая само храстът го делеше от тях. Внимателно дръпна клупа на ортомата, който беше обхванал дясната му китка. Ортомата беше с оловни топчета, които не дрънчаха и той не се притесняваше за това, а да не би тежкото оръжие да провисне и да се удари в земята. От приклекналата поза краката му се загряха и започнаха да треперят от умора. Всеки изминал миг му костваше много болка и умора, затова реши да действа. Рязко се изправи и замахна с ортомата от лявото си рамо навън. Оръжието беше много гъвкаво и знаеше, че всяко жилце от него ще търси път през клоните на храста към враговете му. Ударът на ортомата в храста беше толкова силен, че се чу тътен, като изстрел. Облак от листа се разхвърча във всички посоки, като перушина от пиле. Тъй като нямаше време да обиколи храста, Ибрахим нанесе още два-три удара с ортомата в него. Накрая от храста останаха само голи клони. Оловните топчета вършеха страхотна работа. Те пречупваха клоните и при удара “издухваха” листата, а при тегленето - остъргваха и останалите листа. Освен това при удара на ортомата в клоните на храста Ибрахим забеляза същия ефект, който беше видял и при удара в копието. Стотици сачми се късаха от въженцата, на които бяха нанизани, летяха с голяма скорост и удряха със сила напада- телите. Притесненията му, че въпреки атаката му могат да се организират, се оказаха напразни. След първия удар се чу приглушен стон, а след това Ибрахим успя да види само гърбовете им, шмугващи се в храстите, Някои от тях бягаха приведени, криейки се от летящите сачми. Изненадата беше голяма и повечето от тях въобще не разбираха какво се случва. Сигурно мислеха, че някой стреля по тях.

Ибрахим беше толкова уморен, че нямаше сили да ги догони. Няколкото удара с тежкото оръжие го бяха изтощили съвсем. Въпреки че с всеки удар ортомата губеше част от топчетата си и олекваше, все още беше доста тежка и опасна. Така, с ортома готова за използване, Ибрахим излезе от парка. Беше готов за още изненади. Изведнъж пред него се изправи приятелят му Юсуп. В тъмното Ибрахим виждаше само красивата му снежно-бяла, ситнокъдрава брада, очите и зъбите, когато му заговори.

- Какво става, Ибрахим! - попита учуден той.

- Нищо - отговори младежът все още задъхан от умората и вълнението.

- Какви бяха тези, които бягаха?

- Не знам! - учудено отговори Ибрахим.

Това беше самата истина. После разбра, че сейменът бил дежурен тази вечер и на вътрешен обход. Той беше забелязал тичащите хора и дошъл да види какво става.

- Тази вечер някой е нападнал Ахмед - каза сейменът. Преди малко го открих пребит. Изпратих го да се изкъпе, за да го заведа при хекимина да проверим как е. Видя ли кои бяха хората? Може да са били същите.

Ибрахим не ги беше разпознал, но знаеше, че удари ли ортомата, остава белег за дълго време.

- Какво е това, което виси на ръката ти? - попита сейменът, сочейки към ортомата.

- Нищо! - каза Ибрахим и се опита по най-незабележимия начин да прибере оръжието в ръкава си.

Юсуп не каза нищо, но наблюдаваше младежа с неприкрит интерес и се усмихваше.

От известно време на Ибрахим му правеше впечатление, че каквото и да се случи с него, Юсуп винаги беше наблизо. Той на шега го наричаше свой ангел-хранител. А дали арапът не беше причината за “нещастията”, които му се случваха? Мисълта се мярна за миг в главата му, но Ибрахим решително я прогони. Та Юсуп беше един от най-добрите му приятели след Рефик тук в корпуса. Досега винаги му беше помагал.

Ибрахим му каза за това, че е белязал нападателите си. Двамата решиха да проверят хората, които младежът подозираше. Скоро влязоха

одата на аджамиогланите. Ибрахим подозираше основно двама - Неджиб ага и Бахтияр Казим. Васил отдавна го мразеше и му желаеше злото, а албанецът може би го мразеше още от времето на бунта. Все пак агата беше командир и щеше да е много трудно да го проверят и тогава сигурно трябваше да използват някаква хитрина. Но Бахтияр можеха да проверят веднага. След като влязоха в спалното, Ибрахим веднага отиде до леглото му. Младежът се беше завил през глава. След малко до леглото пристигна и Юсуп, носещ горяща факла. Ибрахим реши да не се церемони. Хвана одеялото и силно го дръпна. Откри се страшна гледка. Бахтияр, заслепен от отблясъците на факлата, се беше свил, а с ръцете си се опитваше да се прикрие. Главата му беше крива и безформена. Цялата дясна половина издаваше от какво е станало това. Дълги красиви редове от топчетата, всяко от които беше оставило кървав отпечатък върху кожата на Бахтияр, Дясната му част беше кървава, като рисувана нарочно, с правилни малки кръгчета. Ибрахим веднага позна белега от ортомата. Без да губи време, скочи и хвана с лявата си ръка врата на младежа. Искаше веднъж завинаги да сложи край на това съперничество. Кръвта му кипеше и се качи в главата му. Ушите му заглъхнаха, а в главата му като че ли забиха няколко тъпана. Глухият им тътен не му позволяваше да чува нищо. Радваше се, че все пак го беше уцелил и белязал. Значи през цялото време е бил Бахтияр. Сега щеше да сложи край на всичко това. Дръпна китката си, ортомата веднага изскочи и застина в ръката му. Така, както го държеше за врата, започна да му нанася удари. При всеки удар се чуваше тъп, глух звук, като от далечен тътен. Скоро всички момчета се събудиха и наблюдаваха жестоката сцена, която се разиграваше пред очите им, осветена от факлата на Юсуп.

Ибрахим нанесе четири удара в гърба на Бахтияр. Въпреки че ортомата беше станала по-лека, тя все още беше изключително опасно оръжие. Всеки път ударът кънтеше като удар в тъпан. Гърбът на Бахтияр се превърна в кървава пихтия, а кожата му съвсем я нямаше. Ибрахим удряше и удряше, а тялото отдолу вече не показваше признаци на живот. То се беше отпуснало безжизнено. Добре че Юсуп спря ръката на младежа. След последния удар тялото на Бахтияр потръпна. Ибрахим го вдигна, както го държеше, и го изнесе навън.

Юсуп заповяда на момчетата да останат по леглата си и да спят, а сам побърза да излезе, за да възпре Ибрахим да не убие съперника си. Когато излезе, видя следната картина: Бахтияр беше опрян на стената, а Ибрахим продължаваше да го удря, но този път в краката и крещеше:

- Зашо? Защо? Защо? Защо сте били и Ахмед? Защо?

Бахтияр се опитваше да се защити, но тогава ударите на разбеснелия

българин попадаха в ръцете му. Юсуп за втори път трябваше да се намеси, за да запази живота на Бахтияр.

- Кои бяха другите? - крещеше Ибрахим, като се мъчеше да преодолее възпиращите опити на арапа да нанесе още някой удар по клетника. Юсуп виждаше, че гневът на българина ескалира и вече опитва да удари нещастника в главата. Не беше трудно да се разбере, че още един такъв удар в главата на Бахтияр ще го убие.

Бахтияр прекрасно разбираше ситуацията и се гушеше в гиганта, опитвайки се да се прикрие в голямата му прегръдка. Той осъзнаваше, че Ибрахим иска да го убие. Ако арапът го нямаше, отдавна щеше да го е направил. Но разбра и още нещо, че ако скоро не проговори, Юсуп няма да може да го спаси.

Скоро Ибрахим дочу Бахтияр да говори. Полумъртвият младеж успя да изброи имената на още три момчета от аджамиогланите. Всички те бяха негови приятели.

След това Ибрахим измъкна тримата навън и ги преби с ортомата. Отначало се опитваше да ги удря само в корема и гърба, за да не оставя белези, но колкото повече ги удряше, толкова повече освирепяваше. Накрая вече ги удряше и в главата, и в краката. Ако Юсуп не беше изтръгнал ортомата от ръката му, щеше да ги бие, докато ги убие. Сейменът се опитваше да помогне на момчетата. Вярно, че това, което бяха направили, беше лошо, но не беше правилно да ги убият за такова нещо. А и три или четири трупа щяха да предизвикат въпроси, на които Юсуп не желаеше да отговаря.

Арапът помогна на момчетата да се върнат по леглата. Те представляваха страшна гледка. Юсуп явно за пръв път виждаше такова страшно оръжие. Каза, че дори не е чувал за оловен бич, направен от въже. Никога не си представил, че само един удар може да нанесе такива поражения. След като настани нещастниците, с интерес започна да разглежда оръжието. Вкара ръката си в клупа и почувства силата и тежестта на оръжието. Опита някои замахвания, които беше видял да правя Ибрахим. Ибрахим му обясни, че най-важното при нанасянето на ударя е оръжието да е изправено и да не го спираш рязко или да опитваш да променяш траекторията му, защото тогава то се замята и може да удари държащия го.

- Такова оръжие би могло да бъде много полезно на сеймените - каза Юсуп. - Вярно, че е тежко и ще е трудно да се носи, но пък с него можеш да неутрализираш човек, без да счупиш и една негова кост.

От битката Ибрахим беше целият мръсен, кървав и потен.

- Къде е Ахмед? - попита той.

- Трябва да е в хамама. Вече доста време се бави, отиди да видиш какво става! - изпрати го Юсуп.

Тази нощ беше доста тежка за дежурство. В крепостта се бяха настанили отряд турски войници, които бяха помолили да ползват банята и цяла нощ се движеха из лагера. А сега и нападенията над Ахмед и Ибрахим.

“Дано нещата се успокоят!” - мислеше си сейменът.

Ибрахим вървеше към хамама. Чувстваше се толкова изтощен и уморен, че чак му беше безразлично. Ту се сещаше за предателството на Бахтияр и приятелите му и се ядосваше, но после се сещаше как ги беше подредил и се успокояваше. Ту го обземаше пристъп на ярост, ту се отпускаше и разбираше колко изморен е всъщност. Цялото му тяло “крещеше” за почивка, а както се беше убедил, хамамът беше най-добрият начин да се отпусне и по-бързо да се възстанови. Мечтаеше да се потопи в горещата вода.

“Да имаше сега един теляк, който да ме размачка и натрие” - помисли си Ибрахим, приближавайки се към хамама.

Колкото повече приближаваше към сградата, толкова повече се озадачаваше от шумовете, които се чуваха отвътре. Това бяха сподавени викове и шум от борба. С изострено любопитство надзърна в хамама. Отначало мъглата беше доста гъста и не различи нищо. Постепенно очертанията на телата на няколко мъже се откроиха в изпаренията. Те правеха нещо странно. Отначало Ибрахим не осъзна на какво става свидетел, докато единият мъж не извика. Този глас му беше познат. Това беше гласът на Ахмед, когото изнасилваха. Единият от хората го удряше по главата, а другият явно беше проникнал отзад. Други двама голи стояха отстрани и очакваха своя ред. По всичко си личеше, че младото турче се съпротивлява. Кръвта нахлу в главата на Ибрахим. Беше чувал, че някъде, в други части на Империята, се случват такива неща, но такова нещо за пръв път виждаше. Ахмед явно беше изтощен от нападението и от борбата с четиримата по-яки от него мъже. Ибрахим искаше да спре всичко това и да помогне на приятеля си. Не можеше да понесе да гледа такова нещо и нямаше да прости. Това беше противоестествено и содомия. Мъжете бяха много по-големи и тежки от него, но той имаше предимство, защото ги дебнеше, а и те бяха голи, и се намираха далеч от оръжията си. Искрено съжали, че Юсуп му беше взел ортомата. Откъде да знае, че толкова скоро щеше да му се наложи пак да я използва. Все пак му беше останала камата. Постепенно, дори изненадващо за себе си, започна да нарича камата ал-Хадад. Бръкна и хвана ръкохватката на красивото оръжие. Извади го и дочу чистия метален звук на острието. Камата беше жадна за кръв. Той като че ли почувства тази жажда и тя се предаде на движенията му, които станаха хищни. Като котка се промъкна в мъглата от изпаренията. Беше се снишил, за да не се издаде. Твърде много му идваше всичко, което се случваше тази нощ.

Краката му трепереха. Тъй като мъжете бяха заети, не го усетиха. Ибрахим се прикриваше зад гърба на единия от тях, който седеше от дясната страна на Ахмед. Аджамиогланът виждаше само гърба му. Не знаеше какво прави отпред, но това, че стои гол и наблюдава случката, му беше достатъчен. Нито за миг младият българин не се поколеба. Първият нападнат трябваше да умре. Не само трябваше да умре, но Ибрахим трябваше да го убие по най-бързия начин. Стоеше леко приклекнал зад гърба на голия мъж, наблюдаваше косматия му гръб и задник и държеше камата в ръка. Замисли се само за миг. Сърцето се намираше отляво. Бързо съобрази как да порази сърцето отзад. Трябваше да удари отляво. След това скочи и нанесе силен бърз удар. Камата беше толкова остра, че влезе в човека като в масло. Не почувства никаква съпротива в ръката си. Дори беше изненадан от това колко леко камата влезе до дръжката в косматото тяло на мъжа.

Изненадата беше голяма. Миг или два никой от останалите мъже не обърна внимание на мъжа, който се смъкваше към пода на хамама. Ибрахим дотолкова се беше приближил, че чувстваше тялото на мъжа. Явно беше пробол сърцето му, защото беше мъртъв.

Сега трябваше да бъде много бърз. От това зависеше животът му. Трябваше да се възползва максимално от изненадата и стъписването. Бързо измъкна острието, като внимаваше да не го закачи в някое ребро и рухващият труп да го повлече. Вече беше решил кой да бъде вторият. Това беше човекът стоящ в гръб на Ахмед. Само миг и Ибрахим вече беше взел решение как да го атакува. Прихвана камата така, че острието сочеше към външната част на ръката му. Замахна и разряза врата на нез- наещия още какво става изверг. Раната беше грозна й дълбока. Отряза половината му врат. От раната бликна кръв, която окъпа гърдите на турчина и като водопад се стичаше надолу. Този също беше мъртъв. В този момент Ибрахим осъзна, че за да се докопа до останалите мъже, ще му трябва време. Ако се насочи към единия, имаше опасност другият да го сграбчи отзад. Ако сега отнякъде можеше да му попадне ортомата, щеше да бъде съвсем различно. Реши все пак да положи мъртъв поне още един враг. Замахна към човека стоящ отляво на Ахмед. Той обаче се защити и камата само поряза ръката му. Ибрахим замахна пак, но отново не успя да уцели смъртоносно мъжа и само поряза корема му. Реши отново да опита, но мъжът вече беше подготвен и го затрудняваше, като отстъпваше назад. Почувства, че губи време. Във всеки момент очакваше нападателят, който беше останал зад гърба му да го сграбчи отзад. Беше решил миг преди това да се опита да хвърли камата в басейна, защото знаеше, че с голи ръце ще им е много по-трудно да го победят. Ибрахим беше най-добрият пехливанин в корпуса. Ако нападателите държат нож, няма да им е трудно да го прободат и убият. За да прецени кога да се отърве от камата и да види какво прави другият враг, за миг погледна назад. Видя четвъртия нападател да тича към него. Подът на банята беше хлъзгав и може би затова той се беше забавил толкова. От напрежението и скоростта на битката гледаше движенията на тичащия към него мъж като забавени. Мъжът вече се беше приближил, а лицето му беше изкривено в омразна гримаса. Ибрахим очакваше нападението във всеки момент, но осъзна, че отдавна е отделил вниманието си от мъжа пред себе си. Тъкмо се канеше да се опита поне него да убие, когато вниманието му беше привлечено от нещо странно. Ибрахим все още гледаше лицето на мъжа и изписаната там злоба и омраза, когато се случи нещо неочаквано. Главата изведнъж изчезна и зад него се появи черната фигура на Юсуп. Тялото на мъжа все още се плъзгаше настрани, а тавата му висеше назад, като откъсната диня. Явно Юсуп беше ударил мъжа твърде силно с ортомата и беше прекършил врата му. Появата на сеймена промени ситуацията и наклони везните в полза на Ибрахим. Само след миг трупът на четвъртия мъж падна в басейна и топлата вода се обагри в червено. Ахмед, плачейки, беше избягал и в бързината беше взел дрехите си. Ибрахим и Юсуп стояха и се гледаха запъхтени. Не знаеха какво да кажат. Всичко беше толкова отвратително, че Ибрахим се преви и започна да повръща. Горчиви зеленожьлти сокове изтичаха от гърлото му.

След като бе изпратил Ибрахим в хамама, Юсуп беше решил да си поиграе с оловния бич, който му беше толкова познат. Оръжието беше толкова удобно и ценно. Не желаеше да се разделя с него, но трябваше да го върне на младежа. След като провери за последно пребитите момчета, тръгна към банята, за да върне оловния бич и да се увери, че всичко е наред. Тогава дочул шум от борба. Тичайки, видял двата проснати трупа и тичащия турчин и решил да се намеси. Не предполагал, че толкова скоро ще му се наложи да изпита силата на оръжието.

Юсуп веднага беше разбрал какво се случва и именно това му беше помогнало да се намеси толкова бързо и категорично. Сега гледаше как приятелят му се гърчи и повръща, опита се да му помогне, но младежът му направи жест и каза:

- Отиди помогни на Ахмед! Виж как е!

Юсуп се огледа. Ахмед наистина го нямаше. Сигурно беше отишъл в спалното помещение. Оставяйки Ибрахим да повръща, сейменът тръгна да търси Ахмед. През това време мислеше колко работа му се бе отворила тази вечер. Щеше да се наложи да събуди Явуз Челик и Неджиб ага. Пашата мразеше, когато сеймените не можеха да овладеят ситуацията в лагера и се налагаше той да се намесва. Това не се беше случвало от години. Въпреки това щеше да се наложи да го събуди. Юсуп се притесняваше и за това, че четиримата убити бяха турци от стануващите до лагера войници. Турските войници и еничарите и без това не се обичаха, а сега, когато се разбереше, че са убити четирима в еничарската крепост, можеше да се повиши напрежението и да се стигне до сблъсъци. Юсуп нямаше съмнение какво ще се случи с войниците, особено ако действията или думите не се харесаха на старите еничари. Освен това, ако се разчуеше какво бяха направили с един аджамиоглан, старите еничари щяха да искат мъст. Еничарите произхождаха от християнските народи, за които източните нрави бяха чужди. Така че положението беше взривоопасно и Юсуп много добре осъзнаваше това.

Както си вървеше, дочу стъпките на Ибрахим, който го настигна. Toва прекъсна мислите на сеймена и той, подтикнат от момчето, се забърза. Веднага трябваше да открият Ахмед. Опитаха се, доколкото бе възможно, тихо да влязат в помещението. Двамата се бяха наговорили, дори Ахмед да е легнал да спи, да го вдигнат и да поговорят с него.

Двамата стояха изправени пред леглото на Ахмед, но него го нямаше там. Опитаха да се движат тихо, но стоновете на четиримата пребити се носеха из помещението и със сигурност държаха момчетата будни, въпреки че те лежаха и пазеха тишина. Младите еничари осъзнаваха, че тази нощ не е обикновена и се случват странни неща. В такива случаи беше важно да си лежиш и да се спотайваш. Никой не искаше да пострада само защото е любопитен. Юсуп осветяваше с факла една малка част от помещението, но далечните ъгли все още тънеха в мрак. Ибрахим бършеше камата в пешкира, който висеше на леглото му. Беше го дръпнал, докато минаваха покрай него. Сега стоеше до леглото на Ахмед, което се намираше до неговото, и осъзна, че имат още работа, докато открият турчето. Докато стояха и се чудеха какво да правят, чуха нечий глас в тъмното:

- Насам! Насам! Елате насам!

Двамата мигновено се затичаха към мястото, откъдето идваше гласът. Приближиха и видяха едно момче, което сочеше нагоре. Там двамата видяха страшна гледка. Ахмед висеше с примка впита в шията му, а главата и ръцете му страшно се гърчеха в конвулсии. Кръвта нахлу в главата на Ибрахим. Ахмед не бе издържал на срама и беше решил да сложи край на живота си. Беше направил клуп, бе завързал въжето за една широка греда на тавана и се беше обесил. Юсуп гледаше висящото тяло на аджамиоглана и осъзна, че тази нощ е най-тежката в живота му. Ако момчето е мъртво, наказанието на сеймена нямаше да се размине. В този момент видя как Ибрахим скочи и с камата отсече въжето, на което висеше тялото. Юсуп също скочи и подхвана падащото, отпуснато тяло. Положиха на земята лекото тяло на турчето. Ахмед се намираше на ръба между живота и смъртта. Гърлото му хриптеше и хъркаше, мъчейки се да вдиша въздух, ръцете се гърчеха в конвулсии, а краката му ритаха сякаш искаха да ходят, но не можеха да открият земя под себе си. По най- бързия начин трябваше да отрежат стегнатата примката около врата на момчето. Ибрахим опитваше, но въжето се беше впило дълбоко, а шията му така се беше подула, че въжето почти не се виждаше. Ибрахим направи няколко опита да бръкне под въжето, но не успя, а само повече утежняваше положението на умиращия. Опита да среже въжето, доколкото то се виждаше, но само поряза врата, от който рукна кръв. Всеки миг забавяне можеше да коства живота на приятеля му. Нямаше време да мисли, нямаше време да се допитва до Юсуп. Ако се поколебаеше, Ахмед щеше да умре. Твърдо реши да действа. Порязвайки врата на Ахмед, Ибрахим вкара странично камата между въжето и кожата. При това прониза подутия врат отдолу и отгоре. От дупките бликна кръв. Ибрахим се опита да не мисли за болката и щетите, които причинява на приятеля си. Все пак най-важното беше да спаси живота му. Само за миг се появи мисълта, че с камата си може да го убие, но веднага реши, че по-добре той да го убие, опитвайки се да го спаси, отколкото да гледа как умира пред очите му и да не предприема нищо. Най-накрая острието влезе под въжето. Ибрахим бързо завъртя острието, така че да застане напряко на примката. При това отново поряза врата. След това с рязко движение отсече въжето. На врата на момчето зейнаха няколко рани от които бликаше кръв. Сега трябваше да бързат. Тук се намеси Юсуп. Той грабна бялата кърпа от пода, която Ибрахим беше хвърлил, след като бе избърсал камата си. Превърза стегнато врата на момчето, грабна го в силните си черни ръце и го отнесе тичешком към хекимина.

Остатъкът от нощта Ибрахим даваше обяснения на Неджиб ага, а след това и на Явуз Челик. Всички сеймени бяха събудени и до сутринта труповете от хамама изчезнаха незнайно къде. Турската армия беше вдигнала своя лагер и бе заминала в неизвестна посока. Ахмед, Бахтияр и приятелите му бяха в лазарета.

Следващите дни бяха много тежки за Ибрахим. Той се самообвиняваше за всичко, което се беше случило. Все му се струваше, че ако се беше намесил по-решително, можеше да предпази по-слабия си приятел. Не можеше да разбере защо Бахтияр и хората му, преди да нападнат него, бяха нападнали по-слабия му приятел. Като научи какво се беше случило, Рефик побесня. Той искаше на мига да отиде и да се разправи с Бахтияр и приятелите му. Обвиняваше Бахтияр за това, което се беше случило с Ахмед. Ибрахим също искаше да се разправи с Бахтияр. Неджиб ага забрани на двамата дори да приближават до лазарета. Така те се информираха за здравето на Ахмед от другите момчета, които го навестяваха. За да не мисли за това, Ибрахим по цял ден се занимаваше с упражнения в стрелба, а вечер до късно се бореше с Рефик, за да изразходват злобата, която ги изгаряше отвътре.

Ибрахим разбра, че трябва да бъде много по-силен и бърз. Той трябваше да стане демон, за да изпреварва всичките си врагове и то с много. Дори трябваше да се опита да изпревари времето, но не искаше повече да се чувства глупав и бавен, както когато се опитваше да спаси Ахмед. Тренираше и се бореше, за да изгради от себе си най-решителният, смел, бърз, силен и велик воин на света. Ибрахим не желаеше да бъде обикновен боец, а да се превърне в легендарен воин. Искаше да бъде най-добрият сред най-добрите. Щеше да стане най-добрият еничар, а еничарите бяха най-добрите воини в света. Една вечер Явуз Челик го повика. Ибрахим вече не носеше ортомата със себе си. Той я подари на Юсуп, който я гледаше с възхищение. Ефективността и силата й бяха предизвикали уважението на чернокожия гигант. Той се радваше като малко дете на придобивката и не се разделяше с нея. Ибрахим често забелязваше подутината в десния ръкав на Юсуп или мярваше клупа, който обгръщаше дясната му китка. Усмихваше се, защото виждаше колко радост е донесъл на приятеля си с този подарък.

Ибрахим, а и всички аджамиоглани знаеха, че с напредването на лятото и настъпването на есента корпусът ще се разформирова и ще бъдат изпратени да живеят две-три години в турски семейства в Анадола. С всеки изминал ден момчетата все по-ясно усещаха, че дните, в които ще са заедно, изтичат и краят на обучението им наближава. Ибрахим осъзна, че освен приятелите си, командирите и обучението, което толкова много харесваше, ще се раздели и с умните и добри думи на мавляна Абдаллах ефенди. А може би най-много щеше да му липсва Явуз Челик, когото с времето беше започнал да чувства като свой баща.

Сега вървеше към срещата с нетърпение и се радваше на всеки разговор с пашата, защото скоро вече нямаше да може да говори с него.

Когато Ибрахим се приближи, пашата някак унесен, като продължение на предишни свои мисли, каза:

- Да бъдеш еничар е безкрайно пътешествие, в което винаги ще си сам. Помежду си се наричаме йолдаши, но не защото в пътуването сме един до друг, рамо до рамо, а защото знаем, че всеки върви по собствения си Път. Да бъдеш еничар означава да си в постоянна самота. Сам да си поставяш граници, а после да се бориш за тяхното разчупване и надскачане. Да бъдеш еничар означава да си най-добрият, да няма с кого да се сравняваш, кой да те учи, ограничава и командва. Да притежаваш абсолютната свобода, но и няма кой да те разбере, да те последва и подкрепи. Да бъдеш еничар означава да си сам на Пътя на самоусъвършенстването и себепознанието си.

Този път пашата беше решил да говорят на една тема, която от известно време вълнуваше Ибрахим.

- От много години, във всички религии и народи, се води спор - каза Явуз Челик. - Това е спорът има ли съдба, или хората имат свободна воля? Голяма част от хората казват, че съдбата на всеки човек е предопределена и по този начин се оправдават за това, че нищо не правят с живота си. Някои религии като християнството дори твърдят, че животите на всички хора са предначертани и описани в огромна книга, наричана “Книга на Живота”. Ислямът също се интересува от този въпрос. Хората, които твърдят, че има съдба за себе си са прави. Каквото и да направят, те казват: “Така е трябвало да стане.”, “Бог така пожела.” или “Бог така ми нареди.” Такива хора смятат, че каквото и да направят, е било предначертано от Бог. Те действат плахо и нерешително. Тази плахост, несигурност и очакване на знаци от Бог се прехвърля върху действията им. Тази боязливост и спонтанно оправдание с Бог отнема силата, доблестта и решителността им. Всъщност нещата стоят така - оживено и повишавайки глас каза пашата. По всичко си личеше, че този въпрос е много важен за високия сух мъж и той е обвързан с него и емоционално. Той се изправи рязко, отскачайки от миндера, и повтори:

- Всъщност нещата стоят така. Ето, аз стъпвам с левия крак напред. Хората, които вярват, че има съдба, ще кажат: “Така е трябвало.”, “Бог е решил така.” Хората, които вярват, че човек има възможност да определя действията си и има свободна воля, биха казали: “Явуз Челик така реши.” Но ето, ще реша и ще направя крачка с десен крак. Тогава хората на волята ще кажат: “Ето, Явуз Челик реши и смени крака, с който да стъпи.” Но дори и на това хората на съдбата ще отговорят: “Бог е решил пашата да стъпи с десен крак. Всичко, което той прави, е от Бог.” Хората, които смятат, че човек има възможност да определя действията си, се наричат воини. Те имат доблестта да поемат отговорност за постъпките си. Нагласата, че животът ни е зависим от нас самите, ни изгражда смели, решителни и отговорни. Тази нагласа е предпочитана от воините на всички народи.

Всъщност разбираш ли, че каквото и да се направи, винаги могат да се дадат и двете обяснения - тези на хората на съдбата и тези на свободната воля. Каквото и да кажат едните и другите хора, важно е, че правим стъпка.

Ибрахим слушаше внимателно и реши да се намеси:

- Учителю, вие към кое становище се придържате?!

- Аз като воин безспорно предпочитам описанието за свободната воля.

То ми дава идеята, че от мен зависи животът ми, че усъвършенстването ми като воин има смисъл и че имам право на мнение. Тази идея ми помага да

разбера, че самопознанието ми е нужно на Бог и по този начин внасям нещо ново в божието многообразие. Въпреки това, дори ние, воините, понякога чувстваме как нещата вървят срещу нас, сякаш Бог препречва Пътя ни, възпира ни и не ни подкрепя. Така ние едновременно вярваме в собствените си сили и в правото си на избор, но това не означава, че не уважаваме Бог и не се съобразяваме с неговото предопределение.

Аз за себе си много внимателно съм определил какво е предначертание, предопределение, свободна воля и съдба. Едва когато разбереш с какво тези четирите се различават едно от друго, ще можеше да ги използваш за определяне на постъпките си.

Ислямът обръща специално внимание на въпроса за предопределението и свободната воля. Според него, ако човешкото същество е безсилно пред божествената воля (кадер), то няма да може да живее и животът му няма да има смисъл.

Водени от благочестиви подбуди, някои мюсюлмани преценяват божественото всемогьщество за несъвместимо със справедливостта му и се опитват да го ограничат. Това са хората, които ограничават кадер, тоест ограничаващите божествената воля. За разлика от тези, които защитават безапелационното подчинение пред волята на Бог (джабар). Едните се наричали кадерити, а другите джабарити. Така че всички воини по принцип са кадерити.

- Учителю, не може ли да се каже, че Бог е предопределил в определени граници нашата съдба, а ние имаме свободната воля, но ограничена в рамките на предопределението?

Явуз Челик беше очаквал подобен въпрос, защото веднага отговори:

- Това мнение е много популярно. То е удобно и обяснява правото на свободен избор, и в същото време не отнема могъществото и правото на Бог. Някога, когато се разгорял спорът между кадеритите и джабаритите, голяма група от ислямските мислители останала встрани от тези спорове. Тях ги наричали мотазилити - “оставащи настрани”. В желанието си да решат спора с рационални доводи, мотазилитите развили две основни идеи: за справедливостта и единството на Бог. Във връзка с първото те довели до крайност тезата на кадеритите за свободната воля, заявявайки, че човек сам твори своите действия. По този начин те защитавали божествената справедливост като неотменно качество на Бог. Докато за традиционния ислям съдбата се определя от божествената воля.

Винаги съм живял с идеята, че животът и постъпките ми зависят от мен. Дори и да не е така, предпочитам да мисля по този начин и вярвам, че аз избирам как да живея и как да умра. Всеки воин решава как да живее и как да умре. Не напразно ти говоря за умирането, защото човек живее според това, което мисли за смъртта. Може да умреш в леглото стар, болен, със слаба памет, забравен и нещастен. Ти би ли желал така да си тръгнеш от света? А можеш да загинеш и като герой - в битка. Ако живееш с тази нагласа и избереш втория начин, значи си воин и кадерит.

Аз завиждам на дивите животни. Един див бивол никога не може да умре просто ей така. Дори когато остарее и вече не може да ходи със стадото, той се оттегля, но не очаква смъртта да дойде. Той знае, че вълците веднага ще дойдат за него. Те осигуряват възможност на бивола да даде последна битка пред лицето на смъртта. Така никой див бивол не умира спокойно, а винаги в битка.

Именно затова ние, воините, уважаваме противниците и Бог, защото те ни осигуряват възможността да умрем с достойнство и като воини.

Наближаваше средата на лятото. Неджиб ага и Явуз Челик бяха взели решение Ибрахим да вземе участие в тазгодишните пехливански борби, които се провеждаха в Едирне. Не беше рядкост еничарите да се борят на пехливанския сбор, но аджамиоглан щеше да се бори за пръв път.

Всяка година в Едирне се събираха най-добрите борци от необятната Империя на падишаха. Тези надборвания се провеждаха от стотици години, винаги на едно и също място, по едно и също време. Миналата година беше спечелил някакъв българин, който изглеждал слабичък, но имал страшна сила и победил най-добрия пехливан от последните години - Кая Пехливан. Кая означава канара, скала, грамада. Всички знаеха, че силата на Кая е огромна и че може да счупи костите на човек, само като го стисне в прегръдката си. Въпреки това някакво момче от българските пехливански родове беше дошло и победило всички, в това число и непобедимия Кая.

- Не може човек от раята да победи турските пехливани и нас, еничарите! Тази година трябва да докажем кои са най-добрите воини и бойци в Империята! - каза Явуз Челик на десетимата еничари, които бяха избрани като най-добри от оджака. Сред избраните беше и Ибрахим, който беше успял да пребори и по-възрастните от него. Рефик също се беше справил много добре. Това, което му липсваше, беше бързината и прецизната техника на Ибрахим, въпреки че по сила той вече не отстъпваше на приятеля си. Макар да беше по-нисък, Рефик имаше обли, изпъкнали като камък мускули. В турската пехливанска борба грубата сила даваше голямо предимство. Ибрахим успяваше да победи с бързина. Той се бореше още от дете и то друг тип борба, което също много му помагаше. Турците и еничарите не бяха подготвени за бързите му гмуркания към краката и резките хвърляния, които изпълняваше като удар. В турската борба беше много трудно да се наложи захват и основно се използваха събаряния и поваляния. В борбата на Боляровия род имаше хвърляния, които се изпълняваха така, сякаш противникът трябва да се изтръгне като дърво, да се вдигне високо, а после силно да се удари в земята. Това беше разликата между борците от Боляровия род и останалите български пехливански родове. Хвърлянията с предварително изкореняване бяха много ефектни. Когато успееше да хвърли така някого от старите еничари, всички, които наблюдаваха, ахваха от възхита. Често дори и хвърленият воин, въпреки че беше сериозно ударен, не успяваше да се сдържи и изразяваше възхищението си от доброто и красиво хвърляне. Еничарите много се радваха на напористия аджамиоглан.

Така Ибрахим беше приет в групата, която се готвеше за големите пехливански борби. Всички се радваха на усърдните тренировки на младия си другар. Заниманията се водеха по цял ден. Явуз Челик беше донесъл специални кожени гащи - киспет, и така се бореха облечени, както щяха да бъдат на състезанието. На Ибрахим не му беше достатъчна подготовката с останалите мъже, затова след занятията, обикновено привечер, се бореше с Рефик. За да разнообразят заниманията си, двамата се бореха по българския начин.

Денят на голямото надборване наближаваше. Целият град беше в преповдигнато настроение. От всички краища на света се стичаха хора. Ако човек излезеше и се разходеше из града, щеше да срещне всякакви пъстри групи, навсякъде цареше оживление. Известни пехливани ходеха на обиколки из града, а тълпи от деца и техни привърженици ги следваха и аплодираха. Мястото, където щяха да се проведат борбите, вече беше готово и очакваше пехливаните. То беше преобразено, тъй като се очакваше висшите водачи на Империята да присъстват на преборванията. На поляната беше издигната платформа с навес и балдахин. Имаше много войници и сеймени. Еничарите от корпуса също дежуряха из града и подържаха повишена готовност да се намесят, ако се наложи.

Откакто братът на настоящия султан Ахмед III - Мустафа II, беше свален от власт от разбунтувалите се еничари, му беше забранено да напуска за по-дълго Истанбул. Именно затова султан Ахмед III, за разлика от брат си, почти не идваше в Едирне и не си позволяваше да остава в този прокълнат според него град. За Мустафа Едирне беше предпочитан град дори пред Истанбул. Старият султан го обичаше повече от столицата и не само го беше обявил за втора столица, но пребиваваше повече в него, отколкото в града на Босфора. Именно тук го бяха и заловили еничарите. Сега те бяха настояли султанът да стои, през по-голяма част от годината, в Топкапъ сарай. Така столицата пак беше изместена в Истанбул и всички дейности бяха съсредоточени в нея. Но макар да не харесваше Едирне, дори султанът не можеше да промени една толкова стара традиция, каквато бяха пехливанските борби и да си позволи да измести провеждането им в столицата. Затова той щеше да присъства, придружаван от Великия везир Чорлулу Али паша и цяла свита от сановници. Ахмед III щеше да дойде придружаван от Кая, който беше негов любимец. Той искаше да гледа борбите и да види дали Кая ще изпълни обещанието си да строши костите на сегашния башпехливан. Султанът не беше доволен от българина башпехливанин, понеже той го беше изоставил и не го pридружаваше в пиршествата и празниците. Така султанът отново беше повикал при себе си стария си любимец.

Въпреки че именно еничарите бяха причината Ахмед III да стане султан и да смени брат си, той се страхуваше от тях. Освен че държеше Кая да победи момчето от раята, той искаше башпехливан на Империята да не бъде еничар. Откакто бе станал султан, по всякакъв начин се опитваше да унизи еничарите и да им покаже, че са незначителни и не се страхува от тях. Той много добре знаеше, че колкото по-силни са еничарите, толкова повече ще се намесват в управлението му.

Целият град беше пременен и с нетърпение очакваше пристигането на султана и цялата му свита. Оставаше още ден до състезанието. Този ден всички еничари отидоха на джамия, да се помолят, след това ядоха и си почиваха. Ибрахим се тресеше целият, щеше да участва в най-голямото състезание по борба в света. Нещо, за което всички от рода на Боляровите мечтаеха от столетия. Много пъти дядо му още като деца ги събираше с брат му, поставяше ги да седнат на крака му, а след това им разказваше за времето, когато баща му и дядо му са ходили в Едирне, “борба да правят с най-добрите пехливани в света”.

- Някой ден ние пак ще се борим в Едирне - казваше той и се замисляше като че ли виждаше този ден, след което замълчаваше, за да внесе драматизъм. После бавно поглеждаше момчетата, които го гледаха с широко отворени очи и зяпнали усти.

- Свети Георги ми казва, че някой от вас ще стане башпехливан и ще победи всички пехливани в Едирне!

Момчетата го гледаха с нарастващо нетърпение.

- Не каза кой от вас. Дори не знам дали чух светията, или гласа на вътрешното си желание.

Сега Ибрахим си спомняше за това прекрасно време. Отдавна не беше мислил за дядо си, за хана, за брат си и семейството. Мечтата на дядо му и неговата мечта щяха да се сбъднат. Беше толкова щастлив!

След като се нахраниха, всички борци от еничарския корпус се отправиха към хамама. Откакто Ибрахим беше видял изнасилването на Ахмед, с неохота ходеше там. Всеки път си представяше точно къде бяха паднали труповете на турците, които беше убил.

Всички се бяха учудили на спокойната реакция на Ибрахим при новината за смъртта на тримата турци. Един ден Неджиб ага го извика при себе си и му каза:

- Колко пъти си убивал хора в живота си?

Ибрахим се притесни. Не искаше да разказва за предишния си живот.

- Знам, че си убивал! Колкото пъти си убивал човек досега, толкова пъти Аллах е налагал твоята воля и правото ти на живот над хората, срещу които си се изправял! Всеки убит от теб човек е доказателство, че Бог е избрал теб пред него! Това те прави богоизбран и означава, че Аллах одобрява делата и живота ти!

Знам, че мълчиш и не казваш кой си, но да знаеш, че аз знам! Мен не може да ме излъжеш! Знам, че си убивал хора и то неведнъж! Виждал съм погледа ти на убиец! Ако искам, ще науча кого си убил, как се казваш и от кой род си! Не ми казвай, че може да убиеш трима души, без дори да трепнеш!

Неджиб ага, Явуз Челик и Юсуп бяха много притеснени за Ибрахим, да не би да се уплаши и чувството за вина да го пречупи. Те не се интересуваха от Ахмед и не се трогнаха от това, което се случи с младия турчин.

Ахмед бързо се възстанови физически. Само кървавочервеният белег на шията му напомняше за това, което се беше случило през онази нощ. Но душата му не искаше да се излекува. След тази случка той стана затворен, отнесен и отказваше да общува с когото и да било. Освен това в очите му Ибрахим и Рефик всеки път четяха обвинение.

Сега, когато влезе в хамама, всички образи от онази нощ отново нахлуха в главата на Ибрахим и отново преживя битката и нападението над турците. Приятелите му еничари, които утре щяха да се борят, го разсейваха, като се шегуваха с неговата фигура. Всички те бяха стари еничари, по-големи и тежки от него и искрено се радваха на младежа. Понякога шегите им бяха доста солени и Ибрахим наистина се “впрягаше”, което още повече ги радваше. След някоя по-груба шега, когато започваха да се борят, младежът се опитваше да хвърли шегаджията и да го нарани, но дори и това развеселяваше мъжете.

От много време Ибрахим беше забелязал, че по телата на всички еничари има изрисувани различни фигури. В неговото село, а и сред останалите българи, татуировките не бяха познати. Именно затова тези рисунки бяха много интересни на младежа. Сега, когато еничарите се съблякоха, Ибрахим видя татуировките им в пълния им блясък. Това бяха много красиви плетеници и орнаменти, но най-важната татуировка за всеки един беше името на ортата, в която служеше. Тя беше татуирана на някоя от ръцете им. Тъй като в исляма беше забранено изобразяването на хора, лица и животни, татуировките бяха орнаменти, подобни на плетеница, много красиви и сложни. Така след всяка битка или след всеки убит от тях враг, те си татуираха някакъв знак. Легендите разказваха, че някога старите еничари били толкова татуирани, че нямали къде да поберат знаците, на всички врагове, които са положили мъртви. И колкото повече татуировки има един воин, толкова по-смел е той. Но не само татуировките показваха смелостта, те самите излъчваха смелост. Рефик беше разбрал, че при правенето на татуировките, мастилото се смесвало с отрови, извлечени от най-отровните змии, с извлеци от билки и дори сушени органи от животни, живеещи в най-гъстите джунгли и пустините на Африка и Азия. Тези съставки били толкова силни, че след като се татуирали, в тялото на еничарите се разграждали много бавно и им давали сила и смелост. Така, докато са живи, те продължавали да излъчват силата си и карали еничарите да бъдат твърди и неотстъпчиви. Тайната за тези смески била позната само на един-двама души. Знаеше се например, че в последните години мастилото за татуиране на еничарите се приготвя само от Явуз Челик паша.

След като се накиснеха добре и разпуснеха натегнатите от последните занимания мускули, те отиваха на една маса, където теляците ги размачкваха. Теляците бяха не само къпачи, а и много добри масажисти. Разтриваха ги с бавни и разпускащи движения, така че да се почувстват добре. Преди това намазваха телата им със загрято масло, което миришеше толкова силно, че опияняваше Ибрахим. Някои от миризмите му бяха познати. Това бяха аромати познати от полето на родното му село и планината Родопа. Разпозна аромата на мента, лавандула и други билки. Други аромати бяха екзотични. Вече се беше научил да различава мириса на евкалипт и мускус. Телякът масажираше динамично, тонизирайки мускулите. Ибрахим знаеше, че маслото трябва да попие дълбоко. По този начин и чрез масажа вътрешните органи се загряваха и се изпълваха с кръв, за да се предпази борецът от бъдещи травми. Така тъканите щяха да станат еластични и утре никой нямаше да може да ги нарани. Освен това, когато кожата се напоеше със специалното благовонно масло, при изпотяване то излизаше на повърхността и я правеше хлъзгава. Така не можеше да се наложи стабилен захват. Това щеше да помогне на намазаната със зехтин кожа. Този път телякът натискаше особено силно мускулите на Ибрахим, чак до болка. Освен това болезнено размачка корема на момчето, като че ли наместваше вътрешностите му.

В този момент в хамама влезе Явуз Челик паша. Той беше ходил с Кубилай Юндер да посрещнат султана и свитата му. Но докато агата имаше задължение да стои до султана, пашата отиде да види борците, които утре щяха да представят еничарите. При вида на високия сух мъж, всички се изправиха като един. Ибрахим постоянно намираше потвърждение в думите и делата на еничарите за това колко уважават и почитат Явуз Челик. И докато за Кубилай Юндер се говореше, че е светец, но почти никой не го споменаваше като воин, мнението на всички еничари беше, че Явуз Челик е най-добрият воин в света. Сам пашата обаче не даваше и дума да се изрече, че може да е равностоен воин с агата.

Явуз Челик огледа татуираните силни тела на борците, погледна и смешното, източено тяло на Ибрахим. Това бяха сухи и издръжливи тела, на воини участвали в множество битки, в бойни походи, владеещи всички оръжия. За разлика от тях хората, които бяха само пехливани и борци, бяха много по-дебели и тежки. Затова еничарите, иначе много по-добри воини от пехливаните, трудно успяваха да ги преборят. Въпреки че миналата година едно момче от раята, изглеждащо точно като Ибрахим, бе успяло да победи Кая, който беше тежък колкото двамата най-тежки еничари.

Старите еничари бяха свикнали преди всеки боен поход или битка пашата да ги изпраща с реч и слушаха внимателно всяка негова дума. Всички знаеха, че може да говори с часове и умее да направи така, че всеки да иска да влезе в битката и да умре. Сега еничарите стояха и очакваха да чуят какво ще им каже Явуз Челик.

- Знам, че очаквате да чуете някаква дълга реч преди състезанието - каза просто пашата. - Не смятам да говоря дълго, нито да ви отегчавам преди утрешния ден! Ще ви кажа само това:

“Ако искаш да станеш най-добър, трябва да победиш най-добрите! Ако искаш да бъдеш най-добър, трябва да победиш всички останали! Ако искаш да останеш най-добър, трябва да победиш и себе си!”

Явуз Челик изчака за миг, за да могат мъжете да осмислят думите му, след това продължи:

- Ако искате да докажете, че ние, еничарите, сме най-добрите, трябва да сме такива във всяко нещо. Трябва да победим европейците в дисциплината и организацията, арабите - в ездата с камили, турците - в ездата и вихрената атака, да се бием по-добре от персите с медж, да преборим пехливаните. Само ако направим всичко това, имаме право да се наречем “най-добри”. Това, че сме най-добри, не трябва да бъде само лозунг, а непрекъснато да се доказва! Сега честта на всички еничари е във ваши ръце! Всеки един от вас представя всички нас!

След тези думи Явуз Челик се обърна и излезе. Той винаги успяваше да каже подходящите думи. Цяла вечер Ибрахим мислеше върху думите на благодетеля си, те изплуваха в съзнанието му и по време на борбите.

На другия ден много от хората, които се тълпяха на огромния мегдан, бяха дошли да видят миналогодишния шампион, който се беше превърнал в любимец на народа. Всички очакваха да наблюдават сблъсъка между него и най-добрия от години турски пехливан, любимецът на самия султан - Кая Пехливан. Ибрахим също искаше да види шампиона. Имаше голям шанс да го познава, ако е от рода на Бимбаловите, защото едва ли щеше да е от рода на Боляровите. Въпреки че разпитваше за името, никой не успя да му го каже.

Колкото повече наближаваше началото на борбите, толкова по-разгорещено хората обсъждаха това, което наскоро се беше случило. Дочу се, че за пръв път, откакто имало борби, башпехливанът нямало да може да участва, защото е заловен, затворен в кафез и обвинен, че е главатар на банда. Много хора подозираха, че тези обвинения са измислени и хората на султана правят всичко възможно да разчистят пътя на любимеца на султана Кая Пехливан към върха. Тези слухове притесниха еничарите, които бяха следващите претенденти за башпехливанското място.

Въпреки че беше притеснен, Ибрахим все пак реши като приключи участието си в борбите да отиде и да види миналогодишния шампион. Любопитството му беше голямо. Искаше да види момчето, което беше победило могъщия Кая. По-късно разбра, че то било оковано и откарано в Истанбул.

След официалното откриване на турнира, което беше много пищно, имаше музика със зурни, малък парад на еничарите и свещенослужение на моллите. Ибрахим беше впечатлен от церемониите, музиката, но най-много от всичко искаше да зърне висшия владетел на Империята - султана. Взираше се, но така и не можа да види добре Ахмед III. Не успя да различи и Великия везир. Единственото, което успя да види от тях, бяха огромните им тюрбани, украсени със златни висулки и дълги шарени пера. Видя изпънатите фигури на агата на еничарите и на пашата Явуз Челик, които стояха все едно са на пост и пазят султана.

Освен пашата, агата и султана, четвъртата фигура, която му направи впечатление, беше тази на Великия везир Чорлулу Али паша.

В първите години от управлението си султан Ахмед III все още помнеше еничарския бунт, който го беше поставил на трона. Поради постоянен страх от нови еничарски вълнения, султанът набързо беше сменил четирима Велики везири и се беше спрял едва на петия - Чорлулу Али паша, чиито възгледи за управлението съвпадаха с неговите.

Желанието на Ахмед III беше да управлява в мир и по този начин да ограничи влиянието на еничарите над него и Империята. Той искаше да постигне вътрешна стабилност и на първо време да държи Империята вън от европейските конфликти. Затова Чорлулу паша се беше опитал да изземе властта на агата на еничарите и по този начин да върне статута на Великия везир като командващ корпуса на еничарите.

Еничарите бяха най-гениалното “оръжие”, което османците бяха измислили от зората на Османската империя. Именно те бяха причината Империята да е най-голямата държава в света и вече повече от четири века, от времето на Осман, да е най-стабилната държава. Те осигуряваха приемственост на най-дълго управлявала династия досега в света. Ахмед Ш беше двадесет и трети султан след Осман.

Но Чорлулу знаеше и още нещо. Еничарите бяха създадени от турците, а сега бяха станали самостоятелна сила и структура. Бяха се превърнали в жив организъм, със собствен живот, цели и сили на самосъхранение. Пашата знаеше, че еничарите имат свои идеи, кодекс на честта и религия.

Ахмед III беше поставил задача на Чорлулу Али паша да реорганизира корпуса и да направи така, че отново Великият везир да командва еничарите. Али разбра, че създателят на корпуса Чандарлъ Кара Халил Хайредин отначало е бил кадия на Билджик. По-късно станал кадъаскер и пръв Велик везир на Османската държава по времето на втория и третия султан - Орхан и Мурад.

Чорлулу паша се справяше с агата на еничарите Кубилай Юндер, който като че ли не живееше в този свят. Той беше светец, както всички твърдяха, и не се съпротивляваше на волята му. Но Явуз Челик, със своя пронизващ поглед, орлов нос и сурово изражение, плашеше миролюбивия везир. Сега той гледаше сухата черна фигура на пашата на еничарите и знаеше, че ще му бъде трудно.

Явуз Челик беше доказал лоялността си към бившия султан Мустафа II и не беше подкрепил метежниците, поставили Ахмед III на престола. Именно затова и султанът го беше оставил, но тази лоялност притесняваше новия Велик везир, защото това означаваше лоялност и към корпуса на еничарите.

Борбите започнаха. Първата среща на Ибрахим беше с едно яко като биче момче. На възраст то не беше по-голямо от него. Ибрахим остана с впечатление, че двамата нарочно са ги сложили един срещу друг, за да са равностойни. Когато излезе да се бори, всички го сочеха и крещяха: “Шейтан, Шейтан!” Ибрахим много добре знаеше какво означава тази дума. Това беше името на дявола. Спомни си, че фамилията на Георги и Велко беше именно Шейтанови. Но сега не можеше да разбере защо публиката крещеше това име. Неговият противник силно се притесни от виковете на публиката. Ибрахим се възползва от тази му скованост и използва подходяща техника, която много-кратно беше тренирал като дете, още с дядо си. Бързо се гмурна и улови краката на момчето. То явно беше изненадано и не реагира по никакъв начин. Телата им бяха обилно намазани със зехтин от най-високо качество. Затова, където и да го беше хванал, ръцете му щяха да се приплъзнат. Ибрахим хвана момчето за глезените, след което силно вдигна краката му. То, с цялата си тежест, падна на земята. Победата беше толкова бърза, че публиката не можеше да осъзнае какво става. Хората изпратиха двамата бойци с бурни викове, а Ибрахим отново чу викове “Шейтан!”.

Следващите противници Ибрахим преодоля кои по-лесно, кои по-трудно. Всички бяха изненадани от необичайните му техники и бързина. Той със завидна лекота вдигаше много по-тежки от него пехливани и със сила ги удряше в земята. Този ден българинът се чувстваше много силен и всичко му се отдаваше с лекота.

Отначало всички еничарски борци постигнаха победи, но колкото повече битки минаваха, толкова по-добри бойци оставаха. Малко по малко еничарите отпадаха от борбата и накрая останаха само елитните пехливани, които бяха любимци на османските велможи и се занимаваха само с борба. Сред всички тези мъже се открояваха Кая Пехливан с огромната си фигура, красивият левент Кара Мустафа и слабият източен Ибрахим. Кая беше три пъти по-тежък от Ибрахим.

Предстояха още по три срещи. Бяха останали осем борци и Ибрахим беше сред тях. Еничарите, които отпадаха, бяха много ентусиазирани от това, че младият им йолдаш продължава и те му помагаха, с каквото могат. Съвсем скоро обаче старите еничари разбраха, че не могат да му помогнат много със съвети, тъй като Ибрахим ги превъзхождаше, решенията му бяха много по-точни и надхвърляха дори мечтите на еничарите-пехливани.

Колкото повече борби минаваха, толкова на Ибрахим му се струваше, че сънува с отворени очи. Нима мечтата на дядо му и на Боляровия род щеше да се сбъдне? Ибрахим не смееше и да мисли за това. Тъй като беше най-дребен от всички, а и техниките му бяха най-атрактивни, всяко негово появяване предизвикваше буйни викове и явни симпатии. Ибрахим все още не можеше да разбере защо, когато го видеха да се бори, хората започваха да викат: “Шейтан, Шейтан!”

Сред тези, които победи Ибрахим, бяха сирийският принц Хусам и братът на Кара Мустафа - Кара Исмаил. И двамата бяха много добри пехливани и това направи младия еничар любимец на публиката.

Ибрахим гледаше Кара Мустафа и се сети откъде го познава. Някога те двамата с Кая, водени от Али ага, бяха гостували на Георги Кехая в Козбунар. Тогава за пръв път ги беше видял. Не можеше да си спомни дали тогава Кара Исмаил не е бил с тях.

Ибрахим знаеше, че дори да загуби следващата битка, самото му представяне до тук вече беше впечатлило всички еничари и цялата публика. Жребият определи Рамзи да е следващият пехливанин, срещу когото да се изправи. Той беше огромен персиец, дошъл чак от далечната иранска земя. Рамзи беше казал, че идва да победи стария шампион и Кая, и да отнесе коча на раменете си, тоест да бъде обявен за пехливан на пехливаните. На външен вид Рамзи по нищо не се различаваше от Кая. Това, с което любимецът на султана го превъзхождаше, беше, че Кая имаше много по-силни ръце и рамене, по-малък корем, а вратът му беше по-дебел от кръста на Ибрахим. Единственото, което младежът искаше, беше да не се изправя срещу Кая. Сeгa седеше и гледаше огромното шкембе на Рамзи и се чудеше какво да прави.