Еретиците на Дюна

Тег намери Дънкан в малката ниша-столова до потъналата в блясък кухня на не-сферата. Спрял в коридорчето към нишата, башарът грижливо огледа момчето и забеляза, че за осемте прекарани тук дни то очевидно бе възстановило душевното си равновесие след онзи див пристъп на гняв, сграбчил го още при влизането му във входния тунел.

Бяха минали през неголяма пещера, просмукана с мускусната миризма на местен мечок. Скалите в дъното на леговището не бяха истински, макар че можеха да доведат до заблуда и най-скрупульозния изследвач. Познаването на тайния код или случайното му налучкване щеше да премести една почти незабележима издатина в тях. Тогава цялата задна стена на пещерата се завърташе с усукване встрани.

Входният тунел, грейнал ярко от автоматично включено осветление веднага след като уплътниха главния вход, беше украсен по стените и тавана с харконски грифони. Тег ясно си представи изражението на младия Патрин, озовал се тук за първи път (Шок! Страх! Въодушевление!), така че пропусна да види реакцията на Дънкан, преди затвореното пространство да се изпълни с приглушено ръмжене.

Момчето не преставаше да ръмжи (почти до стенание) със стиснати пестници и прикован в изображението на харконски грифон поглед. Силен гняв и объркване се бореха стръвно за надмощие върху лицето му. Вдигна двата си юмрука и ги стовари върху изправената фигура, разкървавявайки ръце.

— Да се пържат вечно на дъното на ада! — изкрещя то. Странно прозвучаха проклятието и ругатнята на възрастен в неговата уста.

Веднага щом изрече тия думи, Дънкан бе разтърсен от неконтролирани тръпки. Лусила сложи ръка на раменете му и започна да потупва леко врата, докато треперенето престана.

— Защо го направих? — пошепна гола̀та.

— Ще разбереш веднага след като бъдат възстановени първоначалните ти спомени — отвърна тя.

— Харконите… — прошепна Дънкан и лицето му се наля с кръв, преди да погледне нагоре към нея: — Защо ги мразя толкова много?

— Думите не могат да го обяснят — каза Лусила. — Ще трябва да почакаш спомените да се върнат в паметта ти.

— Не ми трябват спомени! — момчето насочи изненадания си поглед към Тег. — Не! Трябват ми.

По-късно, когато отново погледна към башара в нишата-столова на не-сферата, Дънкан очевидно си спомни за същия разговор.

— Башар, кога?

— Скоро.

Тег се огледа наоколо. Младият Айдахо бе седнал на самопочистващата се маса с чаша кафява напитка пред себе си. Разпозна миризмата ѝ — едно от множеството комбинирани питиета с меланжова прибавка от не-ентропните хранилища. Складовите отделения представляваха истински съкровищници от екзотични храни, облекла, оръжия и всевъзможни други продукти и изделия, сътворени от човешка ръка — истински музей с неподлежаща на определение стойност. Из цялата сфера лежеше тънък слой прах, но складираното бе в много добро състояние. Всяко късче храна беше поръсено с меланж в забележимо количество, макар и не на нивото на пристрастен. Дори консервираните плодове бяха залети с подправката.

Кафявата течност в чашата на Дънкан бе едно от нещата, опитани от Лусила, която я определи като подходяща за поддържане на тонуса. Тег не знаеше как точно го правят светите майки, макар че и собствената му родителка владееше процедурата. Една хапка или глътка бе достатъчна, за да бъде сигурна за съставките на храната или напитката.

Той погледна към декоративния часовник, вграден в стената откъм затворената страна на нишата, и разбра, че е по-късно, отколкото предполагаше — доста напред в третия час от условния им следобед. Дънкан все още трябваше да се намира на отлично обзаведената площадка за практически занимания, но двамата бяха забелязали Лусила да се отправя към горните помещения на сферата и башарът реши, че сега могат да поговорят без наблюдение.

Изтегли един стол и седна от другата страна на масата.

— Мразя онези часовници! — възкликна момчето.

— Май всичко тук ти е омразно — спокойно отбеляза Тег.

После погледна отново към стенния часовник. Поредната антика — кръгъл циферблат с две почти еднакви стрелки и числов брояч на секундите. Стрелките имаха сластолюбива отсенка с представата за голи човешки фигури: по-голямата беше на мъж с огромен фалос, а по-малката — на жена с високо вдигнати разкрачени нозе. При всяка среща на двете изображения, мъжкарят сякаш проникваше в женската.

— Вулгарно е — съгласи се той и посочи към питието на Дънкан: — Това поне харесва ли ти?

— Бива си го, господине. Лусила казва, че трябва да го пия след всяко занимание.

— Майка ми винаги ми даваше подобна напитка след голямо натоварване — каза Тег. После се наведе напред и вдъхна, припомняйки си оставащия в устата вкус и преситата от мирис на меланж в ноздрите.

— Господине, колко време трябва да останем тук? — попита Дънкан.

— Докато ни открият онези, които трябва да го сторят, или докато не се убедим, че никой няма да ни намери.

— Но как ще го разберем? Ние сме в пълна изолация.

— Когато преценя, че е време, ще взема защитното покривало и ще стоя на стража отвън.

— Мястото ми е омразно!

— Личи си. Очевидно не си научил нищо за търпението, нали?

Дънкан направи гримаса и попита:

— Господине, защо не ме оставиш насаме с Лусила?

Тег продължи шумно да издиша, докато той говореше, задържа за малко дъха си и премина към вдишване. Да, гола̀та очевидно го бе наблюдавал. А след като Дънкан знае, знаеше и Лусила!

— Не смятам, че тя е забелязала това, за което говоря, господине — рече момчето, — макар че е доста явно. — Огледа се наоколо и продължи: — Мястото май не ѝ прави особено впечатление… Къде излетя преди малко?

— Мисля, че се качи в библиотеката.

— Библиотека! Пфу!

— Е, съгласен съм, че е доста примитивна, но все пак има някаква стойност.

Той вдигна поглед към витата резба по възниския таван на кухнята. Решителният миг бе дошъл. Вече не можеше да разчита, че Лусила ще продължи да не насочва вниманието си там, където трябва. Тег напълно споделяше обзелия я интерес. Не беше особено трудно да се изгубиш из тукашните чудеса. Целият комплекс на не-сферата — около двеста метра в диаметър — представляваше изкопаем обект, запазен напълно. Примитивността му бе забележителна във всяко отношение, включително машинната част и неентропните складови помещения в централния отсек. Според него този обект беше много по-ранен от не-стаята на Тирана, но ако можеше да се вярва на приказките за Дар-ес-Балат, някогашната технология е имала не едно и две забележителни постижения.

Когато Лусила заговори по въпроса, гласът ѝ бързо премина в дрезгав шепот:

— Тиранът със сигурност е знаел за тукашното място.

Съзнанието на ментат моментално пое направеното предположение. Защо ли Тиранът бе позволил на рода на Харконите да прахосват толкова голяма част от остатъците на богатството си за подобно начинание!

Може би с единствено логичната цел — да попилеят средствата си до последно.

Необходимите суми за подкупи и за дължими на Сдружението транспортни разходи от иксианските заводи-производители със сигурност са били астрономически.

— А знаел ли е Тиранът, че някога ще имаме нужда от това място? — попита Лусила.

Тег кимна утвърдително, имайки предвид прорицателските дарби, демонстрирани толкова често от Лето II. Докато гледаше седналия отсреща Дънкан, башарът почувства как космите по врата му се изправят. В скривалището на Харконите витаеше нещо свръхестествено, сякаш самият Тиран беше при тях. Какво ли бе станало с някогашните строители? Двамата с Лусила не бяха открили никакво указание за причините, довели до изоставянето на не-сферата.

При всяка обиколка из нея имаха острото усещане за допир до историята. Тег непрестанно биваше объркван от въпроси, останали без отговор.

Съдейки по думите ѝ, с Лусила беше същото.

— Къде са отишли? В моите Други Памети липсва и най-малката следа…

— Възможно ли е Тиранът да ги е подмамил навън, за да ги избие?

— Връщам се в библиотеката. Може би днес ще намеря нещо по въпроса.

През първите два дни от престоя им сферата бе внимателно огледана от Лусила и Тег. Омълчаният и навъсен Дънкан все се мъкнеше подир тях, сякаш боейки се да остане сам. Всеки новооткрит факт ги изпълваше със страхопочитание или направо ги шокираше.

В прозрачния пластичен материал на една от стените в близост до централния отсек се виждаха двайсет и един скелета! Стояха като страховити наблюдатели на всеки, преминаващ през централната зона на път за машинните помещения или неентропните складове.

Патрин беше предупредил Тег за скелетите. При едно от първите посещения на сферата през младежките си години той бе открил записки, удостоверяващи мъртъвците като майстори и занаятчии, които я бяха построили, преди да бъдат избити от Харконите за опазване на тайната.

Без никакво съмнение не-сферата се оказа забележително постижение — място извън времето, плътно оградено от всякакъв контакт с външния свят. След всички изминали хилядолетия тукашните африкционни машини и съоръжения продължаваха да поддържат симулативен външен образ, незабележим на фона на околните скали и камънаци и от най-чувствителните съвременни прибори.

— Сестринството трябва да придобие това място непокътнато! — отново и отново повтаряше Лусила. — То е истинско съкровище! Запазили са дори записките за размножителните процедури на рода си!

Това далеч не бе всичко, опазено от Харконите тук. Тег постоянно чувстваше у себе си отвращение към изтънчено вулгарните нотки и щрихи, видни почти навсякъде. Като оня часовник! Дрехите, съоръженията за Поддържане на местната среда, приспособленията за образователни цели и развлечения — всички те бяха белязани с натрапчивия импулс на Харконите да парадират безгрижно с чувството си за превъзходство по отношение на другите хора и различаващи се от техните стандарти.

Тег отново се сети за Патрин в младежките му години. Когато е открил сферата, навярно не е бил по-голям от гола̀та. Какво ли го е принудило да пази толкова време своята тайна дори от жена си? Помощникът му никога не се бе докосвал до темата в този смисъл, но башарът бе стигнал до собствени заключения по умозрителен път. Нещастно детство. Потребност от лично потайно място. Неистински приятели, а само хора, очакващи поводи за подигравки и присмех. Нито един от тях не е заслужавал правото да сподели историята за тукашното чудо! То е било само негово! Нещо повече от място за усамотяване и сигурност. Било е символ на личната му победа.

Башар, там съм прекарал много щастливи часове. Всичко продължава да работи. Оставените записи са много стари, но са превъзходни за четене, след като овладееш диалекта. Събрано е много познание. Сам ще се убедиш, когато отидеш. Ще разбереш не едно и две неща, за които никога не съм споменавал пред теб.

Някогашната площадка за практически занимания пазеше свидетелства за честото ѝ ползване от страна на Патрин. Направената от него промяна в оръжейното кодиране на някои от автоматите бе веднага разпознато от Тег. Броячите за време говореха за дълги часове на мускулно напрежение при усложнен двигателен режим. Разбира се, не-сферата обясняваше някои умения на помощника, на които башарът неведнъж се бе удивявал. Природните му дарби явно бяха допълнително обработени и усъвършенствани именно тук.

Различните автоматични приспособления заслужаваха специално внимание.

По-голямата част от тях представляваха високомерно незачитане на някогашните забрани за ползването на подобни средства. Нещо повече: някои бяха конструирани специално за доставяне на удоволствия, потвърждавайки повечето от отблъскващите истории, които Тег бе слушал за Харконите. Болката като извор на удоволствие! Тези неща по свой начин обясняваха безусловния непреклонен морал, който Патрин бе отнесъл от Гамму.

Отвращението създава собствена схема на поведение…

Дънкан отпи голяма глътка от питието си и погледна към него над ръба на чашата.

— Защо слезе тук сам, след като ти бях казал да довършиш последната серия от упражнения? — попита го Тег.

— Упражненията са безсмислени — свали чашата си момчето.

Е, Тараза, май сбърка — помисли башарът. — Той настоява за пълна независимост по-рано от предположенията ти.

И още нещо — гола̀та внезапно бе спрял да се обръща към него с учтивата форма „господине“. — не изпълняваш нарежданията ми, така ли?

— Не е съвсем точно казано.

— Тогава какво точно правиш?

— Искам да знам!

— Когато наистина узнаеш, няма да съм ти много приятен.

Дънкан го изгледа смаяно:

— Как така, господине? Аха, „господин“-ът се върна!

— Подготвях те за някои видове особено силна болка — рече Тег. — Налага се да го направя, преди да можеш да си върнеш спомените от първоначалната памет.

— А защо с болка, господине?

— Не познаваме друг начин за връщане на оригиналния Дънкан Айдахо, който умря някога.

— Съумеете ли да го сторите, мога да бъда само благодарен.

— Казваш го сега. Тогава обаче съвсем спокойно ще ме приемеш като камшик в ръцете на онези, които отново са те върнали към живот.

— Господине, все пак не е ли по-добре да знам? Тег обърса устни с опакото на дланта си и вметна:

— Ако ме намразиш, не смея да твърдя, че бих те осъдил…

— Господине, ако бяхте на мое място, така ли бихте се чувствали?

Всичко у него — и позата, и интонацията на гласа, и изражението на лицето — говореше за разтърсващо го смущение и пълно объркване.

Дотук добре — помисли Тег.

Етапите на цялата процедура бяха прецизно набелязани, така че всяка реакция от страна на гола̀та да бъде грижливо разгледана и изтълкувана. Сега Дънкан бе обзет от несигурност. Едновременно искаше нещо и се боеше от него.

— Аз съм само твой учител, но не и баща! — каза Тег.

Момчето отново превключи на неучтивия тон:

— А не си ли ми приятел?

— Тук улицата става двупосочна. Оригиналният Дънкан Айдахо ще трябва сам да си отговори.

Нещо замъгли погледа на гола̀та, преди той да попита:

— Ще си спомням ли за това място, за кийпа, Шуонгю и…

— Абсолютно всичко! Известно време паметта ти ще наподобява двупистово трасе, но ще запомниш всичко.

На младото лице се изписа груба откровеност, последвалите я думи бяха пропити с горчивина:

— Двамата с теб ще станем другари значи.

Тег продължаваше да следва всяка буква от инструкцията за разбуждане, когато отговори с глас, събрал присъствието и ролята на башара-командир.

— Не ме интересува особено много идеята да ставам твой другар — той прикова търсещото внимание на погледа си в лицето на Дънкан. — Някой ден може и да станеш башар. Мисля, че имаш в себе си необходимото. Но дотогава аз отдавна ще съм умрял.

— Само башарите ли стават другари?

— Патрин беше мой другар, макар по чин да си остана отдельонен командир.

Дънкан погледна към празната чаша пред себе си, после — към Тег, и попита:

— Защо не си сипеш нещо? И ти хвърли доста сили.

Проучващ въпрос на схватлив човек. Момчето не беше за подценяване. Добре знаеше, че споделеното ядене и общото хранене бяха сред най-старите ритуали за съюзяване.

— Мирисът на твоето питие ми стига — отвърна башарът. — Стари спомени. Точно сега не ми трябват.

— Тогава защо слезе долу?

Аха, ето ги и двете в младежкия глас — надеждата и страхът. Искаше да чуе от Тег нещо определено.

— Трябваше внимателно да преценя докъде си стигнал с упражненията. Наложи се да дойда и да те видя.

— Каква е причината да си толкова внимателен?

Надежда и страх! Беше време за точно префокусиране.

— Досега никога не съм обучавал гола̀.

Гола̀. Думата увисна между двамата, сякаш прилепена към кухненските миризми, още непоети от филтърната инсталация на сферата, пречистваща въздуха. Гола̀! Обилно бе попила силната миризма на подправка от вече празната чаша на Дънкан.

Момчето се облегна напред на масата, без да каже нищо, но изражението му остана все така жадно. Тег си припомни забелязаното от Лусила: „Знае как да си служи с мълчанието.“

Когато разбра, че башарът няма да продължи по-нататък краткото си обяснение, Дънкан разочаровано се отпусна назад. Лявото ъгълче на устата му увисна надолу, а начумереното изражение красноречиво говореше за вътрешна неудовлетвореност. Всичко бе фокусирано точно така, както трябваше да бъде.

— Ти не слезе тук, за да се усамотиш — рече Тег. — Дойде да се скриеш. Продължаваш да се криеш и мислиш, че никой няма да те намери.

Момчето сложи ръка пред устата си. Жестът му бе сигнал, очакван от Тег. В инструкцията бе казано категорично: „Гола̀та иска събуждането на първоначалните си спомени, обхванат от страх. Това е най-високата преграда, в която трябва да направиш пролука.“

— Махни ръката си от устата! — заповяда му.

Дънкан дръпна длан, сякаш нещо я бе изгорило. Загледа се в Тег като животно, попаднало в капан.

„Говори истината — разпореждаха указанията. — Сега, когато сетивата и разумът са разпалени до краен предел, гола̀та ще надникне в душата ти.“

— Държа да знаеш — каза башарът, — че намирам за противно онова, което Сестринството ми е наредило да сторя с тебе.

Дънкан видимо се напрегна.

— Какво са ти заповядали да направиш?

— Има нещо сбъркано в уменията, на които трябва да те науча.

— Сбъ… Сбъркано ли?

— Не говоря за подготовката с общ характер, тоест за интелектуалната страна. Е, тук си вече на нивото на полкови командир.

— Повече от Патрин?

— Защо искаш да си по-добър от Патрин?

— Той не беше ли твой другар?

— Да, беше.

— А каза, че никога не е бил друго освен отдельонен!

— Патрин можеше да поеме цялостното командване на многопланетна боева мощ. Той беше истински магьосник в тактиката, чиято мъдрост съм използвал многократно.

— Но ти нали ми каза, че никога…

— Изцяло по негов избор. Ниският чин му даваше възможност за близък контакт с редовия състав, което много пъти се е оказвало полезно и за двама ни.

— Командир на полк, казваш… — Гласът на Дънкан прозвуча малко по-високо от шепот. Момчето гледаше втренчено повърхността на масата.

— Овладял си напълно познанията за всички задължения и функции. По-буен си от необходимото, но опитът поставя нещата по местата им. Бойните ти умения и владеенето на оръжията превишават полагаемото се за твоята възраст.

Все още без да погледне към Тег, Айдахо попита:

— Каква е възрастта ми… господине?

Точно както гласеше предупреждението в инструкцията: Гола̀та непрестанно ще кръжи около основния въпрос: „Каква е възрастта ми?“ На колко години впрочем може да бъде един гола̀!

Послужи си с хладно осъждащ тон:

— Ако искаш да узнаеш собствената си гола̀-възраст, защо не зададеш въпроса както трябва?

— Как… Каква възраст, господине?

Върху младежкото лице беше натегнала толкова много мъка, че ъгълчетата на очите на Тег внезапно овлажняха от напиращи сълзи. Все пак за случая беше предвидено необходимото предупреждение: „Не показвай прекомерно състрадание!“ Той прикри вълнението си с окашляне, а после хладно заяви:

— Само ти можеш да си отговориш на този въпрос.

Указанията бяха недвусмислени: „Върни всичко обратно към него! Остави вниманието му фокусирано навътре. Емоционалната болка в процеса е еднаква по важност с физическата.“

Дълбока въздишка разтърси момчето насреща му. Беше затворило плътно очите си. В началото, когато башарът бе седнал край масата, Дънкан помисли: Дойде ли моментът? Ще го направи ли сега! Ала осъдителният тон и словесните атаки на наставника му бяха напълно неочаквани. На всичко отгоре думите прозвучаха снизходително.

Гледа ме отвисоко.

Вълна на гняв се надигна в гърдите му. Нима Тег мислеше за него като за глупак, който веднага ще налапа въдицата? Тонът на гласа и поведението са напълно достатъчни, за да бъде подчинена нечия воля. Не, бе доловил още нещо зад снизходителното отношение, подобно на непроницаема металопластова сърцевина. Почтеност… Целенасоченост… Зърна също и готовите да потекат сълзи, както и прикриващия ги жест. Той отвори очи, погледна открито Тег и твърдо изрече:

— Господине, не искам да бъда неучтив, неблагодарен и груб. Но отказвам да продължа без отговори на моите въпроси.

Башарът знаеше много добре указанията: „Ще разбереш кога гола̀та е стигнал до връхната точка на отчаянието. Нито един от тях няма да направи опит да го скрие. Присъщо е на психиката им. Ще го познаеш по гласа и състоянието.“

Дънкан бе почти достигнал критичната точка. Сега мълчанието беше задължително. Трябваше да го принуди да задава въпроси, определящи хода на собствените му мисли.

— Знаеш ли, че веднъж помислих дали да не убия Шуонгю? — попита Айдахо.

Тег отвори устата си, но я затвори без звук. Мълчание! Момчето изглеждаше напълно сериозно!

— Боях се от нея — продължи то. — А никак не обичам да ме е страх.

После сведе поглед и добави:

— Ти ми каза веднъж, че мразим само онова, което наистина ни застрашава.

„Ще приближава и ще се отдръпва… приближава и отдръпва. Изчакай, докато се хвърли напред.“

— Не те мразя — каза Дънкан след малка пауза, поглеждайки отново към Тег. — Просто се почувствах обиден, когато ме нарече гола̀ в лицето, Но Лусила е напълно права: „Истината никога не бива да ни обижда, дори когато от нея боли.“

Башарът отри устните си. Желанието да говори бе го изпълнило до краен предел, но имаше още до мига на хвърлянето напред.

— Не си ли изненадан от намерението ми да убия Шуонгю? — попита момчето.

Тег съзнателно не помръдна. Кимването с глава също щеше да се приеме като отговор.

— Мислех да пусна нещо в питието ѝ. Но си казах, че така постъпват страхливците, а аз не съм от тях. Всичко друго, само не и страхливец.

Неподвижният Тег продължаваше да мълчи.

— Башар, наистина мисля, че не си безразличен към мен… И си прав — никога няма да бъдем другари. Ако не изгубя живота си, ще те надмина. Но тогава вече ще бъде много късно да се сприятеляваме. Ти каза истината.

Тег не съумя да се въздържи и пое дълбоко дъх, когато ментатът в него ясно долови признаците на силата, изпълнила гола̀та. Съвсем наскоро, може би дори точно сега, младежът в нишата си бе отишъл, превръщайки се в мъж. Констатацията го натъжи. Бе станало толкова бързо! Нямаше го нормалното преливане между двете състояния.

— Впрочем Лусила не се интересува от мен така, както го правиш ти — рече Дънкан. — Само изпълнява заповедите на старшата света майка, оная — Тараза.

Още не! — нареди си Тег и навлажни с език устните си.

— Попречил си на Лусила да изпълни дадените ѝ нареждания — внезапно изтърси момчето. — Какво се очаква да ми направи?

Моментът бе дошъл.

— А какво мислиш, че трябва да ти направи?

— Не знам!

— Оригиналният Дънкан Айдахо щеше да знае.

— Ти също го знаеш! Защо не ми кажеш?

— От мен се очаква само да ти помогна, за да възстановиш първоначалната си памет с всички събрани в нея спомени.

— Направи го!

— Само ти можеш да го направиш както трябва.

— Но не знам как!

Тег се премести до самия ръб на стола, без да отговори. Точката на хвърлянето напред! Долавяше, че нещо все още липсва, за да бъде отчаянието на Дънкан пълно.

— Господине, знае се, че мога да разчитам движението на устни — каза момчето. — Веднъж се бях качил в наблюдателната кула на обсерваторията. Видях разговарящите долу Лусила и Шуонгю. Дъртата ѝ каза: „Хич да не те е грижа, че е толкова млад! Имаш си заповеди.“

Мълчалив и нащрек, башарът пресрещна погледа му. Беше напълно в стила на Дънкан да се прокрадва тайно из кийпа, да наблюдава и ревностно да търси необходимото му познание. Дори и сега сам бе възприел същата форма на използване на паметта, без да си дава сметка, че продължава да наблюдава и да търси, макар и по различен начин…

— Не помислих, че от нея се очаква да ме убие — продължи младежът. — Впрочем ти добре знаеш какво трябва да ми направи, след като ѝ пречиш да го стори. — Внезапно удари с юмрук по масата и викна: — Отговори, дяволите да те вземат!

Аха, пълното отчаяние!

— Мога само да ти кажа, че нейните намерения са в противоречие с дадените ми заповеди. Тараза лично ми нареди да умножа силата и уменията ти и да те пазя.

— Но нали заяви, че подготовката ми… е сбъркана!

— Беше сторено с цел да те подготви за първоначалните спомени в паметта ти.

— Какво трябва да направя?

— Вече го знаеш.

— Не, кълна се! Обясни ми, моля те!

— Правиш много неща, които никой не ти е показвал. Някой да те е учил на неподчинение?

— Моля те, помогни ми! — прозвуча отчаяното му стенание.

Тег с усилие демонстрира хладно отдръпване:

— По дяволите, какво мислиш, че върша?

Дънкан сви юмруци и ги стовари върху масата, при което чашата му подскочи. Впери поглед в башара. Внезапно на лицето му се появи странно изражение, а блестящите очи говореха, че е проумял нещо.

— Кой си ти? — пошепна момчето.

Ключовият въпрос!

Гласът на Тег внезапно изсвистя като удар с бич по беззащитна жертва:

— Кой мислиш, че съм?

Върховно отчаяние разкриви чертите на гола̀та. Успя само да заекне:

— Ти… Ти си…

— Дънкан! Престани с глупотевините си! — Възрастният мъж скочи на крака и се взря надолу с престорен гняв.

— Ти си…

Дясната ръка на башара се стрелна дъговидно. Дланта му се стовари върху бузата на момчето:

— Нима дръзваш да не ми се подчиняваш?

Изплющя зашеметяващата плесница и на лявата:

— Как се осмеляваш!

Реакцията на Айдахо беше толкова мигновена, че сякаш електрически ток порази Тег. Каква бързина! Въпреки множеството отделни елементи мълниеносната атака изглеждаше плавна и логична — отскок нагоре, стъпване на стола и отблъскване едновременно със саблен удар, насочен към уязвимите нервни възли на рамото.

Благодарение на отдавна придобитите инстинкти башарът се отдръпна встрани, а левият му крак като млатило прекоси масата, поразявайки слабините на гола̀та. Но и самият той не остана незасегнат. Дланта на Дънкан продължи пътя си надолу и ръбът ѝ се стовари близо до коляното на нападащия го крак, който болезнено се вцепени.

В същото време момчето се просна напреко на масата, опитвайки се да отстъпи въпреки достигналия го ритник. Тег го спря с лявата си ръка и удари отсечено с другата в основата на гръбначния стълб, точно в областта на връзката, умишлено отслабена с прекомерни упражнения в последните няколко дни.

Дънкан изстена от страшната парализираща болка, пронизала тялото му. На негово място всеки друг би останал напълно обездвижен, но той само изпъшка силно и поднови атаката си, като замахна със свити пръсти към башара.

Безмилостен, както го изискваше моментът, наставникът бе длъжен да усилва болката на жертвата, която не отместваше поглед от него дори в миговете на върховно страдание.

„Гледай го в очите! — бяха предупредили инструкторите. А Белонда бе добавила, за да затвърди нужната процедура: — Погледът му сякаш ще преминава през тебе, но той ще те назове с името на Лето.“

Много по-късно Тег се опитваше да си спомни дали бе изпълнил дословно всяка подробност на процедурата за разбуждането на гола̀та. Знаеше, че продължава да действа според дадените му нареждания, но паметта сякаш се бе отделила от тялото, оставяйки му свобода да изпълнява както намери за добре получените заповеди. Чудно защо съзнанието повика спомен за друг случай на неподчинение: бунтът при Цербол, където той, макар и още на средна възраст, беше вече башар с огромна известност. Облякъл най-хубавата си униформа, но без медалите (фин нюанс, между другото), за да се появи в пърлещата обедна жега, заляла разораното бойно поле… Без никакво оръжие, застанал срещу напредващите бунтовници!

Мнозина от нападателите му дължаха живота си. А повечето от тях някога му бяха засвидетелствали най-дълбока вярност. Сега обаче изглеждаха обзети от яростно неподчинение. Присъствието на Тег, препречил пътя им, сякаш говореше на войниците: „Няма да нося медалите, показващи какво съм сторил, когато бяхме другари. Няма да съм нищо, което да намеква дори, че бях един от вас. Нося само униформата, свидетелстваща, че все още съм башарът. Убийте ме, което пък ще покаже докъде може да стигне неподчинението ви.“

Когато повечето от атакуващите свалиха оръжието си, а някои дори коленичиха пред стария си командир, той поклати глава: „Никога не се е налагало да ми се покланяте или да превивате коляно пред мен! Усвоили сте лоши навици от новите си водачи!“

По-късно каза на бунтовниците, че споделя някои от поводите им за недоволство. С Цербол наистина бяха постъпили лошо. Но не пропусна да ги предупреди: „Едно от най-опасните неща из цялата вселена са невежите хора с основателни мотиви за недоволство. Няма обаче нищо по-страшно от добре информирано общество на интелигентни хора с подобни оплаквания. Не можете да си представите какви щети е способен да причини отмъстителният интелект. Тиранът щеше да изглежда като добронамерен баща в сравнение с онова, което без малко не сътворихте!“

Беше вярно, разбира се, но в бене-гесеритски контекст, така че можеше да помогне съвсем малко във връзка с нареденото му да извърши сега с гола̀та — довеждането на една почти беззащитна жертва до пълна духовна и физическа агония.

Спомни си всичко това, докато гледаше в очите на Дънкан. (Нали и Белонда му каза да не отделя погледа си от тях!) Те не променяха фокуса си. Бяха взрени право в лицето му, дори в мига на вика, преминал в отчаян крясък:

— Проклет да си, Лето! Какво правиш?

Нарече ме Лето.

Тег се отдръпна с куцукане две крачки назад. Кракът му беше изтръпнал и го болеше там, където бе ударен. Осъзна, че се задъхва и е на прага на силите си. Вече беше прекалено стар за подобни натоварвания, а се чувстваше и омърсен от онова, което бе извършил. Но съзнанието му все още бе обхванато без остатък от процедурата на разбуждането. Знаеше, че някога голѝте са били събуждани чрез подсъзнателна провокация към убийство на обичан от тях човек. Душата на гола̀та, разбита на части и принудена да се превърне отново в цяло, оставаше винаги с белези в психичен план. Предполагаше се, че и ръководителят на процеса не остава без такива последствия.

Бавно, потискайки острия вик на мускулите и нервите, доведени до безчувственост от страшната болка, Дънкан се плъзна заднешком от масата и застана прав, подпрял се на стола, като продължаваше да трепери и да гледа Тег в очите.

Инструкцията казваше дословно: „Трябва да останеш напълно спокоен. Не помръдвай. Остави го да те гледа, колкото иска.“

Башарът бе неподвижен, точно както гласяха указанията. Споменът за бунта при Цербол напусна ума му; добре знаеше как бе постъпил и тогава, и сега. В известен смисъл двата случая си приличаха. Не беше споделил с бунтовниците никаква абсолютна истина (ако такава изобщо съществуваше), а само необходимото, дето да ги върне в кошарата. Достатъчна бе болката и предвидимите от нея последствия: „За собственото ви добро е.“

Но беше ли вярно същото и за настоящия гола̀ Дънкан Айдахо?

Питаше се какво ли става сега в съзнанието на момчето. Инструктиращите бяха споделили с Тег всичко познато по въпроса, ала той виждаше, че думите са недостатъчни. Очите и лицето на застаналия пред него юноша представляваха достатъчно доказателство за величината на обзелия го душевен смут — постоянното тиково кривене на устата и бузите, както и стрелкащия се насам-натам поглед.

С все още силно изразена, но постепенно стихваща болка лицето на Дънкан започна бавно да се отпуска. Тялото му обаче продължаваше да трепери. Изглеждаше тъй, все едно, че то вибрира нейде далече, а стрелкащите се във всички посоки болки изпитва някой друг. В същия миг самият той беше тук, независимо къде (и кога) се бе озовал. Спомените му нямаше да бъдат впримчени. Внезапно се почувства извън настоящото си място и с прекалено младо тяло, непасващо с престоя му във времето преди битността на гола̀. Мятанията и гърчовете на съзнанието преминаха изцяло в собствената си вътрешна среда.

Инструкторите бяха казали: „Ще има наложени от гола̀та филтри върху спомените му, когато още не е бил такъв. Някои от оригиналните преживелици ще се върнат като приливна вълна. Други възпоминания ще дойдат обратно с по-бавен ход. Няма обаче да бъде хвърлена задържащата мрежа, докато той не си спомни мига на първоначалната си смърт.“

Белонда бе съобщила на Тег известните за фаталния момент подробности.

— Сардаукарите — пошепна Дънкан и се огледа, насочвайки погледа си към знаците и символите на Харконите, които заливаха не-сферата. — Елитните императорски военни части с харконски униформи.

Вълче озъбване разкриви внезапно устата му:

— И каква омраза ги е гонела!

Тег продължи безмълвното си наблюдение.

— Те ме убиха — каза момчето с равен, лишен от емоции глас, допълнително вледеняващ с категоричното си звучене; последва бясна тръпка, която разтърси цялото му тяло, сякаш за да спре досегашното леко треперене.

— Най-малко дузина от тях в онова тясно пространство — погледна право в Тег. — Един ме разсече от главата надолу сякаш с месарски сатър!

Спря за миг с конвулсивно свиващо се гърло, без да отмества очите си от башара, и запита:

— Успях ли да спечеля достатъчно време за бягството на Пол?

Кажи му истината за всичко, което иска да узнае.

— Да, той смогна да избяга.

Ето, стигнаха до момента, изискващ огромно напрежение на силите. Как тлейлаксианците се бяха сдобили с Айдаховите клетки? Тестовете на Сестринството потвърждаваха оригиналността им, но оставаше място и за съмнение. Тлейлаксианците бяха заложили нещо свое в настоящия гола̀. Следователно спомените му можеха да се окажат ценна следа.

— Харконите… — започна Дънкан, когато възпоминанията от кийпа попаднаха в мрежата: — О, да! — разтърси го злобен смях, след който отправи победен вик към отдавна починалия барон Владимир Харконен:

— Върнах ти го тъпкано, бароне! Направих го в името на всички, които ти унищожи!

— Спомняш ли си кийпа и нещата, научени от нас? — попита Тег.

Объркване с последвало го смръщване изтегли дълбоки гънки по челото на момчето. Емоционалното страдание се бореше с болките на плътта. Все пак кимна утвърдително в отговор на башарския въпрос. Имаше два живота — един, затворен в аксолотловите резервоари, и друг… Друг, който… Да, чувстваше се незавършен. Нещо неуловимо оставаше потиснато у него. Повторното разбуждане не бе приключило. Той се взря ядно в Тег. Имаше ли още? Наставникът му беше се показал безмилостен. Необходима бруталност ли бе това? Изискваше ли я пълното възстановяване?

— Аз… — Дънкан завъртя глава вляво и вдясно, подобно на ранен звяр пред наблюдаващия го отблизо ловец.

— Спомни ли си всичко? — настойчиво повтори башарът.

— Всичко ли? О, да. Припомням си Гамму, още когато беше Гайъди Прайм — онази пропита с масло и просмукана с кръв адска дупка на Империята! Да, наистина, башаре. Бях твой добър ученик. Командир на полк! — Той отново се изсмя, отхвърляйки назад главата си с жест на възрастен човек, странен за младото му тяло.

Тег долови в себе си внезапен прилив на дълбоко удовлетворение. Всичко бе станало съгласно предвижданията.

— Мразиш ли ме? — запита той.

— Да те мразя? Не казах ли, че ще ти бъда благодарен?

Дънкан рязко вдигна дланите си и ги загледа втренчено, след което сведе поглед надолу, към младежкото си тяло.

— Какво изкушение! — измърмори той.

После отпусна ръце и се вгледа внимателно в лицето на башара, проследявайки познатите черти.

— Атреиди.. Всички вие дяволски си приличате!

— Не всички — възрази Тег.

— Нямам предвид външното подобие, башар. — Погледът му леко се разфокусира, преди устните да изрекат: — Поисках да узная възрастта си.

След продължително мълчание добави:

— О, богове на бездната! Колко много време изтече!

Тег каза това, което му бе наредено да каже:

— Сестринството има нужда от теб.

— С несъзрялото ми тяло? Какво се очаква от мене?

— Наистина не зная, Дънкан. Тялото ти ще се развие до пълна зрялост, а предполагам, че и една света майка ще ти обясни някои неща.

— Лусила ли?

Дънкан бързо погледна към богато украсения таван, а после към нишата и часовника, издържани в бароков стил. Спомняше си, че бе дошъл тук с Тег и Лусила. Мястото беше същото, но и вече различно.

— Харконите — прошепна той. — Знаеш ли колцина от семейството ми са били измъчвани и избити от тях?

— От Архивната служба на Тараза ми дадоха сведения…

— Отчети, а? Мислиш ли, че думите могат да изразят всичко?

— Не. На въпроса ти обаче имам само този отговор.

— Върви по дяволите, башар! Защо вие, Атреидите, трябва винаги да се показвате като толкова честни и благородни?

— Мисля, че е заложено от възпитанието ни.

— Напълно вярно — чу се гласът на Лусила иззад него.

Тег не се обърна. Какво ли бе чула? Колко време е била тук?

Светата майка приближи и застана до него, но вниманието ѝ бе насочено към Дънкан.

— Майлс, виждам, че си свършил работата си — каза тя.

— До последната буква на заповедите на Тараза — отвърна башарът.

— Оказа се много мъдър и прозорлив — продължи Лусила. — Да, повече, отколкото предполагах. Трябвало е да накажат сурово майка ти за онова, на което те е научила.

— Аха, прелъстителката Лусила — намеси се Дънкан и погледна към Тег, но мигом върна взора си върху младата жена: — Е, сега мога да си отговоря на другия ми въпрос: какво се очаква от мен…

— Наричат ги Впечатки — вметна Тег.

— Майлс — предупреждаващо рече светата майка, — ако си усложнил задачата по начин, пречещ на изпълнението на дадените ми заповеди, ще те опека на шиш.

Безизразно прозвучалият ѝ глас предизвика тръпка у башара. Знаеше, че заплахата е метафорична, но в подразбиращото се от нея се криеше реална опасност.

— Банкетът на наказанията! — възкликна Дънкан. — Колко мило.

— Нищо романтично няма в стореното ти от нас, момче — обърна се към него възрастният мъж. — Служил съм на Бене Гесерит при доста изпълнения, оставили неприятно чувство у мен, но никога не съм имал усещане за подобна низост.

— Без повече приказки! — разпореди се Лусила с максималната мощ на Гласа.

Тег я пропусна през и отвъд себе си, както го бе учила майка му, а после продължи:

— Онези, които се обричат в безукорна вярност на Сестринството, знаят, че само едно нещо е истински важно — оцеляването на Бене Гесерит. Не запазването на живота на отделния индивид, а на самото Сестринство. Измами, безчестия и други подобни са просто празни думи, когато се поставя под въпрос оцеляването на…

— Майлс, проклета да е майка ти! — не скри гнева си Лусила, а с него и комплимента, дължим в случая.

Дънкан се вгледа в нея. Коя бе тя всъщност? Почувства как спомените му сами се раздвижват. Не беше същата личност, в никакъв случай… И все пак, някои елементи и отделни подробности… Нейният глас. Овалът на лицето ѝ. Изведнъж видя отново чертите на жената, която бе зърнал на стената в стаята си в кийпа.

„Дънкан, сладък мой Дънкан.“

От очите му покапаха сълзи. Собствената му майка бе станала поредната жертва на Харконите. Измъчвана… и кой знае какво още! Невидяна вече от нейния „сладък Дънкан“.

— Богове, как бих искал да има някой от тях сега, за да го убия на място! — изстена момчето.

Отново фокусира погледа си в Лусила. Сълзите замъгляваха чертите на лицето ѝ и улесняваха сравнението. Ликът на младата жена се смеси с този на лейди Джесика — любимата на Лето Атреидес. За миг погледна към Тег и после пак към светата майка, изпускайки при това движение сълзите от очите си. Образите в паметта му се разтвориха в лика на истинската Лусила, застанала пред него. Подобия, сходства, но никога същото… Никога същото.

Впечатка.

Можеше да се досети за смисъла. В гърдите му се надигна дивата ярост на същинския Дънкан Айдахо:

— Е, Впечатко, мое дете ли искаш в утробата си? Знам, че не ви наричат майки ей тъй, без нищо.

— Друг път ще разгледаме въпроса — отвърна Лусила студено.

— Хайде, да поговорим на напълно подходящото за случая място! — настоя Дънкан. — Може би дори ще ти изпея една песничка. Не толкова добре, както би го сторил Гърни Халик, но все пак достатъчно прилично като подготовка за креватна гимнастика.

— Намираш ли го за забавно? — попита тя.

— Забавно ли? Не, но ми напомня за Гърни. Башар, кажи истината — и него ли върнахте обратно от мъртвите?

— Не, доколкото зная — каза Тег.

— Ех, никога не е имало друг певец като Гърни! — продължи Дънкан. — Можеше да те убие, докато пееше, без да пропусне и нота.

Лусила заяви с все още ледено изражение:

— В Бене Гесерит сме се научили да избягваме музиката. Предизвиква прекалено много объркващи емоции. И следи в паметта, разбира се.

Целта ѝ беше да го сплаши, напомняйки му за всички Други Памети, както и за заключената в тях мощ, но Дънкан само се изсмя още по-високо.

— Колко жалко! Изпуснали сте страшно много от живота.

И затананика припев на стара песен на Халик: „Приятели, на преглед на войската, на някогашната войска…“

Мисълта му се носеше стремително в други краища с богато ухание и вкус на отново родените мигове; той пак почувства пламенното докосване на нещо могъщо, останало скрито в него. Каквото и да беше, в същността му бе втъкано насилие и то засягаше Лусила. Впечатката. Въображението му я представи мъртва и обляна в кръв.