Еретиците на Дюна

Сградата се намираше зад широк булевард, скрита от дървета и грижливо поддържани ивици жив плет, осипан с цветове. Ивиците бяха разположени по подобие на лабиринт с бели стълбове с височината на човешки ръст. които определяха границите на засадените площи. Всяко влизащо или излизащо превозно средство бе принудено почти да пълзи. Военният усет на Тег веднага въведе въпросните особености в съзнанието му, докато блиндираната наземна кола още не бе стигнала до целта си. Фелдмаршал Музафар, единственият друг пътник в задната част на колата, се досети за преценката на башара и поясни:

— Отгоре сме защитени с анфиладна лъчева система.

Войник в маскировъчна униформа и дълъг лазестрел с ремък на рамото отвори вратата и застана мирно, когато Музафар излезе от колата.

Тег го последва. Позна мястото. Беше един от „сигурните“ адреси, предоставени му от специалните служби на Бене Гесерит. Очевидно информацията на Сестринството бе остаряла. Отскоро обаче, тъй като фелдмаршалът не загатна с нищо, че мястото може да е познато на спътника му.

Когато минаваха през вратата, Тег забеляза, че другата защитна система, която бе видял по време на първия си оглед на Исаи, стоеше непокътната. Имаше само едва забележима разлика в подредбата на стълбовете по продължение на участъците от дървета и жив плет. Тези стълбове всъщност представляваха сканлизери, а някъде в сградата се намираше и командна зала за тях. Съединителите им, оформени като знака каро, „прочитаха“ площта до сградата. При лек натиск на някой от бутоните в наблюдателната зала сканлизерите щяха да превърнат в безформени купчинки месо всяка жива плът, прекосила полетата им.

Музафар спря при вратата и погледна към Тег, преди да заговори.

— Почитаемата мама, с която ще се срещнеш след малко, разполага с най-голяма власт сред онези, идвали тук. Не допуска нищо друго, освен пълно подчинение.

— Приемам го единствено като предварителна информация.

— Мислех, че ще разбереш какво ти казвам. Обръщай се към нея с почитаема мама. Това е всичко. Влизаме. Позволих си волността да ти поръчам нова униформа.

При първото си посещение башарът не бе виждал стаята, в която сега го въведе Музафар. Малка и наблъскана с тиктакащи кутии с черни стени, тя оставяше неголямо пространство за двамата. От тавана я осветяваше само един жълт светоглобус. Музафар остана свит в ъгъла, докато Тег съблече изпоцапания и омачкан полеви костюм от съединена горна и долна част, взет от не-сферата.

— Съжалявам, но не мога да ти предложа баня — каза фелдмаршалът. — Не бива да се бавим. Тя вече е нетърпелива.

Облякъл униформата, Тег изглеждаше съвсем друга личност. Беше познатата черна дреха, включително петлиците, пришити на яката. Следователно трябваше да бъде представен като башар на Сестринството пред почитаемата мама. Интересно. Отново бе башар в истинския си вид, въпреки че силното му усещане за идентичност никога не го бе напускало. Все пак мундирът го допълваше и представяше. Наличието на подобно облекло го освобождаваше от необходимостта да подчертава с нещо кой е всъщност.

— Е, сега е по-добре — каза Музафар.

Той влезе заедно с Тег в преходно помещение през врата, позната на башара. Да, тук се бе срещал със „сигурните“ свръзки. Още тогава бе разбрал за какво е предназначена стаята; всичко беше останало постарому или поне така изглеждаше. Редици от микроскопични видеоочи минаваха по пресечната линия на тавана и стените, маскирани като сребристи водещи ленти на кръжащите свето глобуси.

Наблюдаваният не вижда нищо — помисли Тег. — А наблюдателите гледат с милиарди очи.

Двойното зрение му оповести, че съществува опасност, без още да е станала непосредствена.

Стаята, дълга около пет и широка четири метра, беше място за бизнес-среши на високо равнище. Тук никога не се показваха пари. Хората можеха да видят само преносими равностойности на приетото за валута — меланж например или млечнобели камъчета с размера на очна ябълка и съвършена кръгла форма, едновременно блестящи и меки, преливащи в цветовете на дъгата в зависимост от ъгъла на осветяване и еластични при допир. Тук беше мястото, където чанта с меланж или малка кесия с подобни млечнобели камъчета се приемаха за нещо съвсем обичайно. Цяла планета можеше да бъде разменена срещу равностойна цена, потвърдена само с кимване, примигване или промърморване с тих глас. Никога не се показваха портфейли или претъпкани чанти. Единственото напомнящо за тях можеше да бъде луксозно и много плоско куфарче, от чиято защитена с отрова вътрешност някой вадеше едва забележими поради тънкостта си листа хартия от ридулианов кристал, с изписани върху им много големи числа, които нямаше как да бъдат фалшифицирани.

— Това е банка, нали? — попита Тег.

— Какво? — Музафар погледна към затворената врата на срещуположната стена, преди да отговори: — О, да. Ще влезе всеки момент.

— Сега ни наблюдава, разбира се.

Фелдмаршалът не каза нищо; изражението му беше мрачно.

Тег се огледа. Имаше ли някаква промяна след предишното му посещение? Не забеляза чувствителни изменения. Запита се дали подобни капища се променят осезаемо дори в продължение на хиляди и хиляди години, практически за цяла вечност. Подът бе застлан с килим, мек като гъши пух и бял като кожата откъм корема на кит. По него искряха мними капчици влага, доловими единствено за зрението. Бос крак (макар че тук никога не бе стъпвал такъв) щеше да почувства съвсем слаба, топла и галеща сухота.

Почти в средата на помещението се намираше тясна маса с дължина около два метра. Плотът ѝ беше двайсетина милиметра дебел. Тег предположи, че е изработен от джакаранда от Дън. Тъмнокафявата му повърхност бе полирана до блясък, който сякаш поглъщаше погледа, разкривайки в дълбочина жилки, подобни на речни разклонения. Около масата се виждаха четири стола, изработени от майстор-занаятчия от същото дърво като това на самата нея; на мястото за сядане и на облегалката имаше оформени подобни на лира възглавнички в тон с полираното дърво.

Само четири стола. С повече щеше да е претрупано. Той не бе сядал, а и сега не седеше на някой от тях, но знаеше как би се почувствало там тялото му — удобно и почти като в презирания от него фотьойл с биологично саморегулиране. Разбира се, не чак до същата степен на мекота и прилягане към телесните форми. Прекаленото удобство би предразположило седящия към отпускане. Докато стаята и мебелите в нея сякаш предупреждаваха: „Чувствай се удобно, но бъди нащрек.“

Помисли, че тук човек трябва не само да бъде внимателен, но и да усеща зад себе си огромна мощ, стаена и готова за действие. Бе стигнал до този извод още при миналото си посещение и нямаше основания да променя становището си.

Липсваха прозорци, а онези, които бе видял отвън, изглеждаха като белязани с танцуващи светлинни линии — енергийни бариери срещу похитители или евентуални бегълци. Тег знаеше, че подобни прегради крият в себе си опасности и налагащите се изводи никак не бяха за подценяване. Енергийният поток, необходим за функционирането им, бе достатъчен за нуждите на голям град през целия живот на най-дълголетния му обитател. Нищо не бе случайно в показната демонстрация на голямо богатство.

Наблюдаваната от Музафар врата се отвори с леко изщракване.

Опасност!

Жена, облечена в проблясваща златиста роба влезе стремително в стаята. Червено-оранжеви линии танцуваха в материята на дрехата ѝ.

Колко е възрастна!

Тег не бе очаквал да види подобна антика. Лицето ѝ представляваше сбръчкана маска. Очите сякаш бяха дълбоко вкопани парчета зелен лед. Носът приличаше на дълга човка, чиято сянка докосваше тънки устни и повтаряше ъгъла на брадичката. Черна шапчица на темето покриваше сивата ѝ коса.

Музафар се поклони.

— Остави ни сами — каза тя.

Фелдмаршалът излезе без да каже нито дума през същата врата, от която бе се появила жената. Щом пролуката се затвори след него, Тег се обади:

— Почитаема мама, моите уважения.

— Значи позна, че тук е банка.

Той долови съвсем леко потрепваме в гласа ѝ.

— Разбира се.

— Винаги се намират начини за пренасяне на големи суми, когато се продава такава стока — с бегла ирония заяви тя. — Не говоря за енергията, дето движи заводите, а за онази, която движи хората.

— И която обичайно носи странни имена като правителство, общество или цивилизация — добави Тег.

— Предполагах, че ще се окажеш много интелигентен — кимна жената, дръпна един от столовете и седна, но не му направи знак да стори същото: — Мисля за себе си като за банкер. Ето защо не се обърквам и си спестявам изтощителни увъртания.

Тег не каза нищо. Не виждаше необходимост да го стори. Продължи обаче да я разглежда внимателно.

— Защо ме гледаш по този начин? — попита тя.

— Не очаквах, че ще си толкова стара.

— Ха-ха! Башар, подготвили сме ти много изненади. По-късно някоя младичка почитаема мама може да ти пошушне името си като знак, че те е набелязала за себе си. Благодари на Дур, ако се случи.

Той кимна утвърдително, без да е сигурен, че е разбрал изцяло казаното.

— И сградата е много стара — продължи жената. — Наблюдавах те, когато влизаше. Това също ли те изненадва?

— Не.

— Останала е почти непроменена вече няколко хиляди години. Построена е от материали, които ще траят много повече от самата нея.

Башарът погледна масата.

— Не, не дървото. Под него има поластин, полаз и пормабат. Никой не се присмива на трите „П“-та, когато нуждата ги изисква.

Тег не каза нищо.

— Нуждата — повтори тя. — Възразяваш ли срещу мерките, които трябваше да бъдат взети спрямо теб?

— Възраженията ми не са важни — рече той.

Каква бе целта й? Да вникне в него? Същото искаше и той по отношение на нея…

— Мислиш ли, че другите са имали нещо против онова, което си им сторил?

— Без съмнение.

— Башар, ти си роден да командваш. Смятам, че ще бъдеш много ценен и за нас.

— Винаги съм бил убеден, че трябва да съм най-ценен за себе си.

— Башар, погледни ме в очите! Той се подчини, съзирайки ситни оранжеви петънца да преминават през бялото на очните ѝ ябълки. Усещането за опасност бе много силно.

— Пази се, когато очите ми станат напълно оранжеви! — каза тя. — Тогава ще си ме обидил извън възможностите ми да понасям повече.

Съгласи се с кимване.

— Харесва ми, че имаш дарбата да командваш, но това не се отнася за мен. Може да го правиш само с тора. Ето какво възлагаме на хора като теб.

— Тор ли?

Тя махна пренебрежително с ръка и каза:

— Онези отвън. Добре ги знаеш. Интересуват се единствено от дребни неща. Важните и съществени въпроси просто не могат да попаднат в обхвата на тяхното съзнание.

— Разбрах, че точно това имаше предвид.

— Правим необходимото, за да поддържаме нещата в установения порядък — продължи тя. — Стигналото до тях преминава през слабо пропускащ филтър, който задържа всичко освен най-необходимото за оцеляване.

— Не виждам особено важни въпроси — каза башарът.

— Явно се чувстваш засегнат, но няма значение — ухили се тя. — Големият проблем за онези отвън е: „Ще ям ли днес? Имам ли подслон за нощта, където няма да ме нападнат хора или гадинки?“ Лукс? Луксът за тях се свежда до притежаване на дрога или пък на представител на противоположния гюл, който за известно време може да притъпи острите проблеми, събрани в образа на звяр.

А Ти си звярът — помисли Тег.

— Башар, отделям ти известно време, понеже виждам, че можеш да бъдеш за нас по-ценен дори от Музафар. А него наистина си го бива. Ето, в момента му даваме награда, че те е довел в добро състояние от гледна точка на отзивчивостта ти.

Тъй като Тег запази мълчание, тя отново се подсмихна и добави:

— Да смятам ли, че не приемаш да си отзивчив?

Башарът не отговори на въпроса ѝ. Дали не бяха сложили някакъв наркотик в сервираната му храна? Имаше раздвижване пред двойното му зрение, но заплахата от насилие бе отстъпила едновременно с изчезването на оранжевите петънца в очите на почитаемата мама. Все пак трябваше да следи краката ѝ. Те бяха смъртоносни оръжия.

— Всичко произтича от факта, че схващанията ти за онези, които аз наричам тор, са погрешни — каза жената. — За щастие те самите се ограничават във възможно най-голяма степен. Знаят го, защото е скрито в най-дълбоките недра на съзнанието им, но не могат да отделят време нито за него, нито за каквото и да е друго, с изключение на вездесъщото яростно боричкане в името на оцеляването.

— Не може ли да им се помогне? — попита той.

— Не трябва да им се помага! Да, погрижили сме се самоосъзнаването им никога да не прехвърля границите на краткотрайно увлечение. Нищо значимо няма да се получи от това, разбира се.

— Още една луксозна подробност, от която са лишени.

— Не е луксозна подробност, а явление, което за тях не съществува! Трябва да бъде държано по всяко време зад преграда; ние обичаме да я определяме като предпазно невежество.

— Не познаваш ли едно нещо, то не може да ти стори зло.

— Башар, тонът ти не ми харесва.

Оранжевите петънца отново затанцуваха в очите и. Усещането за насилие обаче отслабна, след като тя пак повика върху лицето си подобие на усмивка:

— Онова, от което се пазиш, е противоположно на което-не-знаеш. Обясняваме, че новото познание може да се окаже опасно. Вярвам, че схващаш очебийното разширяване на смисъла — всяко ново познание предполага обратното на оцеляването, сиреч погибел!

Вратата зад почитаемата мама се отвори от връщащия се фелдмаршал. Сега беше съвсем друг — с пламнало лице и светещи очи. Спря зад стола на почитаемата мама.

— Някой ден сигурно ще ти разреша да заставаш зад мен по този начин — каза тя. — Разполагам с необходимата власт, за да го сторя.

Какво са направили с Музафар? — запита се Тег.

Мъжът изглеждаше почти дрогиран.

— Съзнаваш ли наистина, че имам власт? — попита тя.

Влезлият се прокашля, преди да отговори:

— Видно е за всички.

— Нали не си забравил, че съм банкер? Току-що открихме влог на нашия предан Музафар. Благодарен ли си ни, фелдмаршале?

— Да, почитаема мама — дрезгаво прозвуча гласът му.

— Башар, сигурна съм, че общо взето разбираш тази разновидност на властта. В Бене Гесерит си получил добра подготовка. Там са доста талантливи, но все пак, боя се, не колкото нас.

— Чувал съм, че сте много на брой — каза Тег.

— Числеността не е най-важното, башар. Власт, подобна на нашата, може да бъде разчленена и канализирана така, че да я регулират малки на брой групи.

Думите ѝ оставиха в него впечатление, че също като света майка привидно отговаря на въпроса, без обаче да разкрива почти нищо.

— Фактически — каза тя — на нея ѝ се дава възможност да се превърне в най-важното за оцеляването на много хора. И тогава заплахата за оттегляне е напълно достатъчна, за да управляваме.

Наглед нехайно, оранжевооката надзърна през рамо и попита:

— Музафар, би ли поискал да оттеглим благоразположението си към теб?

— Не, почитаема мама! — с очевидна тръпка на ужас отвърна той.

— Открили сте нов наркотик — каза Тег.

Смехът ѝ избухна спонтанно — висок и почти груб:

— Не, башар! Разчитаме на стария.

— В наркоман ли ще ме превърнете?

— Имаш право на избор, също като останалите, които ни служат — смърт или подчинение.

— Да, наистина стара възможност — съгласи се той.

Каква ли непосредствена заплаха бе избрала почитаемата мама от арсенала си? Не долавяше сигнал за предстоящо насилие. Точно обратно — придобитото наскоро двойно зрение му показваше разхвърляни отблясъци с изключително чувствени обертонове. Дали не бяха решили, че могат да го превърнат във Впечатък?

Тя му се усмихна с вече познатото изражение на студенина и безразличие.

— Музафар, мислиш ли, че ще ни служи както трябва?

— Вярвам, че ще го направи, почитаема мама.

Тег потръпна. И в двамата бе заложено нещо зло и пагубно. Не се съобразяваха с никакви морални принципи, а именно моралът бе моделирал собственото му поведение. Поуспокои се, когато си припомни, че никой от тях не знае за странната промяна, ускорила неимоверно реакциите му.

Изглежда сега те се забавляваха с обзелото го видимо объркване.

Всъщност увереността на Тег вътрешно нарастваше едновременно с мисълта, че никой от двамата не се наслаждава истински на живота. Ясно го виждаше с очите, с които Сестринството го бе научило да гледа. Почитаемата мама и Музафар бяха забравили, или по-скоро оставили далече зад себе си всичко, което помагаше за оцеляването на жизнерадостните човешки същества. Помисли си, че те навярно вече не откриват истински извор на радост дори в собствената си плът. Животът им в по-голямата си част сигурно приличаше на съществуванието на воайор, на вечен наблюдател, осъден да си спомня винаги какво е бил, когато е започнал да се превръща в онова, което е станал. Дори когато се залавяха с нещо, дето някога е предизвиквало задоволството им, трябваше да прибягват до все нови и нови крайности, докосвайки периферията на паметта си.

Подхилването на почитаемата мама прерасна в подигравателна усмивка, разкрила линията на зъбите ѝ с блестяща белота:

— Погледни го, Музафар. Няма и най-бегла представа какво можем да направим.

Тег не само чу думите ѝ, но видя и подробностите с очите си, подготвени някога в Бене Гесерит. В двамата тук не бе останал и милиграм простосърдечност. Мислеха, че нищо не би могло да ги изненада или дори да е действително ново за тях. Продължаваха да създават планове и кроежи, надявайки се крайните противоположности отново да им помогнат да стигнат до останалата в миналото тръпка. Добре знаеха, разбира се, че това няма как да се случи, но се надяваха да извлекат от поредния опит още малко изгарящ бяс, с чиято помощ да посегнат към недосегаемото. Мисленето им просто не познаваше други пътища.

Тег приготви и им изпрати специална усмивка, събрала всичките му умения, които бе усвоил за целта в Бене Гесерит. Беше пълна със съчувствие, разбиране и истинско удовлетворение от собствения му живот. Знаеше, че не може да хвърли в лицата им по-страшна обида и видя точното си попадение. Музафар се смръщи и го погледна застрашително. Почитаемата мама премина от оранжевоок гняв до рязка изненада, а оттам съвсем бавно и до проблясък на удоволствие. Не беше го очаквала! Нещо наистина ново!

— Музафар — каза тя, докато оранжевото се отцеждаше от очите ѝ, — доведи онази, която бе избрана за процедурата с нашия башар.

Тег, чийто двоен взор не сигнализираше за непосредствена заплаха, най-после разбра. Чувстваше как осъзнаването на собственото му бъдеще го залива и отнася с вълните си, а мощта му нараства. Бурната, необикновена промяна в него продължаваше! Долавяше как енергията ѝ не спира да му вдъхва сили. Едновременно с вникването в хода на събитията се очертаваха и възможностите за избор. Видя се като вихър, вилнеещ из цялата сграда, оставящ след себе си разхвърляни тела (сред тях бяха Музафар и почитаемата мама) из целия комплекс, който приличаше на скотобойна, когато най-после той си тръгна.

Трябва ли да го направя?

След поредния убит му се налагаше да продължава да убива. Осъзна необходимостта на действията си и най-после проумя изцяло замисленото от Тирана. Мъката и болката, отредени за самия него, едва не го принудиха да извика, но съумя да се овладее.

— Добре, доведете ми избраната почитаема мама — каза той.

Знаеше, че така му остава един враг по-малко, когото ще намери и ликвидира в сградата. А преди да започне трябваше да завземе и извади от строя командния пункт на сканлизерите.

Тараза гледаше напомнящите снежна вихрушка падащи бели цветове на фона на сребристото небе в ранното ракианско утро. Небето бе покрито с матов гланц от разсеяна светлина, непредвиден в информацията за нито една от подготвителните сбирки. Ракис продължаваше често да ги изненадва. Мирисът на портокали, които реално липсваха, бе скрил в себе си всички други миризми в периферния участък на градината върху покрива в Дар-ес-Балат.

Никога не вярвай, че си стигнал до скритите дълбини на което и да е място или на което и да е човешко същество… — припомни си тя.

Разговорът тук бе приключил, но ехото от произнесените на глас мисли, които продължаваха да се разменят само допреди няколко минути, не бе заглъхнало. Бяха стигнали обаче до общо съгласие, че е дошло време за действие. Още малко и Шийена щеше да „призове с танца си“ червей за тях и да покаже отново своето майсторство.

Уаф и нов представител на жречеството щяха да присъстват на „святото събитие“, но Тараза бе сигурна, че никой от двамата не разбираше истинската същност на онова, което се канеха да наблюдават. Тлейлаксианецът не бе спирал да ги следи зорко, разбира се. Все още продължаваше да показва раздразнителното си недоверие към всичко и всички. Но под странната сплав на това поведение личеше страхопочитанието на човек, попаднал на Ракис. Въпреки това постоянният и очевиден катализатор на гнева му бе фактът, че тук управляват глупаци.

Одрейди се върна от заседателната зала и застана до Тараза.

— Донесенията от Гамму страшно ме безпокоят — рече старшата майка. — Научи ли нещо ново?

— Не. Явно там хаосът продължава.

— Дар, кажи ми, какво трябва да предприемем според теб.

— Продължавам да си повтарям думите на Тирана към Ченои: „В Бене Гесерит са толкова близо до онова, което следва да направят, но същевременно и толкова далече.“

Тараза посочи към откритата пустиня отвъд каната на музейния град:

— Той е още там, Дар. Сигурна съм — обърна лицето си към Одрейди. — И Шийена му говори.

— Колко много лъжи са казани от него…

— Но не излъга за собственото си въплъщение. Припомни си думите му: „Всяка наследила ме частица ще отнесе със себе си малко от моето съзнание, скрито в изгубените и безпомощни перлички, които тръгнаха от мен, за да скитат слепешком из пясъците, потънали в безкраен сън.“

— Много разчиташ на вярата си в силата на неговите бленувания — отбеляза Одрейди.

— Длъжни сме да възстановим изцяло всичко, замислено и започнато от Тирана! До последното зрънце!

Другата света майка въздъхна, но не каза нито дума.

— Не подценявай силата на една идея — продължи Тараза. — Атреидите винаги са управлявали като философи. А философията е опасна във всички времена, защото спомага за раждането на нови идеи.

Одрейди все тъй мълчеше.

— Дар, червеят носи нещата в себе си! Непокътнати са силите, приведени някога в движение от него. и той продължава да ги владее.

— Тар, мен ли се опитваш да убедиш, или някой друг?

— Не те убеждавам, а те наказвам, Дар. Също както Тиранът, който продължава да наказва всинца ни.

— Защото не сме това. което трябва да бъдем ли? Ах-х! Ето, Шийена идва с останалите.

— Дар, единственото важно нещо е езикът на червея.

— Щом го казваш ти, старша майко.

Тараза погледна ядно към Одрейди, но тя в същия миг тръгна напред, за да поздрави новодошлите. Мрачното настроение на по-младата сестра бе ясно забележимо.

Присъствието на Шийена възстанови донякъде душевното им равновесие. Малката жена Шийена, винаги нащрек, сякаш внушаваше усещане за успешен край. Великолепен природен материал. Предишната вечер тя бе танцувала в огромната зала на музея на фона на гоблен — екзотичен танц на не по-малко екзотичния заден план на изработеното от нишки на подправката платно, пресъздаващо пустиня и червеи. Момичето изглеждаше едва ли не като част от гоблена — фигурката ѝ изпъкваше пред стилизираната картина на дюните, и майсторски предадените подробности по телата на профучаващи покрай тях чудовища. Тараза си спомняше как тъмната коса на Шийена политаше встрани при всяко нейно движение, описвайки неясно очертана дъга при многобройните завъртания в танца. Идващото отстрани осветление подчертаваше червеникавите отблясъци на косата ѝ. Очите бяха затворени, но лицето не изразяваше покой. За обхваналото я вълнение свидетелстваше недвусмислено страстната линия на широката ѝ уста, потрепването на ноздрите, рязко издадената напред брадичка… Движенията ѝ говореха за душевна изтънченост на контрастния фон на младостта.

В танца е скрит езикът и — бе помислила Тараза.

Одрейди се оказа права. Ще го научим, докато го съзерцаваме.

Днес сутринта Уаф, изглежда, отново се бе уединил в себе си. Трудно бе да се каже дали очите му гледаха навън, или бяха обърнати към вътрешния му мир.

С Уаф беше Тулушан — мургав хубавец от Ракис, избран като представител на жречеството за „святото събитие“. Тараза го видя на снощното изпълнение на танца и веднага ѝ направи необичайно впечатление фактът, че на Тулушан май никога не му се налага да казва „но“, защото тази думичка присъстваше във всичко, изречено от него. Безупречен бюрократ. С право очакваше да стигне далеч, ала надеждите му скоро щяха да се натъкнат на неочаквано голяма изненада. Тя не изпитваше никакво съчувствие към него, знаейки какво му предстои. Тулушан беше младок с мекушав характер и прекалено размити критерии, за да му се гласува доверието, което беше необходимо за висотата на подобен пост. Впрочем нищо чудно и да не беше толкова елементарен колкото изглеждаше.

Уаф отмина встрани в градината, като остави Одрейди и Шийена със спътника си.

Всичко можеше да стане и без младия жрец, естествено. Така до голяма степен бе обяснен и изборът му. Според Тараза бяха стигнали до развитие на нещата, благоприятно за евентуално избухване на насилие. Обаче самата старша майка мислеше, че никоя от фракциите в жреческото съсловие не ще се осмели да стори зло на Шийена.

Ще стоим близо до момичето. След демонстрацията на сексуалните постижения на курвите се проточи дълга и напрегната седмица. И много тревожна, ако искаше да бъде по-точна. Одрейди бе погълната от работата си с Шийена. Тараза би предпочела Лусила да поеме неприятното задължение на преподавател в специфичната материя, но на човек почти винаги му се налага да се справя с наличните възможности, така че на Ракис никой не се оказа по-подходящ за целта от Одрейди.

Старшата майка погледна отново към пустинята. Очакваха пристигането на топтерите от Кийн заедно с товара им от Много Важни Наблюдатели (М.В.Н.). Те, М.В.Н., засега се движеха без закъснение, но тълпата беше вече факт, както става винаги, когато пристигат хора с техния ранг.

Изглежда Шийена възприемаше добре курса по сексуално обучение, въпреки посредствената оценка, която Тараза бе поставила на мъжкарите-преподаватели, предоставени на Сестринството на Ракис. През първата прекарана тук нощ тя бе повикала един от обслужващите мъжкари. После прецени, че съпътстващите неприятни неща се оказаха много повече от забавлението и забравата, които случката ѝ даде. Впрочем, какво имаше за забравяне? Да забравиш е все едно да проявиш слабост. Никога не забравяй!

Само курвите се възползваха от забравата с користни цели. И ни най-малко не осъзнаваха челичената хватка на Тирана, стиснал като в менгеме съдбата на човешката раса. Както и нуждата ѝ да се освободи от тази хватка. Предишния ден бе подслушвала тайно беседата на Одрейди с Шийена.

Какво очаквах да чуя?

Момичето и учителката се намираха в същата градина на покрива, седнали една срещу друга на две пейки с портативен иксиански заглушител, поставен между тях, който скриваше думите им за всеки, непознаващ кода на преобразувателя. Заглушителят със суспенсорен носител се поклащаше, реейки се като чудноват чадър ниско над тях — черен диск, излъчващ смущения. Преиначаваха както движенията на устните, така и звуците от гласовете им.

За Тараза, застанала в продълговатата заседателна зала с малък преобразувател в лявото ухо, урокът прозвуча като глас от далечен спомен, изкривен от смущения Когато учех тези работи, още не знаехме какво ще натворят курвите от Разпръскването.

— Защо казваме, че сексът е нещо сложно? — попита ученичката. — Мъжът, когото изпрати снощи, не спря да го повтаря.

— Шийена, мнозина мислят, че го разбират. А едва ли някой е успял да го стори досега, защото обяснения от такова естество са свързани повече с работата на разума, отколкото на плътта.

— Защо не трябва да си служа с нито един от онези похвати, които видяхме в употреба от лицетанцьорите?

— В сложните неща, Шийена, са вплетени други, не по-малко сложни. Силите на секса са пришпорвали извършителите както на велики, така и на отвратителни дела. Говорим за „сексуална сила“ и „сексуални енергии“, както и за нещо от рода на „непреодолимия напор на желанието“. Не отричам, че явления от подобен порядък съществуват, следователно могат и да се наблюдават. Но в тях е скрита мощ, която е толкова голяма, че е способна да унищожи не само теб, но и всичко ценно, на което държиш.

— Ето какво се опитвам да разбера. Да проумея какво е лошото, което правят курвите.

— Шийена, те пренебрегват извършваното от човешкия род. Струва ми се, че вече си в състояние да го доловиш и вникнеш в него. Тиранът със сигурност го е знаел. Какво друго представлява неговата Златна Пътека, ако не виждането му за силите на секса, които да продължат в безкрая вечното повторение на човечеството?

— А курвите не го ли правят?

— Не. Най-много стигат до опита да държат в ръцете си световете, овладени от тях с помощта на тази сила.

— Изглежда, че е така.

— Да, но какви ответни реакции предизвикват те срещу себе си!

— Не разбирам…

— Нали вече знаеш за Гласа и как с негова помощ може да се установи власт над някои хора?

— Но не над всички.

— Вярно е. Представи си, че една цивилизация бива подложена много дълго време на въздействието на Гласа — тя постепенно ще привикне към силата му и така ще се стигне до прекратяване на по-нататъшни манипулации с негова помощ.

— Следователно има хора, които знаят как да се противопоставят на курвите.

— Виждаме недвусмислени признаци за същото. Ето една от причините да сме тук, на Ракис.

— Ще дойдат ли и те?

— Боя се, че ще го направят. Стремят се да установят контрол върху ядрото на старата Империя, а на нас гледат като на лесна плячка.

— Не се ли страхувате, че могат да ви победят?

— Просто не могат, Шийена. Бъди сигурна. Но не те ни трябват.

— Как да го разбирам?

Гласът на момичето бе последван от реакцията на Тараза, буквално шокирана от думите на Одрейди. Докъде се простираха подозренията ѝ ? В следващия момент схвана смисъла на казаното, но не беше сигурна, дали урокът е по силите и на младата ѝ възпитаничка.

— Шийена, сърцевината е в неподвижно състояние. От хиляди години сме в почти пълен застой. Животът и движението са „ей-там“, при хората от Разпръскването, които се съпротивляват на курвите. Длъжни сме с цената на всичко не само да съхраним, но и да засилим съпротивата им.

Шумът на наближаващи топтери я извади от света на спомените. М.В.Н. пристигаха от Кийн. Все още обаче не се намираха в непосредствена близост, тъй като звуците проникваха доста надалеч в чистия въздух.

Трябваше да признае, че подходът на Одрейди като преподавател и педагог бе наистина добър. Помисли го, докато оглеждаше небосклона, търсейки първия топтер. Очевидно летяха ниско и идваха откъм другата страна на сградата. Подстъпът им бе погрешен, но по всяка вероятност се бяха отклонили с М.В.Н. за кратък оглед на руините от стената на Тирана. Много хора не скриваха любопитството си към местата, където светата майка Одрейди бе открила съкровището с подправката.

Шийена, Одрейди, Уаф и Тулушан се върнаха в голямата зала за срещи. Те също бяха чули шума на топтерите. Момичето бе нетърпеливо да демонстрира властта си над червеите. Тараза продължаваше да се колебае. Нещо в звука на наближаващите топтери подсказваше затруднено движение. Дали бяха претоварени? Много ли наблюдатели пристигаха с тях?

Първият летателен апарат рязко се въздигна над покривната надстройка и тя видя бронираната кабина на пилота. Долови измяната още преди първият лъч да припламне от машината и да среже двата ѝ крака под коленете. Строполи се тежко върху някакво дърво, засадено в кашпа. Краката ѝ бяха напълно отделени от тялото. Втори лъч се стрелна към нея, поразявайки я косо в хълбока. Топтерът прелетя над главата ѝ с внезапен рев на бустерните двигатели и направи вираж вляво.

Тараза се вкопчи в дървото, като отпрати встрани изгарящата болка. Успя да прекъсне по-голямата част от кръвотечението. Да, болката беше почти непоносима, но все пак малко по-слаба от агонията при теста с подправката, спомни си тя. Мисълта ѝ помогна донякъде, макар да знаеше, че е обречена. Чу викове и много звуци, свидетелстващи за насилие из цялата музейна сграда.

Спечелих! — помисли старшата майка.

Одрейди излетя от надстройката и след миг се приведе над нея. Не размениха нито дума, но по-младата показа, че е разбрала всичко, като доближи челото си до слепоочието на другата. Движението ѝ беше дошло от древността подсещане, възприето в Бене Гесерит. Тараза започна да прелива в Одрейди целия си живот — Другите Памети, надеждите, страховете… Всичко и докрай.

Една от двете все още можеше да се спаси.

Шийена наблюдаваше от надстройката, където ѝ бе наредено да чака. Тя много добре разбираше какво става отвън, в градината върху покрива. Там сега се разиграваше върховната мистерия на Бене Гесерит и всяка послушница знаеше за нея.

Уаф и Тулушан, излезли от залата в самото начало на атаката, не се завръщаха.

Момичето потръпна от лошо предчувствие.

Одрейди рязко се изправи и притича обратно в покривната надстройка. Бясна ярост струеше от очите и цялото ѝ лице, но движенията ѝ бяха подчертано целенасочени. Подскачайки нагоре, тя засъбира светоглобуси. като ги държеше за захранващите проводници. Тикна няколко наръча в ръцете на Шийена и девойката почувства как тялото ѝ олеква благодарение на техните суспенсорни полета. Наставничката ѝ повлече след себе си още светещи кълба и забърза вън от обстрелното поле на нападателите към тесния край на залата, където на стената се виждаше решетка — тя очевидно бе нейната цел. Шийена ѝ помогна да я повдигне от жлебовете: зейна дълбока шахта-въздуховод. На светлината на бледожълтите снопове се мержелееха груби вътрешни стени.

— Когато кълбата са близо до теб, полето им е с максимален ефект — обясни Одрейди. — Отдалечиш ли ги от себе си, започваш да се спускаш надолу. Тръгвай.

Шийена стисна шнуровете в потната си ръка и отскочи над перваза на отвора в стената. Почувства, че пада и страхливо придърпа кълбата по-близо до себе си. Идващата отгоре светлина ѝ показа, че Одрейди я следва. На дъното излязоха в помпено помещение; шепотът на голям брой вентилатори тук беше фон за звуците на погром и насилие, идващи отвън.

— Трябва да стигнем до не-стаята, а оттам до пустинята — каза Одрейди. — Залите на всички машинни системи са свързани помежду си, така че има откъде да се мине.

— Тя мъртва ли е? — прошепна Шийена.

— Да.

— Горката старша майка.

— Шийена, сега аз съм старшата майка. Поне временно. — Ослуша се и посочи нагоре: — Нападението на курвите продължава. Трябва да бързаме.