В тази зала е пресъздаден къс от пустинята на Дюна. Пустиноходът точно пред вас датира от времето на Атреидите. В групата машини и съоръжения около него, гледани по посока на часовата стрелка откъм лявата ви страна, се вижда малък комбайн, универсален прицепен скрепер към трактор, примитивна инсталация за първична обработка на подправката и друго помощно обзавеждане. Всичко е обяснено подробно на съответните места. Обърнете внимание на светещия текст над изложеното: „И ТЕ ЩЕ ГЪЛТАТ ОТ ОБИЛИЕТО НА МОРЕТАТА И ОТ БОГАТСТВОТО НА ПЯСЪКА.“ Древният религиозен цитат често е бил повтарян от известния Гърни Халик.

Обяснение в Пътеводителя;

музеят в Дар-ес-Балат

Червеят продължи с неизменна скорост неуморния си ход до самото смрачаване. Одрейди вече бе привършила всичките си въпроси, без да достигне до нито един отговор. Как точно го управляваше Шийена? Бе казала, че не тя води своя Шейтан в следваната посока. Тогава какъв беше тайният език, на който реагираше чудовището? Светата майка добре знаеше, че сестрите-пазителки в движещите се горе заедно с тях топтери си задават същите въпроси. А навярно и още един в допълнение: „Защо Одрейди разрешава да продължат по-нататък?“

И може би правеха някои предположения: Не ни се обажда, за да не обезпокои звяра. Същевременно не ни се доверява да приберем групата от гърба му.

Причината беше много по-проста — любопитство.

Преходът на червея, съпроводен със силен съсък, можеше да бъде оприличен на борбата на кораб с издигнали го вълни. Само сухият кремъчен мирис на прегрят пясък, носен от гонещия ги вятър, го опровергаваше. В ширналата се отвсякъде открита пустиня километър подир километър следваха извитите като гръб на кит дюни, редуващи се подобно на океански вълни.

Уаф бе притихнал отдавна, коленичил като смалено копие на позата на Одрейди с вперен напред поглед и безизразно лице. Последното му изявление гласеше: „Бог пази вярващия в часа на изпитанието ни!“

Одрейди мислеше за него като за живо доказателство, че достатъчно силният фанатизъм може да се запази хилядолетия. Зенсуни и старите суфити бяха оцелели в тлейлаксианска среда. Също като смъртоносен микроб, който е дремел хиляди години в очакване на гостоприемника, приел да подхранва вирулентността му.

Какво ще стане с присаденото от мен в ракианското жречество! — питаше се тя.

Гаранцията за успех беше Света Шийена. А момичето бе седнало върху един пръстен на своя Шейтан с дръпната нагоре роба, излагаща на показ тънките крака. Стискаше с две ръце пръстена.

Споменала бе, че първият път червеят я е пренесъл до град Кийн. Защо точно там? Може би просто бе я отвел при себеподобните й?

Сега създанието под тях със сигурност имаше друга цел. Шийена бе престанала да си задава въпроси, а Одрейди ѝ нареди да мълчи и да практикува транс на ниско равнище. Най-малкото щяха да бъдат сигурни, че всяка подробност от преживяното лесно ще бъде извикана от паметта ѝ по-късно. Тогава навярно биха могли да разберат дали нямаше скрит език между момичето и Червея.

Светата майка вдигна поглед към хоризонта. Останките от основата на древната стена, опасвала някога Сарийър, се намираха само на около пет километра. Хвърляха сенки по дюните, което подсказваше, че са по-високи от предварителната ѝ представа за тях. А клисурата, където Тиранът се бе срутил от своя мост в река Айдахо, лежеше вдясно, най-малко на три километра от маршрута им. Сега там нямаше никаква река.

Уаф се размърда до нея.

— Господи, вслушвам се в Твоя призив — изрече той. — Уаф на Ентио се моли в Светото Твое Място.

Одрейди извъртя поглед към него, без да помръдне главата си. Ентио! В Другите ѝ Памети се знаеше за споменатия — племенен вожд от голямото Странстване на Зенсуни, много преди Дюна. Как да го разбира? Какви ли стари спомени бяха опазили тлейлаксианците?

— Шейтан забавя хода си — наруши мълчанието Шийена.

Останките от древната стена препречваха пътя им.

Извисяваха се най-малко на петдесет метра над най-високите дюни. Червеят свърна леко вдясно и се придвижи между два гигантски скални блока. После спря. Дългият му опръстенен гръб легна успоредно на почти напълно запазен отрязък от основата на стената. Шийена се изправи и огледа преградата.

— Къде се намираме? — попита Уаф, извисявайки гласа си над звука от кръжащите над тях топтери.

Одрейди отпусна хватката на ръцете си и раздвижи уморените си пръсти. Остана на колене, докато разглеждаше света около себе си. Сенките на катурнатите скални грамади изтегляха остри линии върху пясъчните сипеи и по-ниските скали. Гледани от не повече от двайсет метра, в стената се виждаха цепнатини и пукнатини, както и тъмни дупки в старинния фундамент.

Уаф се изправи и също разтри ръцете си.

— Защо бяхме доведени тук? — попита той с леко плачлив глас.

Червеят потръпна и се размърда.

— Шейтан иска от нас да се махаме — каза Шийена.

Как е разбрала! — помисли Одрейди.

Движението на чудовището не накара нито един от тях да залитне. Можеше да бъде просто рефлекторно помръдване след дългия път.

Шийена се обърна с лице към основата на старата стена, седна върху извития гръб и се плъзна надолу. Падна свита върху мекия пясък.

Одрейди и Уаф се преместиха малко напред и загледаха като хипнотизирани девойката, която бавно повлече крака към челната част на създанието. Там тя притисна ръце към хълбоците си и се взря в зейналата уста. Скрити отвътре пламъци хвърляха оранжеви светлици върху лицето ѝ.

— Защо сме тук, Шейтан? — попита Шийена.

Червеят пак помръдна.

— Иска и вие да слезете от него — извика тя.

Уаф погледна Одрейди и каза:

— Ако Бог пожелае от теб да умреш, Той кара стъпките ти да те отведат до мястото на твоята смърт.

Светата майка му отговори с парафраза от казаното в шериата:

— Слушай за всичко Божия пратеник.

Тлейлаксианецът въздъхна. От цялото му лице лъхаше съмнение. Все пак се обърна и се смъкна пръв от червея, падайки почти заедно с Одрейди. Двамата последваха примера на Шийена и застанаха пред съществото. Сетивата на бене-гесеритката бяха нащрек, когато тя се бе загледа втренчено в момичето. Пред зейналата уста беше много по-горещо.

Въздухът наоколо бе изпълнен с познатия парлив мирис на меланж.

— Тук сме, Господи — промълви Уаф.

Одрейди, отегчена от религиозното му страхопочитание, си позволи да огледа заобикалящата ги обстановка — разбитите скали, ерозиралата преграда, която стигаше чак до запрашеното небе, пясъчният склон върху жестоко белязаните от времето камъни и бавното „хъф-хъф“ на палещите огньове във вътрешността на червея.

Но къде всъщност се намираме! — запита се Одрейди.

Какво му е специалното на това място, та да определи тъй твърдо следваната от звяра посока!

Четири от наблюдаващите топтери прелетяха, наредени един до друг над главите им. Плясъците на крилните витла и съсъкът на двигателите за миг измениха звуковия фон, чийто главен създател бе червеят.

— Дали да им кажа да слязат? — запита се Одрейди. Достатъчно беше само да махне. Но тя не го направи. Вдигна двете си ръце, за да съобщи на наблюдателите да останат нависоко.

Вечерният хлад изведнъж пропълзя по пясъка. Одрейди потрепери и бързо пригоди метаболизма в костюма си към новите условия. Вече беше спокойна, че червеят няма да ги погълне, когато Шийена е с тях, но контролът на момичето над него продължаваше да бъде пълна загадка.

Сега беше се обърнала с гръб към чудовището.

— Иска от нас да останем тук — рече тя.

Думите ѝ все едно бяха някаква команда — червеят изви главата си встрани и се плъзна през гигантската грамада от разхвърляни скални блокове. Чуха го бързо да се отдалечава обратно в пустинята.

Одрейди се обърна с лице към постройката на древната стена. Мракът скоро щеше да ги обгърне, но в продължителния здрач по тукашните места оставаше достатъчно светлина, за да потърсят някакво обяснение на факта, че създанието ги бе пренесло точно тук. Една висока цепнатина в скалната стена вдясно от тях им се стори достатъчно подходяща за оглед. Отделяйки част от вниманието си за звуците, идващи от Уаф, Одрейди се закатери по пясъчния склон към тъмния отвор. Шийена тръгна редом с нея.

— Защо сме тук, света майко?

Комендантката направи неопределен жест. Чу, че Уаф ги следва.

Отворът на цепнатината тъмнееше в мрака. Одрейди спря и остави Шийена зад себе си. Пролуката беше широка около метър и някъде към четири висока. Каменните стени на входа се оказаха изненадващо гладки. сякаш полирани от човешка ръка. Сипна се пясък. Отразената в него светлина на залязващото слънце като да бе заляла със златиста боя едната страна на отвора в скалната маса.

Уаф се обади изотзад:

— Кое ли е това място?

— Останали са много стари пещери — каза Шийена. Свободните са криели подправката си в тях. — Тя пое дълбоко дъх през носа. — Майко, долавяш ли миризмата?

Одрейди кимна. Уаф мина покрай тях и влезе в широката цепнатина. Там се обърна и погледна нагоре по стените, които се събираха под остър ъгъл над него. Обърнат с лице към двете жени, продължи гърбом напред през входа, без да откъсва поглед от стените. Одрейди и Шийена го доближиха. Внезапно тлейлаксианецът изчезна от погледа им, сподирян от шумолене на сипваш се пясък. Миг по-късно пясъкът тръгна напред в цепнатината, увличайки ги. Светата майка сграбчи едната ръка на момичето.

— О, Господи! — извика то.

Ехото отзвуча от невидими скални стени някъде пред тях, докато двете се плъзгаха надолу по дълъг наклон от свличащ се пясък в поглъщащия всичко мрак. После спускането спря с последно леко движение на песъчинките. Одрейди, потънала до колене в свлечената маса, се измъкна и издърпа след себе си Шийена на твърдо място.

Девойката понечи да проговори, но тя вдигна ръка:

— Тихо! Слушай!

Вляво нещо зашумоля и се раздвижи.

— Уаф, къде си?

— До кръста в пясък — силен страх звучеше в гласа му.

Одрейди продължи с хладен глас:

— Сигурно Бог го е поискал. Измъкни се полека. Струва ми се, че сме стъпили на скала. Само по-внимателно! Не ни трябва нова лавина.

След като погледът ѝ посвикна с тъмнината, светата майка се обърна към склона, по който се бяха свлекли дотук. Отворът, откъдето бяха влезли, сега изглеждаше като замъглена златна точица много далече от тях.

— Майко — прошепна Шийена, — страхувам се…

— Кажи наум молитвата против страх — разпореди се Одрейди. — И стой спокойно. Приятелите ни знаят къде сме. Те ще ни помогнат да излезем.

— Бог ни доведе на това място — обади се Уаф.

Одрейди не му отговори. Само присви устни в настъпилата тишина и изсвири пронизително, след което се заслуша в ехото. Върналият се обратно звук ѝ подсказа, че около тях се намира огромно празно пространство с някакво ниско препятствие точно зад гърбовете им. Обърна се кръгом и отново свирна.

Ниската преграда се намираше на около сто метра. Освободи дланта си от тази на Шийена и каза:

— Стой тук. моля те. Хей, Уаф?

— Чувам топтерите — обяви той.

— Всички ги чуваме. Приземяват се. Скоро ще ни дойдат на помощ. А дотогава не напускай мястото си и пази тишина. Искам да е тихо.

С поредица от изсвирвания и изчакване на ехото, като внимателно пристъпваше напред ту с единия, ту с другия крак, Одрейди си запроправя път в тъмнината. Протегнатата ѝ ръка докосна груба скална повърхност. Опипа я. Висока само до кръста. Отвъд нея беше празно. Ехото ѝ докладва, че пространството там е по-малко и отчасти затворено. Високо зад нея нечий глас извика:

— Света майко, къде сте?

Одрейди се обърна, събра шепи около устата си и силно се провикна в отговор:

— Не влизайте! Свлякохме се в дълбока пещера. Донесете светило и дълго въже.

Малката черна фигурка се отдръпна от далечния отвор. Светлинката горе постепенно притъмняваше. Тя свали ръце от устата си и заговори в мрака:

— Шийена? Уаф? Пристъпете десетина крачки към мен. И чакайте там.

— Майко, къде се намираме? — попита девойката.

— Търпение, момиче!

Откъм Уаф се разнесе монотонен звук. Одрейди разпозна старинните думи на ислямиат. Той се молеше. Бе прекратил с опитите си да скрие своя произход от нея. Добре. Вярващият е празен съд за благинките на Мисионария Протектива.

Междувременно особеностите на мястото, където ги бе довел червеят, я изпълваха с все по-голяма възбуда. Водена от ръката си по продължаващата скална преграда, тя тръгна вляво. На отделни места повърхността беше донякъде гладка и наклонена надолу в противоположната посока. Внезапно Другите Памети материализираха изображението:

Водосъхранител!

Пред нея се намираше резервоар за вода на свободните. Светата майка вдъхна дълбоко, за да провери за влага. Въздухът беше напълно сух и с кремъчен мирис.

Ярък светлинен лъч блясна и разряза мрака. В промъкналия се през отвора глас Одрейди разпозна една от сестрите:

— Виждаме ви!

Тя отстъпи от ниската преграда, обърна се и се огледа наоколо. Уаф и Шийена се намираха на шейсетина метра и също се озъртаха удивени. Помещението беше почти кръгообразно с диаметър не по-малък от седемстотин стъпки. Над главите им се издигаше висок каменен свод. Отново се взря в преградата пред себе си — да, нямаше съмнение, това бе резервоар на свободните. Успя да различи малкото каменно островче в центъра, където уловеният червей очаква политането си в течността. От Другите Памети дойде страховитата картина на агонията му, осигуряваща меланжовата отрова, готова да отприщи оргията с водата на живота.(#)

Ниска арка очертаваше тъмнината в отсрещната страна на басейна. Тя забеляза преливника, през който е минавала водата, идваща от ветрокапан. Наоколо сигурно е имало и други резервоари за съхраняване на влагата — цял комплекс, пазещ единственото богатство на някое старинно племе. Вече знаеше името на това място.

— Сийч Табър — прошепна Одрейди.

Двете къси думи предизвикаха прилив на спомени. Тук бе живял наибът(#) Стилгар по времето на Муад’диб.

Защо червеят ни пренесе до Сийч Табър!

А преди той бе отнесъл и Шийена до града Кийн. Дали защото другите е трябвало да научат за нея? Тогава какво щяха да разберат те тримата сега? Имаше ли хора, притаени в тъмнината? До момента не бе доловила никакъв признак на живот.

Гласът на сестрата от входа прекъсна мислите ѝ:

— Наложи се да поискаме въже от Дар-ес-Балат! Хората в музея предполагат, че мястото е Сийч Табър! Смятали са, че отдавна е изчезнал!

— Хвърлете ми светило, за да мога да го огледам — извика Одрейди.

— Жреците настояват да не се пипа нищо!

— Дайте ми светлина! — настоя комендантката.

Някакъв тъмен предмет свлече малко пясък по наклона към тях. Светата майка каза на Шийена да изтича и да го донесе. Натискането на бутона хвърли ярки отблясъци към тъмния свод отвъд резервоара. Да, имаше и други басейни. А встрани от самия водосъхранител, в скалата до нея беше издълбана тясна стълба. Стъпалата водеха нагоре, после полягаха и изчезваха от погледа.

Одрейди пошепна в ухото на Шийена:

— Наблюдавай внимателно Уаф. Извикай, ако тръгне след нас.

— Слушам, света майко. Къде отиваме?

— Трябва да огледам мястото. Оказа се, че съм изпратена тук неслучайно. — Продължи по-високо: — Уаф, остани и дръж въжето.

— Какво си шепнехте там? — недоверчиво попита тлейлаксианецът. — Защо точно аз трябва да чакам? Какво си решила да правиш?

— Молех се — каза Одрейди. — И тръгвам сама към светите места.

— Защо сама?

Тя отговори на старинен ислямиат:

— Така е писано.

Успя да го спре!

Запъти се с бърза крачка към скалната стълба. Без да изостава и на стъпка от нея, чевръстата Шийена рече:

— Трябва да уведомим нашите за мястото. Старите пещери на свободните са недостъпни за Шейтан.

— Тихо, дете — смъмри я Одрейди.

После насочи светлината към стълбата. Малко по-горе Стъпалата извиваха дъговидно и под остър ъгъл в скалата. Поколеба се. Предусещането на опасност, което бе доловила в началото на днешната авантюра, сега се върна с още по-голяма сила. Почти го напипваше в себе си.

Какво ли има горе!

— Остани тук, Шийена — каза Одрейди. — Не позволявай на Уаф да тръгне след мен.

— Мога ли да го спра? — Девойката страхливо погледна към дребното човече, останало само в огромното помещение.

— Обясни му, че трябва да чака по Божията воля. Кажи му го ето така… — Одрейди се наведе близо до нея и изрече думите на старинния език, след което добави: — Не споменавай нищо повече. Препречи пътя му и го повтаряй, ако се опитва да мине.

Шийена бавно изрече новите за нея слова. Светата майка видя, че ги бе запомнила. Схващаше бързо.

— Той се бои от теб — напомни ѝ. — Няма дори да се опита да ти навреди.

— Да, майко — отвърна момичето, обърна се със скръстени на гърдите ръце и внимателно загледа към Уаф.

Насочвайки светлината пред себе си, Одрейди се заизкачва по стълбата. Сийч Табър! Ей ти, стар червей, каква изненада си ни приготвил!

Когато се озова в дълъг и нисък коридор в горния край на стълбата, тя видя първите тела, мумифицирани от пустинята. Бяха пет на брой — двама мъже и три жени без дрехи и опознавателни знаци. Сухата среда бе съхранила голите трупове. Обезводняването беше прилепило плътно кожата и телесната тъкан към костите им. Телата лежаха подпрени едно до друго о стената, а краката им препречваха коридора. Одрейди се видя принудена да стъпи върху всяко от внушаващите ужас препятствия.

Насочи лъча на светилото и ги огледа едно по едно при преминаването. Петимата бяха промушени по един и същ начин. Някакво обърнато нагоре острие ги бе пронизало точно под гръдната кост.

Ритуални убийства?

В тъмното петно на раните стърчеше късче суха и сбръчкана плът. Вече бе разбрала, че труповете не са от времената на свободните. В тогавашните дестилационни инсталации всичко е било превръщано в пепел при извличане на водното съдържание.

Премести напред лъча на светлината, но спря, за да обмисли видяното. Срещата с труповете засили предчувствието ѝ за опасност. Трябваше да взема някакво оръжие. Но нямаше ли да събуди подозрения в Уаф?

Упоритият глас на предупреждението, идващ някъде отвътре, не можеше да бъде пренебрегнат. Реликвата Сийч Табър вещаеше заплаха.

Лъчът на светилото се натъкна на друга стълба в края на помещението. Одрейди внимателно продължи да се придвижва напред. При първото стъпало насочи светлинния лъч нагоре. Плитки стъпала. Малко над главата ѝ в скалата се отваряше по-широко свободно пространство.

Обходи го с разсичащия светлинен лъч. По каменните стени имаше следи от изсичане и горене. Отново погледна по стълбата нагоре.

„Какво се криеше там!“

Усещането за опасност бе силно.

Закатери се бавно, с кратка пауза на всяко стъпало, като често спираше и за по-дълго. Излезе в широк коридор, изсечен или продълбан в самородната скала. Тук се натъкна на доста повече мъртви тела. Бяха изоставени в безпорядъка на последния им миг. И тяхната мумифицирана плът бе разсъблечена. Труповете лежаха разхвърляни в широкия коридор — двайсетина на брой. Продължи напред, като ги заобикаляше. Някои бяха пронизани също като петимата по-долу. Други — разсечени с меч или секира и горени с лазестрелен лъч. Един беше обезглавен и черепът му лежеше до стената на коридора като топка, изтърколила се при някаква ужасяваща игра.

Новият коридор продължаваше право напред покрай отворите на малки стаички от двете му страни. В тях нямаше нищо ценно, както показа насоченият лъч светлина — няколко разхвърляни нишки от подправката, спускащи се надолу издутини от разтопена скала и гранули от стопилка, полепнали по подовете, стените и таваните на тесните помещения.

„Що за насилие бе вилняло тук!“

В самите дъна на някои от дупките се виждаха тъмни петна. Дали бяха от пролята кръв? В ъгъла на една пък лежеше малка купчина кафява тъкан. Под краката на Одрейди бяха пръснати ивици накъсан плат.

Имаше и много прах. Навсякъде. Вдигаше се при всяка нейна стъпка.

Коридорът свършваше с кратък проход под свод, водещ към широк перваз. Тя насочи лъча на светилото отвъд перваза към огромно помещение, много по-обширно от долното. Сводестият таван се издигаше толкова високо, че неминуемо влизаше в скалната основа на голямата стена. Широки, но плитки стъпала пък се спускаха от перваза към дъното на огромното помещение. Одрейди колебливо слезе по тях и стъпи на пода. Обходи със светлинния лъч всичко около себе си. Оттук тръгваха още коридори. Някои от тях бяха блокирани с камъни, при други те лежаха разхвърляни както по перваза, така и по пода на просторното помещение.

Тя подуши въздуха. В разнесената от стъпките ѝ прах мирисът на меланж беше ясно доловим. И все по-осезателно се вплиташе в усещането за опасност. Страхотно ѝ се искаше да се върне веднага при останалите долу… Същевременно опасността беше и маяк. Задължително трябваше да разбере накъде я насочва той.

Вече бе напълно сигурна къде се намира. В огромната подземна зала на Сийч Табър — мястото на безбройни оргии с подправка на свободните и общи събирания на племето. Водещ тук е бил наибът Стилгар. Идвал е и Гърни Халик. Лейди Джесика също. Пол Муад’диб. Чани — майката на Ганима. Тук Муад’диб е обучавал бойците. Истинският Дънкан Айдахо също е бил… Както и първият гола̀ Айдахо!

Защо бяхме доведени? Каква е опасността!

Със сигурност беше тук! Точно тук! Тя я чувстваше.

На това място Тиранът бе скрил изключително голямо количество подправка в таен склад. В записките на събитията, съхранявани от Бене Гесерит, дословно бе отбелязано, че огромната зала била пълна чак до тавана с богати запаси, същото важеше и за много от околните коридори.

Одрейди се обърна на място и проследи с поглед пътеката, очертана от светилото ѝ. Ей там горе бе издаденото напред като перваз лоно на наибите. А по-нататък се виждаше поръчаната от Муад’диб площадка-ложа, наричана Царската Тераса.

Ето го и сводестият вход, през който влязох.

Тя обходи с лъча и пода, отбелязвайки местата, където претърсвачите са дълбали и горили скалното тяло в дирене на баснословния склад. Говорещите с риби бяха задигнали по-голямата част от меланжа, тайното място на който е било разкрито от гола̀та Айдахо — височайшия съпруг на прочутата Сиона. В записките се казваше, че претърсвачите по-късно са намерили множество тайници, скрити зад фалшиви стени и подове. За това свидетелстваха голям брой автентични отчети; същото подчертаваха и сверките с Други Памети. Във Времената на глада тук бе царяло насилие, отчаяни тълпи претърсващи бяха се промъквали, макар и рядко. Правдоподобно обяснение за телата на мъртъвците. Мнозина са се биели и загивали само и само да успеят да поровят из Сийч Табър.

Служейки си с усвоени някога умения, Одрейди се постара да използва като водещ сигнал усещането за опасност. Дали миазмите на вилнялото някога безчинство все още бяха полепнали по околните каменни стени — след хилядите години, изтекли оттогава? Не, доловеното от нея предупреждение идваше от друга посока. То вещаеше нещо предстоящо, много скоро, почти веднага! Левият ѝ крак се натъкна на някаква неравност по пода. Светилото очерта тъмна линия в прахта. Тя я разпиля с крак, разкривайки буква, а после и цялата дума.

Прочете я наум, а след това и на глас:

— Арафел.

Познаваше думата. Светите майки от епохата на Тирана я бяха впечатали дълбоко в бене-гесеритското съзнание, проследявайки корените ѝ до самата граница на отминалото в древността време и скритите там източници.

„Арафел — облакът на тъмата в края на вселената.“

Одрейди ясно долови задъханото концентриране на предупреждението. То сякаш се сгъстяваше в словото пред нея.

„Святата отсъда на Тирана — както щяха да кажат жреците. — Мракът на тъмата на свята отсъда!“

Тя премина по цялото протежение на думата, взирайки се внимателно във всяка буква; направи ѝ впечатление завъртулката в края, завършваща с малка стрелка. Погледна в указаната посока. Някой друг също я бе забелязал и дълбал в перваза, накъдето сочеше стрелката. Мислено прекоси разстоянието до мястото, гдето търсачът и неговият изгарящ резец бяха оставили тъмното петно на стопена скална маса. Поточета от втечнен някога камък тръгваха като пръсти от издаденото напред скално уширение; всеки започваше от дълбока дупка, прогорена в самия камък.

Одрейди се приведе и отправи лъча на светилото поред към странните образувания. Нищо. Долавяше част от възбудата на търсач на съкровище, яхнал предупредителното усещане на страха. Величината на отрупаното някога в огромната зала богатство бе изумителна и смайваща въображението. В най-лошия период от отминалите времена обикновена ръчна чанта е побирала достатъчно подправка за купуването на цяла планета. А Говорещите с риби бяха прахосали отрупаното безценно съкровище, пропилявайки го в разпри, погрешни преценки и чиста проба безразсъдство — прекалено маловажни събития, за да бъдат отбелязани в историческите записи. После едва ли не с радост приеха предложеното от иксианците единение, когато онези от Тлейлакс вече бяха разбили меланжовия монопол.

Дали претърсваните са намерили всичко? Никой не бе успявал да надмине Тирана по мъдрост.

Арафел.

В края на вселената.

Беше ли оставил той послание, за да пътува през вечността до днешния възход на Бене Гесерит?

Одрейди обходи още веднъж залата с лъча на светилото, а после го насочи нагоре.

Таванът описваше почти съвършено полукълбо. Тя знаеше, че е трябвало да представлява модел на нощното небе, гледано от входа на Сийч Табър. Но още по времето на първия тукашен планетолог Лайът Кайнс оригиналните нарисувани по тавана звезди са изчезнали при незначителни трусове, както и от всекидневното износване, съпътстващо живота.

Дишането ѝ се учести. Сега усещането за страх беше най-силно. Гласът на маяка, предупреждаващ за опасност, отзвънваше гръмко в нея! Почти на бегом тя се отправи към стълбите, по които бе слязла долу. Там се обърна и потърси обратно в съзнанието си Друга Памети, за да съхрани тукашното изображение. Те дойдоха бавно, с мъка проправяйки си път покрай тягостното усещане за обреченост. Насочвайки нагоре лъча на светилото, последван от погледа ѝ, светата майка сякаш подреждаше един след друг старите спомени на разгърналата се пред нея сцена.

Късчета отразен блясък!

Другите Памети определяха местата им на звезди в отдавна отминало небе. Ето го и него! Жълтеникавосребристият полукръг на аракийнското слънце. Тя веднага разпозна знака на залеза.

Денят на свободните започва нощем.

Арафел!

Без да сваля лъча на светилото си от жалона на някогашния слънчев залез, тя се изкачи обратно по стъпалата и продължи по издадения перваз, обикалящ огромната зала, за да стигне точно до мястото, което бе видяла в Другите Памети.

Нищо не бе останало от старинната слънчева дъга.

Търсачите бяха дълбали в стената там. където е била тя. Каменни пъпки очертаваха пътя на скалорез. Не се виждаха отвори или цепнатини.

Засилващото се стягане в гърдите ѝ подсказваше, че се полюшва на ръба на опасно разкритие. Дотук я беше довел гласът на маяка!

Арафел… В края на вселената. Отвъд залязващото слънце!

Отново насочи лъча на светилото вляво и вдясно. Откъм лявата ѝ страна се очерта друг вход на коридор. Препречвалите го някога камъни лежаха разхвърлени безредно по перваза. Одрейди се промъкна през входа, ясно чувайки бумтежа на сърцето си, и се озова в късо помещение, запушено в края със стопен камък. Вдясно, точно зад мястото, където някога се е намирал жалонът на слънчевия залез, откри малка стая, плътно залята с мирис на меланж. Влезе в нея и видя допълнителни следи от дълбане и прогаряне по стените и тавана. Тук усещането за опасност беше направо потискащо. Произнесе безмълвно молитвата срещу страх, докато обикаляше с лъча на светилото из стаята. Имаше почти квадратна форма с около два метра дължина на стените. Таванът се намираше на по-малко от половин метър над главата ѝ. В ноздрите ѝ пулсираше канелена миризма. Тя кихна И при последвалото примигване зърна слабо обезцветено петно на пода, недалеч от самия праг.

Може би друг белег от някогашно претърсване? Когато се наведе със светилото, държано под остър ъгъл встрани, забеляза, че е зърнала само сянката на нещо, вдълбано навътре в тялото на скалата. Не се виждаше от прахта. Коленичи и я избута встрани. Много фино и много дълбоко гравирано! Каквото и да беше, трябвало е да трае дълго. Може би последното послание на някоя загубила се или погинала света майка? Познат похват на Бене Гесерит. Одрейди притисна чувствителните си пръсти към изгравираното и възстанови в паметта си неговата плетеница.

Почти веднага съзнанието ѝ го разпозна — само една дума, изписана на старинния чакобза(#): „Тук“.

Но не обичайното „тук“, с което се посочва дадено място, а различно и недвусмислено друго „тук“, зовящо: „Намери ме!“

Твърдяха го тътнещите удари на сърцето ѝ. Остави светилото на пода близо до дясното си коляно, а пръстите ѝ внимателно заизследваха прага зад древния призивен надпис. Каменната преградка видимо бе цяла, но не след дълго напипа съвсем незначително прекъсване. Натисна силно, опита с усукване и обръщане; после промени няколко пъти ъгъла на натиска и повтори същото.

Никакъв резултат.

Приседна върху петите си и се замисли.

„Тук.“

Чувстваше осезателно засилващата се острота на предупреждението. Нещо ѝ пречеше дори да диша нормално.

Отдръпна се леко назад, притегли обратно светилото и легна с цялата си дължина на пода, за да огледа от непосредствена близост основата на прага по цялото ѝ протежение. Тук! Дали да не опита с някакъв инструмент, поставен до думата, за да повдигне прага? Не, липсваше указание за инструмент… Цялата постановка издаваше почерка на Тирана, а не на някоя света майка. Направи опит да избута прага встрани. Пак нищо. Чувстваше как отчаянието засилва още повече напрежението и усещането за опасност; изправи се и ритна прага до гравираната в пода дума. Помръдна! Над главата ѝ нещо проскърца грубо върху пясъка.

Одрейди рязко се дръпна назад, миг преди върху пода пред нея да се изсипе пясъчен поток. Нисък тътнещ звук изпълни цялата стаичка. Камъните под краката ѝ се раздвижиха. Подът се наклони надолу в посока към входа.

Тя още веднъж се почувства изтласкана напред и надолу в неизвестното. Все пак успя да си даде сметка, че по-голямата част от дъното на стаичката се бе наклонила, отваряйки открито пространство под вратата и стената. Светилото ѝ падна едновременно с нея и лъчът му дълго подскачаше при поредното претъркаляне. Видя пред себе си нещо, струпано на купчини в тъмночервеникаво и кафяво. Мирис на канела изпълни ноздрите ѝ.

Падна до светилото върху мек куп от меланж. Отворът, през който се бе озовала тук, сега се намираше извън полезрението ѝ на около пет метра нагоре. Веднага грабна светилото си. Лъчът му очерта широки каменни стъпала, изрязани в скалата. По вертикалните им плоскости имаше надписи, но засега тя виждаше единствено, че пътят ѝ за излизане не е отрязан. Първоначално залялата я паника отстъпи, ала усещането за опасност я бе оставило почти без дъх, с осезаем натиск върху гръдните мускули.

Насочи лъча вляво и вдясно от мястото, където бе паднала. Дългото помещение се намираше точно под коридора, по който беше минала на излизане от огромната зала. По цялата му дължина бяха струпани купища меланж!

Отново обърна нагоре лъча на светилото и разбра защо нито един от претърсвачите не бе съумял да открие помещението с чукане по пода. Пресичащи се на кръст скални връзки пренасяха цялото напрежение дълбоко в каменните стени. След всяко почукване ответните звуци щяха да бъдат като при солидна скала.

Погледна още веднъж към заобикалящия я отвсякъде меланж. Дори при днешните, намалени благодарение на резервоарите цени, разбираше, че е стъпила върху истинско съкровище. Съдържанието на тукашното хранилище се измерваше в много тонове!

Това ли е опасността!

Предупредителното усещане в нея не бе изгубило нищо от остротата си. Нямаше защо да се страхува от меланжа, оставен от Тирана. Триумвиратът щеше да направи справедливо разпределение на огромното количество и с това щеше да дойде краят. Премиални за участниците в проекта за гола̀та…

Имаше някаква друга опасност. Не можеше да избяга от предупреждението.

Реши още веднъж да опипа със светлинния лъч купищата струпан меланж. Вниманието ѝ бе привлечено от някакъв пояс по стената над височината на подправката. Още думи! И пак на чакобза, изписани с резец във фино изтеглен надпис, носещ друго послание:

„ЕДНА СВЕТА МАЙКА ЩЕ ЧЕТЕ СЛОВАТА МИ!“

Студенина сви стомаха ѝ. Насочи светлика вдясно, минавайки през имперски по количество куп от меланж. Посланието продължаваше:

„ЗАВЕЩАВАМ ВИ СТРАХА И САМОТАТА СИ. ПОМНЕТЕ ОТ МЕН, ЧЕ ТЯЛОТО И ДУШАТА НА БЕНЕ ГЕСЕРИТ ЩЕ ИМАТ СЪДБАТА НА ВСИЧКИ ТЕЛА И ДУШИ.“

Още по-вдясно следваше друго изречение. Отново прекоси слепения меланж и спря, за да прочете:

„ИМА ЛИ СМИСЪЛ ОЦЕЛЯВАНЕТО, АКО НЕ ЗАПАЗИТЕ ЦЕЛОСТТА СИ? ПИТАЙТЕ БЕНЕ ТЛЕЙЛАКС. АМИ АКО ПРЕСТАНЕТЕ ДА ЧУВАТЕ МУЗИКАТА НА ЖИВОТА? НЕ МОЖЕ ДА СЕ РАЗЧИТА САМО НА СПОМЕНИТЕ, ОСВЕН АКО ТЕ НЕ ВИ ПРИЗОВАВАТ КЪМ ВЪЗВИШЕНА ЦЕЛ!“

По тясната стена в дъното на дългото помещение личаха още надписи. Одрейди се запрепъва из меланжа и спря; после коленичи.

„ЗАЩО СЕСТРИНСТВОТО НЕ ПРОКАРА ЗЛАТНАТА ПЪТЕКА? ЗНАЕТЕ КОЛКО Е НУЖНА. НЕУСПЕХЪТ ВИ ОСЪДИ МЕН, БОГ-ИМПЕРАТОРА, НА ХИЛЯДОЛЕТНО ОТЧАЯНИЕ.“

Думите „Бог-Императора“ не бяха на чакобза, а на ислямиат, което придаваше допълнителен смисъл на казаното за всеки, говорещ езика: „Вашият Бог и вашият Император, защото вие ме направихте такъв.“

Одрейди се усмихна с ледено изражение. Това ще предизвика религиозна полуда в Уаф! Всяка негова стъпка тук щеше да е удар върху самообладанието му.

Не подлагаше на съмнение правотата на обвинението от страна на Тирана, нито вероятността за сбъдване на прорицанието, че Сестринството е заплашено от погибел. Именно усещането за грозяща опасност безпогрешно я бе довело дотук. И още нещо бе допринесло за нея. Червеите на Ракис продължаваха да се движат с древния ритъм, зададен им от Тирана. Той спокойно можеше да спи безкрайния си сън — чудовищният живот, припомнян от ситна перличка във всеки от тях, продължаваше така. както беше предрекъл.

Какво ли е казал на Сестринството приживе? Припомни си думите му: „Когато си замина, със сигурност ще ме наричат Шейтан и Повелител на Пъкъла. Но колелото трябва да продължи да се върти по Златната Пътека.“

Да, именно това бе смисълът на Таразините думи: „Не виждаш ли? Обикновените хора на Ракис го наричат Шейтан повече от хиляда години!“

Тя го е знаела, без да е зървала изписаните тук слова!

Виждам изцяло проекта ти, Тараза. Сега разбирам товара на страха, който си носила през всичките изминали години. Чувствам дълбоко в себе си всяко негово късче, също като теб.

Вече бе наясно, че доловеното от нея предупреждение няма да я напусне до края на дните й; защото другите възможности бяха изчезване на Сестринството или пък радикално премахване на смъртоносната опасност.

Вдигна светилото, изправи се и бавно си проби път през меланжа до широките стъпала, водещи навън. И изведнъж се дръпна назад. По вертикалната плоскост на всяко от тях бяха изрязани още надписи. Прочете ги разтреперана по реда на стъпалата към отвора:

„ДУМИТЕ МИ СА ВАШЕТО МИНАЛО,

ВЪПРОСИТЕ МИ СА ПРОСТИ:

С КОГО СЕ СЪЮЗЯВАТЕ?

С ИДОЛОПОКЛОННИЦИТЕ НА СОБСТВЕНИЯ СИ ОБРАЗ ОТ ТЛЕЙЛАКС?

С БЮРОКРАЦИЯТА НА МОИТЕ ГОВОРЕЩИ С РИБИ?

СЪС СКИТАЩОТО ИЗ КОСМОСА СДРУЖЕНИЕ? С ХАРКОНИТЕ — ПРИНОСИТЕЛИ НА КЪРВАВИ ЖЕРТВИ?

С ДОГМАТИЧНАТА СМРАД, КОЯТО САМИ СЪЗДАДОХТЕ?

КАК ЩЕ ПОСРЕЩНЕТЕ КРАЯ СИ? КАТО НИЩО ПОВЕЧЕ ОТ ТАЙНО ОБЩЕСТВО ЛИ?“

Одрейди се заизкачва нагоре, прочитайки за втори път всеки въпрос. Възвишена цел? Колко крехка беше тя винаги. И колко лесно изопачавана. Но в непрестанната угроза бе стаена мощ. Опасността и ответната сила бяха изписани буква по буква върху стените и стълбата на тукашното складово помещение. Тараза го знаеше, без да ѝ е било обяснявано. Смисълът на посланието на Тирана беше ясен: „Присъединете се към мен!“ Когато стигна до равнището на малката стая и успя да стъпи на тесен перваз, за да се обърне към вратата, светата майка погледна още веднъж надолу, към съкровището, което бе намерила. После завъртя глава, възхитена от мъдростта на Тараза. Ето какъв би могъл да е краят на Сестринството. Планът на старшата беше ясен и отделните му части намираха местата си. Нищо определено със сигурност. В крайна сметка богатство и власт бяха едно и също. Изпълнението на възвишения проект бе започнало и той трябваше да бъде завършен, дори ако цената е смъртта на Сестринството.

Какви несъвършени инструменти сме подбрали! Онова момиче, чакащо долу в дълбоката зала под пустинята… Да, онова момиче и гола̀та, подготвен за Ракис.

Е, стар червей, сега говоря езика ти. В него няма думи, но аз знам какво казва той.

Загрузка...