Еретиците на Дюна

Дънкан се опита да си припомни къде се намира. Знаеше, че Тормза е мъртъв. От очите му бе бликнала кръв. Да, добре си го спомняше. Бяха влезли в тъмна сграда, когато внезапно около тях блесна силна светлина. Почувства болка в тила. Удар ли беше? Направи опит да се движи, но мускулите му отказваха да се подчинят.

Спомни си, че бе седнал в края на някаква обширна тревна площ. В ход беше игра от типа на боулинга — чудати кълба се стрелкаха и подскачаха без разбираема схема и правила. Играчите бяха младоци, облечени в обичайните одежди на Гайъди Прайм…

— Правят се на старци — изговори той и добре си спомняше, че го е казвал.

Спътничката му, също млада и добре сложена жена, го погледна безизразно.

— Само възрастни мъже следва да участват в игрите на открито — поясни той.

— Ъ?

Не последва отговор на въпроса ѝ. Позволяваше си да го унижава с междуметни езикови похвати!

И в следващия миг ме предаде на Харконите.

Следователно споменът беше от времето преди да е станал гола̀.

Гола̀!

Спомняше си кийпа на Бене Гесерит на Гамму. Ето и библиотеката — холограмни изображения и снимки в три измерения на Лето I, дук Атреидски. Приликата му с Тег не беше случайна; башарът бе малко по-висок, но всичко останало изглеждаше еднакво — дългото фино лице с изпъкнал нос, подновеното обаяние на Атреидес…

Тег!

Спомни си за последния храбър отпор на стария башар в нощта на Гамму.

Къде се намирам?

Тормза го бе довел дотук. Бяха се движили по запусната и обрасла железопътна линия към окрайнините на Исаи. Барони. Започна да вали, когато още не бяха изминали и двеста метра по линията. Студен, гаден сняг, от който зъбите им начаса затракаха. Спряха, за да вдигнат качулките си и да стегнат изолиращите ги от външния свят якета. Стана им по-добре. Нощта обаче бе близо. Много студена.

— Пред нас се вижда някакъв подслон — рече Тормза.

— Ще останем там до съмване.

И тъй като Дънкан не отвърна нищо, добави:

— Няма да е топло, но поне ще бъде сухо.

Айдахо видя сивите очертания на сградата на около триста стъпки пред себе си. Изпъкваше на фона на противния сняг. Веднага разпозна в нея харконски преброителен аванпост. Наблюдателите бяха проверявали (а понякога и убивали) преминаващите хора. Сградата бе построена от тукашната пръст по твърде прост начин — отделните парчета кирпич се нареждаха в една гигантска кална тухла, която пък се нагряваше с широкоструен огнемет, ползван от Харконите за разпръскване на тълпи. Когато наближиха, Дънкан видя останките на обхватна полева система с екранна защита и прорези за огнените копия на лазестрели. Много отдавна някой бе разрушил системата. Зейналите в мрежата дупки вече бяха отчасти обрасли с храсталак. Но пролуките за огнените копия стояха отворени. Да, разбира се — намиращите се вътре трябваше да виждат онези, които приближават…

Тормза спря и се ослуша, преценявайки внимателно обстановката.

Дънкан също се загледа в преброителния пост. Помнеше ги добре. Сега обаче пред него се намираше нещо, наподобяващо уродливо разкривено стъбло, макар и израсло от зародиш с безупречно правилна тръбообразна форма. Повърхността му беше изпечена до гланц. Издутини, подобни на брадавици, сочеха местата на пренагряването. Хилядолетната ерозия бе оставила фини следи по повърхността, но оригиналната форма още стоеше запазена. Той вдигна поглед нагоре и видя част от някогашната подемна суспенсорна система. Някой обаче бе стъкмил временен такелаж със скрипец и полиспаст на външната преграда.

Следователно пробойната в екраниращото поле бе отскоро.

Тормза изчезна в отвора ѝ.

Картината от паметта на Дънкан внезапно се смени, сякаш змия бе хвърлила кожата си. Сега той беше с Тег в библиотеката на не-сферата. От проекторното устройство се изнизваха поредица изображения на днешния Исаи. Идеята за модерност звучеше в някаква странна гама. Барони явно е бил модерен град, ако за него се съдеше от гледната точка на технологичната му полезност в съответствие с тогавашните стандарти. Бе разчитал изцяло на водещи лъчове със суспенсорна тяга за пренос на хора и товари, разположени във височина.

Система, изпълнена с реални физически измерения на място, където всеки метър във вертикален и хоризонтален план е бил използван за всичко друго, но не и за придвижване на стоки и хора. В отворите за водещите лъчове бе предвидено само необходимото за преминаване на универсални транспортни средства пространство.

„Идеалната форма е на тръба с плосък покрив за кацане на топтери“ — отбеляза Тег.

„Харконите предпочитаха квадратните и правоъгълните форми.“ Вярно беше.

Дънкан си спомняше Барони с яснота, която го накара да потръпне. Суспенсорните трасета пронизваха града навсякъде като ходове на червеи — прави, извити и скосени под различни ъгли нагоре, надолу и встрани. С изключение на абсолютно задължителната правоъгълна форма, наложена по прищявка на Харконите, Барони бе изграден в съответствие със специфичен критерий, съобразен с тукашното население — максимално запълване при минимален разход на материали.

„Плоският покрив е единственото правилно използване на наличното пространство от хуманна гледна точка в това проклето нещо!“ — бе казал веднъж той на Тег и Лусила.

Върху плоските покриви се намираха надстройките с караулни помещения по краищата: при площадките за топтери, при всички входове отдолу и около парковете. Хората, живеещи на върха, можеха спокойно да забравят за лудницата от плът, която се гърчеше неистово съвсем близо до тях. Никаква миризма или шум оттам не стигаше до обитаваните горе помещения. Прислужниците биваха принуждавани да се изкъпват и обличат дезинфекцирани дрехи.

„Защо струпаната на едно място човешка маса си е позволила да живее при условия, неприемливи и за животни?“ — попита Тег.

Не беше никак трудно да му се отговори и Дънкан го направи. Отвън дебнеха опасности. Градските велможи твърдяха, че там е по-страшно, отколкото бе в действителност. Впрочем малцина от затворените вътре знаеха нещо за по-хубав живот другаде. Единствено познатото им по-добро място се намираше тук, на върха. А пътят към него минаваше през унизително раболепие.

„Казаното ще стане и ти с нищо не можеш да му повлияеш!“ — ясно отекна друг глас в черепа на Дънкан.

Пол!

Помисли колко странно прозвучаха думите му. Високомерието на онзи, който знае предварително, приличаше на надменността на ментат, разположил се удобно в своята твърде крехка логика.

Досега никога не съм си представял Пол като арогантен.

Взря се в лицето си, отразено в огледалото. С част от разума си осъзна, че споменът е от времето преди да стане гола̀. Отражателят се превърна изведнъж в друго огледало с неговото лице, но вече различно. Мургавата окръгленост бе започнала да се променя, приемайки по-ъгловати черти и по-твърдо изражение, типични за зрелостта. Погледна в очите си. Да, същите са. Веднъж бе чул как някакъв човек ги описва като „заложени в пещера“. Бяха вдълбани дълбоко под веждите и над високо изтеглените бузи. Казваха, че е трудно да се определи цветът им — тъмносин или тъмнозелен в зависимост от силата и ъгъла на осветяване.

Думите бяха на жена. В момента не можеше да си спомни коя бе тя.

Опита се да докосне косата си, но ръцете му отказаха да се подчинят. Спомни си, че бе обезцветявана. Кой го беше направил? А, да — една старица. Косата му вече не беше на ситни черни къдрици.

Появи се дук Лето, загледан в него от вратата на трапезарията в Каладън.

„Сега ще похапнем“ — каза дукът.

Повеля на царствена особа, чието високомерие бе компенсирано от лека усмивка, съдържаща недвусмислено послание: „Някой трябваше да го каже.“

Какво става с моя разум!

Припомни си, че последва Тормза, който му обеща да го отведе до мястото, където щеше да се състои срещата с не-кораба.

Пред тях в нощта бе се извисила огромна сграда. Под нея се виждаха няколко по-малки допълнителни постройки. Изглеждаха обитаеми. Чуваха се гласове и шум от машини. Но никой не се показа от тесните прозорци. Никъде не се отвори врата. Дънкан долови мирис на готвено, когато минаха покрай по-голямата от постройките. Миризмата му напомни, че през целия ден бяха хапнали само малко сухо и жилаво месо, нарязано на тесни ивици, което Тормза нарече „храна за пътуващи“. Влязоха в тъмната сграда. Блесна светлина. От очите на Тормза рукна кръв. Светлината угасна.

Дънкан видя лицето на някаква жена. Осъзна, че го е виждал и по-рано — изображение в три измерения, взето от по-дълга холограмна поредица. Къде бе станало това? Къде го бе срещал? Почти овално лице, съвсем леко разширено при челото, сякаш за да подчертае закръгленото си изящество. Тя заговори.

„Казвам се Мурбела. Няма да си спомниш името ми. но си признавам, че ми направи впечатление. Направо си те избрах.“

Не, наистина те помня, Мурбела. Широко раздалечените зелени очи изпод извити вежди очертаваха място, което силно привличаше погледа, давайки му едва по-късно възможност за възприемане на брадичката и малката уста. Устните бяха пълнички, а той знаеше и че понякога се нацупват по време на сън.

Зелените очи се взряха в него. Колко студен бе погледът им. И каква сила излъчваха те.

Нещо докосна бузата му. Това не беше спомен! Ставаше с него. Сега!

Мурбела!

Била е вече тук и го е оставила. Сега се беше върнала. Той си спомни, че се събуди гол и легнал върху мека повърхност, подобна на пухкав матрак.

Ръцете му я познаха отново. Мурбела се съблече над него, без да сваля пронизителния поглед на зелените си очи. Започна да го докосва едновременно на много места. Непрестанно и тихо припяваше нещо през полуотворените си устни.

Дънкан почувства ерекцията си — бърза и с болезнена твърдост.

Не бе му останала никаква възможност за съпротива. Ръцете ѝ се движеха по цялото му тяло. Езикът ѝ. Тихото припяване! Устата ѝ го докосваше навсякъде. Зърната на гърдите минаваха леко по бузите и гръдния му кош. Когато видя очите ѝ, разбра, че нищо не е случайно. Мурбела се бе върнала и повтаряше всичко отново! Зърна над дясното ѝ рамо широк прозорец от стъклопласт, зад чиято преграда видя Лусила и Бурзмали. Сънуваше ли! Башарът бе притиснал дланите си в прозореца. Лусила стоеше със скръстени ръце, а в изражението на лицето ѝ се смесваха гняв и любопитство.

Мурбела пошушна край дясното му ухо:

— Ръцете ми са огън.

Рамото ѝ скри лицата зад стъклото. Той почувства този огън, разнасян навсякъде по тялото му. Изведнъж пламъкът обхвана и разума. Оживяха скрити в него места. Видя пред очите си проблясващи червени капсули, нижещи се една след друга като навързани наденички. Почувства как го втриса. Беше препълнена от кръв капсула с пламтящо във възбуда съзнание. Онези капсули! Знаеше ги! Те бяха самият той… Те бяха…

Всички Дънкан-Айдаховци — както оригиналът, така и серията от голѝ — заляха вкупом съзнанието му. Приличаха на разпукали се семенни кутийки, отхвърлящи съществуването на друго, освен на самите себе си. Видя се смазан от огромен червей с човешко лице. Проклет да си, Лето!

Смазван и смазван, и смазван… Отново и отново. Проклет да си! Проклет да си! Проклет да си!… Умира от удар на сардаукарски меч. Избухва бляскав взрив на силна болка, последван от тъмнина.

Умира при катастрофа на топтер. Умира от ножа на убийца от Говорещите с риби. И пак умира и умира, и умира.

Както и — живее.

Спомените продължаваха да го заливат, докато той самият недоумяваше как е възможно да ги има у себе си в подобно количество. Сладък дъх на новородена дъщеря, която държи в ръцете си. Мускусни мириси на страстна жена, с която се люби. Водопад от аромати на великолепно вино от Дън. Задъхан от напрежение на тренировъчната площадка.

Аксолотловите резервоари!

Спомни си как се появява отново и отново — бляскави светлини и механични ръце с мека подплата. Ръцете го обръщат и той вижда с поглед на току-що родено размитите очертания на огромна купчина женска плът — чудовищна с почти неподвижната си маса… — както и плетеница от черни тръби, които свързват тялото ѝ с гигантски метални контейнери.

Аксолотлов резервоар!

Задъха се в яката хватка на поредицата от спомени, излели се като водопад в него.

Всички онези животи! Всички онези животи!

Сега вече разбираше какво бяха заложили тлейлаксианците — дълбоко скрито осъзнаване, очакващо единствено момента на прелъстяването му от бене-гесеритска Впечатка.

Но той беше с Мурбела, която не е от Бене Гесерит.

Лежи тук, до него; какво друго може да стори, освен да се остави във властта на тлейлакския модел?

Издаде тих стон и я докосна с бързина и ловкост на движенията, които я поразиха. От него не се иска подобна отзивчивост! И не по този начин! Дясната му ръка опипваше трескаво срамните устни на вагината ѝ, докато лявата я галеше в основата на гръбначния стълб. В същото време устата му я докосна по носа, спусна се към устните и слезе до ямичката под мишницата на лявата ѝ ръка.

През цялото време той издаваше тих, припяващ звук, чийто ритъм пулсираше през нейното тяло, приспивайки и отслабвайки я все повече и повече…

Направи опит да се отдръпне от него, когато почувства как се ускоряват реакциите ѝ.

Откъде знае да ме докосне там тъкмо в този момент? Точно там! И там! О, Света Скала на Дур, откъде го е научил!

Дънкан забеляза подуването на гърдите ѝ, както и наплива на кръв към лицето. Видя как втвърдените зърна щръкват, а ореолите около тях тъмнеят. Тя изстена и разтвори широко краката си.

Велика мама, помогни ми!

Но единствената велика мама, за която тя можеше да си помисли, се намираше под ключ извън стаята — зад залостена врата и преграда от стъклопласт.

Заля я бясната сила на отчаянието. Реагира по единствено познатия ѝ начин: с докосване и галене, включила целия арсенал от техники и похвати, изучаван грижливо през дългите години на чиракуване.

На всяко нейно движение и действие Дънкан отговаряше с влудяващия стимул на контрадействието.

Мурбела установи, че вече няма власт над собствените си реакции. Действаше автоматично, черпейки познание от кладенеца, който бе неизмеримо по-дълбок от наученото по време на специалната подготовка. Почувства стягането на вагиналните си мускули, както и бързото освобождаване на мазилен флуид. Когато Дънкан влезе в нея, чу се как изстена. Дланите, ръцете, краката, цялото ѝ тяло сякаш бяха движени едновременно от две самостоятелни системи: едната действаше автоматично по добре оттрениран модел, а другата представляваше все по-дълбоко биещо усещане за потребности от съвсем различно естество.

Как успя да го направи с мен!

От гладките мускули на таза ѝ тръгнаха контракционни вълни на върховен екстаз. Почувства същото в него и топлия удар на изхвърлената течност. Последвалата реакция я издигна на ново равнище. Възторжени пулсации следваха всяка контракция на вагината ѝ и поемаха през цялото тяло, догонвани от следващите… Всичките ѝ усещания бяха пометени от прилива на екстаза. Видя под спуснатите си клепачи ярък бял пламък, непреставащ да се усилва. Всеки неин мускул потрепваше от възторг, на който не бе вярвала, че е способна.

Вълните отново тръгнаха, стремейки се да напуснат плътта ѝ.

Отново и отново.

Отказа се да брои повторенията.

Когато Дънкан изстена, тя го последва и вълните пак поеха, изтласквайки се една друга.

И отново…

Усещането за време изчезна; остана само поредното гмурване във възторга.

В едно и също време тя искаше усещането да продължи вечно и да спре веднага. Защото не трябваше да се случи на женския участник! Никоя почитаема мама не бива да го изживява. Подобни усещания бяха запазени за управление на мъжете.

Дънкан излезе от модела на реактивно поведение, заложен у него. Имаше още нещо, което трябваше да извърши. Но не си спомняше какво бе то.

Лусила!

Въобрази си, че я вижда мъртва пред себе си. Ала жената тук не беше Лусила. Тя беше… Тя беше Мурбела.

Бяха му останали съвсем малко сили. Опита се да се отдели от другото тяло, но успя само да се привдигне на колене. Ръцете ѝ се мятаха възбудено, а той не знаеше защо го прави.

Мурбела искаше да отблъсне Дънкан от себе си, но не го намираше. Очите ѝ се отвориха рязко.

Гола̀та стоеше на колене над нея. Нямаше никаква представа за изминалото време. Опита се да събере сили да седне, но не успя. Разсъдъкът ѝ бавно се връщаше.

Погледна Дънкан в очите, вече знаейки кой трябва да бъде мъжът над нея. Мъж ли? Беше още момче. Но какви неща направи… Какви неща! Всички почитаеми мами бяха предупредени. Има гола̀, въоръжен със забранено познание от тлейлаксианците. Гола̀та трябва да бъде убит!

Тя усети лек прилив на сила в мускулите си. Повдигна се на лакти. Дишайки накъсано, се напрегна, за да се отърколи встрани от него, но падна обратно на меката повърхност.

В името на Светата Скала на Дур! Мъжът над нея не бива да остане жив! Той е гола̀ и владее умения, позволени единствено на почитаемите мами. Искаше да го удари и едновременно желаеше да го привлече обратно върху тялото си. Екстазът! Знаеше, че каквото и да пожелае той от нея, в същия миг ще го изпълни. Да го направи — за него.

Не! Трябва да го убия!

Отново се повдигна на лакти, а после успя и да седне. Отслабналият ѝ поглед се спря на прозореца, зад който стоеше великата почитаема мама с водача си. Те още бяха там и я гледаха. Лицето на мъжа бе пламнало. А лицето на великата почитаема мама бе студено и безизразно като самата Скала на Дур.

Как може да стои там след всичко, което бе видяла в стаята? Великата почитаема мама трябва да убие гола̀та!

Мурбела кимна на жената зад стъклопластовата преграда и се претърколи към заключената врата до спалния матрак. Едва успя да я отвори, преди да падне отново. Погледът ѝ се спря на коленичилия юноша. Пот блестеше по тялото му. По хубавото му тяло.

Не!

Отчаянието я накара да се отлепи от пода. След малко подпъхна единия си крак и се изправи с върховно усилена волята. Силата ѝ започна да се връща, но мускулите още трепереха и тя залитна около единия ъгъл на матрака.

Сама ще го направя, без да се замислям. Длъжна съм да го направя.

Продължаваше да залита. Опита се да заеме стабилна позиция и се приготви за удар по врата му. Беше овладяла този удар след дълги часове на практически занимания. Щеше да размаже ларинкса. Жертвата трябваше да умре от задушаване.

Дънкан с лекота парира атаката ѝ, но се движеше бавно… Наистина бавно…

Мурбела едва не падна до него; задържаха я ръцете на великата почитаема мама.

— Убий го — изпъшка Мурбела. — За него ни предупредиха. Той е!

Почувства ръце на тила си, които притиснаха с все сила нервните възли под ушите.

Последното, което чу, преди тъмата да я погълне, бяха думите на великата почитаема мама:

— Никого няма да убиваме. Гола̀та отива на Ракис.