Еретиците на Дюна

Лусила и Бурзмали влязоха в Исаи от юг през един от по-непрестижните квартали, където уличното осветление бе доста разредено. До полунощ оставаше само час, но местните хора продължаваха да се тълпят по улиците. Някои от тях просто вървяха мирно и кротко, други бъбреха разпалено, очевидно окрилени от лека дрога, трети наблюдаваха изчаквателно нещо. Те стояха стълпени по ъглите и упорито задържаха вниманието на преминаващата покрай тях Лусила.

Бурзмали я приканяше да върви по-бързо като нетърпелив клиент, петимен да остане по-скоро насаме с нея. Впечатката потайно, но внимателно оглеждаше хората.

Какво правеха тук? Защо се бяха събрали в очакване онези мъже във входа например? Работници в груби престилки изскочиха от широк пасаж, точно когато Лусила и Бурзмали минаваха оттам. От телата им се носеше тежка миризма на канализация и смрадлива пот. Работниците, почти по равно мъже и жени, бяха високи, с масивни торсове и дебели ръце. Лусила не знаеше с какво точно се занимават те, но ѝ направиха впечатление, защото още веднъж установи колко малко знае за Гамму.

Кашляха и плюваха в отходния канал, появявайки се като привидения в нощта. Изхвърляха от себе си някакво вредно вещество.

Бурзмали доближи глава до ухото на Лусила и пошепна:

— Те са борданоси.

Светата майка рискува и погледна назад към групата, отправила се в странична улица. Борданоси! О, да; подготвяха ги за работа с компресорната техника, която улавяше газовете от канализационната система, за да ги очисти от миризмите. Обръщаше се специално внимание за заздравяване на мускулатурата на раменете и ръцете им. Башарът ѝ посочи да завие зад един ъгъл, който ги скри от работниците.

Пет деца изскочиха от тъмен вход и последваха в индианска нишка двамата. Лусила успя да види, че стискат нещо в шепите си. От преследвачите струеше странно напрежение. Бурзмали спря внезапно и се обърна. Децата също спряха и го загледаха. Личеше, че са готови да ги нападнат.

Башарът притисна ръце пред себе си, поклони се и произнесе:

— Гулдур!

Когато отново я поведе надолу по улицата, децата вече не ги следваха.

— Щяха да ни пребият с камъни — каза той.

— Защо?

— Те са от секта последователи на Гулдур, както тукашните хора назовават Тирана.

Лусила се обърна назад, но малчуганите не се виждаха. Бяха тръгнали да търсят друга жертва.

Бурзмали отново ѝ посочи да завият зад следващия ъгъл. Озоваха се в улица, препълнена с дребни търговци, които продаваха стоката си от сергии на колела — храна, дрехи, дребни инструменти и ножове. Многогласен вик сякаш витаеше във въздуха — търговците се опитваха да привлекат купувачи. В гласовете им ясно отекваше равносметката от изминалия работен ден: фалшиво звучащо веселие, включващо надеждата, че някогашните мечти ще се сбъднат, и в същото време белязано от горчилка познание, че животът им едва ли ще се промени. На Лусила ѝ хрумна, че хората от тукашните улици преследват вечно бягащия блян, сбъдването на който ги вълнуваше несравнимо по-малко от оня мит, чието реализиране бяха привикнали да очакват по същия начин, по който дресираните животни биваха научавани да гонят, макар и да не могат почти никога да стигнат летящата примамка по безкрайната овална линия на пистата за надбягване.

В улицата пред себе си видяха плещеста фигура на човек, облечен в дебела ватирана дреха, който се намираше в разгара на гръмогласен спор с търговец, предлагащ пазарска мрежа, пълна с тъмночервените кълбета на сладко-кисел плод. Плътното ухание на плода бе изпълнило околното пространство.

Търговецът се жалваше:

— Искаш да измъкнеш залъка от устата на децата ми!

Плещестата фигура отговори с пронизителен глас, чийто познат акцент предизвика смразяващи тръпки по тялото на Лусила:

— И аз имам деца!

Впечатката едва успя да сдържи реакцията си. Когато излязоха от търговската улица, тя прошепна на Бурзмали:

— Оня мъж с дебелото палто беше тлейлаксиански Майстор.

— Невъзможно — възрази башарът. — Беше много висок.

— Не, просто бяха двама — единият седеше на раменете на другия.

— Сигурна ли си?

— Напълно.

— Видях и други такива, след като пристигнахме, но не предполагах, че…

— Улиците са пълни с преследвачи — каза тя.

Признаваше пред себе си, че почти никак не я интересува всекидневието на каналджиите — обитатели на тукашната отходна планета. Вече бе престанала да вярва на обясненията за причината, която бе довела гола̀та именно на Гамму. Защо ли Сестринството е избрало точно този, след като драгоценният Дънкан Айдахо можеше да бъде подготвен на всеки от другите светове? Дали пък гола̀та наистина представляваше скъпоценност? Възможно ли бе да е само примамка?

Почти препречил изхода на тясна алея, покрай който минаваха в момента, някакъв човек беше пуснал в действие апарат с бързо прелитащи в кръг светлини.

— На живо! — викаше той. — На живо!

Лусила забави хода си, загледана в случаен минувач, който пристъпи към апарата, подаде монета на собственика и се приведе над нещо, подобно на дълбок леген, осветен ярко от светлините. Другият мъж пресрещна погледа ѝ. Тя видя пред себе си тясното и тъмно лице на простоват човек от Каладън, на ръст малко по-висок от тлейлаксиански Майстор. На мрачното му лице се появи нещо като презрение, когато пое парите на клиента.

След малко минувачът вдигна лицето си от легена, разтрепери се и хлътна в алеята с леко залитане и изцъклен поглед.

Лусила разпозна апарата. Наричан хипнобонг от ползващите го, той беше забранен в по-цивилизованите светове.

Бурзмали я побутна, за да се отдалечат от мрачното лице на притежателя му.

Стигнаха до по-широка улица с ъглова врата-портал на сградата срещу им. Наоколо имаше само пешеходци; не се виждаше никаква кола. Висок мъж бе приседнал на първото стъпало на ъгловия вход със събрани близо до брадичката колене. Дългите му ръце бяха сякаш обвити около коленете от плътно преплетените тънки пръсти. Носеше черна шапка с широка периферия, затуляща лицето му от уличното осветление; двете искрящи пламъчета изпод периферията бяха сигурно доказателство, че светата майка никога досега не бе срещала човешко същество с подобен вид. Да, този тук бе нещо, за което в Бене Гесерит разсъждаваха единствено с предположения!

Бурзмали съзнателно изчака да се отдалечат на достатъчно разстояние от седналата фигура, преди да задоволи любопитството на Лусила.

— Футар — прошепна той. — Наименованието си е тяхно. Съвсем отскоро са забелязани на Гамму.

„Тлейлаксиански експеримент“ — досети се тя и помисли: Грешка, върнала се от Разпръскването.

— Какво правят тук? — запита.

— Създават търговска колония. Поне така ни казаха местните хора.

— Не им вярвай. Новодошлите са кръстоска между хора и ловни животни от типа на хрътките.

— Хайде, пристигнахме — каза с лека въздишка на облекчение Бурзмали.

Посочи на Лусила тесния вход на слабоосветено заведение за хранене от рода на закусвалните. Тя знаеше, че влизането им тук е част от цялостната маскировка — постъпвайте също като обитателите на местните квартали. Все пак реши да не се храни на подобно място, особено след заключението, до което стигна веднага, след като вдъхна първите ухания.

Личеше, че допреди малко е било препълнено.

— Препоръчаха ми го настойчиво — рече башарът, след като седнаха на две свободни места с автоматизирано обслужване и зачакаха прожекционното изписване на менюто.

Лусила се загледа в излизащите. Предположи, че са работници и служители от нощната смяна в съседни заводи и офиси. Бяха се разбързали и изглеждаха загрижени, защото може би се страхуваха от последствията на едно евентуално закъснение.

Тя мислеше за спокойствието, което им бе осигурила изолацията в кийпа. Никак не ѝ хареса наученото и видяното напоследък на Гамму. Какво мърляво място беше и това заведение! Табуретките на тезгяха вдясно от нея бяха одраскани и издълбани. Цялата повърхност на масата пред двамата бе дълбоко набраздена, така че в никакъв случай не можеше да бъде почистена със смукателното приспособление, чиято дюза тя откри до левия си лакът. Не се виждаше нито един от евтините акустични прибори за поддържане на чистота. Остатъци от храна и други нечистотии бяха задръстили вдлъбнатините по масата. Лусила потръпна. Още не бе успяла да се освободи от усещането за огромната грешка, която бяха допуснали — раздялата с гола̀та.

Появи се менюто и Бурзмали вече го оглеждаше.

— Ще поръчам и за теб — каза той.

Типичен за башара начин да намекне, че няма да ѝ позволи да допусне грешка, избирайки нещо, което жена от Хорму следва да отбягва.

Бодна я ограничаването на нейната самостоятелност Та тя е света майка! Беше обучена и подготвена за командния пост във всяка ситуация — господарка на собствената си съдба. Колко неприятно бе всичко наоколо. Махна към мръсния прозорец вляво от нея, през който се виждаха преминаващите по тясната улица хора.

— Скар, бизнесът ми страда от твоето размотаване. А така! Типично за техния случай.

Бурзмали почти въздъхна.

Най-после! — помисли тя.

Действията ѝ отново подобаваха на света майка. Башарът явно не можеше да проумее поведението ѝ и начина, по който гледаше на града и хората в него.

Две подобни на мляко напитки се плъзнаха от автоматизирания улей върху масата. Бурзмали изпи своята на един дъх. Лусила първо я опита с върха на езика си. за да установи съдържанието. Кафе-менте, разредено със сок с фъстъчен вкус.

Спътникът ѝ направи лек жест с брадичката си, за та я подкани да изпие питието. Тя се подчини, като внимателно прикри гримасата, предизвикана от вкуса на химикалите. Нямаше да отговаря на представата за нея.

— Хайде, да тръгваме.

Едновременно с изговарянето на думите Бурзмали остави монета на масата и набързо я изведе на улицата.

Хилеше се с усмивката на клиент-мераклия, което обаче не успяваше да скрие напълно безпокойството в погледа му.

Обстановката на улицата се бе променила. Виждаха се по-малко хора. От сенчестите врати сякаш повяваше по-осезаема заплаха. Лусила си спомни, че от нея се очаква да бъде представител на мощна професионална гилдия, чиито членове не са заплашени от обичайното улично насилие. Малцината минувачи наистина ѝ правеха път с дължимото страхопочитание, зървайки драконите по дрехата ѝ.

Бурзмали спря до една врата.

Наглед тя с нищо не се отличаваше от другите входове по улицата — леко изтеглена назад от пътя и доста висока. Последното я правеше да изглежда и по-тясна, отколкото бе в действителност. Преградно лъчево устройство със стара направа пазеше прохода. Очевидно нито една от новите защитни системи не бе стигнала до бедните квартали. Свидетелство за недоимък бяха самите улици, разчетени за движение на наземни коли. Лусила беше почти сигурна, че в целия район няма нито една покривна площадка за кацане и излитане. Не се мяркаха топтери и други летателни средства, нито се чуваше характерният им шум. Ала имаше музика — тих ромон, напомнящ семутските(#) атоналности. Дали пристрастяването към семутата бе нещо ново?

Светата майка огледа фасадата на сградата, а Бурзмали мина пред нея и съобщи за пристигането им, като пресече лъча на входа.

Не се виждаха прозорци. Проблясваха само външни „очи“, разположени тук-там по тьмния гланц на полаган много отдавна металопласт. Тя забеляза, че видеоочите бяха изживели времето си — доста по-големи от съвременните модели.

Дълбоко в сянката зейна врата, отворила се навътре на беззвучни панти.

— Оттук — пресегна се назад Бурзмали, хвана я за лакътя и я поведе, оставайки зад нея.

Влязоха в мъждиво осветено преходно помещение, което ухаеше на екзотични храни и силни есенции. За миг тя идентифицира някои от ароматите, нахлули в ноздрите ѝ. Меланж. Плътен мирис на канела, който не можеше да се обърка. О, да, и на семута. Разпозна също миризмата на прегорял ориз, както и солни изпарения. Някой прикриваше приготвянето на други храни. Тук се правеха взривни вещества. Понечи да предупреди башара, но се отказа. Не бе необходимо той да знае; а и може би в тясното пространство нечии уши слухтяха, за да чуят думите ѝ.

След малко Бурзмали пое водачеството нагоре по притъмнено стълбище с мъждива светеща ивица по дължината на наклонен перваз. Когато се изкачиха, той потърси и напипа ключ, скрит зад кръпка в многократно замазваната стена. Не се чу никакъв звук, когато натисни ключа, но Лусила почувства промяната в последвалото раздвижване. След това настъпи тишина. В досегашния ѝ опит липсваше смълчаване от този тип — приклякане предшестващо скок или взрив на насилие.

В стълбищната шахта беше хладно; тя потрепери макар и не от студа. Зад вратата до кръпката с маскирания ключ отекнаха стъпки.

Някаква сивокоса старица в широка жълта дреха отвори и вдигна към тях погледа си през свъсени вежди.

— Елате — каза тя с треперлив глас и отстъпи, за да им направи място да влязат.

Светата майка бързо огледа стаята, след като чу, че вратата се затвори зад тях. Недостатъчно наблюдателният би помислил, че помещението е запуснато, но подобно впечатление щеше да е твърде повърхностно. Тук бе скрито качество. Занемареният външен вид беше маскировка; тя отчасти свидетелстваше, че обзавеждането е било съгласувано с особено взискателна личност, която е разпореждала: „Подхожда за това място и за никое друго! Онова пък е за там и там остава!“

Мебелировката и другата покъщнина бе поизносена, но някой явно го бе приел без възражения. Стаята според него изглеждаше добре в сегашния си вид.

Кой беше нейният собственик? Може би старата жена? Тя вече се бе отправила с мъчителна походка към една разположена вляво врата.

— До съмване да не бъдем обезпокоявани — каза Бурзмали.

Старицата спря и се обърна.

Лусила я огледа. Отново ли някой симулираше напреднала възраст? Не. В този случай възрастта бе истинска. Всяко движение бе пропито с нестабилност — треперене на врата или издайническо поддаване на тялото, почти изцяло неподвластно на своя собственик.

— Дори ако е нещо много важно ли? — попита възрастната жена с треперливия си глас.

Спазъм присвиваше клепачите ѝ, когато говореше. Устата се отваряше съвсем малко, колкото да пропусне необходимите звуци; жената отделяше думите една от друга, сякаш ги вадеше от някакво дълбоко място в себе си. Раменете ѝ, прегънати от времето, което бе прекарала приведена над обичайната за нея работа, не можеха да се изправят достатъчно, за да погледне башара в очите. Ето защо някак потайно надничаше към него изпод нависналите си вежди.

— Каква важна личност очакваш? — попита Бурзмали.

Старата жена потръпна, сякаш имаше нужда от много време, за да проумее въпроса.

— Важ-ж-жни хора идват тука — процеди тя.

Лусила разпозна сигналите, подавани от тялото, и изрече с бъбрив тон онова, което спътникът ѝ трябваше да знае:

— Тя е от Ракис!

Насоченият нагоре любопитен поглед на старицата сега се спря на нея. Дошлият от отминалото глас каза:

— Бях жрица, лейди от Хорму.

— Разбира се, че е от Ракис — кимна Бурзмали с тон, който я предупреждаваше да не задава въпроси.

— Няма да ви сторя зло — изхленчи старицата.

— Още ли служиш на Раздвоения Бог?

Възрастната жена доста закъсня с отговора си.

— Мнозина служат на Великия бог Гулдур — неопределено изрече тя.

Лусила стисна устни и повторно огледа стаята. Прегърбената бе паднала безвъзвратно ниско в очите ѝ.

— Доволна съм, че не ми се налага да те убия — заяви светата майка.

Челюстта на старицата увисна, пародирайки изненада, а от устните ѝ прокапа бяла слюнка.

Можеше ли съществото пред нея да е потомка на свободни? Отскубна се с продължителна тръпка от обзелото я отвращение. Жалката личност някога е била оформена генетично от високо изправени и горди хора, храбро отивали на среща със смъртта. Тази тук щеше да го стори с хленч и вой.

— Повярвайте ми, моля ви — почти проплака старицата и напусна стаята.

— Защо го правиш? — попита Бурзмали. — Точно такива като нея ще ни отведат на Ракис!

Тя само го изгледа, долавяйки уплахата във въпроса му. Страхът беше заради нея.

Но там не му оставих отпечатък — помисли.

Остана изумена от споходилата я внезапно мисъл, че башарът е разбрал за стаената в гърдите ѝ омраза.

Мразя го! Мразя и хората на тази планета!

Чувството обаче бе опасно за света майка. А още я изгаряше отвътре. Гамму я бе променила по начин, който никак не ѝ харесваше. Не искаше да се примири със заключението, че подобно нещо е възможно. Интелектуалното вникване в нещата бе едно, практическият опит — съвсем друго.

Проклети да са!

Но те вече бяха прокълнати.

Почувства болезнено пристягане в гърдите. Объркване и безизходица! Не можеше да избяга от наскоро осъзнатото. Какво ли се бе случило с тукашните хора?

Хора ли?

Черупките им бяха тук, но вече не трябваше да бъдат считани за истински живи същества. Макар да бяха опасни. Изключително опасни.

— Нека да починем, докато все още можем — обади се Бурзмали.

— Не трябва ли да печеля, както ми се полага? — попита тя.

Башарът побледня и каза:

— Направихме онова, което беше необходимо! Имахме късмет, че не ни спряха, а можеше да се случи!

— Тук сигурно ли е?

— По-сигурно място не мога да намеря. Всички са проверени — било от мен, било от хората ми.

Лусила откри дълго легло, белязано с миризмата на стари парфюми, и се отпусна там, за да прочисти чувствата си от опасната омраза. Промъкне ли се някъде омраза, любовта веднага трябва да я последва! Чу как Бурзмали се протяга, за да си почине върху възглавници, подпрени на съседната стена. Скоро долови и дълбокото му дишане, но сънят отказа да споходи нея самата. Продължаваше да чувства рояците живот, подтиквани напред от Другите Памети, които обитаваха заедно с нея потайните хранилища на съзнанието. Изведнъж пред вътрешния ѝ взор се мярна улица и лица на хора, движещи се сред ярката слънчева светлина. Трябваше да мине съвсем малко време, за да разбере, че гледа появилата се картина под някакъв странен ъгъл, защото самата тя се намира в люлката на нечии ръце. Вече бе разбрала, че вижда един от личните си спомени. Знаеше кой я държи и чии са топлите удари на сърцето, както и още по-топлата, съвсем близо намираща се буза. Почувства соления вкус на сълзите си.

Гамму ѝ бе подействала много по-дълбоко от всичко, преживяно още от времето на първите дни в училищата на Бене Гесерит.