Д-р Йоширо Накамац е може би най-забележителният жив изобретател в света. Сред неговите 2356 патентовани изобретения са такива стълбове на съвременните технологии като флопидискът, харддискът и дигиталният циферблат на часовника.
Използваните от Накамац творчески методи и начин на мислене са също толкова оригинални, колкото и изобретенията му. В интервю и статия за него, публикувани в списание „Съксес“, изобретателят разказва, че когато иска да раздвижи ума си и да го стимулира за оригинални идеи, се гмурка в басейна и плува под вода толкова дълго, колкото може да издържи, без да си поема въздух. Междувременно, както е под водата, записва всичките си хрумвания върху специална плексигласова пластина, която е изобретил специално за тази цел. Едва когато усети, че не може да задържи поетия въздух ни секунда повече, Накамац най-сетне излиза на повърхността. Той твърди, че на този метод дължи най-оригиналните си идеи — нарича го „подводно плуване почти до смърт“.
Където и да се появи Накамац, журналистите веднага наобикалят „японския Томас Едисон“, защото им е известно, че винаги могат да разчитат на него за бомбастични изявления и шокиращо поведение. Но в техниката на Накамац за използване на подводното плуване като генератор на идеи има нещо много повече от ексцентричност. Защото тя е тясно свързана с физиологията на човешкия мозък.
В днешно време приемаме като нещо подразбиращо се това, че въздухът е съставен от свободно движещи се атоми под формата на различни газове. Но древните гърци са могли само да гадаят за природата на тайнствената субстанция, която се носи невидима, раздвижва листата на дърветата и пълни дробовете с въздух. Те я наричали пневма — дъх/дух. За тях белите дробове — общо наречени пневмон — били онзи орган от човешкото тяло, който вдишва духа на живота от околния въздух. По същия начин и древните римляни също наричат дъха дух — spiritus. И днес използваме глагола „издъхвам“, когато някой умира и изпуска последния си дъх, а „вдъхновение“ означава буквално „поемане на дъх в дробовете“.
Както и в толкова много други древни вярвания, в тези за pneuma и spiritus също има доста голяма доза истина. Нашият мозък — обител на всичко онова, което възприемаме като човешки дух — е изцяло зависим от кислорода. Една трета от целия кислород, който използва човешкото тяло, постъпва директно в мозъка. Доказано е, че колкото повече кислород поемаме, толкова по-добре работи мозъкът. Например мозъкът на Айнщайн вероятно е получавал повече кислород (и други привнесени с кръвта хранителни вещества), отколкото мозъците на повечето хора. При своите експерименти Мериан Даймънд открива, че мозъците на плъховете, отглеждани в силно стимулираща среда, притежават по-широки капиляри и много повече слепващи клетки, за които се смята, че действат като посредници между невроните и кръвоносните съдове. Както отбелязахме в Първа глава, Даймънд открива също толкова силно увеличено количество на слепващи клетки и в мозъка на Айнщайн.
Дийн Фолк, антроположка от Нюйоркския щатски университет в Олбани, дори изказва предположението, че именно увеличеният приток на кръв в мозъка е станал причина нашите маймуноподобни предци да развият човешка интелигентност. Тя посочва, че в мозъка на човекоподобните същества, живели преди два-три милиона години в африканските савани, се е развила един вид „радиаторна“ система от гъсти венозни разклонения, чието предназначение е било да охлажда и да „вентилира“ мозъка, разположен в нагрятата от жаркото африканско слънце черепна кутия. Фолк смята, че именно така еволюиралата все по-сложна и по-разклонена кръвоносна мрежа е допринесла за увеличаването на масата на човешкия мозък.
През 1959 година посещавах лятно училище, за да наваксам някои сериозни пропуски в обучението си и да си подобря успеха. Тъй като следобедите ми бяха свободни, а в училището имаше басейн, всеки ден ходех да плувам по няколко часа. Междувременно открих, че се чувствам много по-добре, когато плувам не по обикновения начин, а под вода. Ето защо започнах ежедневно да плувам с глава под водата, като задържах дъха си за все по-необичайно дълги периоди, чиято продължителност скоро стигна до четири и половина минути всеки.
И се случи нещо наистина забележително. Въпреки слабия ми дотогава успех, лошите ми навици за учене и високите академични изисквания на курса, който бях записал, бележките ми сякаш изведнъж скочиха до небето. Тест след тест, неизменно набирах пълни сто точки. Към края на лятото, тръгвайки буквално от дъното, вече бях стигнал върха на успеха в моя клас.
Едва много години по-късно прозрях как е могло да се случи подобно нещо. Присъствах на лекция на д-р Робърт Доумън, който за жалост вече не е сред нас. Тогава той беше директор на медицинското направление във филаделфийския Институт за осъществяване на човешкия потенциал, основан от неговия брат, д-р Глен Доумън. По време на лекцията д-р Доумън обясни, че винаги когато съдържанието на въглероден двуокис (CO2) в кръвния поток се увеличи, организмът ни възприема това като предупредителен сигнал за евентуална опасност от прекъсване на притока на кислород към мозъка. В отговор на заплахата от кислороден глад, сънните артерии, които отговарят за осигуряване на приток на кръв към главата, се отварят по-широко и позволяват преминаването на повече кръв през тях. По този начин мозъкът е буквално „удавен“ в необичайно големи количества богата на кислород кръв. В някогашните сурови епохи от еволюцията на човешкия вид, онези наши предци, които по една или друга причина не са притежавали подобна обезопасителна система, просто не са оставали живи достатъчно дълго време, за да успеят наистина да ни станат предци. Днес можем да използваме този примитивен рефлекс на човешкия организъм, за да се придвижим напред по еволюционния си път — към постигане на по-висока интелигентност.
Посредством увеличаване притока на кръв в мозъка можем да постигнем две неща. Първо, да активизираме за работа онези негови участъци, които обикновено бездействат поради липса на кръв. Второ, да забавим отмирането на мозъчните клетки.
Вътре в черепа, снопът на сънните артерии се разклонява на все повече и по-малки каналчета, преплетени във фантастично сложна мрежеста дантела от капиляри. Предназначението на тази гъста мрежа е да пренася кръвта до всяка гънка и всяко ъгълче на мозъка, така че да подхранва колкото се може повече неврони. Но напълно неизбежно някои клетки са по-добре оросени с кръв, отколкото други. Обикновено с по-лошо оросяване са клетките, които използваме най-малко, а именно поради тази причина те отмират и най-бързо.
След трийсетгодишна възраст, системата на кръвообращението в мозъка забавя дейността си и става все по-неефикасна. Най-малко 35 000 мозъчни клетки умират ежедневно. Докато сте прочели тази глава от началото до тук, са отмрели поне 200 от мозъчните ви клетки, а до седмица ще умрат още близо милион. Тъй като в човешкия мозък има поне 100 милиарда клетки, би могло да се каже, че подобни количества са незначителни и незабележими. Но с годините загубите се натрупват. И нещо повече, с течение на времето системата на кръвообращение в мозъка продължава да отслабва и се увеличава тенденцията да умират все повече и повече активни неврони, тоест полезни за дейността на мозъка клетки, а не само такива, които не се използват.
Все пак възможно е да забавите, да преустановите и дори да обърнете този процес, като увеличите притока на свежа кръв в мозъка си. А колкото повече кръв се влива в мозъка през артериите, толкова по-голямо е количеството, което изтича обратно от него през вените. От активизираната оросителна и дренажна дейност има и още една огромна полза — по-бързо се отмиват отровите и отпадъчните вещества, които пречат на работата на мозъка.
По принцип сънните артерии са склонни към преувеличени реакции. Те обикновено започват трескаво да доставят в мозъка много повече кръв, отколкото е нужно, за да бъде компенсирано и най-лекото увеличаване количеството на въглеродния двуокис (CO2). Именно поради тази причина д-р Доумън смята, че ако чрез кръвния поток в мозъка постъпи малко въглероден двуокис (CO2), това може да послужи като ефективен метод за подхранването му с кислород, тъй като сънните артерии ще реагират незабавно. За целта д-р Доумън препоръчва една техника, наречена „Маска“.
Прилагането й се състои просто в неколкоминутно дишане в тясно затворено пространство. (В Института за осъществяване на човешкия потенциал използват пригодена за целта маска, която се поставя на лицето.) Така всяко издишване съдържа по-малко кислород и повече въглероден двуокис от предишното. Дишането под маска в продължение на минута-две ще намали незначително приема на кислород, но пък ще предизвика толкова силна реакция от страна на сънните артерии, че те ще се разтворят широко и буквално ще „удавят“ мозъка в кислород и хранителни вещества.
След първото ви дишане под маска кръвният приток към мозъка много бързо ще се върне в нормата. Но ако редовно, на всеки трийсетина минути, дишате под маска за около трийсет секунди, като поддържате този ритъм в продължение на две-три седмици, ще привикнете сънните си артерии постоянно да подхранват мозъка ви с увеличени количества кръв. Д-р Глен Доумън и неговите колеги от Института за осъществяване на човешкия потенциал смятат, че дишането под маска е изключително мощен метод за подобряване на мозъчната дейност. През изминалите години милиони техни пациенти са прилагали техниката „Маска“ и всички изследвания доказват, че тя е изключително ефективна.
И все пак от Института за осъществяване на човешкия потенциал предупреждават, че в някои случаи дишането под маска крие известни рискове. Не прилагайте техниката, преди да се консултирате с лекар. Специалистите от института никога не препоръчват използването на маската като средство за подхранване на мозъка, преди да са се запознали и да са проучили цялостната медицинска история на съответния пациент.
Всеки тип активни упражнения, които предизвикват ускоряване на сърдечния ритъм и засилване на кръвообращението — аеробика, тичане, така нареченият „стълбищен степ“ и други подобни — повишават леко нивото на въглеродния двуокис в кръвта, като същевременно увеличават и притока на кръв към мозъка. Според мен обаче, подводното плуване е много по-ефективен метод за постигане на такъв ефект, отколкото всички други упражнения или дишането под маска.
Подводното плуване стимулира това, което морските биолози наричат „реакция при гмуркане“. Когато се гмуркаме под водата, организмът ни реагира с увеличен притока на кръв не само към мозъка, но и към всеки друг орган в тялото. Тази реакция се наблюдава при всички бозайници и с нея отчасти може да бъде обяснено защо с течение на еволюцията мозъкът на китовете и на делфините — ненадминати шампиони по дълго задържане на въздух в дробовете — е станал също толкова сложен и мощен, колкото и човешкият.
През трийсетте години английският морски биолог Алистър Харди изказва хипотезата, че нашите предци вероятно са живели предимно във водата. Акватичната теория за произхода на човека обяснява най-добре защо сме изгубили косматото си покритие, защо под кожата си имаме пласт мазнина (също като китовете, делфините, тюлените и хипопотамите), защо можем да упражняваме съзнателен контрол над дишането (нещо невъзможно за останалите сухоземни бозайници), защо сме придобили изправена стойка на тялото (за да са можели предците ни да си задържат главата над водната повърхност, докато още са обитавали блатата) и защо имаме мастни жлези (за да отделят необходимата за водните обитатели водонепромокаема смазка по кожата). Ако предците ни наистина са били акватични маймуноподобни същества, то в такъв случай еволюцията на човешкия мозък до такъв доста голям размер в сравнение с останалите органи намира съвсем логично обяснение чрез техните навици за подводно гмуркане. Е, днес можем да имитираме този еволюционен път на развитие на мозъка посредством техниката „Гмуркане“.
От значение е и фактът, че подводното плуване е приятно и забавно занимание — тоест има по-голяма вероятност да проявите настойчивост при прилагането на тази техника достатъчно дълго време, та да постигнете трайни ефекти. Онези от вас, които имат достъп до басейн, трябва да се постараят да прекарват колкото е възможно повече време, плувайки под вода. Но не се насилвайте. Увеличавайте постепенно издръжливостта си. Както и при останалите техники, за които говорим в тази глава, задължително се консултирайте с лекар, преди да се заемете с подводно плуване.
Земното привличане (гравитацията) увеличава притока на кръв към мозъка също толкова ефективно, колкото и въглеродният двуокис. Препоръчвам на всеки от вас да опита позата „Гравитация“ по време на редовните си ежедневни десет-петнайсет-минутни упражнения за отприщване на образния поток.
Облечете удобни свободни дрехи, които да не ви стягат никъде по тялото. Легнете по гръб на пода, без да си подлагате възглавница под главата. Вдигнете краката си върху стол или диван, така че да имате стабилна опора под цялата им долна част, до под коленете, за да не изтръпват, но не и чак до самата колянна сгъвка, тъй като това ще затрудни кръвообращението (виж Фигура 11.1). След като сте се настанили удобно, отпуснете се с няколко дълбоки вдишвания. Затворете очи и започнете да отприщвате образния си поток — пред партньор или касетофон.
При нашите експерименти и работа открихме, че при отприщване на образния поток позата „Гравитация“ привнася в него необичайна интензивност и че благодарение на нея обогатеният с повече кръв мозък постига много по-бързо ефект „Ахаа!“.
Когато се изправяте от позата „Гравитация“, особено първия път, трябва да го направите бавно и постепенно, за да дадете възможност на кръвоносната система и на вестибуларния си апарат да се нагодят. Първоначалното замайване, което неминуемо ще почувствате, много бързо ще се превърне в усещане за свежест и яснота на ума. Тъй като природният ни биологичен часовник обикновено забавя ритъма си в следобедните часове, за много традиционни култури е обичайно по това време хората да полягат за лека дрямка. Десет-петнайсет минути отприщване на образния поток в поза „Гравитация“ много по-успешно ще ви освежи и ще ви зареди с енергия.
Точно в този момент, докато четете тези думи, вие леко сдържате дъха си. Просто за миг.
Винаги когато някой нов стимул привлече вниманието ни например ново изречение, неволно притаяваме дъх. Тази реакция е напълно автоматична и инстинктивна. Веднага след това отново започваме да дишаме равномерно. Но още в същата секунда, когато откъснем вниманието си от предишния стимул и го насочим към нов, умствената верижна реакция автоматично се задейства и пак затаяваме за миг дъха си. Но отбележете, че казвам „вниманието“, а не „погледа“.
Затаяваме дъх и когато се каним да направим продължително физическо усилие — например да вдигнем нещо тежко. Когато са силно съсредоточени в изпълнението на някаква задача (например при закрепване мотора на колата), някои хора сдържат толкова продължително дъха си, че чак им се завива свят.
Сега, след тези мои думи, сигурно ще се опитате нарочно да прочетете следващите няколко изречения, без да притаявате дъх. Няма да ви е трудно. Ако положите съзнателно усилие, с лекота ще можете да преодолеете тази инстинктивна реакция — но не за дълго. Много скоро ще забравите и отново ще започнете неволно да притаявате дъх.
През осемдесетте бившият държавен секретар Джордж Шулц се показа изненадващо неефективен в работата си по време на първите години от управлението на президента Роналд Рейгън. Независимо от своята изключително висока интелигентност и удивителните си постижения в миналото, по това време той изглеждаше сякаш неспособен да формулира подходяща доктрина за външната политика на страната, а очевидци твърдят, че при съвещанията на кабинета мъчително и безуспешно се е опитвал да изразява и да отстоява смислени позиции. На видеозаписите с интервютата на Шулц за телевизията, направени през този период, ясно личи, че той постоянно говори силно задъхано и твърде често му се налага да поема дълбоко въздух, за да може да довърши започнатото изречение. В резултат на това, вниманието му непрекъснато се отклонява, което пък сериозно накърнява способността му за умствена изява.
От личен опит можете да се уверите в правотата на този мой извод. Когато следващия път се върнете задъхани от сутрешния си крос, опитайте веднага да съсредоточите вниманието си в някаква умствена дейност — например да четете книга. Ще откриете, че буквално нищо не влиза в главата ви и че ще можете да се съсредоточите едва след като дишането ви се успокои и нормализира. В действителност дишането е регулатор на вниманието. Ако дишате плитко и учестено, обикновено ще можете да съсредоточавате вниманието си само за кратки отрязъци от време и ще говорите предимно с къси изречения. Дълбокото дишане, с продължително поемане и изпускане на въздуха, ви дава възможност да съсредоточавате вниманието си за по-дълги периоди от време, да говорите с по-сложни изречения и да оформяте по-задълбочено мислите си.
Подводното плуване е най-доброто средство да се отучите от плиткото и учестено дишане. Колкото по-продължително време практикувате гмуркане и плуване под вода, толкова по-дълго ще можете да задържате веднъж поетата глътка въздух — и породилата се в ума ви мисъл. Всъщност може би скандалът с иранските контри сигурно нямаше да се развихри чак до такава степен, ако Джордж Шулц беше прекарвал по един час дневно в подводно плуване!
Почти всички основни функции на човешкия организъм реагират остро на всяка промяна в дълбочината и честотата на дишането. Приливът и отливът на кислород във и от белите дробове действително определя ритъма на нашето съществуване. А тъй като над 40% от телесната ни енергия изгаря в мозъка, този орган на човешкото тяло зависи най-силно от редовния приток на кислорода — основното гориво, необходимо за извършване на метаболизма в човешкия организъм.
Посредством увеличаването или намаляването на притока на кислород към мозъка имате невероятната възможност да влияете върху мозъчната, а оттам и върху умствената си дейност — за добро или за лошо. Настоятелно съветвам всички вас винаги да вдишвате дълбоко живителната пневма. Не е задължително, подобно на д-р Накамац, да плувате под вода „почти до смърт“, но от огромно значение и за ваше добро е да отделяте време и да започнете редовно да посещавате плувния басейн.