Факторът Айнщайн

Могъщата сила на въпросите

Веднъж Айнщайн отбелязал, че ако му предстои да бъде убит и му остава само още един час, за да измисли как да спаси живота си, щял да отдели първите 55 минути от този час за търсене на правилния въпрос. Открие ли кой именно е този въпрос, твърдял той, намирането на отговора щяло да му отнеме само пет минутки.

Дотук разглеждахме единствено методи и техники за отговаряне на въпроси — което е по-малко от 9% от цялата работа, според Айнщайн. Но какво да кажем за останалите 91%? Как бихме могли да използваме образния поток, за да ни отведе до правилните въпроси?

Един от начините да го постигнете — вече ви го препоръчахме в предишната глава — е просто да попитате образния си поток: „Кой е най-добрият въпрос, който да задам точно сега?“. Можете да бъдете сигурни, че ще ви бъде отговорено с охота. Но преди да сте овладели до съвършенство езика на десния си ум, вероятно ще ви се наложи да минете нееднократно през процеса на пробване и уточняване, докато въпросът не ви се разкрие пределно ясно.

Има и един друг, по-простичък начин, с който ще ви запознаем малко по-долу, доказал в редица експерименти и при дългогодишна практика, че е бърз, лесен и много ефикасен. Чрез него се прескачат всевъзможните съзнателни очаквания и предположения, като подсъзнанието ви отговаря само на наистина важните и спешни за вас въпроси, а не на онези, за които вие си мислите, че са такива. Отговорите, които ще получите посредством тази техника, са възможно най-чистите и най-спонтанните от всички. Защото при нея левият ви ум просто е физически лишен от възможността да се намесва със своите представи какъв би трябвало да бъде един или друг отговор.

За да можете да си служите с тази невероятна техника обаче, ще ви се наложи да предприемете един много по-голям скок в разбиранията и в представите си, отколкото се изискваше от вас досега.

Скритият въпрос

В тази глава ще се занимаем най-вече с метода за постигане на творчески решения, наречен „Скрит въпрос“. За да получите представа за какво става дума, си направете следния експеримент. На отделни листчета запишете шест въпроса. После сгънете листчетата, размесете ги и изберете едно от тях. Без да поглеждате какво е написано вътре, попитайте образния си поток какъв е най-правилният отговор на този въпрос. По такъв начин прескачате съзнанието си и то просто няма как да узнае кой точно въпрос сте избрали, докато в същото време подсъзнанието ви го знае много добре. В болшинството от случаите отговорът, който ще получите посредством образния си поток, ще е в пълно съзвучие с избрания от вас скрит въпрос.

Методът „Скрит въпрос“ е възможно най-успешният, който познавам, за прескачане на вътрешния цензор (Заглушител или Редактор). Защото, щом като левият ви ум изобщо не знае какъв е въпросът, той не е в състояние да си планира предварително подходящ отговор. Но как именно става това? Как може образният ви поток да прочете въпрос, който е скрит от съзнателния ви ум?

По време на моите семинари винаги се старая да създавам стимулираща и непринудена атмосфера за работа. Понякога участниците съвсем спонтанно подемат дискусии, които са доста далеч от темата за отприщване, за изследване, за тълкуване на образния поток.

Ето какво се случи по време на един семинар, който провеждах в Равена, Охайо, през 1981 година. Някак изведнъж заговорихме за вечния въпрос какво става с хората след смъртта. Убедените атеисти в групата твърдяха, че всичко приключва с физическата смърт на човека. Други защитаваха тезата за вечния живот, като цитираха традиционни примери, с каквито са пълни всички известни на човечеството духовни и религиозни учения. Тъй като спорът доста се разгорещи, тактично предложих да поохладим малко страстите, като разучим някои нови техники за отприщване и изследване на образния поток. За мое облекчение, участниците скоро се увлякоха в едно упражнение със скрити въпроси.

Без да споделям с когото и да било какво съм си наумил, пъхнах в общата купчинка листчета и моя скрит въпрос: „Съзнанието остава ли живо и след физическата смърт на човека?“. Само допреди няколко минути хората в групата бяха стигнали едва ли не до ръкопашен бой във връзка с отговора на този въпрос. Но когато по едно време някой избра именно моето листче, по някакъв удивителен начин се оказа, че подсъзнателно всички мислят единодушно. Не забравяйте, че до приключването на упражнението никой от тях не знаеше какъв е скритият въпрос. Въпреки това обаче, при изследването на собствения си образен поток, всеки един от трийсет и четиримата участници в семинара получи в приблизително еднаква форма един и същ отговор на този въпрос. Всеки от тях видял как от обширна зелена поляна се издига облак от милиони пеперуди и полита към слънцето!

Активен скептицизъм

Естествено е читателите да възприемат и да реагират на тази история съобразно собствените си вярвания. Някои вероятно ще я обявят за „нагласен трик“, за моя измислица или в най-добрия случай просто за съвпадение. Други ще предположат, че групата сигурно е била под въздействието на някаква психическа или телепатична сила. Според мен обаче и двата типа подобни мнения са неправомерни и неадекватни. Защото съм дълбоко убеден, че към всеки непознат и необясним феномен е най-добре да се подхожда не с отричане или с подозрение, а с активен скептицизъм.

Когато Вилхелм Рьонтген оповестява през 1895 година, че е открил загадъчен нов вид енергия, която може да преминава направо през телата на хората и да заснема костите им, някои учени проявяват обясним скептицизъм към твърдението му. Но лорд Уилям Томсън Келвин, тогавашният президент на английското Кралско научно дружество, минава доста отвъд предпазливото неверие. Той заявява самоуверено и категорично убеждението си, че Рьонтген се опитва да измами научната общественост и че практиката щяла да докаже невъзможността да съществуват уж откритите от него Х-лъчи.

Горе-долу по същото това време един член на Френската академия на науките прави следното съобщение пред своите колеги: „Господа, аз лично проучих и изпитах на практика създадения от господин Томас Едисон фонограф и уверено мога да заявя, че в случая става дума не за нещо друго, а чисто и просто за вентрилоквизъм.“

Келвин и неговият френски събрат били абсолютни скептици. Те реагират така, сякаш всичко, което излиза извън рамките на познанията и на светогледа им в момента, е по принцип невъзможно. Въпреки че претендира за обективност, абсолютният скептицизъм се противопоставя на научния напредък. Буквално на всеки гений в човешката история му се е налагало да се преборва с орди абсолютни скептици, за да направи каквото и да било откритие. За разлика от тях, активните скептици настойчиво търсят доказателства за необяснимите феномени, а умовете им са винаги открити за нови идеи. Именно такива са мисловната нагласа и поведението на истинския учен. Затова и настойчиво съветвам всички мои читатели да бъдат активни скептици по отношение на феномените, за които ще говорим в тази глава.

Телепатия ли?

Преди няколко години група парапсихолози мислеха, че са открили убедително доказателство за съществуването на телепатията. При проведените от тях експерименти участниците трябвало да „отгатнат“ каква е скритата карта, която държи изследователят. Някои от хората давали толкова често правилни отговори, че учените стигнали до извода, че е статистически невъзможно това да се дължи просто на налучкване. Парапсихолозите решили, че тези участници сигурно използват телепатия.

За щастие сред тях имало и неколцина активни скептици, които подложили на допълнителна проверка данните от тези експерименти. В крайна сметка станало ясно, че „телепатите“ сред участниците „четяли“ не мислите на изследователите, а езика на тялото им. Те успявали да познаят каква карта държи ученият просто по начина, по който я гледа.

Ентусиазираните привърженици на телепатията били горчиво разочаровани от тези резултати. Но все пак проведените експерименти разкрили, че някои от участниците в тях притежават толкова невероятно висока степен на сетивна чувствителност, че тя е не по-малко изненадваща от евентуалната способност за четене на чужди мисли.

Хилядолетия наред полинезийските моряци са кръстосвали безпроблемно моретата без карти и навигационни уреди, като са се ориентирали само „по чувство“. В днешно време са правени експерименти с полинезийски рибари, обучени според традиционния за тях начин. Дори ако завържете очите на такъв човек и го пуснете с лодката му на хиляди мили далеч от дома му, той безпогрешно ще се ориентира за обратния път, като следва единствено усещанията, които събуждат в тялото му морските течения.

И въпреки че подобни умения изобщо не са нито психическа свръхмощ, нито нещо паранормално, те са не по-малко удивителни от способността за предсказания или от телепатията. Както участниците в споменатите експерименти със скритите карти, така и полинезийските рибари са успели да развият у себе си толкова тънка чувствителност на сетивните възприятия, каквато повечето от нас дори не предполагат, че е възможна за човешко същество. Вероятно „облакът пеперуди“ от моя семинар през 1981 година също се дължи на подобна неосъзната свръхчувствителност на възприятията. Може би трийсет и четиримата участници просто са усетили и подсъзнателно са се настроили в съзвучие с някакви незабележими на съзнателно ниво, но общи за всички тях поведенчески сигнали. Но преди да бъдат проведени задълбочени последващи експерименти в тази насока, можем само да гадаем правилността на подобни твърдения.

И все пак едно е напълно сигурно. Независимо каква е причината за такива свръхчувствителни сетивни възприятия, те са невероятно мощни. И ако съумеем да се научим да ги насочваме и да ги използваме за решаване на конкретни проблеми, ще направим огромен скок към постигане на истинска гениалност.

Всичко едновременно

Както и много други гении, Волфганг Амадеус Моцарт твърди, че създава своите музикални произведения изцяло в ума си, като довежда до съвършенство всеки акорд и арпеж преди още да е записал и една-единствена нота върху хартия. Моцарт често забавлявал и удивлявал съвременниците си с подобни „трикове“ — примерно между две игри на билярд нахвърлял на нотна хартия сложните хармонии на някоя соната или само няколко часа преди премиерата на своята опера „Дон Жуан“ „написал“ увертюрата към нея. В подобни случаи гениалният композитор обяснявал, че той всъщност не създава в момента музиката, а просто я записва под диктовката на ума си, където тя съществувала изцяло завършена.

В едно свое писмо от 1789 година Моцарт обяснява, че преди да запише на нотната хартия което и да било свое произведение, той първо го „обхващал цялостно с поглед“ в ума си, където то се появявало пред мисления му взор „като прекрасна картина или изящна статуя“. При това Моцарт не преглеждал мисловно композициите си по начина, по който би ги изсвирил някой оркестър — секция по секция и такт след такт, — а ги „обхващал цялостно с поглед“. „И не чувам във въображението си отделните части последователно — пише той, — а ги възприемам като неделимо цяло, всичко едновременно. Нямам думи да ви опиша каква наслада е това!“

Творческият метод на Моцарт съвсем очевидно надхвърля всичко обичайно. Как е възможно човек да „обхване“ цяла една симфония „с поглед“? Как е възможно да „чуе“ отделните й части „едновременно“, а не една по една или последователно със съответната им продължителност във времето? Това е толкова сложен, неразбираем и тайнствен феномен, какъвто би била и петизмерна геометрия, примерно. И все пак, тази странна мисловна нагласа се отдавала на Моцарт с такава лекота, с каквато клавишите на пианото се подчинявали на пръстите му.

Истински оригиналните мисли и идеи се пораждат в среда, коренно различна от тази, до която имат достъп съзнателните ни умове. За великите гении на човечеството е обичайна практика изцяло да пренебрегват правилата на обичайния начин на мислене и възприемане на света — които повечето от нас смятат за ненарушими, — като най-непринудено и без каквито и да било задръжки си играят с общоприетите понятия за време, пространство и форма.

Чисти идеи

В своя шедьовър „Републиката“, написан в пети век преди новата ера, древногръцкият философ Платон изказва хипотезата, че в действителност съществуват два свята — материалният свят, който възприемаме посредством петте си сетива с всички техни ограничения и субективност, и светът на чистите идеи. Великият мислител твърди, че единствено в света на тези чисти идеи можем да видим нещата в истинската им форма. Според него музиката, поезията, живописта и математиката са единствено бегли опити да уловим непреходната красота и ред на този идеален свят.

Платон оприличава света на нашето ежедневие на някаква странна пещера, към чиито стени хората са приковани с вериги, минаващи през вратовете им така, че да не могат да извръщат главите си встрани. По този начин те не виждат нищо друго, освен отсрещната стена, по която наблюдават игра на сенки — а те били хвърляни от други хора, движещи се в светлината на огъня някъде извън погледа им, в дъното на пещерата зад гърба им. В своето незнание прикованите затворници вярват, че тези сенки са единствените „реални“ неща на света. Ако можеха обаче да извърнат главите си, те щяха да видят как истинските хора, на които принадлежали сенките по стената на пещерата, танцуват край истинския огън. А ако можеха да отхвърлят оковите си, затворниците биха могли да излязат извън пещерата и да обхванат с поглед сияйния, окъпан от слънцето реален свят.

Според Платон всички ние сме оковани в една такава пещера, като не можем да виждаме нищо друго от света, освен играта на отражението му по стената пред очите ни, и затова си въобразяваме, че именно тези сенки са цялата ни вселена. „А всъщност — пише Платон — душата на всеки човек притежава силата да прозре истината, както и орган, с чиято помощ да го постигне.“ И посочва, че е достатъчно да освободим възприятията си от сковаващите ги общоприети рамки, за да можем най-сетне „да се любуваме на реалността и на ослепителното сияние на онова, което наричаме Добро“.

През епохите на Ренесанса и на Просвещението философите преразглеждат пещерата на Платон. Ренесансовите неоплатонисти смятат, че великите творци на изкуството надникват в идеалния свят, когато биват обзети от музата на вдъхновението. Жан Жак Русо изказва предположението, че всеки смъртен, успял да се докосне до описания от Платон идеален свят, ще бъде обзет от върховното блаженство на екстаза. Вероятно именно този екстаз има предвид Моцарт, когато възкликва: „Нямам думи да ви опиша каква наслада е това!“

До относително неотдавна хипотези като тези на Платон и на Жан Жак Русо бяха отнасяни към сферата на мистицизма. Не съществуваше никакъв реалистичен начин, по който те биха могли да бъдат доказани. Но през двайсети век нещата се промениха коренно. Разработките на учените в областта на квантовата физика доведоха до появата на нови мощни средства, които за първи път ни предоставиха възможност да надникнем към света извън Платоновата пещера по научно измерваем и доказуем начин. Тези нови средства вероятно биха могли да ни разкрият и как именно действа тайнственият творчески механизъм в ума на един Моцарт, например.

Призрачни връзка

През двайсетте години физиците откриха, че градивните частици на атома — квантите от рода на фотоните и електроните — притежават удивителната и непрестанно променлива характеристика в един миг да приемат нова, коренно различна форма. Измерени по един начин, те се проявяват като частици; измерени по друг — действат като вълни. И което е дори още по-объркващо, ако измервате скоростта на една квантова частица, не можете да измерите масата й, а ако измервате масата — не можете да измерите скоростта. Тази смущаваща особеност довежда датския физик Нилс Бор до хипотезата, че в действителност квантите не притежават такива характеристики като маса, скорост и вълнова честота, а ги придобиват само временно, в отговор на усилията на физиците да ги измерят. Бор смята, че в тяхното естествено състояние квантите съществуват единствено като някаква безформена „пустота“, заредена с потенциални физически характеристики.

Алберт Айнщайн обаче просто не може да приеме подобно обяснение на загадката. И започва да си задава въпроса какво би станало, ако една частица, съставена от два протона, изведнъж се разпадне и в резултат на това те вече могат свободно да блуждаят в пространството? Според закона за съхранението на движещата сила, ако ни е известна движещата сила на единия протон, ще можем да измерим и тази на другия. Да, но според Нилс Бор, нито единият, нито другият протон притежават каквато и да било движеща сила до мига, в който не започнем да се опитваме да я измерим.

Според теорията на датския учен, ако започнем да измерваме движещата сила на единия протон (да го наречем протон А), самото това наше действие ще предизвика протон Б още в същия миг да придобие движеща сила, съответна на тази на протон А — дори ако междувременно двата протона са се озовали в противоположни краища на вселената! Но за да постигнат такова пълно хармонично съзвучие помежду си при координирането на съответните си движещи сили, те явно си прехвърлят информацията през цялата вселена със скорост по-голяма от тази на светлината, сякаш помежду им съществува телепатична връзка. Айнщайн просто отказва да приеме възможността за подобна „призрачна връзка от разстояние“. В една своя статия от 1935 година, написана съвместно с Борис Подолски и Натан Розен, той твърди, че Нилс Бор и неговите последователи сигурно изпускат някоя „скрита променлива“. И стига до заключението, че теорията на Бор е просто непълна и незавършена.

Моделът „Аквариум“

Един от учениците на Айнщайн, Давид Бохъм, предлага удачно решение на този парадокс. Той се съгласява с твърдението на Айнщайн, че е едновременно и „призрачно“, и невероятно въпросните два протона да си разменят информация мигновено, от противоположните краища на вселената. И изказва предположението, че квантите и всички техни странни изяви и взаимовръзки са не нещо друго, а отражение на някакъв по-дълбок ред, скрит под видимостта на вселената. Бохъм оприличава квантовите частици на риба в аквариум. Да предположим, че наблюдаваме движенията й на два телевизионни монитора, които получават изображение от две камери, следящи рибата от различни ъгли. На двата екрана ще виждаме две различни изображения, сякаш на две различни риби. Когато едната от тях се обърне, едновременно с нея се обръща и другата, като че помежду им има някаква загадъчна телепатична връзка. И само ако погледнем направо и с невъоръжено око в аквариума, ще разберем, че двете изображения принадлежат всъщност на една и съща риба, видяна под различен ъгъл (виж Фигура 7.1).

Аквариумът на Бохъм, както и пещерата на Платон, е метафора за ограниченията на човешките възприятия. В нормалния си ежедневен живот ние виждаме единствено объркващите ни изображения, получени от нашите две камери монитори — очите ни. Но какво бихме видели, ако можехме да надзърнем направо в „аквариума“? Или ако можехме да се освободим от оковите си и да излезем от пещерата на Платон? Неограничавани от нашите несъвършени пет сетива, какво наистина бихме видели в света?

Скритият ред

Как щяхте да виждате любимата си компютърна игра, ако нямахте компютър, който да превежда софтуера й в картини? Как щяхте да чувате кой ви се обажда по телефона, ако нямахте апарат, който да приема позвъняването? Думите и картините щяха да се разтварят в невидими енергийни вълни и вие всъщност нямаше да сте в състояние да ги доловите само посредством обикновените си човешки пет сетива. Също като електромагнитните импулси на съвременните телекомуникационни средства целият заобикалящ ни материален свят приема разбираема форма единствено когато влезе в досег с подходящ рецептор, какъвто е всяко от петте ни сетива.

Така поне разсъждавал Давид Бохъм. Според неговата хипотеза във вселената съществува някакъв скрит ред, в който под формата на чиста енергия е закодирано всичко, което възприемаме посредством сетивата си. Единствено благодарение на особеното устройство на човешката сетивност този скрит енергиен шифър бива преведен на езика на разбираемите форми на нашата триизмерна вселена.

Ако хвърлите камък в някое езерце, ще видите как около мястото на падането му се образуват концентрични кръгове. Ако хвърлите един след друг три камъка, техните концентрични кръгове ще се пресекат и ще образуват върху водната повърхност така наречената интерферентна мрежа, тоест мрежа от взаимосвързани вълни.

А сега си представете, че можете по вълшебен начин в същия миг да замразите езерцето и така да „уловите“ интерферентната мрежа, образувана от концентричните кръгове при падането на трите камъка. Ако вземете парче лед от замразеното езеро, закодираната в него интерферентна мрежа ще ви даде цялата информация, която ви е необходима, за да изчислите къде точно е паднал всеки от трите камъка (виж Фигура 7.2).

През 1947 година изследователят Денис Габор открива начин за кодиране на триизмерни обекти върху фотографска лента — много подобен на този, по който кодирахме падането на трите камъка в замръзналото езерце. Използваният от Габор процес, разработен въз основа на интерферентните мрежи, се нарича холография.

За да създадете холограма, трябва да насочите един лазерен лъч — наречен „информативен“ — пряко към избрания обект, така че впоследствие, когато бъде отразен от него, да попадне върху фотографска плака. В същото време трябва да насочите друг лъч — наречен „референтен“ — пряко към същата фотографска плака. Когато двата лъча се срещнат, те създават интерферентни мрежи, които се запечатват върху фотографската плака.

Но ако погледнете плаката, върху нея ще видите не образа на избрания обект, а сложна плетеница от вълнообразни линии — интерферентната мрежа, образувана при срещата и смесването на двата лъча, информативния и референтния. За да получите холографски образ, трябва отново да насочите един лазерен лъч към фотографската плака. Неговото отражение ще оформи точното триизмерно изображение на избрания от вас обект, което ще увисне в пространството в същото положение спрямо фотографската плака, в каквото е бил и първоначалният обект в момента, когато е била направена холограмата.

Парчето лед с отбелязаната върху него интерферентна мрежа. В нея е кодирана достатъчно информация, за да изчислите къде точно е паднал всеки от трите камъни.

Също както и парченцето лед от езерото всяко късче от счупената фотографска плака ще съдържа цялата информация, необходима на лазерния лъч, за да възстанови триизмерната холограма. Ако счупите плаката на десет парчета, ще имате десет отделни и напълно еднакви холограми.

Според хипотезата на Давид Бохъм заобикалящият ни обичаен свят прилича на холографско изображение — един вид отражение, излъчено от скрития ред, тъй както холограмата е отражение от фотографската плака. И точно така, както холограмата само привидно съществува на определено място в пространството, предметите в нашата вселена също само привидно заемат конкретните си места. Но тъй като цялото съществуващо пространство е „замръзнало“ или кодирано в скрития ред, което и да е кътче от вселената е равнозначно на всяко друго. Самата идея, че нещата в пространството са раздалечени на сантиметри, километри, светлинни години или парсеци не е нищо друго, освен привидност, илюзия — също толкова ефимерна и относителна, колкото и местоположението на сенките в пещерата на Платон.

Както вече се убедихме от необичайното поведение на изграждащите атома квантови частици, и най-огромните разстояния в пространството могат да бъдат прекосени само за миг, благодарение на съвсем лека пренастройка на скрития ред — аналогично на леката промяна в гледната точка по отношение на златната рибка в аквариума на Бохъм. Това е принципът на илюзията за местоположение: разстоянието, независимо колко малко или огромно ни се струва, всъщност е абсолютно без значение.

Според Бохъм времето е друга холографска илюзия. Нашите сетива ни казват, че времето протича в линеарна последователност — от миналото през настоящето към бъдещето. Но в скрития ред на вселената всичко, което изобщо някога вече е било или ще бъде, съществува и в този миг, изцяло кодирано в една суперхолограма.

Бохъм твърди, че насладата, която изпитваме при слушането на прекрасна музика, ни позволява да надникнем в скритата същност на времето. Въпреки че чуваме тази музика в хронологична последователност — нота след нота и акорд след акорд — в действителност ние не я оценяваме и не й се наслаждаваме в подобна линеарна последователност. Според Бохъм в действителност всяка чута нота предизвиква така наречената от него „активна трансформация“ на усещането ни за всички останали ноти, които сме чули преди тя да прозвучи, и събужда в нас тръпнещо очакване да чуем онези след нея. Всъщност ние оценяваме и се наслаждаваме на музикалното произведение в неговата цялостност и завършеност, като в ума ни началото, средата и краят му се смесват и преливат в едно неделимо цяло.

Когато Моцарт преглеждал своите произведения наум, „с един поглед“, той вероятно си е служил с много по-истинни сетива от петте, които всички ние използваме в ежедневния си живот. Според хипотезата на Бохъм поне част от гениалността на великия композитор се дължи на способността му да възприема музиката на нивото на много по-дълбокия скрит ред на реалността.

Псифеноменът

Холографският модел на Бохъм за вселената ни предлага логична основа, върху която да стъпим, за да се опитаме да разберем такива наблюдавани при някои хора способности като ясновидството и телепатията — наричани от парапсихолозите „псифеномени“. Ако времето и пространството наистина са свързани в неделимо цяло на едно дълбоко и скрито ниво на реалността, то е възможно човешката сетивност да прониква понякога отвъд обичайните рамки на възприятията ни за време и пространство. Читателите, които проявяват интерес към подобни въпроси, могат да открият великолепни разяснения на тези идеи в книгите на Майкъл Талбот „Холографската вселена“ и „Отвъд количествените измерения“.

В днешно време въпросът за псифеномените вече не е нещо несъществено и повърхностно за научната общественост. Натрупването на все повече нови и нови доказателства за съществуването им принуждава съвременната наука да започне да се отнася към тях сериозно. През 1969 година Асоциацията на парапсихолозите бе най-сетне приета в Американската асоциация за научен напредък и по този начин парапсихологията бе призната за легитимна наука. През 1982 година Ален Аспе, Жан Далибар и Жерар Роже от Института за теоретична и приложна оптика в Париж успяха да осъществят в лабораторни условия „призрачна връзка от разстояние“ между два фотона, като по този начин емпирично доказаха теорията на Бохъм, че илюзията за местоположение е напълно реално явление. Пет години по-късно, през 1987 г. физикът Робърт Г Джан и психоложката Бренда Дж. Дюн от Лабораторията за изследване на приложните аномалии към Принстънския университет публикуваха удивителните резултати от проведените от тях експерименти, от които става ясно, че изследваните субекти са в състояние, единствено чрез силата на мисълта си, да влияят върху функционирането на произволно избран брой генератори на различен тип вълни — убедително доказателство за реалността на ефекта, наречен „Тържество на ума над материята“.

Теория на супервръзката

В днешно време физиката отдавна е надскочила споровете относно правотата и законите на квантовата теория, характерни за двайсетте и трийсетте години. Понастоящем в центъра на вниманието е една нова удивителна хипотеза, наречена „теория на супервръзката“, която дава достоверно обяснение за паранормалните явления — толкова убедително, колкото е и моделът „аквариум“ на Бохъм. Тази теория твърди, че в действителност вселената съществува в десет измерения. Предполага се, че нашият привичен четириизмерен свят (три измерения за пространство и едно за време) се е породил преди трилиони години в резултат на така наречения Голям взрив. При него масата материя, концентрирана дотогава в една-единствена точка, достига критична плътност и тя избухва. Теоретиците на супервръзката смятат, че поради някаква все още неизвестна за нас причина останалите шест пространствено-времеви измерения не избухват при Големия взрив, а остават постарому плътно концентрирани в центъра на вселената.

Ако можехте изведнъж да открехнете сетивността си и да се озовете в центъра на ротационната ос на някоя от тези „капсулирани“ супервръзки от пространствено-времеви измерения, щяхте да се окажете в странната позиция на великан, много по-голям от цялата вселена. В такъв случай бихте имали най-интимен контакт с всяка точка от вселената едновременно, а и най-малкото ви движение щеше да дава буквално космически отражения. Ако можехте да гледате на света от подобна „Божия“ перспектива, пред очите ви несъмнено биха се разкрили някои наистина твърде необичайни феномени. Вероятно именно в резултат на такива случайни ротации на пространствено-времевите оси някои хора са в състояние да надникват в други, различни от нашата реалности.

Алтернативни обяснения за ефекта от скрития въпрос

Започнахме книгата с историята на Боб С. — младият мъж, чийто образен поток го предупреди, че животът на годеницата му е застрашен, защото една от гумите на колата й е пред спукване. До този момент разглеждахме неговия случай, тръгвайки от предположението, че вероятно в някакъв предишен момент Боб С. наистина е зърнал бегло изтритата гума и подсъзнанието му е отбелязало и съхранило тази информация. Това тълкуване на образа е несъмнено най-безпроблемното и най-консервативното, но то в никакъв случай не е и единствено възможното.

Дали няма вероятност образният ни поток да заобикаля съзнателните ни аналитични механизми и така да постига по-пряко и по-дълбочинно разбиране за скрития ред на вселената? Трудно е да се каже със сигурност, но подобна възможност е безкрайно интригуваща. През петнайсетте години, откакто водя семинари за отприщване на образния поток, станах свидетел на достатъчно необичайни феномени, та да стигна до извода, че в основата на този процес е залегнало нещо много повече, отколкото сме в състояние да видим. Ето защо е добре да имаме предвид и многото други, алтернативни обяснения за някои от най-забележителните резултати, постигани посредством образния поток.

Например съществува много голяма вероятност подсъзнанието ни да отчита и да разшифрова движенията на ръката, свързани с прегъването на листчетата, които използваме при упражнението със скрити въпроси. Следователно всеки, който е наблюдавал процеса на сгъването, впоследствие подсъзнателно ще е наясно кой именно въпрос е бил избран. А хората, които не са наблюдавали пряко сгъването, вероятно все пак долавят някакви незабележими сигнали от израза на лицето и от езика на тялото на останалите — също както при експеримента с псевдотелепатите и отгатването на картите, за който споменахме преди.

Няма съмнение, че невероятните резултати, постигани посредством метода „Скрити въпроси“, се дължат до голяма степен на един феномен, наречен „силова настройка на ума“. Едуард Дибоно — може би най-известният корпоративен консултант по творческо решаване на проблеми и автор на забележителната книга „Съпътстващо мислене“ — отбелязва, че много проблеми могат да бъдат решени посредством техника, която той нарича „Предизвикателна операция“. Според Дибоно, ако подходите към някой проблем от напълно непредсказуем ъгъл, независимо какъв, неминуемо ще стигнете до неочаквано творческо решение. Една от предлаганите от него „предизвикателни операции“ е да отворите речника напосоки, да изберете някаква случайна дума, а после да преминете към техниката „Гимнастика на ума“, като отбелязвате всички възможни взаимовръзки, които ви хрумнат, между тази дума и проблема за решаване. Практиката на Дибоно потвърждава, че тази „силова настройка на ума“ за решаване на проблеми посредством необичайни и случайно подбрани средства е високо ефективна. Всъщност описаната и използвана от Леонардо да Винчи техника за свободни зрителни асоциации също е форма на „силова настройка на ума“.

Подобни обяснения разбулват тайната на някои — но не и на всички — от най-невероятните резултати, постигани посредством изследването на образния поток. За щастие, не е наложително на всяка цена да можем да ги обясним, за да ги използваме — както, впрочем, и на Моцарт не му е било необходимо да обяснява своя особен маниер на композиране, за да може да твори.

Нека засега се задоволим с ролята на активни скептици и да разгледаме различните приложения на метода „Скрити въпроси“. И не се плашете и притеснявайте от неговата тайнствена същност. Та помислете сами, какъв би бил светът днес, ако навремето никой не е смеел да щракне „вълшебния“ ключ на лампата, преди напълно да е разбрал теорията за електричеството? Повечето от нас все още щяха да тънат, съвсем буквално, в мрак. Няма никакво значение в кое от възможните обяснения за „скритите въпроси“ ще изберем да повярваме, защото при всички случаи не можем да отречем изключително силната ефективност на този метод. Независимо дали го разбираме или не, техниката за прилагането му е на наше разположение и трябва да се възползваме от това.

Ефект „Висш съветник на ума“

Силата на метода „Скрити въпроси“ е в неговата ефикасност. При другите техники за отприщване, изследване и тълкуване на образния поток, голяма част от времето и усилията ни отиват в старания да заглушаваме Заглушителя или да се преборваме с вътрешния си Редактор. Методът „Скрити въпроси“ изцяло прескача тези две препятствия, като поставя въпроса направо пред десния ум и така отнема всяка възможност на левия ум да повлияе върху данните — било върху изходната информация, било върху крайния резултат.

Именно поради тази причина смятам, че това е особено подходяща техника за „гимнастика на ума“ — както в по-широк, така и в по-тесен кръг от участници — във връзка с така наречените „същностни въпроси“, засягащи политиката, метафизиката, философията и общественото устройство. По-ефективно от който и да било друг, този метод успява да ни доведе до съгласие по отношение на теми, които обикновено разделят хората на враждуващи групи. Нарекох това негово свойство ефект „Висш съветник на ума“.

„Висшият съветник на ума“ показва изключителна резултатност и експедитивност и при решаването на проблеми в междуличностните взаимоотношения — например такива, каквито възникват в семейства или фамилии, когато от години установените навици карат хората погрешно да смятат, че са опитали всички възможни алтернативи и да се придържат към своите предрешени становища.

Метод „Скрити въпроси“

До този момент „Проект Ренесанс“ е разработил поне петдесетина различни техники за постигане на ефекта „Висш съветник на ума“. Всички те са създадени въз основа на описания по-долу начин за прилагане на метода „Скрити въпроси“.

1. Намислете си поне шест различни въпроса. Тази бройка ще затрудни достатъчно вътрешния ви Редактор в опитите му да отгатне на кой от въпросите отговаряте и съответно да повлияе предварително върху възгледите ви. Ако въпросите са по-малко от шест, Редакторът има по-голям шанс да налучка и да се намеси настоятелно с предопределен от него отговор.

2. Постарайте се въпросите ви да се отличават колкото се може повече един от друг, така че да е невъзможно на два от тях да се отговори по един и същ начин. Някои от въпросите могат да са дълбоко лични или строго практически; други да са свързани с работата, приятелите или семейството ви; трети да засягат теми, свързани с общността, нацията или света. Някои могат да бъдат и от сферата на така наречените същностни въпроси относно философски или метафизични проблеми. Всеки път, когато по време на упражнението получите отговор на някой от въпросите си, веднага прибавете към купчинката листче с нов скрит въпрос, който да е общо взето от същата тематична категория като предишния. Така ще сте сигурни, че ще надхитрите Редактора си.

3. Записвайте всеки въпрос на отделно листче или на малки картички. Листчетата сгъвайте, а картичките оставяйте обърнати с изписаната страна надолу.

4. Започнете да разбърквате листчетата или картичките в продължение на минута-две, така че Редакторът в съзнанието ви да не може да отгатне кой въпрос къде е записан. Бъдете сигурни, че колкото и да ги разбърквате, много по-чувствителните сетива на подсъзнанието ви няма да сгрешат.

5. Изберете едно от сгънатите листчета.

6. Без да надзъртате в него, дръжте го в ръка или дори го притиснете към челото си.

7. Затворете очи и бързо извикайте в съзнанието си три образа или картинни отговора последователно. След като сте видели в съзнанието си поредния образ, благодарете мислено на десния си ум и го помолете да ви покаже същия отговор, но в по-различна картинна сцена. Всеки образ дава един и същ отговор на един и същ въпрос, но го показва по напълно различен начин.

8. Отделете не повече от 15–20 секунди, за да запишете всеки образен отговор на касетофон, на хартия или да го опишете гласно пред партньор. Добре е дори да скицирате набързо образа в приготвен за целта бележник.

9. След като приключите с избраното листче, не поглеждайте какво е написано вътре, просто го отделете настрани и веднага го заменете с друго в купчинката, защото в противен случай вътрешният ви Редактор ще може по пътя на елиминирането да узнае кои въпроси са останали. Чак след като приключите напълно заниманието, ще отворите едно по едно отделените настрани листчета със скрити въпроси.

10. Определете кои елементи от трите картинни отговора на въпроса, по който работите в момента, изглеждат еднакви или подобни един на друг. Но имайте предвид, че тези подобия могат да бъдат едва забележими. Възможно е например, да забележите, че във всяка картина има зелен цвят или че изобщо отсъства цвят, или пък че има по някоя триъгълна форма. Може да има някакво движение или пък липса на движение, да ви направи впечатление присъствието или отсъствието на хора, или и трите образни отговора да събуждат във вас определено емоционално състояние. Запишете всичките си наблюдения за приликите между тях.

11. Когато приключите с упражнението, започнете да отваряте поред скритите въпроси, на които сте получили отговор. В повечето случаи ще изживеете ясен ефект „Ахаа!“, когато отворите въпроса и видите колко общо имат помежду си трите картинни отговора, които сте получили на него.

12. В случаите, когато не изживеете ясен ефект „Ахаа!“, може да опитате да приложите „силова настройка на ума“. Поиграйте си на „аналитик шегобиец“ и си направете „гимнастика на ума“ с всевъзможни, дори най-невероятни на пръв поглед асоциации, които биха могли да ви доведат до отговора на съответния въпрос.

13. Ако смисълът на отговора все още ви се изплъзва, изберете един от трите предоставени от подсъзнанието ви образа — онзи, който ви се струва най-предизвикателен — и го използвайте като „праг“. Препоръчвам ви по този начин да работите само с по един въпрос на сесия. Когато приключите с него, заменете го с друг, но за следващия път. И е добре да държите записките на отговорите под ръка, така че да можете често да се връщате към тях.

Техника „Въпрос сандвич“

Тази техника е друг подходящ начин за постигане на ефекта „Висш съветник на ума“ посредством метода „Скрити въпроси“.

1. Снабдете се с малки непрозрачни пликчета за картички — те ще са „хлебчето“ за вашия „сандвич“.

2. Пригответе си въпроси, които да мушнете в „хлебчето“. На отделни листчета или картички напишете по един въпрос и пъхнете всеки от тях в отделно пликче. Необходими са ви поне шест въпроса, от които да избирате напосоки. Най-добре е сами да съставите въпросите си. Но ако се затруднявате, бихте могли да изберете някои от тези, които ви предлагам по-долу:

• „За каква предоставена ми възможност трябва да си отварям очите днес?“

• „Какво ще имам най-голяма полза да предприема днес?“

• „Каква е най-ценната идея, усещане или наблюдение, на които е добре да обърна внимание днес?“

• „По какъв начин мога най-добре да бъда в услуга на обществото днес?“

• „Как най-добре мога да допринеса за увеличаване на благосъстоянието си днес?“

• „По отношение на какъв проблем трябва да внимавам най-много днес и кой е най-добрият начин да подходя към него?“

• „Как най-успешно мога да помогна на… (брачен или интимен партньор, приятел, дете, служител, който и да било друг човек)?“

• „На какво оригинално откритие бих могъл да поставя началото днес?“

• „Кой е най-добрият въпрос, който бих могъл да задам сега и какъв е най-добрият му отговор?“

• „Как най-добре мога да подходя към осъществяване на целите си днес?“

• „Кое е най-важното, което би трябвало да постигна днес и как най-добре мога да го направя?“

• „От кое ще има най-много смисъл да се отуча днес?“

Несъмнено сигурно ще ви хрумнат и много други — вероятно дори по-добри — въпроси от подобно естество. Но всички те трябва да бъдат ориентирани във времето, така че всеки път да получавате различни отговори. Естествено можете да добавите и някои съвсем конкретни въпроси.

3. След като сложите листчетата с въпросите в пликчетата, размесете ги много добре като тесте карти.

4. Вечерта, преди да си легнете, оставете купчинката пликове до леглото си,

5. Когато се събудите на сутринта, изтеглете напосоки едно пликче от купчинката. Без да го отваряте, отприщете образния си поток така, че да получите три отговора на скрития в него въпрос.

6. Запишете тези отговори върху пликчето, в бележник или на касетофон.

7. Сравнете трите образни картини, за да откриете приликите между тях.

8. Отворете пликчето и прочетете въпроса. Ако връзката между образния отговор и въпроса не ви стане веднага ясна, приложете „силова настройка на ума“, за да откриете всички възможни значения на получения отговор и да си изясните смисъла му.

9. Ако ефектът „Ахаа!“ все още ви убягва, не се мъчете повече, а се заемете с ежедневните си занимания. Нищо чудно през деня неочаквано да изживеете ефект „Ахаа!“.

10. Приберете листчето с този въпрос в ново пликче, пъхнете го обратно при другите в купчинката и отново я размесете добре. Можете да си запазвате вече използваните пликчета, за да имате визуална представа колко много „сандвича“ сте изяли.

Също така подходящо е да съчетаете техниката „Въпрос сандвич“ с ежедневното си десетминутно упражняване за отприщване на образния поток. Запишете си шестте скрити въпроса, разбъркайте листчетата, изтеглете напосоки едно от тях и поне за десет минути отприщете свободно образния си поток с молба да ви отговори. След като приключите, запишете и огледайте получените отговори, за да откриете приликите между тях. После прочетете какъв е бил въпросът и при нужда приложете доизясняващи техники. Добре е да използвате будилник или край вас да има партньор, който да ви предупреди, когато изтекат десетте минути, защото така ще можете по-пълно да се отпуснете в образния си поток.

Не превръщайте техниката „Въпрос сандвич“ в досадно ежедневно задължение. Прекалено сериозният подход не само ще ви накара да възненавидите упражнението и да го зарежете още след първите няколко дни, но и ще блокира способността на подсъзнанието ви да постига непринудено и с лекота полезни и смислени отговори.

Възприемете „Въпроса сандвич“ като забавна игра. Опитайте се да подхождате към упражнението полушеговито, сякаш разчупвате курабийка с късметче в китайски ресторант, където сте отишли с приятели да хапнете. Един от начините да направите прилагането на техниката по-забавно е като си доставяте „гъделче на ръката“. Докосвайте лекичко с разтворената си длан всяко от пликчетата и изберете онова, за което ви се стори, че сякаш я погъделичка. А за да не започнете да възприемате целия процес като обременителна и отнемаща от времето ви тегоба, ограничавайте се до един въпрос на ден.

За да имате по-непосредствено отношение към упражнението, винаги дръжте пликчетата с въпросите под ръка — примерно там, където обикновено обичате да сядате, за да си пиете кафето или чая, докато четете вестника. Дори може да си ги носите в джоба през целия ден. И щом ви останат няколко минути свободно време, просто поставете длан върху някое от тях и се вгледайте в мисловния си образен поток, за да откриете три картинни отговора на скрития в пликчето въпрос.

Лесният достъп и непринуденият подход постепенно ще ви създадат навика да си „хапвате“ от вашите „сандвичи“ по няколко пъти дневно.

Игра на оракул

Когато правите упражнението със скритите въпроси заедно с други хора, обикновено се създава особено непринудена и приятна атмосфера, което освен всичко друго изглежда че допринася за по-лекото получаване и за по-голямата точност на картинните отговори. Тъй като настроението при тези групови упражнения става наистина по детски приповдигнато, аз ги нарекох „игра на оракул“.

1. Поканете за участие един или повече партньори.

2. Нека всеки от вас си измисли няколко въпроса, от два до десет и повече. Но те трябва да бъдат с отворен край. Или с други думи, не питайте примерно: „Да поискам ли повишение в службата?“, а „Кой е най-добрият начин да заслужа повишение в службата?“. Постарайте се въпросите ви да бъдат и/или да звучат колкото се може по-различно един от друг — толкова различно, че десният ум на партньора ви просто да няма как да отгатне какво ще го питате всеки път.

3. Като се редувате, всеки „прочита“ наум по някой свой въпрос на партньора си. При участие на трима и повече души, някой от вас „прочита“ въпроса си, а останалите отговарят един след друг.

4. След „прочитането“ на въпроса, в продължение на няколко секунди партньорът ви трябва да ви даде три картинни отговора. При участие на трима и повече души, всеки от отговарящите може да даде по един или два отговора, а не непременно и трите.

5. Отделете няколко минути, за да обсъдите заедно трите картинни отговора на всеки въпрос и да откриете приликите помежду им.

6. Кажете какъв е бил скритият въпрос. Сравнете го с получените отговори, като обръщате особено внимание на общото между тях, за да разтълкувате смисъла.

Оракулът се проявява успешно и по телефона. Разбира се, личното общуване е за предпочитане, защото при него се отделя по-специална енергия, но пък при липса на време и телефонът върши работа. Ако неочаквано възникне спешен въпрос, можете просто да звъннете на някой приятел — добре ще е да е човек, с когото вече сте играли на оракул, — да му зададете наум въпроса и да го помолите бързичко да ви даде три картинни отговора.

Вече отбелязахме няколко изключения, когато отпада така наречената от мен първа божа заповед при отприщване на образния поток: Не тълкувай вместо партньора си.

Това изключение е изцяло валидно при всички разновидности на играта на оракул. За разлика от другите случаи на отприщване на образния поток, тук съществува голяма вероятност картинните отговори да бъдат зашифровани както с кода на питащия, така и с кода на отговарящия. Следователно в тълкуването им трябва да участва всеки.

Преносима банка за въпроси

За да бъдете винаги добре заредени с подходящи въпроси, добре е да си създадете навика да си попълвате запасите ежедневно. Винаги си носете малък бележник или тесте картички и си записвайте всеки въпрос или проблем, за който се сетите. Като съберете шест-седем въпроса, прехвърлете ги на подходящи листчета и ги добавете към останалите, които вече имате приготвени.

Предизвикателен скрит въпрос

Някои читатели сигурно ще пожелаят да изпитат скритите способности на подсъзнанието си, като му зададат по-необичайни въпроси — такива, на които десният ум просто няма как да знае предварително отговора. Не става дума за някакви дълбокомъдрени въпроси, каквито са така наречените „коани“ в дзен-будизма, а за съвсем логични и директни питания, до чийто отговор обаче съзнанието няма никакъв достъп. Резултатите от подобни изпитвания могат да бъдат не само забавни, но понякога и безкрайно изненадващи.

Ето някои примерни въпроси от този род:

• „Как ще приключи еди-кое си предстоящо начинание?“

• „От какво ще бъда най-силно изненадан през следващата седмица?“

• „Какво удивително откритие ще бъде направено при (някой предстоящ научен опит или експедиция, например до съседна планета)?“

• „Какво ще спаси живота на еди-кого си?“

Покажете псимускули

Тъй като може безпроблемно да се прилага по всяко време и буквално навсякъде, „Въпрос сандвич“ е най-популярната и най-ефективна техника от всички, които са разработени по метода „Скрити въпроси“. Откакто през 1987 година включихме тази техника в работата на нашия „Проект Ренесанс“, много бързо стана ясно, че тя крие толкова голям потенциал, колкото прехвърлянето на мостове и основната техника за отприщване и тълкуване на образния поток.

Скриването на въпросите принуждава ума ви да мобилизира до крайна степен всичките си най-дълбоки сетивни умения. И в случая изобщо няма значение как ще ги възприемате — дали като парапсихологични способности или като естествени човешки умения, подобни на онези, използвани от полинезийските рибари. При условие че провеждате ежедневно тези своеобразни умствени тренировки, ще можете да развиете и да заякчите специфичните мозъчни „мускули“, които обикновено почти никога не използваме.

Научното изследване на тези невероятни умения и способности на човешкия мозък все още е толкова нова и неразработена област, че можем само да предполагаме каква огромна полза бихме имали от по-продължителните тренировки на ума. Ако някогашните първи ентусиасти на научното изследване на парапсихологичните феномени не бяха се отказали от своите десетгодишни изследвания в тази област — и то само защото получените резултати били много различни от онези, които искали и очаквали, — сега вече щяхме да имаме натрупани данни от още няколко десетилетия научни експерименти по невероятно интригуващата тема за скритите могъщи способности на човешкия мозък.

И все пак, доказано е, че техниката „Въпрос сандвич“ и прякото отприщване, изследване и тълкуване на образния поток определено допринасят за развиването на тези скрити заложби на човешкия мозък. Различните методи и съответните техники, за които говорим в тази книга, свързват с мостове различни части на мозъка. Използвани редовно и в разнообразни съчетания, те ще ви помогнат да развиете такива умствени способности, каквито не сте и сънували, че са възможни.