Факторът Айнщайн

Прозорецът на детството

През 1995 година неврологът от Университета в Алабама Брит Андерсън откри, че един сегмент от фронталния кортекс на мозъка на Айнщайн съдържа много повече и по-гъсто разположени неврони, отколкото има в идентични сегменти от петте изследвани от него други мозъци. Ако предположим, че тази гъстота на невроните е характерна за целия мозък на Айнщайн (Андерсън не изказва подобно предположение), значи ли това, че той просто е роден с повече неврони, отколкото имат останалите хора?

Не непременно. Всички ние се раждаме с огромни количества неврони — много повече, отколкото са ни необходими. По време на процеса apoptosis — тоест „програмирано отмиране на клетките“ — масивни количества от невроните в мозъка ни умират преди да навършим двегодишна възраст. По всяка вероятност Айнщайн се е родил с приблизително толкова неврони, с колкото се раждат и всички останали хора. Но поради незнайна причина сигурно е изгубил много по-малко от тях при процеса на ранното програмирано отмиране на мозъчните клетки.

Това е само един от многото примери за различните физиологични промени, които се извършват постоянно по време на развитието на детския мозък. Чрез регулиране на храненето, на стимулирането и на другите фактори в заобикалящата го среда, родителите могат да повлияят значително върху интелектуалното развитие на своето дете.

Изследователи от университета „Хайнрих Хайне“ в Дюселдорф откриха преди време, че мозъците на професионални музиканти, започнали да вземат уроци по музика и да свирят преди седемгодишна възраст, се различават от тези на техните колеги, които са започнали музикалното си обучение по-късно, примерно около десетата си година. От проведеното изследване с магнитен резонанс станало ясно, че и при двете групи музиканти левият planum temporale (двустранен център в темпоралния лоб на мозъка, който отговаря за говора и за другите звуци) е много по-широк и по-развит от десния — нещо характерно за всички хора. Но при музикантите, започнали музикалното си обучение в ранна детска възраст, асиметрията между двете страни на този център била драстично по-силно изразена, отколкото при тези от другата група.

Прозорец на възможността

Дюселдорфското изследване (чиито резултати бяха публикувани през февруари 1995 г.) е само едно от дългата поредица подобни научни изследвания, които доказват хипотезата, че можем да оформяме и значително да променяме мозъка на децата посредством ранно обучение и „настройка“. Отдавна е известно например, че деца, които още в ранното им детство са били научени да свирят на някакъв инструмент и да четат ноти, обикновено са с няколко степени по-интелигентни от средностатистическите стандарти за съответната възраст.

Вече споменахме и в предишни глави — например в случая за супермонахините от Манкато — за наличието на все повече и повече научни доказателства, че дори при по-възрастните хора мозъците, а оттам и интелигентността им, могат да бъдат драстично развити и подобрени посредством подходящи среда, настройка и обучение. В действителност човек никога не е прекалено стар, за да повиши и да усъвършенства интелекта си. Но все пак се предполага, че съвсем малките деца са доста по-възприемчиви, отколкото хората в останалите възрастови групи, за благотворното въздействие на различните техники за подобряване на мозъчната, а оттам и на мисловната дейност.

Пиковото нарастване на човешкия мозък се осъществява на три ясно отличими етапа. Първият започва приблизително на осмата седмица след зачатието и продължава до тринайсетата. Вторият започва десет седмици преди раждането и продължава до навършване на двегодишна възраст. По време на този етап се оформят повечето трайни свръзки между невроните. И най-сетне, третият етап е между две и петгодишна възраст, когато мозъкът нараства до 90% от окончателната си маса. Следователно критичният за развитието на човешкия мозък период между зачатието и петгодишна възраст представлява безценен „прозорец на възможността“, когато можем да „стартираме“ мозъците на нашите деца и така да им осигурим невероятно, огромно предимство още от най-ранна възраст.

Всеки родител знае, че децата са далеч по-чувствителни и по-възприемчиви от възрастните. Те се плашат много по-лесно и страдат много по-силно. Но същевременно притежават и много по-изострено усещане за красотата и за чудесата на света. Тези характеристики са свързани с огромния потенциал на детето за обучение. Същата особеност на мозъка, която прави детето по-уязвимо за страдания и страх, го прави и по-открито за красотата, учението и знанията.

Преди няколко години психиатърът Ърнест Хартман бил обзет от любопитство защо някои хора са по-склонни да сънуват кошмари, отколкото други. В резултат на работата си като директор на Лабораторията за изследване на съня към болницата „Лемюъл Шатук“ в Бостън, Хартман знаел, че приблизително 5% от хората поне веднъж седмично редовно сънуват изключително правдоподобни кошмари.

След като задълбочено проучил медицинските им истории и щателно изследвал сто души, жертва на подобни чести и мъчителни съновидения, Хартман открил някои общи за всички тях черти. За хората, които сънували особено ярки и живи кошмари, било характерно, че и другите им, нормални и неплашещи, сънища са също толкова правдоподобни. Освен това, те много по-често и по-подробно от останалите хора си спомняли какво са сънували. Всички изследвани сто души споделили, че имат много живи спомени от ранното си детство, дори от времето, когато са били на две-три годинки. Всички те се самовъзприемали като „необичайни“ и „различни“, а Хартман определя начина им на мислене като „освободен и движещ се някак по допирателната на общоприетото“. И което е може би още по-интересно и от по-голямо значение, голямата част от изследваните от Хартман сто души упражнявали творчески професии — те били музиканти, художници, писатели…

В своята книга „Граници в ума“ (1992 г.) Хартман стига до заключението, че хората, склонни да сънуват кошмари, имат „тънки граници“ — тоест проявяват необичайно изострена чувствителност спрямо възприятия, сили и стимули извън тях.

Според Хартман хората с тънки граници често се чувстват като смазани от буйния поток на усещания и емоции, присъщи на нормалния живот. Прилошава им от силния шум. От ярката светлина им се завива свят. По-наситените и по-неприятни образи ги плашат.

„Не съм в състояние да изключвам външния свят“, оплаква се една от изследваните — художничка, наближаваща трийсетте.

Хартман намира за „поразително“ това, че изследваните от него хора с тънки граници „не използват типичните, присъщи на относително зрялата възраст самозащитни мисловни механизми, например изолирането на възприятията, интелектуалното им осмисляне, потискането им… Намирам ги за «беззащитни» и необичайно уязвими.“ Накратко, тези хора с тънки граници (по определението на Хартман) проявявали емоционална чувствителност, която наподобява много тази на малките деца.

Зигмунд Фройд пръв изказва хипотезата за съществуване на „граници на егото“ — психически бариери, които предпазват крехкото душевно равновесие на индивида от емоционалните заплахи, непрестанно прииждащи откъм външния свят и откъм потиснатите спомени. Но Хартман предполага, че тези „граници в ума“ изпълняват много по-дълбока роля. Той смята, че те отговарят за реда при работата на самия мозък, като разполагат и ограничават отделните му функции в рамките на съответните им мозъчни центрове и участъци — така, както дигите възпират разрушителните приливи на морето.

Ако ги нямаше тези граници, би съществувала реална опасност мозъкът да се пренатовари и да „гръмне“ като компютър по време на токов удар. Те са нещо като психически „шалтери“, които прекъсват автоматично захранването, когато напрежението стигне критични стойности.

Като малки — твърди Хартман, — всички ние сме имали в една или друга степен тънки граници. Но в процеса на порастването необходимостта да предпазваме сами себе си от опасното за мозъка ни въздействие на различните вредни външни стимули става причина границите ни да се уплътнят. Повечето възрастни попадат в зоната между крайната тънкост и крайната плътност на границите, чиито стойности се измерват по съставения от Хартман диагностичен въпросник. Така хората са нито прекалено чувствителни, нито прекалено „дебелокожи“; нито с твърде „развинтено“ въображение, нито с крайно догматично мислене.

Това междинно състояние на границите в ума е идеално за вписването на индивида в обществото. За жалост обаче, то не е никак идеално за оригиналното мислене и за ускореното обучение. Тънките, или наричани още пропускливи, граници осигуряват съществено предимство при прилагането на техниките, които научихте от тази книга. Когато сънуват например, хората с тънки граници често и с лекота приемат чужда идентичност — да речем на животни или на индивиди от противоположния пол, — което ги прави естествено възприемчиви за ефектите от техниката „Гений назаем“. Яркостта на техните сънища предполага, че притежават и силно развита способност да постигат буйни образни потоци.

Най-общо казано, човекът с тънки граници е по-открит за възприятията и за посланията откъм подсъзнанието, откъдето извират оригиналните прозрения. Същите онези „шалтери“, които предпазват психиката ни от душевна болка и смут, същевременно възпират и блестящите откровения на мисловната ни образност. Изглежда че човешката гениалност зависи пряко от наличието на крайно пропускливи граници в ума и без тях е просто невъзможна, тъй като тя се поражда именно от смесването на същите онези образи, звуци, мисли и спомени, които нашите примитивни самозащитни „шалтери“ така отчаяно се опитват да поддържат строго разграничени.

Разковничето е в това да се научим как да уплътняваме или да изтъняваме границите си по желание, тоест да ги нагаждаме към непрекъснато променливите обстоятелства. Уплътняването е лесно — всъщност дори прекалено лесно.

Процесът на уплътняване

По-голямата част от възпитанието и обучението, на които подлагаме малките деца, оказват ефект за уплътняване на техните психически и умствени граници. Неотдавна в статия за професионалното издание на психолозите „Кепитъл айдиасмитс“, моята съпруга Сюзън изброи в доста дълъг списък само малка част от многото начини, по които родителите и учителите уплътняват детските граници, без дори да осъзнават какво всъщност правят. Колко пъти сме казвали строго на децата си: „Не си играй с храната!“. В своята статия Сюзън пише:

L>

„За детето храната е свързана с възможно най-богатите чувствени и сетивни възприятия и изживявания. Тя възбужда и петте му сетива. Но в такъв случай нима е възможно който и да било интелигентен, чувствителен, любознателен, открит към предизвикателствата на околния свят индивид да не си «играе» с един толкова привлекателен за интелекта стимул, какъвто е храната?! Е, да, но никой не е склонен да възприеме идеята за игра с храната. Пък и за мама е по-удобно да раздигне всички чинии от масата едновременно. Така че: «Не си играй с храната!».

После идва времето да «дресираме» децата да седят чинно по местата си, приковали поглед в учителя и «да не отклоняват вниманието си» от урока.

В действителност обаче, човешкият ум не е в състояние да възприема и да научава нови идеи, без същевременно да ги «предъвква», тоест да мисли по тях. Ако детето не върти очи насам-натам, ако не поглежда през прозореца към света отвън, ако не шава, не се намества, не си мърмори под нос и не споделя това-онова с околните, то не научава и не осмисля същностно новите идеи, а просто механично запаметява факти…

Колкото по-големи стават децата, толкова по-дълбоко усвояват и по-устойчиво вграждат в начина си на мислене тези наставления на възрастните. И започват сами да се «дресират»: да не обръщат внимание на спонтанно възникналите в съзнанието им образи — въпреки че човешкият мозък е природно програмиран да ги създава, — да седят сковано, да не позволяват на вниманието си да се разсейва, да не си играят с храната, да не мечтаят.“

L$

Контролирана свобода

Естествено, не можем да позволим на децата да обръщат всичко надолу с главата, когато им скимне, нито да пренебрегват учителя си в клас. С порастването на детето подобна „свобода“ би се изродила в отвратителна и твърде опасна за самото него и за обществото „слободия“. Наложително е да открием начин да внушим на децата необходимостта от дисциплина, от цивилизовано държание и от ред при ученето, без при това да уплътняваме дотолкова техните умствени граници, че напълно да задушим въображението и свободата на мисловната им образност.

Можем да го постигнем посредством един вид „образователно джудо“. Припомнете си онова, което обсъдихме в Десета глава във връзка с пренасочването на естествения стремеж на хората за себеизразяване към един много ефективен метод за същностно слушане, наречен „Свободни записки“. Подобна „магия“ можем да осъществим и по отношение на децата, като пренасочим тяхната вродена буйна любознателност към начини за изследване на света, които нито ще обръщат всичко надолу с главата, нито ще пречат на учебния процес в клас.

Методът на Монтесори

На границата между деветнайсети и двайсети век италианската лекарка Мария Монтесори започва да работи с изостанали в умственото си развитие деца в психиатричната клиника към Римския университет. Много скоро й прави впечатление, че тези „неподлежащи на обучение“ деца притежават удивителна способност за съсредоточаване на вниманието, когато се занимават с някоя игра или друга дейност, която им е интересна и занимателна. Само в случаите, когато учителят се опитвал насила да привлече и да задържи вниманието им към други, скучни и неприятни за тях учебни предмети и занимания, децата ставали неуправляеми. Онези родители, които са виждали как децата им се занимават съсредоточено часове наред с някоя компютърна игра прекрасно могат да разберат действието на този принцип.

Монтесори създава нов тип класна стая, където децата имат възможност по желание да преминават от една към друга интересна за тях дейност, съобразно това какво най-силно привлича вниманието им в момента. Тя „зарежда“ стаята с най-различни практически учебни помагала, подбрани така, че боравенето с тях да въздейства и да обучава децата чрез петте им сетива. Нейните ученици научавали азбуката не само като възприемали зрително буквите, но и посредством докосване, като със затворени очи разпознавали с опипване изработените от картон букви. Изучавали географията, като сглобявали карти от изрисувани дървени мозаечни пластинки. Математическите понятия възприемали, като си играели с конструктори, чиито части били с различни форми, размери и изработени от различни материали. Ролята на учителя била да обикаля между учениците в класната стая, да следи дали на всеки му е приятно и забавно и да напомня на децата да спазват правилата — например да говорят тихичко помежду си, за да не смущават „работата“ на останалите.

Въпреки че първоначално методът на Монтесори бил използван за обучение на изоставащи в умственото си развитие или на бедни деца от покрайнините на Рим, днес мнозина смятат, че прилагането му е твърде голям лукс, достъпен само за богатите. Жалко, защото съм дълбоко убеден, че той може да е от огромна полза и за днешните наши деца от по-бедните градски квартали и селски райони.

Въпреки че методът на Монтесори отдавна се прилага широко в много страни по света, в Съединените щати той се появява доста късно. Едва през 1973 година едно общинско училище в Синсинати получава за пръв път лиценз да работи по метода на Монтесори. Понастоящем в страната има около 3500 школи за предучилищно обучение и около сто начални училища, които работят по този метод.

Посетителите в училищата, където се прилага методът на Монтесори, често остават поразени от царящите там тишина и спокойствие. Дори децата в предучилищна възраст се занимават тихо и самовглъбено с избраните от тях дейности, понякога часове наред. И тези техни съсредоточени занимания се отплащат богато. Всеизвестен факт е, че така наречените „деца на Монтесори“ обикновено се научават да четат и да пишат доста преди петгодишна възраст.

Тайната на огромната ефективност при метода на Монтесори се крие в залегналия в основата му принцип на обратната връзка. Децата на Монтесори непрекъснато получават богата обратна връзка в резултат на предприетите от тях действия за себеизразяване — същностно важен елемент от кръговрата на обратната връзка „ръка-око“ (говорихме за него в Четвърта глава), благодарение на който се осъществява голямата част от развитието на мозъка, както физиологично, така и интелектуално. Социологът Омар К. Муур от университета в Питсбърг постига същите резултати, като оборудва класните стаи с подходящи за активна работа на децата образователни средства — едно от тях е говорещата пишеща машина на Едисон, благодарение на която дори малки две-тригодишни деца с лекота се научават да четат и да пишат. Но също както и методът на Монтесори, техниките на Муур за активно обучение не успяват да се наложат в съвременната американска образователна система, която много отдавна е отхвърлила метода на Сократ в полза на сухото дидактично обучение.

На всеки, който е играл на някаква игра с малки деца, несъмнено му е правило силно впечатление колко зорко следят те за спазването на правилата, като не допускат дори най-леко отклонение от тях. Децата притежават дълбока привързаност, дори обич, към реда. Те имат инстинктивното усещане, че „игра без правила не е никаква игра“, както отбелязва Дейвид Кан, изпълнителен директор на Североамериканската асоциация на преподавателите по метода на Монтесори, чието седалище е в Кливланд. Въпреки че „децата на Монтесори“ разполагат с пълната свобода да обикалят по свое усмотрение из класната стая и да избират по собствено желание с какво да се занимават, те се придържат към свой стриктен протокол за възпитано поведение и се стремят към постигане на набелязаните си цели по високо организиран начин. За тях е характерно, че нито създават хаос и безпорядък наоколо си, нито се отнасят пренебрежително към учителите си.

Достъпът до обучение в училищата на Монтесори е ограничен (поради техния относително малък брой), пък и този метод не е в състояние да реши всички болезнени проблеми на съвременната американска образователна система. Но чрез него се постига блестящо уравновесяване на свобода и дисциплина, като на децата се предоставя прекрасната възможност волно да изследват заобикалящия ги свят, без да накърняват правата на другите. Именно подобен тип „образователно джудо“ е сърцевина на всяка успешна програма за ускорено обучение на деца.

Научете детето си да отприщва своя образен поток

Една от вероятно най-същностно образователните „игри“, на които можете да научите детето си, е техниката за отприщване на образния поток. Тя предоставя на децата възможност свободно да обикалят и да изследват чудните светове на собствената им мисловна образност, като същевременно допринася за развитието на тяхната интелигентност и ги учи как да използват тънките граници на ума си, за да мислят творчески и оригинално. За разлика от работата с пластилин или с бои, отприщването на образния поток е занимание чисто и спокойно. И нещо много по-важно — тази техника помага на детето да си изгради навик за здравословна дисциплинираност на ума, тоест да разпределя хармонично времето си между свободното образно мислене (мечтаенето) и внимателното изслушване на учителя.

Дори новородените бебета притежават способността за образна мисловна дейност, което се доказва от движението на очните им ябълки по време на REM фазата на съня. Щом поотраснат дотолкова, че да могат да разбират най-простички указания, децата са готови да се научат да си играят „на образен поток“.

Започнете да учите детето си как да отприщва образния си поток, като първо му покажете нагледно какво да прави. Един удачен подход е да кажете примерно: „Знаеш ли, миличко, всички ние непрекъснато сънуваме нещо интересно, а не само когато спим. Достатъчно е само да си затворя очите и ето, вече виждам…“ И в този момент наистина си затворете очите и започнете да описвате всеки образ, който се появи в съзнанието ви. Покажете на детето точно какво се очаква от него, като самите вие описвате подробно, ярко и живо картините от образния си поток.

Бихте могли да кажете: „Виждам дънера на едно огромно дърво. Мисля, че е сребрист бор. Короната му блещука на слънцето, изглежда почти бяла. Дънерът му е много дебел, близо цял метър. Земята около него е покрита с дебел килим от борови иглички. Виждам, че този килим се простира и под другите дървета в далечината, като става все по-тъмен и по-тъмен, колкото по-навътре стига погледът ми в боровата гора. Зад мен има поток, всъщност малко поточе, толкова тясно, че с лекота можеш да го прескочиш. Вероятно поради това земята под дебелия килим от борови иглички изглежда влажна.“

Повече от сигурно е, че детето ви ще бъде безкрайно заинтригувано и развълнувано от вашата сякаш „вълшебна“ сила да сънувате и когато не спите. Сега е моментът да го попитате: „А ти какво виждаш като си затвориш очите?“.

Винаги, когато съм показвал на малки деца как да отприщват образния си поток, съм оставал удивен от лекотата, с която те се потапят в него и описват мисловните си картини. Това е така, защото малките деца още не са усвоили вредния навик да заглушават въображението си. Напълно освободени от ограниченията на плътните граници, които са присъщи на толкова много възрастни, децата имат инстинктивен усет за същината на метода за отприщване на мисловната образност и не само удивително бързо усвояват техниката, но и с огромно удоволствие се гмуркат в своя образен поток.

Първоначално още съвсем малките деца сигурно ще могат само да назовават предмета или човека, който виждат пред мисления си взор. Вероятно ще ви се наложи да измъквате от тях подробности и нюанси на описанието, като търпеливо и деликатно им задавате най-простички въпроси. Можете да помогнете на детето си да развие своите умения да описва, като му предложите да си поиграете „на описваница“. Например поред да посочвате някой предмет и да го описвате подробно. Или детето да описва някакъв предмет, но без да ви казва кой точно, а вие да трябва да го отгатнете по описанието. Децата направо обожават всякакви подобни игри.

За разлика от възрастните, на децата не са им нужни никакви оправдателни причини, за да се впуснат волно по вълните на въображението си. Няма да ви се налага да им разяснявате уникалните ефекти от прехвърлянето на мостове между мозъчните полюси, които ще им помогнат да станат отличници в училище. Веднъж открили магията и забавлението на „сънищата наяве“, те доброволно и с удоволствие ще се самовглъбяват в това спокойно и изключително благотворно за интелекта им занимание — така, както други деца „потъват“ във видеоигрите. Но за разлика от телевизията и от видео-игрите, при съвместната ви игра „на образен поток“ те изпитват и огромната и същностно необходима за хармоничното им емоционално развитие радост да са в центъра на вашето внимание. Ако през цялото му детство редовно играете с детето си „на образен поток“, ще намалите до минимум вероятността между вас да зейне пропастта на затрудненото общуване и на отчуждението, когато то навлезе в тревожната възраст на пубертета.

Всяко дете, което по време на дългогодишната ми професионална практика съм научил да отприщва образния си поток, е отбелязвало очебиен и бърз лавинообразен напредък в обогатяването на възприятията си и в способността си да разбира в дълбочина света край себе си. Няма по-голямо удоволствие и по-щастлива радост от това да видиш устремния скок в интелектуалното развитие на детето и да знаеш, че именно ти си спомогнал за него.

Музикално прехвърляне на мостове

Един от най-лесните начини, по които можете да помогнете за отприщването и обогатяването на образния поток на вашето дете е посредством музиката. Изпълняването и слушането на музика са не само изключително мощни средства за прехвърляне на мостове между мозъчните полюси, но вече е доказано, че те стимулират и способностите на ума да мисли образно, творчески и оригинално.

Група учени от Неврологичния институт в Монреал изследват дванайсет души, като ги подлагат на „музикална атака“ с различни стилове музика и същевременно изследват реакциите на мозъка със скенер за позитронна томография, който проследява притока на кръв в него. Още при началните тактове на музиката се забелязва силен приток на кръв не само в десния темпорален лоб, където е слуховият център, но и в онази област в задната част на дясното мозъчно полукълбо, в която е зрителният център. И тъй като по време на експеримента хората са били със затворени очи, учените стигат до заключението, че музиката автоматично стимулира и мисловната образност.

Във Втора глава говорихме за това как така наречените синестети виждат пред мисления си взор процесия от приятни, абстрактни форми и фигури, когато слушат музика. Монреалският експеримент подсказва, че вероятно всички ние реагираме синестетично на музиката, но в повечето случаи заглушаваме възникналите образи, преди още те да успеят да стигнат до съзнанието ни.

Учените са открили, че определени стилове музика въздействат като мощни стимули за интелектуалното развитие — както при децата, така и при възрастните. И все пак, дюселдорфският експеримент показва, че в детството това влияние на музиката е много по-активно и по-силно.

През по-голямата част от живота си Алберт Айнщайн е бил запален цигулар. В резултат на своите проучвания в областта на музиката и на физиката, той стига до следното заключение: „Те имат един и същ извор и се допълват и обогатяват взаимно…“ Неговите близки смятат, че музиката вероятно е действала като катализатор за творческата мисъл на този гений на физиката.

„Всеки път, когато му се струваше, че е стигнал до задънена улица или когато се сблъскваше с някой проблем в работата си — споделя по-големият му син, — татко търсеше убежище в музиката и обикновено това му помагаше да реши всичките си затруднения.“ А сестрата на Айнщайн отбелязва, че „свиренето на цигулка му помагаше да постигне онзи особен покой на ума, който изглежда улесняваше протичането на мисълта му.“ Докато разсъждавал над някой проблем от физиката, той обикновено свирел дълго на цигулката си, а после в един момент изведнъж спирал и заявявал: „Ахаа, най-сетне го разбрах!“.

„Сякаш решението беше избликнало изневиделица изпод лъка“, споделя сестра му.

Свиренето на цигулка успокоявало духа на Айнщайн и му откривало път към изворите на подсъзнанието. Но то вероятно е оказало много по-голямо и по-дълбоко въздействие върху развитието на мозъка и на интелекта му. Айнщайн започнал да се учи да свири на цигулка на шестгодишна възраст — тоест, когато неговият прозорец на детството все още е бил широко отворен. На четиринайсетгодишна възраст вече свирел сонати за цигулка от Бетховен и Моцарт, като освен това часове наред импровизирал на пианото. По този начин Айнщайн неволно се е подложил на един от най-мощните методи за развиване на интелекта — и то от ранна детска възраст, когато въздействието му е най-силно, най-трайно и най-благотворно. Вероятно голяма част от неговата гениалност като възрастен е резултат именно от това навременно обучение в детството.

Моцарт повишава коефициента на интелигентност

В началото на деветдесетте години изследователи от Центъра по невробиология на обучението и на паметта към Калифорнийския университет в Ирвайн подложили трийсет и шестима студенти на набор от тестове за определяне на пространствения им коефициент на интелигентност — раздел от стандартния тест за интелигентност за измерване на способностите на десния ум. След като приключили с теста, студентите слушали в продължение на десет минути „Соната за две пиана в сол мажор“, опус 448, от Моцарт. Веднага след това отново били подложени на същия тест, при което станало ясно, че този път коефициентът им на интелигентност бил средно с осем-девет пункта по-висок от предишния. Така придобитата „допълнителна интелигентност“ се стопявала след около петнайсетина минути, но изследователите на този феномен смятат, че ако човек изпълнява, а не само слуша музика, положителното влияние върху интелекта му ще е много по-трайно и по-силно. Други учени предполагат, че дори само слушането на музика, но редовно и за по-продължителни периоди от време, също може да доведе до трайно и силно повишаване на интелигентността.

При своите различни хипотези за обяснение на този феномен провелите изследването учени не използват термина „прехвърляне на мостове между мозъчните полюси“, но един от тях, Гордън Шоу, стига все пак до извода, че сложната музикална структура подобрява по някакъв начин дейността на онези участъци от мозъка, които отговарят за абстрактното мислене и за изпълняването на различни други, несвързани с музиката задачи.

По времето, когато приключва доктората си в Харковския университет в Съветска Украйна, българският психолог Георги Лозанов прави едно забележително откритие. Той е познавал основно различните методи, използвани в страните от Съветския съюз, за ускоряване на обучението, включително използването на хипноза, ученето по време на сън и дори йога. Но въпреки че всички тези техники били доказано ефективни, прилагането и използването им било трудно и създавало редица неудобства.

Но на Лозанов му направило впечатление, че в много болници пускат по така наречените радиоточки тиха успокоителна музика. Когато се върнал в България, Лозанов и неговият колега д-р Алеко Новаков започнали да тестват въздействието на различните стилове музика върху процеса на обучението. Американските изследователи Лин Купър и Милтън Ериксон вече били доказали, че ако човек слуша известно време звука на метроном, настроен за шейсет такта в минута, това потапя мозъка му в дълбоко Алфа-състояние — идеално за обучение и запаметяване. Без изобщо да знаят за това американско изследване, Лозанов и Новаков съвършено независимо откриват, че спокойната барокова музика, с ритъм шейсет-шейсет и четири такта в минута, потапя мозъка в дълбоко Алфа-състояние. В продължение на сто и петдесет години (1600–1750) бароковата музика е била изключително популярна в Европа, на което слага край смъртта на нейния най-забележителен творец Иохан Себастиян Бах. За бароковата музика са характерни по-скоро богатата звукова плътност и постоянният ритъм, отколкото мелодията и контрастното темпо на отделните части на произведенията.

Лозанов и Новаков откриват, че когато слушат барокова музика, хората „попиват“ подаваната отвън информация също толкова ефективно, колкото и при обучението по време на сън. Това откритие бързо довежда до разработването на прочутия сугестопедичен метод на Лозанов. При него информацията — примерно фрази на чужд език — се подава на слушателя през четирисекундни интервали на фона на барокова музика с шейсет такта в минута. Ранните тестове показват, че при сугестопедично езиково обучение учащи се „попиват“ между 60 и 500 думи дневно. Социалистическата преса обявява гръмко и самодоволно, че благодарение на този метод всеки може да научи който и да било чужд език в рамките само на един месец.

Мнозина американски учени подминават с пренебрежение тези твърдения, защото ги смятат за комунистическа пропаганда. Но изследователи от Щатския университет в Айова решават да проверят лично ефекта от метода на Лозанов и при проведените тестове откриват, че при използването на барокова музика с ритмичност шейсет такта в минута запаметяването се увеличава с 26%, а скоростта на учене — с 24%.

Повече от десетилетие след разработването и изключително успешното му прилагане на практика от Лозанов, сугестопедичният метод придобива широка популярност в Америка, след като през 1979 година излиза книгата на Шийла Острандър и Лин Шрьодер „Суперлърнинг“. Понастоящем в цялата страна се провеждат лицензирани курсове по този метод, като дори се продават аудиокасети със спецално подбрана според стандартите на Лозанов барокова музика.

Според д-р Алфред Томатис — почетен член на френската Медицинска академия и на Академията на науките — ухото играе ключова роля за електрическото захранване на мозъка. Когато електрическият заряд на мозъчните клетки започне да отслабва, изпитваме умора и сякаш затъпяваме. Също като батериите, мозъчните клетки трябва да бъдат презареждани. Томатис открива, че един от начините да ги презаредим е като слушаме високочестотни звуци — между 5000 и 8000 херца. Според него вибрациите на клетките на Корти, които облицоват изпълнените с течност ушни миди, действат като генератор на мозъчна енергия.

След многогодишни проучвания и анализи д-р Томатис стига до заключението, че в музиката на Моцарт има най-много звуци в посочената честота, докато в рокмузиката има най-малко. Като подходящи за презареждане на мозъчните батерии, той препоръчва още музиката на Брамс и грегорианското пеене.

Въпреки че са от огромна полза за хората от всички възрастови групи, откритията на Лозанов и на Томатис са наистина безценно средство за усъвършенстване на мозъчната дейност при децата — както преди, още в утробата на майката, така и след раждането им. Теориите на тези двама забележителни учени направиха възможни появата и разработването на голям брой разнообразни простички, но високо ефективни техники, с някои от които ще ви запознаем в следващите раздели.

Стимулиране преди раждането

Месеците преди раждането са периодът, когато можете да повлияете най-чувствително върху бъдещето на детето си. Десет седмици преди раждането мозъкът започва да изгражда онези толкова важни трайни свръзки между невроните, които предопределят бъдещите интелигентност и начин на мислене на човека. Това е вашият оптимален прозорец на възможността да усъвършенствате интелекта на детето.

Днес вече е всепризнат фактът, че неродените бебета могат да чуват какво става в помещението, където е майка им, включително и разговорите. Но пък високочестотните звуци обикновено минават през филтъра на кожата и на маточната стена. А за съжаление, именно тези високочестотни звуци, според теорията на Томатис, зареждат мозъчните батерии и носят най-много информация — както под формата на говор, така и на музика.

Можете да преодолеете естествената бариера пред проникването им до още нероденото бебе, като поставите стереослушалки от двете страни на корема си, в областта на утробата. Така до бебето вътре ще достига пълният спектър от звуци, които благодарение на стереослушалките ще преминават успешно през бариерата на тялото. По този начин ще можете да подхранвате бебето си както с Моцарт, така и със собствения си глас (стига стереоуредбата ви да позволява директно излъчване през микрофон).

Не усилвайте твърде много звука. Той трябва да е с нормалната височина, която използвате, когато вие самите слушате със стереослушалки на ушите. Не забравяйте, че нероденото бебе в утробата ви няма възможност нито да избяга, нито да си запуши ушичките, ако звукът е прекалено силен и му пречи да се чувства уютно.

Не е нужно да чакате бебето ви да се роди, за да започнете да му помагате активно да си изгражда ефективни примки за обратна връзка между себеизразяване и отговор.

Един от начините да общувате с вашето неродено дете е посредством светлината. Ако застанете с оголен корем на слънчевата светлина — както впрочем и на ярка светлина от какъвто и да било друг източник — можете да привлечете вниманието на нероденото си бебе, като му правите „театър на сенките“ с ръцете си. Но не продължавайте тази игра твърде дълго, защото силната светлина може да го умори.

Ще привлечете активното внимание на нероденото си бебе и ако лекичко масажирате областта на утробата. Когато то ритне с краче, отговорете му като леко се потупате с два-три пръста по корема. Когато сте във ваната и то ритне, можете да му отговорите, като почукате съвсем лекичко по стената й, при което ефектът е дори още по-голям, защото водата е добър проводник на звука.

Ако използвате редовно тези техники, скоро ще откриете с удивление и удоволствие по колко много и най-различни начини можете да общувате активно с нероденото си дете, като по този начин стимулирате още от най-ранна възраст възприемчивостта му спрямо външния свят.

Също както е и при вече родените хора, развитието на мозъка на зародиша зависи от притока на кръв в него. Преди няколко години група южноафрикански лекари предложиха на пазара специална „дрешка за неродено“, чиято употреба, според техните твърдения, увеличава потенциалния коефициент на интелигентност на бебето с петнайсет-двайсет пункта. Тази „дрешка“ беше така изработена, че да обхваща плътно цялата долна част от корема на майката, тоест областта около утробата, в нещо като безвъздушна камера. На равни промеждутъци от време, за кратки периоди, въздухът автоматично се изтегляше от тази своеобразна камера, а по-малкото въздушно налягане върху утробата причиняваше прилив на кръв към нея. Това прелюбопитно съоръжение вече не е в продажба. Но пък ние в „Проект Ренесанс“ разработихме един метод, чрез който се постига същия ефект. Наричаме го „психигиеничен“, за да подскажем, че е точно противоположното на понятието „психогеничен“ (с което се обозначават мисловни процеси, водещи до телесни неразположения).

Изследователи на биологичната обратна връзка са събрали необорими доказателства, че буквално всяка част от тялото ви, върху която съсредоточавате вниманието си, получава леко увеличен приток на кръв. Можете да подсилите този ефект посредством описаната по-долу представа.

Решете коя част или орган от тялото си искате да обогатите с по-силен кръвен прилив. А сега си представете, че тя е с около три сантиметра по-широка и също с около три сантиметра по-отдалечена от въображаемия център на тялото, отколкото е в действителност. Постарайте се да си представите възможно най-живо какви биха били физическите ви усещания, ако тази част или орган от тялото ви наистина беше по-голяма от обичайното. Това упражнение ще изкриви представата, която мозъкът има за тялото, и ще го подлъже да увеличи кръвния поток към тази уж по-голяма част. Няма смисъл да се опитвате да увеличавате размера с повече от три-четири сантиметра — в противен случай не се наблюдава увеличен приток на кръв в съответната част, вероятно защото мозъкът отчита, че подобна големина е нереалистична. Единствено за ръцете и за краката можете да си представяте, че са уголемени с доста повече от три сантиметра, и неизменно ще получавате съответно увеличение на кръвния прилив в тях. Вероятно това става, защото мозъкът ни е свикнал с факта, че ръцете и краката се отдалечават повече от центъра на тялото при взаимодействие с околния свят, което пък му създава усещането, че притежава обективен контрол над тях и следователно не смята за наложително веднага да им изпраща допълнително кръв.

Естествено, само ще ви е от полза, ако вярвате в успеха на техниката. Ако сте настроени скептично, можете много лесно да се убедите в нейната ефикасност, като излезете навън, когато времето е студено, и я приложите към някой от крайниците си. Необичайният прилив на топлина, който ще усетите в съответната част, веднага ще разсее всичките ви съмнения.

Бременната жена би трябвало да си представя по няколко пъти дневно за по две-три минути, че утробата и плодът в нея са леко уголемени. Това простичко упражнение ще насити развиващия се мозък на бебето с кислород, което ще му се отрази изключително благотворно. Също толкова важен е и фактът, че така увеличеният кръвен поток ще отмие и ще изхвърли от мозъка отровните вещества, които могат да увредят оформящата се нервна система на плода.

През последните години даването на съвети относно начина на хранене по време на бременност се превърна в нещо като клон на дребния бизнес. Тъй като не съм специалист в тази област, ще се въздържа да говоря по темата, като само искам да ви препоръчам да обърнете специално внимание на храненето в месеците преди раждането.

Но пък не мога да не засегна, макар и съвсем бегло, въпроса за токсините. Приемането на каквито и да било токсини (вещества, действащи по един или друг начин като отрова за организма) може да изложи на опасност нервната система на нероденото ви бебе. Доказано е, че фетусът (плодът в утробата в последните месеци преди раждането) е подчертано безпомощен спрямо всички видове токсични вещества. Той не притежава буквално никаква способност да прочиства системата си, ако в нея проникнат отрови. Именно поради тази причина бъдещите майки трябва да избягват всякакви храни, напитки и други вещества, които могат да замърсят с токсини кръвния поток.

По време на бременността просто забравете диетите за отслабване. Когато тялото изгаря мазнините си, натрупаните от години в тях токсични вещества (например утайките от повсеместно използваните в ежедневието инсектициди — средствата за изтребване на насекоми) ще се разтворят в кръвта ви и чрез вашия кръвен поток ще се влеят право в системата на нероденото ви бебе.

Никакви наркотици и упойващи вещества, алкохол, тютюн и кафе. Мнозина лекари биха ви казали, че по една чашка от време на време с нищо няма да навреди на бебето ви. Те всъщност имат предвид е, че няма сериозно да увреди плода. Но пък несъмнено ще се отрази неблагоприятно върху бъдещата му интелигентност. Е, нима си струва да поемате такъв огромен риск заради чашка алкохол или кафе?

Избягвайте всякакви алергозани — вещества, които могат да предизвикат алергии, дори ако никога преди не сте проявявали алергичност към тях — особено оцветителите за храни и консервиращите добавки. Колкото е възможно повече се придържайте към пълнозърнестите храни, а също и към суровите плодове и зеленчуци. Настоятелно ви препоръчвам преди да забременеете или още в първите дни на бременността да се консултирате със специалист по алергиите, който да ви направи съответните тестове, за да знаете какви вещества да избягвате.

Разбира се, трябва да се консултирате с личния си лекар за всичките ми препоръки. Поради медицински причини може да ви се налага да приемате определени храни, да се придържате към дадено телесно тегло или да приемате специфични лекарствени средства — все неща, които може и да не са най-доброто за развитието на мозъка на бъдещото ви дете. Ето защо казваме, че най-успешното предпазно средство от подобни рискове е профилактиката. Ако своевременно вземете предпазни мерки да сте във възможно най-добро цялостно здравословно състояние още преди забременяването, ще намалите до минимум опасността да изложите на риск бъдещата интелигентност на вашето бебе.

Стимулиране на бебето

В периода на най-ранното детство — от раждането до двегодишна възраст — се оформят повечето дендрити и аксони, които свързват помежду им невроните в човешкия мозък. По-долу ви предлагам няколко техники, които ще ви помогнат да ускорите и да обогатите този процес.

Всяко бебе се ражда с рефлекс на Бабински — инстинктивна реакция да започне да лази и да пълзи на четири крака, когато петичката му бъде погъделичкана. Преди милиони години, когато новородените и малките бебета са били оставяни от майките си да лежат по коремче върху гъделичкащата постелка от листа и треви, се е породил и затвърдил рефлексът на Бабински, който при всяко докосване ги е карал да изпълзяват бързо-бързо по-далеч от „опасността“ — по подобен начин първият досег с морската вода кара новородените китчета и делфинчета да изплуват на повърхността за първата си глътка въздух.

Както вече казахме в Четвърта глава, лазенето и пълзенето на бебето са един от основните начини, чрез които то установява трайна примка за обратна връзка с околната среда. Културни традиции, при които бебетата се повиват стегнато или движенията им биват ограничавани другояче, неволно увреждат интелектуалното развитие на новородените.

Сложете бебето си да легне по коремче и лекичко погъделичкайте една след друга петичките му. Първоначално това ще предизвика едва забележими движения, наподобяващи лазене. Но постепенно ще стимулира бебето ви да започне наистина да лази и да пълзи.

Колкото по-рано бебето ви открие съществуването на собствените с ръчички, толкова по-голяма полза ще извлече мозъкът му от зрителната примка за обратна връзка, която се образува, докато следи с очи действията им — примерно, когато лази по пода и наблюдава как ръчичките му се подчиняват на мислените му команди, придвижват се една след друга в различни посоки или боравят с разни предмети. Можете да помогнете на този процес, като осигурите на бебето си ръкавички „Намери ме!“. Това простичко, но изключително ефективно средство за стимулиране на мозъка, бе изобретено от д-р Бъртън Уайт и пуснато на пазара от неговата фирма „Плейтентайълс“, която за съжаление вече не е действаща.

Можете и сами да направите за бебето си ръкавички „Намери ме!“ — отрежете пръстчетата на чифт обикновени ръкавички, така че да обгръщат само дланите. Боядисайте ръкавичките в много ярко червено или на червени и бели ивици. Можете да изработите и подобни чорапчета. Слагайте на бебето ръкавичките и чорапчетата само дотогава, докато вниманието му бъде привлечено към тях и то открие съществуването на ръчичките и на крачетата си. После веднага преустановете използването им, тъй като те ограничават важната за развитието на мозъка примка за обратна връзка с околния свят, оформена благодарение на усещанията при досег.

В много педиатрични болнични заведения съществува практиката над кошарката на новороденото да се окача да виси червен балон, така че то да може да го вижда и да следи с поглед полюляванията му. Още от първия миг, когато отворят очи след раждането си, бебетата са в състояние да виждат. В стерилната обстановка на болничното бебешко отделение, яркият балон осигурява на новороденото зрителен стимул и впечатление за разнообразие в заобикалящата го среда. След като се приберете с новороденото си бебе вкъщи, можете да направите много повече за стимулиране на мозъка му. Веднъж-дваж дневно, за около две минути всеки път, привързвайте лекичко към едната китка на бебето ярко оцветен балон (гледайте да е от по-здрава материя, за да не се спука, което може да стресне и да уплаши детето), така че неговите собствени движения да предизвикват изненадващи и интересни за мозъка му промени в зрителната среда. Много скоро бебето ще започне да забелязва взаимовръзката. И ще видите, че започва да мърда ръчичката с балона повече, отколкото другата, вече напълно съзнателно, защото изпитва удоволствие и радост от обратната връзка. Редувайте ръчичките, за да може мозъкът на бебето да се развива хармонично.

Най-общо казано, честите докосвания, галене, нежен масаж и всички видове леки физически игри подсигуряват по-голяма възможност за оформяне на примки за обратна връзка и силно стимулират развитието на мозъка и на интелигентността на бебето.

На всяка цена трябва да продължите и след раждането да зареждате мозъка на бебето си със стимулираща дейността му музика. Наситената от барокова музика, грегорианско пеене и Моцарт заобикаляща детето среда ще му се отрази изключително благотворно на всяка възраст. Не знам дали Лозанов и Томатис биха се съгласили с това мое твърдение, но дългогодишният ми личен опит подсказва, че всеки стил богато нюансирана музика стимулира мозъчната дейност и развитието на интелекта — от Петия бранденбургски концерт на Бах и квинтетите на Шуберт до прогресивния джаз.

Излишно е да казвам, че ще е от огромна полза, ако и вие самите правите серенади на бебето си, като му свирите на някакъв инструмент и/или му пеете приспивни и люлчини песни — това има изключително благотворен ефект за умственото и емоционалното развитие на детето, проверен и доказан през хилядолетията.

Поради вече споменатите в Единайсета глава причини подводното плуване е също толкова стимулиращо за мозъка на децата, колкото и за този на възрастните. Никога не е прекалено рано (нито прекалено късно), за да запознаете бебето си с тази техника. Д-р Фредерик Льобоайе защитава тезата, че потапянето на бебетата под вода може да започне още от мига на самото им раждане! (Именно появата на тази теория, разработена в публикуваната през 1975 година книга на Льобоайе „Раждане без насилие“, допринесе за изключително нарасналата през последните години популярност на метода за раждане във вода.) Опитният инструктор може да научи бебето ви да плува още през първите дни, седмици и месеци от живота му. Насърчавайте малкото си дете да играе различни занимателни игри, изискващи потапяне на главичката под водата, докато го къпете всяка вечер във ваната. Щом порасне достатъчно, за да може да разбира, му обяснете и ненатрапчиво му внушете огромната полза от подводното плуване и колко важно е постепенно да удължава времето, през което задържа поетия въздух.

Стимулиране в ранно детство

Както споменахме и преди, в най-ранното детство — от две докъм петгодишна възраст — мозъкът натрупва до 90% от окончателната си маса. Именно в този период коефициентът на интелигентност на вашето дете се закрепва на определена стойност. По-долу ще ви запозная с някои проверени в практиката техники, които ще ви помогнат да подсилите изключително много развитието на интелекта на детето.

Можете и трябва да започнете да учите детето си да чете още преди да е навършило двегодишна възраст — едновременно с процеса, при който то се учи да говори. Също както е и при говора, при четенето малкото дете се научава да разпознава и да усвоява цялостни изразни модули, а не разчленява езика на отделните му съставки. Детето се учи да говори, като във всеки един момент „попива“ цели думи, изречения и фрази, а с постепенното укрепване на говорния апарат започва и да ги повтаря. По подобен начин, когато съвсем малкото дете се учи да чете, то възприема целите думи отведнъж. Няма никакъв смисъл да се опитвате да карате две-три годишното дете да заучава отделни букви или срички — подобен метод не е характерен за мисловния процес на тази възраст и може само да отблъсне детето. При малките деца най-ефективният подход е да използвате картички с изписани на тях цели думи (а още по-добре — и с цветно изображение на значението на думата).

Съществуват най-различни методи за обучаване на много малките деца да четат, както и на други ценни мисловни умения. Лично аз предпочитам този, разработен от д-р Глен Доумън в неговата книга „Как да научите вашето бебе да чете“.

Настоятелно препоръчвам децата да бъдат научени да изпълняват музика на прима виста (било по слух, било само като четат с поглед нотите) възможно на най-ранна възраст. Както отбелязахме и преди, децата, които още като съвсем малки са усвоили това умение, при всички тестове обикновено показват много по-висок от средния за съответната възраст коефициент на интелигентност.

По отношение на музикалното образование ефектът от прехвърляне на мостове между мозъчните полюси се подсилва и става много по-траен, когато присъщите предимно на десния ум музикални умения се смесят с тези, управлявани от левия ум, каквито са нотописът и солфежът (музикалната теория). При професионалните музиканти, чиито мозъци били изследвани по време на дюселдорфски експеримент, била открита много по-силно изразена от обичайната за останалите хора асиметрия между специфични центрове в левия и в десния мозък — несъмнено резултат от дългогодишното им музикално обучение, — като тя била още по-очебийна при онези от тях, започнали да се занимават редовно с музика на съвсем ранна възраст. Учените разполагат с неопровержими доказателства, че дори пасивното слушане на музика оказва много по-ярко изразен благотворен ефект върху интелекта, когато левият ум на слушателя е придобил някои умения да разбира по-същностно структурата и нюансите й.

Преди няколко години съпругата ми Сюзън разработи един изключително ефективен метод за обучение на децата да изпълняват музика на прима виста още на възраст между една и пет годинки. „Съвършеният слух“ — умението да се изсвири или да се изпее дадена нота, без да е била чута миг преди това (изпята, изсвирена или прозвучала от камертон) — се смята за безценна и рядко срещана дарба, дори сред професионалните музиканти. Но ако започнете да занимавате детето си с играта „Пиано“ на достатъчно ранна възраст, ще увеличите неимоверно много шансовете му да развие съвършен слух. Добре е детето ви да играе на тази игра, чиито правила са описани по-долу, поне от две до пет минути всеки ден.

1. Обърнете детето с гръб към пианото или към който и да било друг клавишен инструмент, с какъвто разполагате.

2. Чукнете с пръст един-единствен тон, като същевременно изпеете названието на съответната нота — примерно сол, до и тъй нататък. Първоначално се придържайте към чистите естествени тонове (белите клавиши). Диезите и бемолите оставете за по-късен етап от обучението (но ако при опита си да изпълни чистия тон, детето по погрешка улучи някой диез или бемол, веднага изпейте неговото название).

3. След като ви е чуло да изсвирите и да изпеете съответната нота, детето трябва да изтича до пианото и да се опита от пръв път да удари с пръстче същия клавиш, така че да прозвучи същият тон (като същевременно го насърчите и да изпее названието му). Когато удари погрешен клавиш, изпейте — само с тон или и с названието й — правилната нота. За детето това е напълно достатъчен знак, че е сгрешило. Но винаги когато „улучи“ правилния клавиш, трябва силно да подсилвате сполуката му с много смях, ръкопляскане, прегръдки и целувки.

4. Преди всеки нов кръг от играта (първоначално се ограничавайте до една нота на ден), слагайте на поставката за ноти над клавиатурата (или на друго удобно и в непосредствена близост с нея място) картичка (приблизително с размери 8 на 16 см), върху която на петолиние, под двата основни ключа (сол и фа), да има изписани няколко простички такта, в които отчетливо да изпъква вашата „нота на деня“.

Не се опитвайте да привлечете вниманието на детето към тази картичка. Просто я сменяйте всеки път, когато се каните да изсвирите друга нота. Възможно е да минат и няколко седмици, преди детето да схване факта, че картичката има нещо общо с тона, който изсвирвате и изпявате. Едва когато ви зададе някакъв въпрос във връзка с нея, му обяснете кратичко и ясно, че подчертано по-голямата от останалите ноти върху картичката е „личицето“ на тона, който свирите и пеете в момента.

5. След като детето усвои нотите на чистите тонове, а после и тези на полутоновете (диези и бемоли) — ще останете удивени колко бързо ще стане това, веднъж щом е усвоило основните тонове — можете да минете към последователно изсвирване на две, три, а после и повече ноти. Много скоро ще се уверите, че детето ви вече може да изпява простички мелодии и акорди на прима виста, само по ноти.

Получило още от малко подобни музикални познания, детето ви ще е напълно подготвено с лекота да продължи по-късно с обичайните уроци по музика. И все пак, не това е главната цел на упражнението. Независимо дали възнамерявате или не детето ви да стане музикант, ако му помогнете още в ранна възраст да развие съвършен слух и да усвои умения за четене на ноти и за изпълнение на прима виста, това ще развие интелекта му, а според някои изследвания и ще повиши завинаги коефициента му на интелигентност с над десет пункта. А имайте предвид и факта, че левият planum temporale — който нараства асиметрично повече от десния, благодарение на съвършения слух и на музикалните умения — отговаря също и за разбирането на говора, както и за някои математически способности.

Психолозите отдавна знаят, че привидно незначителни травми, преживени от детето през първите две години след раждането му, може да го измъчват десетилетия наред, а понякога и цял живот. Мнозина възрастни страдат от ниско самочувствие — както по отношение на телата, така и на ума, и на личността си като цяло, — чиито корени се крият в най-ранното им детство. Но знайте, че можете да направите наистина много, за да заличите подобни тревожни мании от ума на детето си, което ще го разкрепости, ще му даде възможност да преуспява с ведро сърце в живота и да разгърне в пълна мяра заложения в него творчески потенциал. В това отношение методът „Гальовно кадифе“ е изключително ефективен.

Намерете парче плътно, гладко кадифе или естествена коприна, за предпочитане в приятен и привлекателен цвят. Насърчете детето си да го докосва, да го гали, да му се любува, да изпитва наслада от допира на кожата и на погледа си до неговата нежна и сладостна ласка. После му кажете: „А сега аз ще направя така, че моето дишане да ме гали точно по същия начин — нежно, гладко, бавно и много приятно. Ето, виж как става това…“

Насърчете детето да ви наблюдава в продължение на около една минута, докато си поемате плавно и дълбоко дъх, като ясно му показвате какво огромно удоволствие ви доставя това. Бихте могли да кажете примерно: „Мммммм… Това ме кара да се чувствам така, сякаш нежното меко кадифе гали цялото ми тяло. Я да видим, миличко, можеш ли и ти да дишаш кадифено- гальовно?“

Целта ви е да насърчите детето също да изживее с цялото си тяло приятните усещания на кадифено-гальовната ласка на собствения си дъх. При същото или при следващото изпълнение на това упражнение можете да попитате детето: „Кажи ми, миличко, има ли сега някоя част от тялото ти, краче, ръчичка или нещо друго, която още не е погалена от кадифено-гальовното ти дишане?“

Възможно е детето да ви каже, че няма. Но ако посочи някоя „непогалена“ част от тялото си, насърчете го да ви каже какво точно усеща там, да ви опише защо тя още не е „погалена“. Ако имате късмет, детето може и да се сети за нещо от миналото или от настоящето, което му е причинило болка, нараняване, затруднения или притеснение, свързани с тази част от тялото. Обикновено именно липсата на усещане за кадифено-гальовна ласка при това упражнение е белег, че нещо във връзка със съответната част от тялото смущава детето. Но не слагайте свои думи в неговата уста. Въоръжете се с търпение и недейте да му подсказвате или да му напомняте за каквито и да било наранявания, затруднения и изобщо за каквито и да е отрицателни усещания. Децата се поддават изключително лесно и силно на внушаемост и вашите очаквания за неприятни изживявания, дори да не ги изречете директно, могат да подтикнат детето да си измисли някакъв несъществуващ преди проблем и дори да започне да го изживява реално.

Ако детето посочи някакво болезнено или притеснително изживяване, внимателно поговорете с него за усещанията и за чувствата му, а после го насърчете отново да изпълни упражнението за кадифено-гальовно дишане и да се постарае да „погали“ нежно съответната част от тялото си, като направи „кадифено-гальовни“ всички свързани с нея неприятни спомени.

Ако целият този процес протича гладко и детето все още проявява интерес към упражнението, можете да го попитате дали си спомня някое друго, по-отдавнашно изживяване, за което е имало подобни усещания. Понякога е възможно да стигнете до удивително ранни изживявания и спомени на детето. Но никога не насилвайте нещата. Продължете в тази посока само ако ви се струва, че детето има готовност да го направи и му е интересно.

Друг много подходящ и ефективен начин за изживяване на „кадифено-гальовна ласка“ е посредством използване на подправки с най-приятна миризма — примерно канела, ванилия или мента. След като направите упражнението с дишането, откриете проблема и поговорите с детето за него, насърчете го да помирише подправките й да се потопи и отпусне в кадифено-гальовната им сладост. Това допълнително сетивно измерение ще задълбочи и ще затвърди още повече усещането на детето за добрите и приятни изживявания на тялото и на духа му. Ако направите упражнението пред огледало, детето ви ще свърже щастливия му и приятен завършек със собственото си изображение. И в бъдеще всеки път, когато — дори вече като възрастен човек — се погледне в огледалото, собственият му лик ще отключва в съзнанието му щастливото усещане за душевен покой, хармония и благодат, които сега го учите как да постига.

Вдъхвайте увереност

Всеки специалист, нагърбил се с отговорната задача да напътства родителите как да възпитават и отглеждат децата си, неминуемо ще се улови, че непрекъснато и зорко наблюдава собственото си дете, за да се увери, че методите и техниките, които препоръчва, наистина са резултатни. В никакъв случай не искам да твърдя, че моето собствено семейство е пример за съвършенство, но нека ви кажа, че дъщеря ми е член на MENSA — приеха я, когато бе едва тригодишна и доста дълго време беше най-младият член в цялата история на тази организация (а в нея приемат само хора, чиито коефициент на интелигентност е в рамките на научно установените стандарти за „гениалност“).

В ролята си на родител открих, че не съществува техника, която сама по себе си да превърне детето ви в гений. Вашите собствени неизречени чувства, убеждения и мисловна нагласа оказват най-силно въздействие върху самочувствието на детето ви, а следователно и върху способността му да разгърне своите заложби.

Рядкост са родителите, на които трябва да се напомня да обичат децата си и да вярват в техните способности. Всички ние изпитваме инстинктивно влечение и интерес към децата си. И всички се удивляваме и възторгваме и при най-малките постижения на детето си, особено през първите седмици и месеци след раждането му. Но с все по-нарастващата неотложна необходимост и задължение да се грижим за прехраната му, да го учим и да го възпитаваме, някак прекалено лесно и бързо забравяме това наше първоначално възхитено удивление и често дори допускаме отрицателни чувства към детето си. По този начин неволно сякаш го „програмираме“ да бъде „трудно“ по един или друг начин, да се чувства не на мястото си, нежелано и необичано — все чувства, които веднъж загнездили се в душата му неизменно ще го терзаят през целия му живот, като отнемат щастието му, разрушават увереността в собствените му сили и дарби, пречат или дори напълно блокират способността му за учене, за себеизразяване и себеизява.

Надявам се, че съм успял да ви покажа в тази моя книга какви удивителни и невероятно прекрасни същества сме ние, хората, всички до едно изпълнени с огромен потенциал. Единствено отрицателните ни мисли и убеждения ни пречат да го разгърнем в пълна мяра — препятствия, които поне засега все още не са спънали развитието на вашето бебе. Не забравяйте всеки ден да отделяте поне мъничко време просто за да се любувате на детето си, да се дивите на невероятната загадъчност на неговата съдба и на безграничните му способности. Извличайте наслада от чистосърдечното вълшебство на детството. Представяйте си колко ли невероятно прекрасно и вълнуващо е усещането да наблюдаваш света през свежия поглед на вашето малко дете. Това ваше изживяване на удивление и на възхита пред чудото на живота ще се предаде на детето ви — по хиляди безмълвни, тайнствени и незнайни за нас пътища — и когато порасне, то ще върви през света и през съдбата си, обуто в същите тези вълшебни обувки, които изработвате за него сега.