Факторът Айнщайн

Ефектът „Изненада!“

След дълъг ден, прекаран на бюрото в напразни опити да изведе една отдавна интригуваща го химическа формула, Фридрих Аугуст Кекуле се почувствал напълно отчаян. „Просто нищо не излизаше — разказва по-късно немският химик. — Умът ми се рееше някъде другаде.“

Кекуле преместил стола си по-близо до камината и се загледал в играещите пламъци. Дълго размислял над бензоловата молекула, чийто точен строеж непрекъснато му убягвал. „По едно време — продължава разказа си той — изпаднах в нещо като полусън.“ И до ден днешен научният фолклор пази спомен за станалото впоследствие като за велик момент — и за огромна загадка — в историята на науката.

Както си дремел в своя „полусън“, ученият видял в огъня да играят фантастични форми и най-различни молекулни решетки. „Атомите се подреждаха пред очите ми — пише той. — Образуваха дълги редици, които се сплитаха и извиваха като змии.“ Изведнъж нещо в непрестанното им движение стреснало Кекуле. „Я, какво беше това?! Една от змиите захапа собствената си опашка и образът се завъртя високомерно пред очите ми. Сякаш ме заслепи ярък лъч светлина и се събудих.“

В мига на събуждането Кекуле осъзнал, че неговото подсъзнание му било дало ключа към разгадаването на строежа на бензоловата молекула. Прекарал остатъка от нощта в разработване на формулата. Скоро след това, в 1865 година, той оповестил, че бензоловата молекула представлява затворен шестоъгълен пръстен, образуван от шест въглеродни атома — точно с формата на змията, която бил видял в полусън.

„Я, какво беше това?!“

Подобни видения са често срещано явление в света на науката, Но на какво се дължат и откъде извират те? Според постулатите на чисто научния мисловен модел новите теории би трябвало да се пораждат в умовете на учените постепенно, в резултат на последователно натрупване на данни, анализ, заключения, проби и грешки. В действителност обаче откритията твърде често се появяват изведнъж, сякаш от нищото, проблясват неочаквано като лятна светкавица.

„Я, какво беше това?!“, възкликва Кекуле, безкрайно учуден да види в играещите пламъци на огъня как една змия от атоми захапва опашката си. Неочакваната и изненадваща поява на това видение е най-верният показател за неговата гениалност. Само ако успеят да изненадат ума ни и да нахлуят в него изневиделица, оригиналните идеи могат да се промъкнат през строгата цензура на нашия мисловен „редактор“. Ако някоя идея не е изненадваща за нас самите, тя вероятно изобщо не е чак толкова блестяща.

Наричам този феномен ефект „Изненада!“

Заглушете Заглушителя

Още в Първа глава се запознахме с понятието „заглушител“ — механизмът, скрит в човешкия мозък, който обикновено потиска оригиналните мисли. Почти като негов синоним се използва и определението „редактор“.

Редакторът е функция най-вече на лявото мозъчно полукълбо, чиито естествени начини на изява са езикът, логиката и анализът. Но пък гениалните и оригинални творчески прозрения избликват от дясното мозъчно полукълбо. И така, когато се сблъска с някоя новаторска идея, левият ни ум започва да я преценява, критикува, цензурира и редактира съобразно общоприетите схващания на традиционния „здрав разум“. Редакторът заглушава прозрението на десния ни ум с въпроси от рода на „Смислено ли звучи тази идея?“, „Съществува ли такъв прецедент?“ или дори „Какво ще си помислят за мен колегите ми, ако изкажа подобен възглед?“

Следователно, трябва да се научим да заобикаляме прекалено трезвомислещия си и твърде критикарски настроен ляв ум. Тоест, трябва да заглушаваме Заглушителя, за да позволим на прозренията на десния ни ум да нахлуват безпрепятствено в съзнанието ни.

Във връзка с този въпрос трябва да спомена няколко думи относно терминологията. По принцип казваме, че лявото мозъчно полукълбо управлява езика, логиката и аналитичното мислене, а дясното мозъчно полукълбо — въображението, творчеството, интуитивните прозрения и разпознаването на сетивните възприятия. Но понастоящем повечето изследователи признават, че в действителност двете полукълба споделят голяма част от мозъчните функции. Например редица експерименти разкриват, че отговорното за зрителните възприятия дясно мозъчно полукълбо всъщност не може да изгради цялостен образ, ако в процеса не се включи и лявото мозъчно полукълбо. И все пак, занапред ще продължим да използваме традиционно възприетите термини, като най-общо казано точни метафори за дейността на тези две противоположни части на мозъка, отговорни за творчеството и за преценките.

Излишно е да казваме, че всички идеи съвсем естествено трябва да бъдат подлагани на преценка и критичен анализ, ако искаме да ни бъдат от практическа полза. Както ще обсъдим по-подробно в Четиринайсета глава, творчеството и анализът всъщност са двете страни на един и същ процес. Те обаче трябва да бъдат прилагани последователно, една след друга. Можем да ги използваме едновременно толкова, колкото и да смесим вода с олио. В Четиринайсета глава ще разгледаме различни техники за пряко фокусиране към проблеми на логиката, тоест на лявото мозъчно полукълбо. Докато описаният тук ефект „Изненада!“ има за цел да „отключва“ моменти, посветени на чисто творческата дейност на мозъка.

Осигурете пространство „Изненада!“

Един от най-добрите начини за заглушаване на Заглушителя е да осигурим на мозъка си така нареченото пространство „Изненада!“. Това е един вид психологически пусто пространство, което „залагаме“ в ума си, за да привлечем към него изненадващи послания от страна на дясното мозъчно полукълбо — така, както залагаме хранилки за птичките.

Кекуле осигурява на своя ум пространство „Изненада!“, като потъва в полусън, тоест до известна степен изключва будното си съзнание. И много скоро след като разчиства в ума си простор за изненади, Кекуле наистина бива изненадан.

Буквално всички описани в тази книга техники за стимулиране на въображението имат за цел да ви помогнат да осигурите на ума си пространство „Изненада!“ — достатъчно обширно и необременено от съзнателни мисли, където да могат да се излеят придошлите от подсъзнанието ви нови възприятия и прозрения.

През последните години методът за мотивиране и мобилизиране на хората посредством външно ръководство или насочване на мисловната образност стана твърде популярен, масово използван от учители, спортни треньори, корпоративни консултанти и дори лекари. Той наподобява метода „Отприщване на образния поток“ по това, че участниците затварят очи и проследяват процесия от въображаеми картини. Но при техниката „Насочена мисловна образност“ ръководителят на процеса ви казва точно какви образи трябва да извиквате пред вътрешния си взор. Например лекарят може да насочи болния от рак пациент да си представи как белите кръвни телца в организма му атакуват раковите клетки, настанили се в някоя специфично определена част от тялото. Или корпоративният консултант по продажбите може да насочи участниците в неговия семинар да си представят как сключват голяма сделка. Спортният треньор може да насочи гимнастика да си представи как изпълнява перфектно някое салто.

Насочването на въображението е доказано ефективен метод за мотивиране и мобилизиране на хората — на техните таланти, на увереността в собствените им сили, на положителните им емоции и дори на имунната им система за борба с едно или друго заболяване. Но този метод е почти напълно безполезен като стимул за творческо решаване на проблемите. И това е така, защото му липсва елементът „непредсказуемост“. Няма как да бъдете изненадани от някоя оригинална идея, ако не сте й осигурили свободно пространство „Изненада!“, където тя да се появи.

През 1938 година рекламният лъв Алекс Ф. Озбърн наложил в своята фирма използването на една съвършено нова техника за „раждане“ на оригинални идеи, която служителите му бързо-бързо кръстили „Гимнастика на ума“. По време на „гимнастическите“ срещи, шефът им ги приканвал да изказват на глас абсолютно всички идеи, които им идвали наум, дори най-налудничавите и привидно глупави хрумвания. Никому не било позволено да отрича или да критикува чиято и да е чужда идея. Всички хрумвания били записвани прилежно, без каквито и да било коментари. След приключването на заниманието била насрочвана следваща среща, когато вече всички идеи били подлагали на щателна преценка.

Служителите от фирмата били буквално потресени от стойността и оригиналността на прозренията, хрумнали им сякаш изневиделица по време на тези срещи за гимнастика на ума. Всъщност по този начин Озбърн създавал групово пространство „Изненада!“. Техниката се оказала толкова успешна и печеливша, че през петдесетте години вече се прилагала масово на корпоративните съвещания из цяла Америка, като славата й продължава и до ден-днешен.

За тази техника Озбърн бил отчасти вдъхновен и от едно писмо на Фридрих Шилер, написано през 1788 година по повод оплакванията на негов приятел, че му е трудно да „ражда“ непрекъснато свежи идеи, по които да твори.

„Причината за твоите затруднения е в това, че интелектът ти издига бариери пред въображението — пише поетът, — поради което ти започваш да отхвърляш прекалено скоро и да потискаш прекалено строго всичките си по-необичайни хрумвания.“ По-нататък в писмото си Шилер настойчиво подчертава, че „ако интелектът се вторачва твърде отблизо в прииждащите към бариерите идеи, това спъва творческата работа на ума.“

Ето защо поетът препоръчва на приятеля си да позволи на въображението си да го залива свободно и безпрепятствено с всякакви хрумвания, а да отложи критичната им преценка за по-късно. „Струва ми се, че за да може умът да се прояви творчески, строгият интелект трябва да оттегли своите стражи от бариерите и да остави идеите да нахлуват в безредие през тях, а едва когато потокът им пресекне, да се заеме да огледа критично струпалото се множество.“

Всъщност Шилер говори за осигуряване на пространство „Изненада!“. Ако още в зараждането на някое хрумване или прозрение започнем да се питаме дали идеята ни е практична и смислена, тя вече е редактирана или дори напълно заглушена, защото при появата си най-блестящите хрумвания често изглеждат „откачени“. Никога не бива да се съобразяваме нито със собствените си привични съждения, нито с чуждите мнения, докато предварително не сме осигурили простор за изява на гения вътре в нас и не сме позволили на творческата си мисъл да огледа съответния проблем от всички възможни ъгли.

Алекс Озбърн нарича този метод „Принцип на отложения критичен поглед“.

Мнозина от гениите в човешката история са стигали на пръв поглед до крайност в придържането си към принципа на отложения критичен поглед. Например Абрахам Линкълн напълно пренебрегвал всички критики, отправени му от страна на печата.

„По принцип — казва той в една своя реч от 1865 година, — аз изобщо не чета репортажите с нападки срещу мен, защото не желая да поемам риска евентуално да бъда провокиран от тях до такава степен, че да не съм в състояние да им отговоря по подходящ начин.“

Мнозина учени не биха предприели каквото и да било изследване, ако предварително не са изчели абсолютно всичко, писано от техните колеги по въпроса. Докато Алберт Айнщайн скандализира научния свят с това, че изобщо не се допитва до вече съществуващата литература по интересуващия го въпрос.

„Възможно е — пише Айнщайн в увода към една своя статия от 1906 година — други автори вече да са изяснили отчасти въпросите, които разработвам тук. Но все пак, тъй като аз ги разглеждам от съвършено нова гледна точка, реших че може и да си спестя ровенето в наличната литература, което щеше да ми отнеме много време и да отвлече вниманието ми.“

Физикът К. П. Сноу се удивлява, че в прочутата статия от 1905 година, с която Айнщайн запознава научната общественост с основите на своята „Специална теория на относителността“, няма „никакви препратки“ и не се цитират „никакви авторитетни имена на специалисти в тази област…, а при все това той сякаш извежда странните си изводи с пълна увереност и с огромна лекота. Изглежда така, като че ли е стигнал до своите заключения единствено по пътя на собствената си мисъл, без странична помощ и подкрепа и без да се вслушва в чиито и да било чужди мнения.“

В това отношение Майкъл Фарадей е още по-краен дори от Айнщайн. Този изобретател, когото мнозина наричат най-великия експериментатор в човешката история, често отричал очевидните резултати дори от собствените си експерименти, когато те били в разрез с въображението му.

„Ако Фарадей си беше наумил някаква своя си теория, заинатяваше се да я докаже на всяка цена — разказва негов съвременник, цитиран от Томас Уест. — Той провеждаше експериментите си отново и отново, често години наред, въпреки повече от категорично неуспешните резултати. И най-сетне успяваше!“

Ако обаче Фарадей беше възприемал реалистично и бе гледал критично на провалите си, неминуемо е щял да изостави някои от най-великите си открития миг преди да успее.

Не отлагайте редактирането — изключете го напълно!

Принципът на Озбърн за отложения критичен поглед е залегнал в сърцевината на буквално всяка използвана в днешно време техника за творческо решаване на проблеми. За жалост обаче, той има и един сериозен недостатък — просто е невъзможно да отложим критичната си преценка. И това е така, защото общоприетото традиционно мислене владее ума ни, без да го забелязваме, поради което не сме и в състояние да упражняваме съзнателен контрол над него. И най-лекият полъх на самосъмнение е достатъчен, за да парализира напълно творческия ни ум. Невъзможно е да преодоляваме критичността си единствено чрез сила на волята.

Поради тази причина техниките, залагащи на волево отлагане на критичната преценка, винаги ще се струват някак неудовлетворителни на онези от нас, които все още не са привикнали за разлика от Айнщайн, Фарадей или Линкълн — да го постигат автоматично, изцяло на подсъзнателно ниво.

Единственият сигурен начин да се преодолее спъващата творчеството намеса на Заглушителя/Редактора е той да бъде изключен напълно (временно, разбира се). Това може да бъде постигнато по няколко съвсем простички и практични начина. По-долу ви запознавам с някои от тях.

Гай Юлий Цезар е един от най-великите военни гении в човешката история. Той е печелил битките си благодарение на един принцип, наричан от него ccleritas — скорост. Цезар винаги успявал да изненада врага си, пристигайки на бойното поле дни, а често и седмици преди момента, когато са го очаквали — дори ако за целта е трябвало да хвърли войските си в бърз и тежък поход през дълбоки снегове. Когато едно галско племе, наречено битуриги, се опълчило срещу Рим, Цезар ги нападнал толкова изненадващо, че сварил разбунтувалите се гали „да си орат нивите без ни най-малко притеснение.“

Пионерът на ускореното обучение в Япония, д-р Макото Шичида, използва една техника, наподобяваща военната тактика на Цезар, за да „надхитри“ спъващите ученето бариери в ума. Проведените от него изследвания разкриват, че когато в ума навлиза високоскоростен поток от факти, те успяват да минат напряко, заобикаляйки по-бавно действащото ляво мозъчно полукълбо. Левият ум възприема думите или фразите последователно, една по една. Но човек може да научи един чужд език, да прочете книга или да „погълне“ формули от висшата математика стотици пъти по-бързо. Шичида открива, че трикът е в това да захранвате с факти ума си с такава скорост, че съзнанието ви да не насмогва да следва техния бурно прииждащ поток.

Когато един влак напуска бавно гарата, а по съседния коловоз друг влак приближава също толкова бавно, застаналият до прозореца на първия влак пътник ще има впечатлението, че двата влака профучават един покрай друг с двойно по-голяма от реалната им скорост. В действителност тази по-висока скорост не е само илюзия. По отношение един на друг двата влака се движат наистина твърде бързо — това би станало дори прекалено очевидно, ако приближават един срещу друг, по един и същ коловоз, и се сблъскат челно.

Подобен ефект се наблюдава и при отприщването на образния поток. Откъм десния ум в съзнанието ви нахлува поток от мултисензорни възприятия. Същевременно реката на словесното описание напуска съзнанието през устата ви и се влива през ушите ви обратно в мозъка, в една постоянна примка за обратна връзка. Когато тези две силни течения прелитат едно покрай друго и се вливат в тесния, 126 битов канал на вашето съзнателно внимание, резултатът е бушуващ хаос — също толкова вихрен, колкото и във водния басейн в подножието на Ниагарския водопад.

По този начин прилагаме в действие принципа на скоростта, без всъщност да ни се налага да мислим високоскоростно. В процеса на отприщването на образния поток ние говорим, слушаме и генерираме образи с нормална скорост, но същевременно умственото ни свръхнатоварване е толкова голямо, колкото и когато се опитваме съзнателно да разберем смисъла на думите на някой много бързо говорещ футболен коментатор. Провежданите в продължение на осемдесет години различни психологически проучвания твърдо доказват, че подобен род умствено свръхнатоварване разчиства пътя за пораждането на оригинални идеи.

Преди осемдесет години повечето психолози са смятали, че хората изграждат възприятията си в строго определен ред, наслагвайки частичките входяща в мозъка им сетивна информация така, както детето строи кула от дървени кубчета.

През 1912 година немският психолог Макс Вертхаймер си задава следния въпрос: „Защо филмовите зрители възприемат развиващото се на екрана действие съвсем като на живо — тоест, като последователно и гладко протичащи движения? Та нали в крайна сметка те всъщност гледат не друго, а единствено прожектирани в бърза последователност наставени статично заснети кадри!“

Вертхаймер стига до заключението, че посредством илюзията за привидно движение, мозъкът ни се опитва да се нагоди към инак неразгадаемия пълен хаос от хиляди преминаващи през него за частици от секундата неподвижни кадри. Вертхаймер уподобява човешкия мозък на хомеостатичен (тоест стремящ се към установяване на стабилна структура) механизъм, който неизменно и упорито се стреми да постигне равновесие в един свят на влудяващо безредие. Всеки път, щом мозъкът бъде изваден от равновесие посредством буен прилив на хаотични и объркващи го възприятия, той бърза да си го възстанови, като ги групира и организира съобразно възможно най-простия gestalt, предоставен му от вече наличната в него информация. (Използваният от Вертхаймер термин gestalt, в смисъл на шаблонен модел — било в мисленето, било в поведението, — заляга в основата на създадената и разработена от него психотерапевтична теория и практика, така наречената гещалтова терапия, широко прилагана и до ден-днешен.)

Буквално всеки прекрасен и мелодичен звук в изпълнението на симфоничния оркестър се дължи на един феномен, познат като „прави звукови вълни“. Това са звукови трептения, чиито вълни се разнасят в пространството привидно съвършено устойчиви и невъзпрепятствани от нищо, макар че всъщност са резултат от сблъсъка и взаимодействието на различни вълнови потоци, непрестанно наслагващи се и преливащи един в друг.

Такава хармонична и чиста права звукова вълна може да бъде породена например от чукчето на клавиша на пианото, което удря по струната в лирата му, или от пръста, дръпнал кордата на китарата, или от въздуха, преминаващ през кларинета или по тръбата на органа. В действителност предизвиканите по такъв начин звукови вълни отскачат от единия към другия край на инструмента и обратно, като по пътя си насам-натам между стените му непрестанно се изкривяват, пресрещат се и се преливат със силни сблъсъци. Но от цялата тази какофония и дисонансен хаос се пораждат изящни нови форми на прави вълни, разнасящи се в пространството със спираща дъха хармония — също тъй поразително красиви, както и дъгата на Фарадей над бездната на водопада. Именно правите вълни пораждат най-чистите тонове в музиката.

Преди години началниците по фирмите обикновено казваха „Ако не е счупено — не го оправяй.“ Шефовете се бояха да не би да нарушат гладко протичащата работа на един или друг отдел с излишни реорганизации и ненужни нововъведения. Но нещата се промениха. Днешните образовани корпоративни ръководители имат нов лозунг: „Ако не е счупено — счупи го!“.

Те вярват, че ако се разчупи старата, добре смазана и улегнала система, съществува голяма вероятност от останките й да изникне нова, по-висша форма. Този подход, наричан понякога „градивно разрушение“, отразява като в огледало работата на човешкия мозък, чиито шаблонни модели на отреагирване (gestalten, според термина на Макс Вертхаймер) изглежда се развиват и стават толкова по-изящни и по-творчески, колкото по-голям е хаосът, който са призовани да оправят и да приведат в хармоничен ред.

В този смисъл оригиналното мислене се поражда до голяма степен като правата звукова вълна. Докато сетивните ни усещания се пресрещат, наслагват и преливат в примки за обратна връзка, образувани от бързо нахлуващи все нови и нови възприятия, мисловният процес на левия ни ум се нарушава и „счупва“, а от хаоса на сблъсъка се пораждат „правите вълни“ на ново творческо прозрение под различни изненадващи и оригинални форми (виж Фигура 5.1).

Именно от ефекта на високоскоростния поток от сетивни усещания с обратна връзка се е породило и „видението“ на Кекуле за огнената змия. В мига, когато е възкликнал мислено: „Я, какво беше това?!“, протичащите в ума му два противоположни потока — на външни сетивни усещания и на вътрешни възприятия — са се сблъскали и слели в правата вълна на нова хармония.

Промяна на перспективата

Погледнете стъклената кутия, изобразена на Фигура 5.2. Можете ли да прецените дали лицевата й страна е леко наклонена надолу вляво или е леко приповдигната нагоре вдясно? Вгледайте се в куба по-продължително време и ще започне да ви се струва, че позицията му сякаш се мести ту насам, ту натам между тези две възможности.

През първите няколко секунди, докато се вглеждате в стъклената кутия (наречена „куб на Некер“), няма да забележите никакви промени. После изведнъж, най-неочаквано, позицията му ще се промени и ще видите съвършено различно изображение. При все това, нито един от първоначалните факти не е бил променен. В ума ви се вливат едни и същи сетивни възприятия.

Променил се е обаче вашият шаблонен модел на образно отреагирване (gestalt).

Представете си сега, че хвърляте малка гумена топка в широк, кръгъл, празен леген. Топката ще се търкаля из него във все по-малки и по-малки спирали, докато най-сетне спре на дъното му. Математиците биха казали, че топката е привлечена от основата на легена. Те наричат мястото на покой — там, където топката най-сетне се е спряла на дъното — точка на привличане.

Когато умът ни се колебае между две противоположни перспективи при куба на Некер, можем да кажем, че всяка от тях действа като точка на привличане за възприятията ни, като последователно притегля сетивните ни усещания ту към едната, ту към другата перспектива.

А сега си представете два еднакви кръгли легена. Всеки от тях представлява единият от двата различни начина за зрително възприемане на куба на Некер. Когато хвърлим малката гумена топка в легена, ще очакваме тя да се повърти известно време насам-натам, а после да се спре окончателно на дъното му, Но няма да очакваме от нея изведнъж да прескочи в другия леген, още по-малко пък да прескача последователно от единия в другия леген.

А именно това става, когато наблюдаваме куба на Некер. Възприятието ни за него прескача насам-натам от едната към другата точка на привличане, без изобщо да се спре на някоя от тях. Как е възможно подобно нещо?

За да накараме гумената топка да прескача от леген в леген, трябва да заредим движението й с допълнителна енергия, взета от някъде другаде. Можем примерно да ударим с юмрук по дъното на единия леген и генерираната по този начин енергия ще прехвърли топката в другия. Ако после ударим с юмрук по дъното другия леген, новият приток на енергия ще върне топката обратно в първия.

Но какъв тип енергия предизвиква прескачането на възприятията ни насам-натам между различните сетивни точки на привличане, които са в ума ни?

Силата на хаоса

Ураганите са сред най-могъщите природни сили. И все пак, развихрянето на урагана може да бъде причинено от някой най-нищожен стимул. На теория дори ако една-единствена пеперуда размаха крилцата си в единия край на света, предизвиканото раздвижване на атмосферните пластове би могло да отключи такова лавинообразно натрупване на въздушни трептения, че те в крайна сметка да се разразят чрез унищожителен ураган в другия край на Земята. Това е така нареченият „ефект на пеперудата“.

Всички хаотични системи без изключение — например бушуващите водопади, врящата вода, резките климатични промени, сривовете на борсата — имат странната способност да преминават неочаквано и почти мигновено от едно състояние в друго под въздействието и на най-малкия стимул. В един момент всичко е тихо и спокойно. В следващия вече се е заформило и се вихри бясно торнадо. Снегът се стели неподвижно по планинските върхове. Но само след секунда громоляща лавина помита всичко надолу по склона.

През последните двайсетина години изследователите стигнаха до заключението, че подобни привидно хаотични феномени всъщност са високо организирани. Също като гумената топка тези явления се колебаят в широка амплитуда между различните точки на привличане, като техните колебания могат да бъдат изчислени математически. Но за разлика от единственото място на покой за гумената топка на дъното на легена точките на привличане при подобни хаотични феномени могат да бъдат невероятно сложни.

Представете си, че искате да изчислите точките на привличане, които действат на водата в тенджера, поставена на котлона — повърхността й е спокойна, в следващия миг ври и кипи, после, когато изключите котлона, пак се успокоява. Нанесени върху координатна мрежа, тези точки на привличане образуват хаотични фигури от спирали и завихряния, наречени фрактали.

Фракталите имат удивителната характерна особеност да преповтарят самите себе си. Тоест, те са съставени от все по-малки и по-малки версии на основната им форма — като клоните на дървото. И освен това демонстрират почти безгранична сложност. Именно сложността и мъглявостта на тези хаотични фигури е причина откривателите им да ги нарекат „странни точки на привличане“.

Невероятната гъвкавост на странните точки на привличане при хаотичните феномени е причина винаги да има изследователи, защитници на хипотезата, че е възможно интелигентността да се основава върху математическите постулати на така наречената „теория на хаоса“. Кубът на Некер ни дава възможност да отличим само две различни перспективи на един и същ образ, докато умът, изпаднал под влияние на странните точки на привличане, е в състояние да извлече безкраен брой „оригинални“ заключения само въз основа на един-единствен набор от изходни данни.

През осемдесетте години невропсихолозите от Калифорнийския университет в Беркли Уолтър Дж. Фрийман и Кристин Скарда откриха необорими доказателства в потвърждение на тази хипотеза. Те провеждат редица експерименти, като правят електроенцефалограми (ЕЕГ) на обонятелните удебеления на зайци — тоест, на онези центрове в мозъчната кора (кортекс), които контролират обонянието. Фрийман и Скарда откриват, че когато зайците доловят някоя позната миризма — да речем на сочен морков — направените електроенцефалограми регистрират, че в кортекса им се появява сноп удивително прави вълни. Само секунда след това подобни снопове започват да избухват и на други места, като фазата на трептене на съставящите ги вълни е еднаква с тази на първоначалния сноп. Много скоро вече целият мозък на заека сякаш светва, „подпален“ от сигнала за специфичната миризма.

Фрийман и Скарда били изненадани от скоростта, с която мозъкът на зайците непрекъснато „скача“ от пълен покой към цялостно „сигнално светене“ и после отново към пълен покой, без какъвто и да било признак за постепенен преход между тези две състояния. Двамата учени стигат до извода, че това явление е необорим показател за хаотичния характер на мозъчната дейност. Те потвърждават теорията си чрез компютърен модел, който представя триизмерно избухването на сноповете прави вълни в обширни области от мозъка на зайците. И наистина, на компютърния екран се появяват сложни, завихрени хаотични фигури, типични за проявата на странните точки на привличане.

„Тези образи доказват, че всяко сетивно възприятие представлява експлозивен скок от една точка на привличане към друга и обратно“, заключава Фрийман.

Фрийман и Скарда издигат хипотезата, че именно на този високоскоростен преход между различни крайни състояния се дължи способността на човешкия мозък „да създава модели за новаторска дейност“ и „да стига до оригинални творчески прозрения“.

Разковничето е в сложността. Пеперудата не може да кара колело примерно само като размахва крилцата си — подобна система е недостатъчно сложна, за да се прояви „ефектът на пеперудата“. Но пък теоретично е в състояние да породи ураган, тъй като атмосферата е необятно широка и изпълнена с толкова много сложни завихряния и течения, от най-общи до такива на молекулярно ниво, че дори най-лекото вълново трептене ще окаже влияние върху трилиони други променливи величини посредством серии от непредвидимо и неизмеримо сложни верижни реакции.

Колкото повече привидно хаотична сложност привнасяме в нашия мисловен процес, толкова по-широк простор откриваме за драматични промени в състоянията на мозъка си. В действителност сложността разширява нашето пространство „Изненада!“.

Фазова взаимовръзка

Всеки отделен стимул влиза в мозъка през свой специфичен „пропусквателен вход“. Полученият сигнал бива анализиран, наименуван и пренасочен към други части на мозъка за по-нататъшна обработка. Проблемът е в това, че веднъж щом на сигнала му бъде лепнат етикет и той получи придружителни инструкции още на пропусквателния вход, останалите части на мозъка обикновено следват първоначалните указания.

Наричам това явление „ефект на консервиране“. Механизмът на пропусквателния вход сякаш напъхва всеки външен стимул в консервена кутия, запечатва я здраво и й лепва етикет „Съдържа еди-какво си, което се употребява еди-как си.“ Това служи като предупреждение към останалите части на мозъка да не си губят времето и енергията за изследване и обработка на съответния стимул.

Но за да можете да осигурите за творческия си ум необходимото за изявите му пространство „Изненада!“, е нужно да накарате колкото се може повече и по-различни части от мозъка си да обработват едновременно постъпващия стимул. Тоест, целта е да установите в мозъка си така наречената „фаза на взаимовръзка“ — последователно високоскоростно предаване на импулсите и активиране, при което различни области и центрове се задействат в съзвучие, в обща фаза на вълнови трептения. При това преходните интервали трябва да са толкова кратки, че всеки конкретен стимул да се предава на целия мозък, преди още да му бъдат лепнати етикет и придружаващи инструкции.

Именно такъв ефект се постига при отприщването на образния поток и при други техники за постигане на светкавично зареждане на мозъка със сетивни възприятия — така наречения „високоскоростен поток с обратна връзка“.

Представете си, че поглеждате някой часовник. След около половин секунда зрителният център в мозъчната кора оповестява, че е видял нещото, наречено „часовник“, и препраща това съобщение (със съответните придружаващи инструкции за употреба) до целия мозък. Осъществил се е ефектът на консервиране на образа.

Оттук насетне мозъкът ви разполага само с две алтернативни възможности — или да изследва циферблата, за да разбере колко е часът, или да не му обърне никакво внимание. Ами да, че какво друго да прави с нещо, на което вече е лепнат етикет „часовник“?

Но какво би станало, ако не консервирате образа на часовника още на пропусквателния вход? Да речем, че сте успели да заобиколите „консерваторите“ и така сте позволили на останалите части от мозъка си да обработват образа по „нечасовников“ начин — какво би се получило тогава? Няма ли да започнете да забелязвате примерно пищната игра на светлинните отблясъци по стъклото на циферблата или чистия и изящен рисунък на цифрите, или хипнотичното движение на секундната стрелка, или гладката повърхност на металната обковка? А дали няма да започнете да разсъждавате върху ефимерната същност на времето и върху преходността на материята?

Ако отделите достатъчно време на подобно занимание, има вероятност неочаквано да бъдете изненадани от някоя оригинална промяна в перспективата — подобна на тази, представена ни нагледно от художника сюрреалист Салвадор Дали, чиито прочути топящи се часовници са сред най-силно въздействащите и интригуващи образи в съвременното изобразително изкуство.

Ако нещо не ни се струва точно, значи е правилно

Спомняте ли си колко неспокоен и отчаян се чувствал горкият Кекуле, преди да се унесе в дрямка пред огъня в камината? Едва ли е очаквал изведнъж да получи някакво изненадващо и бляскаво прозрение, което да разреши мъчещия го проблем — а на всичкото отгоре и да го направи известен по целия свят. Напротив, чувствал се е объркан, напълно провалил се, неспособен да продължи работата си.

Де да е знаел Кекуле, че отчаянието му е за добро! То всъщност било белег, че левият му ум се е провалил в опитите си да лепне етикет и да придаде смисъл на заобикалящия го хаос. И че най-сетне е готов да се предаде и да престане да се пречка в работата на десния му ум.

Усещането за объркване, чувството ни, че нещо „не е точно“, е най-сигурният белег, че Заглушителят в мозъка ни е бил ефективно заглушен. Защото когато вътрешният редактор задрасква и поправя с пълна сила, изобщо не чувстваме никакво смущение и объркване. Напротив, всичко ни се струва съвсем ясно, просто и точно. Но ако на дъното на мозъчното ни „гърне“ започне да къкри някоя по-необичайна и оригинална идея, ще се почувстваме също толкова разтревожени и смутени, колкото и Кекуле при вида на извиващата се в огъня змия.

И не очаквайте вашето пространство „Изненада!“ да бъде добре познатата ви и уютна всекидневна. Нищо подобно — то ще е като извънземен пейзаж, изпълнен с вихри и стряскащи видения. Ето защо се изисква известна дързост, за да бъде човек гений. Когато се почувствате сграбчени от пълно и безизходно отчаяние, изпийте до дъно горчивата му чаша. Позволете на объркването си да ви завладее изцяло. Нека ви обгърне отвсякъде, също като огнените змии на Кекуле. Защото това означава, че победата е близко.

Една типична „Изненада!“

В описания в Трета глава образен поток на Ричард По, образът на гепарда в африканската савана се появява съвсем естествено от първоначално видяната от Ричард смътна картина, изпъстрена с петна. Впоследствие, историята на Ричард и неговия приятел гепард се развива напълно логично — така, сякаш гледаме началните кадри от филмче на Уолт Дисни за живота сред дивата природа. Възможно е дори да очакваме двамата щастливи приятели да хукнат заедно на лов за някоя газела. Но подобно нещо би било прекалено логично, прекалено очевидно и прекалено неизненадващо.

Вместо това обаче небесната завеса се разкъсва и иззад нея се появява някаква гигантска фигура, тип Лукреция Борджия, облечена според италианската мода от петнайсети век, и поглежда надолу откъм едно твърде странно „небе“, което прилича, мирише и внушава усещането за влажна и мрачна лаборатория на средновековен алхимик.

Всяко подобно отклонение — нещо типично за сънищата и за отприщения образен поток — всъщност представлява нахлуване в ум на мощно послание откъм подсъзнанието. Подобни отклонения невинаги са странни. Възможно е в съзнанието ви да изплува и нещо съвършено прозаично — например червена дамска обувка с високо токче (но захвърлена на необичайно място) или пък стара автомобилна гума — чийто образ обаче не иска и не иска да изчезне, а ви преследва упорито. Едно е абсолютно сигурно — буквално всяка неочаквана и изненадваща картина, появила се в образния ви поток, е породена от някоя област на подсъзнанието ви, останала извън обхвата на Заглушителя и недокосната от Редактора.

В следващата глава ще разгледаме някои техники за разшифроване на тези загадъчни послания на подсъзнанието. А сега ще видим как можете да стимулирате и да осъществите подобни жизненоважни пробиви в образния си поток.

Техники за предизвикване на ефект „Изненада!“

Често, особено в началото, докато още не сте овладели достатъчно добре техниката за отприщване на образния поток, е възможно дълго да описвате и да описвате появяващите се в съзнанието ви картини, без да достигате до отчетливо решение на проблема или до очевиден ефект „Изненада!“. В подобни случаи вероятно ще изпитате силно изкушение да се понамесите поне малко в протичането на образния си поток.

По принцип, съзнателната намеса не е сполучливо решение за този проблем. Колкото по-самовглъбено потъвате в образния си поток, толкова по-мощно ще е магичното влияние на десния ви ум и по-дълбока и по-ярка ще е мисловната ви образност. Всяка повече или по-малко съзнателна намеса от страна на левия ви ум обикновено разваля магията и нарушава спонтанността на образния ви поток.

И все пак, успях да разработя няколко техники за изкуствено предизвикване на ефект „Изненада!“ с възможно най-малко нарушаване на спонтанността на мисловната образност. По-долу ви запознавам с някои от тях.

Неуспехът да бъде постигнат ефект „Изненада!“ обикновено се дължи на някакъв вид задръжки. Можете да подмамите подсъзнанието си да реши, че е безопасно да разкрие своята „Изненада!“, като му осигурите пространство за отговор, което да е „невидимо за очите“. Всяка непроницаема бариера върши работа. Представете си примерно, че пространството ви за отговор се намира зад някакъв дебел зид или е скрито отвъд прага на солидна врата, водеща към подземна тъмница (виж Фигура 5.4). Важното в случая е, че не можете да го виждате. По такъв начин сякаш казвате на подсъзнанието си „Ако откриеш твоята «Изненада!» зад тази непроницаема преграда, обещавам да не надничам, докато не ми известиш, че всичко е готово.“

По някое време ще надникнете все пак зад вратата, но е наложително първо да предоставите на скрития във вас срамежлив гений достатъчно време и спокойствие, та да може необезпокоявано да си „сглоби картинката“, без да му висите на главата. А когато решите да надзърнете, използвайте техниката „Праг“, която всъщност е съставена от няколко последователни етапа. По разбираеми причини, описаната по-долу техника „Праг“ е наречена „Отвъд зида“.

1. Решете на какъв проблем или въпрос искате да получите отговор. После го изтикайте някъде по-встрани от съзнанието си и насочете вниманието си към нещо друго.

2. Навийте часовника да ви звънне след седем-осем минути. Добре е да си осигурите някой с тих мелодичен звън или с нежна камбанка, а не с пронизителен и тревожен писък, който ще ви стресне, ще наруши концентрацията ви и ще ви накара да се юрнете да го изключите.

3. Започнете да отприщвате образния си поток, този път като следвате описаната в следващите точки насочена образност.

4. Представете си, че стоите насред приказно красива градина. Пред вас обаче се издига дебел каменен зид. Той е вашият „праг“, зад който е скрито пространството ви за отговор.

5. В продължение на няколко минути описвайте градината с пищни сетивни подробности.

6. Сега приближете към зида и го опишете. Докоснете го с ръка. Опрете бузата си в него. Усетете влажната, хлъзгава повърхност на старите камъни, покрити тук-таме с мъх (или ако си го представяте по някакъв друг начин — усетете градежа му, какъвто и да е той). Опишете и мириса му.

7. Не допускайте в съзнанието си никаква мисъл за проблема или въпроса, от който се интересувате. Фокусирайте вниманието си единствено върху сетивните си възприятия в момента.

8. В мига, в който чуете звъна на часовника, прескочете в пространството отвъд зида! „Номерът“ е именно в този изненадващ скок. Трябва да уловите отговора, преди левият ви ум да се е усетил и да ви е залял с порой от съзнателни общоприети очаквания.

9. Вкопчете се в най-първото си впечатление за онова, което е зад зида, дори ако го мернете само за секунда. Продължавайте да описвате всичко, което сте видели, по памет, дори когато образът вече е изчезнал. Потокът на описанията ви скоро ще го върне обратно.

По принцип, също както е и при обикновеното отприщване на образния поток, степента на изненадата ви от онова, което сте мярнали в пространството за отговор, е най-сигурният показател за свежо и оригинално прозрение. Не е наложително „видението“ ви да е нещо дълбокомислено и „мъдро“. Дори най-простичък предмет може да се окаже символ на решението за вашия проблем. Достатъчно е появата му да е крайно изненадваща.

Ако онова, което видите отвъд зида, не ви изненада и ви се стори банално, вероятно просто не сте скочили достатъчно рязко и бързо при иззвъняването на часовника или пък сте позволили на ума си предварително да планира какво се очаква да видите. Повторете упражнението, като се постараете да не градите предположения и да не чакате вашата „Изненада!“, а щом чуете звъна буквално се изстреляйте над зида, в пространството отвъд него.

Техниката „Праг“ е само едно помощно средство. Не подхождайте към нея като към „Насочена мисловна образност“, при което е необходимо да се придържате на всяка цена към зададената програма. При „Праг“ е възможно и напълно допустимо да започнете да виждате поток от спонтанни образи по всяко време, преди да се е разнесъл звънът на часовника. В такъв случай просто изоставете досегашния си „праг“, изключете звъна, като продължите да описвате най-подробно прииждащите в съзнанието ви нови образи. Те несъмнено могат да ви отведат до вашата „Изненада!“ много по-бързо и много по-пряко.

Направете си следния експеримент. Изберете някаква тема, която ви интересува и имате свое мнение по нея. На лист хартия запишете в един-единствен параграф основната си идея по темата. После препишете същия параграф на пишеща машина, ако разполагате с такава. Добре ще е също да го наберете на компютър с различни шрифтове и големина на буквите, а после да го изкарате на принтер във всичките му варианти.

Когато препрочитате на глас вашия параграф, визуално представен по толкова различни начини, ще откриете, че докато въвеждате написаното обратно в ума си, дори най-малките разлики в зрителния контекст събуждат значителни различия в мислите и във възприятията ви относно съответната тема. При експерименти със зайците Фрийман и Скарда открили, че електроенцефалографичната карта на дадено сетивно усещане се променя значително, често дори коренно, съобразно свързаните с него контекст или асоциации. Наричам това явление „Принцип на контекста“.

Можете да използвате успешно принципа на контекста при описанието на вашите изненади. След като изпълните техниката „Праг“, предприемете една допълнителна крачка. Направете кратък отчет за видяното, като опишете бързо — пред друг човек, пред касетофон или на лист хартия — всичко, което си спомняте от преживяванията си отвъд зида (във вашето пространство за отговор). Важното в случая е да направите описанието пред „свидетел“, различен от този, който сте имали по време на образния поток. Или с други думи, ако преди сте описвали пред касетофон, сега направете отчета си пред партньор или писмено. Ако преди сте описвали пред партньор, направете отчета си пред касетофон, писмено или най-добре пред някой друг, нов човек.

Възможно е да ви се стори по-лесно прилагането на една друга техника, която наричам „Прекрачване на прага“. Моят съавтор Ричард По я използва при описаното в Трета глава отприщване на неговия образен поток. Докато гледал втренчено огъня в огнището на алхимичната лаборатория, той видял да се очертава някакъв предмет, който първо му заприличал на кристална топка, а после на пулсиращо яйце на влечуго.

Ричард нямало как да знае какво има в яйцето, но на секундата решил, че каквото и да се излюпи от него — това ще е отговорът на въпроса му. Впоследствие от яйцето се появил един дракон. Този похват наричам „Прекрачване на прага“.

Техниката „Прекрачване на прага“ има това предимство, че всъщност използва вече отприщен образен поток. Все още се намирате под дълбокото магично въздействие на десния си ум, така че не ви се налага да хабите време и енергия за установяване на неврологичен контакт с нова въображаема сцена на „праг“.

Буквално всеки непрозрачен или скриващ нещо предмет, появил се в руслото на вашия образен поток, може да ви послужи, за да „прекрачите прага“. Това може да бъде врата, щора на прозорец, завеса, билет или корица на фотоалбум. Щом зад или вътре в него може да е скрито пространство за отговор, той е подходящ за „прекрачване“.

Ето описание на техниката „Прекрачване на прага“:

1. Можете да я приложите по време на протичане на образен поток или пък да се върнете към някоя особено силно впечатлила ви сцена, която сте запомнили от предишен ваш образен поток.

2. Изберете кой непрозрачен предмет ще използвате за „прекрачване“.

3. Назовете избрания предмет пред вашия „свидетел“ (човек или касетофон), като го опишете накратко — просто за да укрепите образа му във въображението си.

4. Решете на какъв въпрос искате да получите отговор при прекрачването на прага. Подходящ за начало е въпросът „Какъв е смисълът или какво послание се крие в този мой спонтанен образен поток?“

5. Задайте въпроса си тихо на глас и колкото се може по-високо наум.

6. Докато задавате въпроса си, протегнете ръка и „докоснете“ избрания от вас предмет. Този метафоричен контакт „програмира“ прекрачването на прага.

7. Разширете и укрепете неврологичния си контакт с предмета, който сте избрали за праг. Започнете да го описвате най-подробно, като използвате и петте си сетива.

8. Веднага щом се почувствате готови да го направите, бързо прекрачете прага. Това може да означава да отворите врата, да преминете през градинска порта, да вдигнете щора на прозорец, да отгърнете корица на фотоалбум — в зависимост какво сте си избрали за „праг“.

9. Уловете и задръжте първото си впечатление за онова, което лежи отвъд прага, във вашето пространство за отговор, и го опишете най-подробно.

10. Навлезте в пространството за отговор и увеличете неврологичния си контакт със сцената, която се разкрива пред мисления ви взор там, като я описвате в пълни подробности.

11. Щом постигнете цялостно усещане за физически контакт с пространството за отговор, изберете някой предмет в него, който да използвате като нов праг. Повторете целия процес. При всяко ново повторение ще изпадате все по-дълбоко под магичното влияние на десния си ум и ще се приближавате все повече и повече към най-оригиналните си възприятия, прозрения и идеи.

Отворете по-широко вратата

Ако съвестно сте прилагали техниките, описани в първите пет глави на тази книга, вече знаете от личен опит, че отприщването и следването на образния поток става все по-лесно, колкото повече се упражнявате. Всеки път, щом преминете през вратата, която води към мисловната ви образност, тя се открехва все по-широко и по-широко. И много скоро вече сте в състояние да преминавате напред-назад през нея, дори без да се замисляте.

С течение на времето и при редовно практикуване, ще се научите как да достигате и да черпите съвети от скрития в подсъзнанието ви неизчерпаем извор на прозрения и оригинални възприятия — толкова бързо и с такава лекота, че ще можете да го правите буквално за секунда, по време на разговор, без никой да забележи. Техниката „Прекрачване на прага“ е особено полезна за изграждане на това умение, тъй като тя ви учи как да си взаимодействате и да водите пряк съзнателен диалог с десния си ум.

Когато овладеете добре всички тези техники, вече ще сте интуитивен гений, способен да извиква по собствено желание изненадващо точни и оригинални прозрения при всяка ситуация, във всеки момент от ежедневния си живот.