Като студент в Цюрих в края на деветдесетте години на деветнайсети век младият Алберт Айнщайн често се включвал и групови екскурзии с платноходка по Цюрихското езеро. Една от участничките в тях, младата госпожица Марквалдер, по-късно споделя, че по време на тези пикници поведението на Айнщайн било особено необщително.
Тя си спомня, че всеки път щом вятърът утихнел и платноходката замирала насред езерото, Айнщайн веднага изваждал бележник и започвал съсредоточено да пише, напълно забравил за приятелите си от компанията.
„Но щом вятърът отново издуеше платната — отбелязва госпожица Марквалдер, — бележникът изчезваше и Алберт се сещаше, че не е сам в лодката.“
Какво ли е записвал Айнщайн в бележника си? Вероятно никога няма да го узнаем. Но много по-важен е въпросът не какво, а защо е писал. Сигурно не е случайно, че всички изследователи на висшата интелигентност открай време отбелязват навика за непрекъснато водене на бележки като един от признаците за гениалност.
През двайсетте години изследователката Катрин Кокс проучва триста гении от човешката история, сред които са сър Исак Нютон, Томас Джеферсън и Иохан Себастиян Бах. Нейните задълбочени проучвания на всички съществуващи биографии и различни свидетелства за живота им разкриват наличие на поразително подобни навици и черти на характера при тези забележителни личности.
Кокс отбелязва, че един от белезите за гениалност явно е наблюдаваният при всички тях неудържим стремеж още от най-ранна възраст да записват подробно размислите и чувствата си в дневници, поеми, писма до приятели и роднини (така нареченото компулсивно записване). Изследователката подчертава, че тази склонност се наблюдава не само при писателите и поетите, но и при генералите, държавните мъже и учените.
Достатъчно е да посетите библиотеката, за да се уверите в правотата на направения от Кокс извод. Статистическите данни сочат, че само 1% от населението има навика редовно да записва мислите, изживяванията й прозренията си в дневници, бележници, писма или книги. Но с поразително постоянство изглежда че всички изтъкнати личности на света попадат именно в този 1%.
В библиотеката ще откриете непропорционално огромно количество автобиографичен материал, написан и публикуван от най-надарените мъже и жени в човешката история през различните векове. Сред тях са прочутата „Автобиография“ на Бенджамин Франклин, „Автобиографичните бележки“ на Алберт Айнщайн, няколкото тома „Бележници“ на Леонардо да Винчи, изпълнени със скици, диаграми и криптографски записки. Когато умира в 1931 година, Томас Едисон оставя след себе си около три милиона страници записки и писма. Въпросът е в това дали гениалността подтиква към записване, или записването стимулира гениалност?
Защо всички тези надарени мъже и жени започват да с водят дневници? Дали защото са били по начало уверени, че някой ден ще станат прочути и затова са искали да оставят на бъдещите историци достатъчно материал за проучване? Или тази тяхна мания за подробно записване е просто несъществен страничен продукт на един жадуващ за изява ум — или на прекомерно самолюбие? А може би — и именно тази гледна точка застъпвам аз — само по себе си, записването е своеобразен механизъм, чрез който хора, не гении по рождение, подсъзнателно подхранват И активират в себе си свръхинтелект?
В една прочута сцена от класическия филм от петдесетте години „Историята на една монахиня“ (заснет по исторически достоверната новела на Дидро) главната героиня, пресъздадена от Одри Хепбърн, и другите послушнички в манастира се нареждат в редица, за да получат по един малък бележник с кожени корици.
„От днес нататък — казва Майката игуменка, — до края на живота си ще препитвате съвестта и съзнанието си два пъти дневно и ще отбелязвате всичките си размисли в тези бележници.“
На героинята на Одри Хепбърн принудата да води такъв дневник й се струва потискащо бреме. Докато пише, умът й непрекъснато се рее някъде другаде. Но може би тя щеше да бъде по-прилежна, ако й бяха известни съвременните открития на невропсихологията, според които тази древна духовна практика е изключително ефективно средство за постигане на умствена мощ.
Години наред геронтологът Дейвид Сноудън — от Центъра за изследване проблемите на остаряването „Сандърс-Браун“ към Университета в Кентъки — проучва една затворена и малко позната общност на монахини, живеещи в Манкато, Минесота. Както и при повечето от останалите членки на техния орден — Общност на сестрите на Света Богородица — при монахините от Манкато също се наблюдава необичайно дълга средна продължителност на живота. Двайсет и пет от сто и петдесетте вече оттеглили се от активна религиозна служба сестри от манастира в Манкато са над деветдесетгодишни, а има и няколко, които са прехвърлили стоте. И нещо още по-забележително, монахините от този орден са удивително устойчиви на съпътстващите остаряването мозъчни заболявания — като болестта на Алцхаймер, мозъчните инсулти и старческата деменция — които ги сполетяват много по-рядко, на много по-напреднала възраст и в много по-лека форма, отколкото е при останалите стари хора.
Каква е тайната на тези супермонахини? Сноудън се опитва да открие отговора на този въпрос. Преди три години 678 монахини от Манкато дават съгласието си след смъртта им Сноудън да вземе мозъците им за изследване. До този момент той е получил 95 мозъка. Въз основа на тях ученият отсега изказва предположението, че след цялостното приключване на това мащабно изследване, сигурно ще се окаже, че в болшинството от мозъците на монахините от Манкато ще бъдат открити необичайно силно развити разклонени мрежи от гъсти дълготрайни свръзки между невроните. Напредналата възраст и заболявания като това на Алцхаймер обикновено спират растежа и водят до свиване и до отмиране на тези свръзки, но ако преди това е натрупал достатъчно големи количества от тях, мозъкът ще използва тези свои резерви от дендрити и аксони, за да преодолява пораженията, нанесени от възрастта и болестите, като „прескача“ засегнатите области.
Вече знаем, че дендритите, аксоните и слепващите клетки се увеличават и разрастват в отговор на отправените към ума предизвикателства. В действителност Стоудън смята, че именно строгият и последователен интелектуален режим на монахините от Манкато допринася за тяхното здраво и силно невропсихологично състояние.
Дори още повече от всички останали духовни школи техният религиозен орден порицава и осъжда като грях пред Бога умствената леност. Последователките му забраняват на умовете си и най-малкия лукс на почивка. Много от сестрите, дори в напреднала възраст, продължават образованието си и постигат все по-високи научни степени. През свободното си от религиозни и академични занимания време, монахините от ордена играят на стимулиращи умствената дейност игри, решават различен тип сложни кръстословици и тестови задачи, а всяка седмица имат семинари, по време на които провеждат дебати по политически и други въпроси. И нещо още по-важно, всяка монахиня редовно си води най-подробен дневник за личните си духовни и интелектуални постижения и развитие. Също като героинята на Одри Хепбърн от „Историята на една монахиня“ те ежедневно изследват задълбочено душите и умовете си и записват какво са открили.
Когато Мериан Даймънд провежда прочутия си експеримент, при който отглежда плъхове в свръхстимулираща среда, освен контролната група в празни клетки, тя изследва паралелно и друга, втора контролна група плъхове. На тях не им е била предоставена възможността да се занимават с различните играчки, стълбички, люлки, пътечки за бягане и други привилегии, на които са се радвали суперплъховете. Но пък им било позволено да гледат как си играят суперплъховете.
Някои теории за детското развитие поддържат хипотезата, че дори самото наличие на стимули в заобикалящата среда може да подобри интелектуалното израстване на детето. По аналогия, в мозъка на плъховете зрители при експеримента на Даймънд би следвало да се появят допълнителни неврологични свръзки, просто защото са гледали игрите на суперплъховете. Но изследванията на мозъците им не разкрили нищо подобно. Зрителите умирали също толкова млади и свръзките в мозъците им били също толкова тънки и редки, колкото и при събратята им от празните клетки, които били лишени дори от привилегията да гледат игрите на суперплъховете.
Следователно, наличието на стимули в заобикалящата среда не било достатъчно само по себе си за развиването на супер-ум. За да увеличат умствените си способности, на плъховете им е било необходимо да имат физически контакт, да разучават и да си играят с играчките, а не само да ги гледат. Тоест, ефектът „Суперплъхове“ е всъщност примка за обратна връзка. Колкото повече физически контакт със заобикалящата ги среда имали плъховете, толкова повече стимули получавали от нея, което водело до активизиране на мозъчната им дейност и до нарастване на умствените им способности.
Откритията на Даймънд недвусмислено потвърждават нещо, което невролозите са знаели от близо осемдесет години преди нейния прочут експеримент. Значителна част от физическото развитие на човешкия мозък зависи не толкова от генетичното наследство, нито дори от външните стимули, колкото от обратната връзка, получена в резултат от личните спонтанни и непосредствени изява и дейност. Наричам този принцип „кръговрат на изявата“.
Още в 1911 година Сантяго Рамон-и-Кахал отбелязва, че микроневроните в малкия мозък се развиват и нарастват в пряка зависимост от проявяваната активност и от дейните занимания на бебето и на малкото дете. В по-ново време неврологът Хосе М. Р Делгадо открива при своите изследвания, че 90% от невроните в някои части на мозъка се образуват след раждането, като техният брой и структурата им са силно повлияни от „сетивните възприятия, получени в резултат от взаимодействието със заобикалящата среда“.
Но въпреки че тази примка за обратна връзка е известна на учените едва ли не още от началото на века, до неотдавна нейното значение и прилагането й за постигане на ускорено обучение бяха напълно пренебрегвани. Истината е, че ако ние самите се изявяваме по-активно и по този начин завържем примката за обратна връзка със заобикалящата ни среда, можем наистина да променим физическата форма на мозъка си, а оттам и силата на интелекта си.
Преди години един психолог изучавал две индиански племена в Америка, които се намирали толкова близо едно до друго, че между резерватите им просто нямало ясна граница. И двете племена живеели при еднакви културни и икономически условия. Но при направените тестове за определяне на коефициента на интелигентност средният резултат на хората от едното племе бил с над двайсет и пет пункта по-висок от този на хората от другото племе. Ученият проследил и най-малките различия в начина им на живот и открил, че племето с по-висок коефициент на интелигентност позволявало на своите бебета и още непроходили дечица свободно да пълзят и лазят навсякъде, докато в другото племе ги възпирали и ограничавали.
При своите проучвания д-р Реймънд Дарт и другите изследователи от основания от него „Институт за човека“ във Филаделфия правят подобни наблюдения и стигат до същите заключения. Впрочем д-р Дарт е откривателят на австралопитека — липсващата до момента на неговото откритие важна брънка от еволюцията на човека. Понастоящем ръководеният от него „Институт за човека“ се занимава с изследвания на общото историческо развитие на човешкия род. Осъществените от учените от института интензивни проучвания на днешните по-примитивни племенни общности по света, принадлежащи към различни култури и намиращи се на различни нива на развитие, неизменно потвърждават същия извод. Онези племена, в които позволяват на бебетата да пълзят и лазят свободно навсякъде, проявяват тенденция към оформяне на по-сложни общества, имат по-високи технически познания и зачатъци на писмен език. Докато повечето от племената, в които възпират бебетата и не допускат свободното им общуване с околния свят, живеят в по-примитивни общности, нямат собствен писмен език и много трудно могат да бъдат научени да четат. И нещо повече, което е и много съществено, членовете на тези племена срещат големи затруднения, когато трябва да фокусират очите си на една ръка разстояние — а именно това е дистанцията, на която хората четат, пишат, създават произведения на изкуството или предмети на занаятите, изработват или използват различни сечива. Действително „от цивилизацията ни дели една ръка разстояние“, както отбелязва д-р Птен Доуман, пионер на науката за ускореното обучение.
Наблюдавайте очите на бебето, докато пълзи по пода. Докато премества напред ръчичките си, една след друга, то следи движението на всяка от тях, напред-назад, напред-назад, стотици пъти. По този начин бебето не само се учи да пълзи, което се смята за подготвителен етап към ходенето, но най-вече тренира очите си да се фокусират едновременно на една ръка разстояние. Всеки път, когато изявява активно волята си, протягайки ръчичка напред, бебето веднага завързва примка за обратна връзка — чрез докосването до подовата настилка, чрез гледката на това как ръката му изпълнява заповедите на ума му, а също и чрез стимулиращото усещане за постижение, което придвижването по пода несъмнено поражда в него.
В по-широк смисъл моделът за кръговрата на изявата ще допринесе много за прекратяването на настоящите спорове относно това какво означава „стимулираща среда“ за малките и за подрастващите деца. Според традиционния метод за обогатяване на заобикалящата бебето среда, пред очите на новороденото се окачват различни пъстри дрънкулки или дори цялото му креватче се заобикаля с блещукащи многоцветни лампички като коледна украса. Това определено стимулира зрението на бебето, но му осигурява съвсем малка или дори никаква обратна връзка. Подобни стимули ще допринесат за нарастването на мозъка и за развитието на ума му толкова, колкото гледането как си играят суперплъховете е допринесло за поумняването на плъховете зрители от експеримента на Даймънд.
По-подходящо за кръговрата на изявата би било, ако към лампичките се направят някакви приспособления, така че бебето да може, като натиска тук и там по креватчето си, да ги командва и да контролира светлинките. Така то ще получава незабавна зрителна обратна връзка, породена от собствените му движения и действия. Подходящи за по-големите деца са ярко оцветените играчки, които започват да просветват с различни светлинки и да издават звуци, когато детето ги задвижва по един или друг начин.
Принципът на обратната връзка играе изключително голяма роля що се отнася до това как и защо известният физик Стивън Хоукинг е все още жив и неуморно работещ. След като лекарят диагностицирал при Хоукинг заболяване на Лу Гериг — дегенеративна неврологична болест — той му дал още само две години живот. Днес, трийсет и две години след тази мрачна прогноза, Хоукинг не само е още жив и наскоро се ожени повторно, но и продължава да е водещо име в областта на глобалната обща теория на относителността — най-напредничавата сфера на модерната физика. И дори се изяви като актьор с немалка роля в един от епизодите на „Междузвездно пътешествие: следващото поколение“!
Как го постига?
Прикован към инвалиден стол, парализиран, лишен от възможността да пише, Хоукинг години наред говореше само с мънкане. Сега, когато вече изгуби напълно гласа си, той общува с околните посредством сложно приспособление с клавиатура, на което, въпреки силните си болки, упорито печата думите си, а електронният уред ги „изговаря“ с механичен глас. Въпреки мъчителния начин за общуване Хоукинг винаги е заобиколен от своите студенти, които трепетно чакат всяка негова дума и записват всичките му мисли и разсъждения. Този стимулиращ кръговрат на себеизява и обратна връзка вече три десетилетия помага на гениалния физик да е жив, с ясен и буден творчески ум (виж Фигура 4.1).
Английският физик и изобретател Майкъл Фарадей е един от най-великите умове в историята на световната наука. Неговата теория за електромагнитните полета и силовите линии вдъхновява до голяма степен идеите на Айнщайн във връзка с относителността. А откривателските методи на Фарадей открай време са представлявали истинска загадка за по-праволинейно мислещите историци на науката. Пък даже и тези с по-разкрепостен ум също се удивляват.
„Фарадей не е разбирал абсолютно нищо от математика — отбелязва Айзък Азимов в своята «История на физиката». — Той развива забележителната си теория за силовите линии по невероятно опростен начин, като ги уподобява на ластични ленти.“ Вероятно учените никога нямало да узнаят какво всъщност да правят с електромагнитните полета на Фарадей, ако малко по-късно Джеймс Клерк Максуел не ги беше „превел“ на езика на математиката. Горкият Фарадей положил всички усилия, за да бъде „в крак“ с работата на Максуел, но в един момент се оплел до такава степен, че написал на математика писмо, в което го умолявал: „Преведете йероглифите си на по-човешки език, така че и аз да мога да ги разбера.“
Още по-нетрадиционни и по-необичайни били бележниците на Фарадей. Той изпълнил хиляди страници с див и хаотичен — но често изпълнен с поезия — порой от мисли.
„Днес всеки водопад сякаш димеше от потопите вода — пише Фарадей в дневника си, когато през 1841 година посещава водопадите край Гайзбах, Швейцария. — Слънцето блестеше ярко, по небето се преплитаха удивително красиви пъстроцветни дъги.“ Една от тях привлякла особено силно вниманието на Фарадей:
„Приличаше на човешкия дух, обзет от крепка вяра, устояващ на всякакви бури — пише той в дневника си. — И макар на моменти да помръкваше, оставаше все така непоколебим… Дори водните пръски, способни сякаш да пометат и да отнесат всичко във вихъра на своята ярост, само вдъхваха нов живот на тази дъга и още по-голяма красота.“
Както отбелязва в своята книга „В окото на ума“ писателят Томас Уест, това, че именно този природен феномен привлича така неудържимо Фарадей, вероятно е нещо повече от просто съвпадение — устойчивостта и интензивността на дъгата сред бушуващия хаос над водопада напомня изключително много тайнствения начин, по който линиите на електромагнитните силови полета запазват формите си в „аморфния етър“.
Обзет от отчаяние поради неуспешните си опити да пресъздаде процеса на зараждане и протичане на научната мисъл на Фарадей, изследвайки неговите бележници, Уест отбелязва с горчивина, че почти всяка страница от тях е изпълнена с подобни, привидно безцелни, образи.
„Бележниците на Фарадей предизвикват дори раздразнение с безразборно нахвърляните в тях идеи, често преповтаряни, а после напълно забравяни“ — пише той. Въпреки всичките си старания ученият напразно търсел да открие поне някакво подобие на последователно научно разсъждение. Вместо това обаче непрекъснато се сблъсквал с „хаос от къде по-ясно изразени, къде напълно неразбираеми принципи, концепции, наблюдения и физически факти.“ Най-сетне Уест се видял принуден да признае своята безпомощност, като стигнал до заключението, че „самата липса на последователност и стройна постройка на мисълта е повече от ясно свидетелство за начина на мислене на Фарадей /курсивът е на Уест/. Той е отлагал необходимостта от разбиране и просто е нахвърлял безразборно нахлуващите в главата му мисли. Не се е опитвал да вмества идеите си в никаква предварително установена работна рамка на взаимовръзки, а им е позволявал свободно да избликват от хаоса на собствените му видения.“
Фарадей е използвал една техника, която аз наричам „Преносима банка за памет“. Тя всъщност не е никак сложна. Купувате си малък бележник и го носите навсякъде със себе си, където и да сте, точно както са правели Айнщайн и Фарадей. Записвайте веднага всяка мисъл, която се породи в главата ви, независимо дали ви се струва смислена и достойна за отбелязване или не.
Тази техника е изключително ефективна, защото е приложение на Първия закон на поведенческата психология. Всеки път щом запишете някое свое възприятие или идея, с това укрепвате способностите си за наблюдателност и за творчество. А всеки път, когато не запишете някое свое хрумване, подсилвате поведението си на ненаблюдателност и неизява на творческата активност. Съвсем просто и ясно, нали?
Много скоро след като започнете да прилагате тази техника, ще забележите рязко нарастване на броя и подобряване на качеството на творческите ви хрумвания. В действителност компулсивното записване — тоест, неудържимият стремеж да записвате всяка мярнала се в съзнанието ви мисъл — е сурова форма на отприщване на образния поток. Както и при него, тук също се образува примка за обратна връзка — между ума ви, който поражда идеи, и изявата на себесъзнанието ви, чрез записването в бележника.
Индусите имат специална дума за себесъзнанието. Наричат го „драшта“, често превеждано като „наблюдател“ или „свидетел“. Драшта е напълно обективен свидетел. Той гледа съвършено безпристрастно на света и дори ни позволява да се откъсваме от телата си и да се наблюдаваме отстрани. Можем да възприемем бележника — тази преносима банка за памет — като метод, чрез който да подсилваме своята перспектива на драшта. Записките ни позволяват да се вглеждаме и да изследваме потока на нашите смътни усещания от позицията на внимателен страничен наблюдател.
При отприщването на образния поток касетофонът изпълнява ролята на драшта, като с негова помощ завързваме примката за обратна връзка между вътрешните си възприятия и нашия обективен „свидетел“. Но отприщването на образния поток е много по-директен и по-мощен метод, отколкото преносимата банка за памет. Всъщност при воденето на записки описваме мислите си едва впоследствие, когато потокът на описанието вече не може да подхрани обратно и да повлияе върху мисловната ни образност. И нещо повече, при този метод изцяло са пренебрегнати внушителните възможности на говора и на слуха, които са същностно важни за действително успешното отприщване на образния поток.
Всяка от тези две техники — преносимата банка за памет и отприщването на образния поток — прехвърля мостове между определени мозъчни полюси и стимулира умствени способности, които са били пренебрегнати от другата. Те са най-ефективни, когато бъдат използвани заедно, особено ако и двете са едновременно насочени към един и същ специфичен обект на наблюдение.
В 1926 година немският физик Вернер Хайзенберг стига до извода, че е невъзможно да бъде измерена траекторията на свободно движещия се в пространството електрон. И обяснява, че светлинните лъчи са с твърде голяма дължина на вълната, за да уловят сянката на тази миниатюрна частица, а гама-лъчите пък въпреки че имат много по-малка дължина на вълната — са прекалено силни. В мига, в който гама-лъчите докоснат електрона, те го отклоняват от пътя му и променят траекторията му. Следователно, дори самият акт на извършване на наблюдение над електрона променя движението му и опорочава експеримента.
Като тръгва от този феномен, Хайзенберг формулира своя прочут „Принцип на несигурността“. Според него има неща — например скоростта и траекторията на един електрон — за които никога не можем да бъдем напълно сигурни, тъй като самият акт на наблюдаването им променя данните.
„Това, което наблюдаваме в подобни случаи, не е тяхната истинска природа — казва Хайзенберг, — а природата им, след като е била повлияна от нашия метод за изследването и наблюдението им.“
От момента на формулирането му принципът на Хейзенберг се прилага като метафора в почти всички области на знанието, включително и в психологията. Професионалните психотерапевти го използват, за да обяснят защо човек не може да направи психоанализа на самия себе си. Присъствието на реален психоаналитик в стаята е наложително, за да служи като катализатор и фокус на потока от асоциации на пациента. Фройд отбелязва, че в процеса на все по-дълбоко проникване в подсъзнанието на пациента (така наречената трансференция) психоаналитикът играе ролята на един или друг човек от неговото минало. Съвременните психотерапевти в областта на междуличностните взаимоотношения прилагат този феномен по отношение на личното взаимодействие между пациент и аналитик. Но всички тези тълкувания всъщност искат да кажат, че свободното асоцииране е най-ефективно, когато бъде прекарано през примката за обратна връзка. Именно външният фокус — човек, аудитория, бележник или касетофон — оформя примката за обратна връзка, като извлича от подсъзнанието онези неуловими усещания, възприятия и образи, които не биха избликнали от само себе си.
За съжаление примките за обратна връзка не винаги стимулират развитието на мозъка и на ума. Лошите обратни връзки могат да възпрепятстват дейността на мозъка също тъй успешно, колкото и добрите могат да я подсилят. В нашето общество оригиналното мислене все още твърде често е приемано и всъщност наказвано с присмех, подигравки и завист, а когато става дума за деца — с неодобрението на възрастните.
Аз самият веднъж получих прекомерно лоша обратна връзка от моя учител в шести клас — това стана през 1949 година в Харисънбърг, Вирджиния. Казах по време на урока, че не е справедливо някои хора да тънат в богатство, а други да умират от глад. И без никаква задна умисъл попитах дали не би могло богатството да се разпределя по равно. Някой по-опитен учител би съумял да използва неволно провокативния ми въпрос като изходна точка, за да ни запознае с основните закони на икономиката. Но — несъмнено отчасти и защото точно тогава американското общество навлизаше в ерата на макартизма, с нейното маниакално и яростно преследване на „комунисти“ — учителят реагира на въпроса ми със страх и подозрение.
„Та това би било чист комунизъм! — възкликна той обвинително. — Не бихте искали такова нещо, нали?“
На единайсетгодишна възраст аз едва ли съм знаел какво точно искам, но пък бях достатъчно възприемчив, за да схвана кога ми „натриват носа“. При първа възможност се вмъкнах в училищната библиотека, изрових измежду книгите един том от „Капитала“ на Карл Маркс и решително се зарових в неговите тромави и неразбираеми страници. Благодарение най-вече на въздействащия като силно приспивателно стил на Маркс, избягнах ранно покръстване в пролетарската вяра. А по времето, когато ми предстоеше да се дипломирам като бакалавър на изкуствата и икономиката, вече бях стигнал до заключението, че идеите на Адам Смит и на Хенри Хазлин за свободния пазар — с някои модификации — предлагат възможно най-справедлив отговор на моя въпрос.
Въпреки щастливия завършек лошата обратна връзка, която ми предостави този учител, можеше да нанесе сериозни поражения на подрастващия ми ум. Някое по-чувствително и поддаващо се на внушение или не толкова бунтарски настроено и с голям „инат“ дете би могло да бъде отучено веднъж завинаги от задаване на задълбочени и провокативни въпроси. Поради причини, на които ще се спра по-долу, лошата обратна връзка е една от най-яките бариери пред развитието на интелигентността. А отприщването на образния поток предлага най-ефективния път, който ми е известен, за коригиране и противодействие на пораженията, нанесени от лошата обратна връзка.
„Експертите“ са шаманите на нашето време. А „неекспертите“ биват настоятелно съветвани, че е по-добре да си „траят“ и да не се „излагат“, като изказват лични мнения. Но пък голяма част от великите открития във всяка една област от човешкото познание са направени от лаици. Такива като Айнщайн например — нисш служител в малко патентно бюро, който дръзва да се противопостави на професорите по физика. Или като Хайнрих. Шлиман — дребен предприемач за внос-износ на потребителски стоки, който успява да открие Троя при своите неподкрепени от никого археологически разкопки, и то след като експертите категорично са обявили, че такъв град никога не е съществувал, а е само една красива легенда.
Едва ли на някой от всепризнатите през 1831-а учени експерти изобщо би минало през ум (камо ли пък наистина да го осъществи) да направи любителския експеримент, с който Майкъл Фарадей се прочува през същата година. Воден само от някакво свое хрумване, звучащо едва ли не налудничаво за онова време, Фарадей решава да провери какво ли би станало, ако завърти малък меден диск между двата полюса на извит като конска подкова магнит. И сам бива потресен от изненада, когато тази негова „машинария“ започнала да генерира електричество.
„Това откритие е дръзко творение на гениален ум — отбелязва по-късно Айнщайн, — което дължим най-вече на факта, че Фарадей никога не е ходил на училище, а по такъв начин е успял да си запази редкия дар на свободната мисъл.“
В един или друг момент болшинството от нас са хранили повече от силно подозрение, че експертите грешат по отношение на някои техни фундаментални твърдения в областта на медицината, политиката, икономиката или която и да било друга област на знанието. И сме изпитвали здравословното и напълно естествено желание да започнем да освиркваме „светилата“ откъм нашите евтини места на третия балкон в театъра на живота. В действителност американската република се гради именно върху „принципа на третия балкон“. Според американската конституция обикновените граждани са най-справедливите съдници кое е най-добро за обществото, а експертите — било то генерали, съдии или държавници — трябва да бъдат държани под око, посредством строго разделение на властите и с помощта на свободните и винаги будни средства за масово осведомяване. При все това обаче, голяма част от възпитанието и обучението ни — в детството, в училищата и университетите, на работните места цели да „избие“ от главите ни именно този „принцип на третия балкон“. Непрекъснато ни учат, наставляват и съветват да не се доверяваме на собствените си мнения, а да разчитаме изцяло на възгледите на експертите.
Изобщо не е случайност фактът, че най-великите гении на човечеството проявяват дълбоко незачитане спрямо общоприетото установено мнение. Смелостта да бъдеш различен е крайъгълен камък на високия интелект. Именно това е истинската поука от приказката на Андерсен за новите дрехи на царя. Двама хитреци „експерти“ казали на него и на подчинените му, че ако не виждат новите (всъщност несъществуващи) дрехи на царя, значи са глупаци и не заслужават да бъдат на постовете си. Но правейки се на умници, държавните първенци всъщност се оказали най-големите глупаци и станали за посмешище. Най-умно от всички било едно наивно малко момченце, което се доверявало на собствените си виждания и дръзнало да обяви на всеослушание, че царят е гол.
Веднъж един камион заседнал в тунела под някакъв надлез, защото се оказал прекалено висок, за да мине. Полицията и служителите от пътната помощ пристигнали и започнали да опитват какво ли не, за да го измъкнат, но всичките им усилия оставали напразни. Всеки от експертите излизал с някакво свое предложение как да освободят камиона. Първо разтоварили част от стоката, която пренасял. Но това само влошило положението, защото, освободен от товара си, камионът олекнал, кабината и каросерията му се издигнали още повече и той се вклинил още по-здраво в тунела. Опитвали да го поместят с лостове и клинове. Форсирали двигателя. Накратко, опитали абсолютно всички методи, които хората обикновено използват, за да освободят заседнали коли и превозни средства. Но нашият камион проявявал забележително упорство и само се вклинявал още по-яко и по-яко.
Тогава към отчаяната група от експерти приближило шестгодишно момченце. То погледнало удивено огромните гуми на камиона, които се издигали високо над главата му. И предложило решението: да се изпусне малко въздух от гумите! Проблемът бил решен.
Полицаите и хората от пътната помощ не могли да освободят камиона, защото „знаели“ прекалено много. А всичко, което им било известно за освобождаване на заседнали превозни средства и вклинени машинни части, все било свързано с теглене, изблъскване или отцепване чрез прилагане на физическа сили. По същия начин, както и в случая със заседналия камион, повечето от нашите проблеми само се влошават поради нещата, които вече сме научили и „знаем“. Едва когато успеем да откъснем вниманието си от натрупаните в главите ни стари знания и го насочим към онова, което действително забелязваме и усещаме, можем да стигнем до решението на голяма част от проблемите си.
Възможно е да ви звучи лесно, но всъщност е невероятно трудно. Когато започнат да отприщват образния си поток, повечето хора срещат големи затруднения да ограничат описанията си в рамките на своите сетивни възприятия „тук и сега“. Те масово проявяват склонност да пренебрегват първичните си усещания и да говорят абстрактно относно образите, които виждат. И всъщност описват онова, което знаят за тези образи, а не което действително възприемат посредством петте си сетива.
В следващите глави ще видим как отприщеният образен поток може да бъде използван, за да даде отговор на зададени му въпроси или за решаване на конкретни проблеми. Но при всички случаи, най-много образи се пораждат и се постига най-голям ефект тогава, когато хората насочват вниманието си към подробно, сетивно описание, а не към абстрактни тълкувания на образността.
Веднъж си направих един по-скоро глупав експеримент, който обаче ми даде много храна за размисъл. Всичко започна един ден, докато си поръчвах закуска в ресторант. Казах на сервитьорката, че искам „сбъркани яйца“. Дори без да трепне с клепки, момичето ми донесе „бъркани яйца“, като изобщо не забеляза, че й бях поръчал нещо все пак малко по-екзотично.
Безкрайно заинтригуван, през следващите шест години периодично повтарях този експеримент при най-различни случаи, и най-вече, когато в ресторанта беше тихо, а английският на сервитьора бе много добър. При шейсет и два от моите осемдесет такива експеримента съответният човек изобщо не забеляза, че искам „сбъркани яйца“, въпреки че се стараех да давам поръчката си високо и пределно отчетливо.
Един мой приятел, който работеше в строго охраняван отдел на Пентагона, направи подобен експеримент. За да бъде допуснат от охраната до работното си място, той трябвало да носи на ревера си пропуск с неговото име и лична снимка. Веднъж приятелят ми нагънал една банкнота от пет долара така, че да се вижда само портретът на Абрахам Линкълн. После я пъхнал в пропуска си върху собствената си снимка. Безпрепятствено бил допуснат на работа. И въпреки че приятелят ми носил на ревера си същия пропуск и минавал покрай охраната по няколко пъти на ден в продължение на една година, нито един от охранителите, чиито смени се въртели непрекъснато, никога не забелязал нищо нередно.
Тези най-груби експерименти отразяват действието на един принцип, нееднократно доказван в редица далеч по-сложни изследвания. Повсеместно и масово хората виждат и чуват точно и само онова, което очакват да видят и да чуят, дори ако то се различава от реалните им възприятия в момента. Психолозите наричат този феномен „предопределено мислене“, защото умът забелязва само онова, което му е зададено предварително, че трябва да улавя.
До известна степен предопределеното мислене е наистина необходимо и полезно съкращаване на мисловния процес. Никой няма време да долавя всяка сричка от всяка дума, която чува. Така че за сервитьорите е не само удобно, но и напълно естествено да предполагат, че клиентите им ще си поръчват яйца, приготвени по предварително известни начини.
И все пак, предопределеното мислене подхранва предразсъдъците и крайностите. Именно то внушава на някои хора фанатични убеждения от рода на: всички чернокожи са опасни, всички белокожи са расисти, всички мъже са грубияни, всички жени са истерични, всички демократи са безпринципни и разхайтени, всички републиканци са ограничени и тъпи. Предопределеното мислене замъглява възприятията и на учените и статистиците, които твърде често виждат в насъбраните данни само онова, което очакват и искат да видят.
Отприщването на образния поток помага на ума да се отърси от своята зависимост от предопределеното мислене. Колкото повече практикуваме този метод, толкова повече свикваме да се доверяваме и да разчитаме на реалните си възприятия и усещания в момента, а не на предразсъдъците си. Тоест, учим се да бъдем оригинални наблюдатели — хора, които забелязват и схващат, а не предполагат истината за нещата.
Само една крачка дели оригиналния наблюдател от гения. Ако насърчаваме децата (пък и възрастните също) свободно да задават въпроси и да търсят отговори, ще се удивим на тяхната естествена гениалност. В действителност всички деца са оригинални наблюдатели някъде докъм четиригодишната си възраст, когато започват да свикват да настройват умовете си на по-ниска степен на любопитство.
Отчасти именно това обяснява забележителната нестабилност на резултатите от тестовете за определяне на коефициент на интелигентност при деца под четири-пет годишна възраст. Възприето е да се смята, че при тях тези тестове са недостоверни, защото четиригодишно дете може един ден да набере 70 пункта, което е доста под определените стандарти за средна интелигентност, а на следващата седмица да се изяви като абсолютен гений с над 130 пункта. Преподавателите предпочитат да изчакат, докато детето се установи за по-продължително време на определено ниво (обикновено след шестгодишна възраст) и чак тогава да започнат да го тестват за интелигентност. За жалост, докъм това време повечето деца вече са научили, че да си оригинален наблюдател е лошо нещо и коефициентът им на интелигентност е в пълно съзвучие с тази идея.
В човешкия живот като цяло още дълго ще има лоша обратна връзка, а вероятно и винаги ще е така. Но щом не можем да я премахнем напълно, как бихме могли поне да я преодоляваме? Има хора, които успяват да превърнат киселите лимони в сладка лимонада. Те съумяват да използват самата лоша обратна връзка като стимул, за да станат още по-добри и по-оригинални наблюдатели.
Когато моят учител от шести клас реагира с възмущение на въпроса ми за справедливото разпределение на благата в обществото, той несъзнателно се опитваше да настрои ума ми за предопределено мислене. С обвинително-саркастичния си отговор искаше да внуши на мен и съучениците ми, че всички въпроси за социалната справедливост се вписват в една категория, наречена „комунизъм“, поради което не бива да бъдат повдигани. Но тъй като бях голям инат, аз се противопоставих на подобен тип обучение и реших да търся самостоятелно свои отговори.
И както впоследствие се оказа, в крайна сметка моята детска загриженост за равенството между хората определи кариерата ми. Това ме подтикна да следвам икономика и да развия у себе си дълбоко уважение към либерализма на истинския свободен пазар (нещо, което по онова време Америка тепърва щеше да развива). Пак този урок от детството ме накара да осъзная, че самоусъвършенстването посредством образование и ускорено обучение е истинският път за постигане на мечтаните достойнства и равна възможност за всички хора. Все същата детска загриженост ме подтикна после да завърша педагогика, като избера за тема на докторската си дисертация усъвършенстването на човешката интелигентност, а впоследствие и да посветя двайсет и пет години от живота си, за да разработя метода „Отприщване на образния поток“.
Следователно трябва да благодаря на моя учител от шести клас и неговата лоша обратна връзка, защото именно те ме ядосаха толкова много, че тръгнах да търся собствени отговори на въпросите си. Но все пак, повечето хора не са такива късметлии като мен. Възможно е обратната връзка, която са получили, да е била несравнимо по-лоша от моята, или да са били по-малко подготвени и не толкова склонни да нанесат ответен удар. Дори е възможно получената от тях обратна връзка да е била толкова невъобразимо ужасна, че дори вече да не си спомнят кога и как именно са престанали да бъдат оригинални наблюдатели.
Има ли начин да направим от киселите лимони сладка лимонада, дори години след като някаква изключително лоша обратна връзка е блокирала ума ни? Възможно ли е да се върнем назад и да оправим нещата, след като са тръгнали накриво? Да, възможно е. Моите проучвания върху трудовете на швейцарския биолог Жан Пиаже най-неочаквано ме отведоха до ключа за решаването на този проблем. Схемата на Пиаже за умственото развитие е прекрасно ръководство за това как да си служим с техниката за отприщване на образния поток, за да поправим с почти хирургическа прецизност нанесените в миналото поражения от лоша обратна връзка.
Пиаже провежда наблюдения и изследвания на собствените си деца, за да определи нормалния път на умственото развитие още от най-ранна детска възраст. Той забелязал, че при детето силата на мисълта и на възприятията се развива, преминавайки през няколко ясно отличими етапа: сетивно-двигателен (от момента на раждането до осемнайсетмесечна възраст), предоперативен (до седемгодишна възраст), конкретно оперативен (от седем- до единайсетгодишна възраст) и формално оперативен (от единайсет- до петнайсетгодишна възраст). Разбира се, възрастовите периоди бележат известни специфични отклонения при всяко дете.
Децата преминават през тези етапи, като постепенно се включват в дълготрайни примки за обратна връзка със заобикалящия ги свят и се учат по метода на пробата и грешката. На ранния предоперативен етап, например при около три-четири годишни деца, Пиаже забелязал, че ако пред очите на детето напълните с вода ниска и широка стъклена чаша и после пресилете водата от нея в друга, висока и тънка чаша, въпреки че е проследило действията ви, то пак ще мисли, че във високата чаша има повече вода, защото нивото на течността в нея е по-високо. И дори ще се уплаши, ако понечите да пресипете водата обратно в ниската чаша, защото ще помисли, че ще прелее. Тоест, детето още не е наясно с принципа за запазване на количеството материя. Но след като минат няколко години, през които е натрупвало личен опит с течностите, в мозъка му ще се е образувала стабилна примка за обратна връзка и то вече ще е усвоило този важен принцип.
Според Пиаже проблемите възникват, когато детето пропусне някои стъпки или дори цели етапи от процеса на нормалното умствено развитие, като заучи абстрактно различни концепции, вместо да стигне до тях интуитивно.
Ако например родителите и учителите се намесят в естественото протичане на процеса и накарат детето да наизусти правилото, че количеството вода не се променя, независимо от формата на чашата, създадената примка за обратна връзка ще е много по-слаба и по-неустойчива, отколкото при усвояване на този принцип чрез личен опит. Така детето ще пропусне една важна стъпка от съответния етап на умственото си развитие, поради което и всички последващи етапи ще се градят всъщност на нестабилна основа. От този момент нататък възприятията на това дете за самото него, за другите хора, за света и за вселената като цяло ще са накърнени и несигурни. А следователно и умственото му развитие в по-късни години ще бъде нарушено или изкривено.
Невъзможно е, разбира се — и дори е физически опасно — детето да учи всичко по метода на пробата и грешката. Затова пък нашата способност да се учим от грешките на другите е едно от нещата, които ни прави човешки същества. За целта обаче на детето трябва да бъде предоставена свобода и възможност да преоткрива различните принципи и концепции посредством творчески процес, наподобяващ този на техните първооткриватели. Макс Вертхаймер, основателят на гещалтовата психология, отбелязва, че когато децата схванат по метода на пробата и грешката скрития смисъл примерно на това, че повърхността на паралелепипеда е равна на основата по височината му, те не само запомнят формулата много по-лесно и по-трайно, отколкото ако я получат и назубрят наготово, но впоследствие с лекота ще откриват самостоятелно как да изчисляват повърхността и на различни други геометрични фигури.
Поради тази причина Пиаже бил дълбоко разтревожен, когато започнали да използват неговите теоретични разработки като оправдание за въвеждането на свръхнатоварени образователни програми, при които децата били бомбардирани с купища непоследователна информация от всички области на науката, вместо да им бъде позволено да научават различните принципи и концепции от личен опит, в техния естествен за детското развитие ред.
В моята докторска дисертация относно повишаването на човешката интелигентност, която публикувах през 1972 година, защитавах и тезата, че е възможно хората да се върнат назад и да изправят подобни слабости и пропуски в последователността на своето обучение посредством хипнотична регресия. Опитният хипнотизатор е в състояние да върне съответния човек назад в миналото му, до нарушилия интелектуалното му развитие критичен момент, и да му помогне да намери някое обогатяващо изживяване, чрез което да преоткрие отново именно онази ключова концепция, заучена неправилно или не навреме.
Но тъй като подобен тип хипноза е трудна и скъпа, си дадох сметка, че от нея могат да се възползват само малцина привилегировани. Затова изоставих тази идея и в продължение на осемнайсет години не работих по нея. После обаче, през март на 1990 година, се случи нещо, което промени коренно вижданията ми по този въпрос. По време на работа с група за отприщване на образния поток си направих един експеримент. Първо, за около една минута, представих накратко пред участниците схемата на Пиаже за последователността на интелектуалното развитие, за която говорихме по-горе. После ги приканих да позволят на образния си поток да ги отведе назад, към някой критичен момент от тяхното собствено умствено развитие в детството или дори в бебешката им възраст. Предполагах, че подсъзнателният ум ще знае кой е този ключов момент, дори ако няма съзнателен спомен за него.
Помолих участниците в експеримента да описват на партньорите си абсолютно всеки образ, който се породи в съзнанието им, независимо че на пръв поглед може и да не се вписва в схемата на Пиаже. После, тръгвайки от всеки появил се образ, те трябваше да се отпуснат и да позволят на изживяванията си да се прелеят в свободно протичаща фантазия. Приканих ги неизменно да подхранват у себе си убеждението, че тя ги обогатява, като същевременно и те самите също да я обогатяват чрез полета на въображението си.
Без нито едно изключение абсолютно всеки участник успяваше да стигне съвсем точно до някой критичен за неговото умствено развитие епизод от най-ранното детство и да го пресътвори и обогати посредством своята мисловна образност. После хората се придвижваха постепенно и последователно към следващи ключови моменти и чрез образните си възприятия повтаряха същия обогатяващ умственото им развитие процес, докато най-сетне стигнеха отново до настоящето.
Разбира се, необходимо е в бъдеще да бъдат продължени тези и други подобни изследвания, за да се разкрие до каква степен работата по преодоляване на допуснати в миналото грешки и пропуски влияе върху човешката интелигентност, но нейният благотворен ефект върху умствената дейност на хората, прилагащи тази техника по време на моите семинари, е неоспорим. И е безкрайно удивително с каква лекота и колко бързо те си припомняха същностно важни за развитието им епизоди от детството, за много от които бяха отдавна забравили. Обикновено подобна хипермнезия (извличане на подробни и ярки спомени от най-ранно детство) може да бъде осъществена посредством дълбока и твърде скъпа хипнотична терапия. Но ето че отприщването на образния поток я осигурява безплатно, без изобщо да има нужда от каквато и да било хипноза.
Паметта все още е един от най-неизследваните и най-изплъзващите се феномени на мозъчната дейност. Експериментите на психоложката Елизабет Лофтус разкриват, че поне 25% от хората лесно могат да бъдат накарани да си „спомнят“ изживявания, каквито никога не са имали.
По чиста случайност Лофтус открива, че тя самата попада в тези 25%. Когато била четирийсет и четири годишна, неин чичо й казал, че именно тя открила тялото на майка си, която се била удавила в плувен басейн преди трийсет години. „Скоро след това спомените ми започнаха постепенно да се възвръщат — разказва Лофтус в списание «Сайколоджи тудей». — Виждах тялото на майка ми, облечено в нощница, да се носи по повърхността на басейна с лицето надолу… Спомних си как започнах да пищя. Отново видях полицейските коли, с техните припламващи светлини. В разстояние на три дена спомените ми станаха все повече и все по-ясни.“
После обаче брат й казал, че възрастният им чичо се е объркал. Оказало се, че леля им Пърл открила тялото, а не Елизабет. В действителност тя изобщо не го била видяла.
„Останах безкрайно удивена от факта колко малко може да се вярва дори на такъв по начало крайно скептичен ум като моя“, пише Лофтус.
По-долу ви запознавам с някои упражнения, които ще ви помогнат да си спомните и да обогатите ключови моменти от умственото си развитие. Но трябва да ви предупредя, че е невъзможно да се каже със сигурност дали събудените спомени са реални, отчасти реални или изцяло символични и метафорични. Така че не им се доверявайте сляпо, а ги проверете. Важното в случая е, че независимо какви ще се окажат спомените ви, те са от значение и крият някакъв същностен смисъл за вас, а вашето подсъзнание ви ги предоставя в полезна и податлива за изследване и за проверка форма.
Въпреки че съм добре обучен и трениран хипнотизатор, аз лично отдавна съм отхвърлил хипнозата като помощно средство — за обучение и за развитие на интелекта — не само защото този метод е твърде скъп, но и защото предоставя на хипнотизатора твърде много власт, с която той прекалено лесно може да злоупотреби. Именно поради това разработих техниката за отприщване на образния поток като нехипнотична алтернатива. При нея човекът, който я прилага, е в пълно съзнание през цялото време, има цялостен контрол над процеса и е дотолкова податлив на чужди внушения, колкото и когато си мечтае за нещо, вървейки по улицата.
И все пак, когато премахнем задръжките и бариерите пред спомените си, често може да се стигне до непредсказуеми ефекти. Ето защо не препоръчвам на хора, склонни към халюцинации, силно депресирани или с психически отклонения, да практикуват тази техника, без край тях да има добре обучен за прилагането й друг човек.
Ако по време на отприщването на образния поток в съзнанието ви изплува някой особено мъчителен и болезнен за вас спомен, настоятелно ви препоръчвам да го обсъдите с лицензиран терапевт. Но дори тогава подберете внимателно специалиста, към когото ще се обърнете. През последните няколко години с помощта на регресивната хипноза милиони хора успяха да си спомнят травматични изживявания от миналото, включително не само сексуални насилия в детството, но и мъчения по време на сатанински ритуали, отвличания от извънземни и прераждания. Няма да изказвам предположения кои или колко от тези изживявания наистина са се случили, но изследванията на Лофтус сочат, че поне при 25% от хората става дума за въображаеми спомени (възможно е този процент да е дори по-голям, тъй като подобни терапии обикновено привличат хора от по-податлив на внушения личностен тип).
Преди няколко години един трезвомислещ и уважаван преподавател се развел, след като някакъв психотерапевт, практикуващ регресивна хипноза, внушил на жена му убеждението, че в минал живот той я бил насилвал в детската й възраст. Не съм аз човекът, който ще каже дали този спомен е реален или дори възможен, но разводът ми се струва прекалено силна реакция, като се има предвид естеството на доказателствата за вина на съпруга.
Накратко, ако ви се налага да потърсите терапевтична помощ, направете всичко възможно, за да откриете лицензиран специалист с отговорно отношение към използването и границите при събуждането на спомените посредством регресивна хипноза. Терапевт, който ви насърчава и дори ви подтиква да вярвате сляпо на достоверността на подобни спомени, не ви прави добра услуга.
Важно е да имате предвид, че при използването на описаната по-долу техника „Подобрение на познавателната структура“, целим да открием не толкова истински спомени, а по-скоро ключ или указател за миналото ви развитие, колкото и метафоричен или символичен да е той. Подобни прозрения са придружени от реални и разпознаваеми спомени също толкова често, колкото и от въображаеми.
Нека сега преминем към начина за прилагане на техниката за разширяване на обратната връзка. Както вече казахме, целта ни е да извлечем от подсъзнанието и да обогатим спомените си за това, което Абрахам Маслов нарича „ключови изживявания на обучението“. Тази техника за отприщване на образния поток с разширяване на обратната връзка се нарича „подобрение на познавателната структура“. Но не преминавайте към нея, преди да сте усвоили изтънко основните техники за отприщване на образния поток и да сте ги практикували достатъчно дълго, за да сте напълно уверени, че ги владеете добре.
1. Позволете на вече овладения си отприщен образен поток да ви върне назад към някой ранен ключов момент от интелектуалното ви развитие.
2. Описвайте високо на глас, пред партньор или касетофон, всичко, което се мерне пред умствения ви взор. Оставете мисловната си образност да протича свободно.
3. Позволете на вече изградените си способности (да отприщвате образния си поток) да създадат вместо вас най-ефективното и подходящо изживяване, което би могло да обогати разбиранията ви относно избрания ключов момент от миналото. Продължавайте да описвате на глас пътя, по който постигате и изживявате този обогатен познавателен момент от миналото.
4. Позволете на вече изградените си способности за отприщване на образния си поток да ви поведат напред във времето, от този най-ранен ключов спомен към следващите ключови моменти от умственото ви развитие, произтичащи пряко от него.
5. Последователно обогатявайте всеки от тези спомени, като ги описвате възможно най-подробно и най-конкретно, включвайки всички различни нюанси, предоставени от петте ви сетива.
6. Продължавайте процеса, докато не стигнете до настоящия момент.
7. Отделете поне няколко минути, за да опишете най-подробно, пред партньора или касетофона, специфичните подобрения, които имате усещането, че тази серия от обогатяващи познанието упражнения е оказала върху настоящите ви разбирания и възприятия за нещата.
При работата с паметта и спомените има различни начини за използване на образния поток. Подобрението на познавателната структура е само един от тях. Образният поток може да ви помогне да правите преговор и да извличате допълнително съдържание от уроци, лекции, разговори или от почти всеки друг тип възприятия, независимо дали сте ги изживели преди години или само преди пет минути.
Техниката, която използвам за такива случаи, се нарича „Незабавно преиграване“. За да ви стане ясно откъде идва името й, припомнете си как при предаванията на мачовете по телевизията, при гол или друго интересно положение телеоператорът веднага пуска запис с повторение на разигралата се ситуация. Тази техника е разработена за първи път от д-р Реймънд Камерън, който всъщност и привлече вниманието ми към нея.
Леко преработих и започнах да прилагам техниката „Незабавно преиграване“ съобразно теорията и практиката на отприщването на образния поток. Макар да вярвам, че съм подобрил и разширил нейната ефективност, поемам изцяло отговорност за евентуалните недостатъци на техниката такава, каквато я представям тук.
При незабавното преиграване, за разлика от техниката за подобрение на познавателната структура, вие сами избирате кое ваше изживяване да бъде преповторено. Възможно е примерно просто да искате да вникнете по-дълбоко в разговор, който сте провели с даден човек. Или наскоро сте участвали в някакъв семинар или курс и сега подозирате, че в лекциите е имало повече смислова информация, отколкото сте успели да възприемете на съзнателно ниво. Или пък сте имали възможност да общувате за съвсем кратко с някоя забележителна личност във вашата сфера на работа и интереси и сега желаете да се насладите по-дълго на този момент. А може би сте спортист, който иска да преразгледа играта си от последното свое състезание. Техниката „Незабавно преиграване“ може да ви помогне в тези и в много други ситуации. Чрез нея имате възможност да извлечете цялото необходимо ви съдържание от дадено преживяване също толкова успешно и удобно, колкото и ако го имахте записано на видеокасета, за да го гледате винаги, когато пожелаете.
След като усвоите и започнете да прилагате уверено техниката „Незабавно преиграване“, ще забележите как всяко събитие, което преразглеждате чрез нея, независимо колко е обичайно или банално, придобива нови, по-дълбоки и по-богати измерения, с често неочакван и изненадващ за вас смисъл. Когато преигравате някоя лекция или семинар може да извлечете прозрения и заключения, за които дори съответният преподавател или лектор не са си давали ясена сметка на съзнателно ниво.
Техниката „Незабавно преиграване“ стимулира начина, по който наистина гениалният ум възприема света, като извлича и от най-обикновените ситуации скритите в тях смисъл, значение, метафори и глъбини. Когато преигравате някое преживяване посредством отприщването на образния поток, то е все едно да наблюдавате великолепен залез над океана, с невероятни и пищни багри, след като до този момент цял живот сте били слепи за цветовете.
Както и при подобрението на познавателната структура, не всички изживявания, които подбирате за незабавно преиграване, ще са приятни. Но с тази техника можете да направите от киселите лимони сладка лимонада, като превръщате дори най-притеснителните, най-отчайващите или изпълващи ви с гняв епизоди в обективни и полезни за вас уроци, които да осмислите и преобразите във въображението си.
Добре е да прилагате техниката „Незабавно преиграване“ колкото е възможно по-скоро след избраната от вас ситуация. Разбира се, „колкото е възможно по-скоро“ може да означава и няколко години след събитието, ако сте решили да се върнете по-назад в миналото си. Използвайте партньор или касетофон. Ако решите да работите с партньор, е добре — но не и от решаващо значение — да поканите да ви съдейства човек, който е изживял същото събитие.
Когато прилагате техниката „Незабавно преиграване“ за пръв път, е добре да подберете ключови за обучението ви изживявания, чиито смисъл и значение са ви пределно ясни. Успехът, постигнат при тяхното преиграване, ще подобри и ще подсили умственото отреагирване, което пък впоследствие ще ви помогне да извличате по-умело и по-точно скрития смисъл от други, не толкова забележителни ситуации, чието значение и поуки са се изплъзнали от съзнателните ви възприятия.
Представете си, че сте астронавт, току-що завърнал се от някоя екзотична мисия. Сега ви се налага да опишете най-подробно абсолютно всичко, случило се по време на експедицията, за да могат учените да го проучат и анализират.
1. Затворете очи и се отпуснете посредством техниката „Кадифено-гальовно дишане“.
2. Извикайте в съзнанието си конкретен спомен за избраното от вас събитие.
3. Започнете да го описвате пред партньора или касетофона, последователно и най-подробно, така, сякаш всичко става наистина и в момента. Следвайте правилата за описание при отприщване на образния поток. Тоест, говорете в сегашно време и използвайте всичките си сетива, за да опишете богато и най-дребната подробност, и най-лекия сетивен нюанс. Партньорът ви трябва да ограничи до минимум направляването.
4. През първите четири-пет минути на описанието се придържайте към сетивните си впечатления за мястото, за преподавателя или ключовата личност в дадената ситуация, за евентуалните други участници в нея, за протичащото действие, за чувствата си или дори за усещането на собственото си тяло. Както и при описанието на обичайното отприщване на образния поток, и тук също не бива да се колебаете, ако почувствате необходимост да поукрасите нещата, стига това да поддържа потока на образите.
5. Когато затвърдите сетивната атмосфера и среда съвсем ясно, започнете постепенно да се откривате за по-абстрактни прозрения. Свободно коментирайте и правете преценки за протичащото действие. Изобщо не мислете дали те ще са умни или коректни — щом са изплували в ума ви, значи са от значение.
6. Скоро образите могат да започнат да се променят или да се изкривяват по неочакван и дори странен начин. Възможно е да бъдат заменени от изцяло нови образи, които на пръв поглед да ви се сторят несвързани с основната картина. Тези нови или променени образи всъщност са рефлексивен отговор, изплувал в съзнанието ви от по-широките подсъзнателни области на ума ви. Те представят символично някое жизненоважно прозрение относно преиграваната ситуация. В тях се съдържа някакво послание във връзка с избраното от вас изживяване. Ако упорито продължите да следвате вашия вече отприщен образен поток, техният скрит смисъл изведнъж ще просветне в съзнанието ви, в едно всеобхватно прозрение, което Абрахам Маслов нарича ефект „Ахаа!“
7. Продължавайте да описвате нахлуващите в съзнанието ви все нови и нови образи в рамките на десет-трийсет минути, или докато постигнете отчетливо изживяване на ефекта „Ахаа!“
При творческата техника, позната под името „Гимнастика на ума“, участниците са приканени да нахвърлят свободно всякакви идеи и хрумвания, без да ги е грижа дали са добри, смислени, уместни или полезни за съответния случай. Обикновено най-добрите идеи се пораждат към края на сесията за гимнастика на ума, тоест след като участниците вече са се отпуснали напълно, освободили са се от задръжките си и са позволили и на своите най-потиснати и неуловими възприятия и усещания да се включат в играта.
По подобен начин незабавното преиграване става все по-добро и по-ефективно, колкото повече напредвате в „отгръщането“ на пластовете в избраното от вас изживяване. Обикновено смисълът и прозренията, до които ще стигнете най-накрая, имат най-голяма стойност.
Ако практикувате „Незабавно преиграване“ между десет и трийсет минути дневно, след период от около десет-двайсет дни ще забележите, че тази техника е започнала да оказва дълбоко въздействие върху всички сфери на живота ви и върху силата на възприятията и на прозренията ви. От хилядолетия човешките същества са желали страстно да им бъде даден шанс да поправят допуснатите в миналото грешки и да извличат повече поуки и смисъл от онези редки в живота върхови моменти, които неизменно възникват съвсем случайно и отлитат твърде бързо. Техниката „Незабавно преиграване“ предлага нещо много близко до подобна възможност.
Както вече видяхме, интелектуалното развитие на човека се подхранва от примката за обратна връзка — една безкрайна прогресия от изяви и отговор на изявите, от проби и грешки. Техниката за незабавното преиграване посредством отприщване на образния поток ви предоставя възможност да се връщате отново и отново към една или друга примка за обратна връзка, докато най-сетне не я заплетете правилно.