Фокус

Девета глава

Късен неделен следобед. Уличка в предградията, от двете страни на която са засадени дръвчета. Листата, изсъхнали от жегата, са неподвижни. Здравецът в сандъчетата на прозорците е клюмнал под тежестта на дебелия слой прах. Възрастна жена полива пожълтялата морава пред къщата си, старото й куче клечи до нея и сънено примижава. Две момчета, които са били на плаж, вървят към домовете си и подритват камъче, метнали са банските си гащета върху раменете си, зачервени от палещото слънце. Девойка по къс панталон мие с маркуч колата си, мъжете на близката веранда уж играят карти, но скришом наблюдават момичето. Мъж на средна възраст се е покатерил на висока стълба, опряна на стената на къща по средата на пресечката, и боядисва дървените кепенци на прозорците. Омаломощени от жегата конски мухи кацат по здравеца, досаждат на старицата, кучето и девойката и хапят врата на човека на стълбата.

Тези подробности се набиваха в съзнанието на Нюман, докато бавно нанасяше зелена боя върху дървените кепенци, лъхащи на жега. Макар че работеше старателно, не се беше качил на стълбата поради необходимостта от спешно боядисване на капаците, а тласкан от някакъв вътрешен импулс, както котка понякога безпричинно се покатерва на клон и съсредоточено наблюдава какво се случва под дървото.

Можеше да осъществи целта си само докато беше на стълбата. Ако седеше на верандата, неминуемо щеше да се изправи лице в лице с Фред и Карлсън при завръщането им от Парадайз Гардънс. Останеше ли в задния двор, щеше да излезе, че се крие от тях, а докато стоеше на стълбата хем се набиваше на очи, хем беше обърнат с гръб към улицата — така имаха възможност да го поздравят, ако пожелаят, а решаха ли отново да го пренебрегнат, щеше да се престори, че не ги е забелязал.

Бавно нанасяше зелената боя, позволяваше си дълги почивки, отново подхващаше работа и пак спираше, надавайки ухо да чуе бученето на колата на Фред. Призляваше му от нетърпимата горещина, лъхаща от тухлената стена, ала беше твърдо решен да остане на стълбата. Трябваше! Трябваше да узнае истината.

Бе в плен на ужасен кошмар, на безмилостна, но неясна халюцинация, и се мъчеше да се отърси от тях, да разбере какво му се случва. Машинално нанасяше боята, опитваше се да си спомни обстоятелствата, довели до това му състояние.

Мислено „върна лентата“ за последните дни, докато си търсеше работа, ала установи, че не знае дали дадено събитие се е случило в сряда, четвъртък или в понеделник. Дните бяха отминали, сега формите и цветовете им се бяха слели в безлично сиво.

Само петъкът ярко се открояваше в паметта му. В петък беше станало нещо ужасно.

На излизане от сградата на една корпорация първият пристъп на страх дойде заедно с вятъра. Макар че лятото още беше в разгара си, за миг сякаш настъпи есен. Нюман си представи как скоро ще падне сняг. Промяната в температурата му навя страх, че лятото ще отмине, а той още ще е безработен. През зимата не можеше да се самозалъгва, че е в отпуска. Човек не броди из улицата през студените дни.

Сякаш за да избяга от неприятната перспектива, влезе в някаква закусвалня, взе парче сладкиш, кафе и чаша вода и седна до една маса. Сладкишът се оказа глетав и Нюман посегна към чашата с вода. Неволно я бутна и водата се изля на пода.

Той извади носната си кърпа и учтиво я подаде на жената до себе си, защото чорапите й се бяха намокрили. Непознатата го погледна и очите й заприличаха на парченца олово. Нюман понечи да се извини, ала думите заседнаха в гърлото му, смразени от презрението, изписано на лицето й. Като че ли от нея внезапно лъхна леден повей и той усети, че ако не изкрещи, няма да установи контакт с човешкото същество, криещо се зад кръглите й очи. Не вдигна чашата, а продължи да се храни, все едно не чуваше ядното мърморене на непознатата.

Стана да си върви и едва сега се осмели да погледне младежа на съседната маса, който го наблюдаваше по време на сцената. Презрението на представител на по-висша раса към парий замъгляваше очите на непознатия, затова Нюман си придаде делови вид и бързо излезе от закусвалнята. Сърцето му биеше до пръсване.

Докато следобеда крачеше по улиците, трепереше като лист, защото усещането за враждебност неотлъчно го съпровождаше — невидимо и безплътно, но осезателно; мярваше се за миг върху нечие лице, четеше се в погледа на непознат, излизащ от магазин. Някакъв шофьор на камион ругаеше спуканата гума, ала Нюман бе убеден, че грубите думи са насочени към него. Усещането бе абсурдно, но… натрапчиво. Отказваше да го напусне. Ужасно абсурдно и ужасно натрапчиво.

Вечерта метрото го отведе у дома. Странно, но тези вечери предпочиташе мотрисите да са претъпкани. Хващаше влака в пет без две минути, намираше свободно място, а на следващите спирки се качваха все повече хора и той се оказваше притиснат от правостоящите. Тази вечер се загледа в шарената рокля на жената до себе си и умът му се зарея. Внезапно прозря истината. В предприятията, които бе посетил, сигурно имаше вакантни места. Войната още не беше свършила и хора с неговата специалност се търсеха, защото компаниите назначаваха хиляди работници. Ала след събеседването неизменно го отпращаха с отказ, придружен от престорено любезна усмивка. Защо? Защото разговаряше с колеги, с хора, които бяха получили същите указания, каквито той спазваше в компанията на Гарган. И те като него на секундата причисляваха кандидата към определена категория. Той вече бе осъзнал горчивата истина, че никога повече няма да уволнява и да назначава. Престижната работа му беше единствената радост в живота и донякъде компенсираше липсата на съпруга, само че никога вече нямаше да я упражнява, нямаше да изпитва тръпката от усещането за власт и отговорност. За Бога, какво би могъл да работи на тази възраст? Да опита в някоя фабрика? Да стане чиновник, продавач в магазин или… Не, не можеше. Беше специалист по…

Шестото чувство на човек, който често пътува с метрото, му подсказа, че неговата спирка наближава, и той някак си успя да стане. Преди, когато пътниците не му правеха път да стигне до вратата, той негодуващо ги изблъскваше. Сега обаче само любезно потупа по рамото човека, който му препречваше пътя, и от тази любезност му призля. Мотрисата спря, вратите се отвориха. Блъснаха го, той неволно притисна лице към гърба на човека пред себе си. За миг дишането му спря, в гърдите му се надигнаха ридание и неистово желание да излезе от тунела. Тълпата се раздвижи, хората бързаха, тласкани от глада и желанието да се приберат вкъщи; ненадейно изтласкаха Нюман от вагона и го запратиха срещу някакъв шишко, застанал пред вратата. Опитвайки да запази равновесие, Нюман протегна крак и за миг хвана за реверите непознатия. Шишкото гневно отблъсна ръцете му, пристъпи към вагона, но преди да се качи, процеди:

— Пасмина такава! Кога ще се научите на маниери?

Нюман искаше да се засмее, но от гърлото му се изтръгна само гневно ридание. Мотрисата потегли.

След като вечеря, той отново изпита необходимост да бъде с Фред. Прескочи ниската ограда между задните дворове, слезе по циментовите стъпала и влезе в избата на съседа. Фред работеше на тезгяха, Карлсън стоеше до него. Нюман се приближи и се загледа в сръчните пръсти на Фред, който монтираше миниатюрен бензинов двигател в яхтата-модел. Двамата сякаш не забелязаха появата му. Не им се сърдеше — бяха се съсредоточили в макета.

Фред приключи работата и седна, Карлсън се настани на люлеещия се стол, двамата заговориха за двигателя и колко бензин е необходим, та яхтата да измине петдесет метра по вода. Нюман стоеше до тезгяха. Дори не го бяха поздравили. Изминаха десет минути. Той се изчерви, но не се осмели да проговори. Фред го погледна и продължи да говори с Карлсън, който упорито не откъсваше студените си очи от него.

След още няколко минути Нюман рязко вдигна глава и възкликна:

— Моят телефон ли звъни?

Заслушаха се, той бързешком излезе от избата.

Прибра се, отиде в стаята си на втория етаж, застана до прозореца и се загледа в мрака, скриващ задния двор. Беше свъсил вежди, дишаше на пресекулки. После си легна — безпаметен, изцеден. След известно време заспа.

Както се беше замислил, изведнъж си даде сметка, че е приключил с боядисването на кепенците. Фред и Карлсън още не се бяха върнали от бирарията, където бяха отишли преди два часа, без да го поканят, макар че го видяха да седи на верандата. Той огледа кепенците, подложи ги на повторна инспекция да не би да е пропуснал някое местенце. Ала дървените повърхности бяха идеално боядисани и в същия цвят като кепенците на Фред и другите съседи от квартала.

Повече не можеше да стърчи върху стълбата. Напречните стъпенки смазваха ходилата му. Внимателно откачи от куката кофата с боята и бавно слезе. Щом стъпи на верандата, чу шум от двигател на автомобил.

Веднага позна колата на Фред и се захвана да прибере удължението на стълбата, привързано с въже. Автомобилът спря до тротоара.

Амортисьорите изскърцаха, двамата мъже отвориха вратите и слязоха. Нюман се престори на зает с развързване на въжето и не извърна глава. Беше боядисал кепенците на къщата си. Нямаше начин Карлсън, който забелязваше всичко, да отмине, без да коментира работата му. Освен това сега го виждаха за втори път, следователно беше невъзможно да си отидат в домовете, без да го поздравят, камо ли без да се извинят, че не са го поканили да ги придружи.

Остави въжето да се плъзне между дланите му и свали стълбата. Чу чаткането на токовете на Карлсън, когато той прекоси улицата, за да влезе в къщата си. Чу стъпките на Фред по циментовата пътека и как онзи се качи на верандата си, чу как се отвори мрежестата врата…

Не издържа, обърна се и подвикна:

— Здрасти.

Фред спря на прага и се втренчи в него през мрежата. Подутите му клепачи бяха зачервени, лицето му — подпухнало от алкохола. Нюман се разтревожи, като го видя да навежда глава, докато носът му се притисна до мрежата. Онзи глуповато се усмихна и дрезгаво промърмори:

— Ударих едно-две… — Опита да се изправи, но се олюля, удари се в касата на вратата и най-сетне изчезна по коридора.

През нощта Нюман не можа да заспи — лежеше на кревата до отворения прозорец и се взираше в луната. Носът на Фред, притиснат до мрежата, не му излизаше от ума. Дали не намекваше нещо… примерно, че на някого ще му счупят носа? Ала веднага след това бе заговорил съвсем дружелюбно. Пък и беше пиян. Но все пак защо се държеше толкова странно?

Часовете бавно се нижеха, сред нощната тишина Нюман се чувстваше изоставен и самотен. По едно време стана, отиде в банята, включи осветлението, застана пред огледалото и дълго се взира в отражението си. Не мислеше за нищо, не кроеше планове, дори не се страхуваше. Изглежда, вече беше станал напълно безчувствен.

Сутринта отключи входната врата, излезе на верандата и едва не се спъна. Неговата кофа за смет беше преобърната сред канавката, боклуците бяха разхвърлени по моравата. Огледа се в двете посоки. Всички други кофи бяха покрити и стояха до тротоара.