Фокус

Пета глава

Както обикновено на другата сутрин Нюман отиде на работа, върна се у дома, вечеря и си легна в обичайния ранен час. Измина вторият ден, после третият. Следобеда на четвъртия ден, както си седеше зад бюрото в стъклената си килийка, в душата му припламна искрица радост — настроение, каквото го спохождаше много рядко.

Никой не беше забелязал промяната в него. Дори само това беше достатъчно да отмести тежкото бреме на страха, който не му даваше покой от толкова дълго време. Ала имаше и нещо друго — нови и силни усещания, които започваха да отекват в неговия застинал свят. Вече три дни провеждаше събеседвания с кандидатки за поста на госпожица Кап (по-точно Капински) и макар че седем момичета биха задоволили изискванията на предишния Нюман, сегашният не ги одобри. Ясно си даваше сметка, че трябва да представи на господин Гарган необикновена служителка, която да бъде образец за способността му да подбира кадри. Може би заради предизвикателството се усещаше много по-жизнен от преди, работата му се струваше нова и много по-интересна. Освен това сега се възхищаваше от господин Гарган, чувстваше го като сродна душа. Защото Гарган го беше принудил да прогледне, бе взел нещата в свои ръце и беше накарал него, Нюман, да се отърси от жалкото си съществуване. Чрез намиране на съвършената служителка щеше да изкупи миналите си вини, включително назначаването на злощастната госпожица Капински. Да, новото момиче трябваше да бъде идеално.

Още повече, че през последните два дни господин Джордж Лорш прекалено дълго се задържаше в сградата. Лорш беше вицепрезидент на компанията, вестниците често поместваха снимката му на страниците, посветени на висшето общество. Тъй като той идваше в сградата само веднъж годишно по за няколко дни, за да наблюдава работата на отделите и да прецени ефективността им, Гарган със сигурност щеше да е благодарен на Нюман, задето именно в този момент е назначил толкова изрядна служителка. Носеха се слухове, че именно Лорш е дал изрични указания какви да бъдат момичетата, работещи в компанията. При всяко идване в отдела той замислено ги оглеждаше, докато обикаляше канцелариите. През последните два дни на минаване край стъклената килийка на Нюман няколко пъти го погледна и веднъж му се усмихна, което удвои усилията на Нюман при търсенето на съвършената служителка.

Той погледна последните три молби за работа, останали на бюрото му. Името на най-горния формуляр му допадна. Гъртруд Харт, трийсет и шест годишна, гимназиално образование. Неомъжена, принадлежаща към епископалната църква. Родена в Рочестър, щата Ню Йорк. Той телефонира на рецепцията и помоли да изпратят при него Гъртруд Харт.

Появата й го изненада. Кандидатките за работа много рядко използваха дори одеколон; тежкият парфюм на тази я обгръщаше като наметало. Нито една не се беше появила с цветя в косата; тази беше закичила с истинска роза кестенявата си коса, сресана назад. Въпреки това изглеждаше царствена и изтънчена. Наблюдаваше Нюман, беше подпряла длани на облегалката на стола пред нея, леко се беше наклонила напред, ала позата й не беше предизвикателна, а подсказваше липса на притеснение. Черната й лъскава рокля беше поразяваща, но още по-смайваща беше усмивката й, придружена от леко повдигане на лявата вежда — плътните устни на жената не бяха разтегнати, но тя се усмихваше. Нюман се чу да казва:

— Седнете, моля.

Стомахът му се преобърна, когато непознатата пристъпи по-близо и седна до бюрото. Тя се облегна на ръба… и устата на Нюман пресъхна, като че ли жената се беше пресегнала да го помилва по страната, защото за него бюрото беше като част от тялото му. Изведнъж забеляза колко са съблазнителни краката и бедрата й. Стори му се, че шията, гърдите и раменете му се издуват.

Сведе очи, сякаш преглеждаше формуляра. Думите върху хартията посивяха, после изчезнаха. Без да посмее да я погледне, той се опита да си представи лицето й. Най-поразяващото беше, че нямаше спомен за чертите й. Беше като жената във видението му — ухание, заоблени бедра и изпънат гръб. Вдигна глава и я погледна:

— Колко време сте били в компанията „Маркуел“?

Тя заговори. Нюман не чу нищо след първата фраза:

— Работих там около три години, после…

Рочестър! Той изумено я зяпна — ах, този ужасен бруклински акцент! Лъскавата черна рокля, която допреди малко му се струваше изискан тоалет, подчертаващ формите на недостъпна и достолепна жена от северния район на щата Ню Йорк, изведнъж се превърна в евтина дреха, купена специално за събеседването.

Жената продължаваше да говори. Постепенно в съзнанието му се породи друго впечатление. Въпреки ужасния акцент тази Гъртруд наистина беше достолепна. За пръв път му се удаде възможност да разгледа лицето й. Най-интригуваща му се видя повдигнатата й вежда, заради която изглеждаше, че усмивката трепти на устните й; сега обаче той знаеше, че Гъртруд не се усмихва. Тя изпитателно го наблюдаваше и докато се взираше в дълбините на кафявите й очи, Нюман разбра, че е изгубил контрол върху събеседването.

Жената престана да говори, веждата й остана все така повдигната. Той се изправи и застана зад стола си — нещо, което никога не беше правил в присъствието на кандидатка за работа. Чувстваше обаче, че не е в състояние да държи юздите, докато очите му са на едно ниво с нейните.

Сега забеляза, че лицето е продълговато и изглежда още по-издължено от косата, сресана назад. Ала страните й не бяха хлътнали, алените й устни бяха плътни, широката й шия плавно се сливаше с долната й челюст. Клепачите й бяха много тъмни и Нюман реши, че когато тя спи, дълбоките й очи изглеждат полуотворени. Но именно челото й беше привлякло вниманието му, когато се опитваше да я прецени. Беше толкова високо и полегато, че изглеждаше, сякаш косата се отдалечава от него; Нюман упорито се мъчеше да потисне усещането, че това чело изпълва цялата му канцелария.

Помисли си, че ако не беше то, Гъртруд щеше да бъде истинска красавица. За пръв път в живота си виждаше такава жена, същевременно знаеше как ще му въздейства, защото беше сънувал онова у нея, от което го обливаха горещи вълни и дишането му се учестяваше. Онова, заради което от мига на появяването й събеседването придоби личен характер… и заради което сега беше толкова сигурен, че тя е достъпна за него. Да, беше. Той го знаеше със сигурност.

— Работили ли сте с електрическа пишеща машина? — попита я, като че ли това имаше съдбовно значение.

— Само от време на време, защото разполагахме с една за всички секретарки. Не беше като във вашата компания — добави тя почти със страхопочитание и леко извърна глава към общото помещение. Нюман се вцепени. Жената отново се обърна към него, затова той отиде до картотечния шкаф, откъдето отново я виждаше в профил. Тя почтително изчака няколко секунди, сякаш да му даде време да надникне в някое от чекмеджетата, ала след като не чу нито звук, врътна глава и го видя как се взира в нея.

Веждата й се отпусна. Нюман побърза да седне зад бюрото си, но мимоходом забеляза, че лицето й е пламнало.

Няколко секунди не се осмели да я погледне. Знаеше, че тя го наблюдава, затова се насили да изглежда безразличен, да не позволи на негодуванието и разочарованието да обагрят с руменина страните му.

— Както вероятно знаете — заговори пресилено спокойно, — търсим служителки, които умеят да печатат на електрическа пишеща машина. Предположих, че притежавате това умение.

Погледна я и си придаде добре отработеното изражение, с което показваше, че събеседването е приключило. Тя извърна глава към общото помещение и момичетата, които до едно печатаха на обикновени пишещи машини (жестът й беше по-изразителен от всякакви думи), после преспокойно се обърна към Нюман, втренчи се в него и зачака.

— Започваме да ги заменяме — обясни той. — Поради войната производството е в застой, но в този отдел ще използваме само електрически пишещи машини…

Не довърши фразата, защото бе поразен от промяната в изражението й. Тя открехна устни и леко повдигна вежди, сякаш се канеше да го моли или да го заплюе (не беше сигурен кое от двете).

— Само за един ден ще свикна да работя на такава машина. Лесно е за добра машинописка като мен.

Нюман си помисли, че така, както се е облегнала на бюрото му, позата й изглежда прекалено театрална.

— Предпочитаме хора, които…

Гладката й розова брадичка се приближаваше към лицето му.

— Принадлежа към епископалната църква, господин Нюман — просъска тя и гневна червенина плъзна по лицето й.

Не му казваше нищо ново. Подобни стандартни речи беше чувал много пъти, само че повечето кандидатки предпочитаха да се изкарват унитаристки, тоест привърженички на свободата в религията. Въпреки това, докато се взираше в лицето й, пламнало от гняв, сърцето му се вледени. Обзе го необясним, безпричинен страх. Имаше нещо в очите й… в гневната самоувереност, с която тя чакаше отговора му. Седеше неподвижно и го гледаше начумерено… Интимността… ето какво го беше изплашило… да, интимността бе нова за него. Неприязънта й беше интимна. Тази жена се държеше така, като че ли знаеше най-интимните му тайни, като че ли…

Мислеше го за евреин.

Устните му се раздвижиха. Прииска му се да избяга от канцеларията, после го обзе желание да удари жената. Тя нямаше право да го гледа по този начин.

Омразата го задуши, невъзможно му беше да проговори. Същевременно дланите му се изпотиха — сигурен признак за смущението му, защото беше джентълмен до мозъка на костите си и не можеше да заяви, че не е евреин, без да издаде антипатията си към хората от тази раса и съответно към жената. Сякаш фактът, че си беше глътнал езика и се чувстваше ужасно неловко, бе сигурно доказателство за подозренията й и колкото и да беше странно (дори безумно), той призна пред себе си, че донякъде тя има право. Защото открай време за него „евреин“ беше синоним на измамник. Бедните евреи се преструваха на по-бедни, отколкото бяха в действителност, богатите — на по-богати. Когато и да минеше през еврейски квартал, неизменно си представяше, че зад мръсните завеси на прозорците са скрити купища пари. Видеше ли евреин да кара скъпа кола, неизменно го оприличаваше на негър, собственик на скъп автомобил. Според него семитите не притежаваха аристократизма, с който се опитваха да се перчат. Ако самият той имаше скъпа кола, от пръв поглед щеше да личи, че по рождение има право да я притежава. Това важеше и за всички неевреи. Не и за семитите. Къщите им воняха, а пък ако неприятната миризма липсваше, то бе само защото собствениците им всячески се опитваха да приличат на неевреи. Беше твърдо убеден, че ако стореха нещо хубаво, не им идваше отвътре, а беше продиктувано от желанието да се подмажат. Знаеше го открай време, още от детството си, когато живееше на бруклинска уличка, намираща се само на една пресечка от еврейския квартал. И тогава, и сега мисълта за тях му вдъхваше сила и усещането, че е много над нивото им. Чуеше ли примери за тяхното сребролюбие, несъзнателно се възгордяваше от своята либералност, сякаш доказвана от простичкия факт, че той не е евреин. По природа беше пестелив, затова го обземаше гняв, когато се сблъскаше с щедър семит, и тъй като виждаше хората само през своите очи, според него щедростта на евреина бе или ловка измама, или самоизтъкване. Тези хора бяха лъжци и измамници. До един, без изключение.

А сега бе сигурен, че за жената смущението му е доказателство за неговата неискреност. Призляваше му от подигравателно-предизвикателния й поглед, ала не беше в състояние да проговори. Насилваше се да измисли някакви любезности, но дори най-баналните му убягваха. Нетърпеливо извърна глава, след миг отново се втренчи в жената. Изведнъж осъзна, че за пръв път, откакто се помни, мълчанието му не е продиктувано от любезност. Сковаваше го осъзнаването на факта, че злото у евреите и техните многобройни прегрешения, най-вече похотливостта им (доказателство за която ежедневно виждаше в тъмните им очи и смуглата им кожа), са отражение на собствените му плътски желания, които приписваше на тях. Осъзнаваше го в този момент (и може би никога повече), в който погледът й го беше превърнал в евреин, а ужасяващата му похот го възпираше да отрече негласното й обвинение. С цялото си същество искаше жената да го смята за евреин именно сега, докато са сами в канцеларията му, искаше тя да му позволи да се потопи в тъмното езеро, чиито дълбини бе понечвал да изследва, но в последния момент се беше отказвал. Копнееше само за миг да потъне в тях и да открие…

Изведнъж се отврати от себе си, рязко се изправи. Стисна зъби да прогони болката, предизвикана от осъзнаването на собствената му поквара; жената забеляза гримасата му и вероятно я изтълкува за проява на гняв. Непохватно се изправи на крака, голямата й чанта се удари в бедрото й.

— Знаете ли как трябва да постъпват с хора като теб? — прошепна заплашително. — Да ви бесят, ето как!

Загърбила беше предпазливостта, готова бе да отстоява позициите си. Нюман се втренчи в нея — направи му впечатление, че както упорито беше вирнала брадичка, много приличаше на ирландка…

— Където и да отида, се сблъсквам със същото безумие. Заемала съм секретарски длъжности, на които не се изискваше да владея машинопис! Работила съм като…

Нюман престана да я чува, защото в мига, в който жената се извърна да погледне дали някой няма да влезе и да я прекъсне, той забеляза извивката на носа й, типична за евреите, и сянката на меланхолия, хвърляна от погледа й… Тя отново се обърна към него, приведе се, вкопчи се в бюрото, пръстите й затрептяха пред очите му като десет стрели с яркочервени върхове.

— Някой ден ще те обесят! — просъска — предизвикателство, което той не можеше да остави без отговор.

По тялото му пробягаха тръпки, гръбнакът му сякаш се вцепени от студ. Не беше оставал насаме с развилняла се жена, откакто беше малък и майка му го кореше за някаква беля. Не можеше да откъсне поглед от лъскавата й рокля и бляскавата брошка между гърдите й, а неподправените чувства в пронизващите й очи неудържимо го привличаха, същевременно подсилваха страха му.

Тя се обърна кръгом, със замах отвори стъклената врата и тръгна по пътеката между бюрата. Нюман си каза, че тя притежава злъчта, типична за евреите, и тяхната липса на вкус. Продължи да размишлява, без да откъсва поглед от прасците й. Беше облечена безвкусно и неподходящо за случая, гримът й беше прекалено силен. За пръв път забеляза, че въпреки жегата навън жената е преметнала на ръката си лисича кожа. Странно, но именно в този момент почувства, че е постъпил правилно, като е отхвърлил кандидатурата й. Миг преди тя да се изгуби от погледа му, видя как опашката на лисицата докосна бедрото й…

Краката му се подкосиха, отпусна се на стола. Чувстваше се като разглобен, смазан от умора. Обзе го предчувствие за зло, надвиснало над него. Разкопча сакото си, което сякаш бе нажежено, издърпа ластиците, придържащи ръкавелите му, и усети как кръвта нахлува във вледенените му ръце. Внимателно си свали очилата, пъхна ги в горното джобче на сакото, загледа се в една точка. Продължаваше да чува грубоватия й глас, парфюмът й още витаеше във въздуха.

Изведнъж се върна към действителността, конвулсивно сви юмрук; осъзна, че се взира в единствената масивна стена на мъничката си канцелария. Гневно се завъртя на стола, докато се озова с лице към стъклената преграда и бюрата, зад които седяха момичетата. След няколко секунди вдигна слушалката и нареди:

— Ако обичате, изпратете… — Не довърши фразата, нетърпеливо измъкна молбата, която се намираше под листа със заявлението на госпожица Харт. Думите се размазаха пред погледа му. Нюман гневно стисна устни, приближи листа към очите си. Гласът на телефонистката прозвуча от слушалката в ръката му. Той остави на бюрото листа, извади очилата от джобчето на сакото си и ги сложи.

— Госпожица Бланш Боланд — добави и затвори телефона. Докато чу стъпките на Бланш Боланд, продължи да се взира в молбата й, сякаш я проучваше.

Изобщо не видя следващите кандидатки, които през този ден сядаха пред бюрото му и разказваха за себе си; назначи някакво невзрачно чернокосо момиче с изпито лице. Целия следобед усещаше парфюма на Гъртруд Харт, виждаше бедрата й. Постепенно лицето й се заличи от съзнанието му, накрая остана само тялото й, което се сля с тялото на безликата жена от съня му. До края на работния ден току поглеждаше вратата към общото помещение, сякаш се опитваше да проследи и запамети всяко движение на Гъртруд. От време на време се унасяше в спомени за окопа във франция, в един момент отново усети съкрушителното плътско желание, което бе изпитал през онова утро. Докато мислите му блуждаеха, машинално забеляза, че вицепрезидентът Лорш е застанал пред канцеларията му и се здрависва с господин Гарган. После каза нещо и тръгна към асансьора. Гарган изчака, докато вицепрезидентът се отдалечи, после се обърна и влезе в канцеларията на Нюман. Беше вирнал брадичка и замислено се почесваше по врата.