Фокус

Тринайсета глава

— Красива си със забрадка — промърмори той.

И наистина, с тази синя забрадка, вързана под брадичката, Гъртруд приличаше на мадона.

— Не искам да ми се разрошва косата — отвърна тя, видимо поласкана.

Нюман стискаше с две ръце кормилото и виреше глава, докато шофираше, за да вижда по-добре над предния капак. Топлият летен въздух ухаеше на гората, простираща се от двете страни на шосето, и той разкопча второто копче на ризата си, та ветрецът да разхлади гърдите му.

— Не е ли красиво?

— Иска ми се да набера букет — промълви Гъртруд, взирайки се с възхита в полянките, осеяни с цветя.

— Недей. Преди малко видях табела с надпис, че е забранено.

Тя си пое дълбоко въздух, изсумтя, тръсна глава, прехласнато се загледа в стройните борове, покрай които минаваха, вдъхна аромата им:

— Какви чудеса е сътворил Бог.

— Имаш право. — Нюман се поусмихна и отново се загледа в шосето.

Гъртруд се обърна към него:

— Сигурен ли си, че ще има свободна стая?

— О, да. Особено сега при тези купони за бензин.

— Пак има доста коли.

— Е, да, но не толкова, че хотелите да се напълнят. Пък и там, където отиваме, по принцип не ходят много хора.

— Дано езерото е чисто.

— Като сълза е. Разбира се, не съм бил там от пет години, но тогава беше чисто.

— И танцуват, така ли? — попита спътницата му, сякаш още не вярваше.

Нюман се засмя и я потупа по коляното.

— Няма да те заведа на лошо място. Впрочем миналия път отидох поради романтични подбуди.

— Хайде, бе! — изсумтя тя — изглеждаше заинтригувана.

— Сериозно.

Той я погледна и двамата се засмяха.

— Стана ли нещо интересно?

— Ами… — Нюман се поизчерви и наклони глава, сякаш премълчаваше нещо. — Проведох няколко много интересни разговора.

— Ти?

— Мислиш ме за смотаняк, нали?

Той се разсмя.

— Такъв си.

— Ами ако ти кажа, че през повечето време мисля само за теб?

— Не може да бъде.

— Истина е. Дори преди да се появиш, доста често мислех за жени.

— Да, бе.

— Винаги съм мечтал за определена жена. Честна дума. Ти си тази жена. — Изгледа я сериозно, после пак се втренчи през предното стъкло. — Това е самата истина.

— Вярвам ти, Лули.

Замълчаха за известно време.

— Отколешна мечта ми е — продължи той. — Такова… да съм женен и да отида със съпругата си на почивка за уикенда. Винаги съм ходил сам.

— Колко пъти си бил на това място?

— На това само веднъж. Но съм бил на много други.

— Никъде ли не срещна жената на мечтите си?

— Не. — Внезапно му хрумна нещо. — Никоя не е била като теб.

Гъртруд се наведе, целуна го по страната и зачака да се обърне към нея.

— По-добре да не го правим, докато шофирам — каза той, — защото само преди миг отминаха някакъв човек, който чакаше да пресече.

— Нека да гледа — подразни го тя.

— Не ме е страх, че ще ни видят, но…

— Засрами се от човека, признай си.

— Не — засмя се Нюман. — Обаче докато карам, не мога да правя друго.

Една кола ги задмина, прибра се в тяхното платно и се скри зад завоя отпред.

— Тъпак — изсумтя Нюман. — Някои хора ей-така си рискуват живота.

Внезапно Гъртруд възбудено потръпна, стисна дланта му и притисна крака си до неговия. Той се изчерви, пусна едната си ръка от кормилото и пощипна бедрото й. Тя се престори на възмутена. Умълчаха се. С периферното си зрение Нюман оглеждаше гората и хълмовете, набелязваше уединени кътчета. Тя не отдръпна бедрото си от неговото. Хрумна му нещо, след малко се престраши да сподели:

— Ще бъде чудесно, ако ни дадат старата ми стая.

— Само ние двамата.

— Това ми беше мисълта.

Понякога и денем се престрашаваше да говори такива неща и да гали бедрото й. Колкото до нощите — само за тях живееше… в подобни моменти бе готов да умре за нея. Погледна слънцето и прецени височината му над хоризонта.

— Довечера ще се разходим в гората, нали? — попита Гъртруд. — Обожавам горите.

— Можем да се разходим около езерото — отбеляза той, като си спомни едно местенце. Беше го набелязал за едно момиче, но то така и не дойде.

Сега момичето щеше да дойде. Гъртруд бе негова съпруга, не можеше да избяга, да хитрува, да шикалкави, всичко си беше съвсем редно и законно, но пак я имаше онази невероятна тръпка и той се надяваше никога да не отмине.

Все повече се приближаваха към полянката и Нюман си спомни кофата за смет. Даде си клетва — тържествено като рицар, никога да не казва на жена си за онази случка и да я натъжава. Сложи ръката си на волана.

— Щеше да е прекрасно, ако си имахме една виличка в гората — заразмишлява на глас Гъртруд.

— Виличка с четирийсет и шест стаи, доколкото познавам вкуса ти.

— Какво лошо има в това да си мечтая за скъпи неща? Знаеш ли какво пропусна да направиш? — добави тя почти небрежно.

— Какво?

— Така и не поговори с Мак.

— Виж сега — авторитетно заобяснява той. — Мак обича да си пийва и все му хрумват гениални идеи за бизнес. Но за осъществяването на всяка трябват поне милион долара.

— Кога си говорил с него? — Гъртруд наостри уши.

— Много често си говорим.

— Искаш да кажеш, че може би ще се споразумеете?

— Дори да имах пари, не бих му ги дал. Той е безнадежден алкохолик, скъпа, много добре го знаеш.

— Вярно е — замислено измърмори тя.

— Нека опитаме да живеем с онова, което имаме.

— Да, но не искаш ли да ти свия семейно гнезденце?

Така намекваше, че иска да напусне работа. Това го разтревожи. С всеки изминал ден му се струваше все по-красива и още му беше непонятно защо се съгласи да се омъжи за него толкова бързо и след толкова кратко ухажване.

— Казал съм ти, мила, можеш да напуснеш, когато поискаш.

— Не мога да си го позволя при парите, които печелиш в момента. Наистина не мога да те разбера.

— Вземам две хиляди долара, Гърт. Какъв бизнес можеш да започнеш с две хиляди?

— Ами помисли малко. Хайде да поразсъждаваме заедно.

Сякаш това бе най-малкото, което можеше да направи за нея.

Тя се извърна и замислено се загледа през страничното стъкло. След като внимателно взе един остър завой и отново излезе на права отсечка, той я погледна. Къде ли се рееше мисълта й? Спомни си предишната неделя, когато обикаляха залива Шийпсхед, за да гледат лодките. Както си водеха съвсем обикновен разговор, тя изведнъж заяви, че не е от Рочестър, дори не е стъпвала там. Била родена и израснала на Стейтън Айлънд. Това за Рочестър било измислица за пред работодателите: да не я помислят за еврейка, ако разберат, че е от Ню Йорк. Логично. Нюман я разбираше. Ала докато пътуваха сега, той се почувства както винаги, когато тя потънеше в мълчание; обхвана го страх, че си мисли за места и хора от миналото си, за неща, които е правила навремето и никога не е споделяла с него. Отново отмести очите си от пътя и я погледна. Тя бе запалила цигара, бавно вдишваше дима, замислено присвила очи. Размърда се и Нюман неволно се възхити от изящния контур на хълбока й.

— Хубаво би било да имаме вила извън града — отбеляза сдържано. — Права си. Много щеше да е хубаво…

Тя рязко се обърна и стисна ръката му между дланите си, притисна устните си до ухото му и прошепна:

— Не ми се сърдиш, нали, Лули?

От тази близост на устните й той настръхна, но се насили да се засмее:

— Не.

— Сърдиш ли се заради „Уонамейкърс“?

— Защо да се сърдя?

— Така изглеждаше.

— Просто мисля, че не трябва да поръчваш рокли за по сто долара, след като знаеш, че трябва да ги върнем.

— Всички правят така. Исках само да ги пробвам у дома.

— Няма нищо — с половин уста измънка той. — Обаче ми се стори малко глупаво. Е, изглеждаше много шик с червената рокля.

— Не беше червена, а розова. — Гъртруд явно беше поласкана. — Бога ми — почти изкрещя, — нямаш представа как мога да изглеждам.

Той се засмя — весело, но и леко стъписан, защото Гъртруд бе поръчала дрехи за близо хиляда долара. Два дни по-късно му се наложи да ги върне на същия шофьор, който ги беше доставил. Тя се поразходи из къщи с рокли за по хиляда долара, после Нюман й помогна да ги опаковат, а когато затваряше кутиите, имаше чувството, че все пак купува нещо.

Продължи да шофира.

— Имаш невероятен вкус, Гърт. Никога не съм очаквал да те видя толкова елегантна. Беше като актриса, сериозно. Изключителен вкус.

— Това е моята гордост — напомни му тя.

От известно време постоянно се изкачваха, не щеш ли гората отдясно като че ли пропадна изведнъж и ниско под тях се откри блестящата лента на река Хъдсън.

— Реката вижда ли се от хотела? — въодушевено попита Гъртруд.

— Не, но и така гледката е прекрасна. Ето, стигнахме.

Той отби встрани. Гъртруд се обърна, както я беше учил, за да погледне назад, докато той гледаше в огледалото. Моторът изрева, Нюман направи обратен завой, колата се разтресе и спря в началото на черен път пред табелата. Не можеше да прочете надписа, без да слезе от колата, затова каза:

— Погледни дали има указания. Трябва да си спомня как се стигаше.

Тя подаде главата си през сваленото стъкло и прочете на глас:

— „Ривървю Вилидж“. Това е някакво селище.

— Знам, но навремето имаше карта как се стига до хотела…

— А, ето. „Хотел «Ривървю». Карайте по черния път и дръжте винаги вдясно.“ Карай все надясно.

Той подкара колата по черния път, навлязоха в гората. Гъртруд оправи косата си. Беше я сресала така, че да прикрива челото й. Така повече приличаше на момиче от провинцията, от Рочестър, и Нюман я насърчаваше да ходи с тази прическа. Тя прокара пръст по устните си и си оправи чорапите.

— Знаеш ли кой ми се иска да беше с нас? — попита.

Изведнъж в гласа й прозвуча възбуда, говореше задъхано и странно пискливо, сякаш едва се сдържаше да не прихне.

— Кой?

— Съседът Фред.

Минаха през бабуна и колата подскочи. Пътят изведнъж стремглаво се заизкачва и Нюман превключи на ниската предавка. Пред тях небето бе надвиснало като син балдахин в края на тунела между боровете.

— Защо Фред?

— Изглежда ми симпатяга. Трябва да се сближим.

Колата бавно се изкачваше, двигателят мъчително виеше. Нюман се запита дали Фред не е споменал нещо за кофата. Напоследък рядко говореше със съседа и никога приятелски като преди. Над хоризонта на фона на синьото небе изведнъж се появи кофа за боклук и сякаш за миг увисна във въздуха…

Внезапно колата се наклони напред и пред тях насред няколко декара зелена морава се появи хотелът.

— О, красив е! — възкликна Гъртруд и стисна ръката му.

Нюман се почувства горд. Явно бяха пребоядисали сградата, защото изглеждаше по-добре поддържана отпреди пет години, дори малко снобски. Срещу главния вход се ширеше голям паркинг. Имаше само десетина коли. Той спря между тях, закопча си ризата и изчака Гъртруд да свърши онова, което бе правила допреди малко (но сега още по-трескаво) — а именно да опъне чорапите и да оправи прическата си. Тя внимателно сгъна копринената забрадка и я хвърли на задната седалка. Слезе и Нюман я последва.

Преди да затвори вратата, посегна към задната седалка и взе широкополата си шапка. Отстрани хартията, в която я бе увил, сгъна я и я пъхна в джоба на сакото си, а двете карфици заби в тапицерията на вратата.

— Хайде, побързай — прошепна тя, докато той си слагаше шапката.

Нюман се изкиска и я подразни:

— Хотелът няма да избяга.

Отново се пъхна в колата, извади двата куфара, остави ги на земята до стъпенката и се изправи, за да заключи.

— Всички ни гледат — възбудено прошепна Гъртруд зад гърба му.

Той взе куфарите, обърна се към хотела и видя няколко души, които седяха на люлеещи се столове на верандата. Гъртруд го хвана под ръка, прекосиха пътя, качиха се по широкото стълбище на хотела. Нюман се насили да се усмихва уж скромно — най-подходящото изражение за пред равнодушните погледи на другите гости. Някакъв старец дялкаше парче дърво, а едно момченце съсредоточено го наблюдаваше. Старецът вдигна глава и им кимна учтиво, когато прекосяваха верандата.

— Много симпатични хорица — прошепна Нюман, докато крачеха през празното фоайе, хванати под ръка.

Спряха пред регистрацията, той остави куфарите и потърка дланите си, за да избърше потта. Гърбът му също беше мокър.

— Някои изглеждаха доста млади — обнадеждено отбеляза тя.

Нюман огледа тихото фоайе, ухаещо на борова гора. Отляво имаше три отворени плъзгащи се врати, през които се чуваше подрънкване на прибори. От време на време минаваше някой келнер с чисти чинии или покривки. Колко пъти беше седял тук, колко пъти бе чакал напразно…

— Подготвят ресторанта за обяд — обясни авторитетно.

Гъртруд бе пуснала ръката му и се беше облегнала на гишето; изглеждаше някак по-висока, защото докато спокойно, с вид на познавач оглеждаше фоайето, бе изпънала рамене и стоеше изправена на пръсти.

— Хайде да се обадим. — Нюман натисна звънеца на регистрацията.

Докато чакаха, се загледаха към верандата. Изведнъж гостите, които разговаряха приглушено, млъкнаха. Той се смути от реакцията им и се обърна към Гъртруд:

— Тук винаги се намира някой, който е готов да си приказвате. Симпатични, общителни хора.

— Познаваш ли някого? — Жена му кимна към верандата.

— Не, винаги има нови хора. Но и тези не са от обичайната шумна навалица, която пълни хотелите през лятото.

Говореше с блаженство, наслаждаваше се на уникалната възможност да я въведе в тайните на този малък свят.

— Иска ми се да поплувам преди обяд — заяви тя, погледна куфарите и се помъчи да си спомни в кой е банският й костюм.

— Можеш да плуваш цял ден, ако искаш.

Чуха силно изскърцване откъм верандата и погледнаха към вратата. Дребното старче, което дялкаше дърво, влезе във фоайето. Нюман не си го спомняше от предишния път. Старецът се приближи, усмихваше се вяло и държеше главата си наклонена на една страна. Докато вървеше, избърса дългото острие на ножчето си и го сгъна, потупа го по дланта си, сякаш беше лула.

Без да удостои дори с поглед Гъртруд, той спря пред Нюман. Вратът му бе леко извит напред. Имаше буйна бяла коса и след като прибра ножчето в джоба си, прокара пръсти през нея. Усмихна се добродушно и тихо попита:

— Какво ще желаете?

— Аз съм Лорънс Нюман, а това е госпожа Нюман…

Старецът измърмори:

— Приятно ми е.

Стисна клепачи, после отвори очи и погледна Нюман. Представянето сякаш изобщо не се беше състояло, сякаш все още бяха на онова първо „Какво ще желаете?“.

Нюман отново заговори:

— Преди пет години бях отседнал в хотела ви и стаята беше много хубава. Питах се дали не можем да получим същата и този път.

— Не можете да получите никаква стая. Няма места — отвърна старецът.

Бавно затвори очи, пак ги отвори и безизразно се втренчи в „натрапника“.

— О! — По някаква причина Нюман не издържа погледа на тези сини очи. Наведе глава, после се осмели да я вдигне. — Господин Съливан тук ли е? Той ще си спом…

— Отиде да поплува — прекъсна го старецът, без да помръдне, — но едва ли ще ви помогне. Той ми е син. Аз съм собственикът на хотела.

Нюман се вгледа в учтивото, но непоколебимо лице на възрастния човек.

— Разбирам — промълви. Пое си въздух и се осмели да добави: — Предположих, че ще си спомни за мен. Идвах преди две седмици…

Старецът затвори очи и поклати глава, като още се усмихваше любезно:

— Нямаме свободни стаи, господине. Нищо не мога да направя.

— Тогава да отидем в другия хотел, Лорънс — намеси се Гъртруд, като се приближи.

Нюман бързо се обърна към нея. Тя гледаше стареца. Очите й бяха присвити и леко започваха да се зачервяват.

— Искахме да спестим бензин, затова се отбихме първо при вас — добави тя.

Усмивката на стареца помръкна.

— С удоволствие бих ви помогнал, ако не беше толкова пълно — изрече с повече напрежение в гласа.

— Да, да, разбира се. Сигурно е претъпкано при дванайсет коли на паркинга. Как пристигнаха другите ви гости, с кораб ли?

— Казах ви как стоят нещата, госпожо.

— Вземи скочи при сина си в езерото и се удави. — Тя се обърна към Нюман, който стоеше между нея и куфарите и я гледаше сащисано. — Хайде, Лорънс! — подкани го с пресипнал глас.

Нюман не можеше да помръдне. Стоеше като вкаменен.

— Тръгвай — ядосано настоя тя, — да не ни смаже тълпата клиенти!

Извърна се, прекоси празното фоайе и излезе на верандата. Нюман вдигна куфарите и забърза след нея, без да погледне собственика.

Отново потеглиха по неравния черен път сред гората. Нюман не смееше да я погледне, затова се съсредоточи върху шофирането. Вдигна стъклото, когато около тях се вдигна прах, после го смъкна с два сантиметра, след това с още три пръста, стисна здраво волана с две ръце, мина по банкета, за да заобиколи малка бабуна, избърса с пръст малко прах от таблото, подръпна крачолите си, за да не се мачкат. Караше бавно, за да не изглежда, сякаш бягат от хотела. Гъртруд се беше отдръпнала от него, седеше облегната на вратата и той знаеше, че цялото й тяло е напрегнато като струна.

На главното шосе спря, погледна наляво за коли и забеляза табелата. Добре си я спомняше от предишното си посещение преди пет години, също като умивалника в стаята си и онова дърво, за което бе завързал кануто си. Рекламният надпис бе сред нещата, които най-ясно си спомняше от това място — красивия шрифт и червената рамка. Сега с удивление забеляза дребните букви под думите „Хотел «Ривърсайд» — Подбрана клиентела“ — така пишеше. През десетте секунди, за които огледа пътя и мярна надписа, той се запита дали го е имало и миналия път. Продължи да мисли за това и докато караше по главното шосе. Нямаше го миналия път… просто беше сигурен, че го нямаше. Но дори да го е имало, по онова време текстът означаваше, че предпочитат симпатични клиенти, които не вдигат много шум. Означаваше, че ще попаднеш сред хора от своята среда, не че ще откажат да те настанят само защото изглеждаш малко… Странно, но докато бавно караше по обратния път, той си спомни как бе застанал пред онзи господин Стивънс от „Акрон“. За момент го обхвана гняв, че го лъжат в очите, сякаш от пръв поглед го преценяваха като груб, невъзпитан и непочтен човек. Стисна по-здраво кормилото и прошепна:

— Безобразие!

— Поне да беше измислил нещо по-убедително — процеди през зъби Гъртруд. — Пълно било! Идеше ми да го удуша, да го удуша, кълна се, щях да го удуша!

— Недей… недей да го приемаш толкова присърце, мила — помоли я Нюман, макар самият той още да не можеше да преживее, че не успя да се оттегли с достойнство. — Моля те, опитай се да забравиш неприятната случка.

— Защо не вземат мерки? — Тя всеки момент щеше да се разплаче и Нюман даде газ, сякаш така можеше да изпревари неизбежния порой от сълзи. — Защо не се разбере най-после кой кой е, защо не съберат някъде проклетите чифути и не решат проблема веднъж завинаги?!

Тя си пое рязко въздух, за да сподави риданието си.

— Чуй ме, мила…

— Не издържам вече, не издържам. Човек не може да излезе от къщи, без да се случи нещо. Да отидем в друг хотел, Лу. Накъде караш? Да отидем другаде — настоя тя и се обърна към него, сякаш бе готова да хване волана.

— Връщаме се вкъщи.

— Искам да отидем в друг хотел. Чуваш ли? Искам на друго място! — изкрещя Гъртруд.

— Престани!

— Не! Искам да сляза, няма да се прибера вкъщи! Спри колата!

— Пусни ми ръката. Пусни я веднага!

Той си дръпна ръката и Гъртруд неохотно я пусна.

— Искам да спреш колата. Няма да се прибера сега.

Той отби встрани, изключи двигателя. Гъртруд гледаше право напред. След миг кимна и нареди:

— Обърни и да намерим друг хотел. — Завъртя се бързо и погледна през задното стъкло. — Хайде, давай, няма коли.

— Гъртруд…

— Завий обратно! — неумолимо заяви тя, като гледаше за коли.

— Само се успокой — настойчиво изрече Нюман.

Хвана я за раменете и със сила я принуди да се обърне напред. Гъртруд обаче не се отказа и продължи да повтаря желанието си.

— Няма да се подложа на това за втори път днес — заяви Нюман. — Няма да допусна пак да ни обиждат.

— Завий обратно!

— Всички хотели тук следват ограничителна политика. Бях забравил, но табелата ми припомни. Навсякъде ще ни посрещнат така.

Тя го погледна изпитателно, сякаш го преценяваше.

— Слушай — попита сопнато, — защо вечно ги оставяш да те обявяват за евреин.

— Нищо не съм направил.

— Защо не каза на оня какъв си? Защо не му каза?

— Какво? Какво да му кажа? Знаеш, че когато някой се държи така, нищо не можеш да му кажеш.

— Как така не можеш да му кажеш нищо? Когато излязат с този номер, винаги им давам да разберат коя съм. Никой не може да ме прави на еврейка току-така.

Той понечи да каже нещо, но замълча. Кофата за смет…

Втренчи се над волана, премести скоростния лост и натисна съединителя.

— Къде тръгна? — попита тя.

Нюман настръхна. Чувстваше гнева й като горещи талази, прииждащи към него. Без да се обръща към нея, отговори:

— Наблизо има едно ресторантче. Можем да обядваме там и да поседнем на брега.

— Ама аз не искам да седя на брега! Искам…

Той рязко се обърна и я прекъсна:

— Не мога отново да се подложа на това унижение! Престани най-сетне!

Отново потеглиха. Седяха мълчаливо и някак внезапно отчуждени. По едно време отново му се прииска да каже нещо, но пак си замълча. Не можеше да се престраши да й каже какво се случва в квартала. Щеше да развали всичко. Нощем напрежението щеше да се промъква помежду им. Нюман искаше да започне нов живот с тази жена, но онова нещо отново разваляше всичко. Все пак за кофата можеше да й каже. Смайваше го фактът, че въпреки гнева си тя бе взела страната на стареца. За нея проблемът беше в представянето — щом докажеха какви са, можеха спокойно да прекарат уикенда в хотела. Нюман не знаеше как да й обясни, че изобщо не би трябвало да убеждават хотелиера или когото и да било в нееврейския си произход. Сам не знаеше защо, но изпита странно усещане. Струваше му се, че думите му ще прозвучат като на просяк, като на подсъдим, че ако с Гъртруд направят дори един жест или кажат дори една думичка, чувствата им ще се променят и до края на уикенда ще трябва да й се умилква.

Отби от шосето при дървените бараки на ресторантчето и спря досами реката. На няколко метра пред гумите на колата вълничките плискаха каменния бряг. Той изгаси двигателя и двамата постояха, заслушани в ромона на водата. Нюман се обърна към Гъртруд, макар да знаеше, че все още е сърдита. Тя седеше с ръце, отпуснати в скута. Може би трябваше да й каже за квартала и за предчувствието.

— Гърт.

Тя го погледна, в очите й се четеше обида.

Не, не можеше да й каже. Тя щеше да му се скара, че след като е видял преобърнатата кофа, не е отишъл веднага при Фред. Никога нямаше да разбере защо е отишъл при Финкълстийн и е обсъждал случката с него. Пък и той не можеше да й обясни, понеже сам не разбираше защо не помоли Фред за съдействие. Но това бе същото, като да се примоли на собственика на хотела, а не можеше да го стори — не беше такъв, за какъвто го мислеха хората, щом видеха лицето му, не беше.

— Да видим дали имат миди. Хайде — подкани я той. Знаеше слабостта й към морските дарове.

— Не понасяш миди — отбеляза тя.

— Ще гледам, докато ядеш.

Тя се усмихна леко в знак, че му прощава, докосна ръката му и слязоха. Разходиха се по брега, облян от слънцето, и седнаха до кръгла маса с дупка в средата, в която бе монтиран голям чадър. Гъртруд се загледа към искрящата река. Нюман завъртя чадъра, за да се предпазят от парещите слънчеви лъчи.

Към масата се приближи сервитьор с бележник.

— Миди за дамата — поръча Нюман.

Келнерът го попита какво ще желае той.

Нюман понечи да каже, че не желае нищо, но видя изражението на сервитьора. Мрачен спомен мина през ума му, изведнъж се сети, че евреите не ядат миди.

— Ами, да ви кажа… и аз ще взема една порция.

Келнерът се отдалечи. Гъртруд изненадано погледна мъжа си. Нюман отново посегна към чадъра и заби нокти в солидната дървена дръжка.

— Ще се върнем и ще проверим в едно хотелче на няколко километра оттук — прошепна. — Сигурно има свободни стаи.

Тя кимна мълчаливо.