Фокус

Четвърта глава

Не отиде в четири часа. Изчака до пет.

Кабинетът на очния лекар се намираше над магазин за скъпи кожени изделия. Голямата чакалня беше празна. В единия й край имаше врата, закрита с тежка черна завеса. Отвъд вратата беше кабинетът, в който се извършваха прегледите. Нюман седна до големия прозорец, извади друга кърпичка (първата вече беше мокра), свали си шапката, избърса кожената лента за попиване на потта, върна шапката на главата си. (Тъй като черепът му беше сплеснат отстрани, не можеше да си килва шапката, която след няколко минути се връщаше в хоризонтално положение. С течение на времето започна да вярва и упорито съветваше познатите си, че формата на килнатата шапка бързо се разваля.)

Сложи длани на бедрата си, като внимаваше да не развали ръбовете на панталона, и през широкия прозорец се загледа към улицата. Горещината беше притъпила съзнанието му. От доста време насам изтръпваше от страх само като си представеше, че ще виси в чакалнята на очния лекар. Но чувството за отговорност и дисциплина беше дълбоко вкоренено в него и бе немислимо да не изпълни нареждането на шефа. Гарган му беше заповядал да носи очила и ето че сега чакаше пред кабинета на очния лекар, а ужасът, стаен в душата му, нямаше да изпълзи навън и да приеме определена форма, докато той изпълняваше нарежданията на висшестоящите. Взираше се през прозореца, но виждаше само размазани петна. Мислите му бяха като пътеки, отвеждащи навън, и той ги последва — спомни си за свои колеги, които бяха дръзнали да се противопоставят и бяха изхвърлени на улицата, докато той беше останал в компанията (вярно, с много ниска заплата, но със съхранено достойнство) и беше запазил мястото си и през депресията, и сега, по време на войната. Защото беше прекланял глава, изпълнявал бе дълга си, понасял беше безкрайните унижения, на които го подлагаха висшестоящите. Намираше се в безопасност и винаги щеше да бъде. Дори можеше да си намери симпатична жена и да сключи брак с нея, след като чудовищната война най-сетне свършеше. Може би най-сетне майка му щеше да склони и да заживее в Сиракюз заедно с другия си син. Може би…

Докато седеше в тихата чакалня и се взираше в улицата… по-точно в размазаното петно през прозореца, в съзнанието му изплува образът на жена, който се явяваше рядко, но беше невероятно натрапчив. Беше едра, почти дебелана, и лицето й не се виждаше, ала Нюман знаеше, че тя е благоразположена към него. Отдавна обитаваше съзнанието му и сякаш се появяваше най-вече в напрегнати моменти, когато той беше принуден да изпълни дълга си. Както винаги щом жената изникнеше във въображението му, Нюман си спомни първия път, когато беше дошла при него. От три дни той беше в окоп близо до френската граница, водата стигаше до коленете му. Късно вечерта полковник Тафри слезе в окопа и съобщи, че призори ще атакуват вражеската войска, после си отиде. През няколкото часа преди сипването на зората жената се появи пред Нюман, бедрата и скритите й кътчета почти докоснаха ръката му. И когато настъпи моментът да излезе от окопа и да се включи в битката, той се зарече да запази копнежа за жената и онова, което тя означаваше за него, защото за пръв път изпитваше толкова прекрасно плътско желание. Зарече се, ако някога се върне в родината, да си намери хубава работа, а след като спечели достатъчно, да си купи хубава къща като онези на рекламите, да се събере с жената с пищни форми и благ характер. Ала като се върна у дома, майка му го покани да седнат в дневната на апартамента им в Бруклин, спусна щорите и довери, че краката й започват да се парализират…

Чу гласове в чакалнята и се обърна. Нямаше никого. Едва сега разбра, че гласовете идват зад черната завеса в дъното на помещението. С течение на времето слухът му се беше изострил неимоверно…

Върна се до прозореца. Тялото му пулсираше. Запита се какво ще се случи, ако някой… например човек като него, излезе на улицата и завинаги изчезне, без да се появи там, където са го очаквали. Да заброди из страната, да търси щастие и… може би подходящата жена. Какво ще стане, ако сега отвори вратата и…

Чу стъпки. Рязко се обърна и видя, че лекарят се приближава към него. Някой — може би жена? — излезе от чакалнята. Нюман се изправи и с цялото си сърце си пожела да бъде щастлив, после се върна към действителността и се запита дали трябва да се обръща към специалиста с „докторе“ или „господине“.

— Ето ви и вас, господин Нюман — сърдечно каза онзи. — Защо се забавихте толкова? Как сте?

— Добре, благодаря. Готови ли са ми…

— Готови са отпреди три седмици. — Гласът на специалиста идваше някъде откъм бюрото. — Нюман се приближи и видя, че лекарят рови в чекмедже, пълно с очила, поставени в пликове. Стигна до очилата, които търсеше, взе ги и ги извади от плика. — Седнете ето тук. — Човекът посочи стола пред бюрото си и също понечи да седне.

— Извинете, докторе, но бързам…

— Няма да ви бавя. Искам да се уверя, че очилата са ви по мярка.

— Сигурен съм. Миналия път пробвах рамките — нетърпеливо каза Нюман и преди лекарят отново да заговори, грабна очилата и добави: — Наистина много бързам. Дължа ви осемнайсет долара, нали така? — Подаде му две десетдоларови банкноти, които беше навил на тръбичка още в службата си.

Очният лекар го изгледа, после се обърна и влезе обратно в кабинета си.

На стената до бюрото имаше кръгло огледало. Още преди лекарят да спусне черната завеса, Нюман се доближи до огледалото на пръсти и сложи очилата. Видя само воднист свят от амалгама, в който се примесваше цветът на синята му вратовръзка. Чу стъпките на лекаря, набързо свали очилата и ги пъхна в горния джоб на сакото си.

— Доста мислих за вашия случай — каза специалистът и му подаде рестото.

— Така ли? — попита Нюман, като се помъчи да скрие любопитството си.

Онзи седна зад бюрото, измъкна от чекмеджето някаква кутийка, извади от нея две сферични пластмасови парченца. Постави ги на дланта на другата си ръка, облегна се назад и заяви:

— След време никой няма да носи очила, господин Нюман.

— Знам, обаче…

— Вие дори не пожелахте да ги опитате. След като толкова се страхувате, че очилата ще ви загрозяват, би трябвало да се опитате да свикнете с контактните лещи.

Нюман направи крачка към вратата, сякаш му беше дошло до гуша от подобни лекции, и каза:

— Четири седмици подред ги държах по цяла нощ. Не ги понасям.

— Много хора казват същото, докато не свикнат — едва ли не плачливо каза специалистът. — Естествено очната ябълка отхвърля всяко чуждо тяло, но окото е мускул, а мускулите…

Поучителният тон на специалиста накара Нюман отново да пристъпи към вратата и да подхвърли:

— Не искам да ме…

— Не ви пробутвам нещо, само казвам, че…

— Не мога да търпя лещите — прекъсна го Нюман и печално поклати глава. — Всеки път, когато съм с тях и примигна, се разстройвам. Изглежда ми противоестествено да ги пъхам в очите си всяка сутрин, а вечер да ги пускам в онази течност… Аз… как да ви обясня… лещите ме изнервят. Струва ми се, че се движат в очите ми.

— Невъзможно е да се…

— Казвам ви, че се движат! — В тона му се прокрадна горчивото разочарование, което бе изпитал през седмиците, докато се затваряше в стаята си и се мъчеше да свикне с допира на миниатюрните пластмасови парченца. Нощем излизаше сам и бродеше по улиците, без да сваля лещите, веднъж отиде на кино, за да провери дали поне за малко може да ги забрави. — Отидох на кино, опитах какво ли не, но така и не се отърсих от усещането за чужди тела в очите си. Мисълта ми е… докосвам си клепача, обаче не усещам нищичко под него. Това… ме изнервя.

— Странно — каза очният лекар, стисна в шепата си мъничките лещи и си отдръпна ръката. — Вие сте първият с подобна реакция.

— Чувал съм и за други — измънка Нюман. — Ако тези приспособления станат много популярни и ги носят милиони хора, ще откриете някои, които не могат да ги понасят.

— Е, пожелавам ви приятно носене на очилата — усмихна се специалистът и го изпрати.

— Благодаря. — Нюман понечи да излезе.

— Един момент. — Очният лекар пусна на пода лещите. — Погледнете, отскачат като топки за пинг-понг. — Той посочи мъничките пластмасови сфери и се засмя.

За щастие Нюман намери свободно място в мотрисата на метрото. Тази вечер нямаше да издържи да стърчи прав чак до Куинс. Щеше да му призлее от миризмата на пътниците, плътно притиснати един до друг, към която беше особено чувствителен. Въпреки че беше седнал, пак леко му се повдигаше. Новите очила се гушеха в джоба му като животинче, свито на кълбо. Докато мотрисата фучеше по релсите и го отвеждаше към дома, той опитваше да си представи как ще носи очила, ала с наближаването към своята спирка все по-натрапчиво осъзнаваше, че без тях скоро няма да може дори да излиза от къщи. Каза си, че ще се успокои, ако възкреси в съзнанието си изображението на безликата жена, присъстваща в повтарящото се видение за щастие, но още с появата си тя избледняваше и единственото, което Нюман виждаше ясно и най-често, бе огледалото над умивалника в банята.

Слезе на своята спирка, изкачи се по стъпалата и излезе на улицата — продължаваше да вижда само огледалото. Не забеляза господин Финкълстийн, който седеше пред магазинчето си, прекоси платното, озова се на отсрещния тротоар и зави по пътечката, разполовяваща мъничката морава пред къщата му. Вратата беше отключена. Нюман забрави да си свали шапката, мина покрай майка си, която седеше до радиото в дневната, и се качи на горния етаж — движеше се бързо, защото познаваше тези стъпала. Преди да отвори вратата на банята, подвикна „добър вечер“ на старицата, после влезе и включи осветлението. Остави си шапката на ръба на ваната, извади очилата. Винтчетата още бяха стегнати, дръжките едва се разгънаха. Той си сложи очилата, втренчи се в огледалото. Отново видя размазано петно, примесено с цветовете на вратовръзката му. Загледа се в сребристата повърхност. Примигна, отново погледна. Вдясно се очерта рамката на огледалото. Изображението стана много контрастно. След миг и пред лявото му око се проясни, Нюман ясно видя цялата рамка; усещането беше толкова странно, че той забрави за какво е дошъл и се огледа. Внезапно му се стори, че е изпуснал въздуха, който години наред е задържал в белите си дробове. Колко отчетливо виждаше всяка четинка на четката за зъби! И плочките на пода, и шарката на хавлиените кърпи… После го връхлетя споменът…

Дълго се взира в лицето си — в челото, брадичката, носа. Доста време посвети на подробно изследване на всяка част, чак накрая видя цялото си лице. Почувства се, сякаш стъпалата му се отделиха от пода и леко се издигна във въздуха. Сърцето му биеше лудо, главата му кимаше в унисон с ритъма. Слюнка се събра в гърлото му и той се закашля. В огледалото в банята — същата баня, която бе използвал почти седем години, бе отразено лице на евреин. Някакъв евреин беше влязъл в банята му. Тъкмо от този ефект на очилата се бе страхувал, само че положението беше още по-трагично, защото всичко се случваше в действителност. Много по-зле беше отпреди три седмици, когато в кабинета на очния лекар беше пробвал само рамките. Те му придаваха вид на германски евреин, защото имаше плоски отвесни скули, четвъртита глава, много бяла кожа и най-важното — торбички под очите. Щеше да му е трудно, но не невъзможно да се примири с външността си, но сега… Дебелите стъкла уголемяваха очните му ябълки, торбичките почти не се виждаха, за сметка на което очите му изпъкваха — изглеждаше опулен и с гневен поглед. Рамките сякаш скъсяваха черепа му, покрит с гладко пригладена коса, и подчертаваха носа му, който преди изглеждаше остър, а сега приличаше на човка. Нюман бавно свали очилата, отново ги сложи, за да разгледа изкривеното си изображение. Усмихна се насила. Усмивката му беше на човек, който против волята си позира за снимка, ала той се насили да я задържи и това вече не беше неговата усмивка, а грозна гримаса. Зъбите му, по принцип неравни, като че ли опорочаваха усмивката, превръщаха я в лукаво и неискрено хилене, чиито напъни да симулира радост според Нюман търпяха провал заради типично семитския му нос, опулените очи, щръкналите му уши. Стори му се, че лицето му се е издължило и е заприличало на рибешка глава.

Свали очилата. Пред погледа му всичко се размаза, за миг очите му шеметно започнаха да блуждаят, краката му се подкосиха. Залитайки, излезе от банята, прекоси коридора, окачи си сакото в дрешника, слезе по стълбището и отиде в дневната. Майка му, върху чиито колене беше разгърнат бруклинският „Ийгъл“, беше включила лампиона както всяка вечер, щом той се прибереше, и гледаше към вратата в очакване на обичайния кратък разговор, равнозначен на поздрав.

Нюман усети миризмата на готвено, лъхаща от кухнята. Знаеше къде се намира всяка мебел, колко е струвала и след колко време ще се наложи да пребоядиса стаите. Това беше неговата къща, неговият дом, а старицата, седнала на инвалидна количка до безмълвното радио, бе неговата майка, въпреки това той се движеше тромаво, като че ли за пръв път стъпваше тук. Седна на канапето до старицата, тя го обсипа с въпроси:

— Окачи ли си сакото в дрешника? Днес май беше много горещо, а? Имаше ли голяма блъсканица в метрото? Имаш ли много работа? Как е господин Гарган?

Нюман учтиво й отговори, после отиде в кухнята и си сипа от храната, приготвена от прислужницата. Стори му се безвкусна, стомахът му сякаш отказваше да работи, затова остави чинията почти недокосната. Изми си лицето на умивалника в кухнята и го избърса с малка хавлиена кърпа, която държеше тук именно за това. Странно, но единственото, което му се въртеше в главата, бе колко отчетливо беше видял всяка четинка на четката за зъби. Взе недочетения вестник от предишната вечер — винаги го дочиташе, преди да се захване с днешния, отново седна на канапето под лампиона и си сложи очилата. Майка му го повика. Нюман се обърна към нея. Старицата внимателно го огледа, като все повече се привеждаше. Той смутено се усмихна, както когато й показваше наскоро купен костюм.

— Бога ми! — засмя се майка му. — Приличаш на евреин.

Той също се засмя и усети как разтегнатите му устни разкриват неравните му зъби.

— Защо не си взе от онези очила без рамки?

— Пробвах и такива. Изглеждам по същия начин. Тези ми стояха най-добре.

— Е, няма значение. Едва ли някой ще забележи. — Старицата взе вестника и го вдигна към светлината.

— Имаш право. — Нюман също взе вестника. Беше плувнал в пот, само по лицето му нямаше нито капчица заради прохладния ветрец, който духаше откъм задния двор. На улицата закрещяха деца, които се гонеха, постепенно звуците заглъхнаха заедно с шума от бягащи стъпки. Възмутено се спогледаха с майка си — откъде накъде тези дечурлига се осмеляваха да смутят спокойствието на квартала? Обичайният жест беше като стъпка към здравия разум и го успокои. Отново сведе глава към вестника — за пръв път от много време четенето не го затрудняваше, дори му беше приятно. Тъй като досега очите му бързо се уморяваха, преглеждаше само статията, посветена на войната, и често губеше нишката, унесен в спомени за кошмарната си година в окопите на Франция. Тази вечер обаче отдели внимание дори на кратките дописки, поместени най-отдолу на всяка страница. Една прочете около пет пъти. Авторът съобщаваше как предишната нощ вандали нахлули в едно еврейско гробище, преобърнали три надгробни камъка, а върху другите нарисували свастики. Краткият материал му се видя увлекателен както навремето детективските романи. Стори му се, че измежду редовете долавя същата заплаха от неконтролируемо насилие и безпощадна сила, която усещаше, докато четеше надписите по стълбовете в метростанцията. Очите му няколко пъти пробягаха по двата абзаца, сякаш да изстискат от тях и последната капка чувство.

Обзе го вцепенение, приливите в тялото му като че ли се превърнаха в неподвижно застинало езеро. В съзнанието му възкръсна сънят за панаирджийската въртележка. „Полиция! Полиция!“ Видя как празните вагончета във формата на животни и птици се въртят, внезапно спират и се завъртат назад, после отново поемат напред. За Бога, какво се произвеждаше в земните недра под въртележката? Какво ли е мислил, та да му се яви толкова странен сън? Представи си как се качва в едно от вагончетата — голям и грозен жълт лебед. Невидимата ос го завъртя напред, после назад, пак напред… Чуваше бръмченето на подземните двигатели, усещаше мощта им. Страхът се вкопчи в шията му като черен гарван; обзе го гняв, той прогони образа на въртележката и се съсредоточи във вестника… редакционната статия, възхваляваща подвиг на противопожарната команда… друга, посветена на високия дух, трета, която разказваше за използването на диамантите при изработването на военни съоръжения. Ала докато четеше, думите излетяха от съзнанието му, остана само картината на преобърнати надгробни камъни и как вандали с тежки метални пръти чупят мраморни звезди на Давид.

Старицата си дочете вестника и избута инвалидната количка до сина си. Беше заспал. Тя го разтърси, за да го събуди. Нюман разпъна канапето и помогна на майка си да си легне. Качи се на горния етаж и се съблече. Шапката му остана на ръба на ваната. Никога досега не беше прекарвала нощта извън овалната кутия.