Фокус

Втора глава

Допреди няколко седмици му правеше удоволствие сутрин да излиза от къщата. Появяваше се на верандата, жизнен като ранобудна птичка, слизаше по теракотените стъпала, зорко оглеждаше мъничката морава за парченца хартия, които вятърът е донесъл през нощта. Чевръсто събираше боклуците, пускаше ги в кофата за смет на улицата, обръщаше се, с умиление оглеждаше къщата и тръгваше към станцията на метрото. Винаги ходеше бързо и леко приведен като куче, опъващо каишката си, не поглеждаше нито наляво, нито надясно, сякаш се страхуваше минувачите да не си помислят, че се шляе безцелно.

Ала тази сутрин още като излезе на верандата, жегата парна румените му страни, пухкави като на дете, напомни му за онова, което се беше загнездило в тялото му. За миг той се почувства безпомощен и изплашен. Измина няколкото крачки до първото стъпало, но спря, защото нещо изпращя под краката му. Наведе се да разгледа теракотения под на верандата, повдигна идеално излъсканата си обувка и видя парче целофан, залепнало за подметката. Хвана го с два пръста, слезе по стъпалата, измина късата алея, отвори кофата за смет и хвърли вътре целофана. За миг остана на тротоара, машинално приглади тъмносиньото лятно сако върху шкембенцето си, за което често казваше, че все повече заприличва на заоблено хълмче, и усети как потта се стича под колосаната му яка. Обърна се и невиждащо се втренчи в къщата.

Човек, който за пръв път стъпваше в квартала, нямаше да забележи разлика между къщата на Нюман и съседните постройки — строени в редица двуетажни тухлени сгради с гаражи под високите предни веранди. Пред всяка се издигаше грациозен клен, който по нищо не се отличаваше от събратята си, тъй като всички бяха засадени през една и съща седмица преди седем години при завършването на постройките. Според Нюман обаче имаше няколко много съществени разлики. Все така застанал до кофата за смет, той вдигна очи към кепенците, които собственоръчно беше боядисал в светлозелено. После погледна мрежите против комари, които беше закачил на панти, затова те се отваряха като прозорци, вместо да са провиснали като мрежите на съседите. Много често съжаляваше, че къщата не е от дърво, та да разполага с повече площ за боядисване. При сегашното положение не му оставаше друго, освен да се занимава с колата си, качена на бетонни трупчета в гаража. Преди избухването на войната, през неделните дни изкарваше автомобила на улицата, грижливо го избърсваше отвън с мека кърпа, напоена с полираща течност, почистваше седалките и закарваше майка си до черквата. Въпреки че никога не би го признал, сега, когато колата беше на трупчета, грижите за нея му доставяха много по-голямо удоволствие — всеизвестно беше, че ръждата е най-големият враг на машина, която не се използва. По време на войната в неделите той изваждаше от мазето идеално поддържания акумулатор, свързваше го и за няколко минути включваше двигателя. После сваляше акумулатора, замъкваше го обратно в мазето, бавно заобикаляше колата и я оглеждаше за петънца от ръжда, няколко пъти завърташе волана, за да не клеяса смазката на лагерите… накратко, веднъж седмично правеше онова, което производителят съветваше да се върши два пъти годишно. В неделните привечери с чувство за изпълнен дълг измиваше ръцете си с почистваща течност и сядаше да вечеря, доволен, че е раздвижил мускулите си, както и от цветущото си здраве.

Погледна кофата за смет, за да се увери, че капакът е плътно затворен, и тръгна по улицата, крачейки по присъщия си целеустремен начин. Ала въпреки че походката му бе все така равномерна и брадичката му — самоуверено вирната, стомахът започна да го свива; за да се успокои, се замисли за майка си, която седеше в кухнята и чакаше прислужницата да дойде и да й приготви закуска. Беше парализирана от кръста надолу и говореше само за болките си и за Калифорния. Нюман се опита да проникне в съзнанието й, но като наближи станцията на метрото, стомахът го сви още повече и той с облекчение спря под предлог да си купи вестник от дрогерията на ъгъла. Поздрави собственика и му подаде монета от пет цента, като внимаваше да не докосне дланите му. Нямаше да изпита погнуса, обаче мисълта за допира му беше крайно неприятна. Може би си въобразяваше, но му се струваше, че господин Финкълстийн мирише на готвено. Не му се искаше да докосне миризмата. Както обикновено собственикът отвърна на поздрава, после Нюман измина няколкото метра до стълбището, спря за миг, за да се вкопчи в перилото, и заслиза към метростанцията.

В шепата си стискаше друга петцентова монета, която умело пъхна, след като опипом намери жлеба… въпреки че ако беше благоволил да наведе глава, щеше да си спести опипването. Само че той не желаеше хората да го виждат с наведена глава.

Излезе на перона, свърна вляво и закрачи бавно; забеляза, че както обикновено повечето пътници се бяха скупчили по средата на перона. Той винаги заставаше на края, където спираше първата мотриса — ако тези хора имаха поне малко ум в главата, щяха да забележат, че в тази мотриса има най-малко пътници. След като се отдалечи на двайсетина метра от чакащите, той постепенно забави крачка и спря до един стоманен стълб. Обърна се към него, присви очи, за да ги фокусира. Вдигна глава, леко я наведе, оглеждайки металната повърхност, боядисана в бяло. Изведнъж престана да се движи. Забеляза някакъв надпис. Докато четеше, пламна от радостно предчувствие. Някой, който е чакал на спирката, набързо беше надраскал с молив: „Ела на ЕлЕй 4–4409. Красиви и глупави.“ Както много пъти преди Нюман се запита дали това е някаква реклама или глупава шега. Обзе го смътно предчувствие за опасно приключение, представи си апартамент… тъмен и наситен с ухание на женска плът…

Плъзна поглед надолу. Видя умело нарисувано човешко ухо. Няколко драскулки, напомнящи отметки. Беше попаднал на истинска находка. Често, когато сутрин идваше на перона, надписите върху металните стълбове вече бяха почистени. За миг вниманието му беше привлечено от послание с големи букви: „НЕ СЕ КАЗВАМ ЕЛЗИ“; той поклати глава и леко се усмихна. „Колко ли разгневена е била жената, надраскала надписа. Защо й казват Елзи? И къде е сега? — запита се. — Дали още спи, или отива на работа? Щастлива ли е или тъжна?“ Нюман изпитваше някаква душевна близост с хората, които пишеха по металните стълбове, понеже му се струваше, че посланията им са напълно искрени. Усещането беше, сякаш отваря нечии писма…

Постепенно се привеждаше, но изведнъж спря. Пред очите му лъсна грижливо изписано изречение: „Чифутите започнаха ВОЙНАТА.“ Под него беше надраскано: „Убийте чифутите, убийте чифу…“ Очевидно пристигането на мотрисата беше прекъснало писмените излияния на анонимния автор. Нюман преглътна и се втренчи, сякаш беше уловен в лъч хипнотизираща светлина. Над жестокия лозунг се мъдреше една дума „фашисти“, от която излизаше стрелка, посочваща призива за убийство.

Нюман се извърна и се загледа в релсите. Задъхваше се, сърцето му биеше до пръсване, жегна го предчувствие за смъртоносна опасност, все едно беше станал свидетел на кървава юмручна схватка. Около този стълб се беше разгорял безмълвен, но ожесточен спор. Докато по улицата спокойно са се движели коли и хората са спели в домовете си, тук, долу, бе протекъл необуздан поток, оставил бе следи и беше изчезнал.

Той се вцепени. Отдавна четеше графитите по стълбовете, ала за пръв път написаното го развълнува до дъното на душата. Заплашителното послание му се стори като безмълвно съобщение, което градът автоматично регистрира в съня си; таен вестник, който не се влияе от егоистични интереси и страх от нарушаване на общоприетия морал, и помества искрените мнения на хората. За Нюман усещането беше, сякаш е уловил изплъзващия се поглед на града и е проникнал в съзнанието му. Тътенът на приближаваща се мотриса го изтръгна от вцепенението му.

Отново бавно се обърна към металния стълб, но се закова на място, защото до него спряха две жени, от които лъхаше на сапун с вишнев аромат. Погледна ги изпод око. „Защо — запита се — тези послания винаги са от неграмотни?“ Вероятно двете жени споделяха негодуванието на анонимния автор, обаче само хората от най-низшите класи дръзваха да напишат истината. Въздухът се завихри около него, когато мотрисата се вмъкна като бутало в цилиндричния тунел на метростанцията. Нюман рязко отстъпи назад, лакътят му докосна роклята на едната жена. За миг уханието на вишна се усили, той изпита задоволство, че жената поддържа личната си хигиена. Обичаше да пътува с хора, които миришат на чисто.

Вратите на мотрисата се отвориха със съскане, жените се качиха. Той изчака секунда и предпазливо ги последва — имаше лош опит от миналата седмица, когато понечи да се качи, преди вратите напълно да са се отворили, и се блъсна в тях. Хвана се за дръжката, провиснала от порцелановото перило на тавана, лицето му поруменя при спомена за конфузното положение, в което се беше озовал. Сърцето му лудо затуптя. Отпусна ръка, щом мотрисата потегли, издърпа от ръкава на сакото маншета на бялата си риза. Мотрисата зафуча към Манхатън. Неумолимо и безмилостно го отнасяше към острова и той затвори за миг очи, сякаш да успокои страховете си.

Едва сега си даде сметка, че вестникът още е пъхнат под мишницата му. Разгърна го и се престори, че чете. Този път на челната страница липсваше огромно заглавие. Буквите запълзяха пред очите му. Престори се на задълбочен във вестника и крадешком надникна иззад разгърнатите страници към пътника на седалката пред него. Машинално отбеляза, че е поляк или украинец. Разгледа го, доколкото беше възможно. Онзи носеше каскет и мръсно яке. Нюман не виждаше очите му, но реши, че сигурно са малки. Накратко, непознатият беше от славянската раса, трудолюбив, необщителен, глуповат и любител на чашката.

Загледа се в човека до работника. Негър. Погледът му се премести върху следващия пътник, задържа се върху него. Пристъпи към седалката и внезапно забрави къде се намира. Почувства се като колекционер, в чиито ръце е попаднала много рядка вещ. Човекът задълбочено четеше „Таймс“. Беше със светла кожа, вратът му беше като колона, косата му, скрита под нова шапка, вероятно беше руса; Нюман присви очи и зърна торбичките под очите му, досущ като на президента на Ваймарската република фелдмаршал Паул фон Хинденбург. Не виждаше устата, но си я представи — широка, с плътни устни. Поотпусна се, обзе го задоволството, което винаги изпитваше, когато на път за работа се забавляваше с тайната си игра. Може би само той в цялата мотриса знаеше, че човекът с квадратната глава и светлата кожа не е нито швед, нито германец, нито скандинавец, а евреин.

Отново извърна очи към негъра и се втренчи в него. „Някой ден — помисли си както винаги, когато видеше негър — трябва да разуча различните типове черни мутри.“ Даваше си сметка, че интересът му е само академичен, тъй като информацията не му беше необходима за работата, ала все пак…

Някой докосна рамото му. Той се наежи и се обърна.

— Здрасти, Нюман. Едва сега те видях.

На лицето на Нюман се изписа добродушно снизхождение, което добиваше при всяка среща със съседа Фред.

— Как спахте снощи? — попита. — Усетихте ли жегата?

— През прозорците откъм двора винаги подухва хладен ветрец — отвърна съседът, сякаш живееше в друг по-ветровит квартал. — При теб не е ли така?

— О, да — излъга Нюман. — Снощи спах, завит с одеяло.

Фред заби пръст в рамото му:

— Смятам да сложа кушетка в избата. След като я измазахме, там е адски прохладно.

— Няма ли влага?

— Не, откакто измазахме стените — натърти съседът.

Нюман извърна очи, да не би погледът да издаде мислите му. Освен съседи с Фред бяха и колеги, само че онзи работеше в ремонтния цех, намиращ се в друга сграда, носеше гащеризон и се държеше като типичен механик. Както винаги при среща с него раздразнено се зарече да измаже избата, независимо дали може да си го позволи или не. Не проумяваше откъде накъде компанията плаща двойно повече на този недодялан дръвник, като се има предвид колко важна бе работата, извършвана от него, Нюман, да не говорим за необичайния му талант. Освен това мразеше да пътува в метрото заедно с Фред заради противния навик на съседа да забива пръст я в гърдите, я в ръката на събеседника си.

— Чу ли снощната шумотевица? — попита Фред. Цинична усмивчица разтегна устните му, разположени върху масивна долна челюст, сякаш прикачена за лицето му чрез дълги и дълбоки бръчки от двете страни.

— А, да. Какво стана накрая? — измърмори Нюман и машинално издаде долната си устна, както правеше в моменти на напрежение.

— Ами излязохме, заведохме Пит вкъщи и го накарахме да си легне. Леле, как се беше натряскал, бедна ти е фантазията!

— Пит Ахърн ли беше това? — изненадано прошепна Нюман.

— Същият. Направил главата и тръгнал да се прибира, обаче срещнал оная черномутреста кокона. Между нас да си остане, ама жената не беше за изхвърляне — добави Фред, който имаше навика да се озърта, докато говори.

— Дойде ли полиция?

— Как не! Изгонихме пачаврата и заведохме Пит да си легне.

Мотрисата спря на следващата станция, за миг качващите се пътници разделиха двамата мъже. Щом вратите се затвориха, Фред отново се присламчи до съседа си. Няколко минути двамата мълчаха. Нюман не откъсваше поглед от косматата китка на досадника — дебела и вероятно силна. Може би затова онзи играеше така добре боулинг. Странно как понякога му допадаше да бъде в компанията на Фред и други съседи от квартала, ала в моменти като този не можеше да го понася. Спомни си как си бяха устроили пикник в парка и как онзи се беше сбил с…

— К’во ще кажеш за тия работи, дето стават напоследък? — Усмивката на Фред беше помръкнала, но двете дълбоки бръчки все така се врязваха като белези в страните му. Присви подпухналите си очи, изпитателно се загледа в събеседника си.

— За какво говориш?

— За квартала, разбира се. Както е тръгнало, ще ни натресат разни черньовци и тогава ни е спукана работата.

— Ами… сигурно така ще стане.

— Всички говорят за туй, дето черните не си знаят мястото.

— Вярно е.

— Знаеш ли защо повечето хора от стария ми квартал дойдоха тук? За да се отърват от ония ми ти сажди, а те се влачат подир нас. Сещаш ли се за онзи Финкълстийн?

— Собственикът на дрогерията ли?

— Да. Представяш ли си, цялата му рода щяла да се пренесе в неговата къща, дето е досами магазина. — Фред отново се озърна.

Нюман си помисли, че именно това му допада у съседа. Искаше му се онзи да говори по-тихо, но и да продължава монолога си, защото казваше истини, които всеки подозираше, обаче не смееше да изрече. Когато го слушаше, неизменно усещаше някакво лошо предчувствие. Същото, което изпитваше при четенето на посланията върху металните стълбове — нещо се зараждаше в града… нещо опасно и въодушевяващо.

— Мислим да свикаме събрание. Онзи ден Джери Бул го каза на Пит.

— Мислех, че тази организация вече не съществува.

— Съществува, и още как! — гордо обяви Фред и се ухили. Сутрин клепачите му бяха толкова подпухнали, че почти скриваха очите му. — Веднъж да свърши войната и момчетата да се върнат вкъщи, ще станат пукотевици, каквито не си виждал. Обаче засега се снишаваме. От мен да знаеш, че това събрание е първата крачка. Така както вървят нещата, нищо чудно войната скоро да свърши. Затуй трябва да сме подготвени, нали разбираш? — Изглежда, държеше да чуе потвърждението на съседа, защото изражението му стана някак несигурно.

— Ъхъ — промърмори Нюман и зачака онзи да продължи.

— Искаш ли да дойдеш? Ще те взема с колата.

— Оставям събранията на вас, момчета. — Нюман окуражително се усмихна, сякаш се възхищаваше от мускулите на съседа. Всъщност обаче хората на тези събрания не му допадаха. Половината не бяха с всичкия си, другите изглеждаха така, сякаш от години не са си купували нови дрехи. — Мен не ме бива за тези неща.

Фред кимна, но явно не беше доволен от обяснението. Прокара език по зъбите си, пожълтели от вечните му пури, и се загледа през прозореца, край който пробягваха светлините на лампите в тунела.

— Както искаш — измънка обидено и примигна. — Рекох си, че трябва да те поканя. Целта ни е само да прочистим квартала, нищо повече. Мислех, че ще искаш да се включиш. Тия са бъзльовци — щом стане напечено, начаса ще си вдигнат чукалата.

— За кого говориш? — попита Нюман, на облото му лице се изписа интерес.

— За евреите, разбира се. После ще помогнем на момчетата отвъд булеварда да се отърват от пуерториканците. Докато се обърнеш, улиците ще се напълнят с изселници, натоварили на ръчни колички партакешите си. — Изглеждаше разочарован от отказа на съседа си.

Нюман като хипнотизиран се взираше в почти несъществуващата му брадичка, осеяна с пъпки. Отново го обзе предчувствие за надвиснала опасност. Понечи да отговори, но видя, че евреинът с Хинденбурговите торбички под очите се е обърнал и се взира в него. Изглеждаше така, все едно се кани да стане и да го удари. Нюман заговори на Фред:

— Допълнително ще ти кажа дали ще дойда. В четвъртък може да се наложи да работя до късно — промълви тихо и обърна гръб на евреина. Мотрисата навлизаше в неговата станция. Фред го потупа по рамото и кимна. Вратите се отвориха, Нюман бързо слезе на перона. Щом застана с лице към стълбището, нещо вътре в него отново затрепери. Мотрисата потегли, той тръгна към изхода, като се стараеше да се движи по-далеч от ръба на перона, и се изкачи по стъпалата.

Застана за миг на тротоара, облян от лъчите на слънцето, и си пое въздух. Вдигна ръка да намести сламената си шапка и усети как от подмишницата му се стече хладна капка пот. През изминалите седмици всеки ден спираше на този ъгъл и с ужас се питаше какво го очаква в службата; както обикновено през тези няколко секунди му се стори, че кожата му се втечнява. Предпазливо запристъпва по вече нажежения тротоар и се насили да мисли за своя квартал и за еднаквите къщи, напомнящи колове на дъсчена ограда. Споменът за тяхната еднаквост удовлетвори копнежа му за ред и дисциплина и той тръгна към работното си място, като благоразумно се постара да си събере ума.