Фокус

Дванайсета глава

Не беше щастлив. Още на втората седмица осъзна, че се е превърнал в слуга на търговските представители, които изобщо не ги беше еня за него. Не беше щастлив, но пък и никога не бе ходил на работа с такова желание всеки Божи ден. Гъртруд му вдъхваше такава жизненост, че цялото му съществуване, преди да я познава, изглеждаше като отшелничество, безсмислено пропилени години.

Една вечер, когато леко захладня, двамата се разхождаха по Пето Авеню. Понякога Нюман изпитваше такава любов към Гъртруд, че му идеше да я прегърне и разцелува насред улицата. Особено в моменти, в които минаващите мъже я заглеждаха — беше сигурен, че е достатъчно да й прошепне, че иска да се ожени за нея, и тя щеше да приеме. Това бе рядкост в живота му — да си пожелае нещо и то да се сбъдне.

По чистата широка улица имаше толкова малко хора, че тя можеше да говори на воля. Беше изпила две уискита без лед и това малко го шокира, защото си имаше изградено мнение за жените, които обичат да си пийват. Освен това говореше твърде високо.

— Дааа — провлачено изрече Гъртруд, — не съм от така наречените „порядъчни“ момичета. — Погледна го, сякаш всеки момент щеше да прихне. — Смущава те, нали?

— Ни най-малко — небрежно се засмя той, сякаш му беше все едно.

Когато му говореше така, тя го караше да жадува за нея, плашеше го.

— Щях да се омъжа за един актьор. Никога не се хващай с актьори, от мен да го знаеш. — Изсмя се и го дръпна за ръката. Той също се засмя, но не толкова гръмко. Всеки път, когато тя си пийнеше, заговаряше за онзи актьор.

— Беше по-млад от мен, ама хубавец. Голям сладур, да знаеш. — Клепачите й потрепнаха. Нюман беше забелязал, че каквото и да говори, тя не споделяше подробности за прословутия красавец. — Една сутрин го целунах за довиждане и повече не го видях.

Странно — днес изглеждаше склонна да разкаже подробности за прословутия актьор.

— Още ли… Сигурно още го обичаш — измънка Нюман.

— Аз ли? — презрително се изсмя тя. — В последно време съм много корава мацка, господинчо. — Често повтаряше това странно изречение. — Все ти се чудя. Наистина ли не си бил женен?

— Не. Останах си стар ерген.

— Тогава как така винаги си толкова спретнат?

— Ами… старая се. Да речем, че съм прилежен.

— Така си е. — Гъртруд го огледа с известно недоумение. — Ти си прилежен мъж.

— Понякога се занемарявам — смутено измърмори той. Осъзна, че за пръв път говорят един за друг.

Влязоха в парка и седнаха на скамейка, от която се виждаха големите хотели на Парк Плаза. До тротоара бяха спрели няколко файтона, до всеки от тях стоеше стар файтонджия с цилиндър. Отзад бълбукаше мраморен фонтан, някакво момченце седеше на ръба и риташе във водата.

Гъртруд не пусна ръката му дори след като седнаха. Помълчаха известно време, загледани в лимузините, които спираха пред лъскавите врати на елегантните хотели.

— Каква кола имаш? — промърмори тя.

— Плимут.

— Какъв? Какво е купето?

— А! Седан — отвърна той, докато наблюдаваше минаващия по улицата сив спортен автомобил.

— Аха.

Тя отново се загледа в колите, по едно време подхвърли:

— С какво се забавляваш?

— Цял живот само работих, така и не ми остана време за забавления.

— Едни получават всичко, а други — нищо.

Тези внезапни философски прозрения му харесваха. Понякога Гъртруд дори се изразяваше поетично.

— Навярно си права. Макар че и аз имам това-онова.

— Тъй ли? Какво например? — равнодушно попита тя.

— Ами… хубава къща и… така, де, хубава работа.

— Обаче никога не си се забавлявал, нали?

— Да, аз… такова… — Хрумна му да й каже, че редовно е играл боулинг с Фред и е обикалял с колата в провинцията, но премълча. — Обаче не съм правил онова, което имаш предвид.

— Какъв ти е проблемът, Лорънс?

Той смутено сведе очи, чувстваше, че ще изтърси някоя глупост.

— Сигурно съм от хората, които потискат чувствата си.

— Затова винаги съм избирала актьори.

Не беше ясно какво има предвид с „избирала“, но Нюман пропъди неприятната мисъл.

— Сред актьорите има хора със стил — добави тя. — Ще изкарат един долар и ще похарчат седемдесет и пет цента. Хората с други професии пестят за стари години.

Сякаш му намекваше, че знае колко трудно са му се откъснали от сърцето двата долара и четирийсет цента, които преди два дни бе платил за билетите в „Рейдио Сити“.

— Е, актьорите изкарват доста повече от…

— Не е вярно. Ще се изненадаш, ако ти кажа…

— Искаш ли да отидем на нощен клуб? — прекъсна я Нюман.

Тя го погледна и се усмихна:

— Бил ли си някога на нощен клуб?

— Не и в някой от прочутите. Един-два пъти Фред ме води в Куинс. Фред е съседът, за когото съм ти разказвал.

— Нощен клуб в Куинс!

— Е, и в тези квартали има доста приятни заведения.

— Какво правехте там?

— Ами, пиехме и танцувахме.

— Водеше ли си приятелка?

— Обикновено не. Танцувах със съпругата на Фред, но не съм много по танците. Повечето жени ми се струват доста глупавички. Тоест несериозни — побърза да добави той.

— Много ли пиеше?

— Не много. Само от време на време.

Помълчаха за известно време. Тя не откъсваше поглед от хотелите отсреща.

— Какво си мислиш? — уж небрежно подхвърли Нюман.

Гъртруд се обърна и го погледна изпитателно. Ефектът от алкохола бе преминал.

— Ще продължиш ли да ходиш с мен? — попита сериозно.

— Ти искаш ли? — измънка той.

— Кажи „да“ или „не“. Мразя увъртанията! — В гласа й се доловиха нотки на раздразнение.

— Да, разбира се, искам. Но исках да чуя мнението ти.

Гъртруд продължаваше изпитателно да се взира в него.

— Защо излизаш с мен?

— Приятно ми е.

— Откровен ли си? Нищо ли не те дразни?

— Понякога си… — колебливо подхвана той.

— Прекалено самоуверена, нали? — Гъртруд извърна глава, сякаш се засрами.

— Няма значение — смутолеви Нюман, но така и не извърна очи към него.

След малко той поде:

— Разкажи ми повече за себе си, Гъртруд.

— Защо?

— Ще ми се да те опозная по-добре. Спомена, че си била в Холивуд. Как беше там?

— Биваше.

— Във филми ли си искала да се снимаш?

— Аха.

— Като актриса?

— Певица съм.

— Сериозно? Професионална ли?

— Да. Имала съм над двеста изяви.

— Какво изпълняваш?

— Всякакви песни. Весели, тъжни…

— Какво стана? Гласа си ли загуби?

— Уви, не.

— Защо го казваш?

— Още искам да пея. И все още мога.

— Защо не пееш?

— Човек не трябва да прави една и съща грешка два пъти, ако може да я избегне.

— Каква грешка?

— Не ми се ще да пътувам на турнета с някой състав. Искам много хора да ме гледат. Да играя във филм.

— Защо не те взеха? Сигурен съм, че пееш прекрасно.

— Външността ми е неподходяща.

— А!

— Явих се на прослушване, но ми казаха, че изглеждам твърде тъжна.

— А! — тихо повтори той. — Къде отиде след това? В Холивуд ли остана?

— Да. Заради климата.

— Дълго ли стоя без работа?

— Не се чувствах добре… Сигурен ли си, че искаш да ти разкажа?

— Да. Наистина, Гъртруд.

— Добре. Явих се на прослушването и ме отхвърлиха. Тогава осъзнах, че е безсмислено. Зарязах професията. Бях си създала контакти и се надявах да получа някоя роля, но всичките ми познати искаха все едно и също, а така се бях отвратила от мъжете, че не понасях да докосна дори ръката на шофьора в автобуса, когато му плащам билета. Затова две години работих при собственик на козметичен салон за кучета. Нали се сещаш, миене, рязане на нокти…

— Да, чувал съм за подобни глезотии.

— Беше свестен… за мъж. Успях да се съвзема и пак започнах да ходя на срещи. Е… — фаровете на преминаваща кола озариха с мека светлина спокойното й лице и то му се стори величествено. — Влюбих се в актьора. Поканих и мама на сватбата.

— Къде си родена?

— В Рочестър. Бяхме седем сестри. Аз съм най-голямата. Майка ми почти не се свърташе вкъщи.

— Той разколеба ли се?

— Може би изобщо не е имал намерение да се жени за мен. Офейка яко дим.

— Тогава ли се разболя?

— Да. Върнах се в Рочестър, не работех, изпаднах в депресия. Тогава осъзнах къде е проблемът.

— Какво искаш да кажеш?

Тя се обърна към него и се замисли за момент.

— Слушал ли си проповедите на отец Кохлин?

— О, разбира се. Много пъти.

— Почувствах, че той говори на мен. Като го слушах, разбирах, че сме на една вълна. Само това искам от хората, да сме на една вълна, а той беше. Като чуех гласа му, ме обливаше пот. Нещата, които говореше, бяха толкова верни, разбираш ли? Не съм чувала друго духовно лице да се престраши да назове истината. Той наистина познава Бог… Не мислиш ли?

— Така е. Мисля, че много ясно казва нещата. Католичка ли си?

— Не, но ходя на църква почти всяка неделя. Не е нужно обаче да си католик, за да му вярваш.

— Знам. Само попитах.

— Той ме накара отново да повярвам в Бог. Наистина. Не са празни приказки, отецът ми даде надежда. Помогна ми да разбера, че още има честни хора.

Обгърна ги тишина, тържествено спокойствие. Нюман бе убеден, че последните й думи се отнасят за него заради искреното му отношение към нея през последната седмица. В тези моменти на мълчание той се замисляше каква чиста душа носи тази жена. Колко разочарования е преживяла. Изведнъж му се прииска да я притисне в обятията си, да я защити. Въпреки това едно предателско гласче му нашепваше: „Защо говори с бруклински акцент, след като е родом от Рочестър?“

— В Рочестър ли си ходила на училище? — попита уж между другото.

Тя го погледна:

— Не вярваш ли, че съм от Рочестър?

— Разбира се, че ти вярвам. Само се питах…

— Вярваш ли всичко, което ти казвам? — прекъсна го тя.

Ако кажеше „не“, тя сигурно щеше да стане и да си тръгне. Сигурен бе, че ще го зареже. Затова я увери, че й вярва. Тя неочаквано обгърна с длани лицето му, доближи устните си до неговите, задържа го така, че да не може да се дръпне, и се втренчи в очите му, сякаш щеше да заплаче. Целуна го страстно и го пусна. Той остана като поразен от гръм. Гъртруд извади кърпичка, сведе глава и той видя как по страните й се стекоха сълзи.

— Не плачи — промълви и стисна ръката й.

Гъртруд стана и се отдалечи. Нюман я догони. Тя мълчеше. Няколко пъти заобиколиха парка. „Слава Богу, че е толкова тъмно“ — помисли си той.

След малко почувства, че тя очаква да я заведе някъде. Досега винаги имаха цел, когато се разхождаха. Входът на парка бе на неколкостотин метра напред.

Нюман плахо подхвана ръката й, сякаш й помагаше да изкачи високо стъпало. Наблизо обаче нямаше стълби и той не знаеше дали не трябва да каже нещо, преди да я хване под ръка. Входът на парка бе само на няколко метра, а тя сякаш потръпваше при всяко негово докосване. Нюман затаи дъх, леко я подръпна надясно, към входа, и тя го последва. Тръгнаха по тъмната алея, виеща се към езерцето.

От двете страни се издигаха ниски възвишения и дървета, застинали в нощта. Алеята се спускаше между хълмовете, нямаше ветрец, който да раздвижи въздуха. Минаха покрай пейка, на която лежаха моряк и някакво момиче. Хрумна му, че не е влизал в парк от юношеските си години. В ония времена сред тъмните храсталаци бродеха мъже с фенерчета и ако завареха мъж и жена да се целуват, ги изнудваха за пари.

— Захладня — прошепна тя.

— Да — съгласи се Нюман.

Запита се дали е дошло време да я помоли да го покани в квартирата си, или щеше да се обиди. От мрака сред високите люляци се дочуха шумолене и тревожен шепот. Той долавяше хрипливото дишане на Гъртруд. Не, не можеше да го направи. Каквото и да очакваше тя от него, не можеше да го стори. В тъмнината видя свободна пейка под надвисналите клони на едно дърво.

— Искаш ли да поседнем? — попита плахо.

— Защо не?

Когато доближиха пейката, към тях притича някаква девойка, далечните светлинки затанцуваха по лицето й. Устните й бяха нежни и малки като на бебе, шнолата, придържаща къдравата й коса, се беше изхлузила, един кичур висеше на челото й.

— Ох, майчице! — извика задъхано. Изглеждаше уплашена. Рязко се извърна и се огледа, къдриците й потрепериха. — Майчице…

— Какво има? — спокойно попита Гъртруд.

— Приятелката ми. Да сте видели момиче със синя рокля и сандали? — отчаяно попита девойката.

— Не, никого не сме видели.

— Ох, майчице! — Тя заплака.

— Стига си ревала! — сопна се Гъртруд. — Къде се разделихте?

— Мисля, че някакъв моряк я отведе — отговори непознатата и отново се втренчи в мрака.

— Какво направи, отвлече ли я? — възкликна Гъртруд, изпълнена с гняв към насилника.

Нюман я погледна изненадано. Ако зависеше от него, веднага щяха да се отдалечат, за да не се забъркват в опасни истории.

— Не, разхождахме се, по едно време се разделихме по двойки. Моят моряк си отиде, потърсих моята приятелка, но никъде я нямаше — през сълзи обясни момичето.

— Любовни срещи с моряци, а? — намръщи се Гъртруд.

— Да — призна девойката, но личеше, че тонът на по-възрастната жена не я стъписа.

— Знаеш ли как се казват тези моряци?

— Чувах как се обръщат един към друг на прякори, обаче не съм сигурна за имената им.

— Е, в такъв случай извикай някое ченге.

— Не искам. Моля ви, ще я вкарат в затвора.

— Пияна си, нали? — равнодушно отбеляза Гъртруд.

— Пих, но вече изтрезнях. Моля ви, майка й ще ме убие. За първи път излиза. Тя е още дете. Моля ви, обещах да я върна вкъщи до девет часа.

Гъртруд се позамисли. Нюман все още я държеше под ръка. Предвиждаше сериозни главоболия, ако тя реши да помогне на непознатата.

— Къде се разделихте? Хайде, говори — каза накрая Гъртруд.

Девойката я погледна с благодарност и с нежната си детска ръка й даде знак да я последва. Тръгнаха бързо. Нюман се насили да каже нещо, за да се оправдае — чувстваше се ужасно неловко. Ала нищо не му дойде наум, затова колебливо ги последва.

Вървяха бързо по тъмната алея. Тръпки побиха Нюман; поведението на Гъртруд го изпълваше с гордост, но и го плашеше. Коя беше тя? Какво беше това момиче? Какво правеше той там? За Бога…

Стигнаха до чешмичка, девойката спря и се огледа, опитвайки се да си спомни посоката. Посочи възвишението отляво на алеята. Хълмът бе обрасъл с ниски дървета и през клоните не прозираше светлина, което означаваше, че нямаше нито пътека нагоре, нито полиция наблизо.

Непознатата умоляващо прошепна:

— Май се разделихме там, горе. Ще ме придружите ли? Много ме е страх.

Гъртруд се взря в мрака. Нюман също се престори, че оглежда хълма. Страхът от тъмното, който винаги го беше преследвал, сега го обхвана с пълна сила. Краката му се подкосиха.

— Морякът пиян ли беше? — обърна се към младата жена, като се стараеше да говори делово.

— Не знам. Не помня. Трябва да я намеря. Моля ви, господине.

Гъртруд го погледна.

— Искаш ли да се качим? — В гласа й прозвуча едва сдържана възбуда.

Нюман изпита непреодолимо желание да си плюе на петите. Сега тя му изглеждаше съвсем чужда. Въпреки това прошепна:

— Добре.

— Хайде.

Момичето ги поведе към върха на малкото възвишение. Нямаше пътека, пробиваха си път през гъсталаците. Тук тъмнината беше още по-непрогледна. В тъмното Нюман чуваше как девойката подсмърча отпред. За момент я зърна, беше се привела, за да се промушва под надвисналите клони. Нюман се беше вкопчил в ръката на Гъртруд. Беше му горещо, яката на ризата го задушаваше. Чувстваше се някак си възмъжал, малко по-смел, променен. Сякаш винаги бе искал да върви по този път и сега желанието му се сбъдваше, сякаш Гъртруд бе усетила копнежа му и го следваше. Докато се изкачваха след приведеното подсмърчащо момиче, той я заобича още повече заради увереността й в него. От един храсталак нещо изшумоля. Тримата спряха. Нюман ужасено се облещи, Гъртруд се вкопчи в ръката му, притисна се до него. Момичето коленичи и надникна в храста, отново се изправи, приближи се до Гъртруд и й прошепна:

— Не са те.

Обърна се и отново се заизкачва. Нюман почувства как хватката на Гъртруд се отпусна. Непознатата девойка бе избързала напред, двамата вървяха по-бавно. Напред се виждаха върхът на хълма и черният силует на гигантско дърво, очертан на фона на небето. Когато се приближиха, различиха нещо бяло в основата на ствола. Девойката спря под дървото. След минута и те се приближиха и видяха на земята постеля от вестници. Непознатата се наведе, вдигна нещо, отдалечи се от дървото и спря на място, осветявано от бледата лунна светлина. Нюман видя, че държи шишенце от уиски и се взира в етикета. Гъртруд се заоглежда, сякаш внезапно загуби интерес към приключението. Девойката хвърли бутилката и се приближи. Бавно си пое дъх и промълви:

— Тук са били.

Обърна се и впери поглед в тъмните склонове надолу:

— Ще дойдете ли с мен? Знам едно заведение, където може да са отишли да пийнат по нещо. Моля ви, трябва да я върна вкъщи. Трябва. Моля ви, госпожо. — Говореше така, сякаш всеки момент отново ще избухне в сълзи.

— Заведи ни там — прошепна Гъртруд.

Замечтаният й тон накара Нюман да потрепери. Непознатата тръгна обратно по пътя, по който бяха дошли. Гъртруд и Нюман се обърнаха и я последваха. След миг непрогледният мрак отново ги погълна. Вече не виждаха девойката. Нюман очакваше Гъртруд да ускори крачка или да й извика да ги изчака. Постепенно забавиха ход. Сетне спряха, Нюман почувства, че тя се отпусна, и застана пред нея. Беше стъпил на някаква купчинка пръст, затова изглеждаше по-висок. Успя да напипа дланта й, в този миг тя го прегърна през кръста със свободната си ръка и докато се опомни, той впиваше устни в нейните, а ароматът й го обгръщаше, сякаш някой беше поднесъл към носа му шишенце с парфюм.

Загледан нагоре през листата, Нюман виждаше бледото сияние от светлините на града. Чувстваше се отделен от тялото си, изтръпнал — както чувстваше устата си, когато зъболекарят му сложеше упойка.

— Божичко! — тихо простена тя.

Поклати глава. Това бе първата дума, която някой от тях изричаше през последния половин час.

Той се обърна, погледна профила й и затърси подходящи думи. Изпита съжаление, което го задушаваше.

— Божичко! — задъхано повтори тя и обърна глава към него. — Откъде си научил да го правиш така?

— Ама…

Преди да успее да продължи с извиненията, Гъртруд се наведе и го целуна така, че го побиха тръпки. После пак отпусна глава на земята.

— Божичко, не биваше. Ти направо ме разби. Разби ме. — Тя закри с длан очите си.

Нюман изведнъж разбра колко дълбока е обичта й към него и тъгата му изчезна. Облегна се на лакът.

— До… добре ли си? — заекна.

— Да. Добре съм. Божичко! — Гъртруд отново въздъхна. — Не съм го очаквала от теб. Направо ме побърка.

Недоумяващ, той се опита да си спомни как се случи и се запита какво ли означава да побъркаш една жена.

— Не можах да се сдържа, мила — промърмори вече не толкова гузно.

Неочаквано тя седна, обгърна с длани лицето му и го целуна. Оброни глава върху гърдите му и пак прошепна невярващо:

— Божичко!

Той впери поглед нагоре през клоните. Няколко пъти дълбоко си пое въздух, задържа го и го изпусна. Чувствителността на тялото му се възвръщаше. Струваше му се, че крайниците му се удължават и заякват. За момент се почувства като същински исполин.

— Гъртруд — промърмори колебливо. Трябваше час по-скоро да се махнат от тук. Той непрекъснато се оглеждаше, със свито сърце очакваше да види проблясване на фенерче.

Гъртруд надигна глава и го погледна:

— Така приличаш на Клод Рейнс.

— Защото не ми виждаш лицето — усмихна се Нюман.

— Да, но мога да си го представя. Имаш същите торбички под очите. И си почти с неговия ръст. Наистина. Виждала съм го в Холивуд. Много си приличате.

— О, стига!

— Не се майтапя. Можеш да натрупаш състояние в киното.

— Стига.

Думите й едновременно го смутиха и очароваха.

— Само хабиш таланта си. Честна дума.

— Не съм актьор. Никога няма да стана.

— Не е задължително да си актьор. Можеш да си шеф на фирма. Подходящ си за началник.

— Сериозно ли говориш?

— И още как. Знаеш ли, че повечето началници обикновено не се издигат на тези постове, преди да навършат четирийсет? Прочетох го в едно списание, докато чаках при фризьора.

— Чувал съм за това, но…

— Огледай се внимателно. Може би имаш още много скрити заложби. Направих справка за теб в астрологичния справочник.

— О, наистина ли?

— Определено притежаваш талант за ръководител.

— Е, не вярвам много на тия…

— Не се самозаблуждавай. Някои от най-големите звезди в Холивуд не започват снимки, докато не направят справка с хороскопа си.

— Чел съм го някъде.

— Вярно е. Нищо чудно в теб да има потенциал на велик човек. Говоря съвсем сериозно. Понякога наблюдавам шефовете в службата, после поглеждам теб…

— Е, старая се. Върша си работата…

— Никой не се е издигнал, като си е вършил работата. Ти си като насекомо, което се крие от светлината. Отдавна искам да ти го кажа, повярвай. Започни някакъв бизнес. Нещо, което ще ти даде възможност да се развихриш и да проявиш способностите си.

Той се ослуша за стъпки. Да можеше само да преодолее тази неувереност.

— Какъв бизнес имаш предвид?

— О, има стотици възможности. Вече си представям как ръководиш голям персонал.

— Наистина съм свикнал да командвам — колебливо се съгласи той. — Но за да започнеш самостоятелен бизнес, трябват пари.

— Не и ако имаш подходящи връзки. Да вземем господин Голуей от пласмента.

— Да?

— Мислиш ли, че тоя момък ще остане на заплата, след като войната свърши?

— Почти не го познавам.

— Е, аз си приказвам от време на време с него. Зарята в чест на победата няма още да е отшумяла, когато тоя тип ще напусне и ще основе собствено предприятие. Трябва да се сближите. Друг такъв човек е Макинтайър. Макар че сигурно ще се натряска по случай победата и няма да изтрезнее до следващата война. Но Мак има ценни идеи, наистина. Гледай да се сближиш с тези момчета, Лорънс. Предвиждам какво ще се случи. Говоря съвсем сериозно. Постарай се да те приемат в тяхната компания. Пусни някой и друг намек.

— Не знам дали ще мога, Гъртруд…

— Нямам предвид да…

— Искам да кажа, че не съм такъв човек. В бизнеса трябва да си хитър. А пък аз…

— В някои видове бизнес можеш да си честен.

— Вярно е, но…

— Такава работа имам предвид.

Гъртруд лежеше облакътена, лицето й бе на сантиметри от неговото. Нюман се взираше в дървото зад нея, сякаш там можеше да открие истинския смисъл на думите й.

— Голуей ще отвори фабрика за пластмасови изделия. Бързо ще напреднеш, ако си гъст с шефа. След известно време дори можеш да станеш съдружник.

Нюман отново се отпусна в тревата и се вгледа в лицето на жената до себе си.

— Някой път трябва да отидеш в Калифорния. Да видиш само в какви къщи живеят! Божичко… — Тя отново замечтано въздъхна. — Това ми е мечта — прошепна, — открай време ми е мечта.

— Не можем всички да сме богати.

— Ти можеш. — Гъртруд го помилва по страната. — Имаш заложби. Усещам тези неща. Имам шесто чувство.

— Не знам. Съмнявам се, че някога ще бъда богат.

— Не си ли го искал винаги? — закачливо подхвърли Гъртруд.

— Разбира се. Не бих отказал повече пари.

— Да, но не мислиш по въпроса.

— Напротив, мисля. Обаче… така де, не знам какво се прави, за да забогатееш. — Нюман се засмя — беше се изразил като осемгодишно дете. Прокара длан по тревата, но си представи, че по нея са пикали кучета, и бързо отмести ръката си.

— Вече ти казах какво е необходимо. Познанства. Връзки. Затова те съветвам да се сближиш с неколцина души в службата.

Нюман се втренчи в нея. Досега никой не беше виждал в него заложби на ръководител. Знаеше, че никога няма да бъде началник, но сега самата мисъл за подобна възможност го опияняваше. Гъртруд бе видяла в него нещо, което никой друг не забелязваше, затова му се прииска да я опознае по-добре, за да открие себе си. Полежа за известно време до нея, разсъждавайки над тази идея. Изведнъж си даде сметка какво прави в момента. Лежеше до жена насред парка, и то сред мрака, от който доскоро го обземаше ужас. Сега обаче не изпитваше страх. Почувства се подмладен. Гъртруд вече го водеше по нов път. Кой знае с какъв вълнуващ живот можеше да го дари.

Загледа се в профила й. Изглеждаше потънала в мисли.

— За какво мислиш?

Гъртруд тихо се засмя. За миг полъхна ветрец и листата на дървото над тях прошумоляха.

— Хрумна ми нещо глупаво. Както винаги. — Докосна с устните си неговите, от което дъхът му спря за момент.

— И каква е тази глупост?

Тя се подвоуми, после промълви:

— Мислех си какво щях да ти отговоря, ако ми беше предложил да се оженя за теб.

— Какво щях…

— Не, какво аз щях да ти отговоря, ако ти ми предложиш.

Гъртруд се изкиска кокетно. Той също се засмя. Едва след няколко минути осъзна, че тя очаква коментара му.

— Какво щеше да ми отговориш? — подхвърли уж на шега.

— Навярно щях да откажа.

Той изтръпна, езикът му залепна за небцето. Изглеждаше невъзможно. Отново не я бе преценил. Сега щеше да я загуби…

— Защо… защо щеше да откажеш? — попита разтреперан.

— Защото вероятно щях да проваля живота ти — отвърна Гъртруд и усмивката й помръкна.

— О, не…

Пак щеше да я сънува…

— Вероятно щях да го проваля. Ако се оженим, ще искам да танцуваш с мен. Изпитвам необходимост да танцувам от време на време.

— С голямо удоволствие ще танцувам с теб. Не съм казал, че не желая.

… и когато сънят свършеше, нея нямаше да я има.

— Наистина ли?

— Разбира се. — Той се засмя, сякаш говореше с дете. — Готов съм да изпълня всяко твое желание. Не ходех често на срещи, защото така и не попаднах на жена, която ме привлича. Честно ти казвам, Гъртруд, не преставам да мисля за теб. Понякога ми се струва, че присъстваш в мислите ми дълги години преди да се запознаем. — Побиха го тръпки. Притисна ръката й до гърдите си. — Винаги съм си представял определен тип жена. Не си спомням откога е тази представа, но със сигурност е доста отдавнашна. И тази жена се държи точно като теб. Затова ми направи впечатление още при първата ни среща.

Очите й проблеснаха в полумрака. Нюман почувства, че тя очаква от него да стори нещо необикновено, ала не знаеше какво да прави. Затова се приведе към нея, тя го целуна и продължи да го гледа. Двамата едновременно си поеха дълбоко дъх.

— Стани моя жена, Гъртруд — прошепна той. Стори му се, че чува гласа си отдалеч, всичко бе някак нереално.

— Добре.

След малко ръката, на която се подпираше, изтръпна, затова пусна дланта на Гъртруд и отново легна по гръб.

След известно време тя попита:

— Кога ще се оженим?

— Кога искаш? — Нюман пак се обърна към нея. Още не можеше да повярва на случващото се. В един миг дори се запита дали не сънува.

— Какво ще кажеш за първо число на следващия месец?

— Добре. Искам да се запознаеш с мама — каза той, като се питаше дали ще опознае бъдещата си съпруга до първо число на следващия месец.

— Хубаво. Мисля, че ще й допадна.

— Сигурен съм. Отдавна иска да се оженя.

— Много ли е набожна?

— Не е фанатична. Откакто не може да ходи, рядко я водя с такси на църква. Горе-долу веднъж месечно. Обаче ще иска да се оженим в църква — добави почти извинително.

— Там и никъде другаде — увери го тя.

— Ти вярваща ли си?

— Всяка неделя ходя на църква.

— Наистина ли? В коя църква?

— В различни. Питаш ме каква вяра изповядвам, така ли?

— Ами… да.

— Не помниш ли? Пишеше го в молбата ми за работа.

— Епископалната ли?

— Точно така! — тросна се тя, като че ли я беше обидил.

— Чудесно — побърза да каже Нюман, сякаш изповеданието й бе от изключителна важност. — Много се радвам. — Стори му се, че това я поуспокои. — Защото и аз принадлежа към епископалната църква… така мама ще те приеме по-лесно…

— Целуни ме тогава. Истински.

Нюман се подчини, дълго останаха прегърнати, после той прошепна:

— Хайде да тръгваме.

Станаха, Нюман я изпрати до жилището й; през целия път се притесняваше дали нямат по дрехите петна от тревата. След час, когато стигна до тъмния си квартал, почувства копнеж, неясна необходимост от нещо — сякаш бе загубил предмет в тревата… монета или часовника си. Не можеше да се отърси от усещането, че всичко е било сън. Коя бе тази жена? Не знаеше нищичко за нея, освен че има склонност да си измисля. Дори му хрумна, че може би никога не е стъпвала в Холивуд. А сега, когато смяташе да съобщи на майка си за нея, нямаше представа как ще й я опише. Поне беше набожна. Можеше да каже, че се е запознал със симпатична жена от епископалната църква и толкова. А може би не биваше да прибързва. Може би утре щеше да му хрумне да се откаже от всичко. И все пак… тя удивително приличаше на жената от съня му. Същите изящни глезени…

Докато изкачваше стъпалата към верандата, той си каза, че вероятно любовта винаги идва толкова неочаквано, толкова случайно. Може би утре щеше да се почувства истински влюбен и нямаше да го е страх. Тихо отвори входната врата и си помисли, че може би утрешният ден ще сложи началото на щастливия му живот.