Фокус

Седма глава

На излизане от метростанцията отново пъхна поставката в джоба си и тръгна към дома си малко по-бавно от друг път. В метрото си беше свалил очилата, но все пак видя, че госпожа Дипоу си полива моравата, и й кимна с обичайната си резервираност. Шишкавата госпожа Блай се беше изтъпанила на високата си веранда и чакаше мъжа си. Като видя Нюман, се провикна да попита дали в града е било горещо като тук. Той поклати глава, усмихна се, отвърна, че и в града жегата е била непоносима, после продължи пътя си. Осиротялото момченце, което семейство Кенеди бяха осиновили, седеше на площадката пред къщата и го поздрави. Нюман присви очи към прозорците, за да провери дали някой от семейството го наблюдава, окуражаващо намигна на нещастното дете и подхвърли:

— Как си, малкия?

Освен тези съседи улицата беше безлюдна. Той отново присви очи и продължи към къщата си, като леко притискаше с длан провисналия си джоб.

Над улицата се стелеше прашна мъглица, струваше му се, че е плувнал в мазна пот. Душът го мамеше като искрящ нов живот.

— Няма ли да си окачиш сакото в дрешника? — попита майка му, след като той се заизкачва по стълбището към спалнята си на горния етаж.

— Ще занеса костюма на химическо чистене — избърбори Нюман, без да спре. Влезе в спалнята, извади от джоба си поставката с писалките и я напъха в чекмеджето с одеялата. Отиде в банята, пусна душа и вдигна глава, докато водата забарабани върху затворените му клепачи.

След като се облече, се поколеба на вратата на спалнята, върна се, извади от чекмеджето поставката с писалките и се огледа. Изведнъж си спомни, че разполага със стол, пъхна го в дрешника, качи се на него и остави поставката на най-горната полица, където прислужницата никога не чистеше. Майка му го викаше. Той слезе на долния етаж, сложи си очилата, долови миризмата на претопляните кюфтета. Напълни тенджерата с вода и се настани до масата, докато майка му, седнала до печката, се готвеше да пусне две стиски спагети във врящата вода.

— Беше ли горещо в града? — подхвърли тя.

— Много — отвърна Нюман и прокара длан по изпотеното си лице. Свали си очилата и ги избърса с ленената салфетка.

— Някой каза, че днес хората измирали като мухи по улиците — продължи майка му.

— Нищо чудно.

Тя го изчака, докато започна да се храни, после докара инвалидната количка до него и се загледа през мрежестата врата в малкия заден двор.

— Сигурно във вилата на господин Гарган е прохладно — отбеляза.

Нюман измърмори нещо неразбираемо — устата му беше пълна с храна.

— Чудно, че никога не те е поканил на гости.

Той сви рамене и се помъчи да си спомни дали на най-горната полица на дрешника има нещо, което прислужницата би потърсила.

След вечеря излезе на верандата и седна на единия шезлонг. Верандите от отсрещната страна на улицата се изпълваха с хора. Блай, която живееше през пет къщи от неговата, го повика. Той се усмихна и й помаха.

— Днес достатъчно горещо ли ти се видя? — провикна се дебеланата.

Нюман се засмя и поклати глава — стараеше се да се държи така, сякаш нищо не се е случило. После се обърна, бързо си свали очилата и ги стисна в шепата си. Тук-там по улицата запръскаха маркучи, а хората на верандите унесено се взираха в арките прохладна вода. Отнякъде прозвуча звънлив момичешки смях, след миг секна. Всички прозорци бяха отворени. В нечия кухня падна тенджера, гръмливият звук огласи улицата. Майката на Нюман включи радиото, запя някакво сопрано.

— Полей тревата — обади се тя. — Иначе ще изгори от това слънце.

Нюман кимна, но не помръдна от мястото си. Вече не можеше да слезе от верандата — всички съседи бяха наизлезли от къщите си и той знаеше, че ще се изнерви, ако някой го заговори. До този момент не се притесняваше да носи очила извън работа и дома си; вчера или завчера щеше да пренебрегне любопитните погледи, вперени в него. Вчера беше човекът, който работи за Корпорацията. Докато обсъждаше това или онова с Карлсън, Блай или съседа Фред, той бе човекът, който работи за Корпорацията. Каквото и да видеха в очилата му, щеше да бъде изместено от факта, че той е човек с положение. Ала сега опората му беше изчезнала и той си даваше сметка, че ще се изправи срещу тях сам-самичък и ще се изчерви, ако забележат — ще запристъпва от крак на крак пред тях като непознат, като някой, който се срамува от външността си.

Карлсън излезе от отсрещната къща, влачеше след себе си маркуч. Нюман се извърна. Кльощавият съсед закачливо подвикна:

— Вземи пусни водата, че стана късно.

— Първо ще си почина. — Нюман се усмихна и наведе глава.

Ах, как му се искаше да стане невидим, докато падне мрак. В тъмнината щеше да измисли някакъв план. Изминали бяха двайсет и пет години, откакто за последен път си беше търсил работа. Налагаше се незабавно да постъпи някъде. Едва тогава щеше да излезе да си полее моравата, и то без да се притеснява как изглежда с очила. Утре щеше да стане рано, да вземе метрото и да отиде… къде?

Къде?

Кръстоса крак върху крак, въпреки че мускулите му започваха да се схващат, опита да се скрие в креслото и да се успокои.

Някъде се затръшна мрежеста врата, той се обърна да погледне. На верандата на къщата до дрогерията се появи човек. Нюман се приведе, за да го види по-добре. Озърна се, сложи си очилата. Нов човек в квартала. Човек с дълга прошарена брада. Мили Боже, това на главата му еврейска молитвена шапчица ли беше? Черна молитвена шапчица и брада!

Старецът седна, разгърна вестник. Измежду гъстата му брада стърчеше дълго цигаре, което той държеше между палеца и показалеца си.

Нюман продължи да го зяпа. Може би непознатият беше бащата на господин Финкълстийн. Не. Смътно си спомняше как някой му беше казал, че бащата на търговеца е починал. Сигурно Фред е имал предвид тъкмо този човек. Човек с дълга прошарена брада, еврейска молитвена шапчица и цигаре…

Отмести очи от непознатия и огледа цялата улица. Внезапно го обзе натрапчивото усещане, че нещо се е променило. Семейство Блай вече не разговаряха, седяха неподвижно и наблюдаваха стареца. Осиротялото момченце шепнеше в ухото на осиновителя си, двамата се взираха в непознатия. От отсрещната страна на улицата Карлсън беше престанал да полива моравата, стърчеше посред тревата и бърчеше чело. Нюман обходи с поглед верандите. Всички съседи гледаха в една и съща посока. Настъпила беше тишина, чуваше се само съскането на водата от маркучите. Той вдигна ръка, с плавно движение си свали очилата, пъхна ги в джоба на ризата си и предпазливо се огледа.

Обзе го възбуда, стомахът му се преобърна. Стана от шезлонга, слезе по стъпалата, бавно прекоси малката морава, мина по наклонената рампа и отключи вратата на гаража. Взе отвътре маркуча и тръгна обратно по рампата, докато го развиваше. Върна се в гаража, пусна чешмата, изтича на моравата и грабна металния накрайник. Водата загъргори, за миг изригна като фонтан, после потече на равномерна струя. Нюман вдигна глава и погледна към верандата на ъгловата къща. Хората наоколо вече се бяха раздвижили, ала в поведението им имаше нещо необичайно. Разговаряха тихо помежду си, не избухваха смехове, никой, увлечен в разгорещен спор, не повишаваше глас. Сред тях имаше непознат. Нюман погледна изпод око Карлсън, който още не беше помръднал, после пак се загледа в белокосия старец с костеливите ръце; с треперещи пръсти посегна към джоба на ризата си и извади очилата. Сложи ги. Карлсън дълбоко си пое дъх, обърна се към него, видя го. Стисна устни и озадачено изгледа Нюман, все едно търсеше отговор на обезпокояваща загадка.

Нюман кимна по посока на ъгловата къща, безпомощно сви рамене и опечалено поклати глава като човек, който по ирония на съдбата и съвсем незаслужено е попаднал сред нисшите класи. Карлсън сбърчи чело, сякаш усилено размишляваше, отново се загледа в стареца в края на улицата. Нюман също се втренчи в него. Дълго полива моравата — с очилата му беше приятно, светът вече не беше размазан пред очите му, а на фокус.

В девет сутринта в неделя се хвана, че стърчи по средата на спалнята, озърта се и се мъчи да си спомни защо се е качил на горния етаж. Напоследък паметта му изневеряваше. Вчера през цялата сутрин се насилваше да се облече и да отиде на кино, ала се отказа, защото щеше да му е неловко да гледа филм през работно време. Едва вечерта си спомни, че не е обядвал. Сега, примигвайки, се взираше в слънчевия лъч върху килима; помисли си за утрешния ден и лицето му пламна. Навън зазвъняха църковните камбани… Внезапно се почувства щастлив, забърза надолу по стъпалата. Имаше нещо, което трябваше да направи, място, на което да бъде. Всяка неделя отиваше до магазинчето на ъгъла и купуваше любимия си вестник. Светът около него отново стана действителен.

Щом стъпи на тротоара, го обзе усещане за необичайност. Нещо се беше случило на улицата. Сигурен беше. Може би някой беше прегазил куче. Струваше му се, че нещо е умряло. Улицата сякаш се намираше в безвъздушно пространство, нищо не помръдваше, жълтеникавото слънце припичаше безмилостно. Той направи няколко крачки, като гледаше ту наляво, ту надясно. После наведе глава да провери дали ципът на джинсите му е закопчан. Сетне зърна госпожа Дипоу. Тя не поливаше моравата си.

Странно, поливаше я винаги при такава адска жега. Сега стоеше неподвижно на верандата; както обикновено беше цялата в бяло и приличаше на възрастна медицинска сестра. Стърчеше като статуя на верандата и гледаше ъгловата къща. Тротоарът пред дома й беше сух.

Нюман прекоси улицата и продължи към дрогерията; като се качи на тротоара, видя тримата мъже, застанали до будката за вестници на Финкълстийн. Те гледаха… гледаха него, Нюман. Сякаш желязна ръка стисна сърцето му и му причини болка; прокле се, задето е забравил да си свали очилата. Защото онези до будката бяха Фред, Карлсън и…

От време на време (може би през две-три недели) остроносият човек, който сега беше с Фред и Карлсън, се изтъпанчваше на тротоара срещу магазинчето на Финкълстийн, струпваше до себе си купчина вестници и ги продаваше на минувачите. Общо взето, Нюман не му обръщаше внимание, само веднъж преди няколко месеца си каза, че градската управа трябва да забрани на разни приходящи търговци да се конкурират със собственика на дрогерията, който беше принуден да плаща наем, докато натрапникът си задържаше цялата печалба. Поради същата причина беше и против амбулантните търговци.

Днес обаче остроносият си беше струпал вестниците едва на петнайсетина метра от магазинчето, Финкълстийн седеше с гръб към тримата на сгъваемото си столче до будката, наблюдаваше Нюман и се усмихваше необичайно радушно.

Нюман се приближи до будката, посегна към джоба си; евреинът, който обикновено вече му подаваше вестника, едва сега се изправи и с изражение на облекчение и благодарност понечи да сгъне „Ийгъл“. Обърна се към щанда, за да му е по-удобно, а Нюман се извърна към тримата на ъгъла, махна на Фред и му извика „добро утро!“. Остроносият човек отвърна вместо Фред, после добави с напевен глас:

— Вестник! Купете си американски вестник! Купете…

Финкълстийн подаде вестника на Нюман, който се загледа в напрегнатото лице на евреина и внезапно изпита необясним гняв. Вестникът докосваше дланта му. В другата си ръка той стискаше десетцентовата монета. Чувството, че е изолиран, неудържимо напираше в него. На тротоара стояха тримата мъже. Той стоеше при евреина. Знаеше, че е почервенял като рак, искаше му се да купи вестник от Финкълстийн, после и от непознатия амбулантен търговец. Щеше да е неловко да не вземе вестник от евреина, защото онзи щеше да си помисли, че той, Нюман, се е изплашил, поддал се е на шантажа. Отдръпна ръка и въпреки че не изпитваше и капчица състрадание към Финкълстийн, промърмори:

— Един момент.

Приближи се до тримата, спря пред Фред и смутено се усмихна, въпреки че още го беше яд на себе си, задето се изчерви, когато отказа на евреина:

— Какво става, драги?

Фред погледна Финкълстийн, после съучастнически се втренчи в Нюман. Карлсън, високият банков чиновник с прошарена коса и крайно консервативни възгледи, пак гледаше строго.

В компанията на тримата Нюман изведнъж се успокои. Все едно беше сключил изгодна сделка с Гарган, все едно беше способен човек, достойно заемащ място сред други способни хора, които контролират живота си.

— Само помагаме на Били да упражнява правата си. Онзи там се опита да го изхвърли от квартала.

— Така ли? — с престорено възмущение възкликна Нюман. Единственото му желание беше Фред да продължи да разговаря така приятелски с него… Фред, също и Карлсън.

— Представяш ли си нахалството на този чифут? — промърмори Карлсън и потрепери, сякаш от студ.

Нюман поклати глава, все едно беше възмутен до дъното на душата си. Сега щеше да му е много по-лесно да съобщи на майка си, че са го уволнили. Поради някаква необяснима причина след онова, което току-що беше сторил, щеше да понесе по-безболезнено факта, че е останал без работа. Важното беше, че всеки ден ще се връща в квартала, където го уважават, смятат го за един от тях. Докато стоеше на ъгъла, отново се почувства в свои води, поуспокои се.

Остроносият му подаде вестник:

— Желаете ли, господине?

Нюман измъкна вестника от мръсните пръсти на непознатия и му подаде десетцентовата монета. Даваше си сметка, че Фред и Карлсън го наблюдават — вероятно очакваха и той да се включи в кампанията срещу Финкълстийн. Изпусна вестника, дребничкият човек се наведе да събере разпилените страници. Нюман се прокле, че не може да произнесе на глас поне една от хулите, които често му идваха наум по адрес на евреина. Гневно скръцна със зъби — всеки би го изтълкувал като проява на гняв, задето е изпуснал вестника, ала той знаеше, че се проклина заради неспособността си да наругае човека, който седеше на няколко метра от него. Вероятно нерешителността му беше предизвикана от факта, че бе отявлен противник на амбулантните търговци, а ето че сега беше купил вестник от уличен продавач, отгоре на всичко Фред и Карлсън очакваха от него да говори и да се държи като човек, който никога не е бил против този вид търговия. Не, нямаше да търпи подобен безочлив натиск; тикна вестника под мишница, изпъна се, погледна Карлсън — този нахал с изкуствени зъби, внезапно го обзе страх, че го превръщат в нещо, което не е.

Засмя се и посочи вестника:

— Представа си нямам защо неделните вестници са толкова дебели. Между другото — побърза да добави, — снощи чух кучетата ти да лаят. Нещо лошо ли беше станало?

— А, не. — Фред се почеса по бедрото. — Сигурно причината е в луната.

Карлсън съсредоточено продължаваше да се взира в Нюман, изражението му беше на човек, измъчван от подозрения.

Фред продължи:

— Снощи имаше пълнолуние. Забеляза ли, Карлсън?

Банковият чиновник го погледна разсеяно — явно не желаеше да му прекъсват размишленията относно Нюман, и промърмори:

— Да.

— Смяташ ли, че кучетата наистина лаят при пълнолуние? — с престорено учудване попита Нюман, сякаш за пръв път чуваше този факт. Да му се не види, защо Карлсън го зяпаше така?

— Ами да, не го ли знаеше досега? — усмихна се Фред.

— Не, не бях чувал. — Нюман се обърна към банковия чиновник и добави: — Доказано ли е научно?

— О, да — разсеяно отвърна онзи.

Нюман отново заговори, за да попречи на Карлсън да се отклони от темата:

— В „Ийгъл“ прочетох за някакъв учен, който твърди, че след войната хората ще пътуват с ракети до Луната.

— Глупости! Невъзможно е! — отсече банковият чиновник. — Ако някой опита да го стори, ще бъде разкъсан на парчета. Ами че…

Нюман въздъхна от облекчение — Карлсън вече не изглеждаше озадачен.

Няколко минути тримата разговаряха за космическите ракети. После Нюман любезно се усмихна и промърмори:

— Време е да се прибирам. Майка ми чака вестника.

— Доскоро — каза Фред.

Карлсън кимна:

— Довиждане.

— Благодаря, господине — усмихна се уличният вестникар.

Нюман се обърна и мина край магазинчето на евреина, без да го погледне. След няколко метра едва не се сблъска с госпожа Дипоу, която стоеше посред тротоара. Той се престори на дълбоко замислен, слезе на платното и понечи да прекоси улицата. Едва беше стигнал до средата, старицата извика:

— Ей ти! Как не те е срам!

Пискливият й старчески глас сякаш се заби във врата му, ала той не се обърна и престорено спокойно продължи към дома си. Щом се озова в антрето, сви в юмрук дясната си ръка, която неудържимо трепереше. Замисли се, влезе в трапезарията и застана пред огледалото, окачено над някакво растение в саксия.

Вечерта излезе на верандата и случайно стана свидетел на сцената, която се разигра наблизо — пред къщата в съседство с дрогерията беше спрял камион; залязващото слънце зад него приличаше на голяма червена топка. Лъчите му образуваха ореол около главата на господин Финкълстийн, която ту се подаваше, ту се скриваше от каросерията; той даваше наставления на хамалите, които се опитваха да свалят грамаден гардероб с чекмеджета отстрани. Гардеробът очевидно беше старинен — най-сетне бяха докарали мебелите на тъста на евреина.

Нюман стоеше неподвижно и наблюдаваше сцената. Най-накрая майка му беше мирясала; докарала беше инвалидната количка до отворената врата на кухнята и се опитваше да чете „Таймс“. Допреди малко спореше с него за четвърти път през този ден — твърдеше, че не разбира защо той отказва да се върне и да помоли Финкълстийн да смени „Таймс“ с „Ийгъл“ и че защо въобще е взел този вестник. Нюман упорито твърдеше, че „Таймс“ ще й бъде по-интересен, накрая излезе от кухнята и остави старицата сърдито да мърмори.

Докато седеше на верандата, обгърнат от нетърпимата жега, се питаше как утре ще мине край дрогерията, без да си вземе обичайния вестник. Разбира се, можеше да спре и да си го купи както винаги, все едно нищо не се е случило. В крайна сметка не дължеше обяснение на горкия евреин. Само че имаше опасност Фред или Карлсън да минат от там тъкмо когато подава монетата на Финкълстийн…

С крайчеца на окото си зърна, че някой спря на отсрещния тротоар. Карлсън! Облегнал се беше на градинарската лопата и гледаше камиона пред ъгловата къща. Обърна се към Нюман и кимна към неугледното превозно средство:

— Нашествието започна.

Нюман отвърна прекалено бързо и пресилено дружелюбно:

— Да, виждам.

И двамата опечалено поклатиха глави, банковият чиновник се прибра у дома.

Госпожа Дипоу стоеше пред къщата си, която беше по-близо до ъгловия магазин от къщата на Карлсън, облягаше се на бастуна си и поливаше с маркуч моравата. Женският й кокер шпаньол клечеше близо до нея и току надигаше муцуна към приятно хладната вода. От време на време старицата поглеждаше Нюман. Той си помисли, че никога досега не беше поливала моравата си в късния следобед.

От къщата, в която хамалите внасяха мебелите, излезе възрастният човек с прошарената брада. По петите му изтичаха Мортън и Шърли, закрещяха и се втурнаха към Финкълстийн, който стоеше до камиона. Той плесна деветгодишната Шърли, момиченцето тичешком се прибра вкъщи. Единайсетгодишният Мортън остана на тротоара редом с баща си и дядо си.

„Започна се — помисли си Нюман и кимна, сякаш потвърждаваше предположението на вътрешния си глас. — Старецът ще си изнася стола на моравата, ще се настанява удобно и ще си чете еврейския вестник. След няколко месеца в квартала ще се засели друго еврейско семейство, след година старите обитатели ще започнат да си продават къщите.“ Може би Фред имаше право — евреите трябваше да бъдат прогонени. От друга страна, те имаха право да живеят, където…

Наблизо се тресна врата. Нюман се обърна и видя как Фред излезе от къщата си и подръпна панталона, който се беше смъкнал под закръгленото му коремче. Захапал беше поредната пура, очевидно току-що беше приключил с вечерята. Разкърши гръб и се загледа в камиона на ъгъла. После се обърна към Нюман, чиято веранда беше отделена от тази на съседа с ниска тухлена оградка. Винаги след хранене изглеждаше преял и някак брутален, може би заради пурата, която войнствено стърчеше между зъбите му, и присвитите подпухнали очи.

Безмълвно кимна по посока на камиона. Нюман гневно стисна устни и поклати глава.

Все така безмълвно Фред се приближи и прехвърли крак през оградката.

Сърцето на Нюман тревожно се сви. Усети как дланите му, вкопчени в страничните облегалки на шезлонга, се овлажниха от пот.

— Седни — каза любезно, както повеляваха добросъседските отношения, и си свали очилата.

Онзи прекрачи оградката и се приближи. Излегна се на другия шезлонг, впери поглед в небето над покривите на къщите от отсрещната страна на улицата. Слънцето вече се беше спуснало толкова ниско, че се беше скрило зад камиона, който хвърляше дълга сянка върху паважа. Фред издуха облак дим, извърна очичките си, дълбоко вкопани в плътта му, и изпитателно се втренчи в съседа. Сърцето на Нюман отново затуптя до пръсване. Никога не знаеше какво изпитва Фред, защото очите му представляваха само две блестящи цепнатини.

— Вече носиш очила, а? — подхвърли онзи и засмука остатъците от храна между зъбите си.

— Да, едва от вчера — престорено нехайно отвърна Нюман и завъртя очилата между пръстите си.

Съседът изпъна крака и ги кръстоса.

— Аз пък чета надписите на табелите от два километра разстояние. Сигурно щото ям зеленчуци — добави и отново се загледа в покривите.

— Аз също, но не ми помагат — каза Нюман, вкопчвайки се в новата тема.

— Трябва да ги ядеш сурови. Гледай например кучетата. Като вземат да ослепяват, започват да се тъпчат с трева. Някой път обърни внимание на моите хубавци.

— Мислех, че тревата им помага против запек.

— Запекът и влошеното зрение са свързани — авторитетно заяви Фред.

Нюман не беше съгласен с твърдението му. Преди месец щеше ожесточено да заспори. Сега обаче не му се искаше — все пак съседът за пръв път сядаше на верандата заедно с него.

— Така ли? — измънка. — Не знаех.

— Това е факт. — Фред се обърна към камиона. — Можеш ли да прочетеш какво пише на камиона?

Нюман си сложи очилата:

— Пише „Лед“.

— Питам за надписа отдолу.

— А, това не мога да го прочета.

— „Доминик Одиторе, «Въглища и лед», Бруум Стрийт №46.“ — Той изведнъж се сепна, сякаш беше изненадан от способността си да прочете адреса. — Бруум Стрийт — повтори. — Това е в Южен Ист Сайд. — Извърна очи и изгледа Нюман. — Ето какви ни се натрисат в квартала.

Известно време двамата се взираха в камиона и Финкълстийн, който стоеше до него. Фред се обърна и понечи да добави нещо, ала остана втренчен в лицето на съседа си.

Нюман почувства как на устните му напират спасителни думи. Само че не беше сигурен дали няма да прозвучат малко фалшиво. Против природата му беше да призовава към насилие. А пък откакто Фред беше седнал при него, старата Дипоу най-безсрамно ги зяпаше. Предпочете да си замълчи. Съседът също не откъсваше поглед от него. Нюман почувства, че се изчервява. Извади си носната кърпа и шумно си издуха носа, само и само да си закрие лицето.

— Карлсън се басира с мен, че тази сутрин ще си купиш вестник от онзи.

— От онзи ли? — Сякаш отдалеч Нюман чу смеха си.

— Знаех, че няма да го направиш. От тук насетне Били всяка неделя ще продава вестници на същото място.

— Чудесно — промълви Нюман. Фред кимна и пак се загледа в камиона. Нюман се почувства, сякаш го лъхна прохладен ветрец, и се облегна назад. Обзе го приятно предчувствие за следващия ден — ще си намери работа, може би в „Дженерал Илектрик“, ще получава по-голяма заплата. Нещата ще се подредят. — Как са ти кучетата? — попита.

— Хванал ги е мързелът, иначе са добре. Подготвям голям лов за новия сезон.

— Отново ли ще ходите в Джърси?

— Да. — Фред замечтано въздъхна. — Братче, какво не бих дал сега да отида на лов. Да можеше да ловувам през цялата година, пак нямаше да се наситя.

Никога досега не бяха водили толкова интимен разговор. Нюман още повече се отпусна. До този момент го сковаваше усещането, че съседът го смята за загубеняк и мухльо. Сега поради някаква причина се беше издигнал в очите му. Мисълта беше успокояваща.

— Ще донесеш ли още лисичи кожи за съпругата си?

— Вече има две. Не ща да я разглезвам. Показах ли ти новата си пушка?

— Купил си друга, а? Странно, че не се увличам от ловуването — измънка Нюман и си каза, че може другия път да отиде с ловната дружинка. Утре ще си намери добра работа и ще отиде на лов със съседите.

— Никога ли не си застрелвал нещо? — недоумяващо попита Фред.

— Ами… не съм.

— Бил си на фронта, нали?

— Да, но… — Сравнението между отстрелването на животни и онова, което беше правил през войната, му се стори чудовищно. — Откровено казано, предпочитам да не говоря за този период от живота си. Дори ми се иска да го забравя.

— Претрепа ли някого?

— Да… Веднъж улучих един шваба.

— Как стана? — Фред наостри уши и напрегнато се загледа в събеседника си. — Как го утрепа? — добави почти шепнешком и без да помръдва.

Нюман се насили да се засмее.

— По обичайния начин — отвърна и извърна очи — чудно защо въпросите на Фред, свързани с „подвизите“ му през войната, му вдъхваха такъв страх.

— Отиде ли да видиш къде си го улучил?

— Не желая да говоря на тази тема — отсече. Струваше му се, че онзи случай има някакви последствия за него, ала не разбираше какви са.

— С един изстрел ли го гръмна? — попита Фред, все едно много държеше да получи отговор на последния си въпрос.

Двигателят на камиона забоботи, Нюман с облекчение се обърна и го проследи с поглед как се отдалечава. Финкълстийн и малкият му син стояха на тротоара и също гледаха камиона. Нюман мярна Фред, който се беше обърнал и се взираше в евреите. Скулите му изглеждаха подути. Извърна се и впери в Нюман синкавите си очички, надничащи през процепите на лицето му.

— Знаеш какво смятаме да правим, а? — промърмори; гласът му изведнъж загрубя.

— Аз… да, нали ми спомена.

— С нас ли си?

На Нюман изведнъж му се прииска да седяха по-далеч един от друг, за да има възможност да стане и да се разходи из верандата. Само така щеше да избегне погледа на Фред, без да възбуди подозрението му. Обаче бе впримчен, нямаше мърдане.

— Какво смятате да правите?

— Завинаги да ги прогоним от квартала.

— Как?

— Ще ги сплашим.

— Искаш да кажеш… — Нюман не довърши фразата.

— Ще направим така, че да не им харесва тук.

— По какъв начин?

— Членувам в една организация. Знаеш я.

— Да.

— Всеки ден при нас се записват все повече хора. Когато се съберат достатъчно, ще почнем да действаме.

И двамата не помръдваха. Неволно или не вече шепнеха. Нюман осъзна, че горчиво съжалява, задето е признал, че е убил човек.

— Не разбирам. Как ще действате? — попита простодушно, сякаш да хвърли прах в очите на съседа и онзи отново да го помисли за безобиден смотаняк.

— Вече ти казах — ще направим така, че да не им се иска да живеят тук. — За пръв път в гласа на Фред се прокраднаха нотки на раздразнение.

Нюман уж машинално си свали очилата. Вътре в него всичко се преобърна, когато онзи забучи показалеца си в бедрото му.

— Ще ти кажа. След като момчетата се върнат от фронта, ще търсят организация, дето ще им даде каквото искат. Никой няма да търпи това безобразие — чифути да изземват работата на нашите хора. Знаеш го — добави. Нюман не можеше да отрече, затова кимна. — В най-скоро време ще ни бъде първото събрание. Да те викна ли? Искаш ли да присъстваш?

— Добре. — Нюман се поколеба за частица от секундата и додаде: — Разбира се.

— Ще се запишеш при нас, а? Всички много ще ти се зарадват.

— Имаш предвид…

— Хората от квартала.

— И Карлсън ли членува в организацията?

— Естествено. Беше сред първите, дето се записаха. Един известен свещеник от Бостън ще присъства на събранието. Съдействаме си с отчетата — обясни, сякаш се извиняваше, — стига да ни играят по свирката. Важното е, че ако се обединим, ще ги изметем. — Той кимна по посока на еврейския магазин. — Ще ги изметем като мръсни твари. Е, какво ще кажеш?

Нюман вирна глава и присви очи, сякаш размишляваше. Защо си беше втълпил, че ще прибягнат до насилие? Ала щом отново погледна Фред, осъзна, че целият им разговор се е въртял около насилието. Преди да отвърне уклончиво, онзи добави:

— Трябват ни хора от твоята класа. Тази сутрин Карлсън беше готов да се обзаложи, че ще си купиш вестник от Финкълстийн. Смяташе, че си от онези.

Нюман забрави предпазливостта си и попита:

— От кои?

— Сещаш се за какво говоря.

Нюман не се досещаше. Изведнъж го жегна страхът, че изражението му издава недоумението му.

— Ще се запиша при вас — обяви и неспокойно се размърда.

Фред леко го шляпна по бедрото, изпъна гръб, протегна крака, придърпа крачолите на панталона си. Усмихна се като човек, който се кани да сподели съдбовна тайна, и заяви:

— Свестен си, Нюман. — Засмя се, все едно беше продавач, който е пробутал стоката си и е готов да прояви снизхождение. — Правичката да си кажа, ти си един от хората в квартала, дето мислех, че ще ми правят въртели.

Нюман се засмя:

— Кой? Аз ли да ти… правя въртели? — Едва сега осъзна, че през последната година Фред няколко пъти се беше опитал да подхване този разговор. Но той, Нюман, не си беше давал сметка какво се случва.

— Е, аз вдигам гълъбите. Време е да изведа кутретата. — Фред стана и прекрачи ниската оградка. — Ако имаш време, по-късно намини у нас. Знаеш, че в избата имам работилница, и съм се захванал да майсторя модел на яхта. Взе да ми харесва, като едното нищо ще се хвана с това хоби. Айде, до скоро.

— Стегни се — прошепна си Нюман, след като съседът си влезе у дома. Отново впери поглед в къщата на Карлсън от отсрещната страна на улицата и се поуспокои. Карлсън беше много по-изтънчен от Фред. Беше главен касиер в голяма банка. Банков чиновник. Нюман си спомни как онзи каза: „Нашествието започна.“. Фактът, че съседите проявяваха внимание към него, повдигна самочувствието му. Приятно беше да общува с хората от квартала. Може би след време щеше да се запознае с жена, която отговаря на високите му изисквания. Може би…

Мисълта за утрешния ден отново го връхлетя. Стана от шезлонга, изведнъж го жегна страх. Еднообразното му, но спокойно ежедневие безвъзвратно беше разрушено. Какво ли още го очакваше? Чу как се отвори мрежестата врата на съседната къща, Фред излезе на улицата, повел двата сетера, които радостно подскачаха и се омотаваха в каишките си. Видя, че Нюман още е на верандата, махна му и сърдечно се засмя. Поведе кучетата по тротоара, лапите им чаткаха по циментовите плочки. Тихо им говореше нещо и силно дърпаше каишките, когато животните изоставаха. След малко силуетите им изчезнаха сред падащия мрак.

Нюман остана още малко на верандата, вслушвайки се в заглъхващото чаткане, после тишината го обгърна. Споменът за топлата усмивка на Фред го изпълни с признателност и повдигна духа му, почувства се близък с хората от квартала. „Слава Богу — помисли си, — че не всички са глупаци като Гарган. Утре ще си намеря работа. Дори по-хубава от предишната. Работа, която…“

Видя нещо, което прекъсна оптимистичните му размишления — някой включи осветлението на витрината на ъгловия магазин. Жълтеникавият отблясък се сипна върху тъмния тротоар. В гърдите на Нюман пламна негодувание. Той се поизпъчи, стисна зъби. „Работи и в неделя — каза си. — Тия от неговата раса гледат да не изпуснат нито цент.“ Внезапно го обзе решителност, подклаждана от гнева. Седна. Щеше да изчака Фред да се върне и сериозно да поговорят за „онова нещо“. Докато се взираше в жълтеникавата светлина, почувства необясним прилив на сили, сякаш тялото му наедряваше. Представи си брадатия човек с молитвена шапчица, изпълнен със самодоволство. „Да му се не види, кой му е дал право да се заселва в този квартал?“ — запита се гневно. Продължи да седи сред сгъстяващия се мрак и да се ослушва за чаткането на ноктите на сетерите.