Фокус

Четиринайсета глава

Има моменти, в които познатото сякаш се преобразява, превръща се в нещо странно и непознато. На следващата вечер, докато пътуваха към къщи, Нюман оглеждаше улиците в стария индустриален квартал на Лонг Айлънд Сити. Досега не беше забелязал колко много къщи са с прозорци, заковани с талашит — сгради, обречени на разрушение, колко дим се стели във въздуха и как проблясва като роса под лъчите на залязващото слънце. Железарските работилници и сивкавата слуз, засъхнала по тротоарите пред тях, разпростиращите се из цели квартали фабрики с опушени прозорци, чернокожите, седнали на очуканите стъпала пред дървените си къщи… Зловещата тишина в сумрака на неделната вечер и чувството за безвремие го потискаха, сякаш бе попаднал в друг свят.

С наближаване на квартала им от двете страни на улицата започнаха да се нижат двуетажни къщи, после дървета и накрая няколко празни парцела. Нюман спря на един светофар, изпъна зачервените си от слънцето крака и едва тогава забеляза, че небето притъмнява. Очите му смъдяха от умора.

— Май се свечерява — отбеляза тихо.

Гъртруд погледна през страничното стъкло към небето, но не каза нищо. Светофарът превключи на зелено и Нюман потегли.

Бързо се стъмваше. Желанието час по-скоро да се прибере у дома го накара да натисне по-силно педала… у дома, на светло, в тихата и позната къща. Неспокойно заоглежда минувачите. Двама души с изискани дрехи бързо пресякоха платното, група старци се връщаха вкъщи от църква, висок мъж буташе бебешка количка и влачеше за каишка инатливо кученце, двама продавачи на сладолед подрънкваха камбанките над белите хладилни колички, за да привлекат вниманието на минувачите…

Нюман се намръщи, спомни си въртележката, белите и цветните гондоли, жълтите лебеди, които рязко се издигаха и спускаха, зловещото подземно бучене. Уличните лампи светнаха. Нощ. Вече беше нощ. Той включи фаровете.

Зави на следващото кръстовище. След три пресечки беше домът им. Фаровете осветяваха пустите тротоари от двете страни на улицата.

Гъртруд се размърда, бедрата й се потъркаха едно в друго, копринените й чорапи тихо прошумоляха.

— Когато отива на лов, Фред води Елзи някъде в Джърси. Защо не го попиташ къде, че да отидем и ние? Макар че и този хотел не беше лош.

Нюман кимна:

— Добре.

— Няма да го направиш.

— Ще го направя — излъга той.

Колата пресече последната пряка преди квартала им; госпожа Дипоу с колосана бяла рокля стоеше пред дрогерията. Магазинчето винаги работеше в неделните вечери, но сега витрината беше тъмна. Старицата говореше с някакъв човек, който неспокойно пристъпваше от крак на крак, докато я слушаше; в един момент тя се наведе към него и заговори още по-разгорещено. Докато минаваха, Нюман хвърли поглед към магазинчето зад нея и се запита защо ли е затворено. Светлината от фаровете му премина по витрината и той видя, че е залепена с дълги парчета прозрачна лепенка.

Гъртруд сякаш се сепна от сън и се обърна да погледне витрината. Наближавайки къщата, Нюман направи широк завой, вкара колата на стръмната алея в двора и спря пред отворената врата на гаража под верандата.

Изключи двигателя. Гъртруд се обърна към него.

— Сигурно е станало нещо — отбеляза разтревожено.

Нюман слезе, отвори задната врата на колата, извади куфарите. Гъртруд се качи на верандата и се загледа към ъгловата къща. Той мина покрай нея и без да се обръща, внесе багажа. Майка му седеше на задната тераса, той я поздрави и се качи на горния етаж. Отвори куфарите, извади дрехите в същия ред, по който ги беше прибрал, и върна куфарите на полицата в дрешника. Влезе под душа, преди да пусне крановете, за да пести вода и газ за затоплянето й. След половин час бе готов — лицето му светеше от чистота, косата му бе пригладена назад. Застана на прага на дневната и видя Гъртруд да излиза на верандата. Последва я, тя стоеше облегната на парапета и гледаше към дрогерията на ъгъла. Обърна се, като чу стъпките му, и обясни:

— Сбил се с другия вестникар, който идва всяка неделя.

— Пострадал ли е?

— Не. Блъснали се във витрината и тя се напукала. Майката ти видяла всичко оттук. Всички в квартала отишли да гледат.

Нюман усети замайване, ушите му забучаха. Когато заговори, чу гласа си, сякаш идваше отдалеч:

— Отиди да се изкъпеш. Ще прибера колата.

Вече съвсем се беше стъмнило. Госпожа Дипоу се бе прибрала. Прозорците на къщите светеха. Някъде бяха надули радиото, след малко го намалиха. Гъртруд отново гледаше към ъгъла. Нюман знаеше, че тя обмисля нещо — познаваше навика й да диша учестено, когато се замислеше дълбоко.

— Хайде, отивай в банята — подкани я и понечи да слезе по стълбището.

Гъртруд се обърна и той спря. Жена му се приближи до него, застана на горното стъпало и тихо заговори. В мрака очите й изглеждаха огромни и блестяха.

— Какво смяташ да направиш по въпроса? — попита тя.

— Не говори глупости.

— Според майка ти Фред е от Християнския фронт.

— Знам — равнодушно отговори Нюман.

— Да не би той…

— Не говори глупости.

— Само да предположим…

— Престани!

— Да, но човекът в хотела вчера…

Нюман гневно я прекъсна:

— Стига глупости! Това няма нищо общо с нас.

Понечи да се обърне, но Гъртруд го хвана за ръката. Останаха така за момент, после, без да пусне ръката му, тя промърмори:

— Ела, искам да поговорим.

Нюман се върна на верандата, обгърната от мрака, и двамата седнаха на шезлонгите. Гъртруд погледна за миг към къщата на Фред, после се обърна към съпруга си:

— Майка ти току-що ми разказа за кофата.

Нюман мълчеше. Стомахът му се беше свил на топка.

— Защо не ми каза? — добави жена му. Говореше бавно и отчетливо като полицай на разпит.

— Исках да забравя случката. Искам да си щастлива тук.

— Не трябваше да ми го причиняваш.

Той долови страх в гласа й.

— За какво говориш?

— Фред е от Християнския фронт. Трябваше да ми кажеш.

— Какво значение има?

— Голямо.

— Защо?

Той се опита да види лицето й по-добре. Лампата в антрето хвърляше лек отблясък върху страната й. Тревогата и възмущението, изписани на лицето й, го накараха да настръхне.

— Какво говориш, Гъртруд? Не разбирам какво говориш?

Тя понечи да се наведе към него, но в този момент пред къщата спря кола… не, подмина я. Спря пред дома на Фред. Трима души слязоха, мълчаливо се качиха на верандата и влязоха.

Гъртруд се ослуша, после попита:

— Кои бяха тези?

— Не знам, не съм ги виждал.

— За какво идват? Празненство ли ще има?

— Не знам, Гърт — раздразнено отвърна той.

— С Фред не си говорите, нали?

— На „здравей — здрасти“ сме.

— Знам, че навремето сте били в приятелски отношения.

— Не особено — опита се да я успокои той.

— Майка ти ми каза, че редовно си слизал в избата му.

— Така е.

— Защо не ходиш вече у тях?

— Този разговор е безсмислен, Гърт.

— Искам да знам. Какво отговори Фред, когато му съобщи, че някой е преобърнал нашата кофа за боклук?

— Каза, че не знае нищо.

— Лъжа. Знаеш, че е лъжа, нали?

— Да, знам.

— Това е любимият им номер. Наричат го „тактика“. Известно ти е, нали?

— Не съм мислил за това в този аспект, но вероятно си права.

— Първо кофата за боклук, после счупват някой и друг прозорец.

— На моята къща не са.

— Какво смяташ да правиш? Да стоиш буден цяла нощ и да пазиш?

— Няма да посегнат на моята къща.

Той видя втора кола, която зави зад ъгъла и мина по улицата. Молеше се да не намали скорост, но се случи тъкмо това — и този автомобил — голям, но двуместен, спря пред дома на Фред. Вратата се отвори, някакъв дебелак слезе, спря на тротоара и заоглежда къщите. От другата страна слезе още един и застана до шишкото. Взряха се в номера на къщата на Нюман. Нюман не помръдна. Дебелакът каза нещо на другия, влезе в двора, приближи се до верандата. Нюман почувства, че Гъртруд се сви на шезлонга, и се обърна да я погледне. Дебелакът му подвикна:

— Извинете. Къде е номер 41?

— Съседната къща. — Той посочи дома на Фред.

— Много благодаря.

Шишкото и спътникът му тръгнаха към къщата на съседа, качиха се на верандата, трополейки с тежките си обувки, и влязоха.

Нюман подозираше, че ако докосне Гъртруд, тя ще изкрещи. Погледна я под бледата светлина от антрето.

— Какво…

— Шшшт!

Минутите се нижеха една подир друга. От къщата на Фред не се чуваше нищо. Сигурно посетителите бяха слезли в избата. Гъртруд нервно чегърташе с крак по верандата.

— Не е празненство — прошепна; тонът й беше обвинителен, сякаш съпругът й я беше излъгал. — Няма жени. Това е тайна среща.

— Вероятно. — Сърцето му биеше до пръсване и той се размърда на шезлонга, за да се успокои. — Е, и какво от това? — подхвърли небрежно.

Гъртруд не отговори. Той също наостри уши. От дома на Фред не се чуваше нито звук.

— Какво от това, Гъртруд?

След малко тя погледна към близкия ъгъл, плъзна поглед нагоре по улицата, после се втренчи в двете коли. Стана, прошепна на мъжа си „Ела горе“ и влезе в къщата.

— Ела горе — подкани го тихо и влезе.

Нюман неохотно се подчини.

Седна на малкото кресло със сатенен калъф и я загледа. Гъртруд беше облегнала гръб на таблата, единият й крак висеше от леглото. Само малката нощна лампа осветяваше лицето й. Поседяха мълчаливо, гърдите на Гъртруд се издигаха и отпускаха в трескавия ритъм на мислите й. Нюман съзерцаваше присвитите й очи, изглеждаше му някак студена и неодушевена… като картина.

— Лули — заговори тихо тя, — ще ти призная нещо. Може би трябваше да ти го кажа от самото начало, може би не, но и ти скри нещо от мен, така че сме квит.

— Какво съм скрил от теб?

— За кофата. И за това, че фронтът действа и в нашия квартал.

— Не ми се стори важно. Не разбирам защо му отдаваш такова голямо значение.

— Добре, изслушай ме сега. Първо… — Тя замълча, погледна го, сякаш се опасяваше, че ще й се разсърди, после присви очи, загледа се замислено в една точка и продължи: — Първо, нямаме време за губене. Или ще отидеш при Фред и ще се присъединиш към фронта, или ще се махнем от този квартал, и то бързо.

Главата му се замая, стори му се, че потъва.

— Какво… какво? — успя да изпелтечи.

— Много ясно го казах. — Тя говореше, без да го поглежда. — Във вторник ще има голямо събрание. Искам да отидеш.

— Откъде знаеш, че във вторник има събрание?

— Нали ходя да пазарувам. Магазините са пълни с позиви. И ти си ги видял.

Мълчанието му бе знак, че е права.

— Ще отидеш ли? — настоя тя.

— Не знам.

— Как така не знаеш?

— Преди време Фред ми каза за някакво събрание.

— Да?

— Обаче след това и дума не обели. Не съм сигурен, че ме искат, това имам предвид.

— Ще отидеш и ще те приемат.

— Не знам.

— Искам да отидеш, Лули. Стегнали са ни в обръч. Ако не се измъкнем сега, никога няма да го направим.

Той дълго се взира в нея, сетне попита:

— Откъде знаеш толкова много за Фронта? — Още щом изрече думите, съжали, че е попитал.

Гъртруд се позамисли, тръсна глава и отвърна:

— Няма значение. Искам да отидеш.

— Защо се уплаши от дебелака?

— Не съм се уплашила.

— Познаваш го, нали?

— Не.

Нюман се изправи:

— Напротив, познаваш го. Моля те, кажи ми какво става, Гърт. — Приближи се до леглото и седна на ръба с лице към нея.

Гъртруд сякаш гледаше през него. Не беше сигурен дали е готова да се разплаче, или да избухне, но нещо напираше в нея и тя се опитваше да го потисне.

— Скъпа, ако не ми кажеш истината, няма смисъл да си говорим. — Той хвана ръката й и я погали. — Моля те. Моля те, кажи ми.

Жена му въздъхна тихо. Погледна го в очите, сякаш го преценяваше:

— Добре, ще ти разкажа.

Той зачака. Гъртруд навлажни с език устните си и сведе очи:

— Преди войната живях с един мъж.

— Живяла си с някого?

— Да. Досетил си се вече, че има нещо такова, нали?

— Да, досетих се.

— Живеехме в Калифорния.

— В Холивуд ли?

— В покрайнините.

— Актьор ли беше?

— Не, не е имало никакъв актьор. Това си го измислих.

— Защо?

— Не знам. Все си измислям нещо.

— Не плачи. Разказвай. Моля те, Гърт, не плачи.

— Не плача.

— Какво стана? Какъв беше той?

— Става дума за маникюриста на кучета, за когото ти разправях.

— Онзи, който е бил добър с теб?

— Да.

— Колко време живяхте заедно?

— Около три години. Без няколко месеца.

— След като си се пробвала за роля във филмов мюзикъл?

— Никога не съм била певица.

— Каква тогава?

— Бях машинописка в едно студио. Машинописка и секретарка. Ходех на уроци по пеене, но не ми се удаваше.

— Питах се защо никога не се съгласяваш да ми попееш.

— Не мога да пея. Не ме бива. Но се опитвах. Цял живот съм си мечтала да стана певица. Това бе единственият начин да вляза във филмовата индустрия… след като нямам необходимите физически данни.

— Да, ти ми разказа за прослушването.

— Не съм ходила на никакво прослушване.

— О!

— Исках да се явя, но бях машинописка и ония евреи решиха да си остана такава.

— О!

— Вече не се издържаше. Един ден случайно се запознах с този човек, сприятелихме се, напуснах работа и се пренесох при него.

— Какво стана после?

— Ами, известно време всичко вървеше като по мед и масло.

Той стисна леко ръката й:

— Кажи ми какво стана?

За втори път Гъртруд изпитателно го изгледа, после отново сведе очи:

— Беше свестен човек. Забавен. Умееше да се весели. Не отричам, беше много мил и печелеше добре. В един момент се забърка с една организация. Там ги наричаха другояче, но бяха същите като тукашните. Има безброй такива организации. Срещу евреите. Сигурно знаеш.

— Знам. Като нашия фронт.

— Да. Разбира се, отначало не им обръщах голямо внимание, макар че предлагаха разумни идеи, които всеки би подкрепил.

— Какви например?

— Ами… също като фронта. Искаха да прочистят Холивуд. Да изгонят евреите.

— О! — прошепна Нюман.

— След време обаче той започна да приказва само за това, тъй че нямаше как да не се поинтересувам. Водеше вкъщи разни типове, стояха по цяла нощ и разговаряха.

— За какво говореха?

— За всякакви неща. Събираха се след предаванията на Коглин1 и обсъждаха какво е казал. Такива неща.

— Какво стана после?

— Отначало не ми се стори важно, но след няколко месеца видях, че действат сериозно. Моят човек беше голяма клечка в организацията. Когато отивахме на места, където се събираха негови съмишленици, всички ни гледаха. Започнах да ходя на събранията, пишех писмата му, станах му нещо като секретарка. Понякога получаваше по сто и петдесет писма седмично от цялата страна и трябваше да отговори на всичките. Купихме си нова кола и…

— Пари ли получаваше за това?

— О, да, много пари. Взехме си домашна прислужница. Но не и готвачка. Винаги съм обичала да си готвя сама. За известно време живеехме доста охолно. Постепенно обаче другите започнаха все повече да се месят. Имам предвид другите групировки. Опитвахме да се разберем, но те не искаха да се обединим. Някои от техните членове са безумци. Знаят само да викат: „Смърт на евреите, смърт на евреите“, но в главите им няма и капка здрав разум. Сещаш се, нали?

— Да.

— Разбира се, хората започнаха да се колебаят коя организация е по-добра и след време започна да се случва така, че на едно събрание идват две хиляди души, на следващото — само петдесет, след това — три хиляди. Такива работи. Нищо не можехме да предвидим. Естествено парите намаляха, защото не се знаеше дали следващата седмица изобщо ще имаме членове. Накрая той реши, че неговата организация ще е различна. Създаде нещо ново, корпус за действие. Вземаше само младежи, които имаха всички необходими качества. Набелязваха си някой квартал, пребиваха някой евреин. Действаха като Фронта. И постигаха резултати. По едно време дори си помислих, че ще изгонят всички евреи от Лос Анджелис. Разбира се, ченгетата започнаха да се навъртат наоколо заради оплакванията. Налагаше се да чакаме до късно, за да сме сигурни, че няма да се появят. Всичко това започна да ме изнервя и отвращава, защото не постигахме нищо. Няколко месеца всичко вървеше добре, но щом прекратихме акциите, корпусът започна да се разпада. Хората искаха действие, а не можехме да си позволим да ги изпращаме всяка нощ. Знаеш как е. И през цялото време той се бореше срещу другите организации, кроеше планове как да ги очерни и така нататък. Не издържах, започна да ме мъчи адско главоболие. Накрая го притиснах.

— О, накарала си го да се откаже.

— Да. Казах му, че или ще престане с тези неща, или си тръгвам. Вече не ми беше забавно да живея с него, нали разбираш? Виждах накъде отива работата. Право към пандиза. Тази работа не е за мен. Та така, той не се отказа и след поредния голям скандал си тръгнах. — Гъртруд се пресегна, взе цигара от нощното шкафче и запали. Нюман стана, взе пепелника от писалището и й го поднесе. Тя остави кибритената клечка, издиша облак дим и отново заговори: — Ето как се върнах в Ню Йорк.

— Защо не остана в Калифорния?

— Ами… Реших да започна нов живот — замислено отговори тя, като бавно въртеше цигарата между пръстите си. — Единственото ми желание беше да имам хубава къща, хубави мебели и дрехи и да живея като нормалните хора. Оня отделяше толкова много време за организацията, че бизнесът му западна. Щеше да се стигне дотам, че пак да започна работа, за да му помагам. Предвиждах този момент.

— А!

— Не можех да позволя да се случи. Надявам се, че не ме осъждаш.

— Не, просто ми е чудно защо си се върнала в Ню Йорк.

— Казах ти — мечтаех за хубав дом и красиво обзавеждане. Дойдох тук.

Гъртруд премрежи очи и сластно го изгледа. Нюман се досети, че се кани да го помоли за нещо.

— Дойдох, Лули. Има още нещо, което ще споделя с теб. Никъде не съм видяла такава омраза към евреите, както тук. Обсебила е цял Ню Йорк. Виждаш я навсякъде. Знаеш го много добре. Няма нужда да ти го казвам.

— Да, знам.

— Е, рекох си: „Не обръщай внимание. Живей си живота.“ Докато живеех в Калифорния, дейно участвах в организацията, но донякъде се дистанцирах и се стараех да бъда безпристрастна. Осъзнах, че макар наглед всички да искат прогонването на евреите, на мнозина — може би на повечето хора, им е все едно, и в крайна сметка няма да постигнем нищо. Разбираш ли? Когато дойдох тук обаче, се изумих. Видях, че греша. Часът идва, Лули, съвсем скоро ще удари. Когато всички групи се обединят в една силна организация, вече ще имат достатъчно членове, за да разтърсят тази страна. Чакай малко, изслушай ме, не се наежвай така. Много добре знаеш, че евреите са безполезна сган. Това е истината. Така. Задава се икономическа депресия, много добре знаеш, че идва. Така. Настъпва депресия, хората излизат на улицата, появява се организация, която съумява да ги поведе, и тогава край с евреите. Чакай, не ме прекъсвай… Нали видя дебелака?

— Да.

— Казва се Мел и е от Калифорния. Не знам истинското му име, но се представя като Мел. Случайно научих, че в Детройт се представя като Хенеси.

— Значи го познаваш.

— Идвал е веднъж у нас. Донесе пари за организацията, когато беше започнала да запада. Не знам откъде ги взема, но има пари. От самото начало имаше идея да обедини всички групировки. Казваше, че когато се създаде една могъща организация, в Америка няма да остане нито един чифут. Ето го сега тук. Това означава едно — начало на обединяването. Когато войната свърши, членовете на новата силна организация ще заработят дружно и тогава ще видиш каква пукотевица ще се вдигне. В Калифорния не вярвах, че ще постигнат нещо, но онова, което виждам тук, ми подсказва, че часът ще удари и тогава аз ще съм на печелившата страна, също и ти. Затова искам да отидеш на събранието, чуваш ли?

Той остави пепелника в скута й и стана.

— Слушай, хайде да не… хайде да не прибързваме — измънка и пристъпи към прозореца откъм улицата.

— Знам какво си мислиш. Нямаш представа на какво са способни тези хора. Лули, погледни ме!

Той спря до прозореца и се обърна.

— Преди войната откриха у някои от тях пушки и гранати, цели оръжейни складове. Фред има пушки, нали така?

— Той е ловджия, има ловни пушки.

— Кога ще проумееш истината? Има два револвера, нали? Кой ходи на лов с револвер?

— Понякога се упражнява с тях.

— Не понякога, а постоянно. Не бих се изненадала, ако се събират някъде в Джърси да тренират.

— Виждал съм го да носи простреляни лисици. Ходи на лов, мила, наистина.

— Казвам ти какво знам, Лули, ще ме чуеш ли?! — Тя рязко се изправи. — Веднъж наумят ли си, че не им харесваш, вече няма да можеш да ги вразумиш. Ако някой от онези болни мозъци си науми, че сме евреи…

— В Калифорния не са те нарочили за еврейка, нали?

— Не, защото от самото начало бях в антисемитската организация. Говорех срещу евреите. Не като теб. Ти все си мълчиш.

— Какво да говоря? Да не искаш да изляза на улицата и да държа речи?

— Не е нужно да държиш речи. Да вземем вчера например. Трябваше да кажеш на оня в хотела какво мислиш. Трябваше да му дадеш да се разбере, вместо да стоиш като статуя. През целия си живот не са ме унижавали така. Може би затова Фред не те понася. Все си мълчиш. И аз съм го забелязала.

— Ами, навремето говорех, но… — Той замълча смутено, сведе очи. — Не знам какво ми става.

— Защо, какво ти става?

— Не знам — повтори той. Отиде при тоалетката и седна на стола, лицето му беше пламнало от тревога и смущение. — Вече не мога да злословя срещу евреите. Чувствам го. Понякога ми иде да убия някого от тях. Но вече не мога да ги хуля.

Озадачена, тя се приближи до него и го изгледа изпитателно:

— Защо?

Неподвижен и мълчалив, той се опита да измисли отговор. Изглеждаше едно, а се оказваше съвсем друго. Беше израснал сред хора, изпитващи неприязън към евреите, но никога не й беше обръщал особено внимание. Гледаше на нея като на непоносимост към някои храни. Изведнъж обаче се оказа, че прекалено много хора споделят това чувство — надписите по колоните в метрото бяха достатъчно красноречиви, — ала никога не бе изпитвал особен страх от онова, което можеше да връхлети. В ранните му представи за евентуалното бъдещо насилие нападателите бяха… е, ако не порядъчни граждани, то поне под контрола на порядъчните граждани като него. Щяха да прочистят кварталите за една нощ, след което градът щеше да принадлежи на хората като него, а пък паплачта, която е донесла промяната, някак си щеше да се скрие там, откъдето е изпълзяла. Докато слушаше Гъртруд обаче, той си даде сметка, че тези хора не са безлика сган, която ще изчезне след успешната чистка.

Тя се привеждаше към него, сякаш да му внуши правилното решение. Той седна на леглото. Гъртруд се приближи, настани се до него и зачака мълчаливо. Нюман я погледна, после извърна очи и промърмори:

— Иска ми се това безумие да свърши веднъж завинаги.

— Преобърнали са ти кофата за боклук. Някой те е нарочил за евреин.

Сега му стана ясно. Искаше му се да се върне в доброто старо време, когато омразата му не водеше до никакви последствия, а уютно се спотайваше в него. Когато не бяха замесени пушки и шишковци.

— Не съм такъв човек, че да тръгна да бия хората — измънка Нюман, макар че тя го знаеше.

— Не си представям и Фред да бие някого. Той има свое място в организацията. И ти трябва да направиш като него. Да намериш своята ниша. Подходящ си за организационна работа, Лули.

Нюман се вцепени. „Подходящ си за организационна работа, Лули.“ Вдигна глава и се втренчи в разтревожените й очи.

Знаеше, че в изражението му се чете обида. Но не обидата бе проблемът. Спомни си случката, за която Гъртруд може би намекваше.

Бяха в нейната служба. В деня, в който отново се срещнаха. Лицето й, цялото й излъчване се беше променило.

Втренчи се изпитателно в нея, но сам не знаеше какво се опитва да разбере. Тя продължаваше да говори, ала той не можеше да се съсредоточи върху думите й. Това бе същата жена, която бе презрял при първата им среща в служебния му кабинет, напомнящ остъклена клетка. Колко удивително беше, колко странно. Каква ирония на съдбата. Не можеше да откъсне очи от изразителното й лице, от устните й, които не спираха да се движат; във въображението си се опита да моделира чертите й, да си ги представи такива, каквито ги беше видял в кабинета си. Тя продължаваше да говори… говореше… лицето й се променяше. Ето я пак в кабинета му… тежката дамска чанта… брошката… лисичата кожа… накипрена, силно гримирана… еврейка. Нюман се върна към действителността, отново чу гласа й. Това беше тя, Гъртруд, неговата съпруга, нееврейка, обикновена жена като собствената му майка.

— … ще е най-добре — говореше тя. — Затова трябва да отидеш на събранието, Лули.

Лицето му гореше. Той се взираше в нея и зад нея. Машинално прокара ръка по гърба й и я прегърна през кръста. Наклони главата си към нейната.

Тя постави ръка на рамото му:

— Трябва да го направиш сега, преди войната да е свършила. Когато настъпи депресията, всички ще искат да се включат и тогава няма да постигнеш нищо. Ще си помислят, че си евреин, който се е уплашил, и се присламчва към организацията, за да се спаси. Затова ти казвам…

Докато Гъртруд говореше, той я накара да легне по гръб, отпусна се с цялата си тежест върху нея и макар че Гъртруд се помъчи да го отблъсне, прилепи устни към нейните. Целувката го изпълни с необяснима тъга. Гъртруд се изкиска, сякаш вършеха нещо глупаво, ала се опита да се надигне и да го погледне, защото почувства, че нещо не е наред. Нюман обаче я прегърна толкова силно, че почти спря дъха й. Гъртруд престана да се съпротивлява и той остана да лежи със страна, притисната до нейната. Ако жена му пак понечеше да заговори, отново щеше да я целуне. „Стига толкова, за Бога, стига толкова приказки!“ — помисли си гневно. Защо всички знаеха какво да правят, само той — не! Фред, Гъртруд, дори Финкълстийн… всички освен него. Не беше заради опасността; открай време знаеше, че си има хора за черната работа. Така беше възпитан и се убеждаваше в правотата си всяка сутрин в метрото, всяка вечер, когато се прибираше. Защо изведнъж това започна толкова да го плаши? Какъв му беше Финкълстийн? Изобщо какво право имаше този човек да живее тук? Защо той, Нюман, толкова се беше загрижил за съдбата му?

Гъртруд преглътна, сякаш се канеше пак да заговори, и той отвори очи. В този момент му се стори същата, каквато я бе видял при първата им среща в неговия кабинет; отново усети миризмата на тежкия й парфюм, отново я видя толкова накипрена, толкова… Прииска му се да закрещи. Не, тя не беше накипрена, тя бе красива. Харесваше я такава, винаги бе харесвал подобни жени. Викът напираше в гърлото му и той изведнъж си даде сметка, че щеше да я вземе каквато и да беше. При онази втора среща в кантората на „Ардал“ щеше да я вземе дори да беше еврейка. Това беше проблемът. Нюман осъзна, че точно затова тя трябва да спре да говори за събрания и за ужаса, който се готвеше…

— Разбери, Лули…

Със смях, който въпреки напрежението прозвуча по детински безгрижно, той отново притисна устни към нейните, и си помисли, че това ще бъде животът му занапред.

Нюман се стресна в съня си и замаяно вдигна глава. Ослуша се. После отпусна главата си на възглавницата, очите му бяха широко отворени. Навън беше тъмно, звездите надничаха през прозореца. Опита се да си спомни дали е сънувал, чувстваше се объркан и това го измъчваше. Сигурен бе, че нещо го е събудило. Затаи дъх, завъртя глава и се ослуша. Цареше гробна тишина. И все пак се беше сепнал от звук, нетипичен за притихналия квартал. Погледна лицето на спящата Гъртруд. Може би беше проговорила на сън. Не, беше нещо друго. Изведнъж му хрумна нещо — погледна разпятието, което жена му бе закачила на стената — може би то беше паднало и беше изтропало… но не, беше си на мястото. Въртележката… „Олисия…!“ Не, кошмарният сън отдавна бе останал в миналото…

Изведнъж си спомни, обърна глава към вратата на спалнята — към улицата. Насили се да си спомни звука, докато съзнанието му бавно се отърсваше от съня. Може да са дошли за Финкълстийн… „Олисия! Полисия!“… може би беше по-късно, отколкото си мислеше и евреинът бе дошъл да отвори магазина, може би го бяха нападнали и сега лежеше на паважа, или пък отново се е сбил с конкурента си… Погледна будилника. Четири и десет. Изпита облекчение — нямаше начин Финкълстийн да броди навън в този час, а ония едва ли биха се престрашили да влязат в дома му. Отдъхна си, защото не знаеше как би постъпил, ако види, че бият някого… По-скоро си даваше сметка, че няма да се притече на помощ, ала мисълта за това ще го измъчва дълго време. Не, щеше да извика полиция. Точно така. Просто щеше да се обади в полицията, без да си подава носа навън…

Изведнъж го чу — тихо, но отчетливо, и мигновено разбра, че това е звукът, който го беше събудил. Стана, намери пантофите си в тъмното, после напипа очилата си, излезе на пръсти, мина по коридора, слезе по стълбите. Ето… пак. Безшумно мина край дневната, откъдето се чуваше хъркането на майка му, спря до прозореца и надникна през щорите.

Точно свършваха. Двама мъже… движеха се чевръсто като момчета. Единият изтърсваше хартиен плик върху тревата, другият разхвърляше боклуците с крак. Голямата двуместна кола чакаше с изключени фарове на улицата. Кофата за смет бе преобърната насред тротоара.

Нюман мислено изруга, че уличните лампи са на отсрещния тротоар, и се взря с надеждата да види лицата на злосторниците. И двамата носеха пуловери. Той се опита да запомни шарките на плетените дрехи. По-високият хвърли празния плик, изтупа длани и изтича при колата. Другият изрита нещо в тревата и последва съучастника си. Когато минаваше покрай дървото в двора на Нюман, откъсна една вейка и я запрати към къщата, сякаш беше камък.

Нюман неусетно се озова с ръка върху дръжката на входната врата. Какво да прави? Едва ли щеше да надвие двамата — може би в колата чакаше трети. Ала те се гавреха с него. Гавреха се най-нагло. Как да защити достойнството си, как, в името на Исус, да защити достойнството си?!

Навън двигателят забръмча. Той натисна дръжката и излезе на верандата точно когато колата потегляше.

Изгледа я, докато се отдалечаваше по улицата, накрая задните стопове проблеснаха и изчезнаха зад ъгъла. Настъпи тишина. Застанал на верандата, Нюман се взря в остатъците от храна, разпръснати по моравата. Слезе по стълбите, запретна ръкави и се наведе над купчинка оглозгани кокали, докосна ги и веднага се дръпна — бяха студени, отвратителни. Изправи се.

За момент си се представи на улицата по пижама сред боклуците. Беше като продължение на онзи отдавнашен кошмарен сън, струваше му се, че се наблюдава отстрани. Забеляза откършената вейка, пристъпи и я вдигна. Изправи се, огледа улицата в двете посоки и ненадейно зърна белезникав силует на ъгъла. Финкълстийн стоеше под уличната лампа и го гледаше. В ръката му Нюман различи капак от боклукчийска кофа. Това го смути, прииска му се да се скрие вкъщи, но не можеше да помръдне. Струваше му се, че ако се подчини на импулса, ще потвърди, че е страхливец, Финкълстийн остави капака и с отмерени крачки тръгна към Нюман, който стоеше като вкаменен. „Не ме е страх от него“ — опита се да си внуши. За миг му се мярна налудничавата мисъл, че евреинът е разхвърлял боклука му, а сега се приближаваше и той лесно можеше да се справи с него. Зачака. Финкълстийн вървеше по средата на асфалтираната улица, Нюман чуваше тътренето на пантофите му, виждаше очертанията на коремчето му под пижамата, струваше му се, че Земята е престанала да се върти, че сега съществуват само той и този евреин, сам-самички по пижами на улицата.

Обърна се, бързо прекоси моравата, без да се обръща, изтича нагоре по стълбите на верандата и се прибра вкъщи. Когато се качваше, зърна презрението, изписано на лицето на Финкълстийн, и мислено го прокле.

Пъхна се под чаршафа. Гъртруд се размърда и той разбра, че е била будна през цялото време.

— Какво стана? — прошепна тя.

— Пак обърнаха кофата.

— Излезе ли да поговориш с тях?

Нюман си даде сметка, че на негово място тя щеше да го направи. В този момент се зарече да ги опознае до такава степен, че следващия път да може да излезе и да каже: „Вижте какво, момчета…“ и така нататък, спокойно и безстрашно като един от тях.

— Тръгнаха, преди да изляза.

— В такъв случай задължително трябва да отидеш на онова събрание — отсече тя. — Ще отидеш ли?

— Да… да, разбира се. — Нюман се обърна и затвори очи, сякаш никога не е имал съмнение, че ще отиде.