Фокус

Десета глава

Финкълстийн още беше млад, но притежаваше типичната за евреите мъдрост на старец. Добре разбираше какво става. Нямаше как да не знае. През последните три седмици, когато в шест сутринта излизаше от дома си, за да отвори магазина, два пъти заварваше кофата за смет преобърната, а боклуците — разхвърлени по тротоара.

Затова, когато в шест часа този понеделник отново я видя обърната и няколко кори от грейпфрут — хвърлени пред верандата му, машинално се наведе, с две парчета картон събра боклука и отново го изсипа в кофата. През цялото време се усмихваше. Усмихваше се винаги, когато се страхуваше или се ядосаше. Сякаш през целия си живот слушаше все един и същ тъп виц и единственото, което можеше да направи, бе да се присмее на глупостта на разказвача. Сега обаче се усмихваше и за друго — струваше му се, че някой го наблюдава от една къща на отсрещната страна на улицата.

Едва след като върна кофата на мястото й и се изправи, за да огледа другите боклукчийски кофи, стоящи непокътнати на отредените им места, едва тогава го обхвана недоумение. Моравата пред дома на Нюман също бе осеяна с отпадъци, неговата кофа също беше преобърната.

Финкълстийн дълго се взира в съседската морава, премисляйки фактите. Запита се възможно ли е жена му да е била права, като твърдеше, че Нюман е типично еврейско име? Не й вярваше, макар че не знаеше защо. Приемаше за даденост, че съседът, който работеше в голяма фирма, не е евреин, макар че напоследък…

Така или иначе от много мислене полза нямаше, чакаше го работа, затова отключи, отвори прозорчето над вратата, извади дървената стойка и разопакова вестниците, които доставчикът с камиона винаги оставяше на тротоара. Тъкмо се канеше да разреже канапа, видя ъгълчето на жълто листче, стърчащо изпод най-горния „Таймс“. Извади го. Прочете написаното и пулсът отново закънтя в слепоочията му. Сгъна листчето, прилежно го прибра в горното си джобче, но така, че малко да се подава.

След като подреди вестниците на стойката, извади сгъваемото столче и седна пред магазина в очакване на ранните клиенти. Няколко минути по-късно, след като продаде няколко вестника, издърпа листчето още по-нагоре.

Седнал пред магазина, приличаше на шишкав Буда. Съпругата му беше чудесна готвачка и това вредеше на линията му. Бе едва на четирийсет и две, но вече имаше двойна брадичка. Навлизаше в онзи период от живота, когато се беше примирил, че не може да попречи на шкембето да провисне над колана му. Все още обаче бе широкоплещест, имаше яки ръце и стъпваше пъргаво. Дори в този ранен час, и то още преди закуска, пушеше една от неизменните си пури. Утринта бе прохладна, небето — кристалносиньо, облаците — пухкави и бели. Финкълстийн отпусна на гърдите си месестата си брадичка, скръсти ръце и остави топлите лъчи на ранното слънце да погалят врата му.

Винаги седеше неподвижно. Беше някак вродено у него. Боклукът по моравата на съседа блестеше под слънцето. Както обикновено в осем часа Нюман излезе за работа. Закова се като ударен от гръм и се втренчи в отпадъците. Тръгна обратно към къщата, но не се изкачи по стълбите, пак спря и се подвоуми. Обърна се, отново се вгледа в боклуците, след кратко колебание започна да ги събира. Като свърши, избърса ръцете си в празен брезентов чувал, извади кофата от канавката и я сложи на тротоара.

Тръгна към магазинчето. Забави ход пред къщата на другия съсед — онзи, ловеца, и я огледа. Извърна се, впери поглед в дома на Карлсън. Поколеба се и тръгна към дрогерията, като оглеждаше боклукчийските кофи по пътя си.

Финкълстийн никога не го беше виждал толкова разгневен. Изпънатата му дясна ръка трепереше. Изглеждаше толкова объркан, че на евреина му стана жал. Когато онзи се приближи на десетина метра от магазинчето, Финкълстийн си „лепна“ непроницаемото изражение, което наскоро бе усвоил, и зачака съседът да го подмине. Нюман обаче спря.

Финкълстийн го изгледа спокойно. Долната устна на Нюман трепереше като пихтиеста мида. Примигваше бързо, сякаш се опитваше да се отърси от лош сън.

— И моята бяха съборили — отбеляза евреинът и махна към кофата си.

Нюман я погледна, сетне пак се обърна към Финкълстийн. Понечи да каже нещо, но се задави. Прокашля се и пресипнало изрече:

— Кой?

Финкълстийн се изсмя:

— Кой ли? Кой го прави всеки път? Християнският фронт.

Вгледа се в треперещата долна устна на съседа.

— Мислите, че са те, а? — разсеяно попита онзи.

— Кой събаря кофите на хората освен тия негодници? Порядъчен човек не би го направил.

— Може да са били деца — колебливо промърмори Нюман.

— Може, ама не са. — Евреинът се засмя. — Снощи си легнах едва в един часа и станах в пет да се избръсна. Между един и пет по улиците не ходят деца. Не се тревожете, от фронта са били.

Лицето на Нюман започна да почервенява. Финкълстийн не можа да определи дали той изпитва гняв или страх. Реши да рискува:

— Не се притеснявайте, господин Нюман. При вас сигурно е било грешка.

Нюман рязко се обърна към него, но в черните очи на Финкълстийн не личеше убеденост, че е било грешка — имаше само любопитство. Нюман също се чудеше. Машинално приглади сакото си, постоя още няколко секунди и тръгна към метрото.

Финкълстийн го изпрати с поглед. „Много е спретнат — помисли си, като гледаше как човекът с хубав син костюм се скри зад ъгъла. — И голям чистник. Навярно се е ядосал, че са разпилели боклук по моравата му.“

Подсмихна се и пак седна на сгъваемото столче. След като минаха сутрешните часове, през които от дъжд на вятър имаше клиенти, извади от джобчето си жълтото листче, намести големите си очила и отново го прочете.

„Пет дни — помисли си и тихичко се изкиска. — Колко великодушно да ми дадат цели пет дни.“ Пак се изсмя и пъхна листчето в джоба си, като го остави да стърчи. Отново седна и огледа улицата, готов да се усмихне на поредния клиент.