Единайсета глава

Шокът от преобърнатата кофа за боклук като че ли накара Нюман да мисли по-трезво. Вместо да продължи с абсурдното търсене на известни имена от големия бизнес, той се съсредоточи върху стотиците обяви за монтьори, ковачи, общи работници и бояджии. Разсъждаваше, че всяка фирма, търсеща толкова много работници, вероятно се нуждае от някого, който да ги назначава. По тази логика реши да посети административната сграда на корпорацията „Майерс-Петерсън“, за която досега не беше чувал.

Основният им завод беше в Патерсън, Ню Джърси, но тук, на десетия етаж в сградата на Двайсет и девета улица в Манхатън, се намираше снабдена с климатик кантора, олицетворяваща представата му за голяма, стабилна компания. В мирно време фирмата се занимаваше с производство на вентилатори и други електроуреди. Кантората — или поне чакалнята, единственото помещение, което бе видял до момента, беше обзаведена модерно, но с вкус. Добро впечатление му направиха и елегантните мъже с вид на бизнесмени, които седяха на удобните кресла и канапета. Цялата обстановка му вдъхна увереност, че ако се закрепи тук, ще има голям шанс да запази работата си и след войната.

Като външен човек, седнал на коженото кресло, чакайки да бъде приет от господин Ардал, той със страх си представяше идването на тази катастрофална епоха. Ако обаче допуснеше, че днес ще го вземат на работа, можеше спокойно да очаква настъпващия период на масова безработица. Защото не беше преодолял презрението си към това време, когато всеки, достатъчно силен, за да размахва чук, можеше да се надява на някаква надница. Всъщност като човек с толкова много качества не можеше да не мечтае тайно за отминалите дни при една друга депресия, когато бе абсолютно сигурен, че ще запази работното си място, докато другите около него оставаха на улицата. Удоволствието да получаваш пари бе много по-малко във време, когато всеки можеше да печели.

И някак си, докато оглеждаше чакалнята и младата жена на рецепцията, Нюман изпита силно предчувствие, че в тази фирма късметът му най-после ще проработи. Пробва да види как ще звучи името на компанията, като го произнесе.

— Работя в корпорация „Майерс-Петерсън“, произвеждаме електроуреди — изрече тихо, сякаш обясняваше на любопитен познат.

Прозвуча почти естествено.

През този ден споменът за преобърнатата кофа нито веднъж не изплува в съзнанието му, защото вече бе дълбоко погребан. В продължение на три дни бе скитал из улиците и през цялото време мислеше за кофата. След инцидента с разсипания боклук отиде в града и се върна чак привечер. Хапна съвсем малко и отиде при Фред, който пак работеше в избата, и му разказа за случката. Онзи се изненада и го увери, че е било грешка. Или грешка, или някой от организацията се е престарал. Нюман се успокои. След като си легна обаче, започна да се чуди. Фред със сигурност бе забелязал боклука, докато е разхождал кучетата, преди да отиде на работа. Защо се преструваше, че не знае? Винаги разхождаше любимците си в седем сутринта.

Служителката направи знак на двама от чакащите и те минаха през сводест проход, зад който се простираше коридор с врати от двете страни. Жената любезно обясни на Нюман, че господин Ардал ще го приеме само след няколко минути. Любезността й стопли сърцето му. За пръв път, откакто беше влязъл, изпита симпатия към нея, макар че беше еврейка. Тъкмо този факт (въпреки че в момента не го осъзнаваше) бе повод за твърдата му убеденост, че ще го назначат. Още щом слезе от асансьора и я зърна, почувства, че тук има шанс и за него. Но не защото наемаха евреи — та той бе евреин, колкото Хърбърт Хувър. Някакво вътрешно усещане му подсказваше, че ще успее. Защото той беше Лорънс Нюман, човек с голям опит в бизнеса. В този момент не можеше да съществува никаква друга причина.

Служителката го повика, стана, изпрати го до сводестия вход, посочи напред по коридора и му обясни колко пъти трябва да завие и в каква посока.

Нюман тръгна по коридора и лесно намери кабинета на Ардал. Почука на стъклото и чу глас отвътре. Свали си шапката и влезе. Отначало кабинетът му се стори празен, защото на креслото зад голямото бюро не седеше никой. След миг обаче някъде отляво прозвуча женски глас:

— Седнете, моля.

Нюман се обърна. Щом я зърна, сърцето му се разтуптя, но очите му сякаш сами се извърнаха от нея и той се настани на стола до бюрото. Седна с гръб към нея, не смееше да я погледне. Чувстваше се като заслепен от експлозия, избухнала в живота му, и нямаше да прогледне, докато отломките не изпопадат по земята.

Жената мина покрай него, за да седне зад бюрото, лъхна го миризмата на парфюма й. Почувства как мускулите на краката й се напрягат, докато сяда, шумоленето на роклята й проехтя в ушите му.

Погледна я, без да има представа какво е изражението му. Все пак опита да се усмихне. Странната й вежда се вдигна изпитателно както при първата им среща, само че сега той нямаше възможност да стане и да й обърне гръб. Устните й потрепнаха за момент, сякаш тя се мъчеше да прогони представата, която вече си е изградила за него.

— Господин Ардал го няма в момента, аз го замествам. Ако искате, можете да го изчакате. Някои мъже не обичат да се явяват на събеседване при жена — изрече с официален хладен тон.

Неспособността да отгатне емоциите й по гласа й още повече смути Нюман.

— Ня… няма проблем.

„Изкиска се… идиотски!“ — упрекна се мислено.

— Искате да работите тук, така ли? — безизразно попита жената.

Нюман кимна:

— Питах се дали има нещо като за мен.

— Какво умеете?

Говореше монотонно, сякаш безжалостно го стягаше в невидима примка. Не помръдваше. Може би едва сдържаше гнева си, затова седеше толкова изправена, с вдигната вежда и го фиксираше с поглед. „А може би така се държи с всеки кандидат за работа“ — обнадеждено си помисли Нюман.

— Бих искал по възможност да използвам професионалния си опит.

— Не ви е необходим професионален опит в тази фирма. Тук наемат всякакви. Достатъчно е да сте американски гражданин. Евреи, чернилки, жабари, всякакви.

Той дълбоко си пое въздух, но думите му се загубиха, преди да успее да ги изрече.

— Помислихте ме за еврейка — обвинително добави тя.

Нюман осъзна, че му задава въпрос. Закима, втренчен в нея като хипнотизиран.

— Причината е била в късогледството ви. Сигурно вече го осъзнавате.

Думите й се плъзгаха по повърхността на съзнанието му. Чувстваше се като в сън. Сякаш пред очите му лицето й се променяше и размиваше, приемаше нова форма, но все пак оставаше същото. Тя не се беше променила от срещата в кабинета му. Но чертите й му въздействаха по друг начин. Очите й, в които тогава бе видял насмешка и коварство, бяха само тъмните очи на жена, която е плакала много. И все пак бяха същите. Носът й… хрумна му, че ирландците често имат трапчинка на носа… може би и тя беше ирландка. Високият й глас вече не го дразнеше. Този път долавяше по-скоро прямота, а онова, което при първата среща му бе прозвучало просташки, сега изразяваше презрение към увъртанията. Странно — докато я мислеше за еврейка, му се беше сторила безвкусно наконтена. След като вече знаеше, че тя не принадлежи към юдеите, изведнъж му хрумна, че е чисто и просто жена с вкус към по-ярките цветове, със склонност към „закачливо“ облекло. Сякаш бе получила индулгенция за недостатъците си, сякаш енергичността, стилът на обличане и прекалено свободното й поведение не бяха резултат от плебейски произход и незачитане на християнските нрави, а се дължаха на непокорен дух, пробивност, дръзко неподчинение на несъществените условности в поведението. Като еврейка му изглеждаше надменна и нахална и я беше намразил, въпреки че почувства смущаващо привличане; сега не се боеше от нея, защото можеше да даде воля на любовта, непокварена от чувство за вина, че обича нещо, което самолюбието му винаги го е карало да презира. Преглътна с усилие и сведе очи.

Не проумяваше как изобщо е сбъркал в преценката си за тази жена. Та в нея нямаше нищо еврейско. Нищичко.

По лицето му се изписа разкаяние:

— Моля за извинение, госпожице Харт. Бях под напрежение онзи ден.

Тя подигравателно примигна и вдигна вежди, сякаш кандидатът я отегчаваше:

— Представям си.

Нюман не разбра намека й. Приведе се и попита:

— Какво си представяте?

Погледът й му разкри всичко. Почувства как лицето му пламва. Помисли си, че ако сега жената не изясни чувствата си, той ще се удави в снизходителната насмешка на погледа й. Но тя мълчеше и стискаше устни.

— Имах нареждане, госпожице Харт — заоправдава се той, като внимателно подбираше думите си. — Не можех да рискувам.

Тя престана да стиска устни, чертите й се посмекчиха.

Нюман сниши глас и се приведе към бюрото:

— В онази фирма не ги вземат на работа. При никакви обстоятелства. Откакто са я открили, не са назначили нито един. Разбирате ли? Нито един. При никакви обстоятелства.

Виждаше как увереността я напуска, черпеше надежда от озадачено сбърчените й вежди. Тя престана да примигва, ръцете й бяха опрени на бюрото. Нюман се осмели леко да вдигне глава и я погледна право в очите. Стори му се, че вижда собствения си образ, пречупен през призмата на съзнанието й. След миг веждите й се отпуснаха, тя се размърда. Нюман отмести поглед, нервно навлажни с език долната си устна.

— Е — смутено промърмори тя, — така или иначе няма значение. Сама не мога да ви назнача…

— Не е важно. Аз… — Нюман се приведе; страните му горяха, прилежно вчесаната му коса се беше разрошила от едната страна. — Много мислих за вас след онази среща. Моля ви, повярвайте ми. Наистина мислих за вас.

Думите му явно я поласкаха, въпреки че се постара да не го покаже. Бавно прокара пръсти по страничната облегалка на креслото.

— Така ли? — подхвърли уж безразлично.

— Оттогава ми се струпаха много проблеми… всъщност започнаха от деня, в който с вас се видяхме за пръв път.

Това като че ли привлече вниманието й. Той продължи:

— Вижте, аз… абе, да си призная, трябваше да напусна онова място. Искаха да ме преместят на чиновническа служба.

— Защо? — заинтригувано попита тя.

— Ами, явно сметнаха, че след като сложих очила, вече не съм подходящ за образа на фирмата.

— Значи разбирате какво искам да кажа.

За първи път тонът й се смекчи. Той долови известно съчувствие и това го окрили.

— Много добре ви разбирам. — Порой от чувства се надигаше в него. — Оттогава си търся работа, но навсякъде срещам все едно и също отношение.

— Ами да, всички са малоумни. Нищо не можеш да постигнеш с такива хора.

— И аз стигнах до този извод. Затова дойдох тук.

— Как разбрахте, че фирмата е еврейска?

— Защо… такава ли е?

— Не знаехте ли?

— Ами, името…

— Майерс е евреин.

Нюман се престори, че размишлява над този факт, и замълча. Всъщност не го интересуваше какъв е Майерс.

— Май не ви се иска да работите тук, а? — попита го тя и се усмихна съчувствено като човек, изпитващ силна болка, към пациент със същото заболяване.

Той я погледна с тъжни очи, макар че вътрешно ликуваше, задето е видяла в него отражение на собственото си страдание.

— По-добре се примирете — посъветва го тя.

Нюман примигна — безпомощно, обидено.

— Загазили сте, господин Нюман. Сега ви разбирам.

— Наистина ли?

— О, да, вижда се.

Тя плъзна поглед по лицето му.

— Искрено съжалявам, че ви взех за… — започна той, като я подтикна и тя да сподели мислите си.

— Няма нищо. Бога ми, не ми беше за първи път. Единствената причина да избухна така беше, защото си помислих… е, знаете какво.

— Наистина ли така си помислихте?

— Ами… не съвсем. Знаете как е. Когато се ядосаш много на някого, изведнъж ти се приисква да е един от „онези“. Зависи от гледната точка. Например сега. — Гъртруд слисано го изгледа, сякаш й беше поискал съвет за нова прическа. — При тези обстоятелства изобщо не би ми хрумнало. Разбирате ли какво имам предвид?

— О, да, много добре ви разбирам.

Никога не беше говорил толкова свободно с жена, която смята за красива. И като я гледаше в лицето, почувства, че в някакво отношение и той е първият, пред когото тя се разкрива. Обхвана го спокойствие и мълчанието вече не беше тягостно. За първи път между тях нямаше напрежение и Нюман с радост и надежда се потопи в тишината. А когато тя заговори, му се стори, че чува най-съкровените й мисли с яснотата, с която виждаше спокойствието в блестящите й очи.

— Не мога да ви назнача — тихо изрече тя, като сведе поглед, — но ако се върнете след около час, Ардал ще е тук и ще му предам за вас.

— Чудесно. Има ли свободно място?

— Е, няма да сте на предишната длъжност, но работата е сносна. Трябва им човек, който да ръководи дистрибуторите. Ще ги разпределяте в съответните отдели. За целта е необходимо да се запознаете с дейността на компанията, но ще ви обучат. Ще бъдете нещо като диспечер на търговските представители… Май точно така се казва, фирмата е по-голяма, отколкото изглежда. През октомври ще наемат още два етажа в сградата. Вие ще имате грижите дистрибуторите да не се струпват, където не трябва, и да пречат на работата. Предполагам, че длъжността ще остане и след войната, освен ако цялата страна не фалира, като сключим мир.

— Що за човек е Ардал?

— О, свестен е. Католик. Не си мислете, че вземат само чужденци, само защото служителката на рецепцията е такава. Петерсън е швед, поне така мисля. Има ги всякакви. Счетоводителят пък е чернокож.

Изправи се. Нюман също стана.

— Трябва да подготвя някои документи — обясни тя. — Ще дойдете ли пак?

В гласа й прозвуча известен интерес към него и това го въодушеви.

— О, да — побърза да отговори, — да кажем след час?

Тя погледна часовника си.

— Добре, след час. Ще предам на Ардал за вас.

Погледите им се срещнаха.

— Много ви благодаря — измънка Нюман и се насили да изпъне рамене.

— Няма защо.

Тя безжалостно пренебрегна опита му за малко повече интимност. Отново седна пред пишещата машина и без да му обръща внимание, бързо затрака по клавишите.

Нюман запристъпва към вратата, усмихна се, но жената не го погледна, затова си излезе. Когато се озова на улицата, с изненада се сети, че дори не е попитал каква заплата ще получава. Естествено нямаше значение. Нищо — нищичко на света като че ли нямаше значение. Важното бе, че отново се чувстваше желан, почти полезен. Тя буквално го беше помолила да се върне, което на практика бе все едно Фред, Карлсън, Гарган и господин Ларш да организират прием в негова чест. Във всеки случай през този ден невидимото присъствие на опасността не се усещаше никъде.

Загрузка...