Фуриите на Калдерон

Глава ХІV

– И това беше – каза Тави. – Всичко започна с една малка лъжа. А аз просто исках да върна овцете вкъщи. Да покажа на чичо ми, че мога да се справям сам, без чужда помощ. Че вече съм независим и отговорен. – Обели парченце кора от един от оранжевите плодове и ядосано го хвърли сред тревата и цветята покрай езерцето.

– Не владееш никакви фурии? – попита отново смаяната робиня. – Никакви?

Нещо в тона ѝ го жегна, той се прегърби и придърпа около себе си наметалото, сякаш материята му щеше да го предпази от думите ѝ, които му припомниха колко самотен и изолиран беше.

– Точно така, никакви. И какво от това? – отвърна троснато той и в тона му се прокрадна повече острота, отколкото искаше да вложи. – Въпреки това съм добър овчар. Аз съм най-доб­рият чирак в долината. Със или без фурии.

– О – отвърна припряно Амара, – нямах предвид…

– Никой няма предвид, но все така става. Гледат ме като… все едно съм сакат, недъгав. Въпреки че мога да тичам. Като сляп, при все това, че виждам. Няма значение нито какво правя, нито колко добре го правя, всички ме гледат по този начин. – Той я стрелна с поглед. – Ето така, като теб в момента.

Амара се намръщи, стана рязко и скъсаната ѝ пола и наметалото от статуята се завъртяха около глезените ѝ.

– Съжалявам – каза тя. – Тави, това е… необичайно, знам. Досега не бях чувала за някой с подобен проблем. Но ти си още млад. Възможно е просто да не си дорасъл още за фурии. Имам предвид, на колко си? Дванайсет? Тринайсет?

– Петнайсет – смотолеви Тави, въздъхна и облегна брадичка на коленете си.

– Разбирам. – Амара направи кисела гримаса. – И сигурно се тревожиш за легионерската си служба.

– Каква служба? – отвърна Тави. – Аз нямам фурии. За какво съм им притрябвал в легиона? Няма да мога да изпращам сигнали като призователите на въздуха, да удържам предната линия като призователите на земята, нито да атакувам като призователите на огъня. Няма да мога и да лекувам като призователите на водата. Няма да мога ни да изкова, ни да въртя меч като призователите на метала. Няма да мога да стрелям с лък, нито да бъда съгледвач като владетелите на горски фурии. На всичкото отгоре съм дребен. Не ставам дори за копиеносец от редовата пехота. Какво ще правят с такъв като мен?

– При всички положения никой няма да подлага на съмнение смелостта ти. Видях я с очите си по време на бурята.

– Смелост, кураж – въздъхна Тави. – Досега опитът ми показва, че смелостта ти докарва повече пердах, отколкото ако бягаш.

– Понякога това е важно.

– Кое, да ядеш бой ли?

– Не. Да не избягаш.

Тави се намръщи, но не отговори. Робинята помълча малко, после седна отново до него и се уви в наметалото си. Двамата се заслушаха в дъжда отвън.

– А какво би направил, ако имаше избор? – попита тя и въп­росът свари Тави напълно неподготвен.

– Какво? – вирна глава той и я погледна в очите.

– Ако можеше да избираш какво да направиш с живота си. Къде да отидеш. Какво ще избереш? Къде би отишъл?

– Академията – отвърна Тави без секунда колебание. – Ще отида в Академията. Там не е нужно да владееш фурии. Трябва просто да си умен, а аз съм. Мога да чета, да пиша, да смятам. Леля ми ме научи.

– В Академията ли? – повдигна учудено вежди Амара.

– Тя не е само за рицари, не знам дали знаеш. Там обучават легати, архитекти, строители. И адвокати, и музиканти, и художници. Не се искат фурии, за да строиш сгради или да правиш закони.

– А може да станеш и Курсор – кимна Амара.

Тави сбърчи нос и изсумтя.

– Как не, да прекарам живота си в разнасяне на съобщения? Ама че вълнуващо, няма що.

– Прав си – отвърна робинята и лицето ѝ посърна.

Тави преглътна, за да пропъди буцата, заседнала в гърлото му.

– Тук, във фермата, фуриите означават оцеляване. В буквалния смисъл. Но в града не са толкова важни. Там можеш и без призоваването на стихии, можеш да си някой, а не изрод, изчадие. Там можеш да направиш нещо с живота си. И единственото място в Алера, където можеш да го постигнеш, е Академията.

– Изглежда, много си мислил по въпроса – каза тихо Амара.

– Чичо ми я е виждал, веднъж, докато легионът му е бил на парад пред Първия лорд. Той ми е разказвал за нея. Говорил съм и с войниците от гарнизона. С търговци. Миналата пролет чичо Бърнард ми обеща, че ако му покажа, че съм достатъчно отговорен, ще ми подари овце. Пресметнах, че ако ги продам година по-късно, а после спестявам цялата си заплата от легиона, ще събера достатъчно пари за един семестър в Академията.

– Един семестър? Ами после?

– После ще видим – сви рамене Тави. – Ще намеря някакъв начин да остана. Може да намеря някой, който да ми стане попечител, или… не знам. Ще измисля нещо.

Амара се обърна към него.

– Ти си много смело момче, Тави.

– След това чичо никога няма да ми даде овце. Ако все още е жив. – Буцата в гърлото задуши думите му и той наведе глава. Усети как очите му се наливат със сълзи зад затворените клепачи.

– Сигурна съм, че е добре – каза робинята.

Тави кимна, но не успя да отговори. Мъката, която беше потискал, го надви и сълзите потекоха по бузите му. Чичо Бърнард не може да е мъртъв. Просто не може. Как ще живее с такава тежест? С какви очи ще погледне леля Исана?

Тави вдигна юмрук и гневно изтри бузи.

– Поне си жив – каза тихо Амара и сложи ръка на рамото му. – Това не е за пренебрегване, предвид през какво премина вчера. Ти оцеля.

– Имам чувството, че като се върна у дома, ще ми се иска да не бях – каза задавено Тави.

Събра сили да се пребори със сълзите и дори успя да се усмихне на момичето.

– Може ли да те попитам нещо? – каза тя и отвърна на усмивката.

– Разбира се – сви рамене Тави.

– Защо си рискувал да загубиш всичко, към което си се стремил? Защо се съгласи да помогнеш на тази Берите, след като си знаел, че може да имаш проблеми после?

– Не мислех, че ще стане така – каза жално Тави. – Искам да кажа, мислех, че ще се справя с всичко. Едва в края на деня осъзнах, че трябва да избирам между прибирането на овцете и камбанките, които ѝ бяха обещал.

– Аха, ясно – отвърна робинята, но изражението на лицето ѝ показваше обратното.

Тави усети бузите му да се изчервяват и наведе глава.

– Добре де – въздъхна той. – Тя ме целуна. Мозъкът ми се втечни и изтече през ушите, това е.

– Това вече го вярвам – каза Амара, протегна крак към водата и разроши повърхността ѝ с пръстите на крака си.

– Ами ти? – попита Тави.

– Какво имаш предвид? – попита тя и килна глава на една страна.

Той сви рамене и я погледна колебливо.

– Само аз говоря. Ти не ми каза нищо за себе си. Обикновено робите не се мотаят толкова далече от пътя. Или от холта си. Сами. Досетих се, че сигурно си избягала.

– Не съм – отвърна твърдо момичето. – Изгубих се в бурята. Бях тръгнала към гарнизона, за да отнеса съобщение от господаря ми.

– И той те е изпратил просто така? – присви недоверчиво очи Тави. – Сама? Жена?

– Аз не задавам въпроси, Тави. Изпълнявам каквото ми нареди.

Тави се намръщи, но кимна в съгласие.

– Е, както кажеш. Би ли дошла с мен обаче? Може да поговориш с чичо ми, а? Той ще се погрижи да стигнеш до гарнизона. Ще те нахрани, ще ти намери и топли дрехи.

– Много мил начин да вземеш някого в плен, Тави – усмихна се тя.

– Съжалявам – изчерви се той. – Особено след като ми спаси живота. Но ти си избягала робиня, ако не направя нищо, чичо ми може да отговаря за това. – Тави отмести малко коса от очите си. – А аз вече и бездруго съм загазил достатъчно.

– Разбирам те – отговори момичето. – Ще дойда с теб.

– Благодаря ти. – Тави погледна към входа на мемориала. – Изглежда, спря да вали. Мислиш ли, че е безопасно да излезем?

Амара погледна навън.

– Не мисля, че ще стане по-безопасно, ако останем да чакаме. По-добре да стигнем до твоя холт, преди бурята да се е разразила отново.

– Мислиш, че е възможно ли?

– Така изглежда – кимна уверено Амара.

– Добре. Ще можеш ли да ходиш? – Погледът на Тави се плъзна към глезена ѝ, който се беше подул и посинял.

– Само глезенът е – отвърна непринудено Амара. – Стъпалото ми е наред. Боли, но ако внимавам, май ще мога да се справя.

Тави въздъхна дълбоко и стана. Всички синини, драскотини и рани се възпротивиха на уморените му мускули. Наложи се да се подпре на стената за момент, докато успее да си възвърне равновесието.

– Добре тогава. Май по-леко от това няма да стане.

– Май не – съгласи се Амара и изпъшка тихо, докато се изправяше. – Е, страшна двойка сме. Хайде, води.

Тави излезе от мемориала и мразовитият северен вятър от планината и леденото море отвъд нея го блъсна в лицето. Въпреки че все още беше увит в аленото наметало, вятърът за малко да го накара да се върне обратно под подслона на мраморния купол. Замръзналите стръкчета на тревата изскърцаха под краката му. Дъхът му излизаше от устата на облаци пара, които моментално биваха отнасяни от вятъра. Вече нямаше спор по въпроса: през нощта зимата беше дошла в Калдерон и снеговете ѝ нямаше да се забавят.

Погледна момичето до себе си. Куцаше до него, с отнесено, празно изражение на лицето. Босите ѝ стъпала изглеждаха бледи на фона на покритата със слана трева.

– След малко ще спрем, за да стоплиш краката си. Можем също да нарежем едно от наметалата на ленти и да опитаме да ги увиеш около стъпалата си.

– Платът ще замръзне – отвърна след известно мълчание Амара. – Нека стоят открити, въздухът ще ги сгрее по-добре от плата. Върви. Ще се стопля, като стигнем в холта ти.

Тави се намръщи. Вниманието ѝ сякаш беше насочено другаде, вместо върху това, за което говореше. Реши, че ще я държи под око – измръзването на краката не беше шега работа, а ако е свикнала с живота в града, можеше дори да не осъзнава колко опасна е зимата в пограничните райони, нито колко бързо едно измръзване може да доведе до загубата на крак, ръка, дори живот. Тави ускори крачка и Амара успя да не изостава.

Стигнаха каменния път и тръгнаха по него, но не бяха вървели и час, когато Тави долови трептене в земята. Беше толкова далечно и тихо, че трябваше да спре и да сложи разперена длан на един от големите камъни, за да се увери, че не греши.

– Чакай – каза той. – Мисля, че някой идва.

Лицето на Амара се изопна на мига. Тави я видя да придърпва наметалото около раменете си, докато ръцете ѝ оставаха скрити отдолу. Очите ѝ започнаха трескаво да оглеждат околността.

– Можеш ли да кажеш какво идва?

– Усещам го като Брут – прехапа устна Тави. – Земната фурия на чичо Бърнард. Може би е той.

Робинята кимна.

– Сега и аз го усещам. Със сигурност е земна фурия.

Не след дълго зад завоя на пътя се появи Бърнард. Каменната настилка на пътя се надигаше като вълна и се носеше напред, а той беше стъпил здраво на върха ѝ. Челото му беше набръчкано от напрежение, докато направляваше фурията. Беше облечен със зимните си ловни дрехи, дебели и топли, а най-отгоре беше сложил наметало от кожа на танадент, покрито с лъскави черни пера, като допълнителна защита за най-студените нощи. Носеше най-големия си лък, със запъната в тетивата и готова за стрелба стрела, а очите му, макар и хлътнали насред тъмни кръгове, следяха зорко пътя.

Той приближи със скоростта на тичащ човек и забави едва в последния момент. Каменната вълна бавно се сниши под краката му и той измина последните няколко крачки ходейки.

– Чичо Бърнард! – извика Тави, спусна се към него и го прегърна силно. – Слава на великите фурии. Толкова се страхувах, че си пострадал зле.

Чичо Бърнард постави ръка на рамото му и Тави почувства, че част от напрежението в тялото му изчезва. Внимателно, но настойчиво той го отстрани от себе си.

Тави примигна насреща му и усети как стомахът му се свива на топка.

– Чичо? Добре ли си?

– Не – избоботи плътният глас на Бърнард. Очите му не се откъсваха от тези на Тави. – Бях ранен. Други също пострадаха, защото се наложи да тръгна с теб и да търся овцете.

– Но, чичо.

Бърнард го прекъсна с вдигане на ръка.

– Не си искал. Знам. – Гласът му беше твърд, почти ядосан. – Но заради твоите пакости пострадаха хора. Леля ти за малко да умре. Тръгвай към къщи.

– Да, господине – каза тихо Тави.

– Съжалявам, че трябва да го направя, Тави, но забрави за овцете. Изглежда, все още не си научил някои неща.

– Ами…

– Кротко, момче – изръмжа едрият холтър. Гневната нотка в гласа му накара Тави да примижи боязливо и очите му отново се наляха със сълзи. – Точка по въпроса. – После насочи гневния си поглед към Амара. – Ти пък коя си?

Тави чу шумоленето на дрехи, докато робинята се покланяше в реверанс.

– Казвам се Амара, господине. Носех съобщение от господаря си, от Рива до гарнизона. Изгубих се в бурята. Момчето ме намери. Той спаси живота ми, господине.

Тави изпита благодарност за думите на робинята и внезапно обнадежден, вдигна очи към чичо си.

– Била си навън по време на такава буря? Явно фуриите наистина пазят глупаците и децата – каза Бърнард. После изсумтя. – Избягала си, нали?

– Не, господине.

– Ще видим тази работа. Тръгваш с мен, момиче. И не си мисли да бягаш. Ако ме накараш да те гоня, сериозно ще се ядосам.

– Няма, господине.

Бърнард кимна намръщено и отново погледна към Тави.

– Когато стигнем у дома, момче, си отиваш в стаята и ще стоиш там, докато не реша какво да правя с теб. Ясно?

Тави примигна изненадано. За пръв път виждаше чичо си такъв. Дори докато беше ял бой от него, не беше усещал такъв първичен, едва потиснат гняв в гласа му. Чичо Бърнард винаги се владееше, винаги бе спокоен, никога не изпускаше нервите си. Гледайки го сега, Тави сякаш за пръв път осъзна напълно колко голям и силен беше чичо му, колко гневно святкаха очите му и колко сила и мощ имаше в огромните му ръце. Не посмя да отговори, опита единствено да му покаже колко съжалява, колко много искаше нещата да се наредят. Осъзнаваше, че плаче, но вече не го беше грижа за това.

Лицето на Бърнард остана твърдо и непоколебимо. Очите му блестяха като гранит.

– Попитах, ясно ли е, момче.

– Да, господине – прошепна Тави.

Бърнард се обърна и тръгна по пътя.

– По-бързо – каза той, без да се обръща назад. – Вече изгубих достатъчно много време в глупости.

Шокиран, онемял, Тави се вторачи в гърба му. Вчера, когато го хвана да се измъква от холта, чичо му не беше така ядосан. Какво беше предизвикало такава ярост? Какво беше накарало чичо му да побеснее така?

Отговорът сам дойде. Някой скъп нему човек беше пострадал – сестра му Исана. Наистина ли за малко е щяла да умре? О, велики фурии, колко сериозни бяха нещата?

В този момент Тави вече знаеше, че днес загуби нещо, нещо повече от овцете или славата си на най-добрия чирак в долината. Беше загубил уважението на чичо си – нещо, което досега дори не предполагаше, че притежава. Бърнард никога не се отнасяше с него като другите, не – никога не го съжаляваше заради това, че нямаше фурии, никога не му показа, че го смята за нещо по-малко от другите. Между двамата, особено в последните няколко месеца, имаше някакво особено приятелство, привързаност, която Тави не изпитваше към никой друг. Беше негласно, ненатрапчиво другарство, почти като между двама равни, а не възрастен и дете. И това другарство се беше зародило и растяло бавно през годините, в които Тави беше чирак в холта на чичо си.

А сега го нямаше. Тави така и не осъзна, че го е имало, а ето как вече го няма.

Овцете също.

А с тях и шансовете му за някакво бъдеще, за бягство от долината, за бягство от статута му на изрод без нито една фурия, на отритнатото от всички копеле в лагера на легиона.

Сълзите го заслепиха и той се опита поне да не им дава глас. Не виждаше чичо си, но чу нетърпеливото му подвикване: „Тави!”.

Не чу Амара да върви до него, докато не тръгна, залитайки, след чичо си. Вървеше като сляп, просто слагаше единия крак пред другия, а болката в гърдите му го накара да забрави за всички синини, драскотини и порязвания от вчера.

Тави вървеше, без да вдига глава. Нямаше значение къде го водеха краката му.

Той не отиваше никъде.